Ан О'Брайън
Компаньонката на краля (19)

Седемнайсета глава

Но не в мен се бяха прицелили лордовете. Бяха набелязали Уиндзор. Камарата насочи новото си нападение срещу Уил, не срещу мен, с обвинение, което бе така безсрамно, че дъхът ми секна. Такова долно лукавство! Най-очевидното обвинение, такова, което бе невъзможно да отрече. Обвиниха го, че е подслонил жена, осъдена на изгнание. Наредиха му да замине за Лондон, за да се яви пред лордовете.

— Как смеят? — избухнах. Гневът положително можеше да заличи ледените тръпки на ужас. — Как смеят да прехвърлят моята вина върху теб?

— Смеят, без да им мигне окото — отговори Уиндзор с изумително нехайство. — Това е съвсем практично решение от страна на Гонт или на принцеса Джоан, за да ти вгорчат живота.

Вбесявах се, че за разлика от мен той като че ли не изпитваше никакви притеснения. Не, призна открито вината си на чиновника, който донесе призовката, докато аз стоях до него и той притискаше ръката ми под своята. Сякаш искаше да докаже вината си, да я видят всички.

— Не мога да го отрека, нали така? — отбеляза спокойно Уил и предложи на куриера чаша бира, преди човекът да се отправи по обратния път. — Споделяме един покрив и едно легло, както знаят всички, които проявяват интерес към нашите дела. Не е тайна, че сме женени, нали, лейди Дьо Уиндзор?

Поклони ми се и се усмихна ведро на стреснатия приносител. Откога обвиняемите признаваха вината си?

Изръмжах неодобрително.

Уиндзор замина за Лондон, за да се изправи пред обвинителите си.

— Чакай ме до един месец. Ако не се върна, значи съм в Тауър. Прати ми храна и вино!

Устните му върху моите бяха топли, но бързи, умът му вече летеше напред.

— Не се тревожи! И заради сигурността си недей да напускаш Гейнс, иначе ще те облекат в бяла риза и ще ти нахлузят кръста на врата, преди дори да си кихнала. Нали не го искаме?

Видях искрицата в очите му.

— Какво знам аз за възпитанието на млади момичета? Те имат нужда от майка си. Затова кротувай!

Що за съвет беше това? Нервите ми бяха опънати от тревога. Можех само да седя у дома и да тормозя прислугата, докато дните се точеха едва-едва и всичките ми стари страхове се събуждаха. Тялото ми беше студено, умът — изплашен. Чувствах се безкрайно самотна. Докато седмиците пълзяха, осъзнах колко много са ми ограбили. Всичко, което се бях стремила да постигна, цялото обществено превъзходство, на което се радвах, бе унищожено. Цялата ми независимост, която толкова ценях, си бе отишла. Всяка хапка в устата ми, всяка дреха на гърба ми зависеше от благоволението на Уиндзор, който дори сега се бореше за свободата си пред лордовете. Какво щях да правя, ако го хвърлеха в затвора? Как щях да живея?

Как бих могла да понеса загубата му в сърцето си?

Умът ми се гърчеше в ноктите на истинско мъчение.

Защо времето ни позволява да размишляваме за най-черните си страхове вместо за най-ярките си надежди? Някога бях сигурна, че Уиндзор ще ме подкрепя, че никога вече няма да съм сама. Бях толкова сигурна. Но сега съмненията пропълзяха в ума ми. Ами ако грешах? Щеше ли да ме предаде под заплахите на парламента? Щеше ли да ме изостави, да ме остави на милостта на Джоан? Щеше ли да обещае никога повече да не се срещне с мен, ако това беше цената, която щяха да му поискат в замяна на свободата му? Никой не можеше да отрече, че у Уиндзор има егоистична жилка, широка колкото моретата между Англия и Франция.

Дните бяха безкрайни и аз се чувствах абсолютно ограбена.

 

 

Слава богу! Слава богу! Четири безкрайни седмици — и Уиндзор се върна.

— Какво казаха? — попитах, като застанах до рамото на коня му, вдигнах поглед към лицето му и дори не се опитах да скрия тревогата, която не спираше да бушува от деня на заминаването му. Дори не изчаках да слезе от коня, а изтичах от спалнята си без воал и без обувки. Сега стиснах юздата му толкова здраво, че конят пристъпи напред и отметна глава. Аз не пуснах юздата и потръпнах от камъните под краката си.

— Добър ден и на вас, милейди! — отговори той. Конят изсумтя и се дръпна настрани.

— Не си играй с мен, Уиндзор.

— Не бих си го и помислил. Ако ме оставиш да сляза…

Отстъпих назад.

— Уил?

Той скочи на земята в облак от прах и започна да го изтърсва от туниката си и от гънките на своята мантия.

— Сега ще ми кажеш ли? Защо ме караш да чакам?

Страхът се беше свил като здрав възел в гърлото ми, а в кръвта ми сякаш течеше олово.

Той ме погледна замислено.

— Свалиха обвинението срещу мен.

Толкова ли просто беше?

— Не ти вярвам!

— Не разбирам защо. Нали ти казах да не се притесняваш!

— Да — потвърдих и се намръщих на тази негова спокойна самоувереност, самоувереност, каквато може да съм имала и аз някога. — Толкова се радвам, Уил… но все още не мога да повярвам…

— Има и още!

Въздъхнах. Значи имаше и още. Разбира се, че имаше. Възелът, който се бе разхлабил за миг, отново се стегна и кръвта ми сякаш се отцеди в краката.

— Кажи ми. Какви условия наложиха?

— В мъдростта си членовете на парламента промениха колективното си тесногръдо мнение по дребния въпрос за изгнанието ти.

— Променили са си мнението?!…

— От вчера си свободна. Както и аз — от обвинението, че доброволно съжителствам с жена, изгонена от двора.

Все още несигурна, наблюдавах изражението му за някаква реакция, за потвърждение, но не видях нищо. Лицето му все едно бе изваяно от камък. Нито ми разказа подробности за новините, нито се приближи, за да ме докосне. Помежду ни имаше нещо — като някоя от внушителните стени на Уикам от каменни блокове. Значи имаше и нещо друго, нещо, което не ми казваше.

— Има нещо, което помрачава случая — обадих се. Мразех това, че трябва да попитам, страхувах се от отговора. — Какво е то?

— Откъде знаеш, че има?

— По лицето ти.

— А аз си мислех, че лицето ми е непроницаемо!

Ударих го по ръката — не игриво.

— Винаги има цена и все някой трябва да я плати. — Намръщих се. — Джоан никога не би пожелала да отмени изгнанието ми.

Сигурна бях. Какво тогава бе предизвикало този обрат в моя полза?

— Налей ми чаша бира, любов моя, за да очистя устата си от отровата на преговорите в двора…

Уиндзор хвърли юздите на един коняр, който чакаше наблизо, и обви ръка около кръста ми в обичайния си успокоителен поздрав.

— … и може да ти разкажа всичко. Тези няколко седмици бяха много дълги. Имам нужда от домашни удобства.

Накара ме да изчакам, докато изяде чиния говеждо и един плосък самун. Аз вече само дето не подскачах от раздразнение, но го познавах достатъчно добре и знаех, че трябва да си мълча и да не издавам нетърпението си. Седнах срещу него, приковала поглед във всяко негово движение, във всяка проклета хапка хляб и месо, и зачаках.

Той пресуши чашата.

— Още една чаша бира? — попитах сладко.

— Може…

Протегнах се към глинената кана, но я задържах, без да наливам.

— Може би резен сирене? Парче месо?

— Е, може и да ме убедиш…

— А аз може да излея това на главата ти!

Той се разсмя.

— Няма да ме предизвикаш!

— Но ти ме предизвикваш!

— Няма вече.

Чертите на лицето му станаха сурови.

— Приеми отменянето на изгнанието като факт, Алис.

— Защото няма да ми хареса това, което искат в замяна.

— Не. Няма. Наистина има условия, при това такива, от които няма мърдане.

Е, аз и не очаквах друго. Гласът ми се прекърши.

— Каза, че са си променили мнението…

Нали нямаше да скрие от мен още по-лош възможен изход? Не, не. Нямаше да седи и да се храни спокойно, без да ми съобщи. Каза, че съм свободна, че и двамата сме свободни. Но какво бе направила тази жена? Докъде щеше да стигне отмъщението на Джоан?

— Кръв Христова, Уил!

Ръцете му, сега незаети с ножа и хляба, поеха моите.

— Не, не. За толкова жесток ли ме мислиш? Свободна си, Алис, точно както казах. Не си осъдена на изгнание. Няма да си получиш именията — не можеш да очакваш чудеса, — но няма други наказания. Работата е там, че… — И в очите му отново проблесна онази дружелюбна дяволитост. — Свободна си, стига да живееш с мен, като моя съпруга, и докато аз съм съгласен да те задържа и да гарантирам за поведението ти.

Поех си рязко въздух.

— Затворничка!

— Помислих си, че може да го възприемеш точно така.

— Значи трябва да живея под твоя власт.

Той ми подаде чашата си и аз изгълтах бирата не особено елегантно.

— Както всяка жена под властта на съпруга си. И в мъдростта си парламентът реши да остави присъдата — изгнание — в сила. Да виси над главата ти, защото си недостойна за състраданието им. За да са сигурни, че ще се държиш добре.

Зъбите му се оголиха в студена усмивка.

— Значи не съм помилвана.

— Не напълно. — Изражението му стана по-сърдечно. — И отсега нататък ще трябва да правиш всичко възможно да съм доволен от теб, за да не те изхвърля.

— Ние не можем да живеем, без да се караме — отвърнах остро.

— О, мисля, че можем.

Той отново протегна ръце над масата и притисна неспокойните ми пръсти под своите.

— Не ми ли вярваш? След всичко, което преживяхме? А си мислех, че ти е хубаво да живееш с мен.

— Разбира се, че ми е хубаво. Но, о, Уил!

Думите се заизливаха, преди да успея да ги спра.

— Когато не се върна, се уплаших, че ще ме предадеш — признах. — Мислех, че може да се съгласиш да не се видим никога повече и ще остана сама…

— Глупаво момиче!

Липсата на вяра в него не го трогна никак. Вече бе узнал достатъчно за скритите ми страхове.

— Ще те изоставя и ще те изхвърля през прага само ако си много лоша и спориш за всяко нещо.

Обърнах ръцете си, за да стиснат неговите, и въздъхнах тихичко. Позволих си да отговоря подобаващо на хапливия му хумор:

— Значи трябва да съм добра. По-добре да започна веднага!

Отново посегнах към каната и напълних чашата му. Но един въпрос все още оставаше без отговор.

— Защо са го направили, Уил?

— Съвсем просто, любов моя. Положението във Франция се влошава и им трябват способни хора.

Вперих поглед в него и заключението се отвори като противна бездънна яма пред краката ми.

„Не! О, не!“

По гърба ми пропълзя студена тръпка. Дъхът ми секна. Разбира се, че щеше да се случи. Нима се бях опитвала да се заблуждавам, че няма? Може би да, вкопчвайки се в надеждата, че отстраняването му от двора ще се окаже в моя полза и ще го задържи близо до мен. Но този volte face^[1] от страна на новото правителство беше съвсем логичен — стига само да можех да преценя хладнокръвно ужаса му, който се приближаваше към мен. Щяха да му намерят пост, защото беше способен, и той щеше да го приеме, защото беше и винаги щеше да си остане човек, ръководен преди всичко от амбицията. Щеше да ме напусне. Може и да ме обичаше, но щеше да ме напусне. Нима от самото начало не се боях от това? Сърцето ми се заблъска в ребрата, докато се мъчех да намеря думи.

— Трябваш им ти — успях да изрека спокойно.

— Аз, както казваш. Мисля, че имат наум пост за мен. Затова се опитват да запазят… благоразположението ми.

— Спазарил си се с тях.

— Да. Прекалено много грижи си имат — не на последно място факта, че кралят е дете, — за да си губят времето с теб и мен.

— Какво каза Джоан? Видя ли я? — попитах, опитвайки се да отклоня ума си от единствената мисъл, която го изпълваше изцяло… и отвъд пределите му.

— За малко. — Устните му се извиха отвратено, но все пак имаше и искрица на веселие. — В присъствието на съветниците на младия крал Джоан запази мнението си за себе си. Успя да се въздържи и не те прокле — но ако се съди по погледа й, предполагам, че е изгорила онова легло, което наследи Ричард. Ала по изключение взе вярното решение. Постави доброто на кралството — моите експертни услуги — пред личното си отмъщение — теб, любов моя. Джоан има нужда от мен.

Уиндзор се прозя широко. Как можеше да седи тук, без да забелязва страха, който ме поглъщаше като зимен порой? А после, както правеше често, ме изненада: плъзна ръце по масата и пое моите.

— Не си струва да се тревожиш. Сега, след като си официално задължена да бъдеш послушна съпруга, в случай че те изхвърля през прага заради неохотно изпълнение на задълженията ти, ела и ми помогни да събуя тези ботуши. Няма да те напусна днес или дори утре… Ела и бъди с мен, Алис.

Засмях се. Не, беше забелязал всичко. Потиснах страховете си — щях да имам предостатъчно време за отчаяние — събух нещо повече от ботушите му. И не беше неохотно.

Радвах се, че се върна.

 

 

Дните минаваха — една седмица, а после втора. От двора не идваха никакви новини. Може би Уиндзор не бе разчел правилно сигналите и все още беше в немилост. Във всеки случай никак не изглеждаше разтревожен. Вместо това се зае с управлението на имението, сякаш изобщо не бе отсъствал, и аз си позволих да изпитам слаба надежда. Раздразнителният страх, който толкова се мъчех да прикрия, постепенно започна да охлабва хватката си.

— Изглеждаш забележително доволна, поне за теб, Алис — каза той, докато яздехме заедно — един миг на радост от взаимната си компания, откраднат от натоварен ден в края на втората седмица. — На какво се дължи това?

— Няма причина.

Нямах намерение да му признавам за слабостта си, нали така?

— Ще ми дадат пост, ще видиш — каза сериозно той. — Ще стане.

Понякога ми се искаше да не ме познава по-добре от самата мен. И все пак се надявах, че греши.

Само че излезе прав, да го вземат дяволите! Какъв свръхестествен нюх имаше за политическите интриги! Когато луната започна да се закръгля, му предложиха важната позиция на комендант на новопридобитото пристанище Шербур. Тази нова авантюра накара очите му да блеснат и аз прочетох в тях, че не може да откаже. А и не трябваше — той си беше политик до мозъка на костите.

Самотата надвисна над мен и започна да ме призовава. Дълги часове, в които щеше да е толкова далеч от мен, че… Разярена, стоварих крак с всичка сила в ухиленото й лице.

— Ще приемеш — казах. Не беше въпрос, а заявление. Макар че цялото ми същество безмълвно го умоляваше да откаже, успях да се усмихна.

— Мисля, че да.

Той ми хвърли объркан поглед над официалното известие, натежало от мастило и червени печати.

— Но няма да им изляза евтино. Ще ги накарам да платят за предаността ми.

— С какво?

— Аха! Ама че си любопитна!

— Кажи ми!

— Не и аз. Или поне не и преди да съм сигурен, че ще стане.

Не за първи път тази увереност, това негово проклето превъзходство ме озадачи.

— Сигурен ли си, че ще намериш правилната стръв за парламента?

— Напълно. Малко хора имат моя опит в управлението на трудни провинции или в измъкването на пари от население, което хич не ще да ги дава.

Следващите няколко дни прекара в приемната си заедно с адвоката и чиновника си. Вратата бе категорично затворена срещу набезите ми и ми се струваше, че Уиндзор излиза само за да се нахрани и да поспи. Ако се съдеше по броя на съсипаните пера, работата беше продължителна и трудна.

А после, без никакво обяснение, натоварихме багажа си и се отправихме към Лондон.

— Защо не искаш да ми кажеш?

— Ако го разглася на този етап, рискувам да си навлека лош късмет. Тези, които трябва да убедя, са лордовете.

Беше мрачен, вперил замислено поглед между ушите на коня си. Може би не беше толкова уверен, колкото искаше да си мисля, и тази възможност ме накара да потръпна. После неочаквано се ухили.

— Но няма да намерят възражение срещу аргументите ми, така че няма причина да се безпокоиш.

 

 

Уестминстър. Спомените, които разбуди, затанцуваха неприятно по кожата на ръцете ми и ме смутиха дотолкова, че погледнах назад през рамо. Как бе възможно страхът да се загнездва толкова дълбоко, дори когато причината за него е изчезнала? Да се събужда толкова лесно. Когато аз се бях явила пред Камарата, на Уиндзор му отказаха достъп. Щях ли да съм принудена да чакам навън в преддверието, с пажовете и прислужниците, докато той предлага на лордовете някаква съмнителна сделка, която не могат да откажат? Мразех факта, че по време на цялата процедура ще съм съвсем безпомощна.

Дори не бях сигурна защо настоя да го придружа.

— Защо съм тук, Уил? — попитах накрая, докато стояхме в същото носещо нещастие преддверие, в което умът ми замръзна при мисълта за изгнание.

— Страхуваш ли се? — Той изглеждаше изненадан. — Алис, любов моя! Щях ли да те доведа обратно тук, ако смятах, че те грози някаква опасност?

Вдигна ръката ми към устните си в неочакван, сериозен и официален поздрав.

— Тук си в качеството си на лейди Дьо Уиндзор, моята примерна съпруга, поставена под моя закрила. Законът не може да ти посегне…

— Не, не е това — признах. — Просто не съм сигурна защо ме искаш…

— Защото си много важна за мен. Мислиш ли, че ще успееш да изобразиш оскърбена невинност за следващия час и половина?

Зяпнах го онемяла.

— Може би не. Просто не говори, преди да те заговорят. Гледай надолу като послушна съпруга и се дръж почтително. И прави това, което правя аз. А сега…

Той започна да рови в кожената кесия на колана си и извади един предмет, който сияеше със златен блясък. Сграбчи лявата ми ръка и сложи пръстена на пръста ми. Едва мина. Уиндзор изсумтя раздразнено, сякаш бях виновна аз, и го прокара със сила над кокалчето ми.

— И се погрижи всички да го видят!

Преди да успея да попитам още нещо, Уиндзор ме въведе в стаята и ме остави да възприема обстановката. Лордовете очакваха най-обикновено заседание, на което да потвърдят назначаването на Уиндзор. Поздравяваха се сами, очевидно беше — докато не влязох в залата редом с Уиндзор, който подмина всякакви възражения и се обърна към лордовете с впечатляваща авторитетност. В гърдите ми заклокочи смях. Колективното им изражение — абсолютна ярост — ме възхити. Уиндзор не му обърна внимание.

— Милорди.

Гласът и стойката му привлякоха вниманието им.

— Тази дама, която е позната на всички ви, е тук по моя покана. Тя е моя съпруга, милорди. Лейди Дьо Уиндзор. Въпросът я засяга, затова законът допуска тя да присъства. Не трябва да е задължена да стои права. Донесете й стол, ако обичате.

Един прислужник забърза напред с табуретка. Уиндзор ме заведе до нея, без да обръща внимание на шепота, който се разнесе от всички страни. Седнах. Опитах се да изобразя оскърбена невинност. Кръвта ми шумеше в очакване, докато въртях на пръста си златното кръгче с рубин. Не се въртеше лесно. Какво, за бога, беше намислил? За мое облекчение Гонт не присъстваше, но мислех, че и да беше тук, това нямаше да има значение за Уиндзор.

Уил се поклони първо на мен, а после и на събралите се и започна без встъпление:

— Вашето предложение да стана комендант на Шербур е чест за мен, милорди.

— Ние високо ценим опита ви, сър Уилям.

Несигурността на граф Хенри беше удоволствие за мен.

Уиндзор отново се поклони, впечатляващо суров в любезността си.

— Това ме радва. Но има проблем, който ме възпира да приема тази чест, затова не мога да реша. Една дребна подробност, която само вие можете да уредите, милорди.

— Ще направим всичко по силите си…

— Става въпрос за положението на съпругата ми, милорди.

Стори ми се, че всеки мъж в залата затаи дъх. Аз също.

— Така ли, сър?

Сега граф Хенри не разполагаше с документи, които да му помогнат. Не се усмихнах. Седях смирено със сведени очи.

— Настоявам, милорди, за отмяна и анулиране на всичките ви присъди срещу нея.

Гласът на Уиндзор изпълни стаята. Въздухът беше гъст като дим.

„Какво правиш, Уиндзор? За нищо на света няма да го направят.“

— Законът изисква всеки мъж — или жена — да бъде съден по сериозните обвинения в измама и държавна измяна пред Съда на кралската скамейка^[2]. Когато съпругата ми бе призована от вашите височайши особи, тя беше осъдена от комисия — продължи той и огледа замислено стреснатите лица. — Съпругата ми не получи процес в Съда на кралската скамейка, който е нейно право. Затова смятам, че присъдата срещу нея — за изгнание и най-важното, за конфискуването на имотите й — за незаконна.

— Аз… това беше време на голяма несигурност, сър Уилям — изпелтечи граф Хенри.

— Беше време, когато законът трябваше да бъде спазен, милорд, както знаем и двамата — отговори Уиндзор и продължи с нападението си. — Нещо повече, на съпругата ми не й позволиха да присъства по време на всички обсъждания за вината или невинността й. Беше помолена да напусне залата. Знам, защото съм запознат с всичко случило се по време на обсъжданията ви. Това не е законно, милорди. Да продължавам ли? Защото за съжаление има и още едно сериозно несъответствие между постъпките ви и законите на кралството.

— А!… Не съм запознат.

— Моята съпруга, милорди, не получи адекватен срок да намери свидетели и да подготви защитата си.

— Но… сър Уилям…

О, как ги караше да се гърчат! О, как ликувах!

— Един следобед и една нощ, милорди. Знам, че това е неоспорим факт, защото бях със съпругата си, докато търсеше хората, които можеха да дадат показания в нейна полза. Този срок не беше достатъчен. Не беше законен.

Никой не отговори. Граф Хенри изучаваше неравностите на пода под краката си.

— И най-после, милорди, съпругата ми беше съдена като femme sole, сама жена, под предбрачното си име.

Колко непреклонен беше пред събраните лордове! Изобщо не повиши тон, но ми се струваше, че гласът му отеква от каменните арки. И все пак кънтенето на собственото ми сърце в ушите ми почти заглушаваше този звук.

— Това не биваше да се случва, милорди, както добре знаете. Вие решихте да се възползвате от една сама жена. Но Алис дьо Уиндзор е моя съпруга и не е без защита. По закон нейната собственост е моя. Каквато и присъда да е издадена срещу нея, парламентът нямаше право да конфискува имотите й, защото, да се изразя просто, милорди, те вече не бяха нейни, за да ги конфискуват.

Усещах отвращението в гласа му.

— Тези имоти са мои, милорди, и аз настоявам да ми ги върнете. Незабавно. Както и да отмените присъдата срещу лейди Дьо Уиндзор, която изобщо не биваше да издавате.

О, майсторско изпълнение! Но щяха ли лордовете да отстъпят пред такава ерудиция? Видях как ръцете на Уиндзор почти незабележимо стискат гънките на шапката му.

— Ако обмислите аргументите ми, милорди, и възстановите правата на съпругата ми по този случай, ще обмисля поста, който ми предлагате. В противен случай…

Тишината се проточи. Уиндзор не направи никакъв опит да я прекъсне. Прикритата заплаха увисна във въздуха.

Помолиха ни да изчакаме, докато обсъдят положението. Аз се притеснявах и нервничех, а Уил седеше и мълчаливо обмисляше някаква далечна сцена, подпрял рамене на стената и скръстил обутите си в ботуши глезени. Едва когато ни повикаха пак, взе ръката ми в своята и я стисна силно.

И ме въведе вътре.

Никой от двама ни не седна. Заключението им бе изречено в рамките на времето, необходимо на слънчевите лъчи да пропълзят като охлюв по пода, покривайки разстояние, равно на един опит. Лордовете, страхливци до един, но с все същото нелепо достойнство, отложиха решението, свързано с потъпкването на подробностите на закона от тяхна страна по моя случай, до следващата сесия на парламента. Отново почувствах как смелостта ми се стопява.

„Ти загуби, Уил. Безнадеждно е да се опитваш да ги накараш да признаят невинността ми. Възхищавам ти се. Но не трябваше да ги предизвикваш. Ще загубиш шанса си за назначение… О, Уил! Защо пое този риск?“

— Но признавате, че аргументите ми са валидни — притисна ги Уиндзор, без дори да подозира за моето предчувствие, че ни предстои бедствие.

— Смятаме, че новият парламент ще обмисли силата на аргументите ви, сър Уилям — отговори монотонно граф Хенри.

— Чудесно. В такъв случай ще обмисля поста на комендант на Шербур.

— О… надяваме се, че ще направите нещо повече от това да го обмислите, сър Уилям.

— Това, граф Хенри, зависи.

Двамата отлично се разбираха.

Заседанието приключи.

 

 

Уиндзор отхвърли всичките ми съмнения, без да се замисля.

— Ще го получа. А ти ще получиш помилване.

— Те ще задържат изгнанието над главата ми до последния ми ден…

— Няма.

— А освен това завинаги загубих именията си — подозирам, че повечето вече са в непочтените ръце на Гонт.

— Аз ще стана комендант на Шербур преди края на месеца. Поне веднъж, Алис, приеми, че грешиш.

— Искаш ли си го? — попитах остро. Искаше ми се да не изглежда толкова доволен от тази перспектива. Опитвах се безуспешно да си сваля пръстена. — Сега вече няма нужда да го пазя! Ако успея да го сваля! Може да се наложи да го разсечеш с меч.

— Задръж го!

Той наблюдаваше усилията ми развеселен, но накрая обви ръката ми с длан, за да ме спре.

— Изигра великолепно ролята си на съпруга. Освен това… — целуна дланта ми, а после и многострадалното ми кокалче — … трябваше да ти го дам преди години. Не е скъп. Беше на майка ми. Не мисля, че щеше да те одобри, но все пак!

— Предполагам, че не съм достатъчно добра за теб — намръщих се, за да прикрия удоволствието от простия малък пръстен. За мен той беше безценен.

— Не. Щеше да те сметне за егоистична блудница от най-висока класа.

Видя как събирам вежди.

— Не се притеснявай. Тя и за мен нямаше особено високо мнение…

Никога ли не можеше да бъде сериозен? Изсъсках раздразнено. Уиндзор започна да ме целува и не спря, докато не млъкнах. И, разбира се, беше прав.

— Наистина ли ще отхвърлиш назначението? — попитах. — Ако не стане твоето?

Кой можеше да каже на какво е способен този многопластов, загадъчен човек?

Лицето му се озари от свирепата радост от постижението му.

— Те никога няма да разберат. Нито пък ти.