Ан О'Брайън
Компаньонката на краля (13)

Единайсета глава

Сър Уилям дьо Уиндзор! Обратно в Англия! Отново близо до мен!

Той може би помисли за случайност факта, че когато пристигна, аз тъкмо прекосявах голямата зала в Уестминстър, но ако бях решила, можех да го осветля по въпроса. Знаех точно кога слезе от уморения си жребец, кога нареди да заведат конете му, да занесат багажа му и да придружат ескорта му до конюшните, кога точно кракът му стъпи на първото стъпало към голямата входна врата.

Стоях в сенките на една колона, за да го зърна за първи път от почти четири години. Очаквах го, защото преди ужасът от случилото се с английската флота в Ла Рошел да насочи вниманието на Едуард към несигурната английска власт в Гаскония, той бе дочул и слуховете от Ирландия.

Новините не бяха добри. Вестите от Ирландия никога не бяха такива; сега отново чухме обичайната поредица от обвинения в неефективност, подкупи, корупция и удари в гърба в най-висшите кръгове. Което поставяше Уиндзор право на огневата линия, защото никой не се съмняваше, че властта е в негови ръце, а не в тези на злополучния Дезмънд. Не му бях изпратила предупреждение. Нима не бях обещала да го държа в течение на отношението на краля към Ирландия? В последното си писмо му съобщавах, че няма отношение. Когато разбрах за възобновения интерес на Едуард, събитията вече ме бяха изпреварили. В необичаен пристъп на гняв и проблясък на старата си независимост Едуард нареди на сър Уилям да се качи на първия кораб за Лондон и да му даде обяснения лично.

Кога щеше да дойде, ако изобщо дойдеше — това бе изцяло въпрос на предположения. Лесно би могъл да заяви, че съобщението се е загубило по пътя, но си мислех, че ще се подчини на заповедта. Уиндзор не бе от мъжете, които се крият от лошата си слава. Затова очаквах пристигането му, смутена от многобройните чувства, които се надигаха у мен. Малко безпокойство. Малко радостно очакване. Много недоверие. И немалко удоволствие.

Ето го и него. Първото ми впечатление — всъщност повече от впечатление, сигурност — беше, че Уиндзор не е в добро настроение. Не бих и очаквала друго, предвид тона на кралската призовка. Той прекрачи прага с вид на човек, запратен в тази зала от вилнееща буря. Дрехите му бяха мокри и кални, мускулите му изглеждаха малко сковани от дългите дни пътуване. Целеустремен, изцяло погълнат от мислите си, сякаш бурята бе нахлула в мозъка му, той закрачи напред с широка крачка. Помислих, че ще ме подмине. Изобщо позна ли ме?

Изчаках, докато се изравни с мен, и дори го оставих да направи две крачки по-нататък — опитвах се да разбера какво означава своеволната ми реакция при вида на този мъж. Сърцето ми биеше малко по-бързо, а умът ми се стрелкаше към мисълта за саркастичните му забележки. Устните ми изведнъж се стоплиха. Онази последна целувка наистина бе завладяваща.

Ако не проговорех сега, той щеше да се отдалечи…

— Сър Уилям…

Той се закова на място и рязко се обърна с пламнал поглед, сякаш очакваше насреща му да изскочи някой скрит враг. После въздъхна рязко и нетърпеливо.

— Мистрис Перърс.

Едва-едва скалъпен поклон, който ме вбеси неописуемо. Отвърнах със също толкова кратък реверанс. Смело сърце, по-възрастна, но не и по-мъдра, се притисна към краката ми, за да я защитя.

— Само това ли имате да кажете? — попитах сладко.

Той присви очи.

— Какво искате да кажа? Върнах се. И не съм доволен.

Меко казано! Сега, когато видях ясно изражението му, го знаех. Лицето му бе сурово, край очите и устата му бе издълбана паяжина от бръчици, която се бе появила след последната ни среща. Стиснатите устни и издутите ноздри издаваха, че е ядосан. Цялото му тяло издаваше потисната ярост, привлекателна точно толкова, колкото парче кремък. Но сърцето ми се стопли от близостта на стройното му тяло и скованите в язвително изражение черти. Когато с яростно нетърпение си смъкна шапката, косата му полепна по черепа, гладка като молескин от дъжд и пот. Тъмните враждебни очи, които се приковаха в моите, докато чакаше да заговоря, подхождаха на настроението му — опасно и избухливо. И въпреки това изпитах онази смущаваща тръпка на привличане — нова за мен, но плашещо съблазнителна.

Реших да заговоря за най-важните неща. Не би имало и смисъл да постъпвам другояче, защото той бе така погълнат от случващото се, че не можеше да мисли за нищо друго освен за оплакванията си.

— Надявам се, че сте дошли подготвен да отговаряте за действията си в Ирландия, сър Уилям.

— Надявах се, че ще ме предупредите, мистрис — тросна ми се той на свой ред.

— Щях да ви предупредя — заявих и вирнах леко брадичка. Укорът му не ми допадаше. — Но беше много късно. Заповедта на краля щеше да стигне до вас преди моите предупреждения. А дори да бях, това щеше ли да промени нещо?

Той размърда раздразнено раменете си.

— Значи е сърдит.

— Не е доволен.

— Мислех, че кралят отпада — изръмжа той. — Надявах се, че принцът може да се е застъпил за мен.

— Принцът е болен.

— Чух — въздъхна Уиндзор и мислите му за миг се отклониха. — И Бог знае, че съжалявам за това. Някога бяхме близки, сражавахме се рамо до рамо, бяхме заедно в походите… вече минаха двайсет години.

Намръщи се още повече, вперил поглед в юмрука си, стиснал горката му шапка.

— И двамата бяхме млади и обичахме войнишкия живот. Той беше най-добрият военачалник, когото познавам. А сега…

— Сега тези дни свършиха. Принцът умира.

— Така ли? Това повдига въпроса за престолонаследието.

— Да. Въпрос, по който немалко хора имат интерес.

— Детето е прекалено малко… петгодишно?

Въздъхнах, без да казвам нищо. Политика и политически машинации. Дворцови интриги. Не за това исках да говоря, когато сърцето ми биеше, а кръвта ми препускаше. Все същата странна реакция към този мъж, чиито принципи бяха съмнителни, мотивите му — ръководени от личната амбиция, а действията му нямаше да издържат обстойна проверка. Осъзнах, че се е възцарило мълчание и че за първи път след пристигането си Уиндзор ме наблюдава внимателно.

— Добре изглеждате — оповести той с рязък глас.

— Добре съм.

— Виждам, че моята хрътка си изпълнява ролята.

— Съвсем не. — Зарових пръсти в грубата козина на врата на Смело сърце и тя изскимтя от удоволствие. — Има нужда от мен, за да се чувства смела, но дори и така всяка мишка може да я уплаши. Изборът ви не беше добър, сър Уилям.

— А камата?

— Досега не съм имала повод да я използвам, освен за да си режа месото.

— Предназначението й не беше такова. — За първи път в погледа му проблесна някакво друго чувство освен лошо настроение. — Кажете ми, че я държите в корсажа си.

— Нищо такова няма да ви кажа.

Зачаках предизвикателния му отговор, но той ме изненада.

— Чух, че ви се носи славата на сребролюбка. Властта ви бързо е нараснала след последната ни среща. Поздравявам ви.

Почувствах се леко наранена. Не очаквах това от него.

— А аз чух, че хората, които управлявате, изпитват огромна неприязън към вас.

Нямаше да му остана длъжна.

— Чух и че сте започнали да ставате прочута с това, че придобивате имоти с измама.

Да придобивам имоти? Той щеше да знае, разбира се. Това не беше тайна — но с измама? О, наистина беше в много злобно настроение. Вдигнах брадичка.

— Измама? Това е недоказано! Моят агент, Гресли, е човек с високи принципи!

Отговорът ми беше остър, защото бях готова да защитавам сделките си до последен дъх.

— Ако говорите за това, че се сдобих с имението Комптън Мърдак с известни трудности, наистина е така. Толкова много ли ви интересува? Тогава ми позволете да ви кажа. Дадох Джон Строндж под съд за бракониерство в новия ми развъдник на зайци — за това чухте ли? Беше виновен и си заслужаваше глобата. Онази глупачка жена му носеше качулка от заешка кожа.

Споменът ме накара да се усмихна.

— На това дело седях до съдиите и им го посочих. Не се зарадваха на намесата ми, но отсъдиха в моя полза. Как иначе биха могли да постъпят? Ако това е измама, значи съм виновна.

После станах сериозна.

— Чух, че вие сте се провинили в експлоатация и вземане на подкупи.

Въздействието на думите ми бе такова, сякаш съм подпалила сух прахан.

— Кръв Христова! Провиних се, разбира се! Кой губернатор на Ирландия не се е провинил във вземане на подкупи? — Челюстта му видимо се стегна. — Кога ще ме приеме?

Признанието му ме стъписа.

— Не знам.

— Тогава по-добре да намеря някого, който знае.

— Няма такъв човек.

Все още не бях приключила с него.

— Кой може да знае освен самия крал?

Погледът му стана свиреп.

— Колкото по-дълго Ирландия остане без управител, толкова по-скоро ще избухнат бунтове и кръвопролития. Докато Едуард реши, че няма кой освен мен да се заеме с тази задача, целият ми труд ще рухне.

Без нито дума и дори без жест на уважение той се завъртя на пета, влажното му наметало се изду и от него се посипаха късчета от вейки и листа. Отдалечи се. Аз го проследих с поглед. Съжалявах, че се разделяме въпреки противното му настроение. Вярвах му също толкова малко, колкото и на Гонт, но помежду ни съществуваше някаква дълбока инстинктивна връзка. Може и да ми се искаше да не е така, но съществуваше. Изчаках, докато стигна до стълбището в края на Залата. После повиших глас.

— Уиндзор!

Той се обърна, но не отговори. Дори от разстояние видях, че лошото му настроение не се е пооправило ни най-малко. Застана в сянката. Трепкащата светлина на една факла улови края на наметалото му, блясъка на метал до хълбока му. Мъж, изтъкан от сенки, мъж с дълбини, в които никой не бе проникнал. Жената, която твърдеше, че го познава, може би е наистина смела.

— Мога да разбера — предложих.

— Тогава направете го.

Някога, преди четири години, той закрачи обратно, за да довърши разговора, като се извини за грубостта си. Сега остана на мястото си и зачака, сякаш мислеше, че може да се приближа. Не го направих. Патово положение, за което бяхме виновни и двамата.

— Аз не съм слугиня на ваше разположение, сър Уилям. — Отговорът ми отекна в обширното пространство.

Уиндзор се поклони ниско, с жест, от който бликаше злоба.

— Сладка Алис, по-сладка от всякога! Ще присъствате ли, когато Едуард направи морала ми на нищо и започне да заклеймява действията ми, без да млъкне?

— За нищо на света не бих го пропуснала.

— А ще ме подкрепите ли?

— Не. Но няма и да ви осъдя, преди да чуя доказателствата.

— Значи не сте ми враг?

— Кога съм казала, че съм?

Единственият му отговор беше остър смях. Поне го накарах да се разсмее. Той хукна по стълбите. Всяка крачка издаваше раздразнение, но може би и утихване на гнева му. Докато на най-горното стъпало не се спря и не погледна към мен. Все още стоях долу.

— Нарочно ли ме чакахте?

— Категорично не!

Поклонът и замахът, с който свали шапката си, ми показаха, че не ми вярва. Видях как изчезва през свода под една арка.

А сега какво? Не бях удовлетворена. Не исках да оставям нещата така. Никога досега не бях изпитвала такава нужда да бъда близо до някой мъж от двора. По необходимост — да, за да спечеля благосклонността му — да, за да спечеля подкрепата му в стремежа си да предпазя Едуард — да. Но това? Приятелството — уважението — на Уиндзор нямаше да ми донесе нищо. И все пак желаех това уважение.

Продължих да мисля, докато отдалечаващото се ехо от токовете му заглъхваше. Вярвах му повече, отколкото на Гонт. А после го прогоних от ума си, защото не можех да проумея обърканите си мисли. Времето щеше да каже. Със сигурност щях да съм там, докато Едуард проучва и морала, и характера му. И не, наистина нямаше да го осъдя, преди да съм чула неговите оправдания.

Присъствието на Уиндзор продължаваше да гризе ума ми. Да гризе ли? Направо хапеше. Като кухненска котка, която се нахвърля върху охранен, незабелязал присъствието й плъх.

 

 

Едуард нареди на Уиндзор да се представи един час преди пладне на следващия ден, без да се налага аз да го подканвам. Умът на краля беше бистър, а яростта — неудържима. Помислих си, че тази среща много прилича на срещата с Лайънъл, но без близостта между баща и син, която смекчаваше много неща. Накрая Едуард прости на Лайънъл. С Уиндзор обаче нямаше никаква благост, само обвинение след обвинение. Едуард кипеше от гняв и прямота: в този ден и паметта, и дар словото му си бяха на мястото.

Под лустрото на уважението Уиндзор се оказа също толкова невъздържан.

Както бях възнамерявала, седях до Едуард, запленена от сблъсъка на воли между двамата мъже, впечатлена колко добре разбира събитията Едуард, и притеснена, че Уиндзор може да прекрачи границата. Защо се притеснявах? Защо би трябвало да ме вълнува това? Не знаех. Но беше така.

Списъкът с обвиненията на Едуард към неговия губернатор на Ирландия нямаше край.

— Лошо администриране… срамна престъпност… позорно преследване на собствените ви интереси… Ужасяващи финансови измами.

Уиндзор понасяше всичко с мрачно изражение, здраво стъпили на пода разкрачени крака и ръце, отпуснати край хълбоците. Стори ми се, че чертите му не са се отпускали нито за миг от пристигането му предишния ден.

Беше ли виновен? Колкото и безчувствено да прие обвинението ми вчера, нямах представа. Той се защитаваше съвсем свободно, без да се поколебае нито веднъж. Да, наистина бе налагал тежки данъци. Да, наистина бе използвал закона, за да подкрепи мощта на Англия. Да, наистина бе дал власт на англо-ирландците за сметка на кореняците ирландци — всяко друго действие би означавало политическо самоубийство. Нима приходите не бяха необходими за поддръжка на английската армия, която да принуди ирландските бунтовници да стоят мирни? Ако това означаваше кожодерство и позорни данъци, той бе готов да приеме това клеймо. В Ирландия то се наричаше постигане на мир. А той бе готов да предизвика всекиго да донесе мир в тази забравена от Бога племенна провинция, разкъсвана от постоянни войни, чрез каквито и да било други средства освен заплахи и подкупи.

— А кралската субсидия, която дадох за тези цели? — Едуард не беше впечатлен.

— Субсидия, за която ви благодаря, сир. — Уиндзор поне се мъчеше да се държи помирително. — Но тя отдавна е похарчена. Сега трябва да се справям сам и се налага да прибягвам до всички мерки, които са необходими.

— Вашите методи не ми харесват, не ми харесва и недоволният ропот, който чувам.

— Кога е било това да няма недоволство, сир?

— Много красноречиво поддържате невинността си.

Как щеше да отговори Уиндзор на това? Зачаках. Сърцето ми се блъскаше в ребрата.

Без да откъсва поглед от лицето на Едуард, той каза:

— Никога не бих заявил, че съм невинен, сир. Един добър политик не може да си позволи да е наивен. Прагматизмът е далеч по-ценен, както и вие самият знаете. А кой може да каже какво се случва там сега, докато гърбът ми е обърнат?

— Те не ви искат обратно — изрече обвинително Едуард.

Уиндзор поклати глава, без да се смути ни най-малко.

— Разбира се, че не ме искат. Те искат някого без опит, някого, когото могат да моделират и подчинят на волята си. Мен не ме обичат, но аз поддържам английската политика с всички сили с инструментите, с които разполагам. На мое място един по-слаб мъж щеше да накара ирландските лордове да го славословят и да му ближат подметките, докато пъхат златото на Ирландия в собствените си джобове.

— Те искат да изпратя младия граф на Марч — оповести Едуард. — За него поне знам, че е честен.

— Нямам какво повече да кажа, сир. Графът несъмнено е способен младеж. Но не разполага с предимството нито на опита, нито на годините.

Уиндзор не довърши мисълта си, но мнението му беше ясно.

— Той е съпруг на моята внучка!

Едуард бе започнал да се уморява. Може и да искаше да подкрепи каузата на младия Едмънд Мортимър, граф Марч, женен за внучката му Филипа, но виждах, че напрежението започва да се надига на вълни, а в ума и тялото му пропълзява слабост. Реших, че срещата трябва да приключи преди неизбежното му унижение. И за Уиндзор беше време да спрем. Пресегнах се и сложих ръка върху ръкава на Едуард.

— На колко е години младият граф, милорд? — попитах тихо.

— Мисля… — Очите му се замъглиха от тревожно объркване.

— Не вярвам да е на повече от двайсет и една. — Знаех, че не е.

— Но той е съпруг на внучката ми… — вкопчи се Едуард в единствения факт, в който беше сигурен сред тази ужасна мъгла, която обгръщаше мозъка му. Гласът му стана остър, сприхав.

— И един ден ще ви служи вярно — съгласих се. — Но това е много трудна провинция за един толкова млад мъж.

Едуард ме погледна.

— Така ли мислиш?

— В думите на сър Уилям има много логика…

— Не! — намуси се той, но с агонизираща несигурност.

Бях посяла семенцето. Погледнах към Уиндзор, заповядах му наум да премине към дипломация и за първи път от началото на аудиенцията той отвърна на погледа ми. После се поклони на Едуард.

— Да се върна ли в Ирландия, сир? За да продължа работата ви и да удържа провинцията? Докато графът на Марч е готов да встъпи в тази роля?

Изигра го безупречно.

— Първо ще обмисля въпроса за вината ви. Дотогава ще останете тук, под погледа ми.

Не беше пряк отказ, но се съмнявах, че Уиндзор го е видял така. Той отново се поклони и излезе наперено. Мен все едно ме нямаше — толкова внимание ми обърна.

— Ела — обърнах се към Едуард и му помогнах да стане. — Сега ще си починеш. После ще поговорим за това и ти ще вземеш мъдро решение — както винаги.

— Да — облегна се той на ръката ми уморено, почти загубил дар слово. — Ще поговорим за това…

 

 

И така, противно на желанията си Уиндзор отново зае своето място в сложния цикъл на живота в двора, където всичко бе излагано на показ, за всичко се клюкарстваше и ми беше все по-трудно да прикрия плачевния упадък на Едуард от очите на хората. През първата седмица изобщо не го видях. Едуард линееше, а Уиндзор гледаше да не се набива на очи. Не се взе никакво решение за бъдещето на Ирландия. Как прекарваше Уиндзор времето си? При предишния си престой в двора ме потърси. Сега обаче не. Когато Едуард бе достатъчно силен да обядва в залата и да изглежда нормално, Уиндзор не присъстваше. След няколко дискретни въпроса разбрах, че е отишъл да посети принца в Кенингтън.

Пожелах му късмет с посещението. Смятах, че то няма да му донесе удовлетворение.

После се върна и започна да кръстосва едно от преддверията на Едуард с мрачно намръщено лице и купчина свитъци под мишница. Поне лицето му се разведри, когато ме видя как излизам от частните апартаменти. Бързо прекоси преддверието, докато аз затварях вратата зад гърба си. Дори успя да се усмихне, макар че съвсем не изглеждаше безгрижен. Това ми вдъхна желание да го изтръгна от вглъбеността му, но не можех да измисля как. А нямах и сили. Едуард беше навъсен и взискателен. Ако в преддверието имаше други придворни, можеше дори да избегна суровата му мрачна фигура. Но уви…

— Кралят още ли не е решил? — попита той, без да ме поздрави.

— Не.

— Никога ли няма да вземе решение?

Въздъхнах, изтощена и обезверена.

— Когато му дойде времето. Трябва да сте търпелив, сър Уилям. Мен ли чакахте?

— Категорично не! — На устните му се появи вълча усмивка, когато нарочно повтори моето собствено отрицание отпреди няколко дни.

Разсмях се и част от умората ми се разсея.

— Как убивате времето?

Бяхме толкова близо, че почуках с пръсти по документите.

— Купувам имоти.

— В Ирландия ли? — учудих се.

— В Англия. Главно в Есекс.

Останах още по-изненадана, защото именията на семейството му се намираха далеч на север.

— Защо?

— За черни дни. Като вас. Когато повече няма да можем да разчитаме на кралското покровителство.

Погледна ме така, сякаш претегляше мисъл, която му бе хрумнала току-що. Или може би е била там от известно време.

— Какво? — попитах подозрително.

— Имам едно предложение, мистрис Перърс.

Кръвта ми започна да се вълнува. Във вените ми се разля слаба топлина, която разсея задушливата летаргия, породена от безсънните нощи.

— Предложение ли? — попитах и се извърнах уж да си тръгна, като се престорих на незаинтересована. — И какво е то? През последната седмица изобщо нямахте какво да ми кажете.

— Бях зает.

— И така? Сега, когато вече не сте зает?

Уиндзор отново остана загледан в мен за един дълъг миг, преди да кимне решително.

— Нека да си намерим някое ъгълче, което да е скрито от любопитните уши на стотиците придворни в това място. Тук е същински кошер — постоянно бръмчат слухове и скандали.

Той ме придружи — не че проявих нежелание, защото Уиндзор бе събудил любопитството ми — в една стая, използвана от писарите и правниците, и ме насочи между бюрата и столовете към един ъгъл, където можехме да седнем. Тук нямаше придворни. Младите писари продължиха да топят перата си в мастилниците и да драскат, без да се интересуват от нас. Разсеяно вдигнах някакъв документ от една кутия на пода и се престорих, че съм изцяло погълната от него. Сметка за продажба на две дузини зайци. Уж ги бяхме изяли с последната заешка яхния.

Уиндзор пристъпи направо към същината.

— Мисля, че можем да пожънем голям успех.

„Ние“ ли? Не казах нищо. Вместо това започнах да си правя вятър с документа за зайците.

Той се ухили.

— Никога нищо не издавате, нали така? Убийство от финансово естество.

Потропах с крак по кутията.

— Готова ли сте да рискувате и да се обвържете с мен за покупката на няколко прекрасни малки имота с къщи?

Това наистина беше предложение, достойно за обмисляне. Завладя интереса ми така, както капанът впримчваше злочестите зайци. Фактът, че иска да си намери партньор… и че иска този партньор да съм аз… Пригладих пергамента в ръцете си, сякаш зайците бяха безкрайно важни, за да спечеля време.

— И защо да го правя?

— За черни дни — повтори той. — За вас тези дни ще са по-черни, отколкото за мен. — И започна да жонглира с две бучки червен восък за печати, които взе от съседното бюро. Добави трета, а после и четвърта с удивителна ловкост.

— Може би.

Погледът ми може и да беше привлечен от интелигентното му боравене с восъка, но умът ми яростно работеше. Тези дни наистина ли щяха да бъдат по-черни за мен? Предполагах, че е прав. Винаги беше по-трудно за сама жена. Очите ми се преместиха от восъка към проницателния поглед, вперен в мен.

— Защо предлагате на мен да участвам в проекта ви?

— Вие проявявате интерес към купуването на земя.

Вече не обръщаше внимание на восъка, който падна на пода с леко тупване.

— Имате контакти. Предполагам, че имате достъп до средства. Да продължавам ли?

Списъкът на активите ми беше впечатляващ и аз с право се гордеех с него.

— Вие какво имате? — попитах.

— Находчивост в сделките.

О, не му липсваше високомерие!

— А аз нямам ли?

— Удивително, но имате. Но…

— Не го казвайте! Удивително за жена!

— Тогава няма да го кажа. — Устните му потрепнаха. — Какво мислите?

Размахах забравения документ и се замислих над предложението.

— Не ми ли вярвате?

— Не.

Той се засмя.

— И така, какъв е отговорът ви? И той ли е „не“?

— Отговорът ми е… — И понеже не знаех, попитах: — А вие защо сте ми? Досега се сдобивах със земя съвсем успешно и без вас.

— Понякога е необходим мъж, който да тласне преговорите напред.

— Разполагам с цял куп мъже, които са готови да работят с мен в името на взаимния ни интерес.

— Така ли? — той изглеждаше изненадан.

Затова си позволих да се изперча малко.

— Не знаехте ли? През последните години купих цял куп къщи с имения чрез услугите на малка група доверени мъже. Използвам ги като посредници, които — и по-специално мастър Уилям Гресли — водят преговори от мое име. Това е идеален вариант за femme sole.

— Откъде сте научили това?

— Много отдавна. В друг живот — отговорих и си спомних как стоях пред стаята на Джанин Перърс, стиснала в ръка булчинския си дар. Поусмихнах се. Колко далеч бях стигнала! А после отново насочих мислите си към непостоянния мъж, който седеше пред мен, наведен напред. Беше взел восъка от пода и раздразнено го прехвърляше от ръка в ръка. — Ако сама не си помогна, кой ще ми помогне?

— Много умно!

Очите на Уиндзор се разшириха, докато обмисляше какво съм постигнала.

— Признавам, че сте постигнали голям успех. Кажете ми тогава, на мен, любопитния, колко къщи наистина сте отмъкнали?

Поклатих глава. Нямаше да му кажа, което той прие с готовност.

— Един ден ще разбера! Все още твърдя, че имате нужда от проницателен мъж, който има по-личен поглед към бъдещето ви.

— И това сте вие.

Уиндзор се поклони, без да става.

— О! Според мен обаче моята малка групичка от мъже с пари има много личен интерес да ми помогне да успея. Ако се озова нападната, същото важи и за тях, затова ще ме бранят до смърт. Смятам, че са трудолюбиви и непоколебимо верни. Затова, сър Уилям, моят отговор е „не“. Вие може и да имате нужда от мен, но аз от вас — не.

— Тогава разговорът ни приключи, мистрис Перърс.

С рязко движение той хвърли восъка в скута ми и ме остави сама с нелюбопитните чиновници. Отказът ми го бе изненадал. И това не му харесваше.

През цялата следваща седмица Уиндзор се държа на разстояние от мен, да го вземат дяволите! През това време обмислих предложението му. Разполагах с много часове. Кралят бе отпаднал, с помътен ум. Когато беше буден, изпитваше нужда да изповяда греховете си, затова прекарваше много часове на колене в параклиса. Понякога стоеше сам на стените на замъка и гледаше разсеяно към Франция. Тъй като нямаше нужда от мен, мислите ми отново и отново се връщаха към неочакваното предложение.

Въпреки че го отблъснах пренебрежително, всъщност то имаше много предимства. Нима за един мъж не бе винаги по-лесно да сключва обвързващи споразумения със собствениците на земя за продажба или даване под наем, отколкото за една жена? Да, използвах Гресли, но нямаше ли да е по-изгодно да имам равноправен партньор — мъж с известно положение и авторитет, който се интересува от сделката също толкова, колкото и аз? Обикновено жената се смяташе за лесна плячка. Кралят може и да се вслушваше в мен, но не всеки бе готов да приеме юрисдикцията ми.

Да, тогава спечелих делото за онази грозна качулка от заешка кожа, но умът ми се връщаше към един по-скорошен сблъсък с местните жители близо до къщата ми във Финингли — ценен малък имот в Нотингамшър. Тази къща вече не беше моя! Защото какво бе сторила местната сган? Само това: да нападне и отмъкне добитъка ми. О, не само: унищожиха реколтата ми, а работниците и слугите ми държаха затворени дотогава, докато не се заклеха да изменят на клетвата си за вярност към мен. Което те сторили с голяма бързина, нетърпеливи да се подчинят на отмъстителните негодници с корави думи и още по-корави юмруци, които бяха приложили върху тях.

Ако Уиндзор ми станеше партньор… Това щеше ли да ми донесе някакви ползи? Според мен той бе повече от способен да води преговори. Но наистина ли исках да работя с човек като Уилям дьо Уиндзор? „Не ми ли вярвате?“, попита той. „Не“, отговорих аз. И все пак си помислих, че би било много ободрително да работя с човек като него. Представих си го как повежда подбрана група въоръжени мъже, за да повлияе върху решението на местното население и да се погрижи Финингли да си остане моя собственост.

От друга страна…

Той щеше да ме накара аз да поема инициативата! Ако продължавах да се държа на разстояние, той щеше да си намери друг партньор за начинанията си.

И така, трябваше ли да работя в тясно сътрудничество с него? Уиндзор можеше и да успее да убеди една смела жена да приеме предложението му. По устните ми се плъзна усмивка. Щях да го направя. Но щях да го изненадам, да се приближа към него тогава, когато аз реша. Щях да го поставя в по-неизгодно положение и да се насладя на всяка секунда от разговора ни.

Бързо написах две бележки с почти еднакво съдържание — една до мастър Гресли, една до Уиндзор. И двамата ми отговориха веднага. Започнах да правя внимателни приготовления и да предвкусвам удоволствието, което щеше да ми донесе развръзката.

Открай време обичах драмата на пантомимите.

 

 

Цялото събитие ми донесе приятна тръпка. По очевидни причини избрах за време на действието късния следобед, когато светлината в залата за аудиенции щеше да е избледняла. Не наредих да запалят факли. Седнах на трона на Едуард, облечена в тъмна рокля, с воал над лицето. Гресли застана до мен. Едва когато бях готова, вдигнах ръка към прислужника на вратата да пусне Уиндзор, който чакаше в преддверието. Чух думите му:

— Сега ще ви приемат, милорд.

И си спомних малката си бележка. Не беше злобна, само закачлива. Надявах се, че Уиндзор ще я оцени.

Негово величество взе решение за управлението на Ирландия. Ще го узнаете в Стаята с ламперията в четири часа следобед.

Той реагира мигновено. Влезе. Спря се. Поклони се, спазвайки стриктно протокола.

— Можете да се приближите — каза прислужникът и затвори вратата след себе си.

Тримата останахме сами. Уиндзор се приближи. Беше безупречно облечен в тъмен панталон и прилепнала туника без ръкави от черна и зелена дамаска, пристегната на хълбоците с украсен със скъпоценни камъни колан. По последна мода, чак до пъстрото късо наметало и златния ръб на ремъка, който държеше меча му, макар че вместо екстравагантни обувки с дълги остри носове носеше висококачествени кожени ботуши. Опитваше се да създаде впечатление за стабилност, твърдо решен да не загуби поста си поради невнимание към подробностите. За пореден път осъзнах, че си имам работа с човек, който може да играе всяка роля, която реши.

Тази мисъл предизвика тръпка по гръбнака ми, но въпреки това продължих да седя съвсем неподвижна.

Кога осъзна, че човекът, който седи на трона, не е кралят?

Когато прекоси залата наполовина, видях мига, повторния поглед, разпознаването. За своя чест той продължи напред почти без да трепне. Спря едва когато застана в подножието на подиума. Поклони се отново, също толкова почтително, колкото и първия път, и перата на шапката му пометоха пода. После се изправи в цял ръст и вдигна поглед към мен. На слабата светлина очите му бяха сериозни, но проблеснаха, когато направих знак на Гресли да запали факлата в поставката зад мен. И ето че се озовахме един срещу друг — драматична малка сцена в басейн от златна светлина.

— Сър Уилям. Много мило, че дойдохте.

— Така ли? Не можах да устоя на поканата.

— При това се отзовахте веднага.

— Не бих посмял да постъпя другояче. Кралица Алис, нали така?

Нямаше да се усмихна!

— Смятам, че това е държавна измяна, милорд.

— Убеден съм. Да се представяте за кралска особа също е измяна.

— Да се представям за кралска особа ли? Не нося корона.

— Извинете! Това, на което сте седнали, не е ли кралският трон?

— А къде според вас трябва да седна, сър? На пода ли?

— Много хора биха сметнали…

— Нямам претенции да притежавам кралски авторитет, сър Уилям.

— Много впечатляващо, мистрис.

Усещах цялото си тяло живо. Дишането ми бе учестено и повърхностно. Това бе така ободряващо! И под острата размяна на удари нима двамата с Уиндзор не се разбирахме много добре? Заставих се да млъкна, накарах го да попита. И той го стори.

— Имате новини за мен, така ли?

— Да.

— Е?

— Ще го направя.

— Кое?

Видях как пръстите на дясната му ръка бавно се опъват край бедрото. Значи отговорът ми наистина имаше значение за него, точно както си мислех.

— Ще ви стана партньор в купуването на земя. Това е моят агент, мастър Гресли.

Гресли се поклони.

— Той се занимава с много от моите дела и ръководи финансите ми.

Уиндзор събра вежди.

— Защо си променихте решението?

— Понякога е необходимо да се работи посредством втори човек. Реших, че ще работя с вас.

Той не отговори, но погледът му бе прикован в лицето ми.

— А освен това — продължих с равен глас — жените се ползват с привилегията да променят решенията си.

Станах и си помислих дали да не остана на подиума над него, но после слязох, за да сме на едно ниво.

— Надявам се, че предложението ви е още в сила? Ако не, аз и мастър Гресли ще продължим да купуваме земя също толкова ефективно, колкото и преди. Но ако все още желаете, сър Уилям…

— Желая.

Само ми се стори — или отговорът му наистина не бе толкова спокоен, колкото обикновено?

— Вие как смятате, мастър Гресли?

— Виждам предимствата, мистрис — отговори той по своя сдържан начин, сякаш нищо не можеше да го изненада.

— И така, значи е решено — заключи Уиндзор.

— Да — съгласих се.

Тримата си стиснахме ръцете.

— И така, вече делови съдружници ли сме, сър Уилям?

— Да, така изглежда. Не обичам някой да ме вади от равновесие, още по-малко жена, но в този случай вярвам, че начинанието ни ще бъде доходоносно.

Той не само ми стисна ръката, а я целуна. Усмивката му беше режеща — усмивка на човек, който осъзнава, че са го надхитрили.

Грижливо подготвената ми малка драма го изненада. Тя, разбира се, щеше да донесе изгода и на двама ни. Но моите планове не бяха нищо в сравнение с начина, по който ме смая Уиндзор. Едва не ми изкара акъла. Нещо повече, постигна го без предварително планиране — просто с дяволско лукавство и възмутителна самоувереност.

Предполагам, е смятал, че си го заслужавам. Може и така да е било.

Междувременно, докато новият ми съдружник подготвяше отмъщението си срещу мен, двамата отпразнувахме първата си съвместна стъпка към придобиването на имот с чаша вино — прекрасно бордо, с което чествахме сдобиването със земята, рентите и услугите на също така прекрасното имение Нортбрукс в Мидълсекс. Гресли изглеждаше мрачен, но доволен. Аз бях преизпълнена с радост от лекотата, с която се извърши сделката. Уиндзор не беше. Макар че полагаше голямо усилие да скрие раздразнението си зад неустойчива маска на ликуване, докато вдигахме чашите си за поздравления, настроението му беше мрачно.

— Не можете ли да убедите краля да вземе решение за Ирландия? — попита той, след като Гресли си тръгна.

— Едуард не може да реши дори какво ще закусва утре. Трябва да имате търпение.

— Не ми е в природата.

Знаех го. Щеше да ми липсва, когато си тръгне.

 

 

Допуснах грешка. Или може би не беше грешка, защото желаех резултата, но се оказа, че е било опасен ход от моя страна. Къде бе отишло чувството ми за трезва преценка? Предполагам, заровено под успеха на съвместното ни начинание с Уилям дьо Уиндзор, прогонено от радостта ми от възвръщането на здравето на Едуард. Бяхме в Уудсток, където някога Уикам ликуваше, че може да преобрази старата къща в разкошен дворец. Ловът беше успешен и както често се случваше при промяна на обстановката, Едуард се съвзе и телом, и духом. Или може би ме е тласкала печалната ми амбиция да притежавам кралски откуп във вид на бижута. Това не мога да отрека.

Или в основата си това бе желание, породено от отношението на Джоан Кент към мен, да докажа, че сега съм жена, достойна за такива бижута? Ами може и да беше и мисля, че вината за това не е изцяло моя. Някога, по време на престоя й в абатството, й донесоха пратка.

— Отвори го — нареди тя.

Развих кожата и видях в ръцете си комплект копчета от скъпоценни камъни, които биха запалили огън във всяко сърце. Сапфири, обковани в злато.

— Не ги докосвай! — изръмжа тя и ги дръпна. Промените в настроението й наистина бяха невъзможни. — Знаеш ли колко ми струваха? Над двеста лири. Не са за такива като теб.

Сега обаче бяха за такива като мен. Моите бижута — бижутата на Филипа — далеч надминаваха всички украшения на Джоан Красивата. Щях да ги нося и да се наслаждавам на завистта й.

Защо не можах да видя до какво ще доведе тази моя молба към Едуард? През целия си живот бях внимавала за всяка своя крачка, а сега скочих в мочурище, което несъмнено щеше да ме завлече надолу. Какво предизвика пожара ли? Бижутата на Филипа. Някои наследени, други подарени, трети донесени от самата нея в Англия преди толкова години. Всички те бяха великолепни.

— Твои са — постави ги Едуард на леглото в стаята, която бе построил с такава любов за Филипа и която сега заемах аз. Към бижутата имаше и писмо, написано със собствената му ръка.

… даваме и отстъпваме на нашата обична Алис Перърс, придворна дама на нашата любима съпруга Филипа, сега покойница, всички бижута и лични вещи, които споменатата кралица повери на Юфемия, съпруга на сър Уолтър дьо Хасълуърт, и споменатата Юфемия трябва да ги предаде на споменатата Алис при получаването на тази заповед…

Бижутата на Филипа. Коя жена не би ги пожелала? Дъхът ми секна, когато повдигнах наниз от рубини, колие със сапфири, тежък пръстен с изумруд, и ги оставих да изтекат между пръстите ми и да се присъединят към блестящите си роднини в ковчежето с метални обръчи. Едуард ми ги беше подарил.

Но по чий почин?

По мой — на грешницата. Аз го помолих за тях. От смъртта на Филипа насам те така и не бяха видели светлината на деня. Вместо това чезнеха под надзора на една от дамите с най-висок пост в домакинството на Филипа. Затова помолих за тях и Едуард в своята щедрост го уреди. Юридически и законно сега бижутата бяха мои. И с тази проста придобивка помогнах на враговете си да ми изкопаят гроба. Много безразсъдно от моя страна. Дали се е дължало на алчност? Не мисля. Тези бижута заслужаваха да бъдат носени — и кой друг да ги носи, ако не компаньонката на краля?

Сложих сапфиреното колие, когато дворът се събра за вечеря.

Разбира се, всички веднага го познаха и слуховете се понесоха между желираните кюфтета с подправки и любимата сьомга на Едуард в пикантен сос. Всички ме съдеха за безочливостта ми. Нима не видях погледите, които се плъзгаха невярващо по богатството, което блестеше на гърдите ми? Слуховете се разраснаха още повече, когато на следващата сутрин закачих на наметалото си една брошка с рубини. „Позорна алчност“, казваха всички. Твърдяха, че съм нямала право да вземам украшенията. Кралят бил или запленен, или омагьосан — и двете еднакво лоши, — щом дал бижутата на съпругата си на своята блудница. Ако непременно някой трябвало да ги носи, нямало ли да е по-редно да красят врата на Изабела или дори на принцеса Джоан? Със сигурност не и шията на Алис Перърс. Едуард съвсем ли си бил загубил ума?

Можех да дам отговор на обвинителите си. Не че го сторих — защо да го правя? Всички обяснения от моя страна щяха да бъдат отблъснати веднага. Но какъв смисъл имаше такива великолепни бижута да стоят заключени в кутия в някаква прашна изба в дома на лейди Юфемия? Много по-добре беше някой да ги носи и да им се наслаждава. Как се наслаждавах само на тежестта и топлината им върху кожата си! Как се радвах на блясъка на камъните, на приглушеното сияние на златото! Бих отправила на всяка една от онези усойници от двора предизвикателство: да успее да не пожелае прекрасните бижута на Филипа така, както ги желаех аз. Усмихвах се, докато се перчех с тях с несмущавана от нищо гордост. Все пак не носех емблемите на кралската власт, нали така? Ако Филипа е искала да ги носят Изабела или Джоан, щеше да им ги остави в завещанието си. Но не го направи. Дали ги е завещала на мен? И това не, но не мислех, че би имала нещо против, ако можеше да ги зърне отгоре ми. И честно казано, мисля, че може би щеше да долови смешната страна на ситуацията.

Дали мислех за бъдещето? Да, разбира се. Докато силите на Едуард го напускаха, аз все по-припряно се подготвях за несигурността, която ме очакваше. Гресли можеше да възрази, че скъпоценните камъни са нищо в сравнение с трайната стойност на земята, но за мен и двете бяха еднакво ценни, а коя жена можеше да устои на колие от сапфири и перли? Освен това не можех да си позволя да проявя самодоволство. Едуард също го знаеше, макар че не говорехме за това с изключение на единственото сериозно уверение, което ми отправи:

— Те поне ще ти осигурят дрехи на гърба, Алис, и хляб на масата, когато мен вече няма да ме има, за да ги осигурявам.

О, да, можех да намеря безброй извинения. Но никога не ги изрекох. Знаех само, че на Едуард му е приятно да ме гледа с бижутата, и за мен това, както и собственото ми удоволствие, бе достатъчна причина да ги нося по най-показен начин под укорителния поглед на двора.

— Отиват ти също толкова, колкото на Филипа.

Усмивката, която в последно време почти отказваше да се появи на устните на Едуард — толкова слаби бяха мускулите му, — беше много нежна.

— Аз не съм Филипа, милорд — отговорих също толкова нежно. Понякога не бях сигурна, че изобщо ни различава. В този ден обаче ни различаваше.

— Много добре го знам. Ти си Алис и си моята любима.

 

 

В отговор на това, че си сложих един особено красив пръстен със смарагд, който Филипа много харесваше, и колан от златни брънки със също толкова прекрасни скъпоценни камъни, принцеса Джоан връхлетя в Уудсток незабавно и свирепо. Някой се бе погрижил слуховете да стигнат до нея.

— Те са на Филипа! — възкликна тя и от устата й се посипа порой от хули още преди да са затворили вратата на приемната ми. — С какво право дръзваш дори да ги докосваш? Камо ли да ги носиш!

При този сблъсък носех рубините. Е, тя нямаше как да не забележи тези, които украсяваха качулката ми — все пак бяха големи като костилки на череша. Би било трудно да ги пропусне. Поне бяхме насаме, когато Джоан ме стисна за китката, за да я огледа.

— Не вярвам на очите си!

Тя изви ръката ми и светлината проблесна върху пръстена и кървавочервената гривна на китката ми.

— Открадна ли ги?

Вдигнах вежди. Нямаше да удостоя с отговор подобно обвинение.

— Открадна ли ги? — Както винаги, Джоан не възприемаше. — Знам, че си го направила. Само така би могла да сложиш крадливата си ръка върху тях. Те са на кралицата. Не са твои.

— Така ли? Според мен са.

Погледът ми не се отклони от нейния и това най-после я накара да се замисли.

— Той ти ги е подарил?

— Да, разбира се.

— И какво трябваше да направиш, за да му ги измъкнеш? Не, не ми казвай — може да повърна.

Несъмнено трябваше да проявя повече предпазливост в отговора си.

— Не съм ли достойна за тях? — попитах. Когато по-късно си спомних за този ден, разбрах, че изобщо не съм била предпазлива.

— Ей богу, не!

— Ей богу, да.

Тя пусна ръката ми и се отдалечи, очевидно отвратена. Устните й се бяха отдръпнали и оголваха хубавите й зъби. Аз обаче я последвах. Не бях някаква придворна мижитурка, която всеки може да постави на мястото й. И бях уморена от необосновани обвинения.

— Щом ще говорим за това кой е достоен и кой какво е платил, помислете за следното, милейди. Колко нощи съм прекарала седнала до краля, когато не може да заспи? Колко нощи съм му говорила или чела, за да прогоня кошмарите? Колко дни съм посветила на меланхолията, която го смазва?

Опитвах се да я накарам да погледне отвъд предразсъдъците си, да я накарам да ме признае — мен и това, което съм постигнала.

— Вие знаете какво е да гледаш как един силен мъж страда. Постоянно ме обсипва с изисквания, но е неутешим в слабостта си. За една жена не е лесно да стои като отбрана срещу ужасите, които го нападат. Вие знаете това от опит.

За миг видях, че се поколебава. Разбираше какво имам предвид. Но това не продължи дълго.

— Принцът е мой съпруг! Мое право и мой дълг е да стоя до него! Ти нямаш никакво право!

И последните капчици благоразумие се стопиха под презрението на Джоан.

— А кралят е мой любовник! — отвърнах й. — Той ми подари бижутата на Филипа и аз ще ги ценя. Ще ги нося и ще им се наслаждавам.

— Ще ги носиш като курва. Без никакъв срам. Като придворна курва, която иска бижута в замяна на тялото си.

Аз обаче не мислех, че съм такава. Това не беше заплащане срещу извършени услуги, а подарък от любов. И все пак по никакъв начин не можех да докажа невинността си. Вече ми беше излязло име и трябваше да живея с него, но понякога беше много трудно да приема последствията. Свирепото нападение на Джоан все пак ме нарани, затова изрекох непростимото.

— Няма нужда да искам каквото и да било, милейди. Очевидно кралят смята, че златото и скъпоценните камъни са достойна отплата за превъзходните ми умения в леглото.

— Курва! — избухна тя и изфуча от стаята.

Щях да платя висока цена за непредпазливостта си, по-висока, отколкото бих могла да си представя, че е възможно, макар че заради Едуард направих опит за помирение. Все пак не бях съвсем безсърдечна. За жалост добрите ми намерения само влошиха положението.

Едуард посети принца в Кенингтън, където го придружих със сериозното намерение да се помиря с принцеса Джоан, защото бях решила, че Едуард заслужава малко мир в домакинството си. Трябваше да се избегне войната между неговата любовница и снаха му, настръхнали като подивели драскащи котки.

Само след минути кралят и принцът съсредоточено обсъждаха настоящото примирие с Франция, а аз, устремена към, както подозирах, загубена кауза, бях въведена от управителя в солария на Джоан.

Тя седеше с бродерията си в ръце. На пода до нея малкият й син прелистваше илюстрираните страници на някаква книга. Чаровно момче със светла коса и кръгли бузки, Ричард скочи на крака и се поклони с някаква чаровна старомодна грация.

Направих реверанс.

— Милорд. Милейди.

Бях твърдо решена да съм учтива.

Джоан не помръдна от мястото си. В очите й се четеше категоричен отказ.

— Мистрис Перърс.

Гласът й беше също толкова безчувствен, колкото и погледът.

— Негово величество дойде да разговаря с принца.

Държах се много официално. Как да повдигна темата? Право напред, като на турнирната арена, това бе единственият начин.

— Как е принцът?

Нямаше нужда да питам — нима не бях видяла с очите си? Той бе отслабнал отчайващо. Погледът му беше трескав, кожата — сива, косата — обезцветена и провиснала, а легенът, поставен до кушетката му, бе зловещ сам по себе си. Изражението на Джоан стана сериозно, а чертите й се напрегнаха от тревога. Неспособна да скрие страха си, тя поклати глава. Както никога, защитите й рухнаха и очите й дори овлажняха. Това бе единствената ми възможност, заради Едуард, да изсмуча отровата на нейната омраза към мен.

Скръбта й бе видима съвсем ясно в стиснатите устни, в суровите линии, вдълбани в меката плът между носа и устата й. Тя сякаш забрави, че тази, с която говори, съм аз. По бузата й потече една сълза. После втора.

— Не знам какво да направя за него.

Това беше стон, който се изтръгна право от сърцето й.

— Аз мога да ви помогна.

— Ти! Какво можеш да направиш ти? — И тя ожесточено избърса сълзите.

Можех да се оттегля. Ако знаех какво ще последва, щях да го сторя, но изправена пред такава скръб и познавайки ужасната безпомощност, която ме обземаше, когато Едуард ме погледнеше така, сякаш не съществувам, не можех да си тръгна. В ръцете си държах малко ковчеже — истинско бижу от сандалово дърво с ъгълчета от слонова кост, метални панти, сложна малка ключалка и ключе. Сандъчето бе достатъчен подарък само по себе си, но за принца съдържанието му бе далеч по-важно. Бях донесла единствения подходящ подарък, за който се сетих. Принцесата със сигурност нямаше да приеме нищо друго от мен. Поставих го на раклата, в която на кълбо лежаха коприните й за бродиране.

— Какво е това?

— Подарък.

— Имам достатъчно ковчежета. По-скъпи от това.

Тя почти не го погледна. Вместо това продължи ожесточено да шие, да боде несръчно плата за кесия или за покривка за олтар.

Не ми се стори правдоподобно, предвид цената на сандъчето — защото то беше подарък от Едуард, — но не отговорих.

— Подаръкът не е в ковчежето, а в съдържанието му — обясних внимателно. Ако монахините можеха да ме видят отнякъде, щяха да се гордеят със смирението ми. — Това са лекарства и отвари. Те ще донесат облекчение на принца…

— И как действат тези лекарства и отвари? — попита Джоан и спря да шие.

— Те успокояваха краля в скръбта му след смъртта на Филипа. Помагаха и на Филипа.

Джоан остави бродерията си и аз видях как пръстите й се присвиват над малкия куполовиден капак. Не бе възможно да устои на такъв подарък. Тя повдигна капачето и отдолу се разкриха грижливо увитите пакетчета с билки, стъклениците с наситен цвят.

— Това са извлеци от някои разпространени растения — обясних аз. — Усвоих това умение в абатството. Това са листа от мокреш, които възвръщат апетита и подпомагат храносмилането. Тинктура от безстъблена иглика, която помага на човек да си почине и да успокои ума си. Кора от бяла върба, когато болката стане прекалено силна за понасяне. Записала съм количествата. — Посочих към пергамента, пъхнат под капачето. — Или вие, или личните прислужници на принца можете да ги смесвате с вино според указанията. Сигурна съм, че принцът ще се зарадва на действието им.

Джоан погледна към сандъчето, към спретнато подредените пакетчета и шишенца. Зъбите й се забиха силно в долната устна.

— Мога да ви уверя, че са много ефективни — окуражих я, когато тя не помръдна. — Има и пулпа от шипка — спира кървенето и загубата на телесни течности.

Всички бяхме чули за ужасяващите симптоми на принца, за постоянния поток от кръв и семенна течност, който нищо не можеше да спре.

Джоан се раздвижи. Така, сякаш бях пъхнала в незащитената й ръка цял сноп бодлива коприва, тя замахна с широко движение и помете сандъчето, което се разби на пода. Изпращя, пантите се счупиха, стъклото от стъклениците се разби и съдържанието им потече. Гъст слой от стрити билки покри локвите и започна да се извива в чудновати форми. Ричард нададе ужасѐн вик, а после бързо се зае да проучи какво е това и започна да рови с пръсти в бъркотията, но Джоан го сграбчи за туниката и го дръпна до себе си.

— Не го докосвай! Това е дело на Нечестивия!

— Не е! — възразих.

— Сатанинска отвара! А ти си негова слугиня!

Думите й ме стъписаха. Кръвта ми се смрази. Двете погледнахме към разрушението в краката ни, Джоан все още седнала, а аз скована от смисъла на намека й. Накрая Джоан вдигна поглед към моя и без да го отмества, щракна с пръсти към една от дамите си да се приближи от другия край на стаята.

— Махни това. Изгори го. И кутията. Не искам на пода ми да остане дори следа от това. — А после, докато жената гледаше глупаво към опустошението: — Веднага!

Изрече го със съскане, като целувка на стоманено острие към противника му.

Жената се зае със задачата, а принцесата стана, стисна ме за китката, наведе се и доближи устни до ухото ми.

— Наистина ли ме вземаш за такава глупачка?

Все още бях зашеметена от свирепия начин, по който прие подаръка, който можеше само да помогне.

— Помислих си, че може да приемете това, което мога да ви предложа, за да облекча съпруга ви — казах, загледана как по лицето й се редуват ярост и… това страх ли беше?

— Да го облекчиш! Извлеци от разпространени растения! — изръмжа тя. Гласът й се сниши до шепот, който затрептя в ъглите на стаята. — Чух, че използваш магии, за да постигаш целите си, мистрис Перърс. Мисля, че си си наумила maleficium^[1]. А не че изпитваш състрадание!

При произнасянето на последната дума от устните й захвърча слюнка.

Аз обаче чух само една дума от цялата тирада.

— Магия ли? — повторих също толкова тихо.

Това не беше дума, която човек може да крещи така, че да го чуят всички. Бях чула много неща по свой адрес, но не и това. В ума ми трепна лек страх, но успях да се усмихна подигравателно. Направо да се изсмея.

— И какво казват те? Които и да са те. Че ям детска плът? Че си имам фамилиар^[2] и го храня с кръвта от собственото си тяло?

— Казват, че призоваваш силите на Дявола. Че притежаваш умения и познания, които никоя богобоязлива жена не бива да притежава. — Пръстите на лявата ръка на Джоан се свиха в знака срещу урочасване. — Как, за бога, може да се обясни фактът, че Едуард е запленен от една толкова грозна жена с ниско потекло като Алис Перърс? — И тя стисна зъби веднага щом произнесе името ми.

Стори ми се, че е плъзнала нож между ребрата ми, но успях да направя така, че отговорът ми да не издаде колко ме е наранила или поради страха, който започваше да запълва пространството около сърцето ми. Тръпката по гърба ми стана още по-студена — като януарски лед.

— Признавам, че е необяснимо — отговорих, отказвайки да браня рождението си или външния си вид. — Но любовта на милорд към мен не е резултат от магии. Нито пък този подарък. — Прокарах обувката си по прашеца от изсушена полска теменуга, който все още застилаше пода. — Но ако моят съпруг страдаше така, както страда вашият, милейди, бих прибегнала дори до силите на самия Дявол, за да облекча тялото му. Щях да проверя всичко по пътя оттук до сърцето на ада, ако това би дало на съпруга ми спокойна нощ и край на болката.

— Махай се!

— Милейди — отговорих и направих реверанс.

— Махай се! Или ще дам на властите доказателство, че си ми предложила вещерски подправки.

— Вашето доказателство е безполезно. — Заради Едуард нямаше да си позволя да избухна.

— Махай се от погледа ми!

Махнах се. Повече не се опитах. Джоан бе прекалено разядена от омраза. Не казах на Едуард нищо за тази среща. Нямаше причина да научава.

„Магия. Maleficium.“

Злостното обвинение не спираше да бръмчи в мозъка ми като настойчив бръмбар в сърцевината на напръстник. Не съществуваше доказателство, което Джоан да може да използва срещу мен — сигурна бях, защото нямаше никакво омагьосване. Но обвинението беше прекалено сериозно, за да го отмина с лека ръка.

Доказателствата можеха и да се фалшифицират, нали така?