Ан О'Брайън
Компаньонката на краля (5)

Трета глава

— Тук е. Пристигна.

Шепотът на многобройни гласове шумолеше като режещ вятър над поле с овес.

Беше време за вечерня. Влязохме в църквата на абатството сред тихото шумолене на раса и меки обувки по настилката и коленичихме в редици от черни була и бели забрадки. Също като другите conversa, и аз носех груба памучна пола и качулка. Никъде нищо не се отличаваше от обичайното. Мислите на всички сестри — и монахини, и мирянки — бяха насочени към необходимостта от Божията благодат в един свят, изпълнен с грехове. Но не и тази вечер. Днес грехът на самоугаждането се надигаше сред нас и блестеше ярко като светлината на свещите. Въодушевлението беше осезаемо, то просто пулсираше във въздуха. Защото в креслото на самия епископ, поставено от едната страна на олтара, седеше кралицата на Англия.

От скромното си място в отделението на хора изобщо не можех да видя Нейно величество. Не можех и да предположа защо е решила да ни окаже такава чест. Службата вървеше така, сякаш в резбованото кресло не седеше никой. Ритуалът приключи, последната благословия беше изречена, монахините и conversa станаха като една с наведени глави и дискретно пъхнати в ръкавите ръце. Майка Сибил коленичи пред олтара и Нейно величество, все още извън полезрението ми, бавно тръгна между редиците ни към трансепта.

Бавно. Много бавно. Хвърлих дискретен поглед с крайчеца на окото си, обзета от силно чувство на очакване. През целия си живот се бях срещала само веднъж, за кратко, с дама от кралския двор. Графинята на Кент беше жена, която се отличаваше с блясък и великолепие, жена, която бе трудно да забравиш. Беше ме научила как да подострям перата си, както и на много други неща, главно за мое унижение. Докато кралицата се приближаваше, си спомних бляскавото пристигане на графинята в „Сейнт Мери“, оповестено от пратеник и рев на тръби. Колко по-великолепна би трябвало да е кралицата на Англия!

И до днес си спомням колко удивена останах. Бях си представяла царствена осанка, рокля в ярки цветове, луксозен плат, украсен с бродерия, с шлейф и ръкави, поръбени с кожа. Корона, златна верижка, златни и сребърни пръстени, натежали от скъпоценни камъни. Властно присъствие. Погледнах към английската кралица, а после погледнах отново. Тя изглеждаше съвсем обикновена, почти невидима.

Филипа д’Ено.

Годините не бяха проявили доброта към тази жена. Тя бе загубила всякакви останки от младост, всяка красота, която може да е притежавала като онази младоженка, която бе пристигнала в Англия от Ниските страни^[1], за да се омъжи за нашия енергичен крал Едуард преди повече от трийсет години. А къде бяха атрибутите на кралска власт? Тя не беше елегантна. Не беше висока. Не всяваше страхопочитание със самото си присъствие. Не носеше никакви украшения. Колкото до косата й, тя бе скрита до последния кичур под строга забрадка и воал. Кралица Филипа не беше нито красива, нито законодателка в света на модата.

Кой би могъл да се възхищава на тази застаряваща жена, която се тътреше едва-едва?

Нейно величество се спря и се помъчи да си поеме въздух, макар и едва доловимо. Кралицата навярно бе дори по-възрастна, отколкото си мислех. Погледнах я отново — този път по-продължително — и се укорих за липсата си на състрадание. За това мъчително бавно вървене си имаше причина. Тя беше болна. Изпитваше болка. Силно облегната на ръката на придворната си дама, кралицата продължи напред със ситните си колебливи стъпки, защото всяка една от тях й причиняваше непоносимо страдание. Струваше ми се, че почти не може да движи главата си — така сковани бяха вратът и раменете й от спазмите на мускулите. Ръката, вкопчена в тази на придворната й дама, бе подута, с плът, опъната и блестяща като кожа на барабан. Нищо чудно, че не носеше пръстени. Как би могла да ги провре над подутите си кокалчета, без да изпита непоносима болка?

Нейно величество почти се бе изравнила с нас, когато отново спря, за да си поеме въздух, и ние се снишихме в реверанс. Видях как внушителната гръд под роклята й рязко се надигна, как ноздрите й се стесниха, а между веждите й се появи бръчка. А после кралските нозе продължиха напред… за да се препънат на неравната настилка. Тя падна. Ако не се държеше толкова здраво за младата жена, това щеше да е истинско нещастие. Тя обаче само падна на колене и нададе вик на агония. Ужасена от страданието й, не можех да не я погледна.

— Помогни ми — прошепна тя, без да се обръща конкретно към някого. Очите й бяха затворени в агония, свободната й ръка — протегната, за да се вкопчи в някаква невидима опора. — Мили Боже, помогни ми!

И кралица Филипа изпусна броеницата си, която се плъзна от пръстите й, и перлите и гравираната кост леко изтрополиха на камъните до нея.

— Помогни ми да стана…

И понеже ми се стори очевидно — единственото, което можех да направя, — протегнах ръка и взех дланта й в своята. А после замръзнах и дъхът ми секна. Да хвана ръката на кралицата на Англия, водена от чист импулс? Със сигурност щяха да ме накажат заради тази дързост. Паднах на колене до нея, а тя ме стисна с всичка сила. Натискът не беше особено голям, но кралицата изстена, когато кожата, покрила подутата й плът, се стегна от усилието.

— Пресвета Богородице! — прошепна тя. — Как боли!

Напрежението около нас, стъписаната тишина продължиха още един миг. А после всичко се превърна в движение и звук: придворната дама изправи Нейно величество на крака с видимо безпокойство; кралските пръсти, трескаво стиснали ръката ми, се отпуснаха; измъченото й дишане стана още по-тежко. Все още на колене, вдигнах глава и видях как в центъра на цялото суетене кралица Филипа стои и ме гледа. Някога тези очи може би са блестели от щастие, но сега наситеният им кафяв цвят беше избледнял от години страдание. Не можех да понеса да ги погледна, затова сведох поглед към броеницата, която все още лежеше на пода. Кралицата бе неспособна да се наведе и да я вдигне сама — дори ако жена с нейния ранг да бе готова да се унизи и лично да се наведе за вещите си.

Затова я вдигнах аз.

Взех броеницата и я вдигнах. Дързостта ми ме стресна дори без острото предупреждение на майката абатиса, която се приближаваше с издуто след нея расо като наметало по време на буря и очевидното намерение да дръпне броеницата от ръцете ми.

— Благодаря. Днес съм много тромава, а ти си много мила.

Невероятно, но думите на кралицата бяха отправени към мен. Почувствах как пръстите й докосват ръката ми. За един кратък миг изписаното на лицето й отчаяние се смекчи от благодарност.

— Приемете извиненията ми, Ваше величество — рече майката абатиса и ми отправи поглед, който ми подсказа, че в залата на катедралния съвет на следващия ден не ме очаква нищо хубаво. — Тя не трябваше да се натрапва по този начин. Съвсем е лишена от смирение.

— Но тя ми се притече на помощ както добрият самарянин на пътниците в беда — отговори кралицата. — Пресветата Дева със сигурност ще одобри, че е помогнала на една възрастна дама…

Изведнъж кралицата отново изпищя, този път по-пронизително, и едната й ръка се простря върху гънките от дамаска над корема й.

— Трябва да седна. Стаята ми, Изабела… заведи ме в стаята ми.

И придворната дама, със свирепа гримаса и здраво стискане на пръсти, й помогна да се изправи.

— Съжалявам, Изабела — промълви кралицата и гласът й се задави от ридание.

— Ти си уморена, Maman^[2]. Нали ти казах, че ще се преумориш! Трябва да ме слушаш!

— Осъзнавам това, Изабела. Но трябваше да свърша някои неща и не можех да чакам.

За първи път отправих към придружителката на кралицата нещо повече от бегъл поглед. Значи това беше дъщеря й, принцеса Изабела. Висока и красива млада жена с рязко поведение и едва прикрито изражение на абсолютно отегчение. Как можах да я сбъркам с обикновена придворна дама? Кралицата може и да бе облечена в убити цветове, но принцесата демонстрираше положението си с всяка златна нишка и всеки скъпоценен камък от златната мрежичка за коса до позлатените обувки.

— Тези неща можеха да почакат, докато се възстановиш — отвърна остро принцеса Изабела.

Загледах се със съжаление в групичката, която продължи по трансепта. На вратата на абатството принцесата погледна бързо през рамо и очите й се спряха върху мен.

— Недей да стърчиш там. Донеси броеницата, момиче!

„Все нещо ще се случи“, така казах на Гресли. Нямаше нужда да го повтарям.

 

 

Въпреки решителното настояване на дъщеря си кралицата отказа да си легне.

— Ще лежа достатъчно и предостатъчно, когато смъртта дойде да ме прибере.

Останах до вратата на салона на абатисата, докато настаняваха кралицата удобно в креслото с висока облегалка и солидни странични подпори, които щяха да осигурят на тялото й известна опора. Можех да оставя броеницата на пътническия сандък до вратата и да си тръгна, без някой да ме забележи, докато Изабела нареждаше да донесат чаша топло вино и кожено наметало за треперещите крайници на кралицата.

„Остани!“, заповяда инстинктът ми. Затова останах. Ако останех, може би кралицата отново щеше да ми каже нещо. Благостта в гласа й ме бе развълнувала и сега, когато виждах жената зад короната, сърцето ме заболя заради нея. Тя беше болна и страданието й се дължеше не само на телесните болки, а и на скръб. Тя бе уморена от тъга: струваше ми се, че смъртта наднича над рамото й, загърната в черното си наметало. И през ум не ми бе минавало, че един ден ще изпитам скръб заради кралица, но онази вечер ми се случи.

— Не казвай на краля, Изабела — заповяда тя с предрезгавял от изтощение глас.

— Защо? — попита принцесата, взе ръката на майка си и пъхна в нея чашата с вино.

— Не му говори за това. Забранявам ти. Не искам да се тревожи.

Очите й все още бяха затворени, а гласът й едва се чуваше, но волята й беше силна. Изпитах огромно възхищение, както и състрадание. Дали кралят все още я обичаше? Изобщо беше ли я обичал някога? Може би от двойки с кралска кръв, сключили брак заради политически съюз, не се очакваше любов. Какво ли бе да се чувстваш стара и нежелана? И все пак кралицата искаше да предпази съпруга си от тревоги за здравето й.

Тя сякаш почувства посоката, в която течаха мислите ми, защото бутна нетърпеливо настрана ръката на Изабела с чашата и се поизправи в креслото. И тогава го видях. Все пак го имаше — царствеността, авторитета. Въпреки болката тя успя да насочи вниманието си към мен и да се усмихне. Изражението й стана по-сърдечно, бръчките се изгладиха и тя стана почти хубава. Наистина ли си бях помислила, че широкото й лице е лишено от чар и красота? Бях сбъркала.

Кралицата протегна ръка с видимо усилие.

— Донесла си ми броеницата.

— Да, Ваше величество.

— Аз й казах — обади се Изабела, наля втора чаша вино и я изпи сама. — Ако си спомняш, бяхме прекалено заети с теб, за да се вълнуваме от наниз със зърна. Опитвахме се да те спрем да не се проснеш на пода пред цял куп невежи монахини.

— Въпреки това тя постъпи похвално.

Кралицата ми направи знак. Приближих се и коленичих до нея.

— Conversa, доколкото виждам. Кажи ми как се казваш.

— Алис.

— Нямаш ли желание да станеш монахиня? — попита тя, сложи ръка под брадичката ми, повдигна лицето ми и го огледа изпитателно. — Не чувстваш ли призвание?

Никой никога не ми бе задавал този въпрос. Никой не се бе обръщал към мен така благо. В погледа на кралицата се четеше безкрайно разбиране. Неочаквано и смущаващо, в очите ми запариха сълзи.

— Не, Ваше величество.

Тя изглеждаше заинтригувана, затова й казах:

— Преди бях послушница. А после прислужница, която стана съпруга. Сега съм вдовица. И се върнах тук като сестра мирянка.

— А това ли е амбицията ти? Да останеш тук?

Е, добре, нямаше да лъжа.

— Не, Ваше величество. Няма да остана тук по-дълго, отколкото е необходимо.

— Значи имаш планове. На колко си години?

— Почти на седемнайсет, мисля. Не съм дете, Ваше величество — почувствах се задължена да добавя.

— За мен си! — За миг усмивката й стана по-широка. — Знаеш ли на колко години съм?

Стори ми се, че би било невероятно непочтително от моя страна да отговоря.

— Не, Ваше величество.

— На четирийсет и осем. Предполагам, че за теб това означава направо древна.

Така беше. Тази възраст ми се струваше огромна, а освен това страданието бе добавило още десетина години към лицето на кралицата.

— Бях по-млада от теб, когато пристигнах в Англия като младоженка. А ми се струва, че беше вчера. Как лети животът…

— Пийни още малко, Maman — сложи Изабела обратно чашата в ръката на кралицата и нежно обви около нея подутите пръсти. — Мисля, че трябва да си починеш.

Очаквах да ме отпратят, но кралицата нямаше намерение да се остави да я командват.

— Скоро, Изабела. Скоро. Но ти, Алис… Нямаш ли семейство?

— Не, Ваше величество.

— А баща ти?

— Не знам. Работник от града. Майстор на покриви, мисля.

— Разбирам.

Почувствах, че наистина разбира — въпреки разстоянието, което ни делеше и по години, и по ранг.

— Колко тъжно. Напомняш ми на моите дъщери. Маргарет и Мери. И двете умряха от чумата миналия септември.

Изабела въздъхна тежко.

— Maman!…

Как бе възможно аз да напомням на някого на принцеса от кралско потекло?

— И ти си на същата възраст — обясни кралицата, сякаш бях изрекла съмненията си на глас. — Много си млада за вдовица. Ще се опиташ ли да се омъжиш пак?

— Кой ще ме вземе? Нямам зестра — отвърнах, без да се опитвам да прикрия недоволството си. — Мога да предложа само… — И затворих уста.

— Какво можеш да предложиш? — попита кралицата, сякаш наистина се интересуваше.

Помислих си какви дарби имам.

— Мога да чета, да пиша и да смятам, Ваше величество.

Сега, когато някой действително проявяваше интерес, нищо не можеше да ме спре.

— Мога да чета на френски и латински. Мога да водя сметки.

Продължавах най-простодушно, замаяна от собствените си постижения.

— Толкова много… — отбеляза кралицата. Отново я бях накарала да се усмихне. — И как се научи да водиш сметки?

— Джанин Перърс. Един лихвар. Той ме научи.

— И хареса ли ти? Тази задача е толкова отегчителна.

— Да. Разбирах това, което виждам.

— Имаш остър ум, сметководке Алис — бе единственото, което каза тя. Може би я бях развеселила. Прииска ми се да не се бях хвалила с придобитите си с толкова усилия умения.

Тя взе ръката ми и за мое притеснение прокара пръсти по следите, които бе оставило по ръцете ми копаенето на коравата земя. Ноктите ми бяха изпочупени, кожата — изподрана, а миризмата на лук се усещаше ясно, но кралицата не каза нищо.

— Ако можеше сама да избереш бъдещата си пътека, Алис, каква щеше да е тя?

Отговорих без колебание, мислейки за Гресли, за надеждите, които възпираха отчаянието в тъмната нощ:

— Ще имам своя собствена къща. Ще си купя земя и имоти. Няма да завися от никого.

— Каква необикновена амбиция! — прекъсна ни подигравателната забележка на Изабела.

— Но въпреки това похвална.

Гласът на кралицата трепереше. Изабела веднага се приближи до нея.

— Да. Сега ще си почина. Днес не ми е добър ден.

Тя позволи на дъщеря си да й помогне да се изправи и бавно тръгна към спалнята. А после спря и въпреки болката погледна обратно към мен.

— Алис, задръж броеницата. Кралят ми я подари, когато се роди Едуард, първородният ни син.

Тя навярно забеляза удивлението, изписано на лицето ми.

— Не е много ценна. По онова време той нямаше много пари за дреболии. Бих желала да я задържиш за спомен от деня, в който спаси английската кралица от това да падне пред очите на хората!

Броеницата. Все още я държах в ръката си. Стисках украсените със златен емайл зърна с молитвата към Дева Мария толкова здраво, че се бяха отбелязали върху дланта ми. Перлите за „Отче наш“ и „Велико славословие“ бяха топли и така гладки. Кралицата искаше да ми даде това? Подаръка от съпруга си? Желаех броеницата — кой на мое място не би я пожелал? Исках я за себе си.

— Не… — промълвих. Не можех. Не беше възпитано, но знаех какво ще стане, ако я задържа. — Нямаме право на лични вещи. Положили сме обет за бедност — продължих. Опитвах се да обясня отказа си, защото знаех, че навярно изглежда много груб.

— Дори подарък от една благодарна кралица?

— Ще сметнат, че не е подходящо.

— И няма да ти позволят да го задържиш?

— Не, Ваше величество.

— Не. Беше прибързано от моя страна да ти го предложа.

Отново я обзе онази ужасна болка и тя забрави за мен.

— Кълна се в Пресветата Дева, днес се уморих отвъд предела на силите си. Заведи ме в леглото, Изабела.

Изабела преведе кралицата през вратата в спалнята и аз останах сама. Преди да си променя решението, оставих броеницата на молитвения стол и излязох заднишком от стаята. Когато прекрачих прага, безшумно затворих вратата и се облегнах на нея. Бях отказала подарък от кралица. Но каква полза да приема нещо, което нямаше да ми позволят да задържа? Ако приемех броеницата, тя щеше да попадне в ръцете на майката абатиса. Можех да си я представя закачена на украсения й със сребро колан. Точно както можех да си представя наметалото си на раменете на синьора Дамиата.

Ако някога приемех нещо ценно, трябваше да съм сигурна, че ще остане мое.

 

 

Кралица Филипа и дъщеря й с хапливия език останаха само колкото да пренощуват. Веднага щом мина утренята, се приготвиха за тръгване. Сестра Марджъри помогна на кралицата да се качи в снабдената си с много възглавници носилка. Беше й приготвила настойка от млади ясенови листа, дестилирани във вино, за да смекчи агонията от пътуването, което щеше да разтърси костите й. Знаех какво има вътре. Нима не бях помагала при запарването?

— Нейно величество страда от воднянка — бе обявила сестра Марджъри с абсолютна убеденост. — Виждала съм тази болест и преди. Ужасна е. Ще усети всяка дупка и всяко залитане.

Сестра Марджъри даде инструкции на принцеса Изабела: прекалено много от настойката щеше да се отрази зле на храносмилането; прекалено малко, и болката щеше да си остане силна. Имаше и малко гърненце с овнешка мас, смесена със счукан корен от върбинка. Намазана върху подутата плът на ръцете и краката, тя щеше да донесе облекчение. Аз бях свършила работата, но не аз бях тази, която държеше манерката и предложи гърненцето. Не аз получих благодарността на кралицата. Аз дори не бях там. Чух шума от заминаването от избата, където бях заета да броя свински бутове и бъчви с бира.

„Вземете ме с вас. Позволете ми да ви служа.“

Безмълвна молба, която тя не чу.

Защо да си спомни за мен? Срещата ни бе важен момент в моя живот, но не играеше никаква роля в спомените на една кралица. Навярно бе забравила за мен само четвърт час след като върнах броеницата. Аз обаче не забравих кралица Филипа. От грозноватото й лице се излъчваше любящата нежност на майката, която не познавах.

Зачудих се какво ли прави Гресли и дали някога ще го видя пак. Щом се грижеше за къщата на Грейсчърч Стрийт и за малката господарска къща в Западен Пекам, навярно можеше да събере от тях достатъчно пари за нуждите ми.

Започнах да се моля над бутовете още по-трескаво, отколкото над зелките. Молех се това да се случи скоро, преди надеждите ми да умрат.

 

 

И бутовете, и зелките се изядоха — едното с по-голямо удоволствие от другото, — бирата се изпи и се смени с по-некачествена напитка, поради което гневът на майката абатиса се изля над главата на пивоваря. Подобни скучни, маловажни събития почти не смущаваха съществуванието ми. Разгарът на лятото дойде и отмина. Ранните цветове на чворестите дървета в овощната градина отдавна бяха повехнали. Търпението ми се изчерпваше и се връщаше, като спадаше болезнено ниско нощем, когато тишината ме обгръщаше като покров.

И тогава!… Майката абатиса бе потънала в разговор с някакъв висок, добре облечен мъж, може би куриер, ако се съдеше по фината вълна и кожата на принадлежностите му за езда, придружаван от възрастен набит коняр, който държеше юздите на прекрасен скопен кон, и от малък, но добре въоръжен ескорт, който излагаше на показ мечовете и лъковете си.

Забелязах всичко това само с един поглед. Едва успях да се запитам защо са ме повикали, когато куриерът обърна проницателния си поглед към мен.

— Вие ли сте Алис?

— Да, сър.

Осъзнавах колко съм раздърпана и знаех, че по обувките ми има кал — когато ме повикаха, бях коленичила под ниските клонове в градината, за да събера нападалите сливи и червени джанки. Направих хаотичен опит да изтърся пръстта и тревата от полите си. Обувките не можеха да се спасят.

— Трябва да дойдете с мен, мистрис.

Той ме огледа от главата до петите и присвитите му очи ми подсказаха, че ме намира недостатъчно спретната.

— Ще ви трябва наметало.

После се обърна към абатисата:

— Намерете й, ако обичате.

Погледнах към абатиса Сибил за инструкции. Майката абатиса вдигна едното си рамо, сякаш искаше да каже, че няма нищо общо с направените уговорки. Пак ли бяха купили услугите ми? Пресвета Дево! Не и втори брак.

Мъжът продължаваше да ми говори, неотзивчив и без да ми обяснява нищо.

— Можете ли да яздите, мистрис?

— Не, сър.

Той махна на коняря.

— Ще язди зад теб, Роб. Изобщо не е тежка.

След броени минути ме бяха увили в грубо вълнено наметало и ме бяха качили на широката задница на кобилата на коняря като наръч дърва за горене.

— Дръжте се здраво, мистрис — изръмжа мъжът на име Роб.

Вкопчих се в двете страни на кожения му жакет, докато животното тропаше с копита и тръгваше напред. Земята ми се струваше много далеч, а равновесието ми беше ужасно. По знак на мъжа, който така плавно бе пренаредил бъдещето ми, ескортът ни последва. Поехме по улиците на града и излязохме в откритата местност без нито дума повече.

— Сър? — обърнах се към гърба на куриера, който сега яздеше малко пред мен.

Той не отговори, затова повиших глас:

— Сър? Къде отиваме?

Той дори не обърна глава. Може и да се обръщаше към мен с „мистрис“, но, изглежда, не заслужавах по-голямо уважение.

— В Хавъринг-ат-Боуър.

Това не ми говореше нищо.

— Защо?

— Кралицата ви повика.

Не вярвах на ушите си. Какво я бе накарало да си спомни за мен, когато единственото, което направих, бе да вдигна броеницата й? И все пак тръпката на това непознато приключение стисна тила ми като студена ръка и аз потръпнах.

— Това Хавъринг-ат-Боуър кралски дворец ли е? — попитах.

Мъжът забави коня си и махна на коняря да тръгне успоредно. Когато се изравнихме, той задържа жребеца си, давайки ми възможност да прочета мислите му така ясно, сякаш бяха цифри в счетоводна книга. Фустата и роклята ми още лепнеха от остатъците от падналите плодове в овощната градина на „Сейнт Мери“, косата ми беше завързана с ивица груб плат, взетото назаем наметало далеч не беше в приемлив вид. Куриерът ритна жребеца си, за да го накара да тръгне ходом, и двамата продължихме успоредно, докато той се опитваше да реши какво да мисли за мен и какво да ми каже.

— Защо ме е повикала кралицата? — попитах.

— Представа нямам. Нейно величество несъмнено ще ви каже.

Той хвана поводите по-изкъсо, сякаш искаше да продължи напред по-бързо сега, когато смяташе разговора ни за приключен. Аз обаче исках повече.

— Кой сте вие, сър?

Той не отговори. Реших, че така иска, а не че не ме е чул, затова го огледах внимателно. У него нямаше нищо необикновено. Не беше нито млад, нито стар, имаше правилни черти — малко сурови, малко неприветливи. Определено беше свикнал да командва, но си помислих, че не е войник. Не беше и куриер, за какъвто го помислих отначало — от него се излъчваше прекалено голям авторитет. Очите му бяха смесица от зелено и кафяво, проницателни и ярки като на катерица. Стори ми се доста надут за човек, който не е на възраст. Значи щяхме да продължим да яздим към Хавъринг-ат-Боуър в абсолютно мълчание, така ли? Реших, че няма да стане. Стиснах здраво туниката на Роб и се наведох към недружелюбния си придружител.

— Имам много да уча, сър — започнах. — Колко път ни остава до Хавъринг-ат-Боуър?

— Около два часа. Три, ако не побързате.

Не обърнах внимание на заяждането.

— Значи има време. Можете да ми помогнете. Можете да ми кажете някои от нещата, които не знам.

— Например?

— Можете да ми кажете как да се държа, когато пристигнем — предложих сериозно и ококорих очи, опитвайки се да изобразя невинен въпрос. И видях, че неприветливостта му се разколебава. — И как да ви наричам, сър?

— Аз съм Уилям дьо Уикам. И подозирам, че вие знаете също толкова, колкото и аз.

Усмихнах се очарователно, цялата невинно нехайство, като се изключи лекото накланяне на брадичката ми. Какъв по-добър начин да измъкнеш информация от един мъж от това да го накараш да говори за нещата, които са важни за него? Бях научила това и от Джанин, и от Гресли. Заговорех ли за пари и лихви, можех да ги накарам да ядат направо от ръката ми.

— Все още не знам толкова, колкото вие — отговорих. — Но това ще се промени, ако ме осведомите. Как да ви наричам? С какво се занимавате?

— Уикам ще свърши работа. Служа на Негово величество. И от време на време и на Нейно величество кралица Филипа.

Видях гордостта, която се излъчваше от него. Той продължи:

— Отредено ми е да служа на Църквата — както и да строя дворци.

— О! — Това занимание ми се стори похвално. — И много ли дворци сте построили?

Този въпрос се оказа разковничето. Вратата се отвори. През останалата част от пътя Уикам не спря да ми говори за амбициите и постиженията си. Кули и арки, носещи стени и колони. Неносещи стени и подобрени методи за отопление. Пресвета Дево! Той беше еднообразен като безмесно ядене по време на Великите пости и също толкова неспособен да накара някоя монахиня да престъпи обета си, колкото Джанин Перърс или Гресли. Може би всички мъже в същността си бяха непоносимо скучни. Исках да чуя подробности за живота в кралски дворец, за храната, за модата, за важните личности, а получих единствено описание на новата кула в Уиндзор. Но не се опитах да го спра. Беше толкова лесно да го въвлечеш в разговор. Всички мъже ли бяха такива? „Много повече, отколкото жените“ — помислих си. Една усмивка, един въпрос, една похвала за постиженията и гордостта им. По време на това пътуване научих много малко за живота в Хавъринг, но разбрах много за строенето на замъци. А после се приближихме до впечатляваща група от кули, полускрити сред дърветата.

— Пътуването ви е към края си, мистрис Алис. О, забравих…

Той хвана поводите само с една ръка, а с другата започна да рови в чантата на седлото.

— Нейно величество ви изпрати това. Помисли си, че може да ви хареса — да ви даде Божията утеха по време на пътуването.

Той пусна броеницата в ръката ми.

— Според мен изобщо не ви трябва. Вие можете да говорите повече от всяка друга жена, която познавам.

Почувствах се разкъсана между удивление от получения дар и възмущение от несправедливото обвинение. Възмущението надделя.

— Вие говорихте повече от мен!

— Глупости.

— Стига си се притеснявала, жено! — изръмжа грубо Роб. — Не спря да шаваш като бълха в козината на топло куче.

Засмях се.

— Всичко ме боли!

— Задникът ти скоро ще се оправи. Кръстът ми обаче е разранен от стискането ти!

Дори Уикам се разсмя. Топлината на този звук, дружелюбен и безкритичен, намали растящия ми страх от това, което ме очакваше.

— Защо ми е изпратила нещо толкова безценно? — попитах и вдигнах броеницата към слънцето. То затанцува по зърната и ги превърна в разноцветна дъга.

Придружителят ми ме огледа от завързаната с ивица плат коса до окаляния подгъв на полата, сякаш за нищо на света не можеше да проумее мотивите на кралицата.

— Наистина не знам.

И аз не знаех.