Ан О'Брайън
Компаньонката на краля (11)

Девета глава

Кралският замък Уиндзор, с масивните си стени и кули, бе вълшебно място. Стаи с огледала блестяха с отразена светлина или пък, под превзетата ръка на Уикам, приютяваха рози, разпрострели се от пода до тавана в синьо, зелено и алено. Това беше прекалено крещящо за моя вкус, но жънеше всеобщо възхищение, а златните листенца стигаха да покрият бойния кораб на Едуард, „Кристъфър“, от носа до кърмата. Лятото галеше нежно тази пищна демонстрация на кралско величие, но кралицата на Англия лежеше неподвижна на леглото си. И най-лекото помръдване на главата или ръката й причиняваше болка. Не можех да й помогна с нищо. Отварата от дъбова кора почти не помагаше при такова разпадане на тялото. От много месеци не можеше да я облекчи и честотата на приготвянето на отварите се бе превърнала в източник на постоянна тревога за мен. Но Филипа молеше за чашата горчиво вино и благодарно потъваше в сън тогава, когато повече не издържаше да е будна. Седях с нея, докато тя се мяташе между делириума и часовете на ясна мисъл, които изискваха истината. Придворните дами с готовност ми оставяха задълженията около болната.

Не съжалявах. Нима не дължах всичко на тази великодушна жена, която носеше в сърцето си толкова много любов, която притежаваше дух, силен като мощен дъб и мек като перата върху гърдите на гълъб? Която бе видяла у мен достатъчно качества да ме извиси от нищетата до странния ми живот в кралското домакинство? Дължах й всичко. Не, не съжалявах, че седя с нея, докато животът я напускаше.

— Изабела тук ли е? — попита тя.

— Не, милейди. Тя е във Франция със съпруга си.

— Разбира се. — Устните на Филипа безуспешно се опитаха да наподобят усмивка. — Удивена съм, че не е вдигнала ръце от него. — Засмя се едва чуто. А после попита: — Къде е Лайънъл…? О, не… Сега си спомням…

Очите й се насълзиха, защото обичният й Лайънъл бе мъртъв. След щедро полятата с вино пищна венчавка в Италия с наследницата на рода Висконти, Лайънъл бе умрял от някаква безименна треска. Филипа въздъхна.

— Толкова съм уморена, Алис…

Избърсах с мокра кърпа лицето и устните й, обзета от страх.

— Почети ми малко от требника. Молитвата към Богородица…

Подчиних се и това й донесе утеха.

— Умирам ли, Алис?

Потвърждението замря в гърлото ми.

— Още много ли остава?

— Не, Ваше величество. Не остава много.

— Бог да те благослови. Винаги си била честна. Кралят още ли е в Англия?

— Да, милейди. Той е в Лондон — в Тауър.

— Имам нужда от него. — Дъхът й бе толкова слаб, че почти не раздвижваше въздуха. — Изпрати да го повикат. Кажи му… кажи му да не се бави.

— Добре, Ваше величество. Веднага.

— Дали Едуард ще ме обвини? — проплака тя. — Задето го откъсвам от задълженията му във Франция?

— Не, милейди.

Избърсах сълзите й, защото тя бе неспособна да го стори. Как да не заплача заедно с нея?

— Кралят никога не би ви обвинил. Той ви обича повече от живота си. Кралят никога няма да ви прости, ако не му кажете колко страдате.

Помислих си за чувството за дълг на Едуард. Точно на това негово качество се възхищавах. Когато французите нахлуха в Понтийо и заплашиха сигурността на Гаскония, Едуард загърби политиката си на мирно съвместно съществувание и започна да замисля нова война, при което отново започна да се назовава с титлата, от която се бе отказал — крал на Франция. Някои можеше и да шепнат, че е прекалено стар, за да подготвя подобно трайно нашествие, но какъв избор имаше такъв горд мъж като него? Принцът, все още повален от някаква силна безименна треска, която го бе поразила неотдавна, беше прекалено слаб, за да предвожда армия, следователно Едуард трябваше отново да поеме командването. Той беше кралят. Не биваше да се отказва от всичко, което бе постигнал през живота си. Затова през същия този месец бе изпратил Джон Гонт в Кале. Самият Едуард щеше да го последва начело на армия. Дори сега се намираше в Тауър и подготвяше нахлуването.

Сега обаче нямаше да тръгне никъде. Щеше да дойде при Филипа на всяка цена. Английската власт във Франция нямаше да означава нищо, не и щом кралицата бе в беда. Молех се да стигне навреме. Призракът на смъртта се таеше в сенките в ъгъла на стаята, противен и все по-силен с всеки изминал ден.

 

 

Едуард пристигна с кралска лодка, която си проправи път срещу отлива на Темза, и аз слязох до кея заедно с останалите от домакинството, за да го поздравя. Може би за да го предупредя. Не бях го виждала от шест седмици и промяната у него бе очевидна.

О, съмнявам се, че някой поданик, който виждаше просто външния блясък на английския крал, би я забелязал. Все още светлокос и изправен, все още красив и с царствено присъствие, той отправи усмивка и няколко думи към гребците, които го бяха докарали от Тауър. Туниката му подчертаваше широките рамене, златните лъвове, избродирани на червения плат, бяха наистина великолепни, а слънцето позлатяваше сивите нишки в косата му, докато гребците насочваха лодката към кея.

Аз обаче осъзнах промяната още в мига, в който той стана от мястото си на кърмата. Някога щеше да остане прав по време на цялото пътуване, изпълнен с достойнство, но отзивчив — истински водач на хората си, който иска да вижда и да го виждат. Сега обаче бе пътувал седнал. Нещо повече — аз го видях, дори и никой друг да не го забеляза, — той се облегна на ръката на пажа си, докато слизаше от лодката, не много, но достатъчно, за да запази равновесие. Протегна се, сякаш ръцете и краката му се бяха схванали, и първите му крачки бяха несигурни. Бръчките около очите и устата му бяха по-дълбоки, отколкото когато го целунах за довиждане. О, Едуард! Какви следи само могат да оставят скръбта и годините! Как бремето на дълга изхабява съпротивата на тялото! Първата ми мисъл бе да се приближа до него и да го целуна, за да прогоня скръбта, която замъгляваше очите му, но останах настрана. Сега не беше мигът за поздрави от любовницата на краля. За мен нямаше място в това пристигане и знаех, че каквото и да направя, няма да облекча страданието на Едуард. За миг ми се прииска да не бях идвала, да бях останала до кралицата, където имах призната роля. И усетих студеното предчувствие за дните, които ме очакваха.

Вече нямаше да имам кралица. Нямаше да имам свое място. Нямаше да имам позиция. Алис Перърс нямаше да има никаква причина да остане в двора, освен ако кралят не…

Прогоних тази мрачна мисъл веднага щом изплува в ума ми. Не научавах нищо ново — просто се сблъсквах с непосредственото надвисване на нещо неизбежно. Сега, в този миг, единственото, което имаше значение, бе Едуард да се събере с болната си съпруга.

Лорд Латимър, управителят, се поклони. Аз направих реверанс. Едуард кимна на чакащата група придворни. Аз действително направих крачка назад. Погледът на краля обаче ме потърси.

— Мистрис Перърс.

— Ваше величество.

— Разкажете ми за съпругата ми. — Гласът му беше тих и дрезгав от непролети сълзи. — Тя умира ли?

— Да, сир.

— Знае ли?

— Осъзнава го. Съжаляваше, че ви помоли да дойдете.

— Не бих могъл да я оставя. Как? За мен тя е всичко на този свят.

— Да, сир.

Преглътнах мъчително. Това сърцераздирателно признание не би могло да направи положението ми по-ясно. Повторно отстъпих назад, а кралят се обърна, за да се изкачи по стъпалата, водещи към замъка. Необходимостта да стигне до Филипа, преди да е станало късно, бе възвърнала енергията му. Но когато стъпи на най-долното стъпало, се поколеба и погледна назад.

— Елате с мен. Тя ще има нужда от вас.

И макар че не исках, се подчиних.

Така станах свидетел на мига, в който се събраха. Тази сцена ми причини повече болка, отколкото бих могла да си представя, защото ми разкри празнотата в собствения ми живот. Любовта между двамата блестеше ярко, непомрачена от предстоящата смърт. За миг в ума ми се прокрадна образът на Уилям дьо Уиндзор, все едно дали го бях канила, или не, както бе типично и за самия него. Между мен и Уиндзор имаше нещо, но то съвсем не можеше да се мери с това, което съществуваше между Едуард и Филипа. Не можех дори да си представя такава любов, любов, която надхвърляше физическото, преодоляваше самото време. Филипа вдигна ръка от чаршафа и я постави върху дланта на краля, нейния господар и любим. Едуард падна на колене до постелята й.

— Скъпи Едуард. Ти дойде.

Думите бяха неясни, но долових удоволствието в гласа й.

— Съмняваше ли се, че ще дойда?

— Не… Алис каза, че ще дойдеш.

За миг погледът й се плъзна към мен, както бях застанала до вратата, но за нея аз не означавах нищо. Цялото й внимание бе съсредоточено върху мъжа до нея.

— Колко щастливи бяхме. През всички тези години.

— Пак бих се оженил за теб. Още утре. Още в този миг. — Едуард отметна оредяващата сплъстена коса от челото й и я приглади назад.

— Чаровен както винаги. — Това рязко поемане на дъх може би беше смях.

— Ти си всичко, което някога съм искал.

Ударът се стовари върху мен по-силно от всякога. Отстъпих назад към гоблена — усетих бродерията и под нея студения камък срещу гърба си, — за да ги оставя насаме.

„Не трябва да си тук!“ Съвестта ми бе неумолима.

— След като се разделим… — чух шепота на кралицата.

— Не!

— След като се разделим — повтори тя, — ще ми изпълниш ли три желания, мой обични господарю?

Едуард си пое въздух.

— Милейди. Всичко, което пожелаеш, ще бъде изпълнено.

— Тогава… уреди дълговете ми. Не мога да понеса мисълта, че ще останат неизплатени.

— Винаги си била разточителна.

Отговорът на Едуард беше толкова нежен, че сълзите ми потекоха.

— Знам. Ще го направиш ли? А после раздай даровете и завещаните от мен неща на посочените хора.

— Да.

— И най-накрая… Едуард, любов моя, когато времето ти на тази земя свърши, ще легнеш ли до мен в абатството Уестминстър?

— Да. Ще легна до теб.

Едуард наведе чело към ръката й. Останаха така, в стаята около тях нищо не помръдваше и аз ги оставих на усамотението им и тихо затворих вратата. Те дори не забелязаха. Нямаха нужда от мен.

Закрачих невиждащо през преддверията, устремена към пустата пътека зад парапетите на крепостните стени. Мислите ми бяха ужасяващо себични, но не можех да ги пренасоча в никоя друга посока. Скърбях за двамата, които бях оставила току-що, но къде щях да легна аз след смъртта си? Кой щеше да легне до мен по свое или по мое искане? Както винаги, бях сама и без приятели, с изключение на тази жена, която скоро щеше да си отиде, и нейния съкрушен съпруг. Кого можех да нарека приятел в кралското домакинство? Никого. Кой щеше дори да помисли за мен? Уилям дьо Уиндзор може би щеше да го стори, но неговият интерес бе също толкова себичен, колкото и моят. Уикам щеше само да ме осъди.

Затова заплаках, колкото от скръб за Филипа и Едуард, толкова и за себе си. И от ужас от бъдеще, което вече не можех да видя.

 

 

Краят настъпи на петнайсетия ден от месец август, когато Уикам даде на кралицата последно причастие. Ние бяхме с нея — Едуард, младият Томас Уудсток^[1] и всичките й придворни дами, които плачеха горчиво, както и всички останали в кралското домакинство, от соколаря до най-простия мияч на чинии. Филипа бе докоснала живота на всички ни. Молех се за облекчение на мъките й, както и за душата й, и за последен път докоснах стъпалото й под пищната завивка с избродираните лъвове на династията Плантагенет. Точно преди да настъпи краят, тя вдигна ръка, за да ме повика, и ми зашепна. Думите й едва раздвижваха въздуха помежду ни.

— Обещай ми! — завърши умолително тя.

— Обещавам.

Разбираше ли тя какво е поискала от мен? Осъзнаваше ли колко точно ще натежи бремето ми? Мисля, че не. И все пак щях да го сторя. Щях да продължа да изплащам дълга си към нея, ако това изобщо бе по силите ми.

Кралят държеше ръката на кралицата, докато тя поемаше последните си глътки въздух. Целуна я по челото.

— Едуард. Любов моя. Какво семейство изградихме…

Едуард наведе глава и заплака, без да се срамува. Аз може и да притежавах привързаността му, уважението му, нуждите на тялото му, но Филипа притежаваше сърцето му и винаги щеше да го притежава, дори от гроба. Едуард бе загубил пътеводната си звезда. Своята скала. Ясно определеното си място под небесната твърд.

Така си отиде кралицата. И огромният замък сякаш се изпразни. Уиндзор се превърна в мрачно място. Едуард вървеше из стаите и коридорите като призрак. Цялата му енергия, несломимият дух на Плантагенетите бяха съкрушени от невъзвратимата загуба. Правеше това, което беше длъжен, което бе необходимо, но ми се струваше, че от него е останала само празна обвивка, която дава заповеди. И го правеше сам. Аз, неговата любовница, нямах никаква роля в тези приготовления на мястото, в което щяха да положат съпругата му за вечен покой. Балсамираното тяло на скъпата му Филипа щеше да бъде пренесено в Тауър по Темза с кралската лодка, а оттам — с процесия по улиците, преди да стигне до Уестминстър, така че всички да видят и да скърбят за нея. Щяха да я погребат в параклиса на Едуард Изповедник, както бе пожелала тя, в гробницата, която отдавна бе приготвена за нея, със статуя, която я показваше такава, каквато беше — обикновена жена, която носеше в сърцето си огромна любов.

С безизразен глас Едуард раздаде всички подаръци, обещани от кралицата преди смъртта й: ковчежникът щеше да ми изплаща — както и на останалите придворни дами — сумата от десет марки два пъти годишно, по Великден и Архангеловден, за службата ни при кралицата. Дадоха ни черен плат за траурни одежди. По никакъв начин не ме отделиха от другите.

Значи беше свършено.

Сега какво?

„Ти си любовницата на краля. Това няма да се промени.“

Но Едуард не ме искаше в леглото си. Така и не ме повика нито веднъж през онези безкрайни дни, в които можех да видя страданието му. Сърцето ми се стремеше към него, но той сякаш бе обгърнат от непробиваема мъгла, от която или не можеше, или не желаеше да се освободи. Той не ме искаше, затова трябваше да изчакам, за да разбера каква съдба ме очаква.

 

 

Придворните дами трябваше да изпълнят още една, последна задача и аз просто заех мястото си сред тях. По заповед на краля прибрахме всички принадлежности на кралицата. Завесите и чаршафите на великолепното й легло бяха нарязани и ушити на покривки за олтар за катедралата в Йорк в памет на онзи изпълнен с ликуване ден, в който Едуард и Филипа се бяха оженили там. Това държеше ръцете ни заети, макар и не ума ни, и аз не можех да се включа в безсмисленото дърдорене на младите жени, които щяха да се върнат при семействата си, освен ако не им се отвореше друго място в двора.

После дойде Коледа — празник, който не чествахме. Залите за танци останаха тихи, застлани от прах. Притеснен за краля, Гонт се върна от Кале и прекара този изпълнен с тъга сезон с баща си в ловната къща в Кингс Лангли, но Едуард така и не излезе на лов. Канцлерът Уикам, който редовно пътуваше по кралски дела между Уиндзор и Кингс Лангли, изглеждаше разтревожен. Аз останах в Уиндзор с останките на кралицата. Видях Едуард отново едва когато придружих балсамираното тяло на Филипа до Тауър през първите дни на новата година. Когато Едуард застана до ковчега на Филипа, докато го поставяха в гробницата, ми се стори, че в неподвижната му безмълвна фигура има също толкова живот, колкото и в тялото, което най-после положиха за вечен покой. Лицето му бе посивяло и изпито, главата — наведена, а пръстите му конвулсивно се свиваха около дръжката на меча му. Възрастта бе поставила ръката си върху рамото на Едуард с жестока точност.

Когато тържествените слова свършиха, видях как Уикам, застанал до краля, прави знака на кръста. Погледът му бавно се премести от пепелявото лице на Едуард към моето, а после се сведе, когато видя, че го наблюдавам, сякаш очите ни се бяха срещнали случайно.

Не мислех, че е така.

По заповед на Едуард траурът щеше да продължи шест дни. Отчаяно си помислих, че за него той няма да свърши никога. Кралят се върна в Тауър, затвори се в покоите си и се изолира от всички.

 

 

Какво бях аз за Едуард в онези черни дни? Отговорът бе съвсем прост: нищо. Аз не съществувах. Видях го само веднъж, при това случайно в едно преддверие.

Едуард влезе заедно с Уикам. Походката му бе все така лека, но приликите свършваха дотук. Той не забелязваше обстановката около себе си, не бе готов веднага да отправи някоя дума към хората, които разпознаваше. Мисля, че не разпознаваше никого.

Направих реверанс.

Без дори да ме погледне, кралят продължи да крачи напред с някаква мрачна целеустременост.

— Мистрис Перърс е тук, сир — обърна се тихо Уикам към него, с което ме изненада. Дори докосна ръката му, за да привлече вниманието му.

Едуард спря.

— Мистрис Перърс.

Погледът му се плъзна по лицето ми, но не се спря, не задържа моя. Кимването му бе съвсем формално. Така би кимнал на най-жалкия слуга, изпълнил някое нареждане.

— Сир! — усмихнах се, като се мъчех да прикрия загрижеността си. Отчаяно се опитвах да му внуша да отговори. — Надявам се, че сте добре.

Той не се усмихна в отговор. Това ли бе мъжът, чийто смях бе отеквал чак до покрива на голямата зала в Хавъринг? Туниката в червено и златно бе заменена от мрачно черно. Без да отговори, той продължи към вратата, предоставяйки ми изглед към непоколебимо обърнатия си гръб. Любовникът, който бе съблякъл роклята ми и ме бе увил в кожи, нямаше нищо общо с този мъж, готов да ме подмине, без дори да се замисли. Можех единствено да го наблюдавам с удивление и отчаяние. Уикам безпомощно вдигна рамене и го последва. Останах сама.

Филипа, изглежда, не бе единствената, положена в параклиса на Едуард Изповедник: сърцето на краля също лежеше там. Сякаш нечия ръка се бе стоварила надолу, за да накара вибриращите струни на лютня да замръзнат неподвижно.

 

 

— Къде е кралят? Наложително е да го видя.

— Кралят е в покоите си. Няма да ви приеме.

През седмиците след погребението на Филипа чух този разговор поне десетина пъти и отговорът, изречен с мрачния тон на Уилям Латимър, управител на кралското домакинство, бе винаги един и същ, независимо дали молителят бе благородник, или обикновен гражданин.

— Негово величество не приема никого.

В сърцето на Едуард бе угаснала някаква светлина. Той напусна Лондон, затвори се в покоите си в Хавъринг, където Филипа обичаше да отсяда, и напълно обърна гръб на всички въпроси, свързани с управлението. Проблемите във Франция, където натискът срещу принца се засилваше, а той все още не бе възстановил здравето си, все едно не съществуваха. Страната трепереше под покривката на лед и сняг, а в стаите на двореца кънтеше някаква странна безутешност. Дворът не спираше да шепне, обзет от несигурност и мрачно настроение. Една държава без глава, без своя крал. Без ръководство.

А аз? Дните ми като придворна дама наближаваха края си. Дамите на Филипа се бяха разпръснали или при семействата си, или в други домакинства на висши благородници, които се нуждаеха от уменията им на довереници или компаньонки. Аз обаче не. Бъдещето ми зависеше от решението на този крал, който се бе откъснал от света, и аз се боях от най-лошото. Никога не бях се чувствала толкова самотна, дори когато стоях на улицата като млада вдовица. Тогава поне Гресли дойде да ме потърси там. В Хавъринг обаче никой не забелязваше тревогите ми. Сънят бягаше от очите ми и аз лежах будна, планирайки бъдеще, което изведнъж бе загубило всякаква форма. Никога вече нямаше да остана бездомна — бях натрупала достатъчно, за да се предпазя от подобна възможност, — но вече не можех да си представя бъдещето си. Наистина ли исках да се погреба в някой селски имот, сама с шепа прислужници, след като бях опитала насладите на двора? Потръпнах при тази мисъл.

„Без Едуард ще си самотна“, прошепна в главата ми един глас с ужасяваща точност. Нямах приятели. Без Едуард наистина щях да се понеса по течението.

Както бях обещала, писах на Уилям дьо Уиндзор, за да му съобщя за липсата на политика спрямо Ирландия и за причината за това — а може би и за да кажа на някого за собствената си несигурност.

Кралят не дава никакви насоки за управлението. Съмнявам се, че изобщо мисли за Ирландия. Сега сам сте си господар и можете да управлявате както искате. Смятам, че може би не трябва да очаквате повече информация от мен. Боя се, че дните ми в двора са преброени.

А после по някаква прищявка — може би необмислена — добавих:

Липсва ми прямотата ви, сър Уилям. Понякога ми се иска да ви призоват обратно в Лондон, за да отговаряте за греховете си. Мисля, че може да ви изслушам. С риск да ви се сторя слаба и да разруша възхищението, което заявихте, че изпитвате към мен, тук нямам никого, с когото да говоря.

Толкова самотна бях. Изпратих писмото, но така и не разбрах дали е пристигнало.

Дворът живееше в очакване. Чакахме Едуард да изплува от скръбта си и отново да вземе меча си в ръка. Нима крал Артур не лежеше, потънал в сън, за да се върне в Англия тогава, когато тя най-много се нуждае от него? Едуард със сигурност щеше да стори същото.

Но не го направи.

Опитах се да стигна до него, но заварих страж пред вратата му. Дори не съобщиха за идването ми. Писах му, като убедих Латимър да се увери, че молбата ми е стигнала до него.

Не ме отблъсквайте, милорд. Позволете ми да говоря с Вас. Позволете ми да Ви утеша. И Вие, и аз страдаме от загубата на обичната Ви съпруга. Можем да скърбим заедно.

Спомнете си какво бяхме един за друг.

Позволете ми да се върна при Вас.

Перото ми се задържа колебливо над пергамента, докато обмислях дали да му кажа за детето, което растеше в утробата ми. Не го сторих. Латимър занесе бележката, но не донесе отговор.

— Прочете ли я? — попитах.

— Мисля, че не. — Мрачното лице на Латимър бе набраздено от бръчки на загриженост. — Невъзможно е да стигнем до него. Той не желае да вижда никого.

А сега какво? Освен ако не пронижех стража със собствения му меч и не разбиех вратата, не можех да постигна нищо. Мисълта да оставя Едуард в това блато от безнадеждност ме убиваше. Кой щеше да говори с него? Кой щеше да му чете или да играе на шах с него? Кой щеше да го примами обратно от черната пропаст, в която бе пропаднал?

— Убедете го да ме приеме! — наредих, макар че нямах пълномощия да заповядвам нищо.

Едва не се разсмях, когато зърнах лицето на Латимър. Той не беше сигурен дали съм дявол в очите и на Бог, и на хората, или небесен пратеник, чиято задача бе да спаси краля от терзанията му. Положих длан върху ръката му и го стиснах здраво.

— Ако се наложи, кажете на краля, че нося детето му. А ако не можете, накарайте Уикам. Но направете всичко необходимо, за да ме вкарате при краля!

Той ме изгледа предпазливо.

— Направете го, Латимър.

„Направете го! Заради всички ни!“

 

 

Е, добре, енергичните ми настоявания оказаха известно въздействие. Двамата с Уикам поехме, следвани от Смело сърце, през преддверията през старата част на двореца, която почти не се използваше. Най-накрая канцлерът бе дошъл в стаята ми да ме повика. Само че това не беше пътят към кралските апартаменти.

— Къде отиваме? — попитах.

Той не отговори. Продължи да крачи напред толкова бързо, че едва успявах да не изоставам. Робата му се издуваше около него. Изражението му вещаеше буря, а чертите му бяха сковани от неудоволствие.

— Едуард ли? — попитах. — Той ли ме повика?

— Не.

Надеждите ми умряха.

— Тогава къде…?

— Просто млъкни и изчакай малко, жено…

Продължи да крачи навъсено напред. Аз вървях до него. Настроението ми бе мрачно също като неговото, но в името на истината бях заинтригувана. Пътеката, която водеше към крайната ни цел, бе пуста и тиха, гоблените от стените — смъкнати, подовете — непометени. Забелязах с интерес, че други са минали по този път преди нас, при това скоро. В праха ясно се виждаха отпечатъци от ботуши и обувки. Следите спираха пред врата, която Уикам отвори. А после с кратко кимване ми нареди да вляза в стая, която не познавах. Вратата се затвори под носа на хрътката ми, която остана в преддверието да скимти и да драска по вратата.

Както много други помещения, и това беше малко, вградено в извивката на една стена, осветено от ивици слънчева светлина, които нахлуваха косо през тесните отвори на прозорците. В стената имаше вградена камина, но в нея не гореше огън и помещението бе студено, както може да бъде само неизползвана стая. По-голямата част от пространството се заемаше от маса с поставка и столчета, но на тях не седеше никой. Мъжете стояха, събрани в малка група, до един до прозорците. Стаята сякаш бе изпълнена с внушително присъствие. „Прилича на военен съвет“ — помислих си аз.

Защо ме бяха довели тук? Погледнах към Уикам за обяснение, но не го получих.

— Мистрис Перърс. Разрешете да ви представя.

Тонът му беше отсечен, суров и неприязнен, но дали към мен, към събраните мъже или към цялата ситуация, не можех да кажа. А освен това нямах нужда да ме представят. Нима не бях живяла съвсем близо до тях в различните дворци от деня, в който постъпих на служба при Филипа?

Направих реверанс. Умът ми трескаво работеше, докато Уикам ни запознаваше. Първо изрече името на Уилям Латимър, управителя на кралското домакинство. После идваше Джон Невил, господар на Раби. Изненада: Ричард Лайънс, не придворен, а финансист, търговец и началник на кралския монетен двор. Останалите: Никълъс Карю, Ричард льо Скроуп, Робърт Торп. Докато си разменяхме първите погледи, осъзнах, че всички те са свързани от едно нещо: амбицията. Тя блестеше жадно в очите на тези млади мъже, които се надяваха да направят кариера в служба на Короната. Не знаех дали се отличават с дарби, но си помислих, че може би е така. Докато Уикам затваряше вратата зад гърба ми, ги видях по-скоро като глутница вълци, готови да се хвърлят към всяка възможност да се изкачат по-нагоре по стълбицата към високи постове и да унищожат всеки глупак, дръзнал да застане на пътя им. Но какво място можех да имам аз в кроежите им…?

А после влезе още един. Кралски син, ни повече, ни по-малко. Джон Гонт.

Всички се поклониха.

— Моля, седнете — подкани ни Уикам.

Седнах. Съзаклятниците — защото положително бяха такива — ме последваха, с изключение на Гонт, който се облегна на стената и скръсти ръце на гърдите си.

— Защо ме доведохте тук? — попитах. Нямаше смисъл да се преструвам на невинна или да демонстрирам добри маниери. Тази среща не бе за очите на всички и се съмнявах, че повечето от тези изтънчени господа, с изключение на Уикам и може би на Латимър, биха ми казали и една дума при нормални обстоятелства.

Те се спогледаха. „Кой — зачудих се аз — ще е говорителят?“

Оказа се, че е Латимър.

— Можем ли да ви се доверим?

Е, добре, това прозвуча достатъчно откровено. Отвърнах също така прямо:

— Освен ако не замисляте бунт или смъртта на краля, тогава предполагам, че можете.

Огледах лицата край масата. Безизразни. Предпазливи.

— А може би точно това правите? Това някакъв заговор ли е?

— Не точно — извиха се в мрачно потвърждение устните на Латимър. — Кралят се е… — и той размърда рамо под пищната дамаска, украсена с герба на Едуард, докато търсеше подходящата дума — … отдръпнал.

— Отдръпнал? Много малодушно се изразявате, ей богу! — отговорих. — Кралят се е затворил в покоите си и отказва да излезе!

Латимър прочисти гърло.

— Трябва да го измъкнем.

Огледах събраните лица.

— И не можете, така ли?

Знаех, че не могат. Успях да уловя погледа на Гонт. Преди по-малко от седмица той бе посетил баща си само за да си тръгне след по-малко от час с разярено лице, забивайки яростно шпори в хълбоците на коня си. Сега си помислих, че може би ще отговори, но той демонстративно извърна глава и се загледа през прозореца, оставяйки на Латимър да обясни каква заобиколна политика ги е довела — както и мен — тук.

— Кралят потъва във все по-дълбока меланхолия. Лекарите му са отчаяни — каза Латимър и погледна към Уикам, който кимна. — Искаме вие да говорите с него.

— Той отказва да ме приеме. Опитах.

Нямаше как да не знаят за неуспехите ми.

— Можем да уредим нещата така, че да ви приеме.

— И какво искате да му кажа? — Все пак се престорих на невинна и очевидното смущение на Латимър ми достави удоволствие.

— Искаме да… да го утешите… да го окуражите да…

— Кажи го, Латимър! — изръмжа Уикам.

Латимър изпухтя.

— Искаме да му дадете физическа утеха.

— Накратко, искате да го играя курва.

— Да. — Гонт неочаквано се отдели от стената, пристъпи към масата и се превърна в доминиращата фигура около нея. Красив и жизнен мъж, висок и с фини черти като баща си, той не притежаваше непринудените му маниери. Беше прословут с удоволствието, което извличаше от жените в собствения си личен живот. Той махна на Латимър да се дръпне и заговори без заобиколки:

— Кралят не е импотентен. Все още може да изчука една жена и да изпита удоволствие от това.

Стъписах се да го чуя изречено така грубо и не бях склонна да проявя покорство, когато всеки един от тези мъже бе ме осъдил, задето дръзнах да приема тази роля.

— Тогава, щом това е необходимо, ще играя ролята на дворцова уличница — отговорих.

— Не стига — махна Гонт с отворената си ръка, прогонвайки идеята като досадна муха. — Надявам се на малко по-деликатно решение.

— И смятате, че аз мога да бъда деликатна.

— Смятам, че притежавате многобройни таланти. Дискретността е един от тях. А освен това кралицата ви харесваше. Вие може да се окажете отговорът на молитвите ни.

Изненадах ги, като избухнах в смях. Какъв обрат за тези хора, които ме смятаха за някакво низше същество, способно да съществува само в блатото, в мръсотията на невъобразим грях. Аз бях заела мястото на Филипа в леглото на Едуард. Какво искаха сега, да започна да играя ролята и на любящата, майчинска Филипа?

— На краля му трябва довереница също толкова, колкото блудница — потвърди подозренията ми Гонт.

— Компаньонка значи.

Той кимна.

— Именно.

— Съпруга, но в същото време не съпруга.

— Накратко…

— Открито призната от двора?

— Щом се налага.

Огледах лицата около масата. Нито един от тези мъже не одобряваше. Нито един не го желаеше.

— Защо аз, милорд? — Щях да ги накарам да го признаят. Щях да ги принудя да изрекат това, което остана неизречено през всички тези години, откакто за първи път повдигнах ризата си в леглото на Едуард.

— Защото той вече се е наслаждавал на тялото ви, при това често! — тросна се Гонт.

Разбира се, те го знаеха. Целият двор знаеше, макар да не го казваше, освен шепнешком над чаша вино или между двама влюбени, в усилията си да предпази Филипа. Макар че тя бе инициаторът на скандала. Лицемерието на всичко това и неудобството на мъжете около мен отново ме накараха да се разсмея.

— Значи ще се върна при Едуард като негова любовница — уточних разговорливо. — И тогава какво?

— Накарайте го да се върне към управлението. Накарайте го да поеме юздите на властта. Повече не можем да продължаваме така: кралят затворен в покоите си, а принцът на легло в Гаскония — стовари юмрук по масата Гонт.

— Не знам дали ще успея. — Нямаше да предоставя на Гонт безкръвна победа.

Уикам въздъхна.

— Ще успеете. Вие сте умна жена, Алис.

Наклоних глава и го погледнах. Забелязах, че бе използвал името ми.

— Освен това сте последната ни надежда — добави Латимър и се изчерви от признанието си.

Изправих се, сякаш се канех да откажа. Сякаш се канех да си тръгна. Колко опияняваща бе властта, мисълта, че ги държа всичките в шепата си. Направих една крачка към вратата…

— Отчаяните времена изискват отчаяни мерки! — тросна се Гонт. — Стига толкова! Ето какво е положението, мистрис Перърс: намираме се в смъртна опасност. Изглежда, че дните на величието на Англия са започнали да избледняват и надушвам бунт във въздуха. Баща ми трябва да застане начело, мистрис. Той не е млад, но все още е способен да носи короната и да управлява, ако само успеем… — И вдигна ръце почти отчаяно. — Ако само успеем да привлечем интереса му и да го върнем към живота.

„Ние.“ Бяхме съюзници в тайно споразумение. Бяхме участници в заговор. Отново огледах лицата край масата, до едно напрегнати, до едно притеснени за бъдещето — и своето, и на Англия, — но отвращението им от тези преговори замърсяваше въздуха като воня от някаква заразна болест. Бърз прилив на гняв ме разтърси цялата и аз отново насочих поглед към Гонт. Ей богу, щях да го накарам да ме умолява!

Той се извърна и стовари юмрук по каменния трегер до прозореца. Уикам, великодушният Уикам, бе този, който изрече думите.

— Ще го направите ли? — попита той. — Ще спасите ли нашия крал?

Отново симулирах колебание. Приятно ми беше да карам тези мъже с власт и високо потекло да очакват решението ми.

— Да. Ще го сторя.

Видях облекчението, което премина през тях. Мускулите им се отпуснаха, на лицата им се появиха усмивки. Работата беше свършена — или поне така си мислеха те. Само че не беше. Съвсем не.

— И какво, благородни господа, ви струваше да погазите проклетия си морал и да се обърнете към мен, блудницата на краля, с молба за помощ?

За своя чест Гонт беше този, който отговори:

— Всяка цена си заслужава, ако успеем да върнем краля към владение на способностите му.

Той заобиколи масата и повдигна пръстите ми към студената си уста.

— Благодарни сме ви.

— Как бих могла да отблъсна едно толкова великодушно признание? — измърморих.

В стаята се разнесе всеобща въздишка. И в тази въздишка аз осъзнах какво се е случило току-що. Властта на тези придворни — с изключение на Гонт, — богатството им и мястото им в управлението наистина зависеха от волята на краля, но сега амбициите им зависеха от мен. Всички ние щяхме да загубим всичко, ако оставехме краля да потъне в мрака, обгърнал душата му. Наистина бяхме съзаклятници. Аз обаче нямаше да оставя да им се размине толкова лесно.

— А аз какво ще спечеля? — попитах прямо.

— Какво искате, милейди? — попита Латимър и обръщението ме развесели. Много неща се бяха променили през последния час. Позабавих отговора си, сякаш изобщо не бях помисляла за това.

— Не искам много, господа. — И се усмихнах язвително на осезаемото им облекчение. — Прислужник, който да се грижи за нуждите ми. Спалня и салон с изглед към градините. Одежди и бижута, подобаващи на новата ми позиция. Приходи, за да не съм бедна. Нима не заслужавам всичко това?

А после добавих това, което желаех най-силно, за да залича спомена за униженията от миналото.

— Искам признание, благородни господа. Искам признание, че съм компаньонката на краля. Отсега нататък отказвам да живея в сянката на озлобено мълчание и враждебни слухове. Сега няма кой да бъде наранен, ако отдръпнем покривалото от връзката ми с краля.

Благодарността им ми се стори смешна. Те си мислеха, че съм сключила неизгодна сделка. Какви глупаци бяха само! Повечето мъже бяха такива. Нима не знаеха, че щях да отида при Едуард по своя воля? Нямаше нужда да купуват съдействието ми. Но както би казал Уиндзор, една жена трябва да се възползва от всяка възможност…

— Нещо повече — добавих, — щом ще участвам в управлението на кралското домакинство, ще ми е нужен достъп до кралската съкровищница, за да вземам средства…

Мъжете си размениха погледи, вдигнаха смутено рамене, но какъв избор имаха?

— Може да се уреди. — И Гонт ме поведе към вратата, почти без да докосва ръката ми. Не знаех почти нищо за него, освен че Едуард го цени много. Не знаех нищо за амбициите му. Той не беше наследникът на трона. Какво се надяваше да получи от това споразумение? Не ми приличаше на човек, удовлетворен от живота. Изпитах ненадейно предчувствие, че някой ден ще разбера.

На вратата се усмихнах и отново направих реверанс в пародия на дълбоко уважение.

— Ще го сторя, благородни господа. Ще бъда компаньонката на Едуард, открито и със знанието на целия двор. Стига да мога, ще върна вашия крал към живота.

Толкова много неща се уредиха в тази прашна стая в старата част на двореца. Оставих погледа си да се плъзне по познатите лица. Радвах се на смущението им, на скритото им отвращение от предложението за очевидно неограничена власт на златен поднос. Наистина ли осъзнаваха какво се е случило тук, в тази студена стая? Аз го осъзнавах и за миг останах зашеметена от значимостта на това, което бяха направили. Потенциалната мощ, която ми бяха предоставили. Щях да бъда компаньонката на краля, свободна да стоя до него, да споделям леглото му. Всички щяха да ме признават. Да ми се подчиняват. Почувствах върху плещите си тежестта на властта, докато тръпката й преминаваше шеметно през кръвта ми с такава сила, че едва успявах да сдържа обърканите си чувства.

Но наистина ли всичко беше уредено? Сега трябваше да напрегна целия си ум и цялата си убедителност към единствената пречка пред успеха на начинанието ни. Мислех си, че задачата ми може да не се окаже лесна.

— Дали ще откликне? — обърнах се към Смело сърце, след като я прибрах от тъжното й бдение пред вратата на заговорниците.

Тя стана, протегна се и кихна. Знаеше също толкова малко, колкото и аз.

Не исках да изпусна изгодния случай — не можех да си позволя да съм прекалено чувствителна по тези въпроси — незабавно писах на Гресли.

Очаквам да получа средства на свое разположение, сър. Купете или вземете под наем всичко, което успеете, с оглед на бъдещите ми удобства.

Гресли действа с похвална бързина. След по-малко от месец вече бях наемателка на земите на Орби и контролирах настойничеството и женитбата на младия наследник. Цели десет имения. Плеснах с ръце и целунах документа в трескав поздрав. Започвах да се превръщам в състоятелна жена.

 

 

Бях любовница на Едуард от шест години, но през цялото това време нито веднъж не поех инициативата. Винаги той беше този, който изпращаше да ме повикат. Да, в деня на лова го бях предизвикала, но това никога повече не се повтори. Знаех колко трудни могат да бъдат гордите мъже, как трябва да позволя на гордостта им да доминира. Едуард изискваше, а аз се подчинявах. Плантагенетите никога не молеха за услуги. Никога не бях събличала дрехите си без негова подкана или участие. Той беше кралят, а аз — негова слугиня. Не бих приела нищо друго. Една силна жена се нуждае от упорит мъж, който да й подхожда. Ако ли не, уважението си отива.

Сега стоях пред покоите на Едуард и треперех — не от студения въздух, който раздвижваше гоблените. Стомахът ми се свиваше от мисълта за това, което трябваше да направя. „Тактика“ — реших. Трябваше да подходя към проблема така, сякаш подготвям боен поход. Да знам кога да нападна и кога да се оттегля. „Какво — зачудих се — би ме посъветвал Уилям дьо Уиндзор?“

„Атакувай най-слабото място в укрепленията и не давай отдих на врага, преди да спечелиш битката. Всъщност никога не му давай отдих, в противен случай той печели почва.“

Това не ми помагаше. Трябваше просто да използвам женските си инстинкти и да се моля Едуард да реагира. „Пресвета Богородице, не позволявай да ме отблъсне!“ Прекрачих прага и затворих тихо вратата зад гърба си, изпълнена с облекчение, че са ми разчистили пътя.

Първо влязох в преддверие, празно и тревожно тихо. После минах през приемна, също толкова пуста. И най-накрая залата Халидън Хил — частно помещение, в което човек можеше да си отдъхне и да намери развлечение с книги и музика. Познавах добре тази зала с великолепния гоблен, изобразяващ първата голяма военна победа на Едуард, когато, все още млад, той бе показал на шотландците кой е майсторът в тази игра. На ниско столче видях отворена шахматна дъска, но партията изобщо не бе започната. В камината огънят гореше ниско и блестеше по полираното дърво на една дълга пейка с облегало и един шкаф. До камината бе поставено огромно кресло, до което имаше ракла с гарафа, чаша и недокосната чиния с плодови сладкиши. Някой бе оставил свещник със запалена свещ, която всеки момент щеше да догори.

И тогава зърнах Едуард. Крал до мозъка на костите си, с украшения и скъпи дрехи. Могъщият Плантагенет, Едуард Трети, който бе превърнал Англия във велика сила за цели четирийсет години, изглеждаше неподвижен като каменна статуя. Дори не обърна глава.

Зачаках, без да кажа нищо и без да помръдна.

— Остави храната и си върви — нареди той.

Загледа се навън към градините и отвъд стените, към далечните ливади и горите зад тях. Или може би не гледаше към нищо. Стоеше изправен, със здраво стъпили на пода разкрачени крака и изправени рамене. „Няма здравословни проблеми“ — реших и се поободрих. Но стаята, с изключение на недокоснатата шахматна дъска, изглеждаше странно хладна. Никакви книги. Никакви документи на масата. Нито пък ястребът, който обикновено винаги беше тук, привързан към пръта си. Само величествената бойна сцена на стената. Цветовете бяха мрачни, дори жестоки в яркостта си на светлината на златното слънце, която блестеше по сребристите нишки на остриетата и броните. Струваше ми се, че на избродираното бойно поле кралят се е смалил въпреки целия си блясък. Не би могъл да избере по-подходяща обстановка, за да потъне в забрава.

Едуард не се обърна да види дали заповедта му е изпълнена. Мисля, че не го интересуваше.

Все пак щеше да се наложи аз да направя първия ход.

— Чаша вино, сир?

Въпросът ми падна като камък в тежкото мълчание. Тялото му се напрегна. Бавно, много бавно той се обърна, отпуснал едната си ръка върху каменния перваз, на който сега видях, че се е облегнал. Може би беше по-слаб, отколкото си мислех.

И тогава, когато светлината най-накрая го освети изцяло, видях това, което допреди миг бе останало скрито.

„О, Едуард! Какво си направил със себе си?“ А после, когато осъзнах истината: „Толкова много ли си я обичал?“

Какво значение биха могли да имат моите набързо надраскани бележки срещу това доказателство за смазващата тежест на загубата му? Лицето на Едуард бе измършавяло, бръчките от носа към устата — дълбоки, бузите — хлътнали. По шията му личаха следи от стопяване на плът, което не можеше да си позволи. Още по-лошо — безкрайно по-лошо — бе това, че очите му бяха помътнели, синьото бе избледняло почти до сиво, а кожата му бе бледа и прозрачна. Помислих си, че устата му не се е усмихвала от месеци. Ръката, отпусната на перваза, бе почти прозрачна. Изглеждаше неспособна да държи меч.

Първото чувство, което изпитах, беше състрадание. То ме заля с такава сила, че едва не се разплаках. Но после го измести ярост, ярка като шлема с позлатен връх на краля, който блестеше на гоблена. Какво си причиняваше Едуард? Как бе възможно победителят от боя при Креси да тъне в подобно жалко самосъжаление? Но се насилих да прогоня неоправдания си гняв. Несдържаните чувства нямаше да постигнат нищо: въздухът около мен бе наситен с тях, като възглавница, напълнена с гъши пера. Тези чувства бяха задушаващи. Поглъщаха всичко друго. Едуард им бе позволил да го управляват. Чувствата нямаше да ми помогнат да постигна целта си, но с женски хитрини може би щях да успея. Може би щях да спася този мъж от самия него и да го върна на неспокойното му кралство. Може би в крайна сметка заключенията на Джоан Красивата, че една жена трябва да прибягва до лукавство и уловки, не бяха чак толкова непонятни.

Така да бъде. Пристъпих право в полезрението му.

— Милорд.

— Алис.

Очите му бяха нефокусирани, лишени от впечатляващата си мощ, несигурни от продължителния период, в който не бяха поглеждали никого.

Бавно тръгнах напред, като се спрях на една ръка разстояние от него. Исках да видя реакцията му. Той изглеждаше несигурен. Както и трябваше. Бях се облякла много скромно, безлично и дискретно, както подобава на монахиня. Всъщност на съпруга. Засмях се, докато обличах строгата тъмна рокля и горна фуста, подобаващи повече на съпруга на обикновен гражданин, отколкото на кралска любовница. Така започнах да играя отредената ми роля: нито направих реверанс, нито сведох поглед почтително. Не го целунах и за поздрав, както може би бих направила в миналото.

— Да, сир — отговорих хладно, преплела ръце пред кръста си. — Както виждате. Аз съм Алис.

Той се намръщи.

— Кой те пусна?

— Уикам.

— Не искам да говоря с теб.

— Наясно съм. Но няма нужда, сир. Вместо това ще ви говоря аз.

В погледа му проблесна изненада. Може би раздразнение.

— Не съм те викал.

— Не. Омръзна ми да чакам.

Към изненадата на Едуард се добави недоволство. Не точно неодобрение, но нещо подобно. Добре! Точно това исках. Щеше ли да ми заповяда да си тръгна?

— Бих предпочел да не си тук. Бих желал да съм сам.

Не беше точно заповед да напусна, макар да се съмнявах, че той може да забележи тънката разлика…

Гласът ми бе равен като новата настилка на Уикам в големия двор в Кингс Лангли:

— Хубаво е човек да отдели време за размишление, милорд. А аз размишлявах много. — Умишлено вложих в думите си малко хапливост. — Размишлявах цели два месеца — откакто за последен път разговаряхте с мен.

— Два месеца?

— Изминаха повече от два месеца, откакто погребахте Филипа и се затворихте тук.

Между веждите му се очерта вертикална линия.

— Не бях осъзнал…

— Значи трябва да осъзнаете. Това е прекалено дълго време за един крал да бъде откъснат от поданиците си.

Зачаках да видя дали бурният нрав на Плантагенетите ще изплува на повърхността и останах разочарована, когато това не се случи. Успехът ми съвсем не беше сигурен, макар че мислих дълго, докато разопаковах дрехите си в новите стаи, които ми бяха отделили незабавно — като управител Латимър наистина беше много експедитивен. Ако сега Едуард ме отблъснеше, как да го накарам да ме забележи? Да го прелъстя? Не. Той беше прекалено самотен, твърде сломен. По-късно може би, но засега съблазняването не беше верният път. Сурови укори… не, и това не. Плантагенетите не реагираха добре на строги укори от своите поданици и дори от любовниците си. Състрадание? Не. Той щеше да го сметне за съжаление.

Бях дошла да издърпам Едуард от ада, който си бе създал, с помощта на студена логика. Мислех ли за мястото си в двора? За финансовата си сигурност? Да, разбира се. Но моето бъдеще и изцеляването на Едуард не бяха непременно две съвсем отделни неща. Не изпитах никаква вина, докато наливах вино с подправки — вече изстинало, но все още приятно — в две чаши и му подавах едната. Той я взе механично.

— Мисля си дали утре да не напусна Хавъринг. Пийте с мен пътуването ми да мине гладко — казах, без да се усмихна. Напротив, тонът ми беше остър.

— Да напуснеш Хавъринг ли?…

— Вече нищо не ме задържа тук.

— Къде…?

— Ардингтън. Мисля си да пробвам да видя дали ще ми хареса да се установя там за постоянно.

Едуард не отговори. Реших да го провокирам още малко с надеждата да предизвикам реакция. Седнах, макар че той не го беше сторил — какво нарушение на етикета! — отпих от виното, огледах един от черешовите сладкиши в чинията и отхапах.

— Много е вкусен. Ела, Едуард — подканих го, като нарочно се обърнах към него по име. — Не мога да ги изям сама всичките.

Той седна, но не близо до мен. Изгледа ме така, сякаш се бях превърнала в хищна котка, оголила нокти.

— Защо искаш да си тръгнеш?

— Вече не съм придворна дама. Никой тук няма нужда от мен.

Оставих тишината да се проточи, доядох сладкиша и облизах пръстите си, но експедитивно, а не съблазнително. Попитах:

— През последните седмици сети ли се за мен поне веднъж, Едуард? Мисля, че не си. Какво си правил през цялото това време?

— Мислех… — И гласът му заглъхна.

— Предполагам, че си мислел за всичко, което си постигнал — отбелязах. — Всичко, което си направил от деня, в който си се освободил от властта на майка си и си поел управлението на Англия в собствените си ръце. Предполагам, че това е изисквало голяма сила от младеж, едва достигнал пълнолетие.

— Мислих за това.

— Филипа ти помогна, нали?

За първи път Едуард се усмихна, но насила.

— Тя ми даваше сили.

— Разкажи ми.

— Мисля, че без нея не бих успял. Майка ми беше безжалостна жена, а аз вече бях навършил възрастта, след която се смяташе, че не ми е необходим регент…

Сякаш някаква стена се бе разбила, оставяйки насъбралите се води да потекат. Първо като ручейче, което бързо се превърна в порой. Старата история за красивата, но зла кралица Изабел, която искала да продължи да управлява Англия заедно с покрития си с лоша слава любовник Роджър Мортимър и да държи младия Едуард на практика затворник. Докато Едуард не организирал преврат, с който свалил Мортимър от власт и сложил край на регентството на майка си. Тогава бил само на осемнайсет, но спомените за онази нощ в Нотингам, когато бе поел властта в свои ръце, бяха толкова живи, сякаш се бе случило вчера.

Кимнах.

— А Филипа ти е помогнала да устоиш, да отвоюваш наследството си.

Споменът накара лицето на Едуард да светне.

— Тя беше прекрасна.

— Сигурно много се е гордяла с теб.

И светлината изчезна. Потокът от думи пресъхна, сякаш пресушен от летните горещини. Едуард се намръщи, погледна надолу към чашата си и мускулите на челюстта му се стегнаха от мисълта за някаква неприятна истина. Знаех каква е тази истина. И щях да я кажа.

— Сега Филипа нямаше да се гордее с теб, Едуард.

— Нямаше.

— Тя щеше да се ужаси. Щеше да ти се скара най-строго! Филипа щеше да ти нареди да гледаш напред, а не назад.

Най-после погледът му се извърна от образите, които виждаше във виното му, плъзна се към моя и в дълбините му зърнах истинско осъзнаване и искрица на съпротивление. Добре. Отлично!

— Затова ли си дошла, да ми се караш? — попита той. — Нямаш право.

— Не. Как така да ти се карам? Аз съм твоя смирена поданица и вече нямам право да предявявам претенции нито към теб, нито към кралицата. Дойдох да се сбогувам.

— Предполагам, че искаш да се върнеш при синовете си.

— Да. При нашите синове. Синовете са много важни. Те са единственото ми семейство. И така, ще пиеш ли за благополучното ми пътуване?

Той отпи разсеяно. Умът му все още се рееше някъде далеч.

— Синът ми. Моят наследник, принцът. Много е болен…

Говореше с усилие, сякаш търсеше думите една по една.

— Когато бях на неговата възраст, яздех начело на армията си. Каква гледка представлявахме само! Но синът ми не може да язди. Носят го в битка на носилка. Всичко, което постигнах, е унищожено.

Паниката затрепка като бързи крилца под сърцето му. Отново го губех между победното минало и отчаянието на настоящето. Изправих се и оставих чашата на раклата. Трябваше да хвърля зара по най-груб начин и да рискувам най-ужасния изход.

— Май все пак ще трябва да си тръгна без благопожеланията ти — заключих и тръгнах към вратата. Посегнах към резето, но реакция все още нямаше. Трябваше да призная, че съм се провалила. Пред Уикам, Гонт и останалите. Трябваше да напусна своя крал, макар че сърцето ме подтикваше да остана.

— Не си тръгвай.

Думите бяха тихи, но много решителни. Издишах бавно, но въпреки всичко отправих въпроса си към гладкото дърво под дланта си:

— Посочи ми поне една основателна причина да не го правя.

— Искам да останеш.

Затаих дъх.

— Нуждая се от теб, Алис.

Все още не помръдвах. Стиснах здраво клепачи. Чух шумоленето на туниката му, когато се изправи, тракването на метал върху дърво, когато остави чашата си до моята, тихите му стъпки. Почувствах как тялото му запълва пространството зад мен, но той не ме докосна.

— Сбърках, Алис. Не си отивай.

Въпреки цялото си състрадание останах с гръб към него.

— Кръв Христова! Погледни ме! — настоя Едуард. — Не искам да говоря на тази крайно непривлекателна качулка, която си нахлузила.

Готово. Отново бе започнал да раздава заповеди. Но не биваше да се предавам прекалено бързо. Не бях крепост, която отстъпва пред първата лека заплаха и призив да се предаде, и признавам, че отново ме погъделичка старата ревност, колкото и недостойна да беше.

— Два месеца… и нито веднъж не пожела да ме видиш. Чувстваш се загубен без Филипа — разбирам това, — но трябва да разбереш колко нежелана се чувствах аз — отсякох. — Не виждам за себе си бъдеще в този двор, ако нямаш нужда от мен.

Той сложи ръце на раменете ми и ме обърна с лице към себе си. Наистина ме гледаше, виждаше ме. Най-после!

Едуард вдигна брадичка.

— Затова ли си се облякла като повлекана? Като някоя бедна вдовица, която се кани да се затвори в манастир и да запълни живота си с молитви и добри дела? Може би трябва да те отпратя и на сбогуване да ти дам някоя и друга нова рокля. Как иначе ще хванеш окото на някой мъж?

Слънцето освети косо лицето му и аз зърнах проблясък от чувството за хумор, което ми беше липсвало.

— Единственото око, което искам да хвана, е твоето — отвърнах и вдигнах брадичка едва-едва в подражание на неговия жест. Все още нямаше да се усмихна.

Едуард наведе глава и ме целуна по челото, а после по устните, отначало така, сякаш този контакт с жена му беше труден, сякаш се връщаше към стар спомен, без да е сигурен какво ще открие в края на това полузабравено пътуване. Но после устните му се стоплиха срещу моите, ръцете му се плъзнаха надолу по раменете ми и се затвориха около моите.

— Защо ме караш да се чувствам обновен? — попита той.

Усещах нарастващата сила на интелекта му, докато оглеждаше изпитателно лицето ми в търсене на отговора. А после така, сякаш го бе намерил, той вдигна ръцете ми, все още сгушени в неговите, и притисна устни първо до едната длан, а после до другата, след което целуна върховете на пръстите ми един по един, сякаш ме опознаваше отново след дълго отсъствие. Но все още ни предстоеше дълъг път.

— Колко ми липсваше, Алис! Защо не съм го разбрал?

— Защото се изолира от всички други чувства освен от скръбта.

— Ще си промениш ли решението? Ще останеш ли?

— И ти може да си промениш решението. Утре може да ме прогониш.

По лицето на Едуард премина гневно изражение.

— Заповядвам ти да останеш! Твоят крал ти заповядва. Имам нужда да си тук.

Гневът. Чувството на собственост. Властността. Всички те се бяха върнали. Прикрих усмивката си, но се надигнах на пръсти и го целунах по бузата. Той вече смъкваше охулената качулка от главата ми, така че косата ми, разплетена под нея, се разпиля по раменете ми. Едуард зарови ръка в нея и я стисна в юмрук.

— Каква прекрасна коса имаш. Защо ми се струва, че ме изигра? Никога не си носила нещо толкова грозно. — И той пусна качулката на пода.

— Изобщо не би трябвало да се налага — отговорих. — Трябваше да направя нещо, за да привлека вниманието ти.

И Едуард се засмя тихо. Най-накрая се засмя. Поведох го към дивана до стената и го придърпах до себе си. Все още не му бях простила докрай. Не вярвах съвсем на промяната в настроението му. Посегнах към чинията на подноса и му я подадох.

— Изяж един от тези. Сигурно си гладен.

— Сигурно съм. А освен това, ако ги изядеш всичките, ще си развалиш фигурата.

Последната атака, фаталният удар, срещу който се молех да се окаже безпомощен.

— Ще я разваля и бездруго, милорд, със или без сладкишите.

В погледа му веднага просветна разбиране. Той погледна първо към лицето ми, а после и към кръста.

— Нося детето ти. Доволен ли си?

Кралят заряза сладкия деликатес и зарови лице в косата ми.

— Не знаех. Трябва да останеш с мен. Няма да допусна да отглеждат детето ми, без да знам къде и как. Остани, Алис. В името Божие, остани!

Окрилена от начеващата си победа, пристъпих към развиването на поредното кълбо от кроежа си. Едуард трябваше да се върне и при поданиците си.

— Само ако утре ме заведеш на лов. Моля те — подканих го и се облегнах на рамото му. — Няма нито един човек, с когото да мога да изляза на езда, без да ме заклейми като щерка на сатаната. Уикам вече се моли за мен. А освен това кобилата ми трябва да се поразтъпче. Защото единственото, което прави в конюшните, е да се тъпче.

— Била си самотна. — Колко умело можеше да чете между думите ми! — Бях те пренебрегнал, нали?

Той беше мой. По бузите му се появи руменина, годините се оттеглиха. Възликувах в себе си, когато видях, че потомъкът на Плантагенетите се е завърнал.

— Да — отговорих сериозно. — И сега трябва да ме компенсираш.

Той стана и ме издърпа на крака.

— Ще го сторя. Какво желае моята лейди?

— Организирай лов, Едуард. Нека твоят двор те види. Нека разберат, че кралят се е завърнал. Обещай ми.

Той все още се колебаеше, макар и слабо.

— Обещай ми! Скоро ще е късно — ще съм прекалено дебела, за да се кача на кон!

— Обещавам. Остани, Алис. Липсваше ми.

Останах. Целувката му беше продължителна и изпълнена с облекчение и събуждаща се страст.

— Ела в леглото, Алис. Мина много време.

Така се върнахме към енергията и страстта на миналите дни в кралското легло, където можехме да се преструваме, че всичко е наред. Едуард ме облада, доставяйки удоволствие и на двама ни, с което потвърди грубата оценка на Гонт за мъжката му сила и че аз все още мога да накарам краля да забрави прокрадването на старостта.

— Ти си истинска перла, любима моя Алис.

— А ти си кралят на Англия. Англия има нужда от теб.

— Ще управлявам. — Себелюбието му се беше върнало. — А ти ще си до мен.

Отново му отдадох тялото си, а в кръвта ми забушува чувство на триумф. „Ще се грижа за него, Филипа — зарекох се. — Ще се грижа за него и ще го обичам.“ Целунах го по устните, защото ми беше приятно, макар че признах в сърцето си неприятната истина: сега Едуард не бе мъжът, който беше някога, мъжът, който толкова отдавна ми нареди да дойда в леглото му. Но засега бях отблъснала сенките.

 

 

Ловната група се събра в двора — придворни, облечени в кадифе и кожи. Коне потропваха с копита в студа и пристъпваха наляво-надясно, раздразнени от забавянето. Ловците ругаеха по хрътките, които се въртяха в краката на всички. Във въздуха витаеше очакване, което дълго време бе отсъствало.

Чакахме. Щеше ли кралят да се появи?

Въртяхме се и от ледения въздух от устата ни излизаха облачета. Оръженосци разнесоха чаши бира с подправки. Бавенето продължаваше и ние започнахме да треперим от студ.

Мургав и намръщен, Гонт седеше в центъра на гърба на жребец с лъскава козина, който ненавиждаше бездействието повече от останалите. До него един коняр държеше дългокракия сив кон, който бе любим на Едуард. Погледът на Гонт ме потърси в тълпата. Нямаше нужда да изрича на глас тревогата си, обвинението си за това, което очевидно смяташе за мой личен провал. Изгледах го на свой ред с каменно лице. Бях направила всичко по силите си.

Времето минаваше.

С безизразно лице Гонт махна на коняря да отведе сивия жребец и нахлузи ръкавиците си.

— Тръгваме.

Вдигна ръка, за да привлече вниманието на тълпата и да заповяда на главния ловец да надуе рога за тръгване. Въздъхнах и признах поражението си: обърнах главата на кобилата си към конюшните. Нямах смелост за лова.

— Ще ме изчакаш, Гонт.

Много го биваше в изненадите, в показността и самовъзвеличаването. Кралят слезе по стълбата, прекоси двора, взе поводите от коняря и се метна на седлото с цялата гъвкавост, която се очакваше от него. По случайност — или може би кралска заповед? — един слънчев лъч проби облаците и позлати кожите, с които бе облечен, а рубинът, придържащ пауновото перо на шапката му, и веригата от скъпоценни камъни на гърдите му заблестяха. Той се усмихна на изпълнената с очакване тълпа.

— Прекрасна сутрин. Благодаря ви, че изчакахте своя крал — и извинявайте. Вече няма нужда да чакате.

Престорена скромност и същият забележителен чар, който му бе спечелил повече приятели, отколкото врагове по време на дългото му царуване. От всички страни се разнесоха приглушени поздрави.

Ловците започнаха да се изнизват от двора. Едуард яздеше до соколаря си с ястреб на китката и приличаше на човек, който изобщо не е отсъствал, с изключение на онези първи мигове, в които се намести на седлото леко схванато. Меланхолията бе изчезнала с обличането на великолепното наметало от вълча кожа, което трябваше да го пази от студа.

Забавих се с намерението да заема обичайното си място в края на групата с останалите жени и почувствах как през корема ми, там, където лежеше детето, се плъзва топлина. И тогава Едуард се обърна към сина си и аз чух това, което се бях молила да изрече:

— След лова ела при мен. Трябва да подготвим планове… за армиите си във Франция. Отдавна е време.

— Да, сир.

Гонт, с онази своя наперена арогантност — бе роден с нея така, както с лицето си на граблива птица, — изобщо не погледна към мен, но аз почувствах дълбокото му задоволство, когато бузите му се зачервиха от пронизващия вятър. Сдобрени, баща и син си стиснаха ръцете и се отдадоха на удоволствието от лова. Затъкнах полите си под краката, за да съм сигурна, че няма да се развеят, и побутнах кобилата си напред, след останалите. И аз щях да се насладя на лова. Когато главният ловец вдигна рога си, за да оповести тръгването, взех поводите си.

Главният ловец обаче не наду рога, защото Едуард бе сложил длан върху ръката му.

— Мистрис Перърс…

Всички погледи се приковаха в краля, който бе наредил да спрем. А после се преместиха към задната част на групата, където стоях. Ръцете ми рязко стиснаха юздите и кобилата ми се дръпна назад. Кралят никога не се бе обръщал към мен така открито на публично място.

— Сир.

Гласът ми прозвуча задъхано дори в собствените ми уши.

— Елате да яздите до мен.

Поколебах се, но само за миг. После подкарах коня си през ярко облечената група и се спрях до Едуард.

— Сир.

— Казахте, че искате да отидете на лов. Така че ще отидете.

Той хвана юздата ми, дръпна кобилата ми по-близо, пое ръката ми в своята, наведе се и ме целуна по слепоочието.

— Права бяхте. Ловът наистина е хубаво нещо, а в последно време бях доста вял. — Гласът му се сниши в интимен шепот: — Днес няма да си самотна.

Хората около мен колективно си поеха дъх. Да ми обърне специално внимание по такъв очебиен начин! Дворът беше удивен. В лицето ми се плисна гореща кръв и бузите ми пламнаха. Да ме целуне така нехайно пред всички… но нали точно това исках? Това признание и пред благородниците, и пред простолюдието?

— Ще яздите ли с мен? — попита той, принуждавайки ме да призная на глас връзката ни. Никой не биваше да остане с погрешни впечатления какви са отношенията ни.

— Да, сир.

Минах до него, все още с ръка в неговата, и докато придворните излизаха на ливадата, а главният ловец най-накрая надуваше рога си, не можех да не се усмихна също толкова блестящо, колкото капризното слънце, което избра този миг, за да ни облее със златото си. Едуард ме бе утвърдил публично. Аз бях признатата фаворитка на краля.

Предполагам, че в този ден враговете ми са се умножили многократно. Вълнуваше ли ме това? Не, защото пламъкът на амбицията ми гореше жарко. Това беше паметен ден. Хрътките притиснаха особено прекрасен елен с пищни рога. Чертите на Едуард се изостриха, а лицето му засия от физическото упражнение, докато тялото му се отпускаше в познатите изисквания на седлото. Смехът му отекна гръмко и дворът въздъхна колективно с подновена сигурност. Дори Гонт изглеждаше доволен, макар че бях заела мястото му до краля.

През целия лов не се отделих от Едуард. Когато хрътките уловиха миризмата и ездачите препуснаха в галоп, той спря коня си, за да тръгне до мен, загрижен за здравето ми. Не би могъл да обяви избора си по-очевидно, дори да бе накарал херолда^[2] на Честър да оповести новината с тръбата си.

Алис Перърс беше компаньонката на краля.

Трябваше да обмисля този обрат в съдбата си. Направих го в стаята си, където съблякох тоалета си за лов и наредих на камериерката си да напълни ваната с медни обръчи с гореща вода. Потопих се в нея и въздъхнах. От доста време не бях ловувала и сега мускулите ме боляха, но не непоносимо. В ароматизираната с билки вода огледах корема си, закръглен от растящото дете. Нямаше да мога да го скрия, но нямаше и нужда. За първи път можех смело да изложа на показ наедряването на тялото си.

Защото в този ден името ми, под една или друга форма, беше на всяка уста. Демонстрацията от страна на Едуард на това, с което целият двор бе наясно, но се правеше на неосведомен, се бе погрижила за това. Позицията ми вече не беше тайна, скрита, източник на срам за кралицата. Всички можеха да я видят ясно. Това бе подаръкът на Едуард за мен: той ме призна пред целия двор с великодушие, което никога не бих могла да си представя. Показана пред целия свят и призната от всички, аз бях на сигурно място под закрилата на краля.

Повторих епитетите, които бях чула, докато ловците преследваха злочестия елен.

Алис Курвата — не този, който бих избрала.

La Перърс — по-добре, но изречено с подигравателна усмивка.

Любовница на краля, наложница на краля — в тези може би имаше нотка на авторитет.

Но имаше един, който ми харесваше много повече: компаньонката на краля. Официално призната. Недосегаема. Могъща. Никой не можеше да отрече факта, че споделям покоите и леглото на краля. Съюзът ни не бе узаконен, но ясното предпочитание на краля ми даваше положение в обществото. Никой, никой нямаше да дръзне да оскърби другарката, избрана от краля. Дори Гонт бе успял да отбележи присъствието ми с дълбок поклон, докато ловците слизаха от конете. Не бях и мечтала за подобен дар, направен пред по-важните от мен.

— Благодаря ти, Едуард — прошепнах, обгърнала закрилнически корема си с ръце.

Облегнах глава на ръба на ваната, затворих очи и се насладих на постижението си.