Ю Несбьо
Полиция (34)

Трийсет и трета глава

— И искаш аз да се заема? — попита Трюлс и завъртя халбата с бира в ръка.

Седяха в бистро „Кампен“. Микаел избра заведението, защото тук готвели вкусно, а бистрото в стила на източните квартали било популярно сред „свестните пичове“, които се вълнуват повече от култура, отколкото от пари; нископлатени модерни люде, поддържащи студентски начин на живот, без да изглеждат жалки.

Трюлс бе прекарал целия си живот в източната част на столицата, но за пръв път чуваше за това място.

— И защо да го правя?

— Заради отстраняването — Микаел изля в чашата си остатъка от минералната вода. — Ще го отменя.

— Нима? — Трюлс стрелна Микаел с мнителен поглед.

— Да.

Бернтсен отпи от чашата и избърса устата си с опакото на ръката си, макар пяната отдавна да се бе слегнала. Не бързаше да реагира.

— Щом става толкова лесно, защо не го направи досега?

Микаел затвори очи и си пое дъх.

— Не е толкова просто, но въпреки това ще те възстановя на служба.

— Защо?

— Защото ако не ми помогнеш, с мен е свършено.

Трюлс се изсмя.

— Интересно как се обръщат нещата, нали, Микаел?

Белман се озърна наляво, после надясно. Заведението беше пълно, но той се спря на него, понеже тук не идваха полицаи. Не биваше колеги да го засичат в компанията на Трюлс. Подозираше, че Бийвъс е прозрял съображенията му. Но какво пък…

— Е, реши ли? Имам и други варианти.

— Имаш — друг път! — избухна в гръмък смях Трюлс.

Микаел отново се огледа плахо. Никак не му се искаше да прави забележка на Трюлс за децибелите, но… Преди Микаел можеше да предвиди в общи линии как ще реагира Трюлс, умееше да го манипулира както си иска. Ала у Бийвъс настъпи промяна. В приятеля от детинство се появи нещо тъмно, озлобено и непредсказуемо.

— Нужен ми е незабавен отговор. Не търпи отлагане.

— Добре — Трюлс пресуши халбата си. — Обаче освен да ме върнеш на работа, ще искам още нещо.

— Какво?

— Чифт използвани бикини на Ула.

Микаел го изгледа шокиран. Питаше се дали Трюлс е пиян, или налудничавият блясък във влажните му очи си съществува, откакто се помнят.

Трюлс се разсмя още по-гръмко и тресна шумно халбата в масата. Неколцина от „свестните пичове“ се заобръщаха.

— Аз… — подхвана Микаел. — Ще видя какво…

— Майтапя се бе, глупак такъв!

Микаел се засмя.

— И аз. Да разбирам ли, че ще…

— Мама му стара, ние приятели ли сме, или не?

— Приятели сме, разбира се. Нямаш представа колко съм ти благодарен за услугата, Трюлс.

Микаел се силеше да се усмихне.

Бийвъс протегна ръка над масата и тупна Микаел по рамото.

— Имам. Имам представа.

Не, не го тупна. Направо го удари.

 

 

Нямаше време да проучват предварително терена, да разглеждат чертежи на коридори, изходи и потенциални маршрути за бягство. Нямаше време и да отцепват района с патрули, които да завардят основните изходи, та освен вана на спецотряд „Делта“ да не бъдат допуснати други автомобили. Докато пътуваха към мястото, Сиверт Фалкайд проведе кратък инструктаж на служителите си. Ръмжеше наставленията си, а тежковъоръжените мъже отзад го слушаха мълчаливо — знак, че са запомнили всичко.

Всичко в операцията зависеше от бързината и дори най-добре обмисленият план за действие би бил безсмислен, ако птичето отлети.

Докато се возеше най-отзад в деветместния ван и слушаше указанията на Фалкайд, Хари си даваше ясна сметка, че екипът не разполага нито с втори най-добре обмислен план, нито с третия в класацията.

Първото, което ръководителят на отряда попита Хари, беше дали Валентин разполага с оръжие. Хари обясни, че при убийството на Рене Калснес е използвано огнестрелно оръжие, а по негови предположения Беате Льон също е била заплашена с пистолет.

Хари огледа мъжете на предните седалки: полицаи, доброволно поели въоръжена акция. Знаеше какво е допълнителното им възнаграждение — не беше никак много. Знаеше и какво очакват данъкоплатците от спецчастите — твърде много. Беше се наслушал на критики към отряда: защо не се подлагат на по-голям риск; защо не притежават шесто чувство, което да им подсказва какво се крие зад затворена врата, в похитен самолет, в крайбрежна горичка; защо не се хвърлят в акцията с безразсъдна смелост. За боец със средно четири въоръжени акции в годината, или около сто акции през двайсет и пет годишната му професионална кариера, подобен подход би означавал да си изпроси смъртоносен куршум. А евентуална кончина на някой от екипа е най-сигурният начин цялата акция да бъде обречена на провал и да се повиши рискът за другите бойци.

— Асансьорът е само един — нареждаше трескаво Фалкайд. — Номер две и номер три поемат кабината, четири, пет и шест — главното стълбище, седем и осем — аварийната стълба. Хуле, двамата с теб ще покриваме външния периметър, ако нашият човек тръгна да бяга през прозорците.

— Нямам оръжие.

— Вземи — Фалкайд му подхвърли един „Глок“ 17.

Хари го пое. Усети солидната тежест на пистолета, баланса.

Никога не бе разбирал маниаците на тема било оръжия, било автомобили, било интериор, съобразен с аудиотехника от висок клас. Същевременно никога не бе изпитвал дискомфорт пред необходимостта да държи оръжие. За пръв път му се случи миналата година. Спомни си кога за последно бе държал пистолет. В съзнанието му се появи „Одеса“-та в онзи шкаф. Побърза да прогони мислите.

— Пристигнахме — обяви Фалкайд.

Спряха на слабо натоварена улица пред портата на величествена четириетажна тухлена сграда, която почти не се различаваше от съседните постройки. Хари знаеше, че в някои от тях живеят стари пари, в други — нови, но даващи си вид на стари, а в трети се помещават посолства, дипломатически жилища, рекламни агенции, звукозаписни компании и по-малки фирми. Единствено дискретна месингова табелка на страничния стълб на портата показваше, че са пристигнали където трябва.

Фалкайд вдигна часовника.

— Ще държим връзка по радиостанцията.

Спецполицаите огледаха номерата си, изписани с бяло на каските им, нахлузиха черните маски, стегнаха ремъците на автоматите си.

— Ще броя обратно и на едно влизаме. Пет, четири…

Хари не знаеше дали усеща собствения си адреналин, или този на другите, но той имаше отличителен мирис и вкус — горчив и солен като капсули, изстреляни от бутафорен пистолет.

Вратите се разтвориха и пред очите на Хари стената от черни гърбове се спусна през портата и след десетина метра изчезна.

Хари слезе след тях, понагласи бронежилетката си. Отдолу кожата му вече плуваше в пот. Фалкайд скочи от вратата до шофьорската седалка и дръпна ключовете от контакта. Хари си спомни бегло случай, когато обектите на светкавична акция се бяха измъкнали с полицейска кола, защото някой бе забравил ключа вътре. Подаде пистолета си на Фалкайд.

— Нямам разрешително да използвам оръжие.

— В момента ти издавам временно. Поради сериозността на ситуацията. Точка не-знам-коя-си от полицейския правилник.

Хари зареди пистолета и тръгна по чакъла. Млад мъж с крив врат като на пеликан изскочи от хотела. Адамовата му ябълка подскочи, все едно току-що е погълнал нещо. Хари веднага видя, че името на баджа върху ревера на черното му сако съвпада с името на администратора, с когото бе разговарял по телефона.

Тогава мъжът не знаеше дали гостът се намира в стаята си, или другаде в хотела, но предложи да провери. Хари категорично му забрани. Нареди му да продължи да изпълнява задълженията си и да запази спокойствие, защото иначе има вероятност някой от персонала да пострада. Ала при появата на седмина облечени в черно въоръжени мъже тревогата на администратора явно бе станала неконтролируема.

— Дадох им мастър-ключа — докладва той с ясно доловим източноевропейски акцент.

— Прикрий се зад вана — прошепна Фалкайд и посочи с палец над рамо.

Хари продължи с насочен напред пистолет. Заобиколи сградата и мина отзад, където сенчеста градина с ябълкови дръвчета се простираше чак до оградата на съседния имот. Възрастен мъж седеше на терасата с „Дейли Телеграф“ в ръка. Свали вестника и надникна над ръба на очилата си за четене. Хари посочи жълтия надпис ПОЛИЦИЯ върху бронежилетката си, сложи предупредително показалец пред устните си, получи кимване и се съсредоточи върху прозорците на четвъртия етаж. Администраторът предварително им беше обяснил къде се намира стаята на мнимия дипломатически служител. Дотам се стигало по коридор, завършващ сляпо. Прозорецът гледал към задния двор.

Хари нагласи по-удобно слушалката в ухото си и зачака.

След няколко секунди чу глух грохот от шокова граната, последван от дрънчене на строшено стъкло.

Знаеше, че ефектът от освободеното въздушно налягане ще се изчерпи само с временна глухота у присъстващите. Ала шумът от експлозията в комбинация с ослепителния блясък и светкавичния щурм ще парализира обекта за три секунди. А на бойците не им трябваха повече.

Хари чакаше. В слушалката му се появи глух глас.

Постъпи очакваното съобщение:

— Стая 406 е обезопасена. Тук е чисто.

Продължението обаче накара Хари да изругае високо.

— Май нашият човек си е събрал нещата.

Скръстил ръце, Хари изчака Катрине и Бьорн пред стаята.

— Какво стана? Изпуснахте ли го? — попита Катрине.

— Беше ни в ръцете — поклати глава Хари.

Влезе в стаята, двамата му колеги го последваха.

— Прибрал се е, стегнал си е багажа и се е омел.

— Нищичко ли не е оставил? — попита Бьорн.

— Само две използвани клечки за уши и два билета за трамвай — намерихме ги в кошчето за отпадъци. Плюс част от билет за футболен мач, който имам чувството, че спечелихме.

— Ние? — попита Бьорн и огледа хотелската стая — стандартна във всяко отношение. — За „Волеренга“ ли говориш?

— За националния отбор. Играли сме срещу Словения, така пише на билета.

— Спечелихме — потвърди Бьорн. — Рийсе отбеляза победния гол в продължението.

— Как може да помните такива подробности, откачалки такива! — поклати глава Катрине. — Аз дори не знам дали „Бран“ стана шампион, или изпадна от висшата лига.

— Не съм си поставял за цел да запомня резултата — възрази Бьорн. — Останало ми е в ума, защото мачът вървеше към равен и Рийсе…

— И да не беше така, пак щеше да си го спомняш, Рейнмен.

— Ей.

Обърнаха се към Хари. Той се взираше в билета.

— Помниш ли и друго през същата вечер, Бьорн?

— Какво?

— Къде те повикаха.

Холм почеса единия си бакенбард.

— Да помислим… мачът се игра надвечер…

— Ще ти спестя мъдруването. Тогава убиха Ерлен Венешла в Маридален.

— Така ли беше?

— Същата вечер, когато се проведе двубоят на стадион „Юлевол“. Датата е отпечатана на билета. Начало: седем часа.

— Олеле — притесни се Катрине.

По лицето на Бьорн се изписа страдалческо изражение.

— Не го изричай, Хари. Моля те, не казвай, че Валентин Йертсен е присъствал на мача. Ако е бил там…

— … не може той да е убиецът — довърши Катрине. — А ние много искаме да е той, Хари. Затова кажи нещо окуражаващо.

— Добре — кимна той. — Защо този билет не е в кошчето като използваните клечки за уши и билетите от трамвая? Защо го е оставил върху бюрото, щом е прибрал всичко друго? Сложил го е така, за да е сигурен, че ще го видим.

— Изфабрикувал си е алиби.

— Подхвърлил го е точно пред очите ни, за да разклати увереността ни. Да ни парализира. Това обаче е само част от билет за футболен мач и не доказва, че той е присъствал. Фактът, че е избрал за свое алиби сборище, където никой не забелязва отделния човек, и освен това е запазил използван билет от вече проведено събитие, буди съмнение.

— Върху билета има номер на седалката. Може съседите му да си спомнят кой е седял там. И дали мястото не е останало празно. Ще издиря околните зрители и…

— Действай, но и преди сме се опитвали да приложим тази тактика — в театрален или киносалон. След три-четири дни никой от зрителите не помни до кого е седял.

— Прав си — обезсърчи се Катрине.

— Мач на националния отбор — изтърси Бьорн.

— Е, и? — Хари влезе в тоалетната и започна да си разкопчава дънките.

— Футболните двубои на национално ниво се провеждат според правилата на ФИФА. Хулигани.

— Разбира се! — възкликна Хари и открехна вратата на тоалетната. — Браво, Бьорн! — Вратата се хлопна.

— Какво? За какво говорите? — не разбра Катрине.

— От ФИФА задължават организаторите на футболни срещи на национално ниво да снимат публиката — в случай че избухнат размирици. По време на вълната от хулигански прояви през деветдесетте въведоха това правило, за да може полицията да идентифицира главните подстрекатели и да им потърси наказателна отговорност. Днес органите на реда снимат трибуните през целия мач, а кадрите са с толкова висока резолюция, че всяко лице може да се увеличи и да се разпознае. А ние разполагаме със сектора, реда и номера на седалката на Валентин.

— Не на неговата седалка! — възнегодува Катрине. — Няма да го открием на снимките, ясно! Иначе ще трябва пак да почнем от нулата.

— Възможно е, разбира се, да са изтрили снимките — допусна Бьорн. — По време на мача не възникнаха безредици, а в директивата за съхранение на данни навярно е упоменато в какъв срок властите имат право да ги зап…

— Ако снимките се запаметени на компютър, няма да изчезнат от харддиска само с натискане на клавиша „изтрий“ — увери го Катрине.

— Директивата за съхранение на данни…

— Да изтриеш компютърен файл е трудно, колкото и да изстържеш от подметката си залепнало кучешко изпражнение. Как според теб откриваме файлове с детско порно в компютрите на перверзници, които ни ги предоставят доброволно за проверка, защото са убедени, че са заличили всички следи? Повярвай ми, ако Валентин Йертсен наистина е присъствал на стадиона, ще го открия на записа. Какво е заключението за предполагаемия час на смъртта на Венешла?

Хари пусна казанчето.

— Между седем и седем и половина — отговори Бьорн. — С други думи, по време на началните минути на мача, точно след като Хенриксен изравни резултата. От Маридален Венешла сигурно е чул как избухна стадионът. Съвсем наблизо е.

Вратата на тоалетната се отвори.

— Това означава, че е възможно Валентин да е отишъл на стадиона след убийството — Хари закопча и последното копче на дънките си. — А там се е погрижил да привлече някак вниманието на околните, та да запомнят присъствието му. И ето ви алиби.

— Валентин не е бил на този мач — не отстъпваше Катрине. — Ако съвсем случайно е присъствал, ще изгледам шибания видеозапис от игла до конец и ще засичам с хронометър всяко негово отсъствие, ако ще дори само да си мръдне задника от седалката. Алиби, ама друг път!

 

 

Над големите къщи се спускаше тишина.

„Затишие — преди десетки коли, я волво, я ауди, да заприиждат към домовете си след поредния работен ден за Акционерно дружество Норвегия“, помисли си Трюлс Бернтсен. Натисна звънеца и се огледа.

Поддържана, красиво аранжирана градина. Ето с какво се занимава един пенсиониран главен секретар.

Вратата се отвори. Изглеждаше остарял. Същите проницателни сини очи, но кожата на гърлото му се бе отпуснала, стойката — прегърбила. Мъжът бе изгубил внушителната си осанка от спомените на Трюлс. Или просто избелелите небрежни дрехи му придаваха по-износен вид. Навярно всеки човек се поотпуска, след като се пенсионира и няма мотивация да поддържа изрядна външността си.

— Берентсен, ОРГКРИМ — Трюлс му показа служебната си значка.

Дори старецът да прочетеше правилно името — Бернтсен, — щеше да помисли, че просто не е чул правилно. Лъжа с възможност за отстъпление. Бившият главен секретар изобщо не погледна документа, само кимна.

— Май си те спомням. С какво мога да ти бъда полезен, Берентсен?

Дори не предложи на Трюлс да влезе. Идеално. Наоколо нямаше свидетели на разговора им, а навън беше съвсем тихо.

— Става въпрос за сина ви. За Сондре.

— Какво за него?

— Провеждаме масирана акция по прихващането на албански сводници и по тази причина поставихме под наблюдение уличното движение в Квадратурата. Заснехме автомобили, които качват проститутки. Идентифицирахме регистрационните номера и мислим да привикаме собствениците на разпит. Ще им предложим смекчаване на наказанието срещу информация за сводниците. Един от заснетите автомобили е регистриран на името на сина ви.

Главният секретар повдигна рунтавите си вежди.

— Какво говориш? На Сондре? Изключено.

— И аз съм на същото мнение, но исках да се посъветвам с вас. Ако и вие смятате, че е възникнало недоразумение и жената, влязла в колата му, всъщност не е проститутка, ще унищожим снимката.

— Сондре е щастливо женен. Възпитавал съм го аз. Знае кое е правилно и кое — грешно, вярвай ми.

— Разбира се. Просто исках да чуя и ваша преценка за ситуацията.

— За бога, защо Сондре ще купува… — мъжът пред Трюлс сгърчи лице, все едно бе лапнал изгнило гроздово зърно — … секс от улицата? Той е наясно какви болести може да пипне. Има деца. Не, знаеш ли, Берентсен…

— Очевидно сме единодушни, че няма смисъл да проверяваме случая. Макар да са налице основания да подозираме жената в проституция, възможно е шофьорът да е бил друг мъж, а не синът ви. На снимката лицето на мъжа зад волана не личи ясно.

— В такъв случай нямате основания да завеждате преписка. Просто забравете за това.

— Благодаря, ще действаме според инструкциите ви.

Главният секретар кимна бавно, оглеждайки щателно Трюлс.

— Берентсен от ОРГКРИМ, правилно ли запомних?

— Да.

— Благодаря, Берентсен. Работите отлично.

По лицето на Трюлс се разля широка усмивка.

— Стараем се според силите си. Желая ви приятен ден.

 

 

— Какво каза? — попита Катрине, докато всички се взираха в черния екран отпред.

В Котелното бяха изгубили представа за времето. Човешки изпарения насищаха въздуха.

— Казах, че в духа на Директивата за съхранение на данни снимковият материал от стадиона най-вероятно вече е унищожен. И както виждаш, не съм се заблудил — отговори Бьорн.

— А аз какво казах?

— Сравни изтриването на компютърни файлове с опитите да се отървеш от кучешко лайно — напомни Хари. — Мисия невъзможна.

— Не казах невъзможна — поправи го Катрине.

Четиримата се бяха скупчили пред компютъра на Катрине. Когато Хари се обади да повика Столе, психологът прие поканата с облекчение.

— Казах, че е трудно. По принцип все някъде остава тяхно огледално изображение. И всеки кадърен хакер може да го открие.

— Хакер или хакерка? — попита Столе.

— Мъжки род. Жените не могат да паркират успоредно, не помнят резултати от футболни срещи, мързи ги да овладяват най-новите тънкости в компютърните технологии. За такива задачи ти трябват чешити с тениски с имена на музикални банди и оскъден сексуален живот. Така е от незапомнени времена.

— И не си…

— Няколко пъти се опитах да обясня, че не съм компютърен специалист, Столе. Търсачките, с които работя, преровиха електронната система на Норвежкия футболен съюз, но всички видеозаписи са изтрити. А при това положение аз съм безполезна.

— Ако ме бяхте послушали, щяхме да спестим ценно време — въздъхна Бьорн. — А сега накъде?

— Като казах безполезна, малко преувеличих — отбеляза Катрине, обърната към Столе. — Притежавам няколко предимства, с които компенсирам техническите си несъвършенства: женски чар, неженствена пробивност и липса на скрупули. Тези качества покачват акциите ти в очите на нърдовете. И онова, което някога ми осигури достъп до специалните търсачки, сега ми спечели благоразположението на индийски хакер с артистичния псевдоним Side Cut^[1]. Преди час звъннах в Хайдерабад и му възложих задача.

— И?

— И ще гледаме филм — Катрине натисна копчето.

Екранът светна.

— Той е — прошепна Столе. — Изглежда самотен.

Валентин Йертсен, познат и под псевдонима Пол Ставнес, седеше със скръстени ръце. Гледаше играта с видимо безразличие.

— Дявол да го вземе! — изруга тихо Бьорн.

Хари помоли Катрине да пусне записа на забързан каданс. Тя натисна някакво копче и зрителите около Валентин започнаха да се движат със странни, отсечени движения, докато показанията на брояча в долния десен ъгъл се меняха скоростно. Само Валентин не помръдваше от мястото си — замръзнала статуя насред кипящо оживление.

— По-бързо — поиска Хари.

Катрине увеличи скоростта и зрителите на екрана се оживиха още повече, навеждаха се и се изправяха, размахваха ръце, изчезваха от кадър, връщаха се с наденички или кафе. Изведнъж всички сини седалки се изпразниха.

— Един на един. Почивка — отбеляза Бьорн.

После всички пак заеха местата си. В публиката настъпи още по-енергично движение. Броячът в ъгъла препускаше. Хората клатеха глави с видимо разочарование. Изведнъж всички вдигнаха ръце във въздуха. За няколко секунди картината сякаш застина. После зрителите скочиха едновременно от местата си, започнаха да куфеят, да скачат, да се прегръщат. Всички с изключение на един.

— Рийсе вкарва от дузпа в продължението — обясни Бьорн.

След последния съдийски сигнал зрителите напуснаха стадиона. Валентин обаче продължи да седи на мястото си неподвижно. Чак след като секторът около него се изпразни, стана и си тръгна.

— Може би не му допада да кибичи на опашка — предположи Бьорн.

Екранът отново почерня.

— Е? Какво видяхме?

— Видяхме как мой пациент гледа футболен мач. По-точно бивш пациент — ако приемем, че няма да се появи на следващия сеанс. Така или иначе, двубоят очевидно забавляваше всички с изключение на него. Понеже познавам езика на тялото му, мога да заявя с почти стопроцентова сигурност, че мачът му е напълно безинтересен. А това отново ни връща към актуалния въпрос: защо в такъв случай е отишъл на стадиона?

— По време на целия мач той не яде нищо, не ходи до тоалетната и не стана от мястото си — обобщи Катрине. — Седеше неподвижен като истукан. И това ако не е странно! Все едно е знаел, че ще прегледаме подробно записа, и не е искал да даде дори десетсекунден повод да оспорим алибито му.

— Поне да се беше обадил по телефона. Тогава щяхме да увеличим снимката и да видим какъв номер набира. Или да засечем кога точно е отправил повикването и да сверим с изходящите обаждания, регистрирани в базовите станции, които осигуряват покритието над стадион „Юлевол“.

— Не се е обаждал по телефона — въздъхна Хари.

— Ами ако…

— Не е звънил, Бьорн. И без значение по какви подбуди Валентин Йертсен е отишъл да гледа мач на националния отбор, фактите са си факти: първо, по времето, когато Ерлен Венешла е убит в Маридален, Валентин е на стадиона. И второ… — Хари плъзна поглед над главите им и впи очи в голата бяла стена. — … пак се върнахме в изходна позиция.