Ан О'Брайън
Компаньонката на краля (17)

Петнайсета глава

Елтам

Оставих да разтоварят багажа ми и прекрачих прага. Спомних си добрите времена в този дворец и новите стаи на Уикам и се ободрих. Но докато вървях целеустремено напред и поглъщах обстановката с поглед, бях принудена да призная, че много неща са се променили. Както каза Уиндзор, сякаш сърцето на този дворец бе спряло. За мен Елтам приличаше на засипан с прах каменен ковчег. Прислужниците, с които се разминавах, ме поглеждаха бързо и настрани. Всички се привеждаха в поклон или реверанс както преди, никой не ме спря, но един от мъжете сви пръстите на полускритата си в панталона ръка в знака на предпазване от злите очи. Видях го. Репутацията ми на вещица бе пуснала корени.

Това не беше всичко. Нямаше да е лесно да си възвърна предишното положение. С разкрачени крака и скръстени ръце, сякаш се канеше да отблъсне завоеватели, Роджър Бошан, новият шамбелан на Едуард, човекът, заменил Латимър, стоеше непоколебимо пред вратата към покоите на краля. Когато ме забеляза, застана още по-изправен. Бях изминала толкова път така бързо, а накрая този платен подлизурко щеше да ми попречи да вляза при Едуард. Аз може и да знаех, че вече не съм прогонена от двора, но бях пристигнала, преди новината да се разпространи. В Елтам все още не знаеха — или може би знаеха, но той все пак се опитваше да ми попречи.

Тук щях да разбера колко власт ми е останала. „Не е много“ — помислих си.

Бошан ме изгледа така, сякаш бях част от онази сган, която не може да бъде прогонена дори от онези помещения в двореца, в които всички имаха достъп.

— Не трябва да сте тук! Законът забранява!

Никакво уважение не прояви. Просто ми отказа. Предизвикателството му засили страховете ми.

— Искам да видя краля — отговорих, без да се разгорещявам.

— Аз казвам, че няма да го видите.

— И ще ме спрете?

— Ще ви спра, госпожо!

— Заточението ми е отменено.

— Имате ли доказателство?

Нямах. В бързината ми се стори, че няма нужда. Не че Бошан би приел нещо по-малко от кралска заповед, подписана и подпечатана.

— Решенията на предишния парламент бяха обявени за невалидни — заявих с равен глас. — От самия Гонт.

Това име положително трябваше да окаже въздействие.

— Не знам нищо за това — отсече Бошан. Стойката му си остана все така неумолима.

Как си пожелах Латимър да се върне! А това чудовище как бе оцеляло след чистката на Гонт? Посочих към вратата зад гърба му.

— Пуснете ме. Кралят ще ме приеме.

— Няма да ви приеме — заяви Бошан и извади меча си.

Не направих нито една крачка назад.

— Ако възнамерявате да ме спрете, ще трябва да използвате това, сър. — Бутнах тъпата страна на меча настрана с дланта си. — Аз нося бижутата на кралицата. Родих децата на краля. Ще ми откажете ли достъп?

Заблъсках с юмруци по вратата към покоите на Едуард.

Никой не отговори. Колкото и уверена да изглеждах, че ще ме приеме с радост, съвсем не се чувствах така. Отново заблъсках и страхът започна да се надига пласт по пласт. Едва успявах да си поема въздух, когато пръстите на Бошан се сключиха властно, безпощадно над китката ми. Отново заблъсках по вратата със свободния си юмрук и повиших глас.

— Сир! Аз съм Алис.

Опитах се да освободя китката си, но Бошан продължи да ме стиска и изведнъж в съзнанието ми се спусна абсолютна чернота. Щяха да ме прогонят. Обещанието на Гонт беше само преструвка…

— Ваше величество! — чух собствения си глас, станал пронизителен от ужас.

Вратата се отвори.

— За какво е целият този шум, Бошан? Може да събуди и мъртвите. Мирувайте, човече…

Бошан пусна китката ми.

Преди щях да отида при Едуард, да го докосна, да му заговоря, който и да стоеше помежду ни. Сега обаче, като се имаха предвид прощалните ни думи, не можех да го сторя. И все пак, когато го зърнах как стои сам, без помощ, когато го чух да говори без затруднение, ясно и заповеднически, значението на тази промяна стисна сърцето ми като железен юмрук. Едуард, все още крал, все още царствен дори с приведените рамене и хлътналите бузи на старостта, стоеше на прага. Не беше в цветущо здраве, но изглеждаше достатъчно стабилен, стиснал с ръка ръба на страничната част на касата.

Приведох се в дълбок реверанс.

— Милорд. Дойдох.

Зачаках, докато избледнелите сини очи се плъзнаха по лицето ми. Едва тогава се изправих в цял ръст.

— Аз съм Алис. Дойдох при вас. Пуснете ме да вляза, за да бъда с вас.

Щеше ли да извърне глава? Щеше ли да ме отпрати? Несвързаният му ум щеше ли да ме познае повторно след тази първа секунда от новата ни среща? Мигът, в който Едуард остана загледан в мен, продължи сякаш безкрайно, докато погледът му стана по-съсредоточен. Позна ме. И в това разпознаване видях удивление и радост, която не можеше да се сбърка с нищо друго.

— Алис…

— Тук съм.

— Питах за теб. Казаха ми, че не можеш да бъдеш тук, с мен…

А после протегна ръце към мен и аз поставих своите в тях.

— Сега съм тук. Нека влезем — казах. Увереността ми се върна и аз прекрачих прага на стаята.

В очите на Едуард заблестя влага, но самообладанието му все още беше силно, както и спомените му. Както би направил някога, той се поклони и вдигна пръстите ми към устните си, първо едната ръка, а после другата.

— Липсваше ми — каза просто Едуард.

— Не можех да понеса мисълта, че си сам.

— Те те държаха далеч от мен…

— Нямах избор. Но вашият син ме спаси. Свободна съм да бъда тук, с вас.

— Тогава ела. Ще поговорим.

Докато ме водеше през стаите, разбрах със страшна сила колко мъчителни са били за него последните месеци. Бяхме принудени да вървим бавно — десният крак на Едуард се влачеше малко при всяка стъпка, а ръката му под моята бе напрегната от усилието да ходи сам. Но беше изпълнен с решителност и двамата стигнахме до голямата спалня.

— Алис…

Преди да изрече още нещо, аз паднах на колене пред него.

— Какво е това?

— Трябва да ви помоля за прошка, сир.

— Само преди минута ме наричаше Едуард и искаше да те пусна да влезеш. Сега стоиш на колене. Това не е онази Алис, която помня.

Призракът на смеха изглеждаше трагичен на някога красивите му черти. Мускулите на дясната страна на лицето му отказваха да се подчинят на заповедта да се усмихнат.

Наведох глава. Не можех да се засмея.

— Нараних ви. Предадох ви.

— Да. Трябваше да ми кажеш за него. Мисля, че щях да разбера.

— Кой мъж би могъл да разбере, че тайно съм се омъжила за друг?

— Това, което не разбирам, е защо Уиндзор? Защо такъв мъж?

Не можех да се сетя за отговор, който да обясни повика на кръвта ни.

— Той ще се грижи за мен — успях да изрека.

— Да. Предполагам, че е така.

— Аз съм ви все така предана, милорд.

— Но ти си млада жена, а аз съм…

— Милорд… Съжалявам…

— Човек трябва да има куража да признае докъде му стигат силите. Моята плът пренебрегва повелите на сърцето. — Отново тази усмивка, от която сърцето ме заболя. — Колко стари мъже са казвали това, когато младата им любовница насочва поглед другаде? Аз не съм първият. Няма да съм последният.

Останах изумена от прямотата му. И не можех да обясня, че привличането, което изпитвам към Уиндзор, е нещо повече от физическо удовлетворение — че е среща на умове.

— Не ви напуснах по своя воля, милорд. Ще ми простите ли?

— Знаеш, че ще ти простя. Хайде, стани. Прекалено е уморително да гледам надолу към теб. — И той ме изправи с останки от някогашната си горда елегантност. — За да останеш ли си дошла?

— Да. Ако ме искате.

— Дали искам слънцето да изгрее утре? Ти си моя и аз имам нужда от теб, ако можеш да понесеш слабостта на един старец.

— Точно това искам.

Челото на Едуард се сбърчи и аз съжалих за това.

— Тези, които не те обичат, казват, че нямаш сърце, Алис. Че си студена като камък и сурова като кремък. Ти какво ще кажеш?

Изгледах го сериозно и преглътнах въпреки сълзите.

— Няма значение аз какво казвам. Вие какво ще кажете, милорд?

Взех студените му ръце в своите в преднамерено интимен жест и ги поставих с отворени длани между гърдите си, там, където биеше сърцето ми.

— Вие какво ще кажете?

— Ще кажа, че никога не си студена към мен.

Той се понаведе и ме целуна между веждите.

— Ти си нежна като Божия благословия и топла като лятно слънце.

И двамата знаехме, че оттук нататък няма да изречем името на Уиндзор — мълчаливо споразумение, че докато Едуард е жив, съпругът ми не съществува. Едуард се обърна и се повлече към леглото си с избродирани с хералдически знаци завеси.

— Уморен съм, Алис. Откакто си тръгна, не съм спал добре. Или поне не мисля, че съм спал… Паметта ми погажда номера…

— Значи сега трябва да поспиш. Аз ще остана с теб.

Помогнах му да легне на великолепното легло, което някога споделяхме. Седнах до него и се свих срещу възглавниците, без да изпускам ръката му, докато клепачите му натежаваха.

— Знаеш ли? — измърмори той. — Когато ми казаха, че не ти е позволено да дойдеш при мен, че завинаги ще останем разделени, бях смазан. Това чувство не е много подобаващо на крал, нали?

— Не. Но е чувство, което подобава на мъж с чест и обноски. Или на влюбен. — Свих пръстите му между своите.

— Мислех, че никога повече няма да те видя…

— Но сега съм тук.

— И всичко ще се оправи.

— Всичко ще се оправи.

Седях с него, докато сънят го победи. Искаше ми се да му кажа, че силите му ще се върнат, че отново ще влезе в ролята си на крал. Искаше ми се да го уверя, че ще продължи да разбира всичко така ясно, както го разбираше сега; че през всички останали дни от живота си ще усеща любовта ми и грижите ми за него. Но не можех. Подозирах, че тази бистрота на ума е само временна. Скътах спомена, за да ми е утеха в трудните дни.

Дали съм плакала за него?

Тогава не. Той не би го искал. Щях да направя за него всичко, което можех. Щях да остана до края. Уиндзор щеше да разбере.

И това беше истински дар за мен.

 

 

Въпреки страховете ми се оказа, че Едуард се е вкопчил здраво в живота, твърдо решен да направи още един зрелищен жест. Не беше в състояние да пътува, но беше забележително упорит в желанията си.

— Ще го направя. Няма да позволя никой да ми противоречи! Ще направя това последно нещо! Чуваш ли ме, Алис?

Чувах го и виждах проблясъка на старата му властна царственост на Плантагенет. Но този проблясък беше толкова кратък, така болезнено кратък! Главата му се люшна напред, брадичката му се отпусна до гърдите и той задряма. Но когато се събуди, мисълта си бе останала загнездена в нестабилния му ум.

— Ще седя на масата в Кръглата кула на Уикам в Уиндзор, дори да трябва да ме занесат на носилка!

Това беше последният Гергьовден, който щеше да посрещне Едуард, независимо дали щеше да отиде в Уиндзор, или не. Лекарите му го предупредиха, че усилието ще е прекалено голямо. Изпитвах ужас от патоса на сцената, която щеше да последва, ако се намесех. Не можех да понеса мисълта, че ще си причини това.

— Уреди го, Алис. — Изкривената му уста все още можеше да издава заповеди. — Нима ще ми попречиш да направя нещо, което ще донесе на самата теб такава радост? Не мисля, че ще ми откажеш.

Обвинението ме накара да се изчервя, но останах все така категорична.

— Твоето здраве е най-важно за мен, Едуард.

— Знам. Но знам също така и че ще ме оставиш да го направя.

Силите му се стопяваха и речта му се размазваше, но той все пак успя да стисне ръката ми.

Как бих могла да не го направя? Едуард успяваше да оцелее ден след ден само със силата на волята си. Искаше да направи това… и щеше.

— Ще го уредя. Но знаеш какво ще поискам — отговорих.

— Да. — Въздишката му издаваше с какво бреме съм го натоварила. — Нима не те познавам така, както познавам собствената си душа? Искаш от мен нещо трудно, Алис.

— Просто да съм там, да гледам. Толкова ли е трудно?

— Необичайно… — възрази той и езикът му леко се заплете над думата.

О, желаех да бъда там — повече, отколкото можех да изразя с думи. Това празнуване на Гергьовден означаваше за мен също толкова много, колкото за Едуард. Не очаквах пороя от злъч, който щеше да се излее над главата ми. Или може би го очаквах…

 

 

— Не е уместно, милорд! Няма да я пуснат вътре!

Принцеса Джоан. Откакто овдовя, нюхът й за дворцови интриги само се изостри. Започна да тормози Едуард с пламенните си словоизлияния още преди да е изтекла седмицата.

— Но в този случай… — Едуард може и да съжаляваше, че му предстои битка с принцесата, ала бе готов да ме защити.

Да, но Джоан връхлетя отгоре му така, както английската кавалерия, когато унищожи френската армия при Поатие.

— Тя не е носителка на Ордена на жартиерата. Само жените с кралска кръв имат право на такава чест. Само Филипа и Изабела. Вие самият наредихте така, милорд. Нима ще поставите една жена с ниско потекло на същото стъпало като съпругата си? — Тя съзнателно пренебрегна ролята ми на Слънчевата дама, когато Едуард направи точно това. — Дори на мен не ми е позволено…

— Чувам те, Джоан — вдигна уморено ръка Едуард. — Традицията има голямо значение — и тъй като аз съм този, който я създаде… — И той ми се усмихна извинително.

„Тъй като ти си този, който я създаде, можеш да заявиш, че имаш право да я промениш!“ Но видях, че е станал раздразнителен, затова се сдържах да изтъкна каквито и да било аргументи в своя полза. Позволих на Джоан тази малка победа, защото нима по-голямата победа не беше моя? Това, което щеше да се случи, щеше да ми донесе единствено радост.

— Ти ще дойдеш с мен — нареди Едуард и стисна ръката ми.

— Ще дойда в Уиндзор с вас — съгласих се.

— Но не и на церемонията — заяви Джоан просто за да не отстъпи.

Е, добре, ще видим!

 

 

Подготвихме се много внимателно: пътувахме по реката и пристигнахме в деня преди церемонията, та обитателите на Уиндзор да не видят, че Едуард лежи в носилка, а не се приближава към портите на гърба на бойния си кон. Щях да му спестя поне този срам. Но щеше ли да успее да влезе в залата? Щеше ли да може да вдигне огромния кралски меч?

Отговорът лежеше в Божиите ръце.

И така, денят настъпи. Едуард закуси, изпи чаша вино, от която бузите му придобиха малко цвят, а мускулите му се позасилиха. Оттеглих се дискретно назад, докато прислужниците му го обличаха и приготвяха за тържеството и за изпитанието, което го очакваше. Загърнаха го в агнешка кожа с козина. Великолепните роби, които покриваха изпосталялото му тяло, му придаваха поне донякъде внушителен вид. Останах настрана и видях как той вдигна глава и бавно влезе в залата, стиснал здраво рамото на един от рицарите си, за да заеме мястото си на огромната кръгла маса.

Мислеше за първата си такава церемония, преди повече от трийсет години, когато е бил в разцвета на младостта и силата си, приветстван от най-славните рицари в цяла Европа, а Филипа е ръководила празненствата след посвещаването. Тази година нямаше да има никакви празненства — Едуард можеше да издържи не повече от час. Поне Джоан нямаше да има извинение да си придава важност и да се разпорежда за честванията. А аз, блудницата, любовницата, нямаше да присъствам на свещената церемония. В тържествените ритуали нямаше място за компаньонката на краля и за разлика от бляскавата ми роля на Слънчевата дама, Едуард не можеше да ми създаде такова. Можех само да си представям.

Погледът ми бе привлечен от приближаването на млади мъже, облечени в алени роби. Цялото ми желание бе приковано от едно красиво лице измежду тях.

Нямаше да пропусна най-бляскавото утвърждаване на всичко, което бях постигнала. Промъкнах се незабелязано вътре и застанах отляво на вратата в сянката на един огромен извит гоблен. Просто щях да присъствам. Да гледам.

Дванайсет младежи, новото поколение владетели на Англия, кралска кръв, която течеше в огромен брой вени. Познах ги всички. Двамата внуци на Едуард бяха първите, които коленичиха, за да получат целувката на меча първо по едното рамо, а после по другото. Ричард от Бордо, строен и красив, наследникът на Едуард. Хенри Болингбрук, синът на Гонт. Следвани от Томас от Уудсток. После младите мъже: Оксфорд, Солзбъри и Стафърд. Всички велики имена в кралството получиха последния дар на Едуард: посвещаване в рицарство. Права бях: ръката му беше толкова слаба, че огромният кралски меч трепереше, но волята му беше силна както винаги. Знаех, че ще доведе церемонията докрай дори ако трябва да изпие чаша вино за подсилване.

Те коленичеха, за да получат честта на рицарското звание, ставаха и отстъпваха назад. Аз търсех само едно лице, единственото, което караше сърцето ми да се блъска в ребрата. Ето го най-после! Последният младеж, който да коленичи пред своя крал — и баща.

Джон. Нашият син. Моят син!

Блед, с лице, което издаваше нервност, Джон застана на едно коляно. Косата му блестеше на светлината от високите прозорци. Тринайсетгодишен, той все още притежаваше некоординираните крайници на младостта, но го бяха подготвили добре за този ден. Затаих дъх, когато Едуард повдигна огромния меч за последен път и синът ни вдигна глава, за да получи аколадата^[1]. Гордост затопли кръвта ми. Такова публично признание на това, което бе така охулвано — моето място в живота на Едуард! Излязох незабелязано от залата. Бях видяла всичко, което исках да видя. Моят син, рицар от Ордена на жартиерата! Чувствата едва не ме задушиха.

— Отведи ме в Шийн — нареди Едуард, когато младите мъже, минали през изпитанието си, вдигаха наздравици с облекчен смях. — Ще умра там.

Боях се, че наистина ще стане така.

— Какво има? — попитах, защото зърнах сянката на скръб, когато започнахме пътуването.

Той поклати глава.

— Ще ти досаждам дотогава, докато не ми кажеш!

— Има едно нещо, за което съжалявам…

— Значи може да се поправи.

— Не. Не може. Позволих държавните дела да застанат на пътя на приятелството. Това беше голяма грешка и не мисля, че може да бъде простена.

Той затвори очи и не каза нищо повече. И колкото и да се тревожех, не можех да си представя какво смущава покоя му. А щом не можех да го разгадая, как бих могла да го поправя?

И тогава, през нощта, се сетих. Разбрах какво трябва да направя. И то бързо.

 

 

Едуард лежеше в леглото си. Гърдите му едва помръдваха. Кожата му беше толкова тънка и слаба, че изглеждаше почти прозрачна, като перла в черупката на стрида на брега на Темза. От време на време дъхът му трепкаше между устните, но това бе единственият признак, че още е жив. Денят бе настъпил. Този дълъг, смел живот, изживян докрай за славата на Англия, тихо се приближаваше към края си.

Когато за последен път бдях до леглото на умиращ, това беше Филипа. Поусмихнах се при мисълта за удивителното й лицемерие, породено от състрадание. А после усмивката ми се стопи, защото кой би повярвал, че е възможно? Че загубата на любимата му съпруга ще насочи Едуард непоколебимо по пътеката към влошаването? През тези осем години той така и не спря да усеща болезнено липсата й, всеки ден, докато накрая съзнанието му не можеше да го понесе повече. Аз бях само жалък заместител, от началото до края. Знаех го и го приемах. Днес Едуард щеше да отхвърли това бреме от плещите си.

Както и аз.

До долната част на леглото бе коленичил изповедникът на Едуард и ме гледаше яростно. Отец Годфри дьо Мордон, човек с ерудиция и ненадмината ораторска дарба, човек със строги принципи, строги също като злополучните му, подобни на муцуна на плъх черти. Неприязънта ми към него бе също толкова силна, колкото и неговата към мен, но го оставих да се моли. Просто седях и наблюдавах как животът на Едуард си отива, докато накрая гласът на свещеника прекъсна мислите ми:

— Негово величество трябва да се покае.

— По-късно.

Тишина.

— Ще е по-добре, ако не сте тук.

Погледнах към него, без да обръщам внимание на преднамерената липса на уважение в начина, по който ми говореше.

— Все пак ще остана.

— Нямате място в това последно изповядване на греховете на краля!

Намръщената физиономия на свещеника ми съобщи, че аз съм най-злият от тези грехове.

Замислих се, докато той правеше кръстния знак и подхващаше поредната молитва към Богородица. Отец Годфри смяташе Филипа за светица, а мен — за най-ужасната от всички Евини щерки. Скръстих ръце една върху друга в скута си. Какво ли щеше да каже свещеникът, ако оповестях, че някога бях невинна? Кой според него бе уредил кралят на Англия да вземе за любовница момиче без минало, без красота и без благородно потекло?

Едуард въздъхна и ръката му конвулсивно стисна завивката. Всичко това беше минало. Свещеникът нямаше да пожелае да чуе оправданията ми. Ето че стояхме на края на този тъй труден път. Искаше ми се да се помоля Едуард да остане вкопчен в нишката, която го свързваше с мен, но не можех. Той искаше да я пусне. Преживял бе достатъчно слабост и загуба на памет, достатъчно липса на достойнство. Затова се молех смъртта му да е бърза и безболезнена, Едуард просто да потъне в небитието.

А когато всичко свършеше?

Ами щях да загубя мястото си в двора. Времето, което ми оставаше като компаньонка на краля, щеше да се измерва в часове и минути, не в години. Когато Филипа умря и ролята ми на придворна дама свърши, Едуард ме спаси. Сега нямаше кой да го стори.

Какво щях да правя?

Разбира се, щях да отида при Уилям дьо Уиндзор, но след смъртта на краля вълците можеше отново да завият на прага ми и този път Гонт може би нямаше да успее да ги отблъсне. Мисълта за Уиндзор ми вдъхна успокоение. Той щеше да ми даде сили, да ме прегърне и да държи кошмарите на разстояние чрез силата и топлината на своето тяло до моето.

В сенките от другата страна на леглото Джон Бевърли разчистваше и подреждаше с обичайната си тиха компетентност. Беше направил всичко по силите си да настани краля удобно.

— Тръгвай — измърморих. — Нищо повече не можеш да направиш.

Бяхме сами, аз и свещеникът, и Едуард, потънал в онзи сън, който предхожда смъртта. Затворих очи, ненадейно обзета от огромна умора.

Гласът на свещеника задраска по нервите ми. Той се изправи.

— Мистрис Перърс! Негово величество трябва да признае пред Бог…

— Разбира се.

Наистина беше необходимо, но очите ми проблеснаха. Мислех си дали да не унижа този надут клерик, който презираше земята, по която стъпвах.

— Сега, след като станахте, направете нещо полезно и запалете още свещи. Много е тъмно.

Едуард щеше да умре, заобиколен от светлина и власт, не в затъмнена, лишена от украшения стая, без да осъзнава какво става около него. Той не беше някакъв селянин.

— Не е подобаващо…

— Направете го. Защо да не умре на светло? Прекара целия си живот в светлината.

Изпълнен с неохота до последния миг, отец Годфри се подчини и стаята засия така, сякаш я подготвяхме за кралско пиршество. Докоснах ръката на Едуард. Дори сега не бях сигурна дали ще се събуди. Но клепачите му бавно се повдигнаха.

Той обърна глава към мен.

— Жаден съм.

Гласът му беше измъчен и тих, дишането — тежко. Налях чаша вино и я допрях до устните му, за да може да отпие, натрупах възглавниците около него и го повдигнах, за да вижда къде се намира. Погледът му падна на короната, която по моя заповед лежеше на леглото до него.

— Ти ли го направи? — попита той. Лекото движение на устните му беше единственото, което бе останало от някога пленителната му усмивка. — Благодаря ти.

Едуард протегна ръка и докосна златото и скъпоценните камъни.

— Надявам се, че съм постъпвал правилно със силата, която ми е дал Бог…

Сърцето ми преля от възхищение към него и от скръб за предстоящата загуба. Едуард отново въздъхна.

— Вече не е моя. Момчето ще я носи, Бог да му помага и да му даде сила. Как би могло десетгодишно дете…?

Свещеникът пристъпи към леглото.

— Сега трябва да помислите за по-важни неща, сир. — И вдигна кръста, който висеше на шията му. — Безсмъртната ви душа.

— Още не. Душата ми може да почака.

— Сир… Призовавам ви да направите последната си изповед.

— Казах, още не. Говори ми, Алис.

Е, добре, щях да му говоря. Без сантименталност и без съжаление. Щяхме да се преструваме, че разполагаме с цялото време на света, и аз щях да развличам краля както бях правила винаги. Едуард щеше да умре така, както искаше. Седнах на ръба на леглото и обърнах гръб на свещеника, сякаш с краля бяхме сами както в общото си минало.

— За какво искаш да говорим? — попитах.

— За славните дни. Когато бях най-могъщият крал в цяла Европа.

— Как бих могла? Не съм те познавала тогава, когато си бил победителят при Креси.

— О!… Забравих. Била си дете…

— Дори не съм била родена.

— Не… Тогава с мен беше Филипа.

— Да. И те обичаше през всеки един миг от брака ви.

— Сир!… — приближи се зад мен свещеникът.

— Оставете го на мира! — троснах се.

— Говори ми за последния ден, когато подгонихме елена в Елтам — подкани ме Едуард.

— Твоите хрътки настигнаха един елен с пищни рога. Твоят кон беше добър и ти яздеше по-добре от всички.

Онзи лов беше един от добрите му дни. Гърлото ми се сви.

— Да, нали? Въпреки годините…

— Никой друг не можеше да се мери с теб.

— Беше хубав ден.

Едуард затвори очи, сякаш можеше да види отпечатан от вътрешната страна на клепачите си спомена за величието си.

— Светотатство е да му говорите за лов! — изръмжа отец Годфри. — Да го окуражавате!

Той се извърна към Едуард.

— Сир!…

Уморените очи се отвориха.

— Още не съм умрял, Годфри.

— Трябва да се помирите с Бог!

— За кое? — Изведнъж тези очи станаха смущаващо проницателни. — За всички мъртви на бойните полета във Франция ли? Ще ми прости ли за онези, които изпратих на смърт, как мислите?

— Ще ви прости, ако се разкаете. — Свещеникът вдигна по-високо разпятието си.

— Как би могъл да се покае за делата, които го превърнаха във великия крал, който е? — предизвиках свещеника.

— Остави, Алис!

Както винаги, Едуард беше по-толерантен от мен.

— Спомняш ли си деня, в който пуснахме соколите от кулите в Уиндзор? Това наистина беше великолепна гледка…

Последва продължително мълчание, в което Едуард си пое дъх с усилие. А после рече:

— Алис?

— Още съм тук.

— Аз… съжалявам, че свърши.

Отец Годфри връхлетя над нас като някакво отровно насекомо.

— Отива си. Накарайте го да се покае. Не бива да умре, без да се е изповядал.

— Ще постъпи така, както иска — отсякох и погалих ръката на Едуард, като внимавах с крехката му кожа. — Винаги е постъпвал така. Натрупал е достатъчно заслуги пред Всемогъщия, за да влезе в рая, със или без изповед.

— Накарайте го да се изповяда.

Дойде ми прекалено. Изправих се и свещеникът направи крачка назад.

— Махайте се!

Отец Годфри не отстъпи, но не ме погледна в очите.

— Няма.

Закрачих към вратата и я отворих.

— Доведи Уикам веднага щом пристигне — наредих на оръженосеца, който бдеше отвън, и видях как лицето на Едуард грейва от радост. Това бе единственото, за което съжаляваше — отчуждаването им с Уикам. Права бях, като изпратих да го повикат. Ако някой трябваше да изповяда Едуард, това щеше да е Уикам.

Отец Годфри излезе с широка крачка от спалнята.

— Когато кралят умре, кой ще ви спаси, мистрис? — изръмжа той.

Уикам пристигна и Едуард се съвзе. В поведението му се появи лекота, която не раздразни невъзмутимия Уикам.

— Уикам? Ти ли си? За малко да закъснееш! Давай да свършваме. Моля те да ми простиш, задето те свалих от поста ти. Не го заслужаваше. И се разкайвам за всичките си грехове. Това ще свърши ли работа?

— От свое име съм много благодарен. — В очите на Уикам блестяха непролети сълзи. — Колкото до Всемогъщия, мисля, че може да му трябва нещо повече от това, сир.

— Застъпи се за мен, по дяволите!

Искрица от стария огън. Устните на Едуард се помъчиха да се усмихнат. Останах на мястото си, доволна от това толкова желано сдобряване.

— За какво те направих епископ, щом няма да кажеш добра дума за мен в нозете на Всемогъщия?

Смели думи, но гласът му отпадаше.

— Съмнявам се, че Бог ще приеме застъпничество от трета страна за разврат.

Суровостта на Уикам ме изненада, но все пак беше свещеник.

— И прелюбодеяние — добави той. — Трябва да изповядате греха си, ако се надявате на прошка.

— Значи съм обречен да горя в адския огън. Няма да предам Алис, като се покая. Няма да спорим и за магията. Не бях омагьосан. Решенията и действията бяха изцяло мои и аз ще отговарям за тях.

Дъхът му секна и ръката му се затвори около моята.

— Скоро. Виждам, че Смъртта чака до вратата.

Едуард погледна към мен, но сега вече не виждаше ясно.

— Как мислиш, дали Филипа ще ме чака?

— Мисля, че да.

— Да. Ще се радвам да я видя.

Заболя ме. Едуард не искаше да ме нарани, но трябваше да го очаквам. И все пак ме заболя.

— Прегърни ме, Алис.

Коленичих до леглото, протегнах се и го обгърнах с ръце. Ужасих се колко е слаб — почти недействителен. От толкова отдавна чаках този миг, но сега го виждах в целия му ужас. Той ме напускаше. Щях да загубя и него, и живота, който си бях изградила около него. Умът ми бе така скован от неизбежност, че думите не искаха да дойдат. Този, който проговори, беше Едуард.

— Никога не си била вещица, нали?

— Не. Никога. Ти знаеше какво искаш и без моята намеса.

— Да. — Той си пое дълбоко въздух. — Вземи ги…

Под дланите ми потрепери признак на смях.

— Вземи ги, както казах, че трябва. Аз не мога да ги направя… но ти можеш. Твои са… последната ти гаранция срещу бедността, от която така се страхуваш…

Отново си пое мъчително въздух.

— Ти беше светлината в последните ми години. Радостта в старостта ми.

Дъхът му отново секна.

— Съжаляваш ли за нещо, Алис?

— Не. За нищо не съжалявам.

— И аз. Обичам те…

Гласът му заглъхна. До последния шепот:

— Исусе, смили се.

После дъхът му секна.

Така великият крал на Англия умря в прегръдките ми, с глава на гърдите ми, обкръжен от ярка светлина, сякаш вече се намираше в рая. А аз продадох душата си, като заявих, че не съжалявам за нищо.

— Господ да се смили над душата му. — Уикам, все още на колене, направи кръстния знак.

— Сбогом, Едуард. — Все още нямаше да заплача. — Филипа ще застане до теб, когато се отправиш към Божия престол.

Заех се да изпълня последните си задачи към него. Дръпнах възглавниците, за да легне по гръб. Прокарах пръсти през косата му, оправих дрехите му, за да падат изящно покрай врата, както би искал той, а накрая сложих ръцете му отстрани на тялото с дланите надолу.

И тогава… понеже си беше спомнил… започнах да свалям пръстените от пръстите му. Рубин кабошон^[2]. Сапфир, обкръжен от диаманти, около които имаше перли. Три берила. Великолепен аметист, грейнал сам на един от пръстените. Свалих ги един по един. Наблюдавах как ръцете ми довършваш задачата. Държах настрана всички чувства само със силата на волята си. Скъпоценните камъни заблестяха, когато ги пуснах в дланта си.

Уикам изруга от ужас и скочи на крака, забравил за молитвите.

— В името Божие! Какво правиш?

Обърнах се и го погледнах. Ярката светлина осветяваше изражението на лицето му. Всяка една от дълбоко издълбаните бръчки ясно показваше какво мисли за действията ми. Изпитваше такова презрение към мен, че усетих пробождане в сърцето. За миг се стъписах така, че замръзнах. Нима Уикам, най-добрият сред Божиите служители, които познавах, вярваше, че съм способна да ограбя мъртвите? Да смъкна от трупа на Едуард всичко ценно от чиста алчност? Нима точно Уикам ме смяташе за способна на такава крайна поквара? „Съжаляваш ли за нещо?“, попита Едуард и аз отрекох. Но понякога репутацията, която си бях създала, ми натежаваше много. Защо само върху мен трябваше да се излее презрението на света?

Чувствата ме заляха, шеметни като буен порой, също като тези на Уикам. Мисля, че бяха и много по-смъртоносни. Скръбта ми се смеси с бурен гняв в адска напитка. Значи Уикам вярваше, че съм способна на най-лошото, така ли? Щом бе готов да ме заклейми също толкова бързо, колкото и отец Годфри, да го направи! Сред мъката ми у мен се породи желание да нараня и да бъда наранена — сила, която не можех да обуздая. Ярост. Но и презрение към самата себе си. И жажда да унищожавам.

Така да бъде!

Щях да унищожа така нареченото приятелство на Уикам. Щях да унищожа в главата му всяка положителна мисъл за мен. Щях да действам така, че да оправдая и най-ужасните подробности от репутацията си. Кого го интересуваше? Единственият мъж, когото го бе грижа, беше мъртъв.

„Уиндзор го е грижа!“

Прогоних тази мисъл.

О, притежавах безподобен талант за лицемерие. За самоирония. Вдигнах дланта, в която държах пръстените, така че те заблестяха с хилядите отразени светлинки от свещите. Уикам вече ме бе съдил и осъдил. Щях да му предоставя доказателството.

— Не ги ли заслужавам заради това, че отдадох младостта си на един старец? — попитах. Никога досега гласът ми не бе прозвучавал толкова студено, толкова безчувствено.

— Ти ограбваш мъртвец! — Уикам беше ужасѐн, сякаш не можеше да повярва на очите си.

Дръпнах от палеца на Едуард един пръстен с опали, усещайки върху себе си силата на погледа на Уикам.

— Това е мерзост!

— Тежки думи, Уикам!

Поставих пръстена при другите върху дланта си.

— Някога смятах, че си достойна за приятелството ми. Не исках да повярвам на това, което говореха за теб…

Приятелство? Ей богу! Току-що видях какво представлява това приятелство — да ме осъди без процес.

— Колко си глупав, Уикам! Трябваше да се вслушаш в клюките.

Вдигнах брадичка и се помолих сълзите, които бяха стегнали възел в гърлото ми, да не ме издадат.

— Какво говорят за мен? Какво говорят придворните и Камарата на общините?

— Знаеш какво.

— Но кажи го! Направи ми удоволствието. Нека го чуя, изречено на глас.

Как само исках да избухна, да му нанеса удар, да го нараня! И да бъда наранена на свой ред. Щях отново да чуя подробностите за ужасната си репутация. В гнева и страха си не можех да се овладея.

Устните му се бяха стиснали в тънка противна линия.

— Казват, че си уличница без никакви принципи…

— Вярно е.

— … и без срам.

— Това ли е всичко?

Мисля, че отметнах глава.

— Сигурна съм, че има и по-лошо.

Очите му проблеснаха, ярки като пламъчета на свещи.

— Ти си алчна курва, която мисли само за себе си.

— Това е по-близо до истината, несъмнено!

— Нищо ли няма да те стресне? — Яростта му изведнъж нарасна като моята. Вече не се мъчеше да овладее езика си. — Казват, че си се чукала с краля, за да изцедиш силите му. Че си само една прелюбодейка, кучка, която предаде кралица Филипа и…

Ударих го. Ръката, която не стискаше пръстените, го зашлеви по бузата. Човекът, който от самото начало ми беше приятел, който знаеше истината зад всички тези дворцови скандали!

— Милорд епископ! — укорих го. — Направо смайващо! И да повтаряте такива вулгарни изрази!

Избухнах в смях.

Бузата му гореше. Той отвърна гневно:

— Истината май не ти допада.

— Не мислех, че наистина ще го изречеш в лицето ми. Действително не мислех… Но ето го отговора: винаги вярвай на клюките от публичните домове и вертепите. Винаги вярвай на това, което казват за жена, която се възползва от талантите, които Господ й е дал.

Вложих в гласа си цялото презрение, което успях да събера.

За миг той онемя. После посочи към пръстените в ръката ми.

— Гордееш ли се с това, което си направила?

— Защо не? Ако не бях такава безпринципна уличница, щях да живея в калта на Лондон. Или да съм мъртва. Или да съм се замонашила, което вероятно е по-лошо.

— Бог да се смили над теб.

Той отметна ръката си напред и посочи с пръст.

— Пропусна един! Още носи смарагда. Не го забравяй. Струва повече, отколкото всички останали заедно. С него ще можеш да носиш коприна и кожи до деня на жалката си смърт.

Смарагда. Не посегнах да го взема.

— Защо сега се спираш? Да не би изведнъж да си станала чувствителна? Ти му измъкна всичко, до което успя да се добереш. Взе това, което трябваше да принадлежи на Филипа. Компанията му, предаността му, отдадеността му, когато остаря…

Суровите думи ме накараха да потръпна, но разбрах какво означават. В скръбта си Уикам се нахвърляше върху мен така, както сама му бях позволила.

— Вземи го! — изсъска той.

Издърпа пръстена от пръста на Едуард и го протегна към мен.

— Не мога.

— О, сигурен съм, че можеш!

— Това е пръстенът с кралския печат. — Направих крачка настрани.

— Откога се спираш пред такива подробности?

— Коронационният пръстен принадлежи на Ричард. Не е за мен.

Това беше грешка, разбрах го още щом отворих уста. Тези няколко непредпазливи думи разрушиха конструкцията, която бях изградила така старателно. Уикам просто ме погледна, чувствата се оттекоха от лицето му и то остана измъчено и побеляло, с изключение само на отпечатъка от дланта ми. Ръката със смарагда се отпусна край хълбока му.

— О, Алис!

Цялата ярост се отцеди от стаята и я остави неподвижна и студена въпреки постоянното трептене на свещите. Най-накрая, когато скръбта ме заля като зимен порой, почувствах как сълзите ми напират, колкото и да се опитвах да ги потисна.

— Алис…

— Не искам съжалението ти, Уикам — отсякох и извърнах лице настрана. Цялата ми войнственост се бе стопила. — Сбогом, Едуард. Надявам се, че съм те направила щастлив тогава, когато си мислеше, че не ти остава никакво щастие в този живот.

За последен път коленичих и целунах ръката му.

— Обичах го, нали разбираш. Въпреки всичко. Винаги се държеше мило. Мисля, че ме обичаше малко. Аз не бях Филипа — но мисля, че ме обичаше…

— Къде ще отидеш?

— В Паленсуик.

— При сър Уилям ли?

— Да.

— Позволи му да се погрижи за теб.

— Нямам нужда от него. Нямам нужда от никого… — Продължавах да изпитвам нужда да се самонакажа.

— Алис…

— Недей — просто недей! Ако се каниш да ме благословиш, не си го и помисляй! — предупредих го и изтрих с ръкав ненадейната влага от бузите си. — Твоят Бог ще се възрадва на страданията ми. Може би трябва да изречеш една допълнителна молитва към Богородица и една „Благодарим Богу“, задето най-накрая съм си получила наказанието.

По лицето ми се стичаха сълзи.

— Не можеш да продължаваш така…

— И какво ще направиш? Ще възстановиш правдата ли? Ще ме опишеш като добродетелна жена? Никой няма да ти повярва… Винаги ще си остана блудницата на краля. И наистина бях такава — мисля, че изпълнявах тази роля много компетентно.

Отворих вратата и погледнах през рамо към блясъка на златото и скъпоценните камъни на леглото до ръката на Едуард.

— Мислиш ли, че короната ще отива на момчето толкова, колкото на него?

— Не. Не мисля.

— Сбогом, Уикам. — Знаех, че може да не го видя никога повече. — Той каза да ги взема, разбираш ли…

— Предполагам, че го е казал — съгласи се Уикам и се поклони дълбоко. — Пази се.

Сложих ръка на резето и ненадейно усетих, че нямам сили да го повдигна. Знаех, че трябва да свърша някои неща. Но в този момент нямах представа какви точно са те.

Знаех само, че искам да съм с Уиндзор.

 

 

Ужасите на този ден обаче отказваха да свършат. Нима бе възможно положението да се влоши още повече? Можеше. Влоши се. Тогава, когато исках единствено да се изплъзна от собствената си скръб, от необуздания изблик, който си бях позволила, за да си заслужа неодобрението на Уиндзор, в голямата зала се появиха две фигури, току-що пристигнали. Гласът на едната беше висок и пронизителен, а другата приличаше по държание на палач.

Детето-крал и майка му.

В миг на чиста страхливост си помислих дали да не изчезна през лабиринта от стаи и коридори, преди Джоан изобщо да ме е забелязала. Сега притежаваше властта да ме нарани до кръв. След всичко случило се усещах, че кръвта ми може да потече съвсем, съвсем лесно.

„Не! Не! Няма да отстъпваш!“

Никога не бях бягала от сблъсък и нямаше да започна сега. Събрах цялата си сила и приех ролята си, като я украсих с остротата на привидна арогантност, сякаш Едуард не бе издъхнал току-що в ръцете ми. Слязох по стълбището с шумолене на кадифени поли и направих дълбок поклон пред десетгодишното момче, което сега носеше короната на любовника ми.

— Ваше величество.

Ричард, Бог да му е на помощ, очевидно не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи. Сбърчи чело и ме погледна с нервна усмивка.

— Мистрис Перърс…

Погледна към майка си за някакво напътствие как да постъпи. После ми се поклони с добре заучена официалност.

— Няма нужда да се покланяш, Ричард. — Гримираното лице на Джоан бе несигурно и непоносимо пресметливо. — Значи Едуард е умрял, така ли?

— Да, милейди — колко педантично учтива бях!

— Мамо… — подръпна момчето ръкава на майка си.

— Сега ти си кралят, Ричард — каза му тя.

Това обаче не означаваше нищо за него. Той се извърна обратно към мен. Бледото му лице бе оживено, изпълнено с очакване.

— Ще ме заведете ли в кралските конюшни, мистрис Перърс, да видя кралските соколи?

„Твоите соколи!“

Тази мисъл ме прободе в сърцето.

— Не, сир — отговорих внимателно, макар че най-голямото ми желание беше да се махна оттук, да бъда далеч от Джоан и сина й. — Тази вечер е много късно. Да изпратя ли да ви донесат нещо да се подкрепите, Ваше величество?

— Да. Ако обичате. Гладен съм… — Той едва не подскачаше от нетърпение. — А после може ли да отидем да видим ловните птици?

Ръката на Джоан се стовари върху рамото на сина й като метален капан.

— Мистрис Перърс — или сега е лейди Дьо Уиндзор? Как да се ориентира човек? Мистрис Перърс няма да остане, Ричард.

Обърна се към мен и устните й се извиха в злобно удоволствие, а в очите й изведнъж заблестя удовлетворение.

— За теб няма място тук. Твоето царуване, кралице Алис, приключи.

Най-накрая бе в по-изгодната позиция и щеше да се възползва от нея с огромна наслада.

— Ще наредя веднага да разчистят стаите ти. Очаквам да те няма до… да видим, мисля, че мога да си позволя да проявя великодушие… изгрев-слънце.

Приглади с ръка светлата коса на сина си и се усмихна.

— Ще внимаваш да не вземеш нищо със себе си. Ако вземеш… — зъбите й блеснаха — … ще поискам компенсация.

Значи щеше да ме лиши от всичките ми лични притежания. Не беше неочаквано. А и предполагах, че не мога да я обвинявам, след като бе преживяла толкова разочарования. Но нямаше да се предам.

— Няма да взема нищо, което не е мое, нищо, което не ми е било дадено — отговорих. Стисках пръстените в ръката си толкова здраво, че камъните се забиваха в плътта ми.

— От един стар и заслепен мъж, който не можеше да види какво представляваш.

— От мъж, който ме обичаше.

— Мъж, когото омагьоса с Бог знае какви нечестиви средства.

— Мъж, когото уважавах повече от всички други. Всичко, което ми даде, беше по негова воля. Ще взема това, което ми принадлежи, милейди.

С тези думи й се поклоних дълбоко, сякаш самата тя беше кралица на Англия.

— Махай се от очите ми!

Обърнах се и се отдалечих. Ясният глас на детето се чу до другия край на залата:

— Може ли да отидем да видим соколите сега? Защо мистрис Перърс не иска да ме заведе?

Щеше да му е трудно да бъде крал. Невъзможно — да заеме мястото на Едуард.

Напуснах Шийн. Мислех си, че никога няма да се върна тук, нито в някой друг от кралските дворци, които бяха моят дом. Джоан беше права, колкото и злобни да бяха думите й. Моето царуване, ако можеше да се нарече царуване, наистина беше свършило. Не знаех какво изпитвам. Чувствата ми бяха твърди и студени като скъпоценните камъни, които стисках в ръката си.