Ан О'Брайън
Компаньонката на краля (18)

Шестнайсета глава

Всяка жива душа в Лондон можела да твърди, че е присъствала на последните минути от сетното пътуване на Едуард към погребалното му място на петия ден от месец юли. Погребаха го близо до Филипа, както й беше обещал. Нима почтените граждани не били изпълнили улиците, за да наблюдават минаването на дървената статуя с нейното стряскащо правдоподобно посмъртно изображение? Дори дървената уста била изкривена на една страна — напомняне за спазмите на мускулите, които го бяха поразили. Поданиците на Едуард стояли в мрачно мълчание и си спомняли величието му.

Така ми казаха.

Едуард бил облечен в коприна в собствените му кралски цветове от бяло и червено и покрит със златоткан плат. Ковчегът му бил подплатен с червен златоткан брокат. Изпратили го до гроба с камбани и факли и достатъчно черен плат по телата и къщите, за да облече всички монахини в целия християнски свят. Чествали живота му с пиршество. Храната струвала над петстотин лири — тогава, когато улиците бяха пълни с хора, които гладуваха. Такава разточителност! Но Едуард беше добър човек и гражданите на Лондон не зловидели за тази показност. Защо да не честват живота на краля си? Изолацията и провалите от последните му години — кога за последен път някой от тях го беше видял? — били забравени от хората, които станали свидетели на последното му пътуване.

Но аз?

Не трябваше ли да ми позволят да му кажа последно сбогом? Мисля, че трябваше, но ми обясниха пределно ясно, че присъствието ми не е нито желано, нито уместно. Повече от ясно, както ми обясни пратеникът на майката на новото дете-монарх, който ми съобщи новината със сурово лице, сякаш бе научил наизуст думите на отказа.

— Вие няма да присъствате, мистрис.

Най-после пратеникът слезе от коня и тръгна към мен. Бях си помислила, че може да го изкрещи изпод арката на вратата.

— Не е подобаващо ковчегът да се придружава от човек, който не е член на семейството. Негово величество крал Ричард нареди да останете извън Лондон, докато траят церемониите.

— Негово величество ли?

— Да, мистрис.

Не примигна. По лицето му не трепна нито мускул. Но и аз, и той знаехме истината.

— Ще обмисля искането.

Пратеникът ме погледна накриво, но предполагам, че е облякъл отговора, който е отнесъл в Уестминстър, в по-подходящи думи, докато аз призовавах проклятия над отмъстителната глава на Джоан. Сега обаче тя държеше цялата власт от името на сина си, а аз бях прогонена. Трябваше да остана в Паленсуик, където се бях събрала с Уиндзор. Проследих как пратеникът се отдалечи от имота ми, гледах го, докато далечината погълна фигурата му. После се задействах.

Наредих да приготвят за следващия ден лодката ми и ескорт и хукнах по стълбите към спалнята си, за да намеря подходящи дрехи, с които да отбележа смъртта на Едуард. Но бях отхвърлила само три рокли като прекалено размъкнати или претенциозни, когато Уиндзор застана в рамката на вратата.

— Не знаех, че си тук — казах, погълната от нерешителността си. — Мислех, че си отишъл да надзираваш ремонта на воденичното колело.

— По дяволите воденичното колело! Не го прави! — нареди той без встъпление.

— Какво да не правя?

— Не се дръж с мен, сякаш съм глупак, Алис. Не отивай.

Значи ме беше преценил правилно. Как бе възможно да разгадава толкова добре чувствата и намеренията ми? Той беше единственият мъж, който го умееше. Задържах поглед върху заетите си ръце и прецених дали една поръбена с кожа горна дреха си отива с долна дреха от черна коприна.

— И защо? Да не мислиш, че смятам да се подчинявам на заповедите на Джоан?

Погледът му беше застрашителен.

— Не искам утре вечер да ти идвам на свиждане в някоя тъмница в Тауър!

— Тогава недей да ми идваш на свиждане! Няма да те очаквам.

Ядосано, разгневена на Джоан и на собствената си слабост, задето й позволявах да ме нарани, разпрострях дрехите на леглото и започнах да ровя в раклата за обувки.

— Значи признаваш, че можеш да се озовеш там?

— Нищо не признавам. Знам само, че трябва да отида!

— И никога не си се вслушвала в разумни съвети, нали така?

— Вслушах се в твоя, омъжих се за теб и виж какво ми донесе това! Цяла орда от врагове! И изгнание, да не забравяме!

Разбира се, това беше съвсем нечестно, но нямах желание да бъда безпристрастна. Изправих се и го погледнах с ръце на хълбоците, сякаш го предизвиквах да изрази несъгласие.

И той изрази. Естествено, че изрази.

— Мисля, че и без мен умееше да си печелиш врагове.

Поех си въздух, приех тази умишлена провокация.

— Вярно е.

И се усмихнах едва-едва. Болката под сърцето ми се поуталожи само като го гледах, силен и уверен в себе си, изпълнил рамката на вратата на стаята ми. Но му обърнах гръб. Изведнъж го пожелах, пожелах да му кажа колко го обичам, но не посмях.

— Обичаше го, нали? — попита той. Не беше въпрос.

Вдигнах глава, стресната, както развивах пояс, извезан с бродерия в убити цветове — щях да отдам на Едуард последна почит с благоразумие, достойно за похвала.

— Да. Обичах го.

Помислих си за това, което исках да кажа, и обясних колкото на Уиндзор, толкова и на себе си:

— Той беше всичко, което трябваше да бъде един мъж. Смел и галантен, щедър и с времето, и с привързаността си. Отнасяше се с мен като с жена, на която държи.

Думите ми секнаха.

— Но ти не искаш да слушаш всичко това.

— Забележително прощално слово.

— Щом така мислиш. Ревнуваш ли?

Вече съвсем забравила за избродирания пояс в ръцете си, наклоних глава и го изгледах внимателно. Във въздуха помежду ни несъмнено трептеше ревност, зелена като смарагда на пръстена, който бях отказала.

— Не мисля, че ти самият винаги си верен или принципен. Само когато ти е изгодно.

Това наистина беше предизвикателство. Какво щеше да ми отговори?

— Кръв Христова, Алис!

Горчивината в тона му запулсира като тръпка по кожата ми.

— Значи ревнуваш.

За миг той се замисли.

— Не и ако жадуваш за мен повече, отколкото за него!

Това ме накара да се разсмея.

— Да. Знаеш, че жадувам.

Невъзможно прям, Уиндзор винаги успяваше да ме изненада, а да призная плътска жажда бе далеч по-лесно, отколкото да призная, че съм влюбена. Така нямаше да загубя силата на това признание.

— Изпитвах любов — дълбоко уважение — към Едуард, но жадувам за теб точно както и ти жадуваш за мен. Сега по-добре ли се чувстваш?

— Може би. Докажи го.

Обърнах гръб на дрехите. Мрачното ми настроение не издържа под напора на яростната му атака и аз тръгнах към него. Той ме прегърна. Разбирахме се много добре, нали така?

— Не искам да бъда с никого другиго освен с теб, Уил — казах и притиснах устни до неговите.

Надявах се, че това ще го задоволи, и макар да мислех, че може да ме притисне да продължа, за мое облекчение това не стана. Какво беше това, което ме караше да го обичам толкова много? Което ме привързваше към него? Не ловувахме заедно, както бях ловувала с Едуард. Не танцувахме — подозирах, че като танцьор Уиндзор е също толкова спънат в краката, колкото и аз. В цялото му тяло нямаше и едно романтично кокалче, което да събуди у мен любов и копнеж. Нямахме дори сложния, вълшебен механизъм на часовник, който да ни свърже. Каква беше тогава тази нишка — освен чистия интерес? Това ли беше всичко? Не мислех така, но не можех да премеря дължината и ширината й, както можех да преценя парцел земя.

Но го обичах. И се преструвах, че не е така.

— Радвам се да го чуя.

Той ме целуна по устните. Желанието му беше очевидно.

— Да дойда ли с теб?

— Не. Ще отида сама.

— Още смятам, че не бива да…

Поставих пръсти на устните му.

— Уил, недей…

Зъбите му гризнаха пръстите ми.

— Искаш ли тази вечер да остана?

— Да.

И той остана.

— Ще те пазя, нали знаеш — измърмори в шията ми. Кожата му беше хлъзгава, а дишането — неравно, след като му доказах, че ревността му е неоснователна.

— Знам — отговорих, като се борех със страха, който заплашваше задоволството ми — страха, че силите, съюзени срещу закрилата, която ми предлагаше, може да се окажат прекалено големи.

— На никого няма да позволя да ти навреди.

— Няма.

Ръцете му отблъснаха черните страхове далеч от мен и двамата се насладихме един на друг; когато слънцето изгря, ми стана по-леко на сърцето.

— Не отивай! — прошепна той.

И все пак опасната дума „любов“ си остана неизречена. Бях принудена да приема, че завинаги ще си остане така.

 

 

Пренебрегнах съвета на Уиндзор и отидох в Уестминстър.

Постарах се да не изпъквам с нищо в дрехите си в черно и сиво. Можех да мина за най-обикновена заможна вдовица. Все пак не бях изцяло лишена от здрав разум. Отправих се към Уестминстър, към абатството, придружена от двама яки прислужници, които ми пробиваха път през тълпите. Непременно щях да присъствам. Щях да оставя мистицизма на монашеските гласове, издигнати в реквием за Едуард, да се понесат над мен и да благодаря на Бог, че спаси Едуард от ужаса на последните му дни. Нямаше да позволя на никого да ми попречи — нито на Джоан, нито на самия Дявол. Както и очаквах, тълпите се блъскаха свирепо, но не можеха да устоят на лактите на една решителна жена.

Приближихме се до вратата. Само още няколко метра, и щеше да стане възможно да се вмъкна вътре. Пробих си път през тълпата. Джоан изобщо нямаше да ме забележи.

Рев на тръби накара всички около мен да се спрат, с изключение на обичайното случайно бутане и блъскане с лакът, когато тези отпред бяха избутани назад от кралската стража. Промъкнах се колкото можах по-близо и видях, че към огромната врата върви новият крал, все още некоронован, блед и недействителен, облечен в черно, както подобаваше. Вятърът повдигаше светлата му коса. „Горкото малко човече“ — помислих си. Не притежаваше нищо от внушителното присъствие на баща си или на дядо си. Подозирах, че и никога няма да притежава.

А до него? Дъхът ми изсъска между зъбите. До него, покровителствена, надута, вървеше майка му. Джоан Красивата. Белязаните й от озлобление черти не можеха да прикрият крайния й триумф. Набита и състарена преждевременно, увита в черно кадифе и самур, тя приличаше не на друго, а на някой от дебелите гарвани в Тауър.

„Проклета да си, задето ми попречи да застана до Едуард.“

Беше толкова близо, че можех да я докосна. Трябваше да се сдържа да не я ударя, защото в този миг на ослепителна яснота мразех надмощието й, превъзходството й, това, че бе узурпирала властта, която някога беше моя — власт, от която не можех да се защитя.

Дали не почувства враждебността ми? В походката й се появи леко колебание, сякаш омразата ми миришеше на прокиснал парфюм, и когато се изравни с мен, тя обърна глава. Очите ни се срещнаха. Нейните се разшириха, а устните й се разтвориха. Чертите й замръзнаха и аз изпитах страх от изписаната там заплаха. Въпреки цялата тържественост на случая тя разполагаше с властта да стовари върху мен цялата сила на закона. Можеше да се окаже, че бъдещето ми лежи в тези дебели, осеяни с трапчинки ръце. Какво ме беше прихванало? Как посмях да рискувам тази среща да се случи? С цялото си сърце пожелах да бях послушала хапливите предупреждения на Уиндзор.

Устата на Джоан се затвори като капан, а колебанието й изчезна. Колко сигурна беше! С лека усмивка тя постави едната си ръка здраво върху рамото на сина си, без да спира да го побутва към абатството. Този малък жест изразяваше толкова много! А после двамата минаха покрай мен и тръпката на страх, която бе докоснала тила ми, се разсея. Тя нямаше да ме закачи.

Джоан обаче спря. Завъртя се бързо на пета. Войниците, наредени по дължината на маршрута, се раздвижиха, вдигнаха алебардите си и страхът ми се завърна, стократно по-силен, изпълни дробовете ми така, че не можех дори да си поема въздух. Щеше ли да го направи? Погледите ни бяха приковани един в друг, нейният злобен, а моят предизвикателен, за един миг, който ми се стори неподвижен като изваяните каменни фигури, които се взираха със слепите си очи над главите ни. Щеше ли да ме накаже за всичко, което бях символизирала, за всичко, което бях за Едуард? За това последно предизвикателство към изричните й заповеди?

Усмивката на Джоан се разшири и за нещастие разкри развалените й зъби. Да, щеше. Почти почувствах как корави ръце стискат раменете ми и ме повличат. Но тя ме изненада.

— Когато влезем, затворете вратата. Никой да не влиза — нареди Джоан. — Сега, когато кралят пристигна, церемонията може да започне.

И се извърна, сякаш не означавах нищо за нея. И все пак накрая не можа да устои.

— Твоето време свърши — прошепна тя, точно толкова високо, че да мога да я чуя. — Защо да се занимавам с някоя като теб?…

За един кратък миг на неблагоразумие, подтикната от тази брутална арогантност, си помислих дали да не последвам кралската процесия, да се вмъкна, преди да затръшнат огромната врата, и да заема мястото, което ми се полагаше, до гроба на царствения си любовник. Да настоя, че имам право да съм там.

О, не!

Здравият ми разум се върна. Не ми се полагаше никакво място. С натежало сърце си пробих път обратно през тълпите, към лодката си. Не останах съвсем учудена, когато видях, че Уиндзор ме чака там. Не бях и недоволна, макар че, бясна на Джоан, но най-вече на себе си заради липсата на благоразумие, типично по женски си излях киселото настроение върху него.

— Ето че дойде да ме спасиш! — Неприятно ухапване.

— Все някой трябваше да те спаси.

Държеше се безцеремонно, както и трябваше при тези обстоятелства.

— Качвай се в лодката.

Прекарах цялото пътуване в мрачно мълчание и мръщене. Бяха ме сложили на мястото ми — прощалните думи на Джоан повече от всичко друго. А Уиндзор ме остави да тъна в лошото си настроение, без да се опита да поведе разговор и да разбере какво ме е притеснило. Просто наблюдаваше замислено движението на хора и животни по брега на реката.

„Защо да се занимавам с някоя като теб?…“

От самото начало знаех, че един ден на закрилата на Едуард ще бъде сложен край, нали така? В Англия имаше нова власт, в която нямаше място за мен. Трябваше да го приема, да се примиря, че ще е така до деня на смъртта ми.

 

 

Личното ми скърбене за Едуард ми донесе далеч по-голямо удовлетворение. Знаех какво би искал да направя. Когато се върнах, сторих това, което той обичаше, това, за което си спомняше дори тогава, когато едва успяваше да остане облегнат на възглавниците. Взех един кон, завързах на китката си ловна птица. Смело сърце — остаряла, но не и помъдряла — ме следваше по петите, докато преследвах зайците в пасищата край Паленсуик. Имах успех. Когато соколът повали един гълъб, бузите ми овлажняха от сълзи. Едуард щеше да се наслади на всеки миг от този лов. А после, след като се оттеглих в спалнята си, изпих чаша хубаво гасконско вино — „Скъпи Едуард, винаги ще живееш в спомените ми“, — преди да обърна гръб на миналото и да погледна към бъдещето.

Но какво ме очакваше? Изолация и скука. Това обаче със сигурност беше по-добре, отколкото да се превърна в жертва на преследванията на една озлобена жена, твърдо решена да си отмъсти въпреки думите си, че не означавам нищо за нея. Знаех, че не е в природата на Джоан да се отказва от лова. Не беше умно, че й се заврях право под носа.

— Не биваше да ходя, нали?

Увита в тежка мантия, която не можеше да ме стопли, се свих пред откритото огнище, когато времето стана нетипично влажно и сурово за сезона.

— Казах ти да не ходиш — отговори Уиндзор без капка съчувствие. Ръцете му обаче бяха удивително топли, обвити около ледените ми длани.

— Знам. — Бях кисела и без настроение, също като ветровете, които ни бяха връхлетели.

— Не се тревожи. Не друг, а самият Гонт отмени заточението ти.

— Вярваш ли, че тя ще забрави? — попитах. Оптимизмът му беше много нетипичен за него.

— Не.

Толкова за оптимизма! Той погледна надолу към пръстите си, обвили моите китки, и се намръщи с онзи цинизъм, който ценях високо в един свят на ласкателства и празни обещания.

— Колко й е оставил кралят в завещанието си?

Отговорих безизразно:

— Хиляда марки. Не толкова, че да ликува. А Ричард получава леглото на Едуард с хералдическите завеси.

Гримасата на Уиндзор изчезна и той избухна в гръмък смях.

— По-редно беше ти да получиш леглото!

— Джоан навярно ще заповяда да го изгорят, за да се отърве от заразата на присъствието ми. Няма да позволи на момчето да спи в него.

— Ти спомената ли си? — попита той.

— Не.

За мен нямаше място в завещанието на Едуард. Той ми даде всичко, което можа, всичко, което искаше.

— Поне това би трябвало да я накара да ликува!

— Съмнявам се. Когато напуснах Шийн, прибрах бижутата на Филипа в чантите на седлото, а пръстените на Едуард — в корсажа си. Освен ако не ме претърсеше до голо пред всички, просто нямаше как да се добере до тях!

Уиндзор отново се разсмя, а после стана сериозен.

— Стига сме говорили за Джоан Красивата. Не можем да прекараме остатъка от живота си, треперейки от страх, нали? Значи няма.

Трябваше да призная, че това беше най-добрият съвет, който бих могла да получа.

Уиндзор пусна китките ми и вдигна чашата си с бира за наздравица.

— За бурите! Дано продължат дълго. Дано наводнят пътищата и речните брегове между Лондон и Паленсуик и да не спират, докато Джоан не забрави.

Взех чашата му, допих бирата и повторих наздравицата:

— За бурите!

 

 

Скоро дъждът и ветровете започнаха да отслабват. Отвориха пътищата и движението по Темза отново стана оживено, така че чувахме какво се случва в Лондон и на други места. Някои от тези новини нямаха никакво значение за мен. Колко странно беше това!

Момчето Ричард, облечено в бяло и златно, било коронясано на шестнайсети юли. В четвъртък, представете си! Необичайно, но избрано като благоприятно предзнаменование — в навечерието на празника на свети Кенелм, посредствено, но канонизирано дете-крал на древното кралство Мерсия.

— Несъмнено Джоан Красивата смята, че момчето има нужда от всички възможни благоприятни предзнаменования — изръмжа Уиндзор.

Преценката му беше трезва. В отсъствието на силна английска армия, предвождана от крал, французите бяха поели инициативата с многобройни набези на южния бряг на Англия, като изгаряха и разграбваха всичко по пътя си. Град Рай се превърна в преизподня. Някакви френски разбойници стигнаха дори до Люис, но ние се чувствахме в безопасност.

Колко странно беше усещането, че нямам нищо общо с това, че съм съвсем чужда на плановете на краля да прогони французите! Кой щеше да поеме юздите на международната политика? Предположих, че Гонт. Отказах да мисля за това, след като вече не ме засягаше.

Но някои събития косвено ме засягаха много.

Уикам, скъпият ми Уикам, получи официална прошка, което потвърди, че раната, нанесена от Едуард на бившия му канцлер, е зараснала. Това поне успях да направя за един стар приятел. Уикам ми писа:

Отново се радвам на кралското благоволение, но не и на политически пост. Ще насоча вниманието си към образованието в Оксфорд. Мисля да построя два нови колежа. Знам, че това ще ти хареса — макар че никоя жена няма да прекрачи прага им! Може би ти го дължа, но и ти, и аз трябва да приемем, че е невъзможно.

Усмихнах се. Колко трудно бе за един свещеник да признае, че дължи нещо на една греховна Евина щерка! Той обаче го направи, при това така елегантно. Желаех му всичко най-хубаво. Не мислех, че ще се срещнем повече.

После идваше една смущаваща новина, която ме накара да се разсмея — а след това да се намръщя. Със събирането на парламента поканиха Гонт да се присъедини към комисия, избрана от Камарата на лордовете, която трябваше да се справи със заплахите от отсрещната страна на Ламанша.

— Значи звездата на Гонт изгрява — отбеляза Уиндзор, който четеше писмото на Уикам над рамото ми.

— Така се и очакваше — отговорих. — Той има и потеклото, и опита за това.

— За нещастие няма репутация на човек, който успява в начинанията си!

Презрението на Уиндзор не ме смути. Какво значение имаше за мен това, че силата на Гонт нарастваше? Амбициите ни вече не бяха успоредни. Но Уиндзор изглеждаше замислен. Взе писмото на Уикам и го препрочете, без да бърза. Винаги се тревожех, когато Уикам изпиташе нужда да поразмишлява над чаша бира.

Но се разсмях, когато прочетох възмутително повелителната петиция, отправена от парламента към младия Ричард. Колко предвидими бяха! За в бъдеще само парламентът трябваше да има право да назначава канцлера на Ричард, ковчежника и заемащите всички други висши държавни длъжности, за които можеха да се сетят. Парламентът щеше да контролира краля на всяка крачка. Никой никога не биваше да получи правото да направи това, което направих аз, когато Едуард се разболя прекалено много, за да го прави сам. Нямаше да има втора Алис Перърс, която да управлява кралското домакинство.

Да, разсмях се, но без доволство.

 

 

След това нямаше нищо, на което да се смея. Силно хлопане по вратата ми в Паленсуик, като удари на облечен в метална ръкавица юмрук, бързо ме откъсна от сметките и документите на имението. Знаех, че Уиндзор е зает с пресушаването на напояваните пасища в Гейнс. А и не очаквах да почука на вратата ми, когато се върне — двамата все още водехме някакъв странен живот на постоянно сноване напред-назад. В никакъв случай не живеехме в обединено домакинство. Бракът ни като че ли все още беше някаква недооформена сделка, която понякога изискваше интимност, а друг път — не. Не, Уиндзор нямаше да почука. Щеше да отвори вратата със замах и да влезе без колебание, да повиши глас, за да оповести пристигането си, да изпълни къщата със своето впечатляващо, неспокойно присъствие. Това не беше Уиндзор. Сърцето ми подскочи, а страхът, който винаги се таеше дълбоко у мен, веднага се възроди, но нямаше да се крия. Тръгнах към вратата, по която хлопането не спираше.

— Група мъже, мистрис. — Моят управител се въртеше несигурно в преддверието. — Да им отворя ли?

Нямаше смисъл да треперя.

— Отвори.

Ако това беше заплаха, щях да се изправя срещу нея.

— Добър ден, мистрис.

Не юмрук в метална ръкавица, а служебна палка, при това може би също толкова енергична. Мъжът на прага ми бе облечен в безличните дрехи на по-високопоставен служител: писар или секретар на някой придворен. „Или — прошепна предупредително тръпката, която плъзна по врата ми — чиновник от двора.“ Не го познавах. Не ми хареса въпреки кроткото си изражение и любезния поклон. Не ми харесаха и дузината мъже зад гърба му. Дворът ми беше пълен с товарни животни и две големи каруци.

— Мистрис Перърс?

— Аз съм. А кой сте вие, сър? — попитах, като внимавах да се държа учтиво.

През последните месеци всичко откъм лондонския фронт беше тихо: Ричард се мъчеше да свикне с тежестта на короната, а Джоан властваше като кралица над двора. Не бях направила и крачка извън границите на самоналоженото си изгнание.

— Кротувай — посъветва ме Уиндзор след предишния път, когато си играх с опасността. — Те си имат прекалено много проблеми, за да се занимават с теб. Отбраната на кралството е по-важна от любовницата на стария крал. Още няколко месеца, и ще те забравят.

— Не знам дали ще ми хареса. — Неизвестността не ми допадаше. — Искам ли да ме забравят?

— Да, ако имаш капка ум в главата си. Стой мирно, жено!

Така че стоях мирно и когато седмиците продължиха да текат без признаци за злата воля на Джоан, страхът ми изчезна. Но ако Уиндзор беше добре информиран, както обикновено, какво беше това пред вратата ми? Не предвещаваше нищо добро. Проклех наум Уиндзор за прекалената му увереност, както и заради отсъствието му. Кога е било жената да има нужда от някой мъж и той да е наблизо? И за какво ми беше той изобщо? Нима не можех да се справя с това нахлуване в собствения ми имот? Огледах посетителя си. Изглеждаше прекалено важен за вкуса ми в тази черна туника, с кожена чанта в ръка. Гърлото ми пресъхна, когато безизразният му поглед се плъзна от главата към петите ми.

„Но те не могат да те арестуват. Не си извършила никакво престъпление. Гонт те защити! Отмени заточението!“

Започнах да дишам малко по-леко.

Чиновникът отново се поклони. Поне той беше учтив, но в очите на хората му блестеше алчно пламъче.

— Казвам се Томас Уебстър, мистрис — представи се той и извади от чантата един свитък. — Изпраща ме комисията, назначена от парламента.

Говореше тихо, държеше се почтително, макар че ме гледаше преценяващо. Протегна ми документа, аз го взех и го стиснах здраво, докато преглеждах страниците. Не беше трудно да разбера основното след броени секунди.

Дишането ми отново стана неравномерно. Ръката ми смачка един от червените печати, които показваха, че това е официален документ, и аз се престорих, че отново го чета, насилвайки се да си поема дълбоко въздух. А после застанах решително на прага, сякаш можех да им попреча да влязат.

— Какво е това? Не разбирам. — Думите бяха черни и ясни пред очите ми.

— Имам правомощия да взема всичко ценно, което успея, мистрис.

Ударите на сърцето ми в гърлото заплашваха да ме задушат.

— А ако откажа?

— На ваше място не бих го направил, мистрис — отговори сухо той. — Нямате властта да ме спрете. Имам списък с най-важните неща. А сега, ако ми позволите?

Влязоха в къщата ми с тежко трополене на ботуши. Уебстър разгърна чудовищния си списък — инвентар на всичко, което притежавах, всичко в Паленсуик, което ми принадлежеше.

В гърдите ми се надигна паника, която излезе от контрол.

— Тази къща е моя! — възразих. — Не е собственост на Короната. Не беше подарък от краля. Аз я купих.

— Но с чии пари, мистрис? Откъде са дошли тези пари? — попита той, все едно се подсмихваше. — И чии са мебелите? И тях ли сте купили?

Той ми обърна гръб и направи знак на подлизурковците си да се заемат със задачата си.

Каквото и да отговорех, нямаше да му направи впечатление. Стоях и гледах как изпълняват заповедта на комисията на парламента. Пред очите ми извадиха цялата ми собственост в двора и я натовариха в каруците и на товарните животни — чаршафите ми, мебелите ми, дори леглото ми. Бижута, дрехи, евтини дрънкулки. Уебстър не спираше да чете от жалкия си списък.

— Диадема с перли. Златна верижка, инкрустирана с рубини. Червена копринена панделка с дължина един ярд. Чифт кожени ръкавици, избродирани със сребро и…

— Панделка с дължина един ярд?

В гърлото ми заседна вик, който се доближаваше до истерия.

— Всяка дреболия е от полза, мистрис. Трябва да намерим средства за войната — отговори хапливо той. — По наши сметки тези бижута ще ни донесат почти петстотин лири. По-добре въоръжена армия, която да брани английската земя, отколкото тези красиви дрънкулки на врата ви!

Нямаше смисъл. Гледах мълчаливо как изнасят от къщата ми всичко, което беше мое. Когато видях робите, които стискаше един набит прислужник — купчина от кожи, коприна и дамаски в пищно синьо и сребърно, робите, които ми бе поръчал Едуард за втория голям турнир в Смитфийлд, преглътнах сълзите си. Така и не ги облякох — този втори турнир не се състоя. Хвърлиха ги в каруцата при всичко останало.

Така останах да стоя в преддверието на собствената си къща, в която кънтеше празнота.

— Свършихте ли?

— Да, мистрис. Но трябва да ви предупредя: парламентът се е нагърбил с тежестите на кредиторите ви. Всеки, който има претенции към вас, е поканен да ги изложи.

— Моите кредитори?

Ставаше все по-лошо и по-лошо.

— Точно така, мистрис. Всеки, който има оплакване от изнудване, потисничество или вреди, нанесени от вас — как се наслаждаваше на сцената! — може да се обърне към парламента с молба за компенсация.

— Откъде… откъде е дошла тази заповед? — попитах. О, вече знаех отговора!

— От парламента, мистрис.

Поех си бавно въздух и стиснах юмруци, за да сподавя яростния писък в главата си. Това не беше дело на парламента. Бях готова да заложа перлената диадема, която току-що бе изчезнала в дисагите на едно от мулетата. Знаех кой е участвал в този план. Значи не й стигаше да ми позволи да живея скромно в уединение! Знаех откъде идва това организирано отмъщение. Наистина беше свирепо! Можех да си я представя как потрива ръце от удоволствие.

Кръв Христова!

Насилих се да мисля логично. Имах и други имоти, добре обзаведени. Щях да й оставя тази победа, какъвто и гняв да ми вдъхваше.

И тогава видях, че Уебстър изважда от чантата си втори свитък.

— Не взехте ли всичко, което можете?

— Това не е заповед за възвръщане на имущество, мистрис. Това е заповед за вас да се явите в Лондон.

Грабнах я. Прочетох я. Беше нареждане да се явя пред Камарата на лордовете.

— Процес ли? — ахнах.

Той стоеше безмълвен, с каменно лице. Какви възможни обвинения бяха открили сега?

— Кажете ми! — настоях. — Това процес ли е?

— Написано е там, мистрис. — И Уебстър посочи смачкания документ в дланта ми. Трябваше да се явя пред Камарата на лордовете на двайсет и втори декември. А обвинението срещу мен? Измама. Измяна!

„Измяна?“ Не беше възможно!

Но знаех, че всичко е възможно. Яростта ми се измести от ужас. Това нямаше да е политическо перване по пръстите. Това беше процес с юридически последствия. Докъде щеше да стигне Джоан в стремежа си към отмъщение? Наказанието за измяна беше смърт.

 

 

След мрачната сутрин в наводнените пасища край Апминстър Уиндзор се върна и ме завари седнала в сега празната приемна, без да мисля за нищо. Нямаше мебели, нямаше гоблен, бяха отнесли дори коша за цепеници край огнището… Бях зашеметена, сякаш Джоан ме бе ударила през лицето — както бе направила толкова отдавна. Когато не чух ехото на ботушите му по излъскания под, той вече бе коленичил и взе документа от пръстите ми, които не се опитаха да се съпротивляват. Огледа го, изруга, без да се замисля, хвърли ръкавиците и меча си на пода и седна до мен.

— Виждам, че лешоядите са минали оттук.

— Да.

Ботушите му, съвсем близо до полите ми, бяха покрити с кал и слуз и тук-таме с някой стрък водна леща. Това не ме интересуваше.

— Всички стаи ли са празни като тази?

Нямах думи. Вдигнах ръце и ги оставих да паднат. Нещастието ме обгърна.

— Какво ще правиш? — попита остро той в тишината.

— Мисля, че ще седя тук и ще чакам брадвата да се стовари върху врата ми.

— Наистина ли? — попита Уиндзор. Стисна ръцете ми и с бързо свиване на мускулите се изправи, като ме повдигна със себе си. — Стани, Алис. Трябва да се изправиш. Трябва да мислиш!

— Не мога.

— Жената, която обичам, толкова лесно ли се оставя да я сплашат?

Останах скована в прегръдката му. Не можех да мисля, не можех да отговоря. В коя черна дупка бе изчезнал целият ми кураж? Бях изпълнена със самосъжаление и понеже вече не се чувствах смела, заплаках за собствената си слабост, за всичко, което загубих. За това, че подаръците, които Едуард ми даде от любов и благодарност, ми бяха отнети от чиста злоба, унищожавайки всяко физическо доказателство за присъствието му в живота ми. А когато честността ме застави да призная, че не бях съвсем невинна, заплаках и за това. Бях се наслаждавала на властта си като компаньонка на краля. Не можех да кажа, че не съм вземала от златото на Короната, за да купувам с него, но винаги го връщах. Нали така? Е, бях върнала повечето си дългове. Денят на разплатата бе дошъл. Разплаках се на рамото на Уикам.

— Жената, която обичам, наистина ли е толкова страхлива, че предпочита да стои и да плаче, вместо да се бори за това, което й принадлежи по право?

Думите му бяха сурови, но той ме прегърна още по-силно и отпусна брадичка върху главата ми. Започнах да се отпускам и да стъпвам здраво на пода. Силните спокойни удари на сърцето му ми носеха успокоение. Когато най-после опрях чело на гърдите му и отново задишах равномерно…

Думата избухна в съзнанието ми. Рязко вдигнах глава, като бутнах брадичката му, и видях в очите му собственото си отражение.

— Какво каза току-що?

— Кое да повторя? Че си страхлива?

Прокарах език по пресъхналите си устни, изтрих лицето си с квадратно парче плат, което Уиндзор услужливо ми предложи, и се намръщих.

— Мисля, че каза, че аз съм жената, която обичаш?

— Ти си. Не знаеше ли? Не ми изглеждаш много въодушевена.

Ръцете ми стиснаха силно ръкавите му.

— Кажи го още веднъж. Така, сякаш наистина го мислиш. — Просто в случай, че не го мислеше. Молех се на Бог да не е така!

— Скъпа Алис, обичам те. Ти държиш в ръцете си моето слънце и луна!

— А това е поетично!

Стори ми се, че усмивката, с която ми отговори, е малко иронична. Не можех да повярвам! Но трябваше, нали така? Уиндзор не беше човек, който говори неща, без да ги мисли. През тялото ми профуча огромна радост и сякаш ме изпълни с блещукаща светлина, разсея сенките в ума и сърцето ми. Докато не си спомних събитията от сутринта…

Вперих поглед в него.

— Защо трябваше да ми го казваш сега?

— Кога да ти кажа?

Връзваше ми се, разсейваше ме. Отблъснах ръцете му, за да остана сама.

— Утре. Миналата седмица. Всеки друг път вместо сега, когато лицето ми е зацапано от сълзи, домът ми е опразнен, а умът ми е изпълнен с мисли за коварството на Джоан.

— Мислех, че знаеш.

— Откъде да знам? Никога не си го казвал.

Как бе възможно да е толкова тъп? Ето го, от плът и кръв, истински и труден! И безкрайно любим.

— Искам да се насладя на признанието ти, не да го видя засенчено от факта, че може би ме очаква разорение — дори смърт, ако докажат, че съм обвинена в държавна измяна и виновна. И мисля, че трябва да знаеш… — Дори не се поколебах. — И аз те обичам.

Уиндзор се ухили.

— Най-после си призна!

Притиснах ръце към устата си.

— Не исках да го казвам!

— Не виждам защо.

Отново бе уловил ръцете ми, в извивката на устните му все още се таеше веселие.

— Ще отпразнуваме взаимната си любов и заедно ще се тревожим за Джоан Отровната.

Устните му бяха горещи и сигурни върху моите.

— О, Уил…

— Току-що признах неумиращата си любов към теб. А ти не изглеждаш много доволна!

Въздъхнах.

— Ще се освестя.

— Нека ти помогна. — И отново ме целуна.

Отпуснах се в прегръдките му и мислите ми се разпиляха. Но не задълго. Сега не беше моментът за влюбени въздишки и приятни копнежи. Все още не бях свободна да им се насладя и Уиндзор добре го знаеше. Обхвана лицето ми с длани, за да ме принуди да внимавам, да се съсредоточа — той заговори с тих овладян глас, контрастиращ с чувството, което пулсираше под кожата му:

— Сега ме слушай. Трябва да си силна, Алис. Слушай!

Сложи ръка под брадичката ми и ме накара да го погледна.

— Ще се изправиш пред лордовете и ще отговориш на всеки въпрос, който ти зададат. Срещу теб няма доказателства за измама. Колкото до измяната, това никога няма да мине!

— Толкова си уверен — намръщих се, далеч не убедена.

— Кръв Христова! Не, не съм! Абсолютен реалист съм. Но трябва да си придадеш уверен вид, иначе ще те разкъсат.

— Но защо? Сега, когато дните ми в двора свършиха?

— Знаеш защо. Ще те унищожат заради дните, когато ти имаше власт, а те не.

— Можем ли да ги спрем?

— Не знам. Как можем да знаем, докато не видим доказателствата им? Но ще трябва да опитаме, при това много сериозно.

Поех си дълбоко дъх и почувствах как част от отчаянието ми най-после се стопява. Запитах се какво желая най-много на този свят.

— Когато трябва да отида… ти ще дойдеш ли с мен?

— Дори самият Дявол не би могъл да ми попречи! Не плачи повече.

Погледът му беше неистово напрегнат, ръцете — сигурни, докато вземаше кърпата и бършеше сълзите ми така старателно, както би избърсал коня си след буря с дъжд.

— Нима не си моя съпруга? Нима не те обичам? Бъди смела, Алис. През целия си живот си била смела. Заедно ще отидем в Уестминстър и ще се изправим срещу онези лешояди на собствената им територия. А засега… Мисля, че ни се полага малко време заедно. Кълна се в името Божие, за толкова години не сме имали кой знае колко такова време!

— За какво? — Мислите ми все още блуждаеха. Виждах злобните, подигравателно усмихнати лица на двора на Едуард, строени насреща ми.

Уиндзор изпухтя нетърпеливо, сграбчи ме за раменете и ме разтърси.

— Спри да мислиш! Ела в леглото — и ще покажа на този твой изпълнен със съмнения ум, че наистина те обичам и не си го въобразяваш. От друга страна, ние всъщност нямаме легло, нали така?

— Не!

Усетих как онези абсурдни сълзи отново започват да напират, но успях да се засмея, макар и неумело.

— Кълна се, че това изобщо няма да ни попречи!

В моята спалня — нашата спалня — Уиндзор разпростря наметалото си на пода на едно огряно от слънцето място, нави туниката си и я подложи под главата ми. И ми даде открито първата искрица от това, което не познавах — дестилираната есенция на магията на необременената любов, свободно дадена и свободно приета. Почувствах как веригите на дълга и очакванията се свличат, заменени от нежните спойки на насладата, страстта и пламенното желание.

— Убедена ли си? — попита той между две целувки.

— О, Уил…

Не можех да вържа две думи — бях изцяло погълната от момента. Не можех да не се възхитя на войнишкото му тяло, кораво и със здрави мускули, докато събуваше панталона и ботушите си. Слънцето смекчаваше суровите равнини и подчертаваше силата на бедрата и рамото му.

— Поатие? — прошепнах и притиснах устни към един стар белег, който минаваше по ребрата му, от гръдната кост до кръста.

— Да.

Той се протегна, като дръпна и мен нагоре.

— Всичките ми белези ли ще целунеш?

— Прекалено много време ще отнеме.

Уил разхлаби ризата ми и аз застанах пред него гола, открита.

— Обзета съм от страст и желание, Уил. Коленете ми са омекнали от копнеж…

— И от любов?

Неговата страст и желание бяха също толкова очевидни, колкото топлата влага между бедрата ми.

— Да, и от любов.

Подът беше корав. Нямаше гъши пух, нямаше чаршафи, нямаше завивки, ароматизирани с лавандула. Но това нямаше значение. Позволих му да ме обладае така, както искаше. Или може би не точно съм му позволила. Той не беше мъж, който моли за позволение, и аз не исках да бъде по-различен. Всичко друго изчезна от ума ми. Останахме само ние двамата, тук, в празната къща, под слънчевите лъчи, които позлатяваха гърдите и бедрата ни. Двама души насаме, изцяло погълнати един от друг. Никой от външния свят не се интересуваше от тях.

— Защо се обичаме, Уил? — попитах.

— Нямам представа. Не се тревожи. Някои неща се дават на хората просто за да им се радват…

Това, че му доставям радост, бе като мехлем на рана. Тежестта му беше солидна, начинът, по който ме облада — цялостен. Вкопчих се в него. Всеки мускул и нерв в тялото ми трепереше в отговор на ласките му. Никога преди не бях изпитвала нужда да се вкопча така в никой мъж. Сърцето ми бе изпълнено с такава радост, че можех отново да заплача. Но не го сторих. Сега беше време за радост и сръчните ръце на Уиндзор отблъснаха сенките.

Но не завинаги.

Докато той спеше с разрошена коса и лице, заровено в гънките на туниката му, аз продължих да лежа будна. Процес? Неизвестни доказателства? Скътах любовта на Уиндзор към мен близо до сърцето си, като талисман, който прогонваше страха.

 

 

— Взеха ли бижутата на Филипа? — попита Уил, когато се наложи да се облечем.

Усещах, че изражението ми е почти самодоволно.

— Как мислиш?

— Кръв Христова!

Смехът му прокънтя странно в голата стая.

— Разкажи ми тогава.

— Заслужава си човек да е подготвен и бдителен. Но ще трябва да ги поизлъскаме.

С малко внимателно планиране за деня, в който това можеше да се случи — нима открай време не се боях точно от такава възможност? — когато Томас Уебстър започна да издава заповедите си, моят стюард ги скри заедно с пръстените на Едуард в торба, която беше наполовина пълна с брашно с гъгрици. Слава богу, Уебстър бе решил, че е под достойнството му да конфискува отпадъците от избите ми.

Уиндзор завързваше шнуровете на туниката си.

— Между другото, нося ти това… Разсеях се. — И бръкна във вътрешния джоб. — Не мисля, че някога преди съм ти правил подарък.

Извади огледало, което изглеждаше изработено от сребро. Блестеше примамливо на слабата светлина, а умело гравираните стъбла и листа край ръба се преплитаха като ръцете на влюбени.

Намръщих се.

— Не! — отсякох хладно и нелюбезно.

Уиндзор впери поглед първо в огледалото, а после в мен. Изглеждаше удивен, сякаш не можеше да проумее как работи женският ми мозък.

— Алис, любов моя! Не съм го откраднал! Сдобих се с него честно и почтено. Посочи ми една жена, която не използва огледало.

— Тя стои пред теб.

— Но защо? Защо не го искаш?

— Това, което виждам, не ми харесва.

Казвах самата истина — не си търсех комплименти.

— Кое не ти харесва?

Сега ли беше моментът за шеги — когато бях разрошена и само по риза?

— Нищо… Не съм… О, Уиндзор!

Разярена, защото огледалото наистина беше красиво, сключих ръце в скута си.

— На каква възраст жените започват да губят интерес към външния си вид? Мисля, че на смъртното легло.

Той коленичи до мен върху вече много омачканото си наметало, вдигна огледалото и със свободната си ръка проследи очертанието на една от твърде тъмните ми вежди.

— Не виждам нищо грозно — каза тихо той. — За мен си прекрасна. Искам да видиш Алис. Искам да видиш лицето на съпругата ми. На жената, която обичам.

Това ме накара да забравя всякакви мисли за съпротива. Как бих могла да не приема подаръка, без да проявя непростима грубост? А освен това не изглеждах толкова зле, колкото се страхувах. Лицето, което ме гледаше отсреща, не беше красиво, но липсата на симетрия бе поразителна сама по себе си. Дори веждите бяха поносими. Вдигнах брадичка и се усмихнах и отражението ми направи същото: може би това неочаквано щастие бе смекчило чертите ми. Така станах собственичка на огледало, макар да се бях заклела, че никога няма да имам такова, и не мога да кажа, че останах недоволна, когато Уиндзор целуна всеки сантиметър от отразеното ми лице.

 

 

Преместихме се в Гейнс, където имахме легло поне засега. Знаех какво точно впечатление искам да направя, когато се появя пред лордовете. Отначало си мислех, че ще съм нервна, притеснена какъв ще е изходът. Всъщност ужасена, с пресъхнала уста и сърце, което бие толкова силно, че трябва да преглъщам, за да не повърна. Всичко това се оказа вярно, но бях нещо повече от това. Бях настроена предизвикателно! След посещението на твърде експедитивния, за съжаление, Уебстър, Джоан, подкрепена от съдилищата, напредваше крачка по крачка, до една отровни. Обичната ми къща край Уендоувър, подаръкът от Едуард, ми бе отнета, хората ми — изгонени, мебелите ми — конфискувани, без дори да присъствам, за да кажа „да“ или „не“. Както ми съобщиха, не бях неин законен собственик. Собствеността над нея се беше върнала към Короната и сега къщата принадлежеше на крал Ричард. Не че му трябваше или й се радваше. По съвет на майка си я подари на своя полубрат Томас Холанд, син на Джоан от едната от предишните й, съмнителни, навярно двубрачни женитби.

Убедена съм, че е изпитала огромно удоволствие!

Кипях от гняв заради безпомощността си.

Гонт ме разстрои допълнително, като се възползва от неспособността ми да отвърна на удара. Къщата ми на брега на Темза с лекота премина от моите ръце в неговата. Всичките ми имоти в Лондон, на Ропъри Стрийт, бяха добавени към състоянието на херцога в Лондон. Две от най-хубавите ми къщи преминаха във владение на зетя на Гонт. В очите на херцога аз наистина бях заменяема. Вече нямаше полза от мен и аз научих един суров урок: никога да не се доверявам на човек, който поставя властта пред верността. Пресвета Богородице!

Опитах се да се свържа с Гресли в „Наметалото“, но безуспешно. Той се беше скрил като подгонена лисица. Тази негова неоткриваемост може и да ме гневеше, но признавах, че е мъдра. Слузта на моята вина лесно можеше да омаже агента ми от главата до петите и да доведе до арестуването му.

Затова за така наречения си процес се облякох не благоразумно, а войнствено. Все още ми оставаше една красива роба.

— Готово!

Пригладих корсажа си, закопчах на китката си гривна от злато и опали, която съответстваше на колието, прилепнало по ключицата ми. Говорех на Джейн, която седеше на пода в спалнята ми и наблюдаваше превъплъщението ми от провинциална съпруга в дама от двора. Не всичките ми рокли бяха прибрани в Паленсуик.

— Ще им покажа, че не ме е страх от тях! — оповестих и закрачих с бойна стъпка към приемната, където ме очакваше Уиндзор.

За един дълъг миг той остана изгърбен в креслото си и ме огледа.

— Кълна се в разпятието, Алис!

Гласът му беше по-войнствен от изгърбената поза.

— Това одобрение ли е, или не? Мислех, че изглеждам много добре за жена, призована да коленичи пред всемогъщата Камара на лордовете.

Уиндзор стисна устни и без да каже нито дума, ме подкара обратно към стаята ми, вдигна Джейн, която все още седеше на пода, и я сложи по средата на леглото ми, като разсеяно разроши къдриците й.

Ръцете ми се свиха в юмруци.

— Своеволията ти не ми харесват!

— А твоята липса на проницателност ме влудява!

Той застана с лице към мен. Поведението му бе дразнещо властно, гласът му плющеше като камшик. Думите му също не ми допаднаха.

— Ти глупачка ли си, или какво? Предстои ти процес, Алис. За измама и държавна измяна. Колко точно искаш да влошиш положението си? Наистина ли искаш да настроиш срещу себе си онази жалка титулувана измет, която ще те съди още преди да се е изрекла първата дума?

Почувствах как лицето ми се изчервява от горещина.

— Те вече са против мен! Какво значение има как съм облечена?

— О, има, и още как! Приличаш на издържана жена!

— Аз бях издържана жена!

— Знам. Всички знаем. Но няма нужда да им го навираш в благородните лица. Ама наистина, погледни се!

Той разпери ръце, за да покаже колко е отчаян от вида ми, и аз се насилих да се видя с неговите очи. С очите на лордовете. Предполагам, че съм изглеждала почти като величествено въплъщение на измяната. Сякаш бях узурпирала властта на монархията. Сегашните ми одежди не бяха толкова пищни, колкото онези, които носих като Слънчевата дама, но с достатъчно блясък да привлекат погледите, защото носех същата виолетова коприна и горна фуста от златна дамаска, които бяха предизвикали яростта на Изабела.

— Сега се бориш за свободата си… може би дори…

— За живота си? — троснах се в отговор и червенината ми премина в ледена бледност.

— Не ставай мелодраматична! — отговори той почти без да се поколебае. — Не мога да кажа, че си представям как те водят към дръвника, но не можеш да отречеш, че не един и двама от противниците ти ще искат твоята смърт.

Той прокара ръка през косата си и нададе стон.

— Трябва да внимаваш, не разбираш ли! Ако решат отново да повдигнат обвинението в черна магия…

Видях, че е разтревожен.

— Трябва да облечеш нещо не толкова… предизвикателно.

— Щом казваш.

Знаех, че е прав. Разбира се, че беше. Въздъхнах и започнах да събличам оскърбително разкошните одежди.

— Трудно е, когато майката на краля си точи ноктите, нали?

Той не отговори. Докато стоях, стиснала в ръце горната си фуста, признах, защото имах нужда от неговата помощ, от пламенната му енергия:

— Страхувам се. О, Уил, страхувам се!

Най-после гласът на Уиндзор стана нежен:

— Знам.

Той взе дрехата от ръцете ми, сложи я на леглото и внимателно приглади гънките й.

— Но ние знаем как да се справяме с врагове, не е ли така?

— О, да!

Долната дреха, развързана от чевръстите пръсти на Уиндзор, падна около глезените ми. Отново въздъхнах.

— Съжалявам. Оставих чувствата да ме надвият.

— Да, разбира се. Все пак си жена. При това жена, която ми е много скъпа. Няма да им позволя да ти навредят, нали знаеш.

— Мисля, че може и да не ти дадат право на мнение по въпроса!

— Нямаш никаква вяра в мен.

Той напъха в ръцете ми чифт най-обикновени кожени обувки.

— Недей да стоиш и да мислиш за това. Ако закъснееш, ще навирят още по-подигравателно аристократичните си носове. Но помни! Ще бъда с теб. Няма да те оставя да страдаш сама.

Облякох се бързо и дискретно и се отправих към процеса си със сериозен и благоприличен вид. Никакви бижута! Ако сложех дори едно от украшенията на Филипа, все едно поднасях пламъче към сухи подпалки, подредени до огнището.

 

 

И така, върнах се в Лондон за първи път след погребението на Едуард. Стори ми се, че е изминало много повече време от няколкото седмици, които действително изтекоха, откакто избягах от вратата на абатството, а в ушите ми кънтеше триумфалното предсказание на Джоан. За миг се ободрих от познатия шум и оживление, от гледката на богати търговци и съпругите им, облечени толкова разкошно, колкото им позволяваха ограничаващите частните разходи закони на Едуард. Почувствах се привлечена от Темза, която проблясваше между складовете, мътна като сиво стъкло в зимния въздух. По душа не бях провинциалистка и никога нямаше да стана… но после сякаш студена ръка стисна сърцето ми, когато си спомних, че не съм дошла заради удоволствията, които можеше да ми предложи Лондон.

Докоснах ръката на Уиндзор за успокоение и изпитах благодарност, когато той покри дланта ми със своята. Ако нещата се развиеха злополучно за мен, можеше да прекарам дните си в тъмница или изгонена от кралството. Или още по-лошо… Докато си проправяхме път сред просяците, курвите и най-долната измет на Лондон, която се въртеше край реката, се опитах да отговоря на някакъв делничен коментар на Уиндзор, но преглътнах и почувствах, че в гърлото ми се е стегнал възел от чист ужас.

В двореца Уестминстър слязохме от седлата и Уиндзор пое грижата за конете ни, а аз се обърнах към един от чиновниците. Къде щяха да заседават лордовете? Насочиха ме към стая, която Едуард понякога използваше за официални аудиенции, като посещението на тримата крале преди толкова години. Значи и днешната процедура щеше да бъде много официална. Но не ми остана много време да мисля за нищо: Уиндзор ме дърпаше за мантията и двамата се отправихме с бързи стъпки към съдбата ни. На прага пътят ни бе препречен от стражи. Нетърпеливо обърнах глава и видях мъж, седнал на една от пейките, които обикновено се заемаха от молителите. Чакаше ни.

— Уикам — кимна отсечено Уиндзор.

— Уиндзор — отвърна по същия начин Уикам.

Двамата мъже се изгледаха без особена сърдечност. Това никога нямаше да се промени.

— Мислех, че точно ти ще стоиш далеч от това място! — възкликнах, за да прикрия удивлението си, че виждам епископа. — За един практичен човек не е хубаво да го виждат заедно с мен.

— Забравяш. — Гримасата, с която целуна пръстите ми, беше достоен за похвала опит за усмивка. — Аз съм свободен човек, опростен и с възстановени привилегии. Парламентът в безкрайната си мъдрост ми се усмихна, така че нищо не може да ме засегне.

Никога не бях чувала в гласа му толкова циничност.

— Надявам се, че след днешния ден и аз ще мога да кажа същото… но не съм сигурна.

— Предполагам, че ще успееш да ги убедиш!

В саркастичния му хумор имаше острота. Трогната от този опит да ме ободри, колкото и празни приказки да беше, му поисках това, което не бях искала никога преди.

— Моли се за мен, Уикам.

— Добре. Макар да не съм сигурен, че това означава нещо за мен. Ти се застъпи за мен тогава, когато имах нужда. — Той стисна пръстите ми, а после ги пусна. — Ще направя каквото мога, милейди. Лордовете може да се вслушат, ако се застъпя за теб…

А можеше и да не се вслушат. Необичайното почтително обръщение от негова страна едва не ме разплака.

— Странни приятели си имаш, любов моя — отбеляза Уиндзор, когато Уикам се отдалечи. — Свещеник или не, този човек е влюбен в теб. Бог да му е на помощ!

— Глупости! Аз помогнах да го свалят от поста му.

— А после го събра с Едуард. Прекалено си сурова към себе си.

Той събра ръцете ми, взе ги в своите и ме целуна по устните, по бузите.

— Помни какво ти казах — прошепна до слепоочието ми.

А после останах сама.

Без врява и без почести ме въведоха в стаята. Този път не ми бяха донесли стол: от мен се очакваше да стоя през цялото време права. Пред мен и около мен, от три страни, редици лица ме гледаха враждебно, точно както си бях представяла. И в крайна сметка Уиндзор не можа да удържи обещанието си да бъде с мен — спряха го на вратата. Той не си направи труда да възразява, когато стражите насочиха към него алебардите си. Представях си как крачи безсилно из преддверието.

Огледах се наоколо, погледнах тези, които познавах, и онези, които не познавах. Щях ли да получа справедливост? Мислех, че няма.

„Запази спокойствие. Разсъждавай. Бъди нащрек. Не им позволявай да ти изтръгнат каквото и да било признание, което могат да използват срещу теб. Казвай истината — дотолкова, доколкото можеш. Използвай интелигентността, която ти е дал Господ. И не се изпускай да кажеш нещо непочтително или с неоправдана арогантност.“

Съветите на Уиндзор бяха изречени с безпощадна яснота.

Но бях толкова сама. Дори любовта му не можеше да успокои прекалено бързите удари на сърцето ми.

— Мистрис Перърс.

Рязко вдигнах глава. Председателят на Камарата на лордовете ме гледаше, стиснал в ръка купчина завързани страници. Хенри Пърси, граф на Нортъмбърланд, маршал на Англия. Близък сподвижник на Гонт. Тава не ми харесваше. Изобщо не ми харесваше, но се вкопчих в решителността си и наведох глава.

— Милорд.

— Призована сте да дадете отговор на обвинения от много сериозен характер. Разбирате ли?

Значи така щеше да бъде. Официално и законно, съвсем безпристрастно. Все още не знаех какви са обвиненията.

— Да, милорд. Разбирам.

— Изискваме да дадете отговор на въпроси, свързани с поведението ви в миналото. Срещу вас са предявени тежки обвинения в измама и държавна измяна. За виновна или невинна се признавате?

— Невинна — отговорих веднага. — И за двете. И оспорвам валидността на всички доказателства срещу мен.

Може и да бях внимателна с отговорите си, но нямаше да позволя да ме изиграят. Знаех какво са намислили: бяха съчинили някакъв лъжлив случай, според който бях извършила държавна измяна. Дори измамата не беше доказана.

— Това са сериозни обвинения, мистрис.

— По какъв начин някога съм се провинила в измама?

Накарах гласа си да звучи ясно, силно и уверено. Гърбът ми бе изправен като дръжка на алебарда.

— Никога не съм използвала нечестни заблуди или хитрини, за да се облагодетелствам. Никога не съм използвала нечестни представители. Ако поставяте под въпрос собствеността ми над кралски имения, те ми бяха дадени от крал Едуард по негова свободна воля, от щедрост и привързаност към мен.

Да ги видя как ще приемат това изявление!

— Тези, които купих на свое име, бяха купени открито и законно чрез услугите на агента ми. Отхвърлям изцяло обвинението в измама, милорди.

С голямо усилие успявах да запазя дишането си бавно и овладяно, а гласа — равен и повелителен. С какви доказателства можеха да разполагат?

— Но по обвинението в измяна, мистрис…

— Измяна ли? Кога съм нарушила верността си към своя крал?

Тук бях стъпила на твърда почва. Дори този височайш законодателен орган не можеше да намери доказателства, че съм поставила държавата или краля в опасност.

— Предизвиквам ви да намерите каквото и да било доказателство, че някога съм представлявала опасност било за здравето на краля, било за сигурността на кралството.

Може би не беше мъдро от моя страна, но страхът ме тласкаше да изложа защитата си с абсолютна прямота. Огледах лицата, обърнати към мен. Някои отвърнаха на погледа ми, други се загледаха навсякъде другаде освен към мен.

— Е, милорди? Къде са доказателствата ви?

Лордовете се размърдаха неловко на пейките си и си зашепнаха. Граф Хенри размести документите си.

— Трябва да обмислим случая, мистрис. Бихте ли излезли да почакате в преддверието?

Излязох наперено навън.

— Какво става? — приближи се веднага към мен Уиндзор и ме дръпна да седна на пейката, наскоро освободена от Уикам.

— Обмислят.

— Какво, в името Божие? Ти беше вътре за не повече от пет минути!

— Не знам.

Не можех да седя. Вместо това започнах да прекосявам стаята от единия до другия край и обратно.

— Предполагам, че не върви добре?

— Нищо не върви добре. Обвиниха ме, но отказаха да представят каквито и да било доказателства срещу мен. Какво да мисля? Ако нямат доказателства, защо ме повикаха? Страх ме е, Уил. Страх ме е от това, което не знам.

— Иска ми се да можех да съм там с теб — рече той, стана от мястото си и закрачи заедно с мен.

— Знам — промълвих и се облегнах на него. — Но не мисля, че ще ни донесе някаква полза. Дори самият архангел Гавраил не би могъл да спре лордовете да ми прегризат гърлото.

След половин час ме призоваха обратно.

— Мистрис Перърс — подхвана граф Хенри със самодоволен вид. — Лордовете прецениха доказателствата срещу вас. Безотговорно и преднамерено сте нарушили заповедите, издадени от Добрия парламент.

Какво беше това? Съвсем нова посока? Изведнъж се бяха отказали от измамата и измяната, освен ако не беше измяна да откажеш да се подчиниш на парламента. В този миг осъзнах: лордовете са знаели от самото начало, че тези обвинения са несъстоятелни. Но какво означаваше това? Усетих как земята се разтърсва под краката ми. Това сега беше много по-опасно и от предчувствието ме побиха тръпки. Как ми се искаше да усещам до себе си силата на Уиндзор! Но трябваше сама да се сражавам.

— Кои заповеди? — попитах, искрено объркана. Нима не им се бях подчинила отначало докрай? Не бе възможно отново да ме обвинят в черна магия, нали? Започна да ми се гади.

— Заповедите, които ви забраняваха да се доближавате до особата на краля и да живеете близо до кралския двор…

Но нима не бях изпълнила съвсем точно това, което искаха от мен?

— Отхвърлям това обвинение.

— Така ли? — Самодоволната извивка на устните на граф Хенри подсказваше, че е съвсем сигурен: отрицанието ми нямаше да означава нищо. — Бяхте изпратена на заточение — и все пак се върнахте при покойния крал в седмиците преди смъртта му…

„Запази спокойствие! Не могат да докажат, че си виновна по това обвинение…“

— Аз спазих заповедите — заявих. Подбирах думите си внимателно, а сърцето ми препускаше като уплашен кон. — Живях далеч от краля. Върнах се в двора едва когато милорд Гонт накара да отменят заповедите за заточението ми. Твърдя това — факт, с който всички тук присъстващи трябва да са запознати — като доказателство за невинността си.

— Тази Камара не знае нищо такова. Смята, че сте виновна в нарушаване на условията на заточението си, наложени от парламента. Това е ужасно престъпление.

— Не! Не съм! Получих известие от ръката на самия милорд Гонт, че съм свободна да се върна.

— И имате ли доказателство за това?

— Не. Но това опрощение със сигурност съществува някъде.

Писмото. Какво се бе случило с него! Мислите ми се стрелкаха напред-назад като плъхове в капан. Трябваше да има доказателство…

— Нещо повече — продължи граф Хенри, сякаш не бях казала нищо, — обвинена сте, че сте използвали злотворното си влияние над Негово величество крал Едуард в последните дни от слабостта му, за да издействате помилване на Ричард Лайънс, когото парламентът бе осъдил за тежки престъпления във връзка с кралските финанси. По ваше подстрекателство Лайънс е бил освободен от Тауър.

Това просто не беше вярно. Замислих се за обвинението. Умът ми препускаше, премисляше фактите. Нямаше никакви доказателства за участието ми. Никакви! Поуспокоих се и все пак останах объркана от обвинението.

— Лайънс получи кралска прошка от ръцете на милорд Гонт от името на крал Едуард, когато решенията на парламента бяха отменени — отговорих. Отново стъпвах на сигурна почва. — И двамата с милорд Латимър бяха освободени. Това не е тайна. Ваши благородия би трябвало да го знаят.

Граф Хенри отрече.

— Тази Камара поддържа, че сте виновна за издействането на помилване за този човек — човек, който е смятан за заплаха за кралството.

— Не!

— Степента на злоупотребите му беше нечувана. Помилването беше посегателство срещу авторитета на парламента…

— В двора трябва да има чиновници, които знаят истината. Самият Гонт…

Очите на граф Хенри срещнаха моите, озарени от ужасяващ блясък, породен от надмощието му над мен.

— Ние не знаем да има такива. Никой не е излязъл във ваша защита.

— Мога да ги намеря.

Колко удивително спокойно звучеше гласът ми! Но дланите ми бяха хлъзгави от пот.

— Правниците, свързани със случая, ще потвърдят, че нямам никакво участие. Нямам нищо общо с помилването на Лайънс. Със сигурност е записано, че милорд Гонт нареди изготвянето на юридическите документи.

Тишина. Не я наруши дори обичайното размърдване на аристократичните ми съдии. Видях, че ръцете ми са се свили в юмруци, а ноктите са се забили в меката плът. А после граф Хенри кимна отсечено.

— Никой не бива да твърди, че тази Камара се е провинила в потъпкване на правосъдието. Ще ви дадем време да намерите свидетелите си, мистрис. Ще ги изслушаме и ще преценим показанията ви.

— Колко? — попитах. — Колко време ще ми дадете?

— Един следобед и една нощ, мистрис. — Усмивка — самодоволна, ако не се лъжех.

— Но това е невъзможно…

— Назначена от нас комисия ще се събере утре в десет часа сутринта, за да изслуша показанията на свидетелите ви.

— Моля за по-дълъг срок, милорди…

Огледах събраните лица, но знаех, че никой няма да обърне внимание на молбата ми.

— Това е всичко, което можем да направим.

Излязох от стаята с изпънати рамене и вдигната глава. Те знаеха, че ще загубя.

 

 

— Един следобед и една нощ? Ей богу! Наистина са самонадеяни. А освен това не ми е приятно да ми затръшват вратата в лицето!

Уиндзор стовари юмрук върху стената, а после стана страховито практичен.

— И така, откъде да започнем?

— Това беше дело на Гонт. Той нареди да освободят Лайънс. Доказателствата трябва да съществуват — подхванах нервно. — Единственото, което ми трябва, е някой да ги изрови оттам, където са ги прибрали, и да застане до мен, за да ги представи пред комитета на лордовете.

— Кой? Кой би могъл да знае?

Вървяхме забързано по коридорите към онова крило на огромния дворец, което бе отделено за практическите дейности, свързани с функционирането на двора — истински лабиринт, обитаван от писари и правници.

— Не знам. Някой от правниците в двора. Има предостатъчно.

— Но ще го направят ли?

— Какво да направят? — Умът ми вече беше няколко крачки напред. Кого можех да притисна?

— Да намерят доказателствата. Да ги представят пред комисията. Кого можеш да намериш, който да е готов да застане пред лордовете и да оспори присъдата им?

Заковах се на място.

— Защо не?

— Ако имат интерес доказателствата да останат скрити…

Отворих уста, за да възразя срещу възможността за подобен изход. Той вдигна ръка.

— Ако, казвам… тогава разплатата с всеки, който застане в твоя защита, може да е сурова и бърза. Това може да е достатъчен мотив да накара хората да си замълчат. Дори ако доказателствата все още съществуват… а аз имам съмнения по този въпрос!

Примигнах — не бях подготвена да го чуя изречено толкова жестоко. Нима не се боях точно от това? Увереността на граф Хенри бе накарала страха ми да се разгори до буйни пламъци.

— Нищо не мога да направя! Не мога просто да се примиря! — отвърнах гневно.

— Не. А времето ни изтича. — Сега Уиндзор крачеше два пъти по-бързо. — Да видим кого ще успеем да открием в юридическата му бърлога. Кой изнесе цялото ти имущество от Паленсуик? Може да реши, че ти дължи поне истината.

— Уил — измърморих, — защо винаги мислиш за всичко като за дългове, които човек може да поиска да си събере, и подаръци, на които трябва да се отвърне с подаръци?

— Защото през целия си живот съм събирал или изплащал дългове! — Той продължаваше да крачи напред и да ме влачи със себе си. — Помниш ли името му?

— Томас Уебстър.

— Иди и говори с него.

Той ме бутна през една врата, която щеше да ме пропусне в юридическия лабиринт.

— А аз ще видя дали някой от прислужниците на Едуард няма спомен, който да мога да съживя. С кама, ако се наложи.

Открих Томас Уебстър в малка занемарена стая, заобиколен от велени, ленти, печати и миризма на мастило и стари документи. Този мирис ми навя толкова спомени от отминали дни! По-сигурни дни. Когато влязох, мастър Уебстър вдигна нетърпеливо глава и когато ме видя, веднага отпрати писаря си. Реших, че това не е добър знак.

— Мастър Томас Уебстър!

Застанах пред бюрото му с ръце на хълбоците. Той бавно се изправи.

— Мистрис Перърс…

— Съществуват ли?

Той знаеше защо съм дошла в бърлогата му. Очите му под моите се отместиха и се плъзнаха към ръката, която си играеше с намастилено перо. Знаеше точно за какво говоря: за документите, доказващи, че Гонт е накарал да помилват Лайънс и Латимър.

— Сигурен съм, че съществуват, мистрис.

— Ще ги намерите ли? Ще станете ли мой свидетел?

— Не, мистрис.

— Защо?

Сега той ме погледна.

— Знаете защо. Ако ви помогна, ще загубя поста си.

— Няма ли да ми помогнете дори само да докажа, че милорд Гонт отмени прогонването ми от двора?

Той дори не благоволи да отговори.

— Тогава кой? — попитах. — Кой ще ми помогне?

Лицето му беше безизразно като прясно опечена пита с яйчен крем. Уебстър остави перото, със съсипания му заострен край, на бюрото. Нямаше нужда да отговаря. Както открих в следващите си безплодни търсения, които продължиха целия следобед, никой нямаше да ми помогне. Дворцовите правници станаха невидими — стопиха се в каменната зидария и ламперията на стените като хлебарки при приближаването на свещ. Тези, които успях да притисна, проявиха забележителна липса на памет.

— Безнадеждно е! — избухнах, когато се срещнах с необичайно измъчения Уиндзор в голямата зала.

— Значи Уебстър е непоклатим?

— Уебстър е едно копеле, което гледа само собствения си интерес!

— Прислужниците на Едуард също не са готови да съдействат — отбеляза той. — Но има един, който може да отговори на очакванията ни…

— Колко му плати?

— Не питай! Не съм сигурен, че ще се покаже за последното разместване на пластовете, но поне не ми отказа веднага.

Надеждите ми не бяха особено големи. Щом правниците не искаха да кажат истината, макар да разполагаха с всички документи, които я доказваха, как можех да се надявам някой паж или прислужник да се изправи срещу волята на парламента?

— Не губи надежда, Алис. — Лицето на Уиндзор беше мрачно. — Не и преди да са произнесли окончателната присъда. Винаги има надежда.

— Не съм такава оптимистка.

— И аз не съм! Но не можем да се откажем, преди да сме започнали!

Неочакваната му грубост ме стресна, но той пъхна ръката ми под лакътя си и ме поведе към скритата зад параван врата в дъното.

— Какво ще правим сега? — попитах.

— Ще разбутаме хората в кухнята да ни намерят бира и нещо, което може да мине за храна. После ще държим несигурния ми свидетел под наблюдение. — Усмивката му не беше съвсем приятна. — Ако си промени решението, ще направим всичко възможно да го разубедим!

Тази нощ почти не спахме.

 

 

Десет часът. Безценният часовник на Едуард в Хавъринг сега го отбелязваше. Комисията, назначена да провери доказателствата ми, се събра в по-малка и неофициална зала — точно толкова голяма, колкото да побере половин дузина членове и обвиняемата. И свидетел, ако някой се окажеше достатъчно храбър. Или безразсъдно смел…

Влязох. Направих реверанс на избраните лордове, седнали пред мен зад една маса — солидна преграда между обвинителите и обвиняемата. Преместих поглед от лице на лице, за да видя кой ще реши участта ми.

Залата стана ледена.

Седнал по средата на съдиите ми, за да ръководи процеса срещу мен, беше самият Гонт — някогашният ми поддръжник, съюзникът ми, който се бе помъчил да спечели моята вярност, който бе отменил прогонването ми, за да ми позволи да се върна при Едуард.

А сега ме съдеше?

Поех си въздух бавно, дълбоко, опитвайки се да успокоя ужаса, който се разгоря наново. Защо бе решил да го направи? Какво въздействие щеше да има авторитетното му присъствие върху присъдата в моя полза или в моя вреда? Нямаше нужда дори да задавам въпроса. Отговорът беше също толкова прост, колкото пищната дамаска на туниката му в черно и червено. Погледнах право към него. Той погледна към мен. Ако се бях надявала да намеря приятел сред лордовете, бях сгрешила, но пък аз още от самото начало му нямах доверие, нали така? И с право. Присъствието на Гонт — знаех го добре — щеше да унищожи единствената надежда, в която се бях вкопчила, макар и безнадеждно — че може отново да ми се притече на помощ. Той бе дошъл, за да ме накаже. Да унищожи всяко доказателство, че сме работили заедно, като ме унищожи за назидание. Очите му бяха корави и студени. Бе дошъл на лов, а аз бях плячката. Нямаше да намеря спасение от този ъгъл.

— Мистрис Перърс…

Вниманието ми се отклони от Гонт. Отново щеше да ме разпитва граф Хенри. Не че имаше значение. Гонт може и да не се бе заел лично с проверката на доказателствата ми, но авторитетът му се отбелязваше върху цялата процедура. Боях се, че той е този, който ще реши изхода.

— Мистрис Перърс, ще разгледаме доказателствата, които подкрепят вашата теза за невинността ви. Намерихте ли правник, който е готов да заяви откъде е дошло помилването на Лайънс? Намерихте ли документите?

— Не, милорди. Не съм.

— Тогава доказателствата срещу вас все още са в сила и трябва да ви сметнем за виновна.

Колко благ беше гласът му! Колко отровен!

— Намерих свидетел, който ще даде показания в моя полза — казах.

— Така ли? — Неверието в тези две думи беше впечатляващо и ме смрази до дън душа.

— Призовавам Джон Бевърли да даде показания — продължих.

— А той е?

— Човек от обкръжението на крал Едуард. Личен прислужник. Човек, на когото кралят — покойният крал — вярваше безрезервно.

— Тогава ще го изслушаме.

Вратата зад гърба ми се отвори. Започнах да се моля, да се моля с всички сили Джон Бевърли да не е избягал.

— На всяка цена го задръж тук! — бях наредила на Уиндзор тази сутрин. — И престани да му се мръщиш.

Джон Бевърли, личният прислужник на Едуард, бе единственият, когото успяхме да намерим, надарен с искрица кураж и уважение към истината. Каквото и да бе струвало на Уиндзор, поне го бяхме довели до вратата на залата. Помислих си, че може би твърдо решеният ми съпруг е прибягнал до физически средства: Бевърли беше нервен. Боях се, че е ненадежден. Но имах ли друг избор, освен да поставя свободата си в ръцете му? Можех само да се моля верността му към Едуард да издържи. Той влезе. Оредяващата му коса бе разрошена, сякаш бе прокарвал ръце през нея, а погледът му бързо премина над членовете на комисията. Когато се спря на Гонт, нервността се превърна в ужас. Кожата на лицето му посивя и сърцето ми се сви.

— Джон Бевърли — обърна се към него граф Хенри.

— Да, милорд.

Ръцете му бяха свирепо стиснати, широките му черти — тревожни.

— Били сте личен прислужник на крал Едуард?

— Да, милорд.

— Събрали сме се, за да установим истината за помилването на Ричард Лайънс. Помните ли случая, за който говоря? Знаете ли дали мистрис Перърс е убедила Негово покойно величество да помилва Лайънс?

— Доколкото знам, не, милорд.

— Сигурен ли сте?

— Да, милорд.

Въздъхнах. Бевърли бе човек, който не приказваше много, а очите му бяха очи на ужасѐн елен, изправен пред хрътките. Молех се на Бог да използва тези думи в моя защита.

— Как? Откъде можете да сте сигурен?

— През онези последни дни постоянно се грижех за Негово величество, милорд.

Под сърцето ми започнаха да се разлистват крехки листенца надежда. Гласът на Бевърли се засили с нарастването на увереността му. Това беше въпрос, по който можеше да говори авторитетно.

— Никога не съм чувал нито краля, нито мистрис Перърс да споменават за помилване.

— Значи нито един от тях не е говорил за това?

— Не, милорд. Нито крал Едуард, нито неговата… нито мистрис Перърс. Заклевам се, че кралят никога не е издавал заповед за помилването на този човек.

Предвид цялостното положение, тези думи бяха опасни. Ако помилването не бе дошло от Едуард, значи бе по инициатива на самия Гонт. Следователно Гонт си бе присвоил кралска власт, която нямаше право да използва. Затаих дъх, докато напрежението в стаята се засилваше. Размърдаха се тела, коприна се отърка в дамаска. Ботуши застъргаха по пода. А на челото на Гонт се появи буреносен облак. Ако Бевърли не го беше забелязал, значи бе кръгъл глупак. Щеше ли да държи на казаното, или щеше да действа като страхливец? Заплахите или паричните обещания на Уиндзор ненадейно олекнаха пред неизречената ярост на Гонт.

— Ще се закълнете ли в това? Ще положите ли клетва? — попита граф Хенри. — Че мистрис Перърс в нито един момент не е убедила покойния крал да помилва Ричард Лайънс.

— Ами… да, милорд.

— Опасно е, нали разбирате, да се закълнете в нещо, в което не сте абсолютно сигурен…

— Аха… — И докато го наблюдавах, погледът на Бевърли се плъзна от граф Хенри към Гонт.

— Твърдите ли, мастър Бевърли, че мистрис Перърс не е имала никакво влияние върху решенията на краля? Казвате, че сте били с покойния крал през цялото време.

— Да, милорд.

— Но не е ли имало моменти, в които мистрис Перърс е оставала сама с краля, без вашето присъствие?

— Разбира се, милорд.

— И през това време би ли могла да повдигне въпроса за Лайънс и за помилването му?

— Ами… би могла, милорд — преглътна Бевърли.

— Щом е така, можете ли с чиста съвест да заявите, че мистрис Перърс не е подтикнала краля да помилва Ричард Лайънс?

Отново го чух как преглътна, видял пропастта, зейнала пред краката му — черното тресавище от твърдения и насрещни твърдения, което си беше изкопал сам. И аз я виждах, но се насилих да остана съвсем неподвижна, без да откъсвам поглед от лицето на Гонт.

— Не, милорд. Предполагам, че не мога.

— В такъв случай по моя преценка не можете да подкрепите мистрис Перърс с показанията си. Можете ли?

— Не, сър. Не мога да го заявя с чиста съвест.

Гласът на Бевърли сякаш прозвуча облекчено, че друг е взел решението вместо него.

— Благодаря. Оценяваме честността ви. Свободен сте да си вървите.

Лицето на Гонт беше съвсем спокойно. Погледна ме с очи, в които се четеше удовлетворение от добре свършена работа. Двамата сякаш бяхме сами в стаята и знаех, че ще ме съди без милост.

Членовете на комисията започнаха да се съвещават с тихи гласове.

Джон Бевърли излезе от стаята, без да погледне към мен нито веднъж — искаше да се разграничи от всяко подозрение за съучастие помежду ни. Не можех да го обвинявам. Не всички мъже бяха като Уиндзор, за когото знаех, че ще ме подкрепя до последния си дъх. Застанала сама пред грижливо подбраните надменни подлизурковци на Гонт, почувствах, че се нуждая от него така, както от никого преди. Откакто Филипа се намеси в живота ми, не спрях да се боря и да маневрирам, за да се задържа по течението на бързия поток на политиката в двора. Стремях се да осигуря бъдещето си и бъдещето на своите деца. Дори се гордеех с успеха си. А сега всичко това бе унищожено. Стоях пред комисията, безпомощна и уязвима, без приятели.

Освен Уилям дьо Уиндзор.

Странното усещане на облекчение, че каквото и да се случи, няма да остана съвсем сама, бе единствената светлинка на надежда в този миг на ужас.

— Мистрис Перърс!

Граф Хенри изискваше вниманието ми. Лицето на Гонт беше каменно. Граф Хенри пристъпи напред.

— Взехме решение. Това е присъдата ни…

Колко малко време им трябваше, за да подкопаят всичко, което бях постигнала през живота си!

— Признаваме ви за виновна в издействането на помилването на Ричард Лайънс.

Виновна!

— Затова тази комисия от името на Камарата на лордовете на кралство Англия потвърждава първоначалната присъда, постановена от Добрия парламент. Присъдата за изгнание…

Изгнание!… Пак! Думата се блъсна със страшна сила в съзнанието ми.

Но граф Хенри още не бе завъртял докрай ножа, забит в сърцето ми.

— Освен това заповядваме конфискацията на всичките ви останали земи и притежания, придобити с измама и заблуда.

Останах потресена от чудовищността на присъдата. Незаконността на действията ми беше просто предрешена, без да има нужда от доказателства. Купените от самата мен земи и имоти се смятаха за придобити с измама, затова щяха да ми отнемат всичко, независимо дали бе получено незаконно, или не. Бях виновна по презумпция, а не по доказателства. Толкова за справедливостта на закона. Колко ли ме мразеха! Но нима не бе така от самото начало?

— Разбирате ли решенията ни, мистрис Перърс?

Стоях, без да помръдна, усещайки погледите на всички тях върху себе си. Някои от тях бяха осъдителни, други — лицемерно добродетелни, трети просто любопитни как ще реагирам. Очите на Гонт блестяха от триумф и алчност. Сега можеше да си избере каквото пожелае от имотите ми. Беше се превърнал от съюзник във враг само с едно изречение. Не можех да го проумея. А когато проумях, го презрях.

— Разбирам напълно, милорди — отговорих. — Свободна ли съм да си вървя?

— Тук приключихме.

Направих дълбок реверанс и излязох от стаята.

Попитах: „Свободна ли съм да си вървя?“. Но къде щях да отида? Преди да успея да проумея докрай какво се беше случило, вече стоях в преддверието. Присъдата беше изречена. Не ме бяха задържали, но изгнанието надвисна над мен като черен облак. Огледах се сляпо за Уиндзор, който ме чакаше до прозореца. Мисля, че може да съм се олюляла, защото той стигна до мен само с три крачки и ме хвана за ръката.

— Бевърли се е уплашил, предполагам! Офейка, преди да успея да го стисна за мършавото вратле.

Примигнах, неспособна да събера мислите си или да намеря думи, за да обясня какво ми бяха причинили.

— Алис?

Поклатих глава.

— Трябва да…

Един поглед към унилото ми лице му бе достатъчен.

— Не се опитвай да говориш. Ела с мен.

Без да губи време, той ме изведе навън на ледения въздух. Разтреперих се, но се зарадвах на студения вятър по лицето си. В конюшнята прислужниците на Уиндзор ни чакаха с коне. Сякаш от много далеч осъзнах, че се е страхувал от това и е взел мерки, докато ме уверяваше, че справедливостта ще ми се усмихне.

— Благодаря ти — прошепнах. Колко го обичах! Колко бях започнала да разчитам на здравия му разум, на жилката му от циничност и практичност.

Той вдигна дланта ми към устните си, а после осъзна колко съм студена, свали си ръкавиците, нахлузи ми ги и уви собствената си мантия около раменете ми. Топлината беше силна, желана въпреки жестокото парене в пръстите ми.

— Ти си… много мил с мен.

— Мил! Ей богу! Нима не те обичам, глупачке?

Той погледна към замръзналото ми лице.

— Предполагам, че още не ми вярваш. Но сега не е нито моментът, нито мястото да те набия заради това. Просто приеми, че е вярно и че няма да те изоставя. Усещаш ли го?

Той притисна облечената ми в ръкавица ръка към гърдите си.

— Бие в ритъм с твоето. Това достатъчно поетично ли е? Може би не, но при тези обстоятелства друго няма да получиш.

Целувката му върху устните ми беше кратка, уверена.

— Сега тръгвай. Преди онази паплач да си е променила намерението. Ще те заведа у дома.

— Но къде е сега „у дома“?

— „У дома“ е с мен.

Какво странно място и време за такова уверение! Под суровата му външност се криеше чувствителност, която открай време имаше силата да ме трогне. Интуицията му бе удивителна. И навярно е знаел, че имам нужда да чуя точно тези думи, за да пробият парализиращия ужас. Уиндзор не изчака да му отговоря със същото. Поразена от невероятно стъписване и страх, не можех да му кажа какво се е случило. Сега вече треперех, без да спирам — реакция, която нямаше нищо общо с вятъра, който свистеше над реката. Стиснах юздите, които той напъха насила между пръстите ми, но продължих да седя неподвижно, неспособна да взема и най-простото решение, докато накрая той се наклони от коня си и сграбчи юздата ми. Изсумтя нетърпеливо и задърпа коня ми след себе си в нестабилен тръс.

Това ме накара да се сепна и да дойда на себе си. Подкарах коня си напред, за да се изравня с неговия.

— Дали този път ще ме изгонят наистина? — попитах, макар че знаех отговора.

— Значи това са направили. Питах се какво ли те е потресло толкова, че да не можеш да кажеш и една дума.

Не можех да се усмихна на грубия му хумор.

— Да, и още по-лошо.

— Кой го направи?

— Гонт. Той беше там. Беше сред съдиите ми.

Виждах единствено суровото му лице. Яростното му желание да си измие ръцете, да отрече съществуването на всякаква връзка с мен.

— Тогава няма да стоим и да чакаме да разберем.

Той подкара конете ни в по-бърз тръс. Ескортът ни възприе новия ритъм.

— Къде отиваме?

— В Гейнс. Съгласна ли си?

Защо не? Имаше ли място, на което щях да съм в безопасност?

— Да. В Гейнс. Той е наш. Не могат да ми оспорят Гейнс, защото той е и на твое име.

Видях объркания му поглед. Разбира се. Уиндзор не знаеше.

— О, Уил! Ще ми отнемат всичките имоти, земята ми…

Той не се изненада.

— Тогава ще ви заведа в някоя от моите собствени къщи, ако предпочиташ. Теб и момичетата…

Помислих си за това и студът в корема ми започна да се разтопява. Той щеше да се погрижи за мен, каквото и да се случи. И все пак реших, че имам нужда от утехата на позната обстановка.

— Не. Заведи ме в Гейнс. И, Уил…?

Той ме погледна. Лицето му бе подвижно и живо, достатъчно силно да посрещне всяка опасност.

— Знам, че ме обичаш. И аз те обичам.

— Знам. А сега тръгвай, жено! Колкото по-бързо се отдалечим от Лондон, толкова по-добре, преди да са ти прикачили още някакво престъпление.