Ю Несбьо
Полиция (29)

Двайсет и осма глава

Някой беше залепил бележка върху сивата метална врата: КОТЕЛНО.

Вътре Гюнар Хаген установи, че малката стрелка показва седем часа, а всички от екипа са налице. Петият нямаше да дойде. Столът й стоеше празен. Новото попълнение в екипа си донесе стол от кабинет по горните етажи.

Гюнар Хаген огледа последователно всички присъстващи.

Бьорн Холм имаше измъчен вид, Катрине Брат — също. Столе Ауне беше в неизменното си безупречно облекло: сако от туид и папийонка. Хаген се обърна и измери с очи новото попълнение. Началникът си тръгна от „Юстисен“ преди Хари Хуле. Дотогава Хари беше само на вода и кафе, но като го гледаше сега как се е отпуснал на стола — блед, небръснат, със затворени очи — Хаген се съмняваше дали бившият старши инспектор е съумял да устиска без алкохол. А на разследващата група й трябваше следователят Хуле. Не алкохоликът.

Хаген вдигна поглед към бялата дъска. С дружни усилия бяха обобщили схематично основните факти по случая. Върху начертаната времева ос бяха нанесли имената на жертвите, местопрестъпленията, името на Валентин Йертсен, а свързващи стрелки препращаха към по-отдавнашните убийства, датата и годината на извършването им.

— И така — подзе Хаген. — Маридален, езерото Трюван, Драмен и домът на последната жертва. Четиримата погубени полицаи са участвали в разследването на неразкрити престъпления. Датите на престъпленията съвпадат, а в три от случаите — и мястото на извършване. Три от по-старите убийства носят типичните белези на престъпления със сексуален мотив и макар да ги дели немалък времеви отрязък, тогава колегите съзрели връзка помежду им. Изключение прави убийството в Драмен. Жертвата е мъж, Рене Калснес. При аутопсията не са открити следи от сексуална злоупотреба. Катрине?

— Ако допуснем, че зад четирите по-отдавнашни убийства и зад четирите скорошни стои Валентин Йертсен, Калснес се явява прелюбопитно изключение. Бил е с хомосексуална ориентация. Двамата с Бьорн разпитахме персонала от клуба в Драмен. Описаха го като златотърсач с безразборни полови контакти. Освен че завъртал главата на възрастни чичковци с дебели портфейли и ги цедял, Калснес извършвал секс услуги срещу заплащане при всяка удобна възможност и в клуба. За пари бил склонен на всичко.

— С две думи, човек с поведение и професия, които го поставят в най-застрашената от убийства обществена група — обобщи Холм.

— Именно. В такъв случай убиецът най-вероятно е хомосексуален. Или бисексуален. Столе?

Психологът се прокашля.

— Престъпници от рода на Валентин Йертсен притежават сложна сексуалност. Възбудата им се влияе не толкова от пола и възрастта на жертвата, а от възможността да упражнят потребността си от контрол, да задоволят садистичните си наклонности и да прекрачат границата. Възможно е обаче Рене Калснес да е бил убит от ревност. Липсата на следи от сексуално насилие говори в полза на тази версия. Както и гневът. Единствен той от четирите първоначални жертви е пребит с тъп предмет. Така впрочем са умъртвени и полицаите.

В последвалото затишие всички впериха погледи в Хари. Той се беше смъкнал още по-надолу върху стола. Продължаваше да седи със затворени очи и преплетени на корема пръсти. За миг Катрине Брат си помисли, че е заспал.

— Открили ли сте свързващ елемент между Валентин и Карлсен? — попита, сякаш да я опровергае, Хари.

— Засега не — отговори Катрине. — Не са си разменяли телефонни обаждания, а на името на Валентин няма регистрирани плащания с карта нито в клуба, нито където и да било в Драмен. Никакви електронни следи не показват, че двамата са общували. Никой от познатите на Калснес не е виждал човек с описанието на Валентин. Това, разбира се, не е гаранция, че двамата не са…

— Права си — Хари стисна силно клепачи. — Само питам.

Отново се възцари мълчание. Всички продължаваха да наблюдават съсредоточено Хари.

— Какво? — той отвори едното си око.

Никакъв отговор.

— Не очаквайте да тръгна по вода или да превърна водата във вино.

— Не очакваме чудеса — увери го Катрине. — Достатъчно е да помогнеш на четирима слепци да прогледнат.

— Самият аз не виждам нищо.

— Нали работата на лидера е да внушава на хората си, че няма невъзможни неща.

— Лидер? — Хари се усмихна и се понадигна върху стола. — Разясни ли с какъв статут се ползвам, Хаген?

Началникът си прочисти гърлото.

— Хари вече не притежава полицейски правомощия и е привлечен в екипа в качеството му на вещо лице — какъвто е и Столе. Следователно Хари няма право да изисква заповеди за обиск, да носи оръжие или да извършва арест на заподозрени. Служител с неговия статут не може да оглавява оперативно звено. Много е важно да спазваме нормативната уредба, защото само си представете, че заловим Валентин, подсигурили сме се с убедителни доказателства, но адвокатът му открие административно нарушение…

— Чувал съм — подхвана Ауне, докато с гримаса тъпчеше тютюн в лулата си, — че такива консултанти като Хари вземат хонорари, за които ние, психолозите, не можем и да мечтаем. Затова дайте да оползотворим добре времето. Кажи нещо умно, Хари.

Хари сви рамене.

— Както виждате — Столе лапна незапалената лула с ехидна усмивка, — вече сме изчерпили всичките си прозорливи хрумвания. И не ни осеняват нови.

Хари се загледа в дланите си и си пое дъх.

— Не знам доколко има смисъл да говоря, защото тази хипотеза ми се струва недоносче. Ето обаче как разсъждавам аз… — вдигна глава и срещна четири чифта широко отворени очи. — Наясно съм, че Валентин Йертсен е главен заподозрян, но за зла беда не можем да го открием. Затова предлагам да си намерим нов заподозрян.

Катрине Брат не повярва на ушите си.

— Какво? Да нарочим просто така някой друг?

— Няма да го нарочваме. Работата ни е да очертаем кръг от съмнителни лица, заподозрени в различна степен. И после да преценим доколко е рационално да ги проверим. Например, астрономите са установили, че да има живот на Луната, е по-малко вероятно, отколкото на планетата Глийзе 581-д, където поради оптимално отстояние от Слънцето водата нито замръзва, нито кипи. И все пак човекът първо е проверил дали Луната е обитаема.

— Четвъртата заповед на Хари Хуле: „Търси там, където е най-светло.“ Или беше петата? — замисли се Бьорн Холм.

— Началникът връчи на екипа мандат само за издирването на Валентин. Всичко останало е в прерогативите на голямата разследваща група. Белман няма да позволи своеволия.

— Моите почитания — намеси се Хари, — но Белман да върви по дяволите. Не се пиша по-умен от вас, обаче съм свежа кръв и гледам нещата с непредубедени очи.

— Само не ми пробутвай тия за фалшивата ти скромност… — изсумтя Катрине.

— Е, поне засега ще се преструваме, че сме на едно ниво — отвърна Хари, без по лицето му да трепне и мускул. — Дайте да почнем отначало. Мотив. Що за човек убива полицаи, които не са успели да разкрият убийство? Защото именно това е обединяващият фактор между жертвите, нали? Е, какво ще кажете?

Хари скръсти ръце на гърдите си, смъкна се на стола, затвори очи и зачака.

Бьорн Холм пръв наруши мълчанието:

— Близък на някой от загиналите.

— Жертва на изнасилване — включи се и Катрине. — Или полицията не й е повярвала, или разследващите не са си свършили работата. Убиецът очевидно наказва полицаи, които не са разкрили извършители на сексуални престъпления.

— Рене Калснес не е бил изнасилен — възрази Хаген. — Ако искам да отмъстя за небрежността при разследването на засягащо ме престъпление, ще убия само преките участници в конкретното следствие, а не полицаи извън него.

— Продължавайте — насърчи ги Хари. — После ще отсеем най-добре обоснованите версии. Столе?

— Несправедливо осъдени. Лежали са в затвора, лепнато им е доживотно клеймо, изгубили са статуса, самочувствието и авторитета си. Най-опасни са лъвовете, отритнати от прайда. Вече не изпитват отговорност, а само омраза и огорчение. Дори с цената на голям риск са склонни да си отмъстят, защото животът им и бездруго е обезценен. Стадни животни са и не се боят, че ще изгубят нещо. Желанието да причинят страдание на онези, които са ги накарали да страдат, е основната им мотивация да стават сутрин.

— Терористи, които търсят отмъщение — обобщи Бьорн Холм.

— Добре. Отбележете си да проверим всички случаи на изнасилване, в които осъденият не е признал вината си и доказателствата са спорни. В добавка осъденият трябва да си е изтърпял наказанието и вече да е на свобода.

— Или пък убиецът не е осъденият — лансира нова версия Катрине. — Възможно е осъденият все още да лежи в затвора или да се е самоубил от отчаяние. А неговият партньор в живота, брат му или баща му да са взели възмездието в свои ръце.

— Любов — кимна Хари. — Много сполучливо хрумване.

— Не сте сериозни, нали? — възкликна Бьорн.

— За кое?

— За любовта — отвърна Бьорн с металическа нотка в гласа, а лицето му се сгърчи в особена гримаса. — Нали не смятате, че тази кървава баня има нещо общо с любовта?

— Напротив, точно това смятаме — Хари се смъкна още по-надолу на стола и затвори очи.

Зачервен, Бьорн скочи от мястото си.

— Не ми разправяйте, че този психопат, сериен убиец, е извършил от любов… — гласът му се скърши и той посочи празния стол — … това.

— Отсъди по самия себе си — Хари отвори едното си око.

— В смисъл?

— Дай си сметка как се държиш. Изпитваш гняв, омраза, искаш да видиш как виновникът се люшка на бесилото, как агонизира, как се мъчи, нали? Защото — като всички нас — обичаше жената, която преди седеше тук. Майката на омразата ти е любовта, Бьорн. И именно тя — а не омразата — те прави готов на всичко, склонен си да не пожалиш усилия, само и само да приклещиш виновника. Седни.

Бьорн се подчини. Хари стана.

— В тези убийства ме поразява най-много прецизността, с която извършителят се старае да повтори оригиналните. Рисковете, които поема в името на целта си. Трудоемкостта на възстановките ме разколебава дали се касае за чиста проба кръвожадност, или за спотайваща се зад нея омраза. Кръвожадните психопати убиват проститутки, деца и други леснодостъпни жертви. Тласканите само от омраза не проявяват такова усърдие. Затова според мен трябва да търсим човек, чиято любов надделява над омразата. В задачата се пита дали от известното ни за Валентин Йертсен можем да заключим, че той е способен на толкова силна любов?

— Възможно е — обади се Гюнар Хаген. — Но все пак познаваме само част от емоционалния му живот.

— Мхм. Кога е следващото неразкрито убийство?

— Има скок във времето. През май. Случай отпреди деветнайсет години.

— Значи след повече от месец.

— Това убийство обаче не е по сексуални подбуди, напомня по-скоро престъпление от битов характер. Затова се спрях на изчезване, което прилича на убийство. Младо момиче, живеещо в Осло, е обявено в неизвестност, след като никой не я е виждал в продължение на две седмици. Причината да мине толкова време, без да бъде подаден сигнал, е есемес, който момичето изпратило до най-близките си приятели. В него им съобщила, че заминава на евтина екскурзия на юг, защото се нуждае от глътка въздух. Голяма част от получилите съобщението й отговорили, но момичето не реагирало повече и те решили, че си е изключила телефона, за да се наслади на почивката. Когато близките й подали сигнал в полицията, разследващите проверили всички самолетни компании, ала името й не фигурирало никъде. С две думи, момичето изчезнало безследно.

— А телефонът? — попита Бьорн Холм.

— Последният сигнал е засечен от базова станция в центъра на Осло. После предавателната функция се е изключила. Сигурно батерията се е изтощила.

— Мхм. Този есемес… с който съобщава на околните, че е болна.

Бьорн и Катрине кимнаха.

— Ще обясните ли малко по-подробно? — въздъхна Столе Ауне.

— Хари има предвид, че същото се случи и с Беате. От нейния телефон получихме съобщение, че е болна.

— Именно — съгласи се Хаген.

Хари кимна.

— Възможно е да проверява в паметта на телефоните с кого последно са разговаряли жертвите и после да изпраща на най-често явяващите се контакти кратък есемес с цел да забави следствените действия.

— Така затруднява екипа при изземването на следи — додаде Бьорн. — Този изрод не е вчерашен.

— На коя дата е било изпратено съобщението?

— На двайсет и седми март — отвърна Катрине.

— Тоест, днес.

— Мхм — Хари потърка брадичката си. — Датата и мотивите са ни известни, но нямаме местопрестъпление. Кои са участвали в разследването?

— Не е сформирана разследваща група, защото не е доказано, че изчезналото лице е убито. Случаят не се е разглеждал като убийство. — Катрине свери със записките си. — Накрая са прехвърлили делото в Отдела за борба с насилието и са го завели на отчет към един от старши инспекторите. Към теб.

— Към мен ли? — Хари смръщи вежди. — Обикновено си спомням отлично всичките си случаи.

— Тогава тъкмо беше приключила драмата със Снежния човек, ти избяга в Хонконг и се покри за известно време. Самият ти замалко да попаднеш в списъка с изчезнали лица.

— Ясно — сви рамене Хари. — Бьорн, после ще разпиташ колегите от „Издирване“ какво имат по случая. Предупреди ги да са в готовност, ако някой позвъни на вратата или получат съмнителни повиквания да се отзоват през деня, нали? Според мен трябва да разнищим този случай, въпреки че няма нито труп, нито местопрестъпление. — Хари плесна с ръце. — Кой е кафеджията тук?

— Ами… — подхвана Катрине с престорено гърлен, дрезгав глас, отпусна се на стола, изтегна крака, затвори очи и потърка брадичка. — Редно е да се заеме новобранецът.

Хари стисна устни, кимна, скочи от мястото си и за пръв път, откакто намериха тялото на Беате, в Котелното прозвуча смях.

 

 

В съвещателната зала цареше сериозна атмосфера.

Микаел Белман седеше в долния край, председателят на Общинския съвет — в горния край на масата. Микаел знаеше имената на повечето присъстващи. Още с встъпването си в длъжност той си постави за цел да ги запомни. И по имена, и по физиономия.

„Без да познаваш фигурите, няма как да играеш шах — го беше поучил предшественикът му. — Нужно е да си наясно какво могат и какво — не.“

Добронамерен съвет от опитен началник. Защо обаче същият този човек, вече пенсионер, присъстваше тук, в съвещателната зала? Дали го бяха привлекли като консултант? Независимо какъв опит бе натрупал в играта на шах, едва ли владееше тактическите ходове на високата блондинка, седнала през две места от председателя и в момента взела думата. Кралицата. Общинският съветник по социалните въпроси. Исабеле Скойен. Зарязаната. Гласът й звучеше хладно, делово, защото очевидно знаеше, че заседанието се протоколира:

— С растящо безпокойство наблюдаваме неспособността на полицейските структури в Осло да сложат край на убийствата в собствените си редици. Медиите съвсем закономерно оказват силен натиск върху нас да предприемем твърди мерки, но по-важното е, че чашата на гражданското търпение преля. Не можем да останем безучастни към засилващото се обществено недоверие срещу официалните институции, в случая става въпрос за полицията и за Общинския съвет. И понеже този проблем попада в сферата на моите компетенции, поех инициативата за това неформално изслушване, което цели Общинският съвет да вземе отношение към стратегията на главния секретар за справяне с казуса — изхождайки от презумпцията, че такава стратегия съществува — и после да преценим с какви възможности разполагаме.

Микаел Белман плуваше в пот. Мразеше да се поти под униформата. Опитите му да улови погледа на предшественика си се увенчаха с неуспех. Защо бе дошъл на това заседание?

— По мое мнение е наложително да бъдем открити и да подходим иновативно към всички възможности — продължи напевно Исабеле Скойен. — Разбираме, че текущият случай вероятно надхвърля компетентността на млад, новоназначен главен секретар. За зла беда още в самото начало на мандата си той се сблъсква със ситуация, изискваща богат опит и рутина. Предвид дългогодишния стаж и професионалната биография на предшественика му, смятам, че ако той ръководеше службата, нещата щяха да потръгнат много по-добре. Убедена съм, че всички присъстващи споделят моето мнение, включително действащият и бившият главен секретар.

Микаел Белман се питаше дали е чул правилно. Да не би тя да… наистина ли се опитваше да…?

— Така ли е, Белман?

Той се прокашля.

— Извинете, че ви прекъсвам, Белман — Исабеле Скойен сложи на носа си чифт очила за четене „Прада“ и присви очи срещу листа в ръцете си. — Ще ви прочета извлечение от протокол от заседание, проведено по същия повод. Вие казвате следното, цитирам: „Уверявам Общинския съвет, че държим ситуацията под контрол и имаме всички основания да се надяваме на скорошен пробив.“ — Тя свали очилата. — Съветвам ви да не пилеете нашето и вашето време, което, несъмнено, е дефицитно, да ни спестите повторенията на вече чути неща и да ни изложите напредъка по случая.

Белман тръсна назад плещи, надявайки се мократа риза да се отлепи от кожата му. Проклета пот. Проклета кучка.

 

 

В осем вечерта Хари влезе в Полицейската академия. Чувстваше се изморен. Беше изгубил тренинг да мисли продължително време концентрирано. С колегите му не постигнаха кой знае какъв напредък. Препрочетоха докладите, прехвърлиха вече обмисляни предположения, завъртяха се в порочен кръг и заудряха глави в стената с надеждата тя рано или късно да поддаде.

Бившият старши инспектор кимна на чистачката и хукна по стълбите.

Хем беше изморен, хем удивително бодър. В приповдигнато състояние на духа. Готов за още.

Чу някой да го вика по име, докато подминаваше кабинета на Арнол, спря и подаде глава вътре. Колегата му сплете пръсти зад чорлавата си глава.

— Какво е усещането пак да станеш действащ полицай?

— Хубаво е. Отбих се да проверя контролните по тактическо разследване.

— Не бери грижа за тях. Аз ги поех — Арнол потупа с пръст горния лист от купчината пред себе си. — Гледай да хванете онзи негодник.

— Добре. Благодаря ти, Арнол.

— Да не забравя: някой е влязъл с взлом.

— Тук?

— В тренировъчната зала. Разбили са шкафа с оборудване, но са взели само две палки.

— По дяволите. А по вратата на залата не открихте ли нещо?

— Няма следи от насилствено влизане. Най-вероятно е някой от вътрешните. А може тукашен служител да е пуснал крадеца или да му е услужил с картата си за достъп.

— Няма ли начин да се разбере кой е?

— В сградата не се съхраняват скъпи предмети — сви рамене Арнол. — Затова в бюджета не са предвидени средства за регистрация на влизащите в сградата, за видеонаблюдение и денонощна охрана.

— Тук няма огнестрелни оръжия, дрога и сейфове, но пък сигурно се намират и по-оборотни стоки от полицейски палки?

Арнол се усмихна накриво.

— Иди да провериш дали не са ти отмъкнали компютъра.

Хари продължи нататък по коридора. Влезе в кабинета си, установи, че всички вещи са непокътнати, и седна зад бюрото. Зачуди се с какво да се захване. Беше предвидил вечерта да проверява контролни, а у дома го чакаха зловещи сенки. В отговор на колебанията му телефонът завибрира.

— Катрине?

— Здрасти. Сетих се нещо — в гласа й се долавяше оживление. — Спомняш ли си, че двете с Беате разпитвахме Иря — хазяйката на Валентин?

— Онази, която му е осигурявала фалшиво алиби?

— Същата. Спомена, че сред вещите му се натъкнала на снимки на изнасилени жени. На една от тях разпознала ботушите му и тапета в спалнята.

— Мхм. И предполагаш…

— … макар да не звучи особено правдоподобно, е възможно спалнята да е сцена на престъпление. Свързах се с новите собственици. Те живеели при родителите на мъжа, докато ремонтирали къщата. Не възразяват да ни услужат с ключовете, за да влезем да огледаме.

— Нали се разбрахме да не издирваме Валентин.

— Нали щяхме да търсим където е светло?

— Едно на нула за теб, умнице. Пък и кварталът ми е съвсем наблизо. Ще ми продиктуваш ли адреса?

Хари го записа.

— На две крачки оттук е. Тръгвам веднага. Ти ще дойдеш ли?

— Да, но така се увлякох, че пропуснах да се нахраня — обясни тя.

— Добре, ела, когато приключиш.

 

 

В девет без четвърт Хари вървеше по плочника към пустата къща. До стената стояха празни кофи за боя и навит на руло найлон, а изпод брезента се подаваха дъски. Следвайки указанията на собствениците, Хари слезе по малкото каменно стълбище и продължи по плочките. Отключи вратата към сутерена и веднага го лъхна миризмата на лепило и боя. И другата миризма, за която говореха собствениците. Именно тя се явяваше една от причините да започнат ремонт. Не успели да открият източника на зловонието, но то се носело из цялата сграда. Повикали санитарен инспектор, ала той само заключил, че такава миризма обикновено идва от мъртви гризачи и за да открият източника, трябва да разковат пода и да разкъртят стените.

Хари включи осветлението. Прозрачен найлон със сиви отпечатъци от ботуши с груб грайфер покриваше пода в коридора. Върху найлона бяха струпани сандъци с инструменти, чукове, лостове и дрелки, опръскани с боя. От стената бяха отпрани няколко дъски и се виждаше изолацията. В сутерена, освен коридора, се намираше малка кухня, баня, голяма стая и преградена със завеса спалня. Ремонтът още не бе стигнал дотук и в помещението бяха складирани мебелите от другите стаи. За да ги предпазят от праха, бяха опънали дебела, матова найлонова завеса, която довя на Хари асоциации за кланица, хладилни помещения и отцепено местопрестъпление.

Вдиша миризмата на разтворители и гнилоч. Заключението му съвпадаше с това на санитарния инспектор само донякъде: да, мъртво същество, но един-единствен нищожен мъртъв гризач не би могъл да излъчва такава смрад.

Работниците бяха избутали леглото в ъгъла, за да освободят място за другите мебели, и в претъпканото помещение Хари се затрудняваше да си представи къде е било заснето изнасиленото момиче. Катрине обеща да навести Иря и да я помоли да потърси снимките, но ако наистина Валентин беше полицейският касапин, Хари знаеше едно нещо със сигурност: убиецът няма да остави уличаващ го снимков материал просто така в бившата си квартира. Или бе унищожил фотографиите, или след преместването си ги бе скрил другаде.

Хари обходи с поглед пода, стените, тавана и пак се върна на отражението си в прозореца, който гледаше към вечерния мрак в градината. В стаята имаше нещо клаустрофобично, ала ако тук действително бе извършено престъпление, уликите мълчаха. Оттогава, разбира се, бе изминало много време, в промеждутъка се бяха случили куп неща. Бяха останали единствено същите тапети и упоритата миризма.

Хари отново се загледа в тавана. Продължително. Клаустрофобия. Защо усещането го спохождаше тук, а не в дневната? Изпъна снага и протегна ръката си нагоре. Върховете на пръстите му почти докоснаха тавана. Гипсови плочи. Отиде в дневната и повтори процедурата. Не успя да достигне тавана.

С други думи, таванът в спалнята беше по-нисък. През седемдесетте мнозина предприемаха тази стъпка, за да пестят от ток за отопление. Кухината, останала между двете плоскости, можеше да се използва за тайник.

Хари излезе в коридора, взе от единия сандък с инструменти лост тип „кози крак“ и се върна в спалнята. Вцепени се, когато погледът му се спря на прозореца. Знаеше, че окото реагира автоматично на движение. Стоя неподвижно две секунди. Оглеждаше се и се ослушваше. Нищо.

Пак насочи вниманието си към тавана. Нямаше следи, но с гипсовите плочи беше лесно. Достатъчно е да изрежеш голямо парче от гипсокартона, после да го уплътниш, да шпакловаш и да пребоядисаш целия таван. По предположение на Хари за цялата работа стигаше половин ден, стига да си ефективен.

Качи се на стола, стъпи с два крака на подлакътниците и стисна лоста в ръка. Хаген беше съвсем прав: ако следовател без синя бланка — заповед за обиск — събори нечий таван без негово позволение, съдът положително няма да приеме доказателствата, придобити по неправомерен път.

Хари заби желязото. То проби гипсокартона с глух стон и по лицето му се посипа вар.

А Хари не притежаваше дори полицейски правомощия. Подпомагаше следствието в качеството си на експерт, частно лице, което за подобни хулигански действия подлежи на съдебно преследване. Ала той беше готов да плати цената.

Затвори очи и запъна назад лоста. По раменете и челото му паднаха откъртени парчета гипсокартон. Блъсна го остра миризма. Тук се усещаше още по-силно. Заби лоста на друго място и разшири отвора. Огледа се какво да постави върху стола, та да провре глава през дупката.

Ето пак: някакво движение до прозореца. Скочи на пода и се приближи. С длани направи „капаци“ от двете страни на очите си, за да не го заслепява светлината, и се наведе към стъклото. В тъмното различи единствено силуетите на ябълковите дръвчета. Клоните на едно от тях се поклащаха. Вятър ли се бе появил?

Хари пак се обърна към стаята. Забеляза подходяща за целите му пластмасова кутия от ИКЕА, постави я върху стола и тъкмо да се покачи, чу звук от коридора. Пропукване. Постоя неподвижно. Ослушваше се напрегнато. Шумът не се повтори. Постара се да си внуши, че такова пукане се чува във всички стари къщи, когато се извие силен вятър. Стъпи върху кутията и внимателно се изправи. Подпря длани на тавана и провря глава през пролуката в облицовката.

Зловонието беше толкова силно, че очите му се наляха със сълзи, и той притаи дъх. Познаваше тази смрад: плът в онази фаза на разложение, когато имаш чувството, че отделящите се газове са опасни за вдишване. Хари се бе сблъсквал с толкова остра миризма само веднъж: бяха открили труп, престоял две години в тъмно мазе, и пробиха найлона, в който беше увит.

Това тук не можеше да е гризач. И цяло семейство гризачи не би изпускало такава смрад. В кухината цареше мрак, а главата му препречваше пътя на светлината отдолу, но Хари различи смътните очертания на предмет отпред. Изчака зениците му да се разширят, за да погълнат и малкото налична светлина. Разбра какво е. Дрелка. Не, не дрелка, а прободен трион. Имаше обаче и нещо друго, което той не виждаше, но долавяше присъствието му. Нещо… Гърлото му се сви. Шум. От стъпки. Под него.

Опита се да си извади главата, но отворът сякаш се беше стеснил и ръбовете му продължаваха да се сближават около гърлото му, искаха да го приклещят в свърталището на разлагащата се плът. Усети първите пристъпи на паника, провря пръсти между ръбовете на отвора и врата си и отчупи няколко парчета. Измъкна си главата.

Стъпките бяха заглъхнали.

Кръвоносните съдове на врата му пулсираха. Изчака да се успокои напълно. Извади запалката от джоба си, пъхна ръка в отвора и я щракна. Тъкмо да провре отново глава, забеляза как зад найлоновата завеса пред дневната се очерта фигура. Стоеше зад завесата и го гледаше. Хари се прокашля.

— Катрине?

Никакъв отговор.

Хари потърси с поглед лоста, който бе оставил на пода. Видя го и се сниши съвсем тихо. Стъпи върху пода, чу как някой дръпна отривисто найлоновата завеса и съобрази, че няма да достигне желязото навреме.

— Ето че пак се срещаме — обади се бодро гласът.

Хари вдигна глава. Заради светлината срещу него му отне няколко секунди да разпознае лицето веднага. Изруга мислено. През следващите мигове умът му се опита да набележи възможностите за вероятна развръзка, но зацикли на въпроса „Какво, по дяволите, ще се случи оттук насетне?“