Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случаите на инспектор Хари Хуле (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Politi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015)

Издание:

Автор: Ю Несбьо

Заглавие: Полиция

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: норвежка

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 15.05.2015

Редактор: Цвета Германова

ISBN: 978-954-357-299-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3449

История

  1. — Добавяне

Двайсет и шеста глава

Излязоха от града в седем сутринта.

В противоположната посока колите не помръдваха заради интензивния сутрешен трафик. Вяла атмосфера цареше и в автомобила на Хари. Двамата с Ракел от години спазваха негласно споразумение да избягват излишните разговори преди девет.

Докато минаваха през контролните пунктове, заръмя лек дъждец. Чистачките сякаш не отмиваха капките, а ги поглъщаха.

Хари пусна радиото. Изслушаха осведомителния бюлетин, но той не чу дългоочакваната новина за ареста в Берг. Новината за задържането на заподозрения за убийствата на полицаи. След спортната емисия и резултата от футболния двубой между Норвегия и Албания пуснаха дует на Павароти с някаква попзвезда и Хари веднага изключи радиото.

Докато се изкачваха към възвишението Карихауген, Ракел сложи длан върху ръката на Хари, както обикновено отпусната върху скоростния лост. Хари очакваше какво ще каже тя. Правилото за мълчание преди девет важеше за маловажните, но не и за сериозните разговори.

Предстоеше им поредната раздяла за цяла работна седмица, а Ракел не бе отворила и дума за предложението му от снощи. Дали съжаляваше, че бе приела? Тя никога не казваше нещо, без да го мисли. До отбивката за Льоренскуг му хрумна друго обяснение за мълчанието й: навярно тя се опасява, че той съжалява, задето й е предложил брак. И за да му спести неудобните обяснения, Ракел предпочиташе да се преструват, че нищо не се е случило, да го потопят в море от мълчание. Или, в краен случай, да си го спомнят като абсурден сън. По дяволите, дали наистина не бе сънувал? Преди време, когато пушеше активно опиум, Хари често разправяше на събеседниците си неща, убеден, че ги е преживял заедно с тях, и получаваше въпросителни погледи в отговор.

До отбивката за Лилестрьом той наруши договорката:

— Какво ще кажеш за юни? Двайсет и първи се пада събота.

Бързо я стрелна с поглед, но тя се бе извърнала и гледаше изнизващите се крайпътни полета. Мълчание. По дяволите, Ракел май бе размислила. Дали…

— Юни ме устройва — отговори тя. — Почти сигурна съм, че двайсет и първи се пада петък.

Хари долови закачлива нотка в гласа й.

— Голяма или…

— Или само ние двамата и двама свидетели?

— И толкова?

— Ти решаваш, но предлагам да присъстват най-много десетина души. Нямаме сервиз с повече еднакви чинии. На всеки ще се паднат по петима гости — достатъчно да поканиш всички от списъка с контакти в телефона ти.

Хари се разсмя. Възвърна си оптимизма. Не беше изключено нещо да се обърка, но засега се очертаваше благополучна развръзка.

— Изобщо не разчитай да завербуваш Олег за кум. Вече съм си го заплюла.

— Разбрано.

Хари паркира пред залата за заминаващи. Докато целуваше Ракел за сбогом, дори забрави да си затвори багажника.

На връщане позвъни на Йойстайн Айкелан. Таксиметровият шофьор, другар по чашка и единствен приятел на Хари от детинство, звучеше като след снощен запой. От друга страна, Хари не можеше да е сигурен в предположението си, защото никога не бе разговарял с Йойстайн, без да го тресе махмурлук.

— Искаш да бъда кум на сватбата ти? Боже, Хари, трогнат съм. Задето питаш мен. Мамка му, още малко и ще се разцивря.

— Двайсет и първи юни. Нали нямаш други ангажименти?

Шегата разсмя Йойстайн. Смехът му премина в кашлица, а тя се изгуби в бълбукането на течност в бутилка.

— Просълзих се, Хари. Но ще ти откажа. Трябва ти човек, който да не залита в църквата и да говори що-годе членоразделно по време на вечерята, а на мен — красива сътрапезница, безплатна пиячка и нулева отговорност. Все пак обещавам да се издокарам с най-хубавия костюм от колекцията ми.

— Стига си лъгал, Йойстайн. Никога не съм те виждал в костюм.

— Затова всичките са ми запазенички. Рядко се сещам за тях. И ти си така с приятелите, Хари. Не пречи от време на време да се обаждаш.

— Знам.

Затвориха. Колоната отпред креташе едва-едва към центъра. Хари прегледа краткия списък с кандидати за брачни свидетели. Какъв списък, оставаше му само една възможност. Набра Беате Льон. След пет прозвънявания гласовата поща се включи. Хари остави съобщение.

Автомобилите отпред пъплеха по-бавно от охлюви.

Хари се обади на Бьорн Холм.

— Привет, Хари.

— Беате дойде ли на работа?

— Днес е болна.

— Беате? Та тя никога не боледува. Да не е пипнала настинка?

— Не знам. Снощи изпратила есемес на Катрине, че й е зле. Чу ли за Берг?

— О, съвсем ми изскочи от ума — излъга Хари. — Какво стана?

— Не се появи.

— Жалко. Но вие не се отказвайте. Ще я потърся на домашния.

Хари се сбогува с Бьорн и набра номера на стационарния телефон на Беате.

Изчака две минути. Никой не вдигна. Хари си погледна часовника. Имаше достатъчно време да се отбие в дома й преди работа. Беше му по път. Свърна до Хелсфюр.

Беате бе наследила къщата от майка си. Сградата много напомняше на Хари за родния му дом в „Опсал“ — типична дървена къща от петдесетте, своеобразна непретенциозна кутия за набиращата скорост средна класа, която иска да опровергае схващането, че ябълковите градини са привилегия единствено на богаташите.

В квартала цареше тишина, нарушавана единствено от бумтенето на боклукчийски камион в дъното на улицата. Всички бяха или на работа, или на училище, или на детска градина. Хари паркира колата, влезе през портата, подмина заключено детско колело, кофа за смет, пълна с издути до пръсване черни чували, и детска люлка и с два скока изкачи стълбите. Пред вратата стояха чифт маратонки „Найк“. Хари натисна звънеца под керамичната табелка с името на Беате и дъщеря й.

Зачака.

Пак позвъни.

Забеляза отворен прозорец на втория етаж — вероятно към една от спалните. Извика я по име. Навярно не го чуваше заради шума от металната преса в приближаващия се камион, която раздробяваше и смачкваше отпадъците.

Натисна дръжката на вратата. Отворена. Влезе. Извика името й. Никакъв отговор. Хари вече нямаше сили да пренебрегва безпокойството, заглождило го от няколко часа.

Заради липсата на очакваната новина.

Заради неуспешния опит да се свърже с Беате.

Втурна се нагоре към втория етаж и провери спалните.

Пусти. Недокоснати.

Спусна се по стълбите и застана на прага на дневната. Огледа обстановката. Отлично съзнаваше защо не влиза, но пъдеше мисълта.

Не искаше дори да си помисля, че най-вероятно е попаднал на местопрестъпление.

И преди бе идвал тук, но този път стаята му се стори по-гола. Или заради сутрешната светлина, или заради отсъствието на Беате. Погледът му се закова в масата. Мобилен телефон.

Чу как насъбраният въздух излезе със съскане от дробовете му. Изпита огромно облекчение. Отскочила е до магазина и не си е взела телефона, дори не си е направила труда да заключи. Навярно се е отбила и в аптеката, за да купи обезболяващи за глава или нещо срещу висока температура. Точно така е станало. В ума на Хари се стрелнаха маратонките на стълбите. Е, и? Коя жена има само един чифт маратонки? Нека изчака две-три минути и Беате ще се прибере.

Отпусна тежестта на другия си крак. Диванът го блазнеше, но той продължаваше да стои на прага. Погледът му зашари по пода. Около масичката пред телевизора забеляза светъл участък.

Беате явно бе махнала килима.

И то съвсем наскоро.

Хари усети сърбеж под ризата, все едно току-що се бе отъркалял гол и потен в тревата. Приклекна. Долови лек мирис на нишадър от паркета. Доколкото знаеше, нишадърът поврежда такава подова настилка. Изправи се, разкърши гръб и влезе в кухнята.

Цареше пълен ред.

Отвори високия шкаф до хладилника. Подредбата в построените през петдесетте къщи сякаш се подчиняваше на неписани правила: тук се съхраняват сухите продукти, тук — инструментите, тук — важните документи, а там — почистващите препарати и прочее. Най-долу в шкафа стоеше кофа с парцал, сгънат прилежно и увесен на ръба й, на първия рафт — три кърпи за бърсане на прах, едно цяло и едно наченато руло чували за смет, универсален разтвор за почистване на повърхности и туба с препарат за полиране. Хари се наведе и прочете етикета. „За паркет. Не съдържа нишадър.“

Хари се изправи бавно. Замръзна и се ослуша напрегнато. Вдиша с широко разтворени ноздри.

Чувстваше се съсипан, но впрегна всичките си сили да попие и запомни подробно обстановката. Първото впечатление. По време на лекциите си непрекъснато наблягаше, че за всеки следовател най-важно и симптоматично е първото, което му хрумне при оглед на местопрестъпление. Събирането на данни трябва да се осъществи, докато сетивата все още са напрегнати до крайност, преди сухите факти, установени от криминалните експерти да притъпят и разклатят увереността в интуитивното тълкувания на действителността.

Хари затвори очи, опитвайки се да чуе какво се мъчи да му прошепне къщата; да улови онзи дребен детайл, който му се изплъзва, но ще му даде ключа към разплитането на случая.

Ала дори и да му нашепваше нещо, къщата бе заглушена от грохота на боклукчийския камион, спрял отпред. Хари чу гласовете на работниците, скръцването на портата, весел смях. Безгрижие. Все едно нищо не се е случило. А вероятно наистина не се беше случило нищо. И Беате щеше да влезе, да подсмръкне, усуквайки шала по-плътно към врата си, да се усмихне — изненадана, но и зарадвана от посещението му. А изненадата и радостта й щяха да нараснат още повече, когато той й предложи да му бъде кума на сватбата. Тя щеше да се засмее, а лицето й да се облее в гъста, ярка червенина. Беате пламваше и при най-незначителната проява на внимание към нея. Някога това момиче се барикадираше в House of Pain — видеостаята в Управлението — и прекарваше там дванайсет часа без прекъсване, за да идентифицира безпогрешно маскирани обирджии, записани от видеокамерите в някоя банка. После Беате оглави Експертно-криминалния отдел. И спечели любовта на всичките си служители. Хари преглътна с мъка.

Все едно нахвърляше чернова за надгробно слово.

Престани, ей сега ще дойде! Пое си дълбоко дъх. Чу как портата се хлопна. Камионът запали.

Изведнъж се досети кое не е наред.

Вторачи се в шкафа. Половин руло бели чували за смет.

Онези в кофата бяха черни.

Хари хукна през коридора, изхвърча навън и се втурна след камиона. Тичаше с все сили, но сърцето му сякаш изпреварваше краката.

— Спрете!

Единият боклукчия вдигна глава. Беше стъпил на платформата и камионът вече приближаваше следващата къща. Хрущенето от хищните челюсти на пресата сякаш идваше от главата на Хари.

— Спрете проклетия камион!

Той прескочи оградата и се озова върху асфалта. Боклукчията реагира мигновено. Натисна червеното копче и удари с юмрук по страничната стена на камиона. Шофьорът наби спирачки, машината изпръхтя ядно и се закова на място.

Пресата замлъкна.

Боклукчията гледаше объркано.

Хари се приближи до него и се взря на свой ред в желязната паст. Дори не усети смрадта, която навярно се носеше оттам. Изцяло бе погълнат от смачканите, спукани чували. От тях се стичаше струя и обагряше метала в червено.

— Тези хора съвсем откачиха — прошепна боклукчията.

— Какво има? — провикна се шофьорът, подал глава от кабината.

— Някой май е изхвърлил умряло псе! — отвърна колегата му и погледна Хари. — Да не е ваше?

Хари не отговори. Прекрачи полуотворената паст.

— Ей, дръпнете се оттам! Има опасност да…

Хари се отскубна от ръката на мъжа. Хлъзна се в червената пихтия, удари лакътя и бузата си в гладкия метален под. Усети добре познатата миризма на еднодневна кръв. Изправи се на колене и разкъса един от чувалите.

Съдържанието се изсипа и потече по наклонената платформа.

— О, божичко! — възкликна боклукчията зад гърба му.

Хари отвори втори чувал. После трети.

Чу как мъжът скочи на земята. Последва плясък от повръщано върху асфалта.

Хари откри каквото търсеше в четвъртия чувал. Другите телесни части можеха да принадлежат на всекиго. Но не и тази. Не и русата коса, не и бледото лице, което никога повече нямаше да се обагри в руменина. Не и този безжизнен оцъклен поглед, разпознаващ безпогрешно всеки, изпречил се пред него. Въпреки че бе обезобразено, Хари не се съмняваше чие е лицето. Докосна обицата, излята по образеца на копче от полицейска куртка.

Изпита такава болка, че дъхът му секна. Сви се като умираща пчела с изтръгнато жило.

И от устните му, сякаш от устните на непознат, се откъсна вик; протяжен вопъл, който отекна многократно в притихналия квартал.