Ан О'Брайън
Компаньонката на краля (15)

Тринайсета глава

Как можах да проявя такава катастрофална недалновидност? Бях ужасяващо, неизвинимо самодоволна, непростимо заслепена и нямах друго оправдание освен това, че всичко вървеше толкова нормално, та постепенно се успокоих и повярвах, че в близко време няма да има никакви промени. Защо да се безпокоя? Нищо не подсказваше, че в дългите топли дни на лятото на 1375 година се крие каквато и да било опасност. Едуард беше достатъчно силен да организира турнир, а зрелищните тържества в Смитфийлд, в които аз изпълнявах ролята на Слънчевата дама, оставиха приятен вкус върху небцето ми. Както и уверението на Уиндзор, че ще му липсвам.

Нямаше очевидна причина за тревога.

Защо човек никога не вижда опасността, преди да се сблъска с нея, така както никой не може да предвиди зимната буря, която се развихря над брега и смазва всичко, оставяйки след себе си само опустошение и хаос? Не я видях, но тя се разрази над главите ни с катастрофална сила.

Когато се връщам назад, осъзнавам, че по никакъв начин не бих могла да предвидя случилото се. Едногодишното примирие с Франция скоро щеше да изтече и краят му — да донесе възможност за нови военни действия, но дотогава оставаше още време. Може би щяхме да успеем да изковем още едно примирие. Нито една от двете страни не подканваше другата към нови кръвопролития.

Здравето на Едуард висеше на косъм, който бе изтънял, но не се скъса. Някои дни бяха добри, а в други тънеше в меланхолия, от която не можех да го измъкна, но смъртта не се приближаваше. На принца нищо не можеше да му помогне. Ако тълкувах вярно признаците, до една година щяхме да му поръчваме саван. Джоан, отправила поглед към бъдещето на сина си, беше напрегната като къделя, опъната върху хурката на нова предачка. И бездруго непредвидимият й темперамент беше станал опасно избухлив. Но кралят се беше вкопчил здраво в живота, а освен това имаше наследник в лицето на младия Ричард.

Уиндзор беше в Ирландия, новините от него — нередовни, но знаех, че един ден ще се върне при мен. Отказвах да призная как копнея да го видя пак.

В първите месеци на новата година свикаха парламента. Възможността да издържаме армия беше от първостепенно значение, а новите данъци — много важни за събирането на необходимите средства. Кралската съкровищница се нуждаеше от вливане на значително количество злато. Като цяло, нищо необичайно. Дори принцът събра сили да присъства на церемониалното откриване заедно с Гонт и краля — впечатляваща тройка с кралска кръв. Робите им от ален плат и хермелин прикриваха крехкостта на живота отдолу.

Джоан остана настрана от двора. Никой не спомена нищо за магьосничество.

И така, дните минаваха един след друг и неумолимо водеха към лятото на 1376 година. Кой би могъл да предвиди изхода от свикването на този триж проклет парламент? Бароните, духовниците и представителите на общините се събраха в Цветната зала в Уестминстър и нищо не подсказваше опасност — имаше само официални поздрави и надлежни усмивки от всички страни. Никъде не се забелязваше прекалено безпокойство. Защо някой би очаквал да има прегради пред исканията на краля? Парламентът щеше да действа така, както винаги — да се съгласи за субсидиите. Представителите на общините се оттеглиха, както обикновено, в помещението, където се събираше катедралният съвет на абатството, за да изберат ръководителя си и да обмислят предложенията за събиране на средства за кралските ковчежета. Обсъждането щеше да е кратко и продуктивно.

Кръв Христова! Не беше нито кратко, нито продуктивно. И аз го разбрах съвсем скоро.

Гонт, тласкан от насъбран гняв, отвори със замах вратата на личната приемна на Едуард, където седях, като си сваляше в движение ръкавиците и шапката. Изблъска Латимър с рамо, затръшна вратата, прекоси с широка крачка стаята и се спря пред мен.

— Къде е той?

Гонт рядко губеше контрол, но сега заедно с него в стаята се вмъкна остър страх. Събрах на купчина документите, които четях, и ги пъхнах под ръба на сандъчето, в което държах перата и мастилото си. Изправих се и сърцето ми се разтуптя от внезапен страх.

— Кралят си почива… — промълвих и застанах пред вратата на Едуард, който лежеше в леглото си напълно изтощен.

Гонт обиколи стаята, защото не можеше да стои на едно място.

— Общините! Избрали са за председател Питър дьо ла Мар.

— Аха!…

— Дьо ла Мар, за бога! — оголи зъби Гонт в пристъп на ярост. — Разбира се, това име ви говори нещо.

Вдигнах вежди, с което изразих отговора си. Всеки мъж и всяка жена в двора знаеха за неотдавнашния ми сблъсък с един от членовете на рода Дьо ла Мар — инцидент, за който наистина съжалявах. Мъдростта ми диктуваше да не се намесвам в спора, но какво значение имаше мъдростта в сравнение с отказа за справедливост, отправен към невинен човек? Намесих се в прения, която нямаше нищо общо с мен, и, честно казано, изходът ми достави голямо удоволствие.

— Нашият нов председател не е нито мой, нито ваш приятел — отсече Гонт и започна да усуква част от завесата в някаква форма, а после я удари така, че тя отново се изду в безпорядък. — Не съм сигурен кого презира повече — мен или вас.

— Мога да предположа.

Тъй като за момента бях сравнително спокойна, че Гонт няма да нахлуе при Едуард, изоставих поста си и седнах така, че да мога да виждам Гонт, докато той продължаваше да крачи из стаята. Моят противник от неотдавнашния сблъсък беше братовчед на този Питър, който сега беше председател на Камарата на общините: Томас дьо ла Мар, абат на „Сейнт Олбънс“, човек, прочут с ерудицията си, но не и с великодушие или състрадание. И не със склонност към компромиси.

Застанахме един срещу друг във връзка със собствеността на едно незначително малко имение, Оксхей. Фицджон, рицар, който живееше там, беше прогонен от имението, след като абатът предяви претенции за собственост. И така, какво направи Фицджон ли? Преди отново да влезе в къщата и да я овладее, с достойна за възхищение хитрост той ми отдаде имението като ленно владение. И абатът, готов да призове местната сган, за да овладее Оксхей в името на свети Олбън и да изгони Фицджон, в последния момент реши, че предпочита да не влиза в разпра с Алис Перърс.

Какво се случи после ли? Аз задържах имота, като оставих Фицджон като мой наемател до края на живота му, а абатът зареди проклятия към душата ми. Всичко това беше крайно неприятно, предвид факта, че новият председател беше братовчед на абата.

— И така, какво означава това за нас? — попитах, разглеждайки хлабаво преплетените си пръсти. Не изпитвах никакво напрежение. Все още не виждах опасността. Нима Гонт не можеше да използва влиянието си срещу този новоизвисил се никой, новия ръководител на Камарата на общините?

— Означава, че сме застрашени — процеди Гонт през стиснати зъби.

Намръщих се.

— Дори ако двамата с абата обединят силите си, какво могат да ни сторят?

— Помислете! — закрачи из стаята Гонт и стисна страничните облегалки на креслото на Едуард, в което бях седнала, като по този начин ме прикова там. Очите му бяха само на една длан разстояние от моите. Отказах да си позволя да примигна дори когато видях в тях собственото си отражение. — Кой е благородният работодател на Питър дьо ла Мар?

— Графът на Марч…

— Трябва ли да продължавам?

Гонт се обърна, закрачи към прозореца и погледна навън, макар да се заклевам, че не виждаше облаците, носени от вятъра. Не, нямаше нужда да продължава. Просто не бях направила връзката, но сега я направих. Питър дьо ла Мар беше управител на Едмънд Мортимър, граф Марч, съпруг на внучката на Едуард Филипа. Човекът, на когото не му липсваше влияние в качеството му на маршал на Англия. Който щеше да бъде предоволен да види невръстния си син увенчан като следващия крал на Англия.

— И Марч е замесен…

— Сигурен съм!

— Заради престолонаследието…

— Именно! Всички те са се забъркали заедно с родния ми брат, принца, в заговор срещу мен.

Сега пръстите ми се преплетоха, а кокалчетата им побеляха. Нима от самото начало не си задавах въпроса колко верен ще се окаже Гонт към истинското наследяване на английската корона?

Гонт обърна глава и ме изгледа свирепо през рамо.

— Това е заговор срещу мен и срещу тези, които са известни като мои приятели. Хубав малък заговор, скроен от абата на „Сейнт Олбънс“ и принца. Знаете ли, че са водили продължителни разговори, когато по-рано тази година принцът се е отбил там на път от Бъркхамстед към Кентърбъри?

Не, не знаех.

— Принцът не е бил толкова болен, че да не отдели известно време да нашепва двусмислени слова в ухото на абата. И така, това е положението. Марч, братовчедите Де ла Мар и принцът, всички забъркани в генерален план да задържат мен и наследниците ми настрана от трона.

Никога досега Гонт не бе обличал амбициите си в толкова ясни думи. Не и пред мен. Подозирах, че не го е правил и пред никого другиго, защото такива приказки бяха опасни. Всъщност представляваха измяна, защото всичко пак се връщаше към въпроса за бъдещото наследяване на трона. Ако синът на принца, Ричард, умреше без потомство, синът на Марч и Филипа щеше да управлява Англия според реда на унаследяването, защото Филипа бе родила момче, което вече бе тригодишно. Не Гонт. Не синът на Гонт, Хенри Болингбрук. Беше ли Гонт дотолкова зъл и амбициозен, че да унищожи претенциите на племенника си Ричард? Или тези на невръстния син на Марч? Юмрукът му се стисна силно и се подпря на перваза на прозореца. Помислих си, че е възможно. Но мисълта не беше доказателство.

Каквато и да беше истината, според слуховете принцът живееше в страх, че синът му може никога да не управлява, ако Гонт постигне целите си. И от болничното си легло принцът използваше съюзниците, с които разполагаше: братовчедите Дьо ла Мар, а сега и Марч, който очевидно бе открил, че може да спечели много, ако се изправи срещу Гонт.

Принудих ума си да разплете възлите. Не можех да видя накъде води всичко това. Освен ако новият председател на Камарата на общините, Дьо ла Мар, не възнамеряваше да използва единственото оръжие, с което разполагаше, за да постигне това, което искаха той и останалите заговорници. Умът ми започна да се прояснява. Единственото оръжие, което щеше да му даде значителна власт.

— Мислите ли, че общините ще отпуснат финанси за войната? — попитах.

— Срещу определена цена. И се обзалагам, че Дьо ла Мар го е планирал до последната подробност. Ей богу, той знае точно какво ще поиска!

— Какво?

— Надушвам опасност. Замислят нападение. Над мен, над моите сподвижници в управлението. Латимър и Невил. Лайънс. Всички съветници, защото аз им помогнах да получат постовете си. Дьо ла Мар и Марч няма да спрат със заговорите и интригите, докато край Едуард не остане нито един човек, свързан с мен. Изолирайте Гонт, това е планът. Брат срещу брата. — Очите му проблеснаха гневно, усмивката му беше свирепа. — И ще обявят война и на вас, мистрис Перърс, освен ако не съм разгадал съвсем погрешно намеренията в този хитър ум на Дьо ла Мар. Всеки шанс да заема мястото на брат си ще бъде погребан под смазаната репутация на кралските съветници и кралската любовница.

Той скръсти ръце и се облегна на каменната зидария.

— Не мислех, че Марч има такива амбиции. Сбъркал съм. Мисълта да стане баща на наследника на трона очевидно го блазни.

Баща на наследника на трона ли? Но само ако Ричард умре. Или може би нямаше нужда да умира… Мисълта за усложненията се разпростря в мозъка ми като паяжина, тъкана от подчертано енергичен паяк. Марч — и дори Гонт — можеха да оспорят законородеността на момчето поради скандалното брачно минало на Джоан. Нямаше да са първите, но още не можех да мисля за това. Защото виждах надвиснала друга, много по-непосредствена опасност.

— Можете ли да му попречите? На Дьо ла Мар? — попитах.

— Какво мога да направя? Представителите на Камарата на общините се избират и те държат контрола над финансите — отговори Гонт така, сякаш, бидейки жена, не можех да го разбера. — Ако се опитам и не успея, ще се направя на глупак.

Потри лицето си с ръце и аз осъзнах колко е уморен.

— Трябва да кажете на краля — продължи той.

Отговорът ми беше незабавен и прям.

— Не.

— Той трябва да разбере.

— Какъв е смисълът? Щом вие не можете да направите нищо, какво очаквате от един старец, който вече не може да мисли за планове, преговори и политически битки, който не може да наложи авторитета на кралската власт? Виждали сте го, когато е изцеден като празна гарафа. Какво може да направи? Най-вероятно ще покани Дьо ла Мар да пийнат бира и да обсъдят лова в близката гора.

— Той е кралят. Трябва да се изправи пред тях.

— Не може. Знаете, че не може — не отстъпих.

По красивите черти на Гонт, толкова подобни на тези на баща му, разбрах, че е осъзнал истината.

— Това само ще наскърби краля още повече — продължих.

Гонт запрати злочестите си ръкавици на пода. За миг остана загледан в тях така, сякаш очакваше от тях да му дадат отговор как да разреши кризата. После кимна отсечено.

— Права сте, разбира се.

— Какво ще правите? — попитах, докато той се навеждаше за ръкавиците.

Гонт се отправи към вратата. Мислите му очевидно бяха безкрайно далеч и въпросът ми го накара да се закове на място. Той плесна с ръкавиците по бедрото си, търсейки изход.

— Ще направя всичко възможно да изсмуча отровата от раната. Единствената добра новина е, че принцът е прекалено слаб, за да присъства на заседанието. Това може да ми даде по-голяма свобода в подхода ми към председателя Дьо ла Мар. Ще бъде цяло чудо, ако се измъкнем невредими от тази ситуация. Пазете си гърба, мистрис Перърс.

— Ще го пазя. Ще пазя и гърба на Едуард.

— Знам. — За миг суровостта в гласа му изчезна. — Неприятно ми е да го призная, но вие винаги сте държали на него.

А после остротата се завърна.

— Да се надяваме, че ще успея да убедя принца да се смили над баща си и да го остави да изживее последните си дни в мир.

Той понечи да отвори вратата, нахлупи шапката на главата си и си сложи ръкавиците, а аз се зачудих… Никой друг не би посмял да му зададе този въпрос, аз обаче щях да го направя.

— Милорд…

Той се спря с ръка на дръжката.

— Желаете ли короната за себе си?

— Наистина ли ми задавате този въпрос?

— Защо не? Няма кой да ни чуе. А и каквото и да кажа, кой ще повярва на моята дума срещу вашата?

— Вярно — съгласи се Гонт и стисна саркастично устни. — В такъв случай отговорът е „не“. Нима не се заклех да браня момчето? Ричард е син на брат ми. Привързан съм към него. Така че не, не се стремя към короната.

Не ме погледна. Не му повярвах. Не му вярвах.

Но към кого другиго можех да се обърна? Никой друг нямаше да се обади в моя защита.

Гонт си тръгна и ме остави да разгадая онези нишки от предупреждението, които ме засягаха. Значи зад атаката на Камарата на общините стоеше принцът, решен да задържи брат си настрана от трона. Заговорниците щяха да се разправят с всички приятели и съюзници на Гонт. Видях в каква опасност се намирах самата аз, защото така и не успях да създам каквато и да било връзка между себе си и принца — но може би беше глупаво да се упреквам заради едно невъзможно помирение. Щях ли да успея да заобиколя ненавистта на Джоан? Спомних си яростта й заради билките, как унищожи красивото сандъче. Не, принцът щеше да ме сметне за същата курва, която мисли само за себе си, за каквато ме смяташе съпругата му.

Можех ли сега да направя нещо, за да изсмуча отровата, както толкова уместно се изрази Гонт? Не се сетих за нищо. Едуард не беше достатъчно силен да се изправи пред парламента и да изиска подчинението му, както може би щеше да стори някога. Парите му трябваха. А каква цена щеше да поиска Дьо ла Мар срещу съдействието си да отклоним надвисналата заплаха от страна на Франция? Ненадейно страхът кацна на рамото ми и зацвърча в ухото ми като онази проклета, отдавна умряла маймунка на Джоан.

„Пазете си гърба, мистрис Перърс!“

Помислих си дали да не пиша на Уиндзор, но се отказах още преди да съм започнала. Какво щях да му кажа? Не можех да очаквам помощ от този ъгъл, преди да се е стоварила брадвата. Ако се стовареше. Всичко беше толкова несигурно. Потреперих. Трябваше просто да се надявам наточеното й острие да се стовари някъде другаде.

През онези дълги дни след предупреждението на Гонт, в които седях и чаках в Уестминстър, почти без да се отделям от Едуард, името на Питър дьо ла Мар започна да ме преследва в сънищата ми и ги превърна в кошмари. Измъквах всяко възможно късче информация. Нито Едуард, нито принцът посетиха някое от по-нататъшните заседания, така че цялата отговорност се стовари върху Гонт, който се опита да ограничи властта на Дьо ла Мар, като настоя при него в Бялата зала да отидат само една дузина членове на Камарата на общините и там да се проведе съвещание в ограничен кръг. Тонът на повикването стресна Дьо ла Мар и той заяви намеренията си съвсем ясно, когато доведе над сто от избраните членове за пълно заседание на парламента. Там тези членове застанаха зад гърба му, докато председателят им излагаше намеренията си пред лордовете и епископите в Цветната зала.

Това заседание изобличи блъфа на Гонт. Вдъхна ми страх от Бог. Играта, която Дьо ла Мар играеше, може и да беше опасна и безпрецедентна — той предизвикваше кралската власт, — но не бих се обзаложила, че ще загуби.

„О, Уиндзор! Иска ми се да беше тук, в Уестминстър. За да ми вдъхнеш сили.“

Трябваше да се изправя срещу враговете си сама.

 

 

Описанието на събитията от тази сесия, което Гонт направи, за да мога да обмисля положението внимателно, беше мрачно и живописно. Бам! Юмрукът на председателя Дьо ла Мар се стоварил върху полираното дърво. Бам! И пак бам! — след всяко едно от исканията му. Къде били отишли парите, отпуснати последния път? Походите от предишната година се оказали скъпоструващи провали. Нямало да отпуснат още средства, преди да се удовлетворят оплакванията на общините. Гладка усмивка. Гладка като току-що избито масло. Виж, ако кралят бил готов да направи отстъпки… Възможно бе да размислят…

О, наистина добре го бяха подучили какво да говори!

Отсега нататък трябвало да има Съвет на дванайсетте — дванайсетима одобрени съветници! Одобрени от кого, за бога? Хора с ранг и безупречна репутация, които да обсъждат с краля всички дела. Не трябвало да има повече сборища — интересен избор на дума, който се вряза като нож в бушуващите ми чувства — от амбициозни алчни личности, които гледат само собствените си интереси и въвличат краля в необмислена политика в ущърб на интересите на кралството.

А тези, които сега заемаха авторитетни длъжности близо до краля? Какво щеше да стане с тях?

Влиянието на всички тях било нечисто, разпенил се Дьо ла Мар. Те не били нито верни, нито полезни на кралството. Трябвало да ги отстранят, да ги лишат от властта и богатството им, да ги накажат.

А когато парламентът — когато Дьо ла Мар — останеше удовлетворен от отстраняването им? Ами тогава Камарата на общините щяла да обмисли въпроса за парите за войната с Франция. Тогава и само тогава.

— За какви се мислят, за крале и принцове ли? — беснееше безсилно Гонт. — Откъде я вземат тази гордост, това високомерие? Не знаят ли колко съм могъщ?

— Не разполагате с никаква власт, при положение че парламентът държи контрола над финансите — отговорих.

Възелът от страх в стомаха ми се стягаше все повече с всеки изминал ден, докато очаквахме изхода.

Най-после той дойде.

Латимър, Лайънс и Невил, нарочени като приятели на Гонт. Какви бяха обвиненията срещу тях ли? Дьо ла Мар и неговите подлизурковци им придадоха законов вид, и то абсурдно добър. Не едно обвинение, не двайсет, а над шейсет обвинения в корупция и злоупотреби, лихварство и изнудване. Че са прибирали в джоба си огромни суми от контрабанда и кралски средства, че са фалшифицирали документи, че са прибягвали до незаконно присвояване. Накарах да ми донесат копие от обвиненията и го прочетох с нарастващ ужас. Дьо ла Мар се беше настървил за кръв. Нямаше да се задоволи с нищо по-малко от пълно унищожение.

Скъсах листа на две. Мотивът зад написаното блестеше ясно като сребърна монета, пусната в блюдо с вода. Изобщо не ставаше въпрос за вината на тези хора. Ставаше въпрос за контрола, съсредоточен в тесния им кръг, за абсолютната им власт над това кой има достъп до краля и кой няма. Аз и Латимър може и да виждахме това като въпрос на защита на монарха, чиито сили все повече отслабваха; Дьо ла Мар обаче го смяташе за пагубно влияние, което трябваше да бъде унищожено с огън и кръв. Какво значение имаше, че Латимър беше героят на Англия, мъжът, който се бе отличил на бойното поле при Креси? Какво значение имаше, че управляваше домакинството на Едуард изключително ефективно? Латимър и сподвижниците му бяха инструменти на Гонт. Дьо ла Мар се бе опиянил от властта и щеше да наложи своето. Гонт беше безпомощен.

По време на цялото това свирепо нападение над министрите му Едуард така и не разбра.

Опитвах се да попреча на цялата тази катастрофа да смути Едуард, който с всеки изминал ден все повече губеше връзка с действителността. Накарах всички около него да пазят тайна и щях да успея, ако не беше един проклет интригант, един рицар от най-тесния кръг на служителите му, приятел на Латимър и Лайънс, който помоли Едуард да се намеси.

Проклех го заради това, но стореното беше сторено.

След това нямаше как да запазя тайната.

— Няма да го направят, Едуард — опитах се да го успокоя. На заседанията бяха обсъждали сваляне от поста, хвърляне в затвора и дори екзекуция за Латимър и Невил.

— Откъде можем да знаем? — И Едуард задърпа робата си и разкъса кожата, която се разцепи под трескавите му пръсти. Ако можеше да закрачи яростно из стаята, щеше да го стори. Ако бе достатъчно силен да се отправи към Уестминстър, щеше да тръгне натам и да се изправи срещу Дьо ла Мар. Вместо това по лицето му течаха сълзи, породени от собствената му безпомощност.

— Това нападение не е срещу теб! — опитах се да го убедя. — Няма да ти сторят нищо. Ти си кралят. Те са ти верни.

— Тогава защо ми отказват пари? Ще ме повалят на колене. — Той отказваше всякакво успокоение.

— Гонт държи положението под контрол — казах.

Опитах се да го убедя да пийне малко бира, но той бутна ръката ми настрана.

— Не е редно парламентът да напада министрите ми.

Умът му, който се гърчеше в хватката на какви ли не злини, не можеше да проумее целия мащаб на замисъла на Дьо ла Мар. Взех ледената му ръка, за да я стопля в своите.

— Искам да видя принца… — оповести той и дръпна ръката си.

— Не е достатъчно здрав да дойде при теб.

— Трябва да чуя какво ще ме посъветва. — Твърдо решен, Едуард се изправи с усилие на крака. Въздъхнах. — Искам да отида още днес, Алис.

— Значи ще отидеш.

Не можех да го спра, затова се постарах да го улесня, като му подготвих всички удобства за пътуването до Кенингтън. Не тръгнах с него: там нямаше да съм добре дошла и нямаше да има никаква полза да тревожа Едуард още повече, като го правя свидетел на чутовен изблик на враждебност между мен и Джоан. Помолих се принцът да успее да даде на баща си утехата, която аз не можех.

И така, заех се със собствените си приготовления. Повече не можех да се заблуждавам, че Латимър, Лайънс и Невил ще се измъкнат невредими. А когато те паднеха…

До момента моето име не се споменаваше в предприетите от Дьо ла Мар гонения. Никой не ми бе обърнал внимание, но това нямаше да продължи дълго: предчувствах, че денят на разплатата приближава. Като предпазна мярка се отправих по Темза към Паленсуик, далеч от Уестминстър и кралските дворци. Благоразумието можеше да се окаже най-добрият курс на действие. Какво щеше да е въздействието върху все по-отслабващите интерес и тяло на Едуард, ако единственият устойчив център на живота му изчезнеше от него? За първи път мисълта за Паленсуик, най-обичаното от всичките ми имения, и за събирането с дъщерите ми не ме изпълни с радост. Не. Над главата ми бе надвиснал черен облак, дело на Дьо ла Мар.

„Буреносни облаци. Гарвани в бурята.“

Думите отекнаха в главата ми съвсем ясно. Уиндзор, сбит и изразителен. Предчувствието за надвиснала гибел все повече се засилваше.

Дните минаваха, натежали от поличби, а аз треперех от страх. Макар и откъсната от двора, нима можех да не видя опасността, надвиснала над главата ми, оголила зъби като свиреп алаунт? Можех да разгадая признаците и сама, докато чаках в Паленсуик с опънати до крайност нерви. И колко странно беше всичко! Смело сърце спеше в краката ми, необезпокоявана от никакви тревоги, унесена в сън за зайци и мишки. Камата на Уиндзор лежеше забравена в една ракла на горния етаж. Заплахата не идваше от острието на убиец, а от тежката ръка на закона.

Тримата кралски съветници бяха осъдени по съкратената процедура, лишени от постовете си и от имуществото си. Осъдиха ги на затвор, но настояванията за екзекуция не получиха отговор. Дори Дьо ла Мар не можеше да направи обвиненията в държавна измяна убедителни. Тези хора не бяха предатели, поставили в опасност краля или държавата, освен ако сдобиването с кесия със злато не бе държавна измяна, а в такъв случай всички, които работеха за властта, бяха изменници. Но затвора сметнаха за справедливо наказание. Това бе наградата за службата при краля, цената, която Латимър, Невил и Лайънс платиха за връзките си с Джон Гонт и Алис Перърс!

Аз ли щях да бъда следващата? Като син на краля Гонт щеше да е в безопасност, но компаньонката на краля щеше да е мишена, която си струва да повалиш. И аз можех да свърша дните си в затворническа килия.

Мисълта ми се стрелна към Ирландия, както често се случваше напоследък.

Дали Уиндзор знаеше за тежкото ми положение? Представях си как препуска към Англия, за да ме защити, и тази мисъл ми вдъхваше някаква глупава утеха. Но, разбира се, той нямаше да дойде и беше прекалено далеч, за да ми протегне ръка. Прогоних образа на ръцете му, които се вдигаха да ме защитят, за силата му, която отблъскваше всяко нападение. Прекалено болезнено бе да си ги представям, когато не разполагах с никакво оръжие. Бях дала на Едуард всичко, което можех — младостта си, тялото си, децата си. Безусловната си вярност. Сега наистина бях сама.

А после, както и очаквах, обвиненията срещу мен пристигнаха, подпечатани със злокобен червен восък. Трябваше да седна — коленете ми изведнъж омекнаха така, че повече не можеха да ме държат. Прочетох обвиненията на Дьо ла Мар и в слепоочията ми заблъска болка, докато осмислях удивителния им обхват. Какво бяха скроили, за да направят позицията ми незащитима?

Докато четях първото обвинение, болката намаля. Дишането ми се успокои. В предвидимите фрази нямаше нищо толкова възмутително, че да ме стъписа. На това обвинение можех да отговоря. Можех да се защитя. Все пак не беше толкова ужасно…

Заграбвала е по три хиляди лири всяка година от кралската съкровищница.

Откъде си бяха съчинили тази сума? Всички средства, които бях взела, бяха подаръци от Едуард. Нищо не бях откраднала. Негово право бе да дава подаръци на когото пожелае, а когато вземах назаем пари за купуване на имения или на феодални права, никога не го правех без съгласието на Едуард. Освен покупката на именията Хичин и Пламптън Енд по-рано тази година, когато съзнанието на Едуард се бе отнесло някъде далеч. А и бях върнала по-голямата част от заема… А ако по някакво недоглеждане не бях, е, добре, нека парламентът докаже, че съм прибягнала до измама или злоупотреби в тази област.

Заграбила е бижутата на кралица Филипа. Носи ги. Без всякакъв срам демонстрира своя разврат с краля.

Да, наистина ги носех. Да, наистина нямах срам. Нима Едуард не ми ги подари? Нямаше нищо незаконно. Продължих да чета.

Тя е отделила краля от народа му. Единственото влияние над него е нейното, за да може да изсмуква от него богатства и власт.

Вярно. Наистина го бях държала отделно от света, на сигурно място. Ако това беше престъпление, трябваше да отговарям за него. Но не беше държавна измяна.

А после обвинение, което беше по-сериозно. Сърцето ми отново заби по-бързо.

Възползвала се е от кралските съдилища в стремежа си към придобиване на земя. Проявила е дързостта да седи до съдиите и да влияе на присъдите им по имотни дела за собствена облага.

Така беше. Ако бях мъж, който настойчиво защитава интересите си в съда, никой нямаше да ми отправи никакво обвинение. Нима беше престъпление човек да го прави? Щяха ли да ме накажат, задето съм прехвърлила допустимото за моя пол? Суровото предупреждение на Уиндзор нахлу в главата ми. Щяха да се опитат да ме накажат, задето съм престъпила границите, позволени на жените — но това не беше държавна измяна.

Сърцето ми отново се успокои. Всичко това нямаше да доведе до нищо. Преди да е изтекла годината, щеше да избухне някакъв нов скандал, който да привлече гнева на парламента. Нямаше нужда да безпокоя Едуард, защото заплахите срещу мен бяха лишени от съдържание и щяха да умрат сами. Успокоена от силата на логиката си, се върнах в Уестминстър и оттам, вече по-спокойна, писах на Уиндзор, докато юнските горещини започваха да ни измъчват:

Латимър, Лайънс и Невил гният в затвора, за което съжалявам. Нямам власт да им помогна. Гонт е бесен. Едуард е неутешим по причини, за които скоро ще узнаеш. Дьо ла Мар е разочарован, че не може да намери доказателства за държавна измяна срещу мен. Мисля, че накрая може да ме оставят на мира.

Не се тревожи, в безопасност съм.

Напоследък много ми се иска да си тук, с мен.

„Едуард е неутешим“, написах му. Не заради моите проблеми, защото не му казах нищо за обвиненията, отправени към мен. Как бих могла? Загубата на обичния му син бе прекалено тежък удар.

Принцът беше мъртъв.

Бях с краля през тези последни дни от живота на сина му, както и много хора от Лондон и от много по-далеч, дошли да видят края на този велик воин, повален преди да му е дошло времето. Минаваха пред него, докато той лежеше между съзнанието и делириума в Уестминстър. И мъжете, и жените плачеха открито. Джоан стоеше до него, скована и неспособна да заплаче в скръбта си.

Аз не плаках за принца, но плаках за Едуард, защото за него бе ужасно бреме да наблюдава смъртта на принца — на любимия му син, първородния му, неговата надежда за бъдещето, бранителя на Англия. Каква надежда можеше да му предложи Ричард, деветгодишното дете, избутано в стаята, в която витаеше смъртта, за да се прости уплашено и да го признаят за бъдещия крал на Англия? Принцът идваше в съзнание и го губеше, болката беше толкова силна, че загрозяваше благородното му лице, а Едуард остана до него до последния миг, до смъртта му. Избликът на скръб бе прекалено тежък за слабото му тяло. Лицето му бе посивяло от умора.

Когато всичко свърши, помогнах на Едуард да се насочи, препъвайки се, обратно към покоите си, където се отпусна на леглото си, невиждащ и без да помръдва, сякаш смъртта на принца бе пресушила част от живота в собственото му тяло. Останах до него до късно през нощта. Знаех, че няма да му кажа, че парламентът ме е нападнал. Казах си, помъчих се да повярвам, че общините са утолили жаждата си за кръв с Латимър и Лайънс. Доказателствата срещу мен бяха неубедителни и те щяха да ме оставят на мира, защото не си заслужавах усилията.

Сбърках! Колко много сбърках! Дьо ла Мар щеше да измъкне доказателства дори от пепелта в камината, ако се наложеше. Трябваше да се досетя, че няма да ме остави на мира. Но дори и да се бях досетила, какво можех да направя?

Скоро разбрах докъде е готов да падне Дьо ла Мар в жаждата си за отмъщение.

 

 

Бяхме В Шийн. Надявах се, че чудесният дивеч тук ще помогне на Едуард да се ободри. Уикам, възстановен до върховете на светската власт като един от новоназначените принципни мъже, които щяха да съветват Едуард на мястото на подлите му досегашни съветници, пристигна едновременно с група търговци, които бяха дошли да отправят петиция към краля от името на град Лондон. Донесли горчиви оплаквания от нестабилното състояние на закона и реда в столицата, те бяха твърдо решени да накарат Едуард да ги изслуша, макар че аз бих предпочела да ги отпратя. Столицата бе получила покана да изпрати делегация и сега тази делегация бе дошла да види краля и да го помоли да се намеси. Признала, че каузата им е справедлива, а може би и усещайки противния, изпълнен с омраза дъх на Дьо ла Мар във врата си, им позволих да влязат. Да, бях успяла да се изплъзна от ходовете на председателя срещу мен, но нямах намерение да наливам масло в огъня, като държа Едуард далеч от народа му. Положихме големи усилия да се представим възможно най-добре. Приемът се състоя не в голямата зала за аудиенции, а в една по-малка, където кралят вече беше седнал при влизането на молителите.

Те се поклониха пред него. Едуард не показа с нищо, че ги е забелязал.

„Прости ми, Едуард! Прости ми!“ Пак ми се доплака заради него. Колко често напираха сълзите в последно време, когато бях прекарала почти целия си живот със сухи очи. Нима Дьо ла Мар, в рядък пристъп на милост към своя крал, не можеше да признае истинската причина да държа Едуард далеч от очите на хората?

Бяхме го облекли в златоткан плат и го бяхме завързали колкото се може по-добре на мястото му, така че поне на външен вид изглеждаше нормален. Но на кралския трон сякаш седеше статуя, а не човек, който живее и диша. Той гледаше търговците с блуждаещ поглед, докато те се оплакваха, че мирът в кралството е в опасност. А когато продължиха да описват в подробности беззаконията на тълпите и на войниците на Джон Гонт, както и нападението срещу самия епископ на Лондон, Едуард, без да разбира нищо, измърмори в отговор поредица от нечленоразделни думи, които никой не можа дори да чуе, камо ли да разбере.

— Това е подигравка! — измърмори Уикам в ухото ми. Двамата стояхме малко настрана от делегацията и от трона.

— Но трябва да го позволя — отсякох.

— Защо?

— Защото Дьо ла Мар ме обвинява, че съм застанала между народа и краля — и заявявам пред Бога, че е истина. Точно това направих. — Чувах как гласът ми се изпълва с все по-нарастващо отчаяние. — Разбираш защо…

— Да… — Уикам погледна към Едуард, който продължаваше да седи като каменна статуя. — Общините не бива да виждат това.

— А кралят не бива да търпи подобно унижение — добавих аз по-остро, отколкото възнамерявах. — Да го излагаме на показ по този начин е…

Спомних си, че някога водих същия спор с Уиндзор. Изведнъж се почувствах много уморена.

— … жестоко — довърши мисълта ми Уикам и въздъхна.

Един от рицарите, застанали до Едуард, се наведе, хвана го за рамото и го задържа изправен.

— Сложи край, Алис… — прошепна Уикам. — Това не може да продължава.

Членовете на делегацията стояха несигурно на мястото си. На лицата им бе изписана смесица от ужас и съжаление. Забързах напред.

— Аудиенцията приключи, господа.

Търговците се изнизаха с поклон — жест, който Едуард не видя. Докоснах го по ръката, но той не реагира.

— Отведете краля в стаята му — наредих. — Аз ще дойда при него.

— Съмнявам се да разбере дали си там, или не. Не знаех, че се е влошил толкова бързо.

— Заради смъртта на принца е.

— Кълна се в Бог, това е покъртително.

— Това е нещо повече.

Не можех да гледам как рицарите повдигат Едуард от трона и го отвеждат, а той се препъва помежду им.

— Защо си дошъл, Уикам? Надявам се, че носиш добри новини.

Нямаше нужда да питам сега, когато имах време да разчета изражението му.

— Не.

— Тогава кажи ми. Не може да е по-лошо от това, което видяхме току-що.

— Мисля, че може, мистрис. Да си намерим място, където можеш да проявиш чувствата си.

— Да проявя чувствата си ли?

— Може да изпиташ желание да запратиш нещо в стената.

През тялото ми премина тръпка на страх.

— Помислих си, че трябва да разбереш, мистрис, какво говори Дьо ла Мар, за да настрои Камарата на общините против теб.

Не бях в настроение да си играя на предположения.

— Какво сега? Че съм прибрала всички бижута на Короната — включително короната на Едуард — в някакво скривалище, за да съм сигурна, че в бъдеще няма да ме сполети бедност?

— Много по-лошо е.

Той изчака, докато край нас не остана нито един човек, и прошепна:

— Дьо ла Мар твърди, че се занимаваш с черна магия.

Заковах се на място. Ръката ми се стегна около китката му като нокти на граблива птица.

Черна магия? Магия!

Мисля, че избухнах в смях при мисълта колко е абсурдно всичко — докато гърлото ми не пресъхна, а мислите ми не се разбъркаха съвсем. Сега не беше моментът за смях. Срещу мен нямаше нито едно доказателство за черна магия… освен… обвиненията на Джоан и сандъчето с лекарства! Но не бе възможно разпалените й думи да са оказали някакво въздействие върху атаката на Дьо ла Мар. Билките, които предложих на Джоан, бяха такива, които можеше да й даде всяка билкарка.

— Той не може да ме обвини в черна магия! — отсякох.

— Първо ме изслушай, мистрис, и чуй какво знам.

Заведох го в градината, където можехме да говорим и да седим, без да ни подслушват. Наблюдателите можеше и да се чудят какво имат да си говорят компаньонката на краля и епископът на Уинчестър, но предвид обстоятелствата можеше да решат, че изпитвам неотложна нужда да се изповядам.

Ей богу, да се изповядам!

— Не съм вещица!

Едва изчаках да се уединим в компанията единствено на пчелите, които се наслаждаваха на упоителния аромат на цветовете на лавандулата и мащерката.

— Лекарят ти твърди друго!

— Лекарят ми? — Отец Осуалд, благ и скромен бенедиктински монах, който живееше в домакинството ми от много години. Преди си мислех, че верността му е непоколебима. — Какво е казал?

Започнах да търся в спомените си всяко нещо, което би могло да бъде изтълкувано като доказателство, че съм се обръщала към нечестивия. Няколко глупави любовни отвари за придворните дами — но това остана далеч в миналото. Както и мехлемите и отварите, които носеха на Филипа облекчение от болката. И в това нямаше никаква магия. Нито пък отец Осуалд можеше да знае за тях.

— Лекарят ти е бил подложен на известен… натиск, за да проговори и да каже какво знае. — Уикам изглеждаше непоносимо сигурен. — Обвиненията му срещу теб потекоха като придошъл поток.

— Изтезания?

— Доколкото разбирам.

Това беше опасно. Колко пъти се е случвало жена, с която бе трудно да се справят иначе, да бъде обвинена, че се е съюзила с Дявола, и накрая да я изпратят на смърт чрез удавяне или чрез непоносимо мъчителната болка от огъня… Потръпнах въпреки топлината на цветната градина.

— Не съм вещица — отсякох решително.

— Тогава ми позволи да ти кажа какво твърдят, мистрис.

Уикам ме дръпна по-нататък по пътечката, докато се озовахме по средата й, от двете страни на слънчевия часовник. Така стояхме сред този летен пейзаж — блудница и свещеник — и аз почувствах как челюстите на смъртта се стягат около мен.

— Просто за да си наясно — продължи сухо Уикам. Изражението му бе сурово, но не и лишено от състрадание. — Ще те изтормозят до смърт с преследванията си, стига да могат, Алис.

Уикам наистина имаше дар слово. Навярно задето бе изнесъл толкова много проповеди на прокълнатите.

— Откъде са дошли доказателствата? — попитах.

— Джон дьо ла Мар, брат на председателя на Камарата на общините — какъв късмет! — вметна Уикам кратко и саркастично. — Отишъл в Паленсуик с гърне с урина. Помолил за помощ да диагностицират болестта му — и в своята християнска благотворителност твоят лекар се съгласил.

— Отец Осуалд открай време си е лековерен глупак, когато трябва да преценява другите! — отбелязах раздразнено. — Нищо ли не е заподозрял?

— Изглежда, че не. Довели го в Лондон и го разпитали. Не се съмнявам, че са използвали сила — добави Уикам и проследи с поглед енергичния полет на щиглеците в съседните храсти. — Твоят прекрасен лекар признал, че е извършил забележително много дейности от твое име.

— Последното, което направи за мен, беше да ми приготви мехлем за измръзванията.

Уикам изсумтя.

— Много по-лошо е. Впрочем, казват, че си била там, в Паленсуик. И че си побеляла от страх, когато са арестували служителя ти.

— Ей богу! Не съм била там!

— Мисля, че Бог няма нищо общо с тази работа. Смятам, че е дело на Дявола. Ето какво е извършил твоят служител заради теб, ако може да му се вярва.

Уикам започна да отброява деянията на върха на пръстите си, а аз слушах и осъзнавах колко е голяма предполагаемата ми вина, далеч по-сериозна от измама и злоупотреби. Обвиненията замърсиха свежия въздух в това красиво кътче с покварата на черната магия. Всичко това бяха лъжи. И за нито една от тях не можех да докажа, че е лъжа. Признанията на отец Осуалд ме бяха тласнали право в бездната.

— Твоят лекар заяви, че по твое нареждане е изработил две фигурки по подобие на теб и на Негово величество и ги е завързал една за друга, за да създаде неразрушима връзка. Това била причината Едуард да е толкова заслепен от теб. Това са техни думи, а не мои. Твоят лекар бил изработил два пръстена с вълшебни способности, които да сложиш на пръста на Едуард — единият за освежаване паметта на краля, за да може винаги да си на челно място в мислите му, другият за забрава на всичко друго освен на теб. Освен това бил приготвял любовни отвари и заклинания с билки, набрани по пълнолуние, по твоя заповед, за да омагьосаш краля да се влюби в теб. — Млъкна и ме погледна. — Изглежда, си била много заета, мистрис Перърс.

— Да, нали? И ти вярваш ли на всичко това?

Уикам вдигна рамене.

— Освен това твърди, че е направил заклинание, за да успееш да омагьосаш Гонт и принца и да ги използваш за собствените си цели.

— И двамата ли? — Гласът ми приличаше на грачене.

— Да. Мисля, че е добавил и двамата като притурка.

— Това не говори положително за уменията на отец Осуалд. — Да се разсмея ли или да заплача заради възмутителната неправда на ситуацията? — Така и не успях да привлека принца на своя страна, а верността на Гонт е крехка и непредсказуема, ръководена единствено от собствените му интереси.

Възцари се тишина. Не разполагах с нищо, което да запратя в стената.

— Председателят обръща голямо внимание на тези показания — рече Уикам.

— Да, разбира се — потвърдих и се опитах да предвидя следващата стъпка в тази битка, защото това несъмнено беше битка. — Какво са направили с клетия ми лекар?

— Изпратиха го обратно в „Сейнт Олбънс“ в отчайващо състояние, за да се изправи пред висшестоящите си. Приключиха с него, мистрис. Тази, която искат, си ти.

Погледът на Уикам беше спокоен и прям. Зачаках осъдителните думи от устата му, но те не дойдоха.

— Много мило от твоя страна да дойдеш тук, за да ми съобщиш.

Струваше ми се, че са минали часове, откакто Уикам за първи път прошепна думите „черна магия“, откакто целият ми свят бе обгърнат от ужас, но стрелката на слънчевия часовник почти не бе помръднала и сега слънцето се скри под нахлуващи на небето облаци.

— Още не си казал дали вярваш на обвинението, или не.

— За греха на алчността може би. За гордостта със сигурност…

— О, Уикам!…

Нима се канеше да изброи всичките ми слабости?

— Но черна магия? Не, това не. Вярвам, че изпитваш към краля дълбока привързаност. Не вярвам, че някога би му навредила.

— Благодаря. Ти си един от малцината.

Това ми донесе известна утеха, но малко. Тръгнахме обратно към двореца, тласкани от появата на лек, но остър вятър, който бе прогонил пчелите и обещаваше дъжд. Това, което чух, беше неприкрита клевета, предназначена да ме очерни. Спрях се, без да обръщам внимание на едрите капки, които започваха да падат.

— Ще ме признаят ли за виновна?

Уикам се поколеба и аз настоях:

— Не се опитвай да си деликатен. Кажи ми какво мислиш.

— Нямам намерение да крия истината. Мисля, че ще те осъдят. Той е като хрътка, която точи лиги в очакване на убийството.

Потръпнах.

— След като се справи с Латимър и Лайънс, самоувереността на Дьо ла Мар блести като звезда. Трудно ми е да се срещам с него, без да заговоря за греха на гордостта.

— А наказанието, ако ме осъдят? Смърт ли ще бъде?

За един дълъг миг той остана замислен над отговора.

— Най-вероятно не. Сигурно ще те принудят да се покаеш и да постиш. Никого не си убила. В най-лошия случай ще те хвърлят в затвора.

Едва усещах дъжда по лицето си.

— Значи ще се подготвя за най-лошия случай. Не си представям как Дьо ла Мар ще се задоволи с няколко пропуснати вечери и „Отче наш“.

Мисълта за затвора бе ужасна. Прогоних я от ума си.

— Какво да правя, Уикам?

— Можеш да се скриеш в Паленсуик.

Вътрешно се ужасих от този намек, от мисълта, че ако реша да се защитавам от обвиненията, само ще си похабя дъха, както и неговия. Но да избягам?

— Не. — Дори не се замислих. — Не мога. Нали видя краля. Той се нуждае от мен.

— Тогава остани тук и не прави нищо. Просто чакай. Председателят може да се откаже…

Отново се поколеба и аз довърших изречението му:

— Ако намери нещо по-лошо, в което да ме набеди.

Погледът на Уикам се прикова в моя.

— Защо? Какво друго си направила?

Поклатих глава и погледнах към дърветата, които сега трептяха на вятъра. Имаше една тайна, за която се молех да остане скрита от знанието на обществото за известно време. Щеше да причини на Едуард прекалено голяма болка.

Ами ако не беше прекалено голяма?

Когато се върнах в стаята си, за да сменя изкаляните си поли, запратих към стената една красива гледжосана кана и после съжалих. Не се почувствах по-добре и една от прислужниците трябваше да почисти след моя изблик на необуздана ярост.

 

 

Уикам си тръгна, а аз се върнах при Едуард в огромната му стая. Вече бяха съблекли златотканите одежди, бяха ги сгънали и прибрали и сега той бе увит в домашна роба от червен плат и кожи, която контрастираше с измършавялата му фигура. Пред огъня — винаги му беше студено, дори в най-топлите дни — той спеше в своето кресло, отпуснал глава на гърдите си. До него бе оставена чаша бира. Джон Бевърли, личният му прислужник, стоеше достатъчно близо, за да го чуе, ако се събудеше и му липсваше нещо. Направих му знак да си тръгне и седнах на столче в краката на Едуард, както правех някога, когато той все още бе в разцвета си, а аз бях момиче. Но мислех не за отдавнашни спомени. Облегнах глава на креслото и предупреждението на Уикам отекна в главата ми. Той може и да бе оптимистичен по отношение на наказанието ми, но аз не бях убедена. Стените на затвора сякаш ме обкръжиха от всички страни.

Когато Едуард се размърда, погледнах към него, благодарна за отвличането на вниманието ми. Клепачите му се повдигнаха бавно и постепенно, а очите му се приковаха в мен. Бяха ясни и изпълнени с мисъл и сърцето ми подскочи от радост.

— Едуард.

— Алис. — Дори гласът му беше по-силен. Все още можеше да ме изненада. — Мило мое момиче. Липсваше ми.

— Бях тук, при теб, докато спеше. Даде аудиенция на някои от най-видните особи в Лондон.

Той въздъхна леко.

— Не помня. Донеси ми бира.

Посегнах към забравената чаша до него, сложих я в ръката му и обвих пръстите му около нея. Понякога той все още беше крал до мозъка на костите си.

Отпи и ми върна чашата.

— Ще ми изпееш ли нещо?

Колко малко си спомняше!

— Бих могла, но няма да ти хареса! Казвали са ми, че гласът ми прилича на звук от скърцаща панта. — Усмихнах се, защото си припомних една от по-вулгарните забележки на Изабела, и очите на Едуард блеснаха в отговор. — Но има един стих, който намерих и го харесах, защото разказва за хора, които са влюбени отдавна, като нас…

Отново се облегнах на креслото му, наместих полите си и посегнах към малката книжка, която висеше в кесията на колана ми.

— Разказва за студена зима и за топлината на трайната любов. И на теб ще ти хареса.

Започнах да чета бавно, нежно, изричайки думите ясно, за да може да ги следи:

Листата падат, лятото отмина.

Туй, което беше някога зелено,

е сега кафяво и съсухрено.

Топлината е изтляла бързо и я няма тук.

Слънцето, което обикаля, стигна вече

последния дом за тази година.

— Права си, Алис. Зимата ме държи в плен дори в разгара на лятото.

Едуард си пое дълбоко въздух, сякаш това, което щеше да ми каже, бе болезнено за него.

— Като мъж не съм ти от никаква полза. Съжалявам за това, но нищо не мога да направя.

— Не, но слушай, Едуард. Изобщо не е тъжно.

Целият свят е леден, замръзнал.

Аз единствена съм топла и се стоплям още, пак.

И сърцето ми ликува от жаравата такава.

Моят господар положи в мен пламтящото начало.

Аз безкрайно го обичам.

— Алис… Гласът ти е толкова красив.

Лекото размазване на думите, което се връщаше винаги при умора, бе очевидно.

— Мисля, че това беше едно от първите неща, които забелязах у теб.

— Съмнявам се! — възразих и се позасмях на спомена. — Мисля, че крещях като някоя продавачка на риба в параклиса в Хавъринг, когато ме обвиниха в кражба! А ти беше погълнат от своя часовник.

— Бях забравил…

Той потърси ръката ми и пръстите му се стегнаха около моите. Усетих погледа му върху лицето си, върху устните си, докато четях последните нежни редове.

Целувките на моя господар и нежният му допир

подхранват огъня в сърцето ми.

А в очите му блести

светлина, каквато няма

нито на земята, нито в ясното небе.

— Ето, виждаш ли? — Затворих малката книжка. — Любовта остава дори в ледовете на зимата и хода на годините.

Около нас се спусна мълчание. Той отново бе заспал и сърцето ми се изпълни със скръб, че загубата на мъжката му сила го измъчва толкова много, повече от всичко друго. Вече може и да не бяхме любовници, но ни обвързваше общото минало, което се простираше през повече от петнайсет години. Дори в съня пръстите му не изпускаха моите и аз знаех, че е доволен.

За известно време страхът ми от обвиненията в черна магия се стопи. Нямаше да позволя нищо да ни раздели. Не и преди смъртта да избави Едуард от страданията.

 

 

— Вярно ли е? — попита Уикам. Гласът му беше груб и вибриращ от неверие. Отново бе дошъл в Шийн, воден от неукротима ярост.

— Кое дали е вярно? Ако си дошъл да ми съобщиш за още неоснователни приказки от устата на Дьо ла Мар, тогава недей. Просто си върви!

Не проявих никакво търпение. Бях безкрайно уморена. Този път нямаше кралска аудиенция, която да отвлича вниманието ни. Загубен в миналото, Едуард издаваше заповеди — за златоткани платове и факлоносци — как да отбележим годишнината от смъртта на майка му и на Филипа. И това след цяла седмица, през която не бе казал нито една дума на никого: нито на прислужниците си, нито на Бог. Със сигурност не и на мен. Бях напуснала покоите му, докато довърши печалната задача да даде нареждания за възпоминанията.

— Вярно ли е? — изрева Уикам.

Застанах в средата на голямата зала.

— Кое дали е вярно?

Но когато той изкрещя отговора си, без да се интересува кой ни чува, разбрах, чу участта ми е подпечатана. Когато дойде да ме предупреди за надвисналото обвинение в черна магия, Уикам беше загрижен, любезен свещеник. Сега беше страховитият предвестник на гибелта, палачът. Нямаше как да се измъкна.

— Наистина ли си се омъжила за него?

Пресвета Богородице!

— За кого? — попитах в отчаян опит да спечеля време.

— Знаеш за кого!

Уикам не откъсваше поглед от мен. Чакаше да отрека. Знаеше, че не мога.

— Да — потвърдих и вдигнах брадичка. — Да. Омъжих се за него.

— Не мога да повярвам, че си направила нещо толкова… толкова… — заекна той и се помъчи да се овладее — … толкова неблагоразумно!

— О, Уикам, колко си деликатен! — В усмивката ми нямаше и капка сърдечност. — И откъде се е добрал Дьо ла Мар до тази безценна информация? — попитах. — Мислех, че никой не знае.

— Има ли значение? — Гласът му се бе снишил до съскане. — Кога?

— Точно преди да се върне в Ирландия.

— Това кога беше? Преди две години? От две години си омъжена? — Гласът му отново се извиси и закънтя над главите ни. — В името Божие, Алис! Какво си си мислила, че правиш?

Не исках да обяснявам. Не мислех, че мога.

— Едуард знае ли? — вдигна ръце Уикам колкото от гняв, толкова и в отчаяние.

— Не.

— Но ти не разбираш ли какво си направила?

Сега поне имаше благоразумието да понижи глас.

— Направила си го прелюбодеец!

Вдигнах едното си рамо.

— И той, и аз бяхме прелюбодейци, когато Филипа беше жива. Това не спря Едуард тогава, когато знаеше всичко, което има да се знае. Каква е разликата?

Уикам разрита пепелта на открития огън и във въздуха се разлетя дъжд от искри.

— Защо, Алис? Защо си го направила? Ако си искала само да се повъргаляш с него в леглото, защо не го направи без благословията на Светата майка църква? Колкото до мъжа, когото си избрала… Кръв Христова! Не съм срещал по-егоистично безпринципно копеле…

Наблюдавах как искрите падат в сивата пепел и умират. Защото под суровата амбиция и безскрупулността на Уиндзор се криеше мъж с рядка почтеност, който наистина изпитваше чувства към мен. Но това нямаше да го кажа на Уикам.

— Омъжих се за него, защото ме помоли.

— Алис!

Зарязах несериозния си тон.

— Не ме поучавай, Уикам! Точно ти! Трябва да подсигуря бъдещето си. Идвам от нищетата и в нищетата ще се върна, ако не взема мерки. Няма да допусна децата ми да живеят в бедност или от милостта на други, както живях аз.

— Не може вече да нямаш достатъчно имоти, за да можеш да ги обуеш и облечеш?

— Може би ми трябва мъж, който да ме брани.

— Но да се омъжиш за него!

— Той ми предложи брак тогава, когато никой друг не го направи. Това не е изневяра. Не и пред закона. Между мен и краля не съществува интимност.

Свещеникът в него се изчерви чак до корена на косите.

— Не се превземай, Уикам! Не е възможно да се изненадваш, че кралят е неспособен.

— Но кралят призна децата ви. Те никога няма да страдат.

— Да, той им осигури издръжка. Но принцеса Джоан ще позволи ли това да продължи, когато синът й стане крал? — попитах и този едва потиснат страх отново изплува на повърхността. — Не смея да поема този риск. Ако бракът ми с Уиндзор осигури зестра и брак на дъщерите ми, няма да съжалявам за него.

— Какво ще каже Едуард?

Това ме накара да се закова на място. Точно както възнамеряваше той. Отговорих бавно:

— Той, разбира се, ще се почувства наранен.

— Трябва да му кажеш. Освен ако вече не е разбрал.

— Моли се на Бог да не е.

Уикам ме остави сама в голямата зала в цялата й празнота и аз си помислих за единственото нещо, което не бях казала. Бях се омъжила за Уиндзор — име, което така и не изрекохме нито аз, нито той, — защото го обичах. Колко слаба ме правеше това?

 

 

Едуард беше разбрал. Колко бързо могат да летят слуховете? В двора винаги имаше хора, готови да ми навредят, а умът на краля беше достатъчно ясен.

— Ти ме предаде, Алис. Ти предаде любовта ми към теб.

Търкаше ръцете си, постоянно, без да спира, една върху друга. Пръстите му посягаха да дерат, ноктите му оставяха следи по кожата. Обзета от вина, паднах на колене, опитвайки се да спра това раздразнително дращене, но той не ми позволи. Отвърна лице от мен така, както никога преди.

— Не те искам тук.

Заслужавах го. Всичките ми сетива бяха замръзнали.

 

 

Дали Камарата на общините се е смилила над мен? Ей богу, не! Опиянени от отмъщението си, нейните представители ми наредиха да се явя пред тях в Рисуваната зала в Уестминстър. И аз се подчиних — нима имах избор? — виждайки единствено мрачното лице на Дьо ла Мар, грейнало от превзета добродетелност, докато се подготвях да чуя и приема наказанието си, задето съм въвлякла краля на Англия в прелюбодеяние. По това време вече се боях от най-лошото. Стиснала преплетените си ръце, седях на ниското столче, което ми бяха осигурили. Поне ми позволиха да седна.

Седях с изправен гръб, твърдо решена да чуя участта си с достойнство. Никога нямаше да преклоня глава пред Дьо ла Мар. Каквото и наказание да ми отсъдеха, нищо не можеше да е по-лошо от това, че Едуард ме отблъсна.

Нищо ли?

О, не! Имаше нещо по-лошо, безкрайно по-лошо. Вратата на великолепната Рисувана зала се отвори, влезе Едуард, доведен пред собствения си парламент заради моите грехове, както и заради своите, и аз видях паническия страх в очите му, докато се плъзгаха по многочислените присъстващи. Изведнъж станах. Мисля, че вината и нещастието дори ме накараха да протегна ръце към него, но той не ме погледна, съсредоточил всичките си усилия върху задачата да върви, да заеме мястото си на трона. Бавно, крачка по крачка, кралят се довлече до подиума и след като веднъж седна, се изправи на мястото си и се извърна с лице към обвинителите си, докато аз се молех да насочат отмъстителността си към мен, не към Едуард, който не заслужаваше това. Опитах се да му внуша да ме погледне. Каквото и да ми струваше, нямаше да го предам повторно. Нямаше да направя или да кажа нищо, което да увеличи унижението му. Не беше ли достатъчно ужасно това, че трябва да е тук?

Дьо ла Мар се поклони.

— За нас е чест, сир.

Свлякох се обратно на мястото си и зачаках удара. Дьо ла Мар се обърна с лице към Едуард.

— Ваше величество. Ние сме обезпокоени, че мистрис Перърс е проявила към вас неискреност, която не е за вярване.

Колко мазен беше! Колко страховито, ужасяващо почтителен, преди да забие метафоричната кама в нищо неподозиращото сърце на Едуард.

Едуард примигна и преплете ръце.

— Смятаме, че тя е поставила душата на Ваше величество в смъртна опасност.

Щеше ли да дръзне да обвини Едуард, че е бил участник в изневяра? Ноктите ми се забиха дълбоко в дланите.

— Вие знаехте ли, сир, че мистрис Перърс е встъпила в брак? Че е омъжена за рицаря Уилям дьо Уиндзор от две години или повече?

Объркан, Едуард поклати глава.

— Знаехте ли, сир?

— Не!… — повторно скочих на крака. Как смееха да го разпитват! Вината беше моя, а не негова.

— Седнете, мистрис Перърс.

— Не е уместно…

— Напълно уместно е — отсече Дьо ла Мар и се завъртя обратно към краля. — Знаехте ли, сир?

Отново седнах и се насилих да погледна към Едуард, застанал на прага на опасността, насилих се да приема, че за всичко съм виновна аз.

— Знаехте ли, сир, че жената, която е призната като ваша любовница, е омъжена? — отново му наби в главата Дьо ла Мар смисъла на въпроса си.

И аз чух отговора на Едуард. Спокоен и ясен. Безстрастен.

— Не знаех.

— Готов ли сте да се закълнете в това, сир?

Председателят на Камарата на общините дръзваше да поиска от краля на Англия да положи клетва? На лицето на Едуард се изписа съкрушено изражение, но той отговори:

— Кълна се в Пресветата Богородица. Не знаех.

— Значи тя ви е измамила, сир.

— Не знам. Как бих могъл да знам…?

„О, Едуард! Как можах да те поставя в това положение?“

На Дьо ла Мар не му трябваше нищо повече. Той се обърна към мен и замахна с ръка с драматичен жест, който сякаш обхващаше цялата зала.

— Вие сте виновна. Преднамерено сте подтикнали краля към прелюбодейство. Подвели сте го с лъжите и измамите си. Вие сте виновна.

Зачаках въздухът да се изпълни със зловонието на обвинението в черна магия.

— Какво е наказанието за престъплението ви? Има хора, които настояват да ви екзекутираме. Средствата, които сте използвали, са нечестиви и противни в Божиите очи. Разполагаме с доказателства за…

Напрегнах се. Това щеше да е големият миг. Maleficium!

— Господа!…

Погледнах към дъното на залата. Беше Едуард. Дьо ла Мар се поколеба.

— Умолявам ви — започна Едуард. Произнасяше внимателно всяка дума и най-накрая ме погледна с взор, натежал от тъга и объркване — и, удивително, от извоювана с огромни усилия решителност. Сърцето ми се сви. — Покажете й милост, господа. Умолявам ви за състрадание. Тя не заслужава екзекуция. Ако изпитвате и капка преданост към мен, вашия крал, ще проявите снизходителност в присъдата си над тази жена. Тя е сбъркала, но не заслужава да умре.

Задържах погледа на Едуард. С последните си думи той и ме предаде, и ме подкрепи. Всичко висеше на косъм.

— Мистрис Перърс заслужава по-леко наказание от смърт — повтори Едуард. — Умолявам ви…

Скръбта едва не ме надви.

— Ние ще уважим искането ви, сир. — Дьо ла Мар не можеше да прикрие, че се поздравява наум. Беше толкова самодоволен, че ми се повдигна. — Станете, мистрис Перърс.

Подчиних се, изпъвайки колене, които отказваха да ме слушат.

— Взехме решение.

Дьо ла Мар изброи условията на наказанието ми. Докато се лееха от устните му, подробни и изчерпателни, разбрах, че всичко е било решено предварително. Изобщо не е имало нужда да подлагат Едуард на това. Скръбта се превърна в гняв, който ме разтърси, докато осъзнавах цялата сила на отмъщението му. Дори принцеса Джоан не би се сетила за нещо по-добро.

Заточение!

Тази единствена дума увисна във въздуха с цялата тежест на значението си. Заточаваха ме. Никога вече нямаше да видя Едуард.

— Ще живеете далеч от кралския двор. Няма да се върнете. Ако не се подчините, ако направите какъвто и да било опит да се доближите до краля, ще загубите всичко, което притежавате, и ще бъдете изпратена завинаги в изгнание отвъд морето.

Устните на председателя се разтегнаха в широка усмивка над обезцветените зъби.

— Ако си проправите със сила път до особата на краля, всичките ви имоти и движимо имущество ще бъдат конфискувани.

Удоволствието му ме отврати, но останах неподвижна, без да отговарям. Никога нямаше да му доставя удовлетворението да види колко много ме е наранила тази присъда.

Погледнах към Едуард и видях, че не разбира. Очите му бяха затворени, устата — отпусната. Той нямаше представа какво са направили току-що. Ако сега прекосях стаята и се приближах към него, щяха да ми отнемат всичко и да ме прогонят от Англия.

С лице, останало без капка кръв, и студени като лед ръце направих това, което искаха. Притиснах устни до разпятието, което ми подадоха, и се заклех, че никога няма да се върна при краля. Щях да живея отделно, далеч от кралския двор. Никога повече нямаше да видя Едуард.

Така го изоставих, или поне чувствах, че съм го изоставила.

Къде можех да отида? Събрах вещите, с които разполагах, и се отправих към Уендоувър, старото имение на Уикам, което Едуард ми подари. Кървящото ми сърце ме тласкаше към Паленсуик, но знаех, че парламентът ще го сметне прекалено близо до Шийн, до Тауър, до Уестминстър, до всяко място, на което можеше да отседне Едуард. Прекалено лесно щеше да е да стигна до краля с лодка по Темза. Затова отидох в Уендоувър да си ближа раните, след като рискувах да видя Едуард за последен път. Нали нямаше да ми забранят да се сбогувам?

Той не ме позна.

— Едуард!

Нищо в празния му поглед не подсказа, че ме е забелязал.

— Дойдох да се сбогувам.

Нищо. Не ми беше простил. В отвлечените му мисли нямаше място за мен или за онова, което бях сторила. Целунах го по челото и направих дълбок реверанс.

— Прости ми, Едуард. Не исках да свърши така. Никога не бих те изоставила.

Поне на него му беше спестена болката от сбогуването. Затворих вратата на стаята му и преглътнах сълзите си. Алис Перърс вече не беше компаньонка на краля. Беше унизена, отпратена, унищожена с огромна злоба.

 

 

Кой не дойде в Рисуваната зала, за да присъства на сгромолясването ми?

Гонт.

Кой не направи нито един опит да ме види, да ме защити?

Джон Гонт.

И той ме беше изоставил. Съюзът ни, който в най-добрия случай можеше да бъде описан като несигурен, не го доведе при мен тогава, когато имах най-голяма нужда от него. Вече не можех да съм му полезна. Бароните, които се бояха от властта му, му бяха отказали позицията на регент на племенника му Ричард и сега Гонт разбра, че нямам необходимото влияние, за да му помогна. А за репутацията му нямаше да е добре да свързват името му дори най-повърхностно с моето.

Той ми обърна гръб.

А моят клет объркан Едуард? Уикам ми съобщаваше как е. Казваше ми, че в някои дни бил обзет от гняв и обвинявал Уиндзор много по-сурово, отколкото мен. А после старите спомени за взаимната ни преданост се връщали, той ме търсел, питал за мен и му отговаряли, че не мога да дойда. Имало дни, в които всичките му сетива го изоставяли. Разбрах, че понякога седял, мрачен и без да разбира нищо, и по бузите му се стичали сълзи. Кралят беше само един самотен, забравен старец, без никого, който да го ободрява. Кой щеше да се връща към старите спомени заедно с него? Кой щеше да говори с него за дните на славата му, както бях правила аз?

Никой.

Гонт беше прекалено зает да готви отмъщението си срещу Дьо ла Мар и графа на Марч, който сега бе сред съветниците на Едуард също като Уикам. Изабела се беше върнала във Франция при съпруга си. Нямаше никого, който да си спомня миналото.

Знаех и за все по-честите дни, в които мислите на Едуард се насочваха навътре.

— Ще погреба сина си, моя славен принц, и тогава ще умра.

Вече не преглъщах сълзите, а плачех за него. Не писах на Уиндзор. Не можех да намеря подходящите думи, не можех и да понеса съжалението му.