Ан О'Брайън
Компаньонката на краля (14)

Дванайсета глава

В залата за аудиенции бях успяла да изненадам Уиндзор. Бях го изкарала от обичайната му sangfroid^[1], той обаче ме зашемети. Направо ме събори.

Нещата не започнаха добре. Кралските ни обиколки ни бяха отвели от Уудсток в Шийн, където бе пристигнала авторитетна делегация от Франция, за да започне преговори за постоянно примирие. Аз се намесих. По моя заповед Латимър отпрати делегацията. Проследих с поглед отдалечаването й, осъзнавайки ясно колко са разярени и засегнати пратениците от тази обида към достойнството им. Те не се и опитваха да го скрият.

— Опасна игра играете, мистрис Перърс!

Гласът дойде откъм лакътя ми.

— И какво означава това? — попитах и се намръщих и на напускащата група благородни французи, и на Уиндзор.

— Това няма да ви спечели ничия любов.

— Кое?

— Да решавате кой да влезе при краля и кой не.

— Мислите, че не знам ли?

Как бих могла да не знам? Не за първи път двамата с Латимър заставахме между краля и някой молител. Трябваше ли Уиндзор да ми казва колко ненавист срещу мен се е натрупала? Като заговорихме за ненавист… Отправих свиреп поглед към мъжа до себе си. Ненавиждах присъствието му. Ненавиждах мнението му. В този миг ненавиждах всичко у Уилям дьо Уиндзор.

— Играете си с огъня.

— И това знам.

— Така ще дадете оръжие в ръцете на онези, които искат да се отърват от вас.

— Кажете ми нещо, което да не знам.

— Тогава защо го правите?

Можеше да си мисли за мен най-лошото, негова воля. Ето го пред мен — гледаше ме с дълбоко подозрение, което не допринесе с нищо за подобряване на настроението ми. Нямах нужда от това, не и точно в този момент, но щом Уиндзор искаше да ме осъди, без да ме изслуша, така да бъде!

— В момента няма да говоря с вас! Не ви дължа обяснение за постъпките си.

А после изведнъж ме обзе непреодолимото желание той да ме обгърне с ръце и да ме остави да се облегна на него. Какво не бих дала за миг спокойствие, за мисълта, че не съм сама? Исках да ме погали по ръката така, сякаш съм котка с мека козина, да обвие пръсти около моите и да ме увери, че всичко ще се оправи.

Разбира се, нямаше да се оправи. Веднага отстъпих назад, по-далеч от него, и потръпнах от тази ужасяваща проява на слабост, твърдо решена да не допусна Уиндзор някога да разгадае хаоса, който кипеше в ума ми. Нямаше да измислям оправдания. Нямаше да предлагам обяснения. Осъзнах, че ме гледа втренчено, затова забързах след Латимър и разгневените делегати, за да избягам от него. Не мислех, че ще успея да овладея реакциите си още дълго, не и когато в гърлото ми запариха горещи сълзи.

Уиндзор ме спря по един съвсем прост начин: като застана пред мен.

— Елате с мен — нареди кратко той.

— Не.

Той обаче ме хвана за китката и ме измъкна от сега опустялата зала за аудиенции.

— И ме пуснете. Да не искате цялата дворцова измет да започне да говори за нас?

Уиндзор ме пусна, но аз тръгнах след него, защото знаех, че ако не му съдействам, той ще повтори изпълнението.

— Къде отиваме?

Тъй като не получих отговор, навъсено закрачих редом до него, все още обезпокоена от спомена за сблъсъка отпреди малко, от невярващите погледи на французите, когато Латимър предложи лично да започне преговорите, и още по-смутена от това какво си мислеше Уиндзор за мотивите ми. Когато той ме избута в един коридор, водещ към външна врата, аз се стреснах. Спрях се.

— Не.

— Защо жените винаги създават трудности, когато мъжът им мисли само доброто? — попита ме и отново ме сплаши с ръста и размерите си в тесния коридор.

— Вие мислите само за собственото си добро. Никога не съм срещала човек, който да е по-погълнат от себе си, отколкото вие! — изстрелях в отговор. Мислите ми съвсем се бяха разбъркали.

— За бога, жено!

Той ме притисна към една стена, без да мисли кой може да мине по коридора — за щастие никой, — и ме целуна. Това не беше целувка на лека привързаност или на състрадание. Не бях сигурна какво изразява. Когато вдигна глава, не ми беше останал въздух.

— Тишина! Най-после!

— Да не сте се побъркали? Пуснете ме!

Господи, тази целувка бе разпалила кръвта ми! Сърцето ми се блъскаше в ребрата като уловен в капан пор.

Той отново ме целуна, изтъкан от страст и властност — ужасяващо съблазнителен, — и цялата ми воля за съпротива се стопи. Когато освободи устните ми от своя плен, аз просто продължих да стоя неподвижно на мястото си. Нито едно от сетивата ми не работеше както трябва.

— Чудесно! Сега бъдете послушно момиче, поне веднъж в живота си.

Доколкото можех да кажа, целувката му ми бе доставила огромно удоволствие, но сега лицето му бе сурово, а мислите — заети с нещо друго. И понеже исках да го направя, тръгнах до него. Усещах с цялото си тяло близостта му, усетих как туниката му се отърка в ръката ми на един завой по стълбището. А после се озовахме на открито, качихме се на пътеката над стените, под ниско надвиснали облаци, мрачни също като моето настроение. А после се спряхме, погледнахме на изток и аз зачаках с все още разтреперани крайници. Чудех се дали ще ме целуне пак, презирах го, задето ме улови в примката на тази неочаквана страст. Презирах и себе си. Нямах никакво намерение да слагам рога на Едуард, било насаме, било пред погледа на хората. Дворцовите стражи бяха прекалено умни, твърде наблюдателни и аз успях да запазя някакви останки от чест, макар че сърцето ми препускаше като уплашен кон.

— Кажете ми какво ви безпокои — подкани ме той, когато тишината помежду ни натежа.

— Нищо. Понеже мислите най-лошото за мен.

— Предполагам, че става въпрос за краля.

— Как така?

— Алис!… Вече не можете да го отричате. Той си е загубил разума. Точно сега имате нужда от приятел, а аз съм най-близкото нещо до приятел, с което разполагате. Затова ми кажете истината.

Твърдата ми решимост да мълча, да предпазя Едуард на всяка цена се оттече. Да, наистина имах нужда от приятел, за да ми помогне да нося това бреме, което натежаваше все повече. Уикам беше в Уинчестър. Нямаше да се оставя в ръцете на Гонт. Така че оставаше Уиндзор. Но беше ли Уиндзор този приятел? Той стоеше пред мен, мургав и навъсен, въплъщението на най-безцеремонно служене единствено на собствените интереси. И все пак в изражението му зърнах благост, която съвсем не очаквах. Защо не?…

— Да. Става дума за Едуард.

— Вие го пазите.

— Да. Вие какво бихте искали да направя? Да го изложа на показ в Лондон, да го зяпат поданиците му ли?

Все още бях отбранително настроена.

— Тогава поне нямаше да могат да ви обвинят, че манипулирате един старец, за да постигнете целите си. Много е опасно да пазите тази тайна, Алис.

— Не ми помагате.

— Опитвам се да съм реалист.

Продължавах да се съпротивлявам, но накрая му казах всичко. Че ясният ум на Едуард отново е в упадък, а действията му са непредвидими. Кой би могъл да го убеди, че не е добра политика да заповяда да поправят или да построят отново всички мостове в Оксфордшър само защото искаше да отиде на лов със соколи в Уудсток? Аз не можех. Кралят не можеше да обвърже Англия с никаква политика. Колко дълго можехме аз, Латимър и верните съветници да продължаваме да се преструваме, че Едуард е способен да бъде крал? Той едва знаеше кой ден от седмицата е. Лекарите не можеха да направят нищо, за да смекчат загубата на разбирането му.

— Затова се опитвам да го защитя дотолкова, доколкото мога — завърших. — Следващата седмица — или дори утре — мисълта му може да се върне.

— Наистина сте достойна за възхищение.

— Ни най-малко. Но държа на него прекалено много, за да допусна да се озове под ударите на онези, които може да оспорят правото му да управлява.

— Някои хора биха казали, че го правите с оглед на собствените си цели. — Той облегна рамене на стената, обърна се и ме погледна, докато осмислях обвинението му. — Поддържането на властта на краля означава, че властта на Алис Перърс ще продължи.

— Това е съвсем вярно, разбира се — потвърдих и във въздуха помежду ни се наслои язвителна ирония. — Как би могъл някой да си помисли, че благото на краля изобщо ме вълнува? — продължих и се извърнах настрана, разярена от това, че той отново бе изрекъл позната клевета срещу мен.

— Не съм казал, че аз го вярвам — натърти той. — Мисля, че трябва да ви поразсея малко.

— Като ме целунете? — Изведнъж изпитах страх от слабостта, която проявявах пред този мъж, уплаших се от сълзите, които напираха под клепачите ми. Прекалено чувствителна ставах. — Надявам се, че няма.

— Не. Или поне не още.

Той пак се умисли — не за мен. Типично по женски възневидях тази негова разсеяност и се отдалечих, сърдита на обърканите си чувства и обезнадеждена колко лесно ме манипулираше този мъж да му разкрия сърцето си. Оставих го да седи облегнат на каменния завършек на зида и видях как преметна ръка над назъбения парапет, за да види изгледа.

— Имам няколко имения в Есекс — подметна той.

Неутрална територия. Тръгнах обратно към него.

— Знам.

— Смятам да купя още няколко.

— И това знам. Защо ме качихте чак тук? За да ми кажете нещо, което не е ново?

— Не. Искам да ви попитам нещо. И като съдя по сцената, на която присъствах току-що, въпросът ми става все по-наложителен.

Той се подпря на парапета, отпусна брадичка в сплетените си ръце и намръщено изгледа сцената долу, където една от дворцовите котки, която както всяка сутрин се промъкваше към заешките дупки на речния бряг. Зачаках мълчаливо. Накрая той извърна глава и отново погледна към мен.

— Алис…

— Уилям?

Той ме изгледа несигурно.

— Алис, ще се омъжите ли за мен?

Умът ми трескаво се помъчи да разбере, да намери някакъв разумен отговор, но не видя такъв. След всички емоции от сутринта не можех да се справя с това. Бях принудена да си поема въздух.

— Вие подигравате ли ми се?

— Много интелигентен отговор, няма що. Да, аз наистина имам навика да предлагам брак на разни жени, за да им се подиграя. В тази страна няма жена, на която да не съм предложил. Ще се омъжите ли за мен? — повтори той.

Сериозно ли говореше? В суровите черти на лицето му не можах да разчета нищо.

— Брак!… Но защо?

Той веднага се изправи, а после ме стъписа, като застана на едно коляно. В паметта ми проблесна с ослепителна яснота мигът, в който Едуард с цялата си сила и власт ме съблазняваше с поезия след гневния ми изблик, но между двата случая нямаше нищо общо. Съблазняването на Едуард бе дошло от сърцето. Това тук бе шарада, пародия на чест и галантност. Не можеше да е нищо друго.

— Обичам ви — оповести Уиндзор. — Защо иначе един мъж ще моли някоя жена да се омъжи за него?

— Вие сте лъжец, Уиндзор.

— Да… но вие откъде знаете? — Тези дръзки очи проблеснаха, когато ярък лъч слънчева светлина ненадейно проби тежкия облак.

— Здравият разум ми подсказва… Кръв Христова! Ставайте — часовоите ще ни видят и до един час всички ще разберат, че сте намислили някаква беля!

Той се изправи в цял ръст. Светлината се разля по суровите му черти, позлати ги и им придаде съблазнителна мекота. Уиндзор направи бърза крачка напред, сграбчи ръката ми и притисна устни до пръстите ми.

— Идеята не е чак толкова лоша, да знаете. Съпруга и компаньонка — това са две роли, които е трудно да се играят наведнъж, но съм готов да се закълна, че имате вродена дарба. Ще го направите ли?

— Не.

Не ми бяха останали нито въздух, нито ум да кажа нещо повече. Каква ужасна сутрин беше това! Той наистина ли ми се подиграваше? Ако беше така, в постъпката му имаше жестокост, каквато не бях очаквала.

— Чуйте ме. Говоря напълно сериозно.

Уиндзор отново се облегна на парапета и се загледа към две гарги, които се въртяха над потока топъл въздух от камините. Гласът му бе отсечен, ръката му все още стискаше здраво моята и той изглеждаше съвсем сериозен.

— Предвиждам, че ще има предимства…

— За вас, разбира се!

— За вас, жено! За вас! Просто ме изслушайте. Когато Едуард умре, какво ще стане с вас? Сама, без закрила, ще сте идеалната изкупителна жертва за онези, които ви ненавиждат от мига, в който сте пропълзели в леглото на краля.

Колко мерзко прозвуча това от неговата уста!

— От първия ден, в който сте застанали до краля и сте им препречили пътя към властта. Те няма да приемат, че кралят е прекалено болен, за да държи юздите на управлението. Ще обвинят вас и ще изпитат огромно удоволствие да ви хвърлят на кучетата.

Погледът му се плъзна от въртящите се гарги към мен.

— И се обзалагам, че не ви казвам нищо ново. Вече сте видели заплашителните буреносни облаци на хоризонта, така както тези птици знаят, че топлите потоци могат да им помогнат. Погледнете ги! Буреносни птици. Зли предвестници.

Кой би помислил, че Уиндзор е суеверен?

— Вече видях буреносните облаци — отговорих. — А гаргите ги виждам всяка сутрин и не ме е страх. Подсигурила съм се.

— Да, сигурен съм. Струпали сте си богатство за стари години.

Колко цинично, колко практично! Сега у него не бе останала и следа от суеверие. Какво си мислеше, че съм ограбвала кралската съкровищница ли?

— Но ако враговете ви се прицелят в източниците на доходите ви?

— Взела съм мерки.

— Знам. Знам колко сте умна.

Помислих си, че това не е комплимент.

— Но това е още една причина да си пазите гърба. На мъжете не им е приятно жените да прекрачват границите на това, което е приемливо за пола им. На един мъж това би му се разминало. Но на жена? Ще я обявят за безочлива. В най-добрия случай за самонадеяна. В най-лошия за неморална. Една жена, която се бори за себе си, която е дръзка, пряма и безстрашна, при това успява в начинанията си, незабавно я обявяват за злодейка, докато мъжа го хвалят за прозорливостта му. Вие сте си спечелили лоша слава.

— Какво и вие — отвърнах остро.

— Това няма значение — изстреля в отговор Уиндзор. — Точно както вашата вина или невинност нямат значение. Ще ви подгонят още в мига, в който положат краля в параклиса. Ако се омъжите за мен, аз ще браня и вас, и имуществото ви — ако се наложи, и в съда.

Аха! Разбира се!

— А вие каква изгода ще имате от този брак?

— Някой, който да бди над интересите ми в Англия, докато аз съм в Ирландия.

Намръщих се.

— Това не е отговор, който една жена иска да чуе. Говорим за брак, а не за сделка.

Освободих ръката си и му обърнах гръб.

— Още ли сте сигурен, че ще ви пуснат да се върнете?

— Да. Както казах, кого другиго могат да изпратят?

— Тогава си наемете агент, който да се грижи за имотите ви вместо вас. Ще ви излезе по-евтино, отколкото брак. И ще ви създаде далеч по-малко проблеми — добавих сухо. — Ще накарам Гресли да ви препоръча някого.

— Искам човек, който да има по-солидни мотиви да се грижи добре за делата ми от някой платен чиновник. Искам вас!

„Искам вас!“ Поклатих глава, за да сложа ред в мислите си.

— Не.

— Защо не? Дайте ми една основателна причина.

Насочих се към практичното, защото не смеех дори да помисля за първоначалната си реакция.

— Не мога. Едуард…

— Няма нужда Едуард да разбира.

— Какво? Ще го запазим в тайна ли? — възкликнах и стъписването ми се удвои.

— Защо не? Толкова ли ще е трудно? Ако предприемем една толкова важна стъпка, несъмнено ще е по-добре, ако дворът не разбере за това.

Проследих погледа му. Гаргите се въртяха в синхрон — танц на чифтосването. Безцеремонно зададох най-важния въпрос, който се въртеше в ума ми:

— Защо би ви дошло наум — защо изобщо на някой мъж би му дошло наум да направи подобно предложение на любовницата на краля?

Преглътнах през стегнатото си гърло и зададох въпроса си по-ясно:

— Защо ще искате да споделяте леглото си с блудницата на краля?

— Мислил съм за това. Реших, че няма значение.

Аз го изгледах удивено, а той ми отвърна с поглед, в който се четеше неприкрита преценка.

— Какво сте вие за него, Алис? Какво сте за него сега?

Този въпрос ме завари неподготвена. Опитах се да намеря отговор, с който да не предам Едуард. Никога нямаше да кажа нито дума за това, което се случваше между мен и краля.

— Какво сте вие за него? — продължи Уиндзор.

За миг навярно съм изглеждала объркана, затова ме улесни. Кой би допуснал, че ще го стори?

— Приятелка?

— Да.

— Съветничка?

— Да. Когато ме попита — и понякога и без да ме пита. — Усмихнах се тъжно. — Едуард обича да говори. Или поне обичаше.

Уиндзор наклони глава.

— Довереница?

— Да. Винаги — потвърдих и стиснах зъби. Знаех какво ще последва.

— Любовница?

Отговорът ми заседна в гърлото.

— Бъдете честна с мен, Алис. За бога! Няма да го разгласявам в целия дворец.

Трябваше ли да му дам отговора, който искаше? Отговорът, който беше истината? Всемогъщи Боже! Ноктите ми се забиха дълбоко в дланите.

Уиндзор забеляза това, взе ръката ми в своята, отвори пръстите ми и ги изпъна внимателно назад. Попита нежно:

— Още ли сте любовници?

— Не — отговорих и въздъхнах с безкрайна скръб пред признанието за този краен упадък на един толкова велик мъж. — Вече не.

— Така си и мислех.

Изпитах нужда да обясня, да защитя краля, който не можеше да се защити. Не можех да понеса мисълта, че ще му се присмиват, задето е загубил онази най-важна мъжка сила, която го правеше коронования елен, мощния жребец. Едуард щеше да намрази това признание, да го отбегне. Но нямаше нужда да обяснявам. Уиндзор не показа никаква насмешка.

— Тъжните поражения на старостта — отбеляза той съвсем спокойно. — Рано или късно повалят всички ни. Откога?

— Две години или повече — признах.

— И все пак сте останали с него.

— Да.

— Заради властта, която ви носи това? — Погледът му се заби право в душата ми.

— Не мога да го отрека, нали? — попитах горчиво.

— Мисля, че сте по-добра от това.

Напомняше ми на Уикам. Мисълта, че двама мъже ме смятат дори за мъничко по-добра, би трябвало да ми донесе утеха. Но не ми донесе. Когато целият свят се надигаше срещу мен, понякога ми беше трудно да не повярвам в клеветите. Може би не заслужавах да съм щастлива. Не и докато греховете ми се трупаха на рабоша на онези, които ги брояха старателно.

— Той има нужда от мен — заявих и загърбих самосъжалението. — Не мога да го напусна.

За мое облекчение Уиндзор не каза нищо и остави паузата помежду ни да се проточи.

— Разбирате ли, той ме обича — продължих. — Макар че вече не може да е мъж в леглото, ме обича. Нима не заслужава да му служа вярно докрай?

Уиндзор отново се обърна към стената и подпря брадичка на ръцете си.

— Представете си го по следния начин. Щом вече не сте интимни, има ли значение дали сте омъжена за мен? Това няма да е физическо предателство, нали така?

— Но кралят ще го сметне за предателство — и то с право.

— Не мога да се съглася. Колко често се случва да не ви познае, когато влезете в стаята му? — попита той и навярно почувства съпротивата ми, защото настоя: — Бъдете честна. Няма какво да губите. Аз не съм клюкар.

Не, не беше.

— Прекалено често… — въздъхнах.

— Ето къде е проблемът — продължи да ме притиска Уиндзор с глас, който ставаше все по-дълбок. — Вие сте уязвима. А след смъртта на краля ще останете сама.

— И ако се омъжа за вас, вие ще ме защитавате.

— Да.

— А в замяна аз ще управлявам имотите ви.

— Да.

— В края на краищата все пак говорим за делово споразумение.

— Щом предпочитате да го наричате така.

— Така ми изглежда — заявих и по кожата ми затрептя страх, сякаш след горещ ден ме бе лъхнал студен вятър.

В погледа му се четеше открито предизвикателство.

— Омъжете се за мен, Алис. Нямате ли смелост?

— Не мисля, че ми липсва смелост.

— Тогава приемете!

Оставих идеята да се премята в ума ми, докато гаргите отново се устремяваха надолу и нагоре във въздуха — двойка, която се наслаждаваше на свободата на своя вид. Не мислех, че разполагам с каквато и да било свобода.

Уиндзор въздъхна.

— Алис…

— Не. Няма да го направя. Не мога.

Той не ме притисна, а ме остави сама да размишлявам за радостта на двете гарги, които флиртуваха над мен. Остави ме да се опитвам да отрека въздействието на устните му върху моите, да отрека това, което желаех, вместо това, което бях задължена да правя.

Предложението на Уиндзор беше неудобен другар в леглото и тази нощ не можах да мигна.

Брак? Делово споразумение беше едно — но брак? С мъж, когото намирах за прекалено привлекателен? Тази мисъл си имаше своята съблазън, но почтеността ме заставяше да размисля. Едуард. Къде бе останала предаността ми към краля? Нима той не заслужаваше моята непоколебима вярност?

Едуард се усмихна ведро и неразбиращо, когато го целунах по бузата и му пожелах лека нощ. Нямаше да разбере, ако бях прислужникът, който в края на деня му носеше вино, за да му помогне да заспи. Не бях споделяла леглото на Едуард за физическо удовлетворение, откакто се върна от отчаяния си опит да завладее Франция. Колко ужасно бе напредването на възрастта! Провалът го направи импотентен, физическите му желания се стопиха изцяло, страстната му нужда от тялото ми се превърна в нежна привързаност — тогава, когато ме разпознаваше. Така, както целият двор знаеше, че Едуард никога повече няма да поведе армия към Франция, аз знаех, че няма да му родя повече деца. Той може и да имаше нужда да споделям леглото му, но само за утеха: годините налагаха жестоката си власт.

Но да се омъжа за Уиндзор?

Когато дойдеше краят на положението ми до краля, щях да разполагам с богатството, което щеше да ми е необходимо, за да живея удобно до края на живота си и да дам сигурност на дъщерите си. Какво друго ми трябваше?

„Трябва ви мъж, който да ви брани.“

Наистина ли? Не. Веднъж вече се бях омъжила и това не ми донесе никаква радост. Нямаше да го сторя пак. Дори не знаех дали харесвам Уилям дьо Уиндзор. Докосването му може и да запалваше пожар в тялото ми, но това беше само страст. Не, той не беше мъж за мен. Ако се омъжех, щях да се обвържа само с някой благ послушен човек, който да се оставя една силна жена да го направлява. Нямаше да бъда ничия робиня. Не, бракът не беше за мен, а освен това жената, която би се съгласила да приеме точно Уилям дьо Уиндзор, трябваше да е наистина смела.

„Вие не сте ли смела?“

Зарових лице във възглавницата си. Уиндзор каза, че ме обича, но аз не му вярвах. Предложението му намирисваше на сделка, която искаше да сключи с цел закупуване на имоти. Би трябвало да разпозная това желание, нали така?

Не ми отправи нито една нежна дума.

Отказах се от опитите си да заспя и вместо това взех перото, за да запиша в книгите си наскоро купеното имение в Ганърсби — имот край Темза, който щеше да се окаже далеч по-благонадежден от Уилям дьо Уиндзор.

 

 

— Добро утро, сър Уилям.

Стоях сред малката група треперещи придворни заедно с Едуард, който бе изразил желание да пусне соколите да летят. Бяхме излезли пеша и бавно вървяхме по речния бряг със скорост, удобна за краля, който като че ли не чувстваше студа.

— Не очаквах да ви видя толкова рано сутринта — продължих. — Или се надявате да си спечелите благосклонността на краля?

Той не обърна внимание на провокацията.

— Помислихте ли?

— Да.

— Случайно да сте размислили, мистрис Перърс?

Наклоних глава в пародия на царствено достойнство, която знаех, че ще оцени.

— Не, сър Уилям.

— Когато го направите, кажете ми.

— Няма да размисля.

Той се ухили.

— Аз пък смятам, че ще размислите.

След завръщането ни, докато соколарят прибирате птиците си и ги носеше към кралските конюшни, Уиндзор отново застана до рамото ми.

— Помислете за предимствата.

— Няма никакви предимства.

— Аз твърдя, че има.

Откровеният му поглед прокара по рамото ми стълб от горещина. Почувствах как топлината обагря бузите ми и побързах да се извърна настрана.

— Много сте самонадеян, сър Уилям.

— Така е. Нима ще обърнете гръб на предложението ми, без дори да го обмислите подобаващо? Със сигурност бихте обмислили предложение за феодалните права над някое имение.

Вярно беше, проклет да е!

— Една жена би се зарадвала на няколко думи на ухажване, сър Уилям — поучих го и се заех да се правя на безобразно скромна, разглеждайки златната бродерия на новите си ръкавици.

— Аз не съм човек, който говори нежни думи, мистрис Перърс.

Това беше съобщаване на факт, не извинение, и аз не можах да устоя: вдигнах поглед от шевовете и огледах изпитателно лицето му. У този мъж нямаше никакви преструвки. Той говореше това, което мислеше. В чашата, която предлагаше, имаше и хубаво вино, и горчива утайка. Ако отпиех, трябваше да приема и двете…

— Може да опитате. — Все още се надявах за нещо, което да говори за ухажване. — Ако наистина искате да получите ръката ми.

— В душата ми няма и капка поезия.

И в моята нямаше — но би ми харесало да чуя някоя и друга поетична дума от него. Мисля, че той видя разочарованието ми, защото протегна ръка и прокара върха на пръста си по извивката на бузата ми.

Сърцето ми се преобърна с лек подскок от чиста, неподправена радост.

 

 

Отново помислих за предложението му. Помислих си за Джанин Перърс. Помислих си за Едуард. Премятах въпроса и го оглеждах от всички страни в часовете след полунощ. Какво ли би било да съм обвързана с мъж, който няма нужда от грижите ми? Мъж, когото да мога свободно да избера или да отхвърля? Какво ли би било да обичам мъж по своя собствена воля? Нямах представа.

„За теб ще е много по-добре, ако не обичаш никого!“

Колкото до това…

Дискретно наблюдавах плавното приобщаване на Уиндзор във всекидневието на двора. Несъмнените му умения с коня и меча в развлекателните двубои, безмилостната му целеустременост в схватките от близко разстояние, начинът, по който допираше върха на меча си до гърлото на своя противник — докато не го отместеше, за да сграбчи ръката на мъжа да се поздравят взаимно. Арогантното повдигане на главата му. Гордата му рицарска стойка.

Той може и да не беше красив мъж, но привличаше погледа ми.

Отново почувствах онази неочаквана ласка на върха на пръста му, от която лицето ми пламна.

Същевременно наблюдавах как Едуард се отдалечава все повече от мен, когато една сутрин, докато се привеждах в реверанс, той попита недоволно:

— Филипа? Къде беше? Убеди ли Изабела да не се омъжва за Дьо Куси? Кажи й, че няма да го допусна…

Това бе последната капка.

 

 

Той ме видя, докато се приближавах, и незабавно се отдалечи от мястото в преддверието, където убиваше времето, като играеше на зарове сред група също толкова пропаднали мързеливци. Бездействието не му понасяше. Запазих изражението си неприветливо.

— Да не сте си променили мнението, скъпа Алис?

— Да.

Той повдигна вежди съвсем леко, но поне не позволи победата да се превърне в самодоволство.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— Добре. Обичам жените, които не му цепят басма.

 

 

Оставих приготовленията на Уиндзор, защото, за разлика от мен, той разполагаше със свободата да не е непрекъснато под погледа на целия двор. Все пак си намерих съвсем просто извинение — че отивам да посетя момиченцата си в Паленсуик. Бях свободна да пътувам още от раждането на Джон и възнамерявах след кратък престой в Паленсуик да се отправя към Гейнс, недалеч от Апминстър — имение, което бях купила в партньорство с Уиндзор и на негово име. Когато докоснах ръката на Едуард за сбогом, той само се загледа някъде над рамото ми и с нищо не издаде, че ме е познал.

Не се опитах да обяснявам нищо. Джон Бевърли, личният му прислужник, щеше да се грижи за него. Отсъствието ми нямаше да продължи дълго.

С Уиндзор пътувахме поотделно. Седнала сама в лодката си, която се носеше бързо по вълните под ударите на гребците, уловили отлива, усещах как с всяка миля нервите ми подскачат като щурци на лятна жега. Там, в Апминстър, се венчах с проста церемония в селската църква, без шум и без гости, без пръстен за булката и без размяна на подаръци пред олтара. Случаят бе отбелязан единствено с тържествена размяна на клетви. Управителят на Уиндзор и Уилям Гресли бяха нашите неемоционални свидетели. Гресли, може би припомняйки си една предишна венчавка, успя да докара нещо, което можеше да мине за усмивка.

— Винаги съм знаел, че животът ви ще бъде изпълнен с приключения, мистрис.

— За голяма част от които трябва да благодаря на вас.

Знаех колко съм му задължена.

— Намислил съм да купим едно имение, недалеч оттук…

Сложих длан върху ръката му, за да го спра.

— Утре, Гресли. Това ще остане за утре. Днес… съм заета.

Много години бяха изминали от времето, когато закупуването на недвижимо имущество не беше главната ми грижа. Но не и днес. Днешния ден щях да посветя на брака си. Днешния ден щях да посветя на мъжа, който стоеше до мен и сега беше мой съпруг.

Стоях на вратата на къща, която не познавах, и изпитвах единствено стъписване. Не виждах предимствата на малката къща от дърво и хоросан, на която бях съвместен собственик. Бях го направила. Бях се омъжила за него. И сега той беше тук, отваряше широко вратата и ми правеше знак да вляза в преддверието, като ми се усмихваше.

Думите отказваха да дойдат. Целият ми досегашен живот не ми бе донесъл опит за такава връзка, в която да съм влязла единствено по своя воля. Струваше ми се, че се хвърлям от позната територия в някаква странна земя, покрита с неуловими сенки и капани за непредпазливите. Влязох и стъпките ми отекнаха смущаващо по широкия дъбов под с неговите венчета и чворове. Уплаших се.

— Е, лейди Дьо Уиндзор?

И аз потръпнах леко. После се засмях при мисълта колко лесно постигнахме всичко. И все пак може би съвсем не беше лесно. Какво знаех наистина за мъжа, който стоеше и ме гледаше? Съвсем не беше лесно да разбера какви са чувствата ми към него.

— Предполагам, че аз съм господарката на тази къща.

— Така е.

Той ме улови за ръката и ме поведе през най-близката врата, като разтриваше пръстите ми между своите.

— Студена си. Ела вътре. Трябва да има запален огън. Не мога да позволя съпругата ми да настине, нали така?

Едва забелязах малката приемна с ламперия, приятната топлина, излъсканите мебели. Всичките ми сетива бяха приковани върху този мъж, който ме бе докарал до лудо увлечение. И нима самата аз не му позволих да го стори? Свалих качулката и мантията си и ги оставих на излъсканата пейка.

— Предполагам, че възнамеряваш да консумираш това делово споразумение така, както се полага?

— Разбира се.

— С чаша вино и подпис върху документ?

Той вече наливаше виното, тържествено съсредоточен. Гарафата и чашите ни очакваха още преди да влезем. Беше се подготвил най-старателно. Взех чашата, която ми предложи, и я вдигнах към устните си.

— Всъщност очаквах по-енергична консумация!

Отново се разсмях. Колко лесно ми беше да говоря с него, да се смея с него! И колко силно тялото ми желаеше тази консумация! А после в ума ми се прокрадна една мисъл, за която нямаше очевидна причина.

— С много жени ли си спал? — попитах направо.

— Да — отговори той и вдигна чашата си в мълчалив тост. — Има ли значение?

— Не.

— Аз няма да те питам.

— Не — въздъхнах леко. — Но когато отидох в леглото на Едуард, бях девствена.

Прииска ми се да не бях извиквала призрака на краля в тази стая, затова се понамръщих.

— Извинявай…

— Не е лесно, нали, Алис?

Той докосна ръката ми с такова разбиране, че сърцето ми се преобърна.

— Не е.

— И двамата знаехме, че няма да е лесно. Този ден е наш. Няма да позволим други да ни се натрапват.

 

 

Консумирахме брака си според осветената от вековете традиция, между ухаещите на лавандула чаршафи на Уиндзор — каква способна икономка само бе наел! Обърна огромно внимание на това аз да се чувствам добре — всъщност удивително огромно внимание като за войник. Колко предпазлив беше с мен! Колко неочаквано нежен! Преди собствената му страст и сила да го надвие. Зае се със събличането ми така, сякаш започваше поход срещу ирландците: с много хитрости и предпазливост, които да съборят всички пречки. Не че имаше истински пречки — нима и двамата нямахме опит? Само моята необикновена, смущаваща сдържаност.

— Алис.

Почувствах как мускулите ми се стягат, докато той развързваше шнуровете на роклята ми и прокарваше пръсти по тила ми.

— Имаш право да се насладиш на това.

— Знам. Просто…

— Знам какво е това „просто“. Прекалено много мислиш. Позволи ми да съблазня ума ти, а не само тялото ти.

Дъхът му беше топъл, устните, които прокара по извивката на рамото ми — меки.

— Не знаеш нито един стих — изрекох, като едва успях да си поема въздух, докато той целуваше чувствителното местенце под ухото ми.

— Но знам как да използвам устните си за други цели, вместо да мълвя безсмислени лиготии. Например така…

Успехът му беше неприлично голям.

Не го сравних с Едуард. Не го сторих. Нямаше да го сторя. Тук, помежду ни, нямаше никакви призраци. Никакъв Едуард. Със сигурност никакъв Джанин Перърс. Колкото до безименните, безлики сенки на призрачните любови на Уиндзор, не се почувствах застрашена от нито една от тях, докато той ме водеше към леглото. А после Уиндзор изпълни цялото ми съзнание. Нов любовник с нови ласки и умения, от които дъхът ми секна. Изобретателен любовник, за когото щеше да ми е необходимо време да опозная.

При сегашното положение на нещата не мислех, че имам време.

С оглед на практичността — нещо, което бе крайно необходимо — взех мерки да се предпазя с помощта на средството, препоръчвано от старите билкарки — внимателно поставена сгъната вълна, накисната в кедрова смола. Средство, което цапаше, но беше от огромна важност. Не можех да допусна да зачена от Уиндзор, а зачевах лесно. Дали, макар и женени, не отваряхме кутията на Пандора, от която щяха да се измъкнат безброй опасности? Едно дете щеше да даде оръжие в ръцете на онези, които не хранеха никаква любов към мен. Освен това не изпитвах никакво съмнение. Както и да осъдеше светът моите действия, трябваше да предпазя Едуард. Нямаше да родя друго дете. Никога нямаше да пробутам на Едуард детето на друг мъж или да го бележа като рогоносец пред целия свят.

А Уиндзор? Той разбираше и приемаше положението. И двамата виждахме в колко опасна ситуация се намираме, осъзнавахме колко изключително деликатно трябва да подходим към брака си.

След първата брачна нощ не получих булчински дар. Това не ме интересуваше. За първи път в живота си ми бяха подарили дар, който бе много по-скъп от всички пари на света. Все още не можех да го назова, но знаех колко е ценен.

Над мен се спусна някакво особено щастие като птица, която се връща у дома и каца в гнездото си. Физическата наслада ме караше да се чувствам отмаляла и замечтана; срещата на умовете ме изпълни с удоволствие. Така двамата преживяхме кратка идилия сами в къщата си в Гейнс, далеч от враговете, дворцовите интриги и натиска на света. Тези няколко дни, които успяхме да откраднем, бяха дълги и топли, идеални за двама души, които току-що са станали любовници.

През този кратък период успях да прогоня страховете за бъдещето, които постоянно ме човъркаха. Спрях да се тревожа какво ще стане с Едуард в мое отсъствие. Той се радваше на добри грижи. Децата ми бяха в безопасност и не им липсваше нищо. Защо да не си позволя тези няколко дни за собствено удоволствие? Без да изпитвам вина, се отдадох на задоволяване на страстите си, докато двамата говорехме за незначителните неща, за които си говорят двама души в едно легло, и изпитвах все по-нарастваща наслада от общуването ни. Нямаше да позволим нищо от живота ни отвъд стените на тази къща да ни се натрапи. Седяхме или се разхождахме, както пожелаехме, яздехме на поляните, ядяхме и пиехме. Любехме се. Като младите любовници, които не бяхме.

Дали съм съжалила за стремглавото си решение? Нито за миг.

Дали Уиндзор е съжалил? Мисля, че не.

Когато, както беше неизбежно, умът ми започна да се измъква от преградите, които му бях наложила, и да посяга към онзи друг живот, някакво чувство на успокоение остана у мен, дълбоко в душата ми, и ме обгърна като топла кожа в зимна утрин. Когато Едуард умреше, Бог да упокои душата му, нямаше да остана сама. Щях да съм с този мъж, когото…

Небрежните ми мисли се блъснаха в преграда като таран в каменна стена. Неканен, ужасно натрапчив, страхът заби зъби дълбоко в мен. Думите отказаха да се оформят в ума ми, макар че сърцето ми ги подтикваше да го сторят.

С този мъж, към когото изпитвах привързаност. Това беше достатъчно.

Докосването на Уиндзор подтикваше тялото ми да го усеща по начин, който не бях очаквала. Цялата ми сдържаност бе пометена от опитните му ласки и аз на свой ред използвах уменията си, за да го накарам да се разтрепери.

— Казах ти, че няма да съжаляваш за решението си — прошепна той в шията ми. — Защо никога не искаш да повярваш на това, което ти казвам?

— Защото знам, че си непочтен човек. А ти, Уил? Иска ли ти се да не ми беше предлагал?

— Още от мига, в който те видях, разбрах, че те искам. Трябваше само да подбера момента.

— Дългосрочно планиране.

— Много съм добър. И съм доволен.

Повярвах му. И аз бях доволна. Дори да можех да променя нещо, не бих го сторила. Но исках ли на свой ред да се обвържа с него, като изрека такива думи? „Опасно е да разкриваш тялото и душата си пред мъж, когото почти не познаваш и за когото подозираш, че се ръководи от далеч не алтруистични мотиви.“ И все пак ги изрекох.

— Доволна съм.

 

 

И какво направих после? Разруших това ново задоволство.

Предумишлено, безпричинно.

Защото се страхувах.

С всеки нов ден все повече долавях настроенията на новия си съпруг, научавах се да ги разчитам, научавах интересите му, научавах как работи умът му. Осъзнах колко много държи на мен, почувствах нежността му, която понякога подкопаваше всичките ми усилия да се държа малко настрана, огъня на страстта, когато дръпнехме завеските на леглото. И по време на престоя ни в провинцията почувствах онази енергия, която гореше дълбоко у него — енергията да бъде, да прави, да действа, да участва в света отвъд пределите на спалнята ни. Тази енергия пламтеше също толкова силно, колкото страстта му. Той никога не говореше за нея. Никога не изрече и дума за амбицията си да се намира другаде. И това ме караше да го обичам още повече…

„Да го обичам?“

Осъзнаването на любовта ми към него се промъкна на пръсти в най-далечните кътчета на съзнанието ми и открадна дъха от устните ми. Беше прекалено скоро, твърде безразсъдно. Прекалено опасно. Защо ми беше да търся вътрешна треска, която щеше да ми отнеме свободата? Боях се от нея като от чума. Ако можех да избягам от нея, щях да го сторя.

Накрая честността установи власт над мен и аз вече не можех да отричам шепота на сърцето си. Думата обаче изричах само в най-съкровените си мисли и се наслаждавах на вкуса й върху устните си. Толкова дълго бях прикривала чувствата си, че вече не можех да разкрия душата си пред никого. Никога не го бях правила пред Джанин, за когото бях само средство за постигане на целите му. Или пред Едуард, който не се интересуваше от душата ми. Кълна се в Бог, не можех да разкрия уязвимостта си пред Уилям дьо Уиндзор, който противно на всички природни закони сякаш държеше сърцето ми в дланта си. Защото ако го сторех, това нямаше ли да удвои, утрои, учетвори слабостта ми? По-добре да не се издавам. Той не ме обичаше. Нямаше да му дам силата да ме нарани.

И така, какво направих с нашето вълшебно пребиваване в новата ни къща? Унищожих го.

Логиката ми беше необорима: ако не го унищожах аз, то щеше да се унищожи само, тази изцяло насочена към собствената си вътрешност сладост щеше да се спука. Не можехме да останем заедно далеч от двора, където с амбициите ни навярно вече беше свършено. Уиндзор не можеше, а моят дълг беше другаде. Поне това унищожаване стана при моите условия с надеждата за възраждане, за събиране рано или късно в бъдеще. Любовта ми към този мъж не се породи при моите условия, защото не я желаех, но това решение щеше да бъде мое. Щях да изкопча контрола обратно. Защото простото запазване на това, което съществуваше помежду ни, замръзнало в този сладък лед, щеше да го убие бавно. Нито той, нито аз бяхме създадени за обикновен домашен живот, за щастие между четири стени.

И все пак в сърцето си копнеех за този живот. Това, което исках, и това, което знаех, че не бива да искам, водеха у мен яростна битка. И победата на здравия разум едва не ми разби сърцето.

Когато се върнахме в двора — поотделно и дискретно, както трябваше, — веднага отидох при Едуард.

— Алис! Ела да играем шах.

Той ме позна, поздрави ме, разгроми необмислената манипулация на моя кон срещу офицера му с няколко умни хода, които бях прекалено разсеяна да предвидя, но мисля, че не беше разбрал, че съм отсъствала повече от няколко часа. Започнах да му говоря и му обясних какво искам от него. И той го направи: прие, че съветът ми е правилен, подписа документа и го подпечата.

Сърцето ми кървеше, а умът ми ликуваше заради успеха ми.

Занесох документа в стаята на Уиндзор — малко повече от коридор в едно от далечните крила. Може би беше недискретно от моя страна, но подбрах момента за посещението си, затворих вратата му зад гърба си и му подадох документа от една ръка разстояние. Не пристъпих по-близо. Ако го сторех, силата на ръцете му можеше да ме съблазни. А ако ме целунеше… Протегнах документа помежду ни.

— Това, което искаше, Уил.

Той го взе, погледът му се плъзна надолу, а после нагоре и радостта от тази победа озари лицето му. Разбрах, че съм постъпила правилно.

— Ирландия! — възкликна той.

— Да. Ирландия.

— Кралски лейтенант.

— Важна служба.

— Значи ще се отървеш от мен по-скоро, отколкото очаквахме.

— Да.

Той сгъна внимателно документа. Точно както очаквах, нещо бе приковало вниманието му.

— Това твое дело ли е?

— Не — излъгах без угризения.

Той ме погледна проницателно.

— Защо си е променил мнението?

— Кой може да каже?

Чувството за надвиснала загуба бе толкова огромно, че се обърнах, за да го оставя да се наслади сам на постижението си.

— Това трудно ли е за теб? — спря ме въпросът му.

„Да убедя Едуард или да те пусна да заминеш?“

Знаех, че подозира за участието ми в решението на краля, макар че го отрекох. За много кратко време вече се бяхме опознали по-добре.

— Не — отвърнах спокойно. — Едуард има нужда от човек, който е способен, не от млад мъж, който довчера е бил младеж — а както все повтаряш, има ли друг освен теб?

— Ти знаеше, че ще стане така, Алис.

— Да.

И все пак помежду ни зееше пропаст. Уиндзор беше този, който я затвори, като ме целуна с познато ехо от страстта, която се бе превърнала в толкова важен елемент от щастието ми.

— Точно това искам, Алис.

Нима мислеше, че не знам? За един кратък миг се натъжих, че желае тази служба толкова далеч повече от мен, но когато продължи, думите му заличиха тъгата:

— Ще ми липсваш повече, отколкото си мислех, че е възможно да ми липсва някоя жена.

Раната се позатвори и аз притиснах чело към рамото му. Докато той не повдигна брадичката ми, за да ме погледне в лицето.

— Ще ми се да те попитам дали ще ти липсвам… но ти никога няма да го признаеш, нали?

— Не. Как бих могла?

Намръщих се безпомощно в примката на дилемата, за чието създаване бях допринесла. А той потърка с пръсти гънката между веждите ми.

— Какво е това? Вина?

— Малко — признах. — Може би компаньонката на краля няма право да й липсваш. Може би няма право да отдава чувствата си.

— Отдаваш ли ги на краля?

— Приятелство. Съчувствие. Уважение. Всичко това. Няма да го напусна, Уил. Не съм свободна да го сторя, не и докато е жив.

Най-после документът, който щеше да ми го отнеме, бе захвърлен настрана и гласът на Уиндзор стана нежен:

— В такъв случай ще кажа, че кралят не би могъл да има по-вярна поданица. И все пак твърдя, че имаш право да ти липсвам.

— Значи ще ми липсваш.

Поне това щях да му дам. Решително оттласнах вината настрана.

Устните му нежно докоснаха челото ми.

— Пиши ми.

— И да рискувам някой да залови писмата?

— Няма нужда да ми се кълнеш във вечна любов. Не че и бездруго би го направила!

Той ме разбираше и аз го разбирах.

— Ще ти пиша.

Откраднахме тази възможност да бъдем заедно в оскъдно обзаведената стая на Уиндзор. Като цяло беше незадоволително — и двамата бяхме наострили очи и уши от страх да не ни хванат и се мъчехме да се наместим възможно най-добре върху тесния сламеник. Не свалихме почти нищо от дрехите си, любихме се припряно — не в изблик на страст, а като потвърждение, че сме отдадени един на друг. И все пак не бих го пуснала да си тръгне, без отново да сме преживели миг на интимност. Колко месеца щяха да минат, преди да го видя пак?

Разменихме няколко думи. Какво можехме да кажем?

— Пази се — прошепна той.

— Ти също.

— Ще мисля за теб, Алис.

— И аз, Уил.

Замина след по-малко от седмица. Не намирах думи, с които да изразя загубата си — толкова голяма беше. Той каза, че ще мисли за мен. Не можех и да се надявам на повече. За първи път в живота си разбрах какво е разбито сърце.

Започнах да се укорявам за глупостта си.

„Той не може да ти разбие сърцето, освен ако не го обичаш. А, разбира се, това не е така!“

А Уилям дьо Уиндзор? След по-малко от месец получих неочаквано писмо от отсъстващия си съпруг. След кратко изложение на събитията в Дъблин той добавяше: „Не ти ли казах, че ще ми липсваш, Алис? Наистина ми липсваш. Ти си моя и изглежда, и аз съм твой. Внимавай за здравето си. Трябва да знам, че ще те заваря жива и здрава, когато се върна — когато и да е това.“

Това беше най-близкото подобие на поезия, което щях някога да получа от Уиндзор. Беше безценно. И да, разплаках се.