Ан О'Брайън
Компаньонката на краля (10)

Осма глава

По гърба ми се плъзна усещане за неудобство, като леко драскане на нокът на любовник по деликатна кожа. Потръпнах. Всичките ми сетива застанаха нащрек.

Усещането се стопи също толкова бързо, колкото бе дошло, и аз отново се съсредоточих върху изблика на гняв, който се вихреше пред мен.

Това беше пищен официален прием, планиран предварително и целенасочено: кралят и кралицата седяха в кресла с високи облегалки на подиума в най-голямата приемна в Уестминстър. В залата наперено влезе млад мъж в началото на трийсетте, смело облечен с целия éclat^[1] на презадоволената младост. Въпреки блясъка и арогантността си той се поклони дълбоко и свитата му го последва. Каква впечатляваща свита беше само! Оръжията бяха също толкова пищни, колкото украшенията и великолепните туники. Филипа грейна, но кралят не беше в настроение да им се възхищава.

— Защо си дошъл? — попита властно той.

— Не издържам повече в тази затънтена мочурлива провинция. — Младият мъж не се трогна от хладното посрещане. Безспорно красив, от него се излъчваше суровост, изражението му не издаваше нищо, а държанието му бе смайващо непочтително. — Измивам си ръцете от Ирландия, както и от всичко свързано с проклетите ирландци.

— Ти какво си мислеше, че задачата ти ще е лесна ли? Какво си правил, в името Божие?

Едуард слезе от подиума и удари младия придворен по рамото — силен удар с юмрук, който не беше изцяло признак на привързаност.

— Да не би да се опитваш да разрушиш цялата ми работа? Как така си тръгваш при първия признак на съпротива? За бога, Лайънъл!

Значи това беше Лайънъл, вторият от синовете на Едуард, успели да преживеят изпитанията на детството. Красив, изискан, амбициозен и кралски лейтенант в Ирландия през последните години, той беше гладък и хлъзгав като гъша мас, намазана на гърдите на сополиво дете. И все пак своеволното му завръщане бе внесло известно въодушевление в мрачните дни на двора. Ако не друго, Лайънъл, наскоро провъзгласен за граф на Кларънс в изблик на щедрост, която Едуард прояви на рождения си ден, бе върнал усмивката на лицето на кралицата. По тази причина можех да мисля за него с по-голяма благосклонност, отколкото проявих отначало.

— Това не е честно, сир. Изправих се пред съпротива още от деня, в който стъпих там.

— Иде ми да те пратя обратно веднага щом ти оседлаем нов кон…

— Не, Едуард… — Филипа не можеше да се изправи. Днешният ден беше от тежките. — Той е наш син.

— А също така и трън в очите ми! Не е възможно мой син да изостави дълга си. Всичко ще се разбуни, преди да успеем да мигнем.

— Не виждам причина селяните да възразят… — Гласът на Лайънъл бе придобил неприятна хленчеща нотка.

— Разбира се, че ще възразят! — Едуард не помръдваше от мястото си и продължаваше да го гледа право в очите. — Твоята работа беше да поддържаш мира, не да предизвикваш разправии!

— О, Лайънъл… — Кралицата протегна ръце.

Младият мъж незабавно заобиколи баща си, коленичи пред кралицата и наведе глава в неискрено разкаяние.

— Майко. Прости ми…

— Мой скъпи Лайънъл.

— Мога да обясня…

— Сигурна съм, че си имал причини…

— Но баща ми ще ме изслуша ли? — И той лукаво премести поглед от лицето на майка си към краля.

Аха!…

Студената тръпка, онова странно чувство на неловкост отново пропълзя по гърба ми. И аз отново потръпнах от неприятната хладина по врата и ръката си. Някой в тази зала ме бе забелязал, наблюдаваше ме. Някой изпитваше повече от мимолетен интерес към мен. Погледнах към мъжете от свитата на Лайънъл, но нищо не привлече вниманието ми. Не видях нито една глава, обърната към мен. Всички бяха съсредоточени върху безизходното положение между краля и неговия заблуден син. А и защо някой би ми обърнал специално внимание? Аз бях само една от дамите, анонимна, безлична, чиято задача бе да служи на кралицата и да я подкрепя.

Усещането обаче си оставаше.

— Баща ти ще те изслуша — каза успокоително Филипа. — Но не сега. По-късно. Когато отпразнуваме завръщането ти. От пет години не съм те виждала.

Лицето й грееше от майчинска радост.

Едуард изрази също толкова радост, колкото и възхищение, но изсумтя:

— Предполагам, че упреците могат да почакат. Майка ти се радва да те види. Имаш нужда от уроци как да се справиш с размирна провинция — не всички проблеми могат да се разрешат с демонстрация на сила и драконовско законодателство.

Той стисна зъби и премълча остатъка от това, което заплашваше да се превърне в лекция по висша политика.

— Но първо ще отпразнуваме завръщането ти.

Той направи знак, че аудиенцията е свършила. Докато помагах на кралицата да се изправи, отново усетих онзи поглед — поглед, който сякаш смъкваше кожата ми и надничаше право в душата ми. Но единственият, който се интересуваше от душата ми, беше Уикам, а той все още бе зает да строи кули в Уиндзор. Хвърлих бърз поглед наоколо, решена да разкрия виновника, който се осмеляваше да ме гледа — и наистина го зърнах. Един от хората на Лайънъл, приковал поглед в мен по най-груб начин.

Отказах да го погледна на свой ред. Нямаше да допусна да ме смутят. Вместо това огледах невинно редиците, сякаш търсех някой познат. Но през цялото време усещах, че преценяващите му очи не се отместват от мен.

Така да бъде. Без да се преструвам повече, го погледнах на свой ред, без да трепвам.

Наистина беше дързък. Нито отмести поглед, нито се усмихна извинително. Беше по-възрастен от принца, но според мен с не повече от десет години. Лицето му бе сурово, нелишено от привлекателност… ако се изключат мрачните бръчки, които се спускаха от носа към устата му. Не, той не беше красив мъж. Забелязах, че е гладко обръснат, което не беше по модата, а тъмната му коса е подстригана по-късо от обичайното. Цветът на очите му бе съвсем обикновен, по-скоро тъмен, отколкото светъл. Но погледът му бе прям и не издаваше никакво притеснение, че са го хванали да зяпа една от придворните дами на кралицата. Челюстта му бе обезобразена от изсветлял белег, чиято белота изпъкваше върху червендалестата от неотдавнашна военна кампания кожа. Дрехите му бяха от хубав плат, но функционални, както и мечът — солидно стоманено острие без украса. Колкото до украшенията на придворен, единствен той от групата не носеше никакви, но не смятах, че това се дължи на липса на средства. По-скоро на нежелание. Устата му бе стисната в непреклонна черта. Предположих, че никога не издава никакви тайни — освен ако сам не поиска.

Реших, че не е придворен, а войник. И не, не го познавах.

Вдигнах вежди, а той кимна леко и отсечено. Достави ми удоволствие да пренебрегна поздрава му и вместо това да се обърна и да взема требника на кралицата, докато тя бавно вървеше към покоите си. Лайънъл я придружаваше. Последвах ги, усещайки как този поглед пробива дупка между лопатките ми чак докато излязохме от залата.

Лайънъл не ми хареса особено. Мъжът от групата му, който бе така нахален да ме огледа, ми допадна още по-малко. Стори ми се, че в душата му има прекалено много тъмни кътчета за моя вкус.

 

 

В типично кралски стил Едуард нареди да устроят тържество. Тържествата му доставяха огромно удоволствие. Обичаше да се показва в целия си блясък на събития, в които можеше да играе централната роля. Имало ли е някога крал, който да му съперничи, който да може да се перчи и подскача с такава абсолютна увереност в позлатения костюм на гигантска птица просто за да забавлява децата си? Но не и този път. На това пиршество имаше малко музика и танци, но почти нищо друго. Оскъдните увеселения едва успяха да заличат от лицето на Едуард презрението от неуспехите на Лайънъл в Ирландия. Едуард подаде кесия с монети на Андрю Кларънсъл, любимия си менестрел, за да свърши песента почти веднага след започването й. Изобщо очертаваше се дълга вечер. Заех мястото си под високата маса и отправих остър поглед към мъжа, който бе настанен от дясната ми страна.

Кой беше съседът ми тази вечер ли? Нахалният мъж от приемната. И бях готова да заложа самурените си кожи, че не са го настанили до мен по случайност. Как го бе постигнал? Подкуп, пуснат в ръката на управителя на двореца? Очите, които се плъзнаха по лицето ми — тъмносиви, както забелязах сега, от твърде близо, — бяха точно толкова безочливи, колкото си помислих първия път.

— Мистрис Перърс.

Той остана прав, докато заема мястото си, и ми достави удоволствие да го накарам да чака, като отърсих полите си и ги разпрострях грациозно. Той изчака докрай, което ме принуди да призная, че маниерите му са отлични. С невъзмутима любезност и елегантен поклон той най-после седна. Движенията му бяха бързи и контролирани, но се отличаваха с учудваща елегантност. Значи не бе прекарал целия си живот на седлото — беше придобил някои умения на придворен дори в Ирландия.

— Знаете името ми, сър — казах и отвърнах на неприкритата му оценка с отработена липса на интерес. — Как така?

— Вие не сте непозната в двора, мистрис. — Гласът му беше по-благозвучен, отколкото очаквах, а отговорът му — интригуващо загадъчен. Помислих си, че не ми казва цялата истина. — Дори в Ирландия говорят за вас — добави той.

Значи се надяваше, че ще попитам какво говорят за мен. Нямаше да го сторя. Вдигнах чашата си и отпих.

— Това, което не знам — продължи невъзмутимо той, — е какво е семейството ви.

Изведнъж си спомних. Миналото оживя в ума ми, неочаквано мрачно и пусто. Клюките от ранното ми детство. Изоставеното дете. Копелето на блудница и обикновен селянин. Кесията със златни монети, която можеше да е или да не е съществувала. И вдигнах рамене. Сега нито едно от тези неща нямаше значение. Но възнегодувах, задето съседът ми събуди тези спомени.

— Нямам семейство — отговорих.

С тези думи му обърнах гръб и се наведох да разменя няколко думи с един възрастен рицар, който седеше от лявата му страна. Удивително беше колко малко теми успях да намеря за обсъждане с този застаряващ войник, който ме гледаше само косо и показваше повече интерес към храната си. Въздъхнах, уморена от едносричните му отговори. И проявих неблагоразумието да хвърля поглед към мълчаливия си съсед от другата страна. Той ме наблюдаваше безкрайно развеселен.

— Е?

Не трябваше да реагирам, но го сторих.

— Свършихте ли най-накрая? — попита той и оголи зъби в усмивка, която ме накара незабавно да застана нащрек. — Не бих повярвал, че можете да водите толкова удивително скучен разговор, милейди. Сър Ралф навярно е заспал от въодушевление. Дори на мен би ми било трудно да проявя ентусиазъм към темата колко време е необходимо на двора, за да се премести от Хавъринг в Тауър!

— Аз поне проявих възпитанието да говоря със съседа си, сър — отвърнах язвително. — Вие, за жалост, не можахте.

Той не бе разменил нито дума с придворната дама от другата си страна.

Откъде знаех ли? Ами бях слушала, нали така?

— Помислих си, че може да поискате да разберете как се казвам — подметна нехайно той.

— Не особено. Но тъй като сме приковани един към друг до края на тази вечеря, можете да ми кажете.

Не можах да устоя. О, знаех кой е — бях оползотворила времето между аудиенцията и пиршеството, — но нямаше лошо да понащърбя мъжката му гордост.

— Тъй като вие знаете моето име, сър, е въпрос на нормална учтивост да ми кажете своето. Особено след като сте уредили да ви настанят до мен…

В очите му просветна одобрително пламъче. Той изчака един паж да напълни отново чашите ни с пивко бордо. Отпи бавно и остави чашата до лакътя си. И той щеше да ме накара да почакам. Тази мисъл би могла да ме накара да се усмихна, но не го сторих — подозирах, че този мъж бързо ще забележи всяка слабост и у приятел, и у враг и още по-бързо ще се възползва от нея. Засега нямах представа в коя от двете категории попадам.

— Аз съм Уилям дьо Уиндзор, мадам.

Вдигнах рамо леко и незаинтересовано — жест, който бях наблюдавала Изабела да прави с голяма елегантност.

Той обаче не се впечатли.

— Работих в Ирландия, за графа на Кларънс.

Което не ми каза нищо, което вече да не знам. Той гледаше към мен, все още усмихнат, и аз със смущение усетих в лицето си прилив на топла кръв.

— Защо ме гледахте? — попитах.

— Мисля, че сте интересна.

— Интересна? Звучите така, сякаш говорите за нов боен план.

— Мисля, че двамата с вас много си приличаме, госпожо.

— Така ли? Не забелязвам такова нещо, Уилям дьо Уиндзор. Вие сте много по-хубав от мен.

Това го изненада. Той се изсмя гръмко.

— А вие сте по-пряма, отколкото очаквах. Необичайна черта за жена. Според моя опит жените обикновено се преструват.

— Не и аз. — Опитът му с жените навярно бе широк като Темза при Тилбъри. — Кажете ми по какво си приличаме.

— О, мисля, че няма. Още не.

Той вдигна чашата си в малък тост.

А аз се извърнах, за да направя още един скучен опит за разговор със сър Ралф, сякаш разговорът с Уиндзор изобщо не бе привлякъл интереса ми. Само че го бе привлякъл. И той го знаеше. Изчака, докато моят рицар насочи вниманието си към чинията с печено еленско, и продължи разговора така, сякаш изобщо не сме го прекъсвали.

— Промених си мнението, мистрис Перърс. Вие сте жена, която заслужава доверието ми, затова ще ви кажа по какво си приличаме. И двамата сме амбициозни.

Вперих удивен поглед в него.

— И двамата сме себелюбиви.

Продължих да мълча, като го наблюдавах над ръба на чашата си.

— И двамата произлизаме от нищетата.

Отказвах да отговоря. Какво всъщност намекваше този човек?

— Нищо ли няма да кажете за наблюденията ми, мистрис Перърс?

— И двамата ли произлизаме от нищетата, сър?

— Ако говорим за естествения ред на нещата, да. Баща ми беше незначителен рицар, който през дългия си живот така и не успя да си създаде име. Уиндзор от Грейриг — забутано местенце в Уестморленд, което не се отличава с нищо друго освен с овце и дъжд. Избягах от Грейриг при първа възможност и станах войник — това, което би направило всяко амбициозно момче. Слава, късмет, богатство — това исках и това получих. Сражавах се при Поатие и си създадох име. През последните години се прикрепих към Лайънъл. Той може и да не е идеален, но според мен е най-способният от кралското потомство.

Тази скандална критика, изречена, без да се интересува кой може да го слуша, ме накара да се разсмея. Погледът на Уиндзор се плъзна към Лайънъл, който седеше до кралицата и я забавляваше с остроумието и чара си. А после се премести обратно към мен.

— И двамата успяхме да си пробием път в живота. Вие като придворна дама на кралицата… — Забележително безизразното му лице ми показа, че знае точно каква е връзката ми с краля — а аз като един от съветниците на Лайънъл.

— И това, сър Уилям, трябва да ме интересува, защото…

Той се намръщи.

— Да ви кажа честно, не съм сигурен. Но поради някаква причина чувствам, че вашата и моята звезда може да изгреят заедно.

Това вече ме заинтригува, но единствената ми реакция бе да вдигна вежди с лек интерес.

— Моите умения са в областта на воюването и практичното администриране — продължи той без излишно самоподценяване. — Какви са вашите? Колко ярко ще изгрее звездата ви?

Изчервих се. Намекът му беше очевиден, а погледът — остър като ножа, с който мастър Хъмфри отделяше месото от кокалите, но аз отказах да му позволя да ме въвлече в неблагоразумие.

— Мисля, че звездата ми грее много ярко и без вашата намеса, сър.

— Не толкова ярко и не толкова бързо, колкото моята, мистрис. Военната служба позволява на способните и амбициозни мъже да натрупат значително състояние.

— Посредством злоупотреби, корупция, пари, получени със заплахи, и грабежи? — И аз бях провела свое проучване.

Той се засмя — ведър звук, който се извиси над шума на гуляйджиите и накара няколко погледа да се стрелнат в посока към нас.

— Клюкарствали сте, мистрис Перърс.

— Така е, сър Уилям.

— И сте знаели името ми още отначало.

— Разбира се.

— Е, не мога да ви обвинявам. Един мъж, който знае с кого си има работа, е мъдър.

— Несъмнено същото важи и за жената — допълних, наклоних се леко и прошепнах в ухото му: — Но аз няма да си имам работа с вас.

Той отдели време да нареже едно парче говеждо. После ми предложи няколко подбрани късчета от чинията. Поклатих глава.

— Какво искате, мистрис Перърс?

— Не ви разбирам, сър.

— Е, не говоря за избора между еленското и говеждото. Между другото, говеждото е превъзходно, трябва да го опитате. Ако сте благоразумна жена — а мисля, че сте такава, — трябва да помислите в какво положение ще се намирате след десет години. Сегашната ви позиция не е доживотна, нали така? Според мен можете да преброите годините, които ви остават в двора, на пръстите на двете си изключително способни ръце. Животът си има край, нали?

И понеже го разбрах идеално и това, за което говореше, не беше продължителността на живота ми, проследих погледа му до краля, който се бе облегнал в креслото си и слушаше оправданията на Лайънъл. Едуард изглеждаше здрав и спокоен, но старостта се прокрадваше неумолимо. Колкото до Филипа, животът й висеше на нишка, която се протриваше все повече с всеки изминал ден. Уилям дьо Уиндзор беше прав, проклет да е! Тук не можех да имам никаква сигурност.

— Той няма да е вечен, мистрис Перърс. Какво ви очаква след това?

Дъхът ми секна от тази наглост. Гневът, че този мъж може да прочете мислите ми, измести страха.

— А вас какво ви засяга? — попитах троснато. — За човек, който живее в Ирландия, сте забележително добре информиран.

Негодуванието направи гласа ми враждебен.

Той обаче не го забеляза.

— Човек, който иска да успее в живота, трябва да е информиран.

— Някои хора биха казали, че сте се справили много добре за човек от такова ниско потекло.

— О, не! Грешат. Едва съм стъпил на стълбата. Ще се изкача по-нагоре.

Каква арогантност! Първоначалната ми преценка се оказа вярна. Уилям дьо Уиндзор не ми харесваше. Огледах изпитателно Едуард и си спомних за реакцията му на неудачите на Лайънъл в Ирландия. Спомних си отвращението, вледенило красивите му черти, докато оглеждаше подлизурковците на Лайънъл. Изпитах удоволствие да обърна острието към корема на Уиндзор.

— Мисля, че грешите, сър. Кралят не ви харесва.

— Може и да не ме харесва, но се нуждае от мен.

Задавих се с виното си. Нищо ли не можеше да го накара да се почувства унизен?

— За какво?

— За да овладее Ирландия. Това не е задача за хора със слаб стомах. Кралят има вяра в решенията ми. Може и да не ги харесва, но ще ме изпрати обратно в Ирландия с още повече власт, отколкото имах под командването на Лайънъл.

— Толкова сте сигурен в себе си! — изрекох подигравателно.

— Така е — отговори той весело, без да се смущава. — И извънредно схватлив. Послушайте съвета ми, мистрис Алис! Погрижете се за бъдещето си!

И след това неоправдано фамилиарничене той посвети цялото си внимание до края на вечерта на дамата от другата си страна, предоставяйки ми изглед към идеално оформените си, покрити с коприна рамене и оставяйки ме на милостта на сър Ралф, който поглъщаше месото и хляба така, сякаш това беше последното ядене в живота му, а аз се прозявах от скука. Докато не започнаха да раздигат масите и Уилям дьо Уиндзор не ме изчака, докато се изправяхме, за да излезем от помещението.

— Ще приемете ли още един мъдър съвет, мистрис Перърс?

— Съмнявам се.

Бях смутена, развълнувана повече, отколкото беше разумно, и не бях в настроение да се оставя да ме съблазнява вълк, който дори не си бе направил труда да навлече лъвска кожа.

— Кой е вашият враг? И не ми казвайте, че нямате врагове.

— Вие най-вероятно.

— Аз не съм ви враг, мистрис Перърс! Помислете за други, които биха искали да ви навредят.

— И ако се сетя за такива?

— Бъдете нащрек. Бъдете по-умна от врага си. Това е най-добрият съвет, който мога да ви дам. И ако някога ви потрябва помощ, за да задържите този враг на разстояние, можете да разчитате на услугите ми. Не допускайте тази ваша необяснима враждебност към мен да ви разколебае.

Той се поклони и целуна ръката ми, въпреки че изпитах порив да я дръпна настрана.

— И не, наистина не сте хубава. Но кълна се в Бог, вие сте най-удивителната жена, която познавам. На колко сте години?

„Пресвета Богородице!“

— На двайсет и две. А вие на колко сте години, сър?

— На трийсет и седем — отговори веднага той.

— Женен ли сте, сър? — попитах сладко, импулсивно и пръстите му се обвиха около моите, топли и корави.

— Защо? — Вдигна вежда Уилям дьо Уиндзор.

— Чудех се дали имате син, който да наследи това огромно богатство, което си представяте, че ще спечелите.

— Не. Нямам. Не съм женен.

— Добре. Иначе щеше да ми се наложи да съжалявам клетата дама, която сте взели за жена.

Усмивката му беше язвителна и смущаващо привлекателна.

Не си спомням какво ядох на тази вечеря. Менестрелите спокойно можеше да не са си отворили устата — толкова внимание им обърнах.

 

 

Разговорът ми с Уилям дьо Уиндзор на пиршеството в чест на Лайънъл, изглежда, беше в устата на всички и ми се искаше да го върна назад. Не защото бях казала или направила нещо погрешно. Напротив, много внимавах какво говоря в присъствието на този рицар, когото смятах за повече от опасен. Но установих, че реакциите, които предизвикваше у мен близостта му, са непостоянни. Нямах желание да говоря за него.

— Какво ти каза онзи негодник Уиндзор?

Наблюдателен както винаги кой на кого какво казва, Едуард не загуби време, преди да започне да ме разпитва. Изръмжаният въпрос беше с предимство пред любовните нежни думи, макар че бях седнала по средата на леглото му. В този неделикатен въпрос може би имаше нещо повече от малко ревност. Този потомък на Плантагенетите умееше да пази своето.

— Нищо — отговорих с преплетени в скута ръце. — Нищо друго, освен да се самовъзвеличава. Този човек не говори за никого другиго — освен за себе си.

Не беше съвсем вярно, но бе достатъчно близо до истината.

— Хмм. — Едуард сбърчи чело в познатото изражение на недоволство. Започна да разплита плитките ми, макар да си помислих, че умът му не е насочен към плътските удоволствия. Уиндзор бе проникнал дори в кралската спалня. Едуард подръпна косата ми. — Какво мислиш за него?

— Не го харесвам.

— И аз. Дали ще е честен при управлението, как мислиш?

— Съмнявам се.

Едуард се засмя сподавено.

— Е, изразяваш се достатъчно ясно. Ще ми бъде ли верен?

— Да, ако това му донесе пари и власт. — По-честна не бих могла да бъда.

— Изглежда, за толкова кратко време си успяла да проникнеш в душата му.

Отново се мръщеше, но сега гримасата бе насочена към мен.

— Не беше трудно — отговорих и се усмихнах простодушно. — Никога не съм срещала друг човек, който толкова да обича да се хвали. Смята, че ще се възползваш от дарбите му. Че ще го изпратиш обратно в Ирландия.

Едуард се намръщи още повече, затова обърнах глава и целунах ръцете му, все още заровени в косата ми.

— Ще се възползваш ли?

— Не съм сигурен. Мисля, че е малко необуздан.

И аз мислех така — може би не по същите причини.

 

 

Уикам, който се бе върнал в двора за пиршеството, съвсем не беше учтив. След литургията на следващата сутрин двамата тръгнахме един до друг. Той не бе изпълнявал официална роля в службата, а бе застанал към края на малката група придворни. Забелязах го, когато хвърлих поглед назад през рамо, за да видя дали е дошъл Уиндзор. Устните ми се извиха в гордо удовлетворение, когато видях, че го няма. Уикам обаче беше тук. И ме бе изчакал съвсем преднамерено.

— Виждам, че Уиндзор ти е обърнал внимание — рече той без встъпление.

— И аз се радвам да те видя, Уикам! — отвърнах. — Може би дори ти е приятно да ме видиш?

Уикам се бе издигнал до забележителни върхове: епископ на Уинчестър и лорд-канцлер на Англия — наистина голям успех за човек, който се интересуваше най-вече кой ъгъл на контрафорса е най-добър, за да попречи на стената на замъка да рухне върху злочестите войници. Безочливостта му ме караше да изпитвам удоволствие от мисълта да го предизвикам.

— Или сега си прекалено важен, за да забележиш някого като мен?

— Разговорът с вас, мистрис, винаги е вълнуващо преживяване — отказа Уикам да обърне внимание на насмешката ми. — И така, защо според вас Уиндзор е започнал да души около вас?

— Това ли прави? — въздъхнах. — Нямах представа.

— Ще ви кажа защо: за да накара краля да го изслуша.

— Значи няма да успее. Уиндзор не ми е приятел. Нима ме смятате за толкова лековерна, та всеки амбициозен службогонец с ниско потекло да може да ме поласкае и заплени?

Вперих поглед в него с надеждата, че ще ми се извини. Но новият лорд-канцлер на Едуард не ми предложи никакво извинение.

— Според мен ви липсва опит с мъже като него — оповести Уикам, като спираше след всяка дума, и ехото на стъпките му отекваше като контрапункт. — Той е горд, безмилостен, сребролюбив, амбициозен, опортюнист и абсолютно лишен от принципи.

— Забравихте да споменете „надарен“ — отбелязах и се усмихнах на сърдития му поглед. — А освен това кой в този двор не се е провинил в поне една от тези слабости, милорд?

Уикам се намръщи.

— Дори и вие, сър. Струва ми се, че гордостта и амбицията са качества, присъщи за свещеник, който съвсем наскоро е бил назначен за лорд-канцлер.

С реверанс и изшумоляване на поли го оставих да стои на вратата към покоите на кралицата.

Филипа сви устни.

— Не му вярвам. Чудя се защо Лайънъл го смята за толкова добър компаньон.

— Нямам представа, милейди — отговорих.

— Не ти ли се стори забавен на пиршеството?

Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя. Имаше ли някой, който да не е забелязал разговора ни?

— Не. Не мога да кажа, че ми се е сторил забавен, милейди.

Добър компаньон? Забавен? Беше определено зловещ. Как само напипа тревогите ми, как подкопа грижливо създаденото ми самообладание! От срещата ни не бяха изминали дори двайсет и четири часа, но положението беше ясно като звъна на камбаната на часовника на Едуард: никой не харесваше Уилям дьо Уиндзор и никой му нямаше доверие.

Въпросът, който трябваше да си задам, беше следният: а аз? Защото Уилям дьо Уиндзор имаше неприятния навик да влиза в мислите ми и да задушава всеки опит да го прогоня оттам.

 

 

Присъствах, с цел да служа на кралицата, когато Едуард призова Лайънъл, до когото крачеше Уиндзор, на военен съвет, за да решат въпроса за управлението на Ирландия. Напоследък Филипа рядко се занимаваше с делови или политически въпроси, но тревогата й за Лайънъл и страхът от избухливия нрав на съпруга й я доведоха на заседателната маса. Аз не останах недоволна от това. Как бих могла да намеря причина да дойда и да видя Уиндзор в действие, ако кралицата не ме бе улеснила в задачата ми? Исках да чуя оправданията на Уиндзор за собственото му участие в ирландските проблеми. Исках да го видя как се гърчи.

Думите на краля не бяха нито внимателни, нито сдържани.

— Кълна се в костите Христови, Кларънс! Очаквах повече смелост от сина си!

— Ти имаш ли представа какво е? — възрази Лайънъл с разгорещеност, която ми се стори съвсем не на място. — Кореняците ирландци не се поддават на укротяване. Англичаните, родени в Ирландия, са верни на английския трон само тогава, когато ги устройва. Единствените, на които можеш да разчиташ, са англичаните, родени в Англия, а те от първия до последния са чисто и просто шайка мошеници и разбойници.

— Значи трябва да поддържаш мира помежду им. Откъде ти хрумна да потопиш провинцията в размирици, да избягаш и да ги оставиш да се давят в собствената си кръв?

— Страхувах се за живота си. — Хубавото лице на Лайънъл беше непривлекателно нацупено.

— Очаквам от теб да контактуваш с тях, не да ги лишиш от височайшето си присъствие! Очаквам да ги накараш да ти повярват! Не му измисляй оправдания! — изръмжа той на Филипа, която бе сложила длан върху ръката му, сякаш можеше да прекрати тирадата. — Синът ти е страхливец. Ти си малодушен, Лайънъл.

Яростта на Едуард нарастваше, а изражението му ставаше все по-студено. Кожата около устните му се опъваше и побеляваше, очите му бяха ледени и светли.

— По мое време…

Плъзнах поглед към Уилям дьо Уиндзор. Вниманието му сякаш бе приковано към резбованата ламперия зад дясното рамо на краля. Как биха могли листата и ластарите да заслужат подобно внимание? А после очите му се преместиха към моите… но не можах да разчета изражението им. Гняв, каприз или дори хладна отдалеченост — невъзможно бе да разбера, но ме обзе неочаквано смущение. Отклоних погледа си и го сведох към сключените си ръце.

— Колкото до армията — стовари кралят силно юмрук върху дървото и металните чаши издрънчаха и подскочиха, — чух, че моите сили извършвали в мое име изнасилвания и грабежи. Чух, че били принудени да прибягват до разграбване, за да се издържат. Какво се случи с постъпленията, които насочвах към Ирландия? Какво се случи с данъците? В чии джобове са потънали…?

Без предупреждение Едуард се извъртя в креслото си и смени мишената.

— Нищо хубаво не чувам за теб, Уиндзор.

Какво щеше да отговори Уилям дьо Уиндзор? Затаих дъх. Какво исках — да излезе от този сблъсък като победител или да затъне пред тежестта на справедливите укори на Едуард? Не знаех.

Уиндзор съвсем не изглеждаше уплашен. Суровите му черти бяха като урок по спокойствие. В гласа му нямаше нито хлъзгаво извинение, нито агресивността на Лайънъл. Не би трябвало да се учудвам.

— Признавам, че в провинцията има проблеми — отговори той. — Аз изпълнявам заповеди, сир, доколкото ми е възможно. Плащаха ми това, което ми бе дължимо. Милорд Кларънс е кралският лейтенант и разполага с всички пълномощия. Аз съм просто верен служител на Короната.

Това бе забележителна декларация за невинност.

— Много бързо се отърсваш от всякаква вина, Уиндзор — отбеляза бързо Лайънъл.

— Предполагам, че нищо не си правил на своя глава — отсече Едуард и махна с ръка, за да накара сина си да замълчи.

— Не, сир — отговори Уиндзор, без да се смущава, поне на пръв поглед, нито от презрението на краля, нито от яростта на Лайънъл. Въпреки повелите на здравия разум си спечели възхищението ми.

— Смяташ, че Ирландия е загубена кауза?

За един дълъг миг Уиндзор остана замислен, сякаш тази мисъл не му бе хрумвала никога досега. Огледа ръцете си, поставени с дланите надолу върху масата пред него. Ако кажеше „да“, щеше да си навлече недоволството на краля; ако отговореше с „не“, оправданията на Лайънъл щяха да бъдат подкопани от един от собствените му служители. Кое щеше да избере? Уиндзор вдигна глава и хвърли зара.

— Не, сир. Не смятам.

Дори не погледна към Лайънъл. Още от самото начало е знаел какво ще каже. Планирал беше цялото си бъдеще, със или без Лайънъл. Нима не бе признал, че е амбициозен и абсолютно самолюбив? Беше пропуснал „безскрупулен“, но аз го разбрах.

— Ирландия е опасна, непредсказуема — заяви Уиндзор. — На ръба на бунта е. Но мисля, че положението може да се поправи. Просто трябва да се управлява внимателно.

— И ти можеш да се справиш. — Кралят не направи никакво усилие да скрие антипатията си.

— Да.

— Срещу някаква цена, предполагам.

— Както кажете, сир — съгласи се Уиндзор. — С достатъчно власт и богатство зад гърба си ще вкарам Ирландия в ред.

— Ще го обмисля…

Едуард се отнесе в мислите си. Пръстите му забарабаниха по ръба на масата. Размисълът му се проточи, както и безкрайното неловко мълчание в стаята. Пръстите му се укротиха. Погледът му, обърнат към прозореца с цветни стъкла, сякаш се разфокусира. Хората около масата се размърдаха на столовете си. Кралят обаче все още не казваше нищо. Осъзнах, че мъжете край масата започват да се споглеждат смутено, докато Едуард седеше неподвижен, потънал в някакви мисли.

— Едуард! — обади се Филипа, опитвайки се да привлече вниманието му. Положи длан върху ръката му. А после, без никаква връзка добави: — Едуард! Трябва да намерим на Лайънъл нова съпруга.

Кралят примигна, сякаш се отдръпваше от ръба на някаква тъмна бездна.

— Съпруга! Да, да. Трябва. Не съм го забравил.

Беше необичайно рязък, макар да знаех, че повторният брак на Лайънъл след смъртта на младата му съпруга преди три години сега бе политически въпрос. Нова съпруга от кралско потекло означаваше възможност за нов съюз.

— Но първо този друг въпрос… — Едуард се намръщи и се поколеба.

— Кого ще изпратите, сир? — попита Уикам, който бе останал наблюдател на сблъсъка на кралски темпераменти, последван от смущаваща кралска нерешителност. — Кой ще отиде в Ирландия?

— Ще помисля.

Едуард се изправи и всички последваха примера му освен кралицата.

— Ще го обмисля, Уиндзор. Ела утре при мен, Лайънъл, и двамата с майка ти ще обмислим въпроса за нова съпруга…

Съветът приключи след много караници и никакъв изход. Помислих си, че като млад Едуард не би го позволил. Над рамото на Филипа, докато й помагах да стане, погледът на Уилям дьо Уиндзор срещна моя, изпълнен с победоносен блясък. Кралицата вдигна глава и забеляза това.

Не каза нищо, но стисна ръката ми с цялата сила, на която бе способна.

 

 

След литургията на следващата сутрин заварих Уиндзор, облегнат със заучена небрежност на стената пред апартаментите на кралицата.

— Мистрис Перърс. Най-после.

Поклонът му бе самата елегантност. Или пък беше само шарада? Не можах да реша, затова почти не си направих труда да проявя любезност — само подвих коляно едва-едва. Кралицата би ме укорила за неучтивостта ми.

— Сър Уилям. Не ви видях на литургията.

— Да, мистрис Перърс, защото ме нямаше. Къде отивате?

Поех си рязко въздух.

— Защо?

— Мислех си, че мога да ви придружа.

— Защо?

— Какви обноски само! Мислех, че сте по-добре възпитана — нали сте придворна дама на кралицата… както и някои други неща.

О, той бе достоен противник!

— Позволете ми да ви придружа, и ще разберете целта ми.

— Щом желаете.

Тръгнах пред него към мястото, където ме водеше задачата ми за кралицата, но не задълго. Енергичните му крачки скоро го изравниха с мен — беше по-близо, отколкото исках. Демонстративно отдръпнах пищните гънки на ръкава си.

— Може би ако идвате на литургия, сър, смирените молитви ще подпомогнат бъдещето ви.

— Мислите ли? Съмнявам се.

— Тогава изповедта? Казват, че била благотворна за душата.

— Според мен я надценяват. Вие обаче можете да направите за бъдещето ми много повече, мистрис Алис.

— Аз ли? — попитах и го удостоих с поглед. — Какво бих могла да сторя?

— Да убедите краля да ме изпрати в Ирландия, разбира се.

Наистина озадачена, спрях, обърнах се и го погледнах. Забелязах сурово стиснатите устни и дръзкия блясък в очите му.

— Не разбирам защо искате да се върнете на мястото на разгрома си.

— Разгром ли? Нищо подобно. Имайте ми доверие, мистрис Перърс — и кажете на краля, че съм негов верен служител. Предимствата да има човек с моите знания там, на място, са безценни. Ще го направите ли?

Установих, че не съм в настроение да бъда сговорчива — просто за да разбера какво ще направи.

— Не.

— Защо?

Знаех за това повече, отколкото издавах. Да му кажа ли? Или да го оставя да разбере сам? Не. Щях да капна отровата в ухото му. Щеше да ми хареса да смутя гладката му фасада.

— Няма смисъл да предавам молбата ви на краля, сър Уилям.

Той веднага застана нащрек.

Усмихнах му се ведро.

— Кралят ще назначи графа на Дезмънд за нов губернатор.

— Какво?

О, наистина се стресна! На мига заряза флиртуването.

— Какво?

— Дезмънд. Кралят ще го направи кралски лейтенант — повторих.

— Така ли, за бога?

— Графът е човек от добро потекло и е принципен — добавих още един пласт към обидата.

— И е интелигентен колкото някой комар! Значи съм се отървал от Лайънъл само за да си натреса Дезмънд!

Единственото предупреждение, което зърнах на това изразително лице, бе яростното стискане на устните, преди Уиндзор да се отдалечи и да ме остави да стоя там.

Разсмях се, задето така успешно го подразних.

— Виждам, че не сте ме потърсили само заради удоволствието от компанията ми, сър Уилям! — провикнах се след него.

Той моментално се върна. Челото му бе намръщено, но страховитият му самоконтрол се бе възвърнал.

— Простете ми — макар да мисля, че поведението ми може да е било непростимо — изръмжа той.

— Наистина беше.

Уиндзор ме сграбчи за ръката и целуна пръстите ми, но мислите му бяха другаде.

— Дезмънд поне — ако през последните месеци не се е променил значително — няма да се размърда и за най-малкото нещо и ще ме остави аз да движа нещата. Можеше да е и по-лошо. Можеше да ми натресат някой досаден дърт козел, който не би разпознал бунта, дори да е под носа му…

И отново се отдалечи, преди да измисля какво да кажа.

На следващата сутрин дойде на литургия. Отвърна на погледа ми с отвратителна пародия на набожна сериозност точно когато уж наблюдаваше много съсредоточено вдигането на нафората. Останах впечатлена от очевидното му безусловно благоговение в присъствието на Бог.

Докато не дойде краят. Усмивката му беше абсолютно сатанинска.

И аз останах впечатлена вече по съвсем други причини.

 

 

Едуард ме изненада. Без да се посъветва с мен, той нареди на Уиндзор да се върне в Ирландия, за да помага на новоназначения губернатор — графа на Дезмънд. Предположих, че става въпрос за деликатно уравновесяване, при което всички участници да са доволни, а дясната ръка на Дезмънд да е способен мъж. Несъмнено политически ход.

И така, Уиндзор трябваше да замине. Не знаех дали да съм облекчена, или разочарована, че човек, който ми влияе толкова обезпокоително, ще изчезне от живота ми. Решението да го изпратят там ме бе изненадало много.

— Мислех, че не го харесваш — обърнах се към Едуард, когато той ми съобщи, че възнамерява да изпрати това триж проклето, но умно копеле обратно в Ирландия, където с малко късмет може да си получи заслуженото — меч, забит в сърцето му от някой ирландски бунтовник.

— Наистина не го харесвам. Но той разбира Ирландия.

— А не се ли боиш, че ще се възползва от доверието ти в него, за да забогатее на твой гръб?

— Разбира се, че ще се възползва. Но способности не му липсват.

— Скоро ли ще го изпратиш там? — попитах.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Положението в Дъблин е опасно като клада, която само чака някой да поднесе огнивото.

Значи престоят на Уилям дьо Уиндзор в двора щеше да бъде кратък. „Прав му път!“ — помислих си. Но щях да се погрижа да го видя, преди да замине. И защо? Нямах ли поне малко здрав разум?

Нямах представа. А здрав разум със сигурност нямах почти никакъв.

Не знаех къде да го намеря. Извиних се, че ме боли зъбът, излязох от солария и го потърсих на всички места, на които беше възможно да бъде, а също и на няколко, на които не можеше. Параклисът — малко вероятно; конюшните, приемните, група рицари, които се бяха заели да пият здраво в едно от преддверието — това спокойно можех да очаквам. Но и там нямаше дори следа от него. Нима вече бе заминал? Беше ли тръгнал призори с кралска заповед да се върне на мястото на амбициите си колкото може по-скоро?

Поради някаква необяснима причина сърцето ми се сви.

„Ти, глупачка такава! — укорих се. — За теб той не е нищо друго освен трън в очите. Дори не можа да намери време да се сбогува с теб. Харесва те точно толкова малко, колкото и ти него.“

И все пак бях изпитала необяснимо удоволствие в оживения ни спор, в който никой не отстъпваше на другия и най-дребното преимущество.

Върнах се в конюшните, където узнах, че не е заминал. Издръжливият му дорест жребец още беше там, както и товарните му животни. Тогава къде? Може би в спалнята на някоя уличница? Не мислех така. Къде можеше да прекарва последния си ден в двора?

И тогава разбрах.

Само след минути вече стоях пред стаята, притиснала ухо до вратата. От другата страна дочух боботене на гласове. Колкото и трудно да бе да ги разпозная, предпочетох да изчакам, за да разбера, макар все още да се чудех защо това означава толкова много за мен. Преди да се спра на отговор, който да не засилва самозаблужденията ми, вратата се отвори и моята плячка излезе в коридора. От среща с ковчежника на Едуард. Разбира се, че са обсъждали финансови въпроси…

— Виж ти! Мистрис Перърс! — възкликна той и се поклони.

— Сър Уилям — отговорих и направих реверанс.

— Утре тръгвам.

— Знам.

— И сте ме потърсили, за да се сбогувате! Колко мило от ваша страна!

— Да, нали?

— Бихте могли да направите последната ми нощ тук наистина незабравима. Освен ако нямате други ангажименти.

Сковах се. Всичките ми сетива настръхнаха, както когато някой заек зърнеше хрътките и стегнеше цялото си тяло, за да побегне да спаси живота си. Умът ми повтори чудовищната покана. Как дръзваше да предположи, че…? Как смееше да тълкува намеренията ми спрямо него така погрешно? Първият ми инстинкт бе да последвам примера на злочестия, подгонен от хрътките заек. Но ръката на Уиндзор вече бе под лакътя ми и той ме водеше към една слънчева амбразура, пред която нямаше никого. Кожата ми под дланта му бе станала чувствителна и знаех, че бузите ми са се изчервили. „От гняв е — уверих сама себе си. — От отвращение от този мъж, който или ми се подиграва, или се опитва да ме унизи.“ Не, нямаше да допусна той да диктува действията ми, точно както никога нямаше да приема невъобразимото му предложение. Отдръпнах се от него и колкото и стъписана да бях от незабавния физически отговор, който се сви като юмрук в корема ми, когато той просто премести ръката си и ме стисна за китката, отговорът ми беше леден:

— Смятате ли, че наистина ще се промъкна в леглото ви, сър Уилям? Че ще предам своя крал?

— Не знам. Ще го сторите ли?

— Не всички хора са лишени от принципи.

— О, мисля, че повечето могат да бъдат, до една или друга степен.

Думите му прозвучаха като ехо на моите собствени думи към Уикам и това ме накара да се почувствам неудобно. Погледът му беше абсолютно безсрамен.

— Той добър любовник ли е? Задоволява ли ви?

— Вие нямате срам, сър! Но аз няма да предам краля.

Не, нямаше да предам Едуард с човек като Уилям дьо Уиндзор, но при все цялата си наглост, той беше дяволски привлекателен. Освен това ме изненада, като изведнъж смени посоката на разговора — нещо, което щях да разбера, че е типично за него — умна стратегия, за да смути слушателя.

— Не. Не очаквам, че ще го направите. Ще направите ли нещо за мен, мистрис Перърс?

— Тъй като очевидно не ме желаете в леглото си, бихте ли ми казали какво е то?

— Дръжте ме в течение за мненията на двора, както и за всяка промяна в политиката на краля относно Ирландия.

Ха! Интересът му беше от политическо, а не от лично естество. Засегната от това колко бързо отблъсна чара ми, попитах:

— Колко струва това за вас?

— Трябва да ви плащам ли?

Опитах се да се усмихна превзето.

А после Уилям дьо Уиндзор ме целуна. Това не беше целувка на страст или на привързаност, а кораво притискане на устни в ъгълчето на устата ми като обещание за това, което можеше да бъде.

И в незабавен отговор, без да се замисля, го зашлевих по бузата.

Уиндзор се разсмя гръмко.

— Сладка Алис! Каква липса на самоконтрол само!

— Каква липса на уважение само!

Бях стъписана и от неговото, и от своето действие и с всички сили се мъчех да си възвърна някакво подобие на контрол. Сърцето ми биеше по-бързо, кръвта ми се бе сгорещила и това нямаше нищо общо с топлината на слънцето, което нахлуваше през стъклото.

— Виждам, че сте се учили на обноски от дъблинските курви.

— Нагласям маниерите според средата, мистрис.

Погледът му ме разсъблече от глава до пети. Бърза като змия, отново понечих да го ударя, но той ме хвана за китката, дръпна я към устата си и целуна меката кожа на мястото, където кръвта ми биеше като военен барабан.

— О, разярена Алис! Но сериозно. — И той ме пусна също толкова бързо, колкото ме беше хванал. — Дръжте ме в течение. И вземете за себе си всичко, което успеете. Без краля и кралицата, които да смекчават ударите, враговете ви ще ви изядат жива. Освен ако целта ви не е да се върнете в канавката, сега трябва да напълните ковчежетата си.

— Не съм толкова користолюбива.

— Не говорим за нещо толкова дребно като користолюбие, жено! Става въпрос за самосъхранение. Ако не се погрижите за себе си, докато разполагате с власт, никой друг няма да го стори. И ако си мислите: „Това не ме ли прави прекалено корава, твърде алчна?“, тогава помислете над следното: кой изобщо ще се сети за вас в деня, в който Едуард отиде в гроба?

Поклатих глава, ужасена от картината, която той бе тласнал в съзнанието ми с такава сила.

— Отговорете, Алис!

За миг в погледа му зърнах състрадание. Беше ми неприятно да го видя, но казах истината:

— Никой.

След смъртта на Филипа и Едуард на трона щеше да седне принцът, а Джоан Красивата щеше да стане негова кралица. В двора на Джоан нямаше да има място за мен.

— Смятате ли да станете придворна дама на Джоан Курвата? — попита Уиндзор.

Грубите му думи ме стреснаха с това, че бяха огледално отражение на собствените ми мисли, и ме накараха да проумея затруднението си съвсем ясно. Това бе последното, което можех да си представя. Докато Джоан беше в Аквитания, нямаше защо да се боя от нея, но когато се върнеше в Англия, тя нямаше да ми е приятелка. Спомних си пренебрежението й. Отвращението, което изпитваше към всички хора от ниско потекло. Презрението й към мен.

— Няма да е сигурно дори, че синовете ви ще са осигурени. За това помисляли ли сте?

Разгорещената ми кръв изстина и потече съвсем бавно, но аз се помъчих да прогоня студа.

— Не се намирам в никаква опасност. И не мога да кажа, че не разполагам със средства.

— Две бъчви гасконско вино в замяна на службата ви при кралицата? Едуард не е много великодушен! — Смехът му бе суров и невесел.

— Имам имоти… — настоях.

— Достатъчно, за да ви позволят да живеете така, както живеете сега? — не ми остана длъжен Уиндзор.

— Имам имения и градски имоти… — вкопчих се отчаяно в това, за което се бях надявала да държи немотията на разстояние.

— Значи именията и градските ви имоти ще попречат на вълка да влезе в къщата ви, така ли? Когато настъпят тежките времена. Вече сте познали живота, подплатен с кралското богатство. Ще бъдете ли готова да се задоволите с нещо по-малко? Зимата е безкрайно дълга, когато нямате нищо. Знам го от опит. Но ако не сте готова да обмислите съвета ми…

— Не съм казала, че не съм.

— Не, не сте го казали. Но помислете за това.

Огледах суровите черти на лицето му. Белезите, оставени от житейския му опит, който не бе изцяло приятен.

— Защо го правите? — попитах. — Защо ви интересува бъдещето ми? Аз не означавам нищо за вас.

Той повдигна брадичката ми с едната си ръка и наклони лицето ми към светлината. Позволих му, защото бях задала въпроса. Но как щях да приема отговора?

— Честно казано, не знам — отговори тихо Уиндзор, сякаш търсеше в ума си причина, която не искаше той да я открие. — Вие сте груба, вироглава и изобщо не сте моят тип жена. Но по някаква причина не желая да изпаднете в нужда. Според вас на какво се дължи това?

Предпочетох да не отговарям на този въпрос. Нима и двамата се преструвахме? В собствените ми чувства цареше необясним смут. Почти изпаднала в паника, се обърнах да си тръгна, но дланта му се плъзна от рамото към китката ми и ме спря. Погледнах назад през рамо.

— Е?

— Повече няма да се срещнем.

„За което ще съм вечно благодарна!“ — едва не изрекох. И го видях как се стяга едва-едва, за да се подготви за това, което щях да кажа. Пръстите му около ръката ми се напрегнаха, а очите му потъмняха, сякаш отговорът ми наистина имаше значение. Ето защо — вироглава, както ме бе обвинил той — не казах нищо. И скованите му рамене се отпуснаха.

— Нищо ли няма да ми кажете?

— Довиждане, сър Уилям.

— Е, това поне е на място — изви иронично устни той. — А ще ми пишете ли?

— Ще си помисля.

Дланта му се плъзна още по-надолу и се затвори около китката ми.

— Намираме се на публично място… — сгълчах го.

— Не ме интересува. Нито пък вас. Възхищавам ви се, мистрис Алис. Възхищавам се на силата ви и на предаността ви към краля. Възхищавам се на всеотдайността ви и на отказа ви да се оставите съветът на който и да било мъж да ви повлияе — докато не разберете кое е правилно за вас.

Останах удивена и май ми пролича. Така ли ме виждаше той?

— Възхищавам се на вашата самоувереност.

Той притисна устни до дланта ми и погледна нагоре през миглите си.

— Вие възхищавате ли ми се поне малко, мистрис Перърс?

— Не.

Уиндзор се разсмя.

— Което съвсем не променя това, което аз изпитвам към вас. Възхищавам се на вашата честност, макар че невинаги вярвам на думите ви.

Той подръпна ръката ми, привлече ме по-близо и отново ме целуна, този път истински, с устни, които бяха корави и хладни, и абсолютно съблазнителни. Целувката продължи съвсем кратко, но в нея имаше топлина, която погали кожата ми като милувка.

— Сбогом, Алис.

Поклон, размахване на шапка с перо — и той потегли към Ирландия.

„Слава богу!“

 

 

Не можех да го прогоня от мислите си.

Какво изпитвах към Уиндзор? Разбирах отговора на този въпрос също толкова малко, колкото и той — чувствата си към мен. Познавах чувствата си към Едуард със сигурност, породена от дългата близост. Възхищение. Уважение. Състрадание. Привързаност, породена от дълбока благодарност. Дори — когато бях в настроение да го призная — еротиката, породена от вкусването на забранения плод.

Но този мъж, който си бе пробил път в мислите ми? Пробождаше ме много по-сурово чувство, когато си спомнех натиска на устата на Уиндзор върху моите устни, върху дланта ми. Не желаех да поставям име на това чувство, но той караше плътта ми да потръпва и бях достатъчно честна да призная, че това не се дължеше на отвращение.

Искаше ми се да не се бе връщал в Ирландия.

„Вие възхищавате ли ми се поне малко, мистрис Перърс?“

„Махай се!“

„Бихте могли да направите последната ми нощ тук наистина незабравима.“

Радвах се, че си отиде. Никога нямаше да предам Едуард. Настоящето и бъдещето ми лежаха в щедрите ръце на Едуард и нуждата на Филипа от облекчение на болките й, а не в коравата хватка на един дързък невъзпитан мъж, почти простак, който имаше малко приятели и още по-малко морал. Уилям дьо Уиндзор не беше мъж за мен. Подрасках онова местенце на дланта си, сякаш можех да залича спомена. Готово! Нямаше го. Вече нямаше нужда да мисля за него.

Да, но мислех. Той ми остави спомен за жалкото си внимание и нежеланите си предупреждения за хората, които нямаха причина да ме обичат. Рано сутринта след заминаването му отворих вратата си и видях един прислужник — един от многото коняри, ако се съдеше по силната миризма на кон и слама, която се излъчваше от него. Той се поклони и ми подаде кожена каишка, прикрепена към много жизнерадостна на вид ловджийска хрътка. След което си тръгна, преди да успея да го разпитам.

— О!

Кучето — тя — седна послушно и погледна към мен. И аз на свой ред го погледнах. Това създание, което ме гледаше така, сякаш съм сочен кокал, идваше непридружено от препоръчително писмо. Първо кобила, сега хрътка. Ненадейно аз, която не изпитвах никакво влечение към животните, се бях сдобила с цял куп такива.

— Трябва да ти съобщя — осведомих съществото, — че изобщо не обичам кучетата, от колкото и благородна порода да са.

То продължи да ме гледа, без да мигне.

— Защо ли съм сигурна, че те изпраща Уиндзор? И какво да правя с теб?

То започна да диша бързо и ентусиазирано с увиснал език.

— Да те пратя обратно в конюшнята ли? За теб няма място в покоите на една дама.

Ловджийската хрътка въздъхна.

— Както кажеш! Тъй като не съм дама, предполагам, че ще останеш. Какво си мисли Уиндзор — че ми трябва куче пазач ли? Но от кого ще ме защитаваш, чудя се.

Значи смяташе, че може да съм в опасност. Щях да помисля за това по-късно.

— Как да те кръстя? — поинтересувах се, докато предпазливо я заобикалях. Тя легна по корем на едно слънчево местенце и затвори очи. — Може би Уиндзор?

Малка прищявка. И Уиндзор, и кучето имаха многозначително изражение и немалко безжалостна воля дори когато това създание бе полузаспало. Веднага щом отстъпих настрана, хрътката вдигна глава и проследи движенията ми с очите си с тежки клепачи.

— Предполагам, че ще е най-добре да те задържа. И честно казано, дори не мога да те кръстя Уиндзор. По-добре ще е Смело сърце.

Когато седнах, Смело сърце отпусна огромната си глава на предните лапи и заспа, а аз се заех да обмисля най-подробно предупрежденията на Уиндзор — далеч по-полезно занимание, смъмрих се наум, отколкото да си спомням за целувките му. Не можех да си позволя да пренебрегна предупрежденията на Уиндзор като незначителни.

Беше време отново да се свържа с „Наметалото“ в Саутуърк.

През цялото това време Гресли бе продължил да работи за своите и моите интереси, като стигна дори дотам да дава назаем малки суми. Не се интересувах прекалено от подробностите на последното — оставих го спокойно да се занимава с хитрите си кроежи и разбрах за участието си едва тогава, когато ми изпратиха документите от актуалния съдебен случай, на чието разглеждане не присъствах. Някой си Ричард дьо Кент, търговец на риба в Лондон, бе даден под съд от Гресли за връщането на двеста марки, които аз, чрез Гресли, му бях заела. Но имаше и друго, много по-важно: моят агент бе използвал приходите от имението в Грейсчърч, за да ми осигури пожизнено ползване на имението Радстоун в Нортхамптъншър. А освен това, разбира се, имах Ардингтън…

Аз обаче имах амбицията да купувам повече. Колко невероятно съблазнителна бе мисълта да притежавам няколко акра тук, господарска къща с градини и пристройки там, улица с градски къщи в Лондон или правото на ползване на замък на север. Възможностите блестяха ярки като Полярната звезда и след като разполагах с необходимите средства, как бих могла да устоя? Може и да се бях родила без нищо, но докато коленичех до Едуард за първата литургия, се заклех, че няма да умра с празни ръце. Дали ведрото лице на Пресветата Богородица не ми се мръщеше? Мислех, че не. „Не“ — осъзнах, докато сключвах ръце за молитва и благата усмивка на Пресветата Дева се плъзгаше по непокорните ми мисли. Нямаше да остана удовлетворена, докато броят на именията ми не се изравнеше с годините на живота ми.

Заемайки известна сума от кралската съкровищница — с позволението на Едуард, — писах на Гресли. Той ми купи имението Меънстоук. Изведнъж бъдещето ми вече съвсем не изглеждаше чак толкова несигурно.

„Какво ще кажете за това, сър Уилям?“

Помислих си, че би успял да измисли нещо подобаващо презрително. Освен ако късметът и пътищата ни отново се пресечаха.