Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The King’s Concubine, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мариана Христова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dave (2016 г.)
Издание:
Автор: Ан О'Брайън
Заглавие: Компаньонката на краля
Преводач: Мариана Христова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Ентусиаст; Enthusiast
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: ФолиАрт
Редактор: Велислава Вълканова
Художник: Фиделия Косева
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 978-619-164-186-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3415
История
- — Добавяне
Седма глава
Филипа беше болна — завърна се старото оплакване, което никога не я напускаше съвсем. Втрих новия мехлем в опънатата кожа на ръцете й възможно най-нежно.
— Тъжна сте, милейди — отбелязах. Дори музиката на лютнята не можеше да я ободри.
— Днес усещам тежестта на всяка година от живота си.
Едуард й липсваше. Липсваха й компанията му и безусловната любов, която се изписваше на лицето му винаги щом я погледнеше. С него тя отново се превръщаше в момиче, но без него изпадаше в униние и часовете се влачеха безкрайно дълго. Сякаш доловила мислите ми, кралицата потръпна и отдръпна ръката си с ненадейна сприхавост.
— Простете ми, милейди.
Тя поклати глава.
— Трябва да помисля за приготовленията.
— Приготовления ли, милейди?
Кралицата ми позволи да загреба още от мехлема — листа и цветчета от маргаритки, стрити в овнешка лой, които миришеха ужасно, но облекчаваха болките от подуването.
— За смъртта си.
Пръстите ми се поколебаха, преди да продължат задачата си. Не бях осъзнала колко е дълбока скръбта й.
— Няма нужда… — опитах се да я успокоя.
— Има. Трябва да приготвя статуя… за гроба си.
— Пред вас има още много години, милейди.
— Няма. Знаеш, че няма.
Вдигнах глава и видях, че тъмните й очи са приковани в мен и ми повеляват да кажа истината.
— Точно ти, от всички хора…
Затова й казах какво виждам, изписано на лицето й, защото й го дължах.
— Знам, милейди. Няма да лъжа — прошепнах в отговор.
На устните й трепна лека усмивка.
— Искам изображението ми да прилича на мен, а не да показва някоя стройна, вятърничава дворцова красавица — нещо, което не съм от много години.
— Значи ще го уредим — рекох. — Кажете ми какво искате да направя, за да ви помогна.
Филипа издърпа ръката си от моята, хвана ме за брадичката, вдигна лицето ми и го обърна към падащата под ъгъл светлина от прозореца. Прокара пръст по линията на челюстта ми.
Останах съвсем неподвижна. Коприната на корсажа ми едва помръдваше.
Ръцете й се отпуснаха така, сякаш се бе изгорила; освободена, я погледнах в очите с цялото безстрашие, което успях да събера.
— От теб се излъчва някакво сияние, Алис. А лицето ти е по-пълно, отколкото си спомням.
Продължих да мълча. Кралицата въздъхна и очите й се замъглиха със смесица от чувства.
— Износила съм четиринайсет деца, Алис. С някои от тях страдах. С други се радвах. Знам признаците. Права съм, нали?
— Да, милейди.
Не отклоних погледа си, колкото и голям да беше страхът ми.
— Предполагам, че той не знае?
— Не, милейди. Не знае.
Не знаех как да му кажа. Не можех да мисля за нищо друго от онази сутрин преди почти два месеца, когато паднах на колене и нададох отчаян вик, след като повърнах в зловонните дълбини на нужника, а после залитнах и се смъкнах покрай стената, когато коленете ми се подгънаха и поддадоха. Кралят, силен във всичко, което правеше, ми бе направил дете само три месеца след като неговият поглед и умът на Филипа се спряха на мен.
Сега видях отражение на опасното си положение в очите на Филипа. Едуард ценеше образа си на крал, който поддържа всичко добро и морално в Англия — огледало, в което народът му трябваше да се оглежда. Щеше ли да иска копеле, натрапено му от едно злощастно момиче, което бе удостоил с вниманието си? Ей богу, нямаше!
А Филипа? Знаех как щях да реагирам аз, ако бях законна съпруга на краля и виждах как любовницата му от ниско потекло се налива пред очите ми с копелето му, как натрапва огромния си корем на вниманието на целия двор. На мястото на Филипа щях да наредя да прогонят блудницата далеч от очите ми. С ясното съзнание колко съм уязвима видях как бъдещето ми виси на косъм, когато седнах на петите си и зачаках удара.
Филипа ме изгледа замислено. Когато проговори, гласът й бе корав като чукалото, с което бях стрила нежните листенца на маргаритките:
— Иди си събери багажа. Мисля, че е време да напуснеш двора.
— Да, Ваше величество.
Завинаги ли имаше предвид? Но как можех да я обвиня? Как би могла да живее с това ужасно доказателство за изневярата на съпруга си, което набъбва пред очите й? Преглътнах въпреки буцата от ужас, която се сви в гърлото ми.
— Аз ще го уредя.
— Както желаете, милейди.
Без да обръща внимание на болката, тя се надигна. Всичките й чувства бяха старателно прикрити, лицето — каменна маска.
— Чудех се дали няма да откажеш.
Наведох глава.
— Как бих могла? Аз съм ваша придворна дама, милейди, и ако ме отпратите, значи трябва да си тръгна.
Устните на Филипа се изкривиха.
— Мислех, че ще започнеш да умоляваш Едуард да прояви търпимост. Да останеш тук и да родиш под стъписаните погледи на целия двор. Кога смяташе да ми кажеш?
— Когато се наложеше, милейди.
— Мислеше, че няма да одобря ли?
— Да. — Думата беше едва чута въздишка.
Ненадейно кралицата се наведе и ме сграбчи за ръката. Ноктите й се забиха дълбоко в плътта ми.
— Разбира се, че не одобрявам. Мразя го. Презирам това, което направи. Нима си мислиш, че ми е приятно да те гледам така и да знам какво правиш със съпруга ми? Понякога презирам и теб, Алис. Пресвета Дево, иска ми се никога да не те бях зърнала.
Гръдта й се изду, когато тя си пое дълбоко въздух и се насили да извика на устните си бледа следа от усмивка.
— А още повече презирам факта, че не мога да те обвинявам, защото всичко се случи по мое подстрекателство.
Тя пусна ръцете ми и извърна лице настрана.
— Махай се. Не искам да те гледам.
Така кралицата ме прогони.
— Ще кажете ли на краля, че съм си отишла, милейди? — попитах, когато бях вече до вратата.
— Ще му кажа всичко, което трябва да знае.
Излязох от стаята на кралицата. Ръката ми пулсираше там, където ноктите й ме бяха одрали достатъчно дълбоко, за да пуснат кръв.
На следващия ден призори, когато зората започна да обагря небето в розово, напуснах Хавъринг. Никой не дойде в двора да се сбогува с мен или да ми помогне да се настаня в носилката, която ми беше осигурена. Също като пристигането ми, заминаването ми бе анонимно, неотбелязано никъде. Но първия път с мен беше Уикам. Сега Уикам се намираше в Уиндзор, а Едуард — в Елтам, и нито единият, нито другият знаеха за решението на кралицата. Филипа навярно беше в параклиса. Нямаше никого. Ако знаеше, Изабела щеше да се изплюе в краката ми.
Това беше краят. Прогонена, с кралско копеле в утробата и нищо друго освен дрехите в чантите на седлата. Колкото повече се отдалечавах от Хавъринг, толкова по-безнадеждно изглеждаше бъдещето ми. Всичко беше толкова несигурно — не на последно място какво ще каже Едуард, когато разбере за отсъствието ми и за причината за него.
Мислите ми започнаха да блуждаят. Къде ме водеха? Не ми бяха казали нищо, а аз бях прекалено зашеметена от това колко бързо и окончателно се случи всичко, за да попитам. В абатството ли? Тази мисъл ме удари болезнено, сякаш ме бяха облели с ведро ледена вода от главата до петите.
„Не и това! Няма да отида!“
Но къде другаде можех да отида? Нямаше къде.
Винаги бях приемала, че късметът ми ще си има край, но по време на това пътуване бях принудена да приема последствията от този факт. Колко ужасяващо зависима бях станала от това семейство Плантагенет, с неговата гордост, безмилостност и сложни заговори! Сега, с това дете под сърцето си, за тях не бях нищо друго освен притеснение. Те щяха да решат бъдещето ми и аз нямаше да имам друг избор, освен да го допусна.
Часовете минаваха, а в гърдите ми се стягаше все по-силно възел на страх и гняв, задето имах толкова малко контрол над себе си и над детето, което изведнъж стана безценно. „Гресли“ — помислих си. Трябваше да му пиша в „Наметалото“ и да поискам да ми даде някаква сума, за да си платя за постоянно убежище. Но към края на втория ден от пътуването ми, под златното есенно слънце и сенките, които се удължаваха по пътя и хвърляха петна по конете, успях да проумея това, което би трябвало да е очевидно. Пътуването ми бе продължило прекалено дълго, за да ме водят в абатството. Когато се сетих да обърна внимание на движението на слънцето, установих, че се движим на запад.
Един от придружителите ми изкрещя и конете забавиха ход. Обзета от любопитство, дръпнах завесите въпреки вечерния студ и за първи път видях мястото, което щеше да стане мой дом.
Къща. Малка каменна къща, блеснала на светлината на последните слънчеви лъчи. Портите на двора и конюшнята бяха отворени, за да пропуснат малката ми групичка. Членовете на новото ми домакинство ме чакаха на прага — управител, икономка, две прислужници, които направиха реверанс, отстрани и един коняр, който тъкмо излизаше от конюшнята. Тази вечер благото гостоприемство на господарската къща в Ардингтън — един от имотите на Едуард, както щях да разбера — се затвори около мен като гънките на кадифено наметало.
Аз обаче не бях доволна. Въпреки удобствата на селското си убежище нямах миг спокойствие — нито телесно, нито душевно. Коремът ми растеше, а духът ми, напротив, униваше. Разполагах с дом и задоволяване на всичките си нужди, имах дори пари в кесията си и нямаше да остана без средства, но докога щеше да продължи това? Какво щеше да се случи с мен след раждането на детето?
По някакъв странен начин се чувствах като в затвор. Макар че имах свободата си, нямах настроение да я използвам. Нищо не нарушаваше спокойното ми съществуване ден за ден. Имаше книги, които да отвличат вниманието ми. От скука дори шиех — колко ли обезсърчена трябва да съм била! Изпълнявах ролята си в управлението на домакинството, облекчена, че мистрис Лейси, енергичната експедитивна икономка, търпеше ненадейните ми появявания в нейната кухня и млекарница. Светът на кралския двор ми се струваше също толкова отдалечен, колкото и легендарната земя Катей[1]. След по-малко от седмица в това тихо пристанище приех, че не съм родена за неизменяемата ведрост на провинциалния живот.
Пишех — разбира се. Написах писмо на Гресли. Неотложността направи тона ми кратък и изискващ.
Мастър Гресли, трябват ми пари. Незабавно. Какво можете да ми изпратите?
В отговор получих също толкова сбит отговор.
Ще ви изпратя печалбата по Архангеловден, след прибирането на реколтата. Не очаквайте огромна сума. Търговията върви зле, а вашият имот все още не процъфтява. Моят съвет, мистрис Перърс, е да проявите благоразумие в исканията си.
Колко вбесяващо предпазлив беше!
Над всичко тегнеше ужасният облак на въпроса какво ще правя, когато благотворителността на кралицата се изчерпи. Когато страстта на краля умреше или се насочеше към друга. Предполагах, че наследницата ми вече крачи по коридорите към обятията на Едуард. Какво тогава щяхме да означаваме за него аз и детето ми?
През цялото това време не получих нито една дума от краля. Нито едно писмо, нито един подарък. Дори бъдещият свещеник Уикам не ме посети, за да се помоли над грешната ми глава. Нищо. Мислех си, че ще ми е трудно да простя на Едуард за това.
Родих сина си почти без трудности. Младото ми тяло бе здраво и понасяше болката добре. В един момент седях в кухнята с мистрис Лейси и й помагах в почистването на бодливите стъбла на трънките, защото нямах какво друго да правя, а в следващия водите ми изтекоха. Мистрис Лейси ми помогна да се кача в стаята си, местната акушерка дойде и обяви, че всичко върви много бързо, и преди края на деня вече държах детето си в прегръдките си.
Какво здраво дете беше той! Дробовете му бяха силни като ковашки мех, докато не притиснах устата му към гърдата си, защото през тези първи дни го кърмих сама. Наблюдавах удивена как суче. Косата му беше светла, но не можех да забележа никаква прилика с Едуард. Бузките му бяха кръгли като киселици, а носът съвсем не беше орлов. Може би с времето щеше да придобие фините черти на краля. Молех се това толкова невинно дете да е по-хубаво от мен.
— Ще станеш рицар и прочут воин — съобщих му, но то заспа, заситено, и главичката му натежа върху ръката ми.
Обичах го. Той беше мой. Зависеше от мен и аз го обичах. Но освен това беше син на краля. Знаех какво трябва да направя, до каквото и да доведе това.
Намерих едно отдавна неизползвано перо и се заех да пиша писмо. Перото се задържа несигурно над пергамента. На Едуард или на Филипа? Реших да пиша на Филипа, като майка на майка, макар че всъщност това бе обръщение на молителка към кралица.
Ваше величество,
Аз съм добре и детето ми се роди. Син. Нарекох го Джон.
Това бе всичко, което имах да кажа. Сега трябваше да седя и да чакам. В най-мрачните си часове си представях как кралицата хвърля писмото ми в пламъците.
Едуард беше този, който ме спаси накрая, и не мога да кажа, че подрани. Едуард, яхнал познатия червеникавокафяв жребец, мина под арката на конюшнята. Слънцето позлатяваше лицето му. Зад гърба му зърнах коне с блестяща козина и войници с кралските знамена. На ръцете и кръста им светеше стомана. От колко месеца не бях го виждала? „Шест“ — помислих си. Шест месеца, през които на критичния ми поглед му се стори, че Едуард е остарял. Около устата и очите му се бе отпечатала паяжина от фини бръчици, а хлътналите му бузи бяха придобили още по-сурови очертания, така че орловият нос изглеждаше още по-подчертан.
А после той се усмихна, когато погледът му се спря върху мен, застанала в градината на мистрис Лейси, и аз си помислих, че греша. Едуард слезе от коня си с плавна грация и прекоси тревата, която ни разделяше, енергичен както винаги.
Не направих реверанс. Не се усмихнах.
— Алис! Скъпо мое момиче. Изглеждаш…
Думите му секнаха, заменени от бурен смях, така че един стреснат кос излетя от храстите над мен и се устреми към небето. Въпреки че останах скована като бастун с детето в ръце, той сложи ръце на раменете ми и допря устни до бузите и устата ми. Не видя гнева ми.
— Как изглеждам? — попитах сърдито, когато спря да ме целува. Знаех как изглеждам. Тук не се опитвах да съм изискана. Бях облечена в най-старата си рокля, със запретнати поли и навити до лакътя ръкави. Дори косата ми не беше покрита.
— Безобразно! — отговори веднага той. — Като някоя бедна селска мома.
— Аз съм селска мома.
— А това е синът ти.
Той ме пусна и взе детето от ръцете ми.
— Както и твоят. Нарекох го Джон.
— Хубаво име. Не бих могъл да се сетя за по-хубаво. Прекрасно име за едно толкова малко и безпомощно създание. Не е по-голям от кутретата на моите алаунти.
Вдигна го високо и хленченето на Джон се превърна в гукане от радост и удивление.
— Виждам, че е наследил носа на Плантагенетите.
— Аз не виждам.
— Значи трябва да погледнеш по-внимателно!
Едуард свали бебето и нежно го положи в кошчето му в краката си. Наклони глава.
— И така, какво те гложди, мистрис Алис? Раздразнителна си като катерица в капан.
— Нищо не ме гложди.
Нямаше да допусна радостта му от първия поглед към сина му да ме спечели.
Кралят погледна към мен и започна да обмисля следващия си ход. Отметна кичур коса от челото ми и няколко зрънца пръст от ръкава ми. И се ухили.
— Не ми се усмихвай.
— Защо? — Но все пак стана сериозен. — Знам кое те ядосва, мистрис. Смяташ, че е трябвало да дойда при теб по-рано. И наистина е така — добави той, когато отворих уста, за да отрека такава детинска сприхавост.
Затова се съгласих.
— Да. Колко месеца минаха, Едуард?
— Прекалено много. Но слушай. Погледни ме. — Той разтърси ръкава ми, за да привлече вниманието ми. — Трябва да приемеш, че невинаги можеш да си на първо място в моите намерения. Знаех, че си на сигурно място. Знаех, че се грижат добре за теб. Знаех, че ти и синът ти сте здрави и не ви липсва нищо.
— Защо не дойде?
Той ме придърпа към една покрита с трева купчина пръст и двамата седнахме.
— Главно защото френският крал умря. — И Едуард се наведе напред, подпря ръце на бедрата си и се загледа в тревата между краката си.
Бях подочула нещо от времето си в двора: крал Жан Френски бе победен в битка и живееше като затворник в Англия, докато стиснатото му кралство плати откупа му. Той беше мъж на честта, който ведро очакваше освобождението си.
— Разболя се през март — обясни Едуард. — Един месец по-късно почина. Върнах тялото му във Франция. Синът му — сега крал Шарл Пети — няма желание да спазва договора, който сключихме в Бретени. Така че това означава война, Бог да ни е на помощ. В момента водя преговори за сключване на съюз с крал Педро Кастилски — мисля, че ще имаме нужда от него. Засега не е избухнала война, но буреносните облаци са надвиснали ниско и аз не…
Гласът му замря. И тогава осъзнах, че никога не съм го виждала толкова неуверен. Челото му се набразди от бръчки. А после той обърна глава и погледна към мен.
— Аз съм кралят, Алис. Не мога да поставя теб пред задълженията си. Трябва да опазя Англия. Но сега съм тук, защото трябваше да те видя и не можех да го отлагам повече.
Студеният ми гняв се стопи. Това не беше извинение, а обяснение, което можех да разбера. Обяснение от мъж, който беше крал, който всъщност изобщо не беше длъжен да ми обяснява. Положих длан върху ръката му.
— Ще останеш ли? — попитах.
— Не мога.
— Защо?
— Свиках парламента. Наложително е принцът в Аквитания да получи достатъчно парична поддръжка за външната си политика. Наложително… — И онази тревожна бръчка отново се вряза дълбоко между веждите на Едуард. — Прибягнах до какви ли не маневри, за да намеря време да дойда тук.
— И предполагам, че тъй като аз не съм толкова важна, колкото Англия, трябва да ти простя!
Усетих усмивката му, когато той седна по-изправен и притисна устни до косата ми. Себичното ми неудовлетворение бе отишло твърде далеч и аз му простих, обзета от радост, че отново го виждам.
— Имаш ли време за чаша бира? — Гласът ми беше нежен и аз вдигнах ръка и докоснах бузата му.
— Имам, и за целувка от жена, която вече не ме гледа като прокажен. И искам пак да погледна сина си.
Прекарахме заедно едва един час, седнали в градината сред билките и пчелите. А после той се качи на коня си и кралският ескорт се подреди. Но имаше един въпрос, за който все още бях несигурна.
— Трябва ли да се върна в двора, сир? Кралицата желае ли да се върна като domicella?
— Можеш ли да се съмняваш в това? — погледна ме озадачено той. Стори ми се, че не разбира притесненията ми.
— Да — заявих.
— Тя желае да се върнеш, Алис. Липсваш й.
Дали наистина й липсвах, или просто Едуард бе наложил волята си въпреки неохотата й?
— Кога? — попитах. — Кога ще изпратиш да ме доведат?
Очите му проблеснаха. Гневът ненадейно се надигна близо до повърхността.
— Когато общините спрат да ме тормозят за повишенията на цените. Все едно се опитвам да прокарам закони срещу прилива. Опитваме се да решим какво мъжете с ранг и без ранг могат или не могат да носят — кожи или бродерии — или дали третото съсловие трябва…
Нетърпението го притисна тежко, разочарованието също и той преглътна следващите думи.
— Ами Джон? — попитах престорено сладко. — Какво казва новият ти закон? Какво могат да носят копелетата, пък били те и кралски?
Знаех, че чувството ми за хумор не е съвсем приятно, но на коя жена няма да й е неприятно да й обърнат гръб, за да обсъждат законите за контролиране на частните разходи?
И гневът му изчезна, точно както бях възнамерявала.
— Ей богу, Алис! Липсваш ми. Когато не си с мен, забравям да се смея.
Протегнах ръка, докоснах бръчките край очите му и съжалих за съществуването им.
— А на мен ми липсва това да те карам да се смееш.
— Никога не се съмнявай, че искам да се върнеш в двора.
После Едуард си тръгна, като ме остави да мисля за толкова много неща, че изпитах душевен смут. Не толкова заради собственото си положение — според мен далеч не сигурно, — а заради събитията, които подлагаха краля на такова голямо напрежение.
Върнах се в двора също толкова дискретно, колкото го бях напуснала. И кой друг трябваше пръв да пресече пътя ми и да ме постави на мястото ми, ако не Изабела, която пресичаше двора от параклиса към залата? Беше точно толкова красива и раздразнителна, колкото си спомнях. И точно толкова екстравагантна: роклята на гърба й и скъпоценните камъни на шията й щяха да стигнат да платят откупа на самия крал Жан и да му позволят да се върне във Франция, ако беше жив. По време на отсъствието ми все още никой не бе успял да се ожени за нея и да я отведе от двора, за да заживеят в брачно блаженство. Съжалих за това.
Тя смени посоката като някой от корабите на Едуард, когато плаваха, опънали всички платна, и ми препречи пътя, докато се изкачвах по стълбите.
— И така, върна се при нас.
Устните й се извиха. Изкачих още няколко стъпала, преди да направя реверанс — грациозно. Стъпалата ми даваха предимството да съм по-нависоко от нея.
— Изобщо не ни липсваше — каза тя и ме изгледа. — Външността ти не се е променила, макар да предполагам, че фигурата ти е.
Усмивката й беше съвсем лека, поведението — високомерно. Групичката придворни дами на кралицата, които я придружаваха, не се опита да скрие колко е развеселена за моя сметка или недоволството си от завръщането ми. Но по време на отсъствието си и след посещението на Едуард аз бях станала смела. Чувствах се силна и нямаше да се оставя да ме предизвикат. Нямаше да отстъпя. Вместо това зачаках. Понякога мълчанието е сила.
— Нищо ли няма да кажеш, мистрис Перърс? — изгука Изабела. — Това не е в твой стил! А къде е копелето? Прилича ли на баща ми? Или по-скоро на някой от слугите в кухнята?
Все пак успя да ме предизвика.
— Брат ви се радва на добри грижи, милейди. В къщата на Негово величество в Ардингтън.
Бях оставила Джон там. Колко мъчително беше това — но необходимо. А освен това Едуард му бе създал домакинство с лично негови прислужници, бавачка и гувернантка. Нямаше да му липсва нищо. Преди да потегля, го целунах и обещах никога да не го изоставям. Сега се възползвах от предимството на височината си над принцесата и вдигнах брадичка.
— Той е истински Плантагенет. Негово величество е запленен от него.
Ноздрите на Изабела се издуха. Дамите затаиха дъх като една.
— Как само си придаваш важност, мистрис Перърс! Колко си амбициозна! На какво се надяваш? Титла? Брак с богат мъж в резултат на заблудената щедрост на баща ми?
Отговорих с равен глас:
— Не се надявам на нищо друго освен на уважение и признание за услугите си, милейди.
Гневът й пламна. Тя си пое рязко въздух и скъпоценните камъни заблестяха. Отвори уста, за да отговори с порой от нападки, но ни прекъсна пристигането на група придворни, които се приближиха откъм конюшните. Шумни и доволни след енергичен лов, господата се поклониха. И аз чух как Изабела тихо си пое въздух. Видях как гръбнакът й се скова, когато нещо привлече вниманието й. Изражението й омекна. Тя се усмихна.
Надлежно заинтересувана, погледнах към групата, за да видя кой е удостоен с възхищението на принцесата. Само мъж с характер можеше да обуздае Изабела. Нима принцесата не бе отхвърлила всеки обожател, който й бе предложен — цял куп мъже с най-благороден произход в цяла Европа. Не виждах никой в тази група господа да отвръща на вниманието й — те все още бяха запленени от въодушевлението от убийството. Придворните продължиха напред, а дамите ги последваха.
— Исусе Христе! Наистина е хубав!
Тя забрави коя съм. Погледът й следеше отдалечаващите се фигури.
— Кой?
— Той!
На вратата един от рицарите погледна назад през рамо, но после, след като удостои принцесата само с кимване на несъмнено красивата си глава, той последва останалите. Стори ми се много млад.
— Не го познавам.
— Как би могла да го познаваш? — намръщи се свирепо Изабела. Вече си беше спомнила. — По-добре върви и напомни на кралицата за съществуването си. След заминаването ти си взе друга придворна дама. Може да установиш, че не си толкова незаменима, колкото си мислиш. Внимавай, мистрис Перърс.
— Аз винаги внимавам, милейди.
Но ударът й бе улучил. Страхът ми отново нарасна. Ако на краля или кралицата така им хрумнеше, аз и синът ми можехме да останем без нищо. Никога нямаше да забравя как седях в малката къща на краля в Ардингтън и се чудех къде ще бъда на следващия ден, следващата седмица. Аз не бях нищо, нямах нищо без благоразположението на моя любовник и съпругата му.
Изабела се отдалечи разгневена, а аз настигнах придворните дами, за да разбера кой е мъжът, привлякъл вниманието й. Ангарад дьо Куси, един от рицарите, дошли в Англия в свитата на злочестия крал Жан Френски по време на пленничеството му. Той все още беше тук, без да е сигурен какво го очаква, ако се завърне в родината си. Беше ли подходящ съпруг за дъщерята на Едуард? Съмнявах се. Но ако Изабела се омъжеше за него и Дьо Куси успееше да се върне във Франция заедно със съпругата си…
Започнах трескаво да се моля желанието на Изабела да се сбъдне.
Кралицата седеше в солария си. Бродерията, по която не работеше, лежеше в скута й. Паднах на колене пред нея, неспособна да я погледна. Възцари се тишина, зловеща, изпълнена с предчувствие.
— Алис.
— Да, милейди.
Обръщението й не издаваше нищо. Бродерията й се плъзна надолу и падна на пода. Зачаках, докато пръстите ми бавно се свиваха в юмруци.
— Върна се.
— Да, милейди.
Коленете ме боляха от неудобната поза, но напрегнах мускулите си, за да не издам никаква слабост.
— Къде е детето? — Гласът й беше суров и аз си спомних как ми заповяда да напусна стаята й.
— В Ардингтън, милейди.
Филипа протегна ръце и обхвана бузите ми.
— Погледни ме! О, как копнеех да те видя, Алис!
Очите ми се стрелнаха към лицето й, по което сълзите оставяха сребристи пътечки.
— Милейди…
Останах смаяна да видя такава неприкрита проява на чувства.
— Прости ми — прошепна тя. — Бях жестока. Знам го… и не беше виновна ти, но не можах да…
Кралицата преглътна останалата част от обяснението си.
— Разбираш, нали? Че ми е ужасно трудно да те приема обратно… и все пак ми липсваше. Това ми причинява ужасна болка…
Сега сълзите капеха по-бързо.
— Да, милейди.
Защото, естествено, разбирах и можех да си позволя да проявя великодушие. Ето каква беше истината: аз бях недосегаема. Обидите на Изабела бяха безвредни, защото тя нямаше сила да ми навреди. Сега дори Филипа не можеше да се отърве от мен, ако Едуард поискаше завръщането ми. В гърдите си усетих прилив на триумф и съжалих за него, докато сълзите на кралицата продължаваха да капят. Тя не заслужаваше подобно мъчение, но аз не бях виновна за него. Всички се бяхме поставили в тази ситуация, напълно осъзнавайки последствията, нали така?
Целунах подутите пръсти на кралицата, спасих бродерията и й помогнах да избърше сълзите, както подобаваше на добра domicella. По време на отсъствието ми Филипа бе остаряла, но все пак успя да се усмихне едва-едва, с което разпали искрицата на вината ми и я превърна в буен пламък. Филипа — благата, многострадална Филипа — ме целуна по бузата, попита за сина ми, подари ми бродирана роба за бебето и ми даде червена коприна за нова рокля.
Така се плъзнах обратно на мястото си в домакинството на Филипа леко и хлъзгаво като пъстърва в тенджера с вряла вода. Беше ми трудно да не злорадствам поради възстановеното си превъзходство, но не бях глупачка и ясно виждах обратната страна на монетата през блестящата й лицева страна. Докато Едуард ме искаше, бях недосегаема. Господата и дамите ме приеха с грижлива демонстрация на уважение — дотогава, докато не погледнех прекалено отблизо очите, които ме наблюдаваха. Не исках да се излагам на омразата, която можеше да зърна там. Или беше завист? Това чувство си оставаше неизречено и щеше да остане така дотогава, докато Едуард беше жив… но плаващите пясъци се движеха под сега добре обутите ми крака. Положението ми си имаше времеви рамки и те можеха да се измерят с месеци, с години. А предаността ми към Филипа? Привързаността ми към нея? Изпитах сладко-горчиво угризение, когато тя плака пред мен заради изневярата на Едуард. Нима точно тя не ме превърна в това, което бях?
Прогоних съмненията си, защото за тях нямаше място, когато, щом останахме насаме, Едуард ме взе в обятията си и ме целуна с цялата страст на Плантагенетите.
— Мина дълго време, Алис.
— Но сега се върнах при теб.
— И няма да си тръгнеш.
— Не и докато не ме отпратиш.
— Няма да го сторя.
Елегантните му ръце освободиха косата ми от прическата, а палците му проследиха очертанията на скулите ми. Той ме погледна и се усмихна.
— Прекалено дълго бях без теб.
Прекалено дълго. Беше ми липсвал повече, отколкото смятах, че е възможно. Да бъда целувана, галена и обичана в леглото на Едуард беше балсам за душата ми. Бях се върнала там, където ми беше мястото.
А Изабела? Изабела ни напусна. Изабела, упорита и влюбена, флиртуваше, гневеше се на Дьо Куси, ласкаеше го и се противопоставяше на баща си — всичко това в равни дози. Дьо Куси не изглеждаше особено убеден, че да се превърне в зеницата на окото на Изабела е нещо толкова прекрасно. Да се ожени за английска принцеса беше едно, да се обвърже с Изабела и страховития й баща — съвсем друго.
— Прекалено е млад. Твърде маловажен — отсече Едуард, отхвърляйки първата й молба.
— Защо не можеш ти да свършиш нещо полезно! — измърмори Изабела към мен, когато останахме насаме. — Нали се възползваш от тялото на баща ми! Той със сигурност ще те изслуша. Убеди го, за бога!
Изпитах огромно удоволствие да й откажа много любезно — просто за да я ядосам.
— Боя се, че не мога да го сторя, милейди.
Защото кралят, със или без моята намеса, щеше сам да вземе решението си. И той го стори. Разбрал, че положението е безнадеждно, Едуард решително потисна истинските си чувства по отношение на брака и даде на Дьо Куси титлата херцог на Бедфорд, направи го рицар на Ордена на жартиерата, за да го обвърже с интересите на Англия, и без думи пожела късмет на французина. Дьо Куси и Изабела се ожениха през добре подбрания месец юли с цялата показност и блясък, които Изабела успя да убеди баща си да плати. А през ноември вече бяха заминали за Франция.
— Надявам се при следващото ми посещение да те няма. — Бракът не бе смекчил езика на Изабела.
— Не бих заложила великолепния сватбен подарък от Едуард на това.
Умеех да прикривам страховете си по най-изискан начин или дори с грубо обзалагане, когато се наложеше.
Изабела успя да се усмихне, макар и съвсем леко.
— И аз не бих. Никой не рискува доживотна рента и цената на един кралски откуп в скъпоценни камъни, когато с абсолютна сигурност ще ги загуби. Острият ти език може дори да ми липсва, Алис Перърс!
Я виж ти, я виж ти! Това някакъв вид комплимент ли беше?
— Ще се моля да не изтърсиш още копелета — добави принцесата.
Не. Прощалната й забележка не бе приятелска, но Изабела можеше дори да ми липсва, както реших, докато годината се плъзгаше към края си. Когато принцесата си тръгна, животът в двора не беше изпълнен с жизненост.
1366 година: нямаше да я забравим бързо. Зимата беше лоша — ужасяващо лоша. Донесе страдания, тревоги и скръб както в двора, така и на народа и се оказа повратна точка във връзката ми с Едуард. Сух студ ни накара да мръзнем от септември до април и осуети повечето опити на Едуард да организира лов, което го потопи в необичайно мрачно настроение. Филипа изпитваше непоносима болка в ставите, толкова силна, че не можеше да стане от леглото. Наближаващата смърт поглъщаше вниманието й все повече и повече, докато дните отминаваха един след друг. Изабела може би щеше да внесе малко светлина в мрачното й съществуване, но Изабела се наслаждаваше на радостите на майчинството във Франция. Едуард не можеше да й помогне, погълнат от собствената си меланхолия.
През тези трудни месеци направих всичко по силите си, за да го изтръгна от мрачното му мълчание. Искаше ли да почете? Не. Искаше ли аз да му почета? Не. Да поиграем на шах или на онази глупава игра, „дама“? Искаше ли да излезе пеша с ястребите край реката, макар че скованата земя бе прекалено опасна за конете? Да си сложи кънки и да покара по Темза като останалите разочаровани и сковани от леда членове на двора?
— Ела да поиграем — усмихнах се, надявайки се да го въвлека в някакво безгрижно развлечение, докато слънцето се мъчеше да си пробие път сред облаците. — Можеш да оставиш тези документи и да ми отделиш малко време.
— Изчезвай, Алис! — изръмжа той. — Прекалено много грижи си имам. Нямам време за четене и кънки!
Затова изчезнах. Научих се да карам кънки и се разсмях от радост. Бях още млада и изпитвах удоволствие от скоростта и свободата дори когато падах.
През най-студените дни примамвах Едуард в леглото, но той не се възбуждаше. Понякога ме целуваше, но мъжествеността му отказваше да се събуди — умът му бе отнесен прекалено далеч от мен. Обгръщах го с ръце и му четях истории за крал Артур — докато той не затвореше книгата и не откажеше да слуша повече за герои с вълшебни мечове. После излизаше, за да тормози Уикам за новини от последните му строителни проекти. Но дори и това правеше унило.
Не можех да го обвинявам и не му се сърдех. Нима не бях научила урока си — че невинаги бях на първо място в живота на човек, натоварен с такива тежки отговорности? Защото кралят имаше причина за мрачността, обвила душата му като саван. Сърцето ме болеше заради него, защото принцът, неговият прославен син и наследник, господар на Аквитания, го бе убедил да финансира поход за възстановяването на Педро Кастилски, който бе свален от поданиците си. Това беше рисковано начинание посред зима и Уикам предупреди Едуард, но като онзи крал, който беше навремето, той се възползва от възможността отново да се превърне в завоевател, принуди парламента да отпусне средства за войната, събра армия и я повери на друг от синовете си, Джон Гонт. Джон, заедно с принца, който щеше да настъпи от Аквитания, щеше да разреши проблема с наследството на Кастилия и да донесе слава на Англия.
— Как мислиш, Алис? — попита Едуард, докато седях в краката му пред огъня в неговата спалня, макар че според мен не се интересуваше от мнението ми. Той отпи мрачно от чашата с бира и аз се помъчих да измисля нещо, което да го ободри.
— Мисля, че ти си най-могъщият крал в целия християнски свят.
— Ще победи ли Англия?
— Разбира се.
— Още ли ще виждат у мен човека, който държи мощта на цяла Европа в юмрука си?
Той вдигна ръка и я стисна. Сухожилията се откроиха ясно върху плътта. Тази нощ годините му тежаха особено много. В сенките бледозлатистата му коса бе изцяло покрита с мрачно сиво.
— Несъмнено.
Той се усмихна.
— Ти ми подхождаш много, Алис.
Взех скования юмрук, разтворих пръстите върху своите и ги целунах. Осъзнавах ясно невежеството и слабостите си като кралски съветник. Какво знаех за английския авторитет отвъд морето? Много малко. Но през следващите седмици всички щяхме да узнаем истината. Кралят трябваше да послуша Уикам.
Завоевателната ни армия, поразена от бури, урагани и недостиг на храна, бе смалена до една пета от първоначалния си размер. Нямаше нито плячка, нито пленници, които да компенсират тази загуба. Седнал в стаята си или кръстосвайки коридорите на Хавъринг, Едуард не можеше да направи нищо, за да повлияе на хода на събитията, освен да разчита на синовете си да удържат английската кауза. Това бездействие го гризеше ден и нощ. Защо самият той не застана начело на армията както някога? Защото и той виждаше, че силите му отслабват. Бъдещето принадлежеше на синовете му и той изпитваше болка от осъзнаването на края на собствената си енергия. Колкото и да се опитвах през тази зима, така и не успях да изцеля раните му.
Колкото до делата на Англия в Ирландия, те сякаш бяха потънали в прочутото тресавище. Синът на Едуард, Лайънъл, се мъчеше да постигне споразумение, което просто беше невъзможно, и караше краля да беснее от гняв срещу неспособността на сина си.
Потънала в отчаяние, Филипа не спираше да плаче.
А аз? Как се чувствах аз ли? Дали двамата — аз и Едуард — сме се измъкнали от тресавището на мрачното отчаяние? Пресвета Богородице! Всичко висеше на косъм. Можех да загубя всичко. Защото бяхме изправени пред криза, която към края, признавам, се дължеше на моите собствени преднамерени действия.
Разочарован от студените стаи на Хавъринг, след настъпването на новата година Едуард замина за Елтам и по настояване на Филипа целият двор го последва.
— Ще видиш — вълнуваше се тя, докато край нас прислужниците събираха вещите й. Мисълта за пътуване в носилка я караше да стиска зъби, колкото и луксозни да бяха възглавниците. — В Елтам има повече пространство. Тук се чувства ограничен. А освен това скоро трябва да чуем добри новини от Гаскония. Не можем да го оставим да се муси. Няма полза.
Но въпреки новопроектираните градини и гордостта си от новозасаденото лозе, Едуард се мусеше в просторния Елтам също така, както в Хавъринг. Надаваше рев в коридорите и приемните, не проявяваше търпение към никого другиго освен към Филипа, настояваше да извежда навън хрътките независимо от коравата земя, ръмжеше на конярите, когато се забавеха, защото вкочанените им пръсти се движеха тромаво по замръзналата кожа. Ръмжеше и на мен.
— Ела с мен! — изрече троснато. — Искам те с мен!
Остави ме да чакам разтреперана на студа пред конюшните, докато изслушваше доклада на един куриер, който бе пристигнал току-що. Едва предишната седмица ми бе подарил наметало от самур и уви голото ми тяло в подаръка си в мимолетен прилив на добро настроение. Сега носех наметалото, но леденият вятър духаше така, че все едно бях облякла рокля от най-тънка коприна.
— Да тръгваме! — нареди той. Каишката на темперамента му бе също толкова къса, колкото каишките на хрътките. — Какво чакаш?
— Нейно величество не е добре, милорд. Трябва да съм с нея.
Оправданието не беше съвсем измислено. Пътуването до Елтам бе раздрусало костите й така, че болката бе достигнала ново ниво на агония. Без макова отвара за нея сънят бе само далечен спомен.
— Ще се върнем преди пладне.
— Исусе Христе! Прекалено е студено — измърморих.
— Тогава не идвай. Няма да те карам насила.
Той се метна на седлото. Новините на куриера не го бяха зарадвали.
За миг си помислих дали да не го оставя на лошото му настроение. А после вироглаво реших да се включа в лова. Разбира се, съжалих, когато се върнах с мокър подгъв, замръзнали крака и опръскани с кал поли. Кръвта едва-едва помръдваше във вените ми. А и ловът не беше успешен. Нямаше какво да дадем на хрътките за примамка — всичко живо с малко ум се беше изпокрило. Бяхме измръзнали до кости и настроението на Едуард изобщо не се беше подобрило.
Нито пък моето. Той не ми каза дори една дума — освен да не изоставам, за бога, — докато препускахме след миризма, която се оказа също толкова мимолетна, колкото доброто настроение на краля. Когато се върнахме в двореца и конярите поведоха запенените ни коне към конюшните, тръгнах след него. Той свали ръкавиците, качулката и тежкото си наметало и ги тикна в ръцете ми, преди да влезе в голямата зала. Без дори да погледне към мен, вдигна ръка — властно кралско повикване, в което нямаше и капчица любезност.
В кръвта ми лумна бунт, съчетан с прилив на отчаяние, че губя интереса и вниманието на Едуард. Докато го гледах как се отдалечава, стомахът ми се сви и ми се повдигна така, че трябваше да стисна мускулите си, за да потисна пристъпа. Само това ли бях за него — слугиня, която да изпълнява заповеди, и изречени, и неизречени? Ако наистина беше така, значи мястото ми в двора беше неопределено. Ако вече не ме желаеше, можех ли да приема понижението си в придворна дама? Стиснах очи, за да прогоня видението как дворът се наслаждава на унижението ми.
Не! Не бе възможно. Чувството, че съм отхвърлена, че друга жена може да заеме мястото ми в леглото на Едуард изпълни мисълта ми като заслепяваща светкавица. Цялото ми тяло се напрегна, когато видях бъдещето си ясно очертано пред очите ми: далеч от двора, без признание, без влияние. Не можех да го понеса, не можех да загубя всичко, което бях постигнала, откакто за първи път прекрачих прага на Хавъринг-ат-Боуър.
Гаденето изчезна, пометено от пламенна решителност. Нямаше да го допусна. Щях да се боря за мястото си.
Спрях се. Калното наметало все още бе в ръцете ми. Чак след като прекоси преддверието към стълбището, водещо към кралските апартаменти, Едуард осъзна, че не чува стъпките ми зад гърба си. Спря се и се обърна рязко. Дори от това разстояние видях, че е стиснал зъби.
— Алис!
Не помръднах.
— Какво ти става, момиче?
Обмислих какво трябва да кажа, какво ще е мъдро да кажа — и незабавно запратих мъдростта в адската бездна и останах на мястото си.
— Студено ми е. Недей да стърчиш там. — Едуард вече се качваше по стълбите.
Захвърлих и всяка предпазливост.
— Само това ли можеш да кажеш? — попитах.
Едуард замръзна. В очите му се появи стоманен блясък.
— Искам те с мен.
За кратък миг двамата бяхме сами в огромното сводесто помещение. Нямаше кой да ни чуе. Повиших глас. Мисля, че щях да го повиша, дори да ни гледаха стотици хора.
— Не.
— Искам чаша вино.
А аз отговорих с глас, който отекна също така ясно като неговия:
— Което сте напълно способен да си налеете сам, сир. Или можете да повикате някой от многобройните си пажове и дори някой слуга, за да го стори. Аз обаче няма да го направя.
Едуард ме погледна така, сякаш не можеше да повярва какво казах току-що. И аз не можех. Бях негова любовница от три години и никога не се бях обръщала към него по този решителен начин. Но пък и никога не бе ставало нужда. Наблюдавах лицето на Едуард, различните чувства, които се изписаха на него, докато осмисляше думите ми. Удивление. Засегната арогантност. Странно униние. И ярост, от която кръвта заля лицето му. Разтреперих се — не от влажните поли, полепнали по краката ми.
Арогантността победи. Отговорът на Едуард беше също толкова леден, колкото пръстите ми:
— Мистрис Перърс, искам те при мен.
— Не, сир.
Сега решителността ми гореше като буен огън.
— Накарахте ме да чакам, докато краката ми замръзнаха така, че за малко да залепнат върху камъните. Не ви интересуваше дали ловувам с вас, или не. Всъщност направо ми го казахте — след като ме измъкнахте от стаята на кралицата. Сама реших да дойда на лова и сега пак ще реша сама. Няма да дойда с вас. Ще отида да изпълня задълженията си при кралицата.
Кръвта се бе качила в главата ми. Затаих дъх. Това не беше детински изблик на гняв. Беше преднамерен план, при това опасен, защото изискваше разбуждането на заспалия у него лъв — кръвта на Плантагенетите. Видях как гневът му пламна, когато отказът ми постигна целта си. Кралят закрачи през помещението, докато накрая се извиси над мен. Пресвета Богородице! В този миг той беше кралят, не Едуард. Сграбчи ме за китката, макар че ръцете ми все още бяха обвити около наметалото му, и я стисна здраво, без да осъзнава какво ми причинява силата му.
— Кръв Христова! Алис!
— Кръв Христова! Едуард! — имитирах го аз.
Възцари се тежко мълчание. Плътно като кръв. Заплашително като острието на добре наточен меч.
— Ще ми се подчиниш.
— Защото сте кралят?
— А защо иначе?
Разтреперих се още по-силно, но устоях на погледа му.
— Кога някой ви е отказвал нещо, сир?
— Никога. И ти няма да ми откажеш.
Пръстите му ме стиснаха още по-здраво, но аз не потръпнах.
— Авторитета ми ли оспорваш?
— Вашия авторитет? — наклоних брадичка. — Изобщо не оспорвам авторитета ви, сир. Само проклетата ви арогантност.
Сега дъхът излезе от гърдите ми като съскане.
— Как възнамерявате да ме принудите да ви се покоря, сир, чрез болка ли?
— Болка?
— Кралските ви пръсти ме стискат непоносимо силно!
Той охлаби хватката си, но не ме пусна.
Когато бях на седемнайсет и нова в двора, щях да се подчиня на краля без въпроси, притеснена от последствията от отказа си. Сега обаче нямах намерение да го сторя. Това бе игра, при това изпълнена с опасност. Той можеше да ме прогони веднага, да нареди на Филипа да ме прогони. Сега обаче бях майка на неговия син. Сега бях жена и не мислех, че ще го стори. Смятах, че силата ми е прекалено голяма за това, и смятах, че съм спечелила уважението на краля.
Е, добре, щяхме да видим. Щях да заложа на тази сила и това уважение, за да изтръгна Едуард от мрачното му настроение.
— Нима ми се противопоставяш, жено? — изрева той.
Никакво уважение нямаше в гласа му. Може би просто грешах.
— Да, когато сте груб и неразумен, сир. Прекарах цял ден далеч от кралицата. Аз съм нейна придворна дама, както и ваша… — позволих си малка пауза. — Ваша блудница.
На лицето на Едуард се изписа безмерно удивление. Отворих ръце и пуснах дрехите му на пода в краката ни. А после оставих самуреното наметало да се плъзне от раменете ми и да се присъедини към тях. Заобиколих Едуард и се качих по стълбището, като го оставих сам с купчината от скъпи кожи и кадифен плат на изцапаните с кал от краката ни плочки. На вратата в дъното на преддверието се появи един паж. Какво щеше да каже Едуард, ако бяхме останали сами, нямам представа. Горе на стълбището погледнах назад. Той стоеше и гледаше към мен, неподвижен като дъб, с юмруци, подпрени на хълбоците. Одеждите все още бяха в краката му. Изчаках, за да се уверя, че цялото му внимание е насочено към мен. После направих великолепен реверанс. Отново повиших глас така, че да съм сигурна, че ще ме чуе:
— В двореца има и други блудници, които с готовност ще ви правят компания, колкото и да сте кисел, сир. Можете да им дадете самурените ми кожи. Подарявам ви ги.
Не изчаках да видя дали ще отговори. Или дали ще вдигне одеждите.
Признавам, че докато затварях вратата на спалнята си, ме обзеха ужасни опасения. Може би току-що бях разрушила всичко. Тази ужасна меланхолия можеше да задържи Едуард в оковите си и положението ми на кралска блудница можеше изведнъж да свърши.
Докато чаках, не ми беше леко. Кралят изрази неудоволствието си съвсем ясно. Когато ходеше на лов, не ме канеше. Когато посещаваше кралицата, ако ме завареше там, преднамерено ме пренебрегваше, като безмълвно ми махваше да изляза. И въпрос не можеше да става да споделя леглото му. Самуреното ми наметало ми липсваше. Придворните дами не спираха да клюкарстват, живо заинтересувани от очевидното ни отчуждение. Кралицата се притесняваше, но отношенията ни бяха такива, че и двете си мълчахме. Докато напрежението, по-студено на закрито, отколкото навън, нарасна повече, отколкото Филипа можеше да понесе.
— Да не си се карала с краля, Алис?
— Не. — Не беше точно караница.
— Да не си го ядосала?
— Да, милейди. — Със сигурност.
— Той е много нервен.
— Да, милейди.
— Трябва ли да се извиниш, как смяташ? — Широкото й чело се сбърчи тревожно.
— Не, милейди.
Затова кралицата се отказа от всякакви опити за помирение, а аз продължих да чакам с нарастваща тревога. Не се мусех, защото какъв смисъл би имало? Едуард не беше мъж, който се влияе от женски цупения, а придворните дами щяха просто да се зарадват на смущението ми. Външно си останах весела и спокойна; отвътре страховете, породени от собствената ми безразсъдна смелост, се блъскаха в див танц. Едуард беше кралят и не ми дължеше нищо. Бях рискувала всичко и трябваше да се моля да не съм заложила на карта бъдещето си прекалено прибързано.
Измина цяла седмица.
Разресвах косата си, приготвяйки се да си легна сама, когато някой тихо почука на вратата. „Уикам“ — помислих си. Навярно ми носеше съобщение от краля да отида при него и да му доставя удоволствие. Отворих вратата, вече готова да изрека отказа си.
— Няма да… — започнах и думите замряха.
Едуард. Беше дошъл лично. Беше преметнал на ръката си блестящите кожи на мантията ми.
— Милорд!
Приведох се в дълбок реверанс на прага, прикривайки лицето си. Самият крал бе дошъл в стаята ми? Това ли щеше да бъде отпращането, от което се страхувах? А самурът — последният подарък в чест на срамното ми заминаване? Ако вдигнех глава към него, какво щях да видя? Вдигнах поглед към неговия — реших, че искам да узная незабавно. Но Едуард, майстор на преговорите, не издаваше нищо. Ако се канеше да ме отпрати, щеше да го направи хладнокръвно, а не в моментно раздразнение от неуважението ми.
— Е, ще ме пуснеш ли да вляза? — попита грубо той. — Не мисля, че от един крал може да се очаква да води личен спор на обществено място, на което да го видят и чуят всичките му поданици. Не и за втори път в живота си.
Отдръпнах се и отворих широко вратата, но при цялото си нетърпение той не прекрачи прага. Вместо това ми подаде мантията.
— Това е твое, мистрис Перърс.
Поех я и я метнах на една ракла отстрани, сякаш връщането на подаръка изобщо не ме вълнуваше.
— Сгреших, мистрис. Проявих към теб непростима нелюбезност.
Продължих да мълча.
— Дойдох да те помоля за прошка.
Това все още бе повече нареждане, отколкото молба.
— За краля е лесно да е неучтив, а после да поиска да му простят — казах.
— Не изисквам.
— Моля? — попитах и скръстих ръце на гърдите си.
— Мистрис Перърс…
Сега той влезе в стаята и бутна вратата, която се затвори зад гърба му.
— Несъмнено ще ме обвиниш в гордост и надменност, но не искам публика.
И той елегантно застана на едно коляно.
— Моля те да ми простиш за липсата ми на учтивост. Нито един истински рицар не би проявил такава грубост, каквато проявих аз. Ще ми простиш ли?
Изглеждаше великолепен, като рицар от някоя от илюстрованите книги, коленичил в ослепително сияние на синьо, червено и златно в краката на своята дама. Преднамерено облечен блестящо, кралски, за да ме впечатли, кралят на Англия бе коленичил в краката ми. Нещо повече, той взе ръката ми и я целуна.
— Нито един от поданиците ми не ме беше предизвиквал преди теб.
— Знам.
— Е? Докога смяташ да държиш своя крал в напрежение?
Изражението му не беше изражение на влюбен. Бръчките на раздразнение се очертаха още по-дълбоко.
— Липсваше ми повече, отколкото би трябвало. Та ти си само едно момиче! Как е възможно да ми липсваш толкова много? А единственото, което можеше да направиш, беше да ми се мръщиш от редиците на проклетите придворни дами на съпругата ми. Или да се държиш така, сякаш не съществувам.
— Дотогава, докато не ме изгони от стаята.
— Не трябваше да го правя.
— Не трябваше. А освен това не съм само едно момиче. Аз съм майката на сина ти.
— Знам. Алис… — Официалността в тона му изчезваше.
— И не съм просто твоя блудница. Давам ти нещо повече от удоволствията на плътта. Мислех, че означавам за теб нещо повече от това, сир.
— Така е. Кръв Христова, Алис! Имай милост. Сбърках.
— По този въпрос сме единодушни.
Той пусна ръката ми и все още на едно коляно, разпери ръце.
— Това го научих от теб. Като глупав трубадур, който се опитва да съблазни своята дама! Според теб това може ли да мине за любовно…?
И той притисна ръце над сърцето си като някой нещастно влюбен трубадур и изрече стиха. Беше абсурдно, беше глупаво, но нито в гласа, нито в изражението му имаше подигравка. Думите идваха от сърцето му и в тях имаше тъга, меланхолия по отминали неща. Като младостта, която си бе отишла завинаги.
Някога съдбата беше благосклонна:
нямаше защо да се опитвам.
Красотата и чарът
бяха мои в пълна мяра.
Тя украси главата ми с венец
и извиси ме към небето…
Но младостта ми вече си отиде.
А листенцата умряха…
Изведнъж той млъкна.
— Да вървят по дяволите стиховете! Съвсем не бях чаровен. Нямам извинение, но те умолявам да проявиш разбиране.
Аз обаче отказах да се хвана.
— Един Плантагенет да умолява?
Меланхолията изчезна. На нейно място се върна гордостта, авторитетът, макар че Едуард все още беше коленичил.
— Не ме дръж в напрежение, мистрис Перърс.
— Не бих посмяла. Взех решение, сир.
Що за проклетия ме тласкаше да продължа да го държа в напрежение още един миг? Докоснах го по рамото с елегантността на дама, която приема любовта на своя рицар, за да го подканя да се изправи.
— Е?
— Прощавам ти. Никоя жена не може да устои на такова съблазняване.
— Слава богу!
Той ме привлече в обятията си внимателно, сякаш бях безценен стъклен предмет. Или сякаш все още можех да го отблъсна. Устните му срещу моите бяха хладни, докато не се разтопих в прегръдките му, и тогава ръцете му ме стегнаха в обръч от огън. И той ми беше липсвал.
— Мислех си да ти направя подарък… може би украшение. Ти ми роди син — безценен дар. Трябва да покажа благодарността си.
Брадичката му се отпусна на главата ми, а тежката ми коса се разпиля по рамото му.
— Не… не украшение.
— Какво тогава?
Мисълта се бе появила веднага в главата ми. Или може би е била там през цялото време. Знаех какво искам.
— Дай ми земя и къща, сир.
Така и не бях преодоляла несигурността си, а Гресли ме бе обучил добре.
— Искаш земя?
Долових изненадата в гласа му.
— Да. В твоя власт е да ми я дадеш като подарък.
— Значи ще станеш собственичка на земя. Добре, твоя е. На мистрис Алис, която внася светлина в мрачните ъгълчета на душата ми.
Дъхът ми секна. Щях да получа една от къщите на краля като подарък. Това бе всичко, което бих могла да си пожелая.
— Благодаря ти, сир.
— При едно условие…
Незабавно застанах нащрек. Човек никога не биваше да подценява този представител на Плантагенетите.
— Пак да ме наричаш Едуард. Липсваше ми това обръщение.
Камъкът, който тежеше под сърцето ми от деня, в който пуснах самурените кожи в краката му, се раздроби и изчезна.
— Благодаря ти, Едуард.
В този подарък имаше любов и благодарност, както и в начина, по който го приех. Предложих на краля устните си, ръцете си, тялото си. Цялата си преданост. Отсъствието ми бе разпалило страстта на Едуард и сега не му и хрумваше за целомъдрие. Люби ме на моето съвсем не великолепно легло, в което дългите му крайници едва се побираха, и отново ме уви в самурената ми мантия. Вече не бях просто негова блудница. И двамата го знаехме. Моето предизвикателство бе накарало краля да осъзнае истината за връзката ни. Тя беше трайна.
— Никога няма да те прогоня — прошепна той, докато страстта замираше. — Ти си моята любима. Докато смъртта ни раздели.
— А аз никога няма да те напусна доброволно — отговорих. Наистина го мислех. Възхищението, което изпитвах към него, бе достигнало нови висоти.
Кралят ми подари малката къща в Ардингтън и когато прибрах документа в раклата си, признах колко много означаваше той за мен. Много повече от онзи, който откраднах от Джанин Перърс, защото смятах, че ми се полага по право. Земята беше сила, земята беше богатство и Ардингтън — истинско съкровище за своя вид — сега беше мой. Топлината на собствеността се разпростря през всяка педя от тялото ми, сякаш бях изпила чаша подсладена медовина, докато накрая почувствах топлината й чак до върховете на пръстите си.
Седнала на капака на раклата, галех блестящото дърво и със свити устни се замислих за новата си собственост. Ардингтън несъмнено бе имение, което носеше приходи, но не беше много голямо. Щом Едуард бе готов да ми подари един имот, може би той нямаше да е последният. А ако не пожелаеше да ми подари втори, защо сама да не си купя? Неудовлетворението ми не ме учуди. Изобщо не се изненадах, че желая повече. Нямаше да оставя бъдещето си на случайността.
Родих на Едуард второ дете — радостно събитие. Втори син, Никълъс. Сега бях свободна да пътувам когато пожелая до имението, в което Джон растеше, играеше и надаваше крясъци в игрите си на рицарски завоевания. Не изпитвах страх, че няма да мога да се върна в двора, когато пожелая. Положението ми може и още да беше непризнато, но притежаваше своя собствена значимост.
— А какво ще стане с теб? — обърнах се към скимтящото новородено, което приличаше на Едуард също толкова много, колкото и брат му Джон. — Коя ще е твоята пътека към богатството и властта?
Помислих си за Уикам — чудесен пример за всяко момче.
— Когато поотраснеш, ще те представя на един човек, който някога ми беше приятел.
— Какво да ти подаря в замяна на този нов дар? — попита Едуард, докато държеше сина си, когато дойде да ни посети. — Не ми казвай…
Нямаше и нужда. Той ми подари опеката над земите на Робърт дьо Тилиол и подаръка да реша за коя да се ожени наследникът му. Земите бяха обширни — четири имения с господарски къщи и един замък далеч в северния край на Англия, които обещаваха да напълнят ковчежетата ми със злато.
Доста необикновен подарък от крал за една от дамите на кралицата. Привлече вниманието, но аз можех да понеса факта, че ме гледат накриво. Съзаклятието за мълчание, за да пощадим Филипа, продължаваше. Аз просто съобщих на Гресли, че отсега нататък управлението на имотите ми ще отнема повече от ценното му време.
Надявам се да ми платите добре за времето ми, мистрис Перърс, отговори ми той с обичайното си оплакване.
Ще ви платя тогава, когато видя резултатите, отговорих и добавих: Бих била удивена, ако и вие не се облагодетелствате от тези инвестиции.
На което получих почти мигновен отговор: Както и вие, мистрис Перърс. Вашите придобивки ви носят — както и на мен — отлични приходи.
Този последен отговор ме накара да се усмихна. Каква чудесна глава за сделки имаше Гресли!