Нора Робъртс
Лъжецът (6)

6.

Гриф се смяташе за търпелив човек. Обикновено не избухваше. Когато това се случваше, ставаше лошо, но бе нужно огромно усилие, за да бъде докаран до това състояние.

В момента обаче сериозно обмисляше да залепи с изолирбанд устата на прекрасната майка на Ема Кейт.

Цяла сутрин, докато монтираше долния ред шкафове, тя не спря да го засипва с въпроси.

Дишаше му във врата, не го оставяше на мира, не се откъсваше от него.

Много добре знаеше, че Мат отпраши при госпожица Вай, за да се отърве от бъбривата и, честно казано, ужасно досадна майка на приятелката си.

Най-лошото бе, че тя не спря да трепери — направо се тресеше от страх — за шкафовете, докато ги монтираше. Ако се наложеше да ги демонтира, след като тя си промени мнението отново, тогава бе готов на нещо по-лошо от изолирбанд.

Имаше въже за бънджи скокове и много добре знаеше как да го използва.

— Виж сега, Гриф, миличък, дали не направих грешка с бялото? Малко ми се струват простички. Освен това бялото е студен цвят, нали? Кухнята има нужда от топлина. Дали не трябваше да се спра на череша? Толкова е трудно да решиш, преди да видиш, нали? Как да разбереш дали ти харесва, преди да ги видиш?

— Чисто и свежо — каза той, като се постара да говори ведро, макар да му се искаше да скърца със зъби. — Кухните трябва да бъдат чисти и свежи; така ще бъде и тук.

— Мислиш ли? — Тя бе застанала почти до лакътя му, преплела пръсти. — Ами, не знам. Хенри каза, че му било все едно. Само че няма да му е все едно, ако не стане добре.

— Ще стане чудесно, госпожице Бици. — Вече направо гореше от желание да забие пирон в средата на челото й.

Двамата с Мат си бяха имали работа с капризни клиенти в Балтимор. Някои се опитваха да контролират всяка тяхна стъпка; имаше и взискателни, и страхливи, а Луиза Адисън — Бици беше неоспоримата кралица на треперливите.

Предишните шампиони — Джон и Ронда Търнър, които искаха да съборят стена в къщата им в Балтимор, след това да я иззидат отново, а после да я съборят втори път — изглеждаха решителни, непоклатими като тухлена стена.

Работата, за която бяха предвидили три седмици — бяха отпуснали три дни за непредвидени неща — вече се проточваше цели пет. Един господ знае кога щеше да приключи всичко.

— Не знам — заяви тя за милионен път и потри брадичката си с ръце. — Бялото е малко студено, нали?

Той напасна шкафа, извади нивелир и прокара ръка през тъмнорусата си коса.

— Сватбените рокли са бели.

— Да, така е, но… — Големите й очи се разшириха още повече и в тях заблестя вълнение. — Сватбени рокли ли? Гриф Лот, да не би да знаеш нещо, което аз не знам? Да не би Мат да е задал съдбовния въпрос?

Имаше желание да блъсне партньора си под някой автобус. Да го метне под колелата, а след това да се качи зад волана и да го прегази. Само че…

— Просто дадох пример, като… — Потърси отчаяно друго сравнение. — Например магнолии. Или… — Мили боже, помогни ми. — Да, топки за бейзбол.

Глупости.

— Уредите ще внесат разнообразие — продължи той отчаяно. — Също и плотът. Топлото сиво ще придаде приятен и изискан облик.

— Май цветът на стените не е подходящ. Дали да не…

— Мамо, няма да пребоядисваш стените — заяви Ема Кейт, когато влетя в кухнята.

Гриф бе готов да падне на колене и да целува краката й. А след това изгуби ума и дума, когато зад нея се показа червенокосата.

Първата му мисъл бе: „Мили боже!“. Надяваше се да не го е изрекъл на глас.

Тя беше красива. Мъж на почти трийсет е виждал предостатъчно красиви жени, но повечето са на големия екран. Тази обаче, от плът и кръв, беше страхотна.

Гъста къдрава коса с цвета на изгрева падаше от двете страни на лице, сякаш изваяно от порцелан — ако изобщо нещо се вае от порцелан; нямаше представа. Меки, плътни устни със съвършена трапчинка над тях, дълбоки, тъжни сини очи.

Сърцето му забрави да бие, ушите му забръмчаха за цяла минута и той пропусна почти целия спор между майка и дъщеря.

— Кухнята е сърцето на дома, Ема Кейт.

— Както си тръгнала, ще имаш късмет, ако ти остане сърце. Остави Гриф да работи, мамо, и ела да поздравиш Шелби.

— Шелби ли? Шелби! Боже мой!

Тя хукна към вратата, сграбчи червенокосата и я залюля в мечешка прегръдка. Шелби, сграбчи Шелби, помисли си Гриф. Шелби беше хубаво име. От сега нататък щеше да му е любимо.

След това се сети. Шелби — или Шелби Померой, както изписка Бици, когато гушна отново червенокосата. Сестрата на приятеля му Форест.

Госпожица Вай — по която страшно си падаше. Тя бе внучката на госпожица Вай.

Веднага се забелязваше, ако човек успееше да надмогне по някакъв начин заслепението си, как е изглеждала госпожица Вай като млада. Така би изглеждала и госпожица Ейда Мей преди двайсет години.

Внучката на госпожица Вай, помисли си отново той. Вдовицата.

Нищо чудно, че очите й излъчваха такава тъга.

В същия миг го бодна чувство на вина, че му се прииска да я прегърне като Бици, но след това си напомни, че не е негова вината, че съпругът й е починал.

— Много ми е мъчно, че вчера пропуснах посрещането ти, но двамата с Хенри трябваше да отидем на годежа на дъщерята на братовчедка му близо до Мемфис. Да ти кажа, дори не харесвам братовчедка му. Едно надменно женище. Надува се, защото се била омъжила за адвокат от Мемфис. Но пък годежът беше прекрасен, имаше и прием в хотел „Пийбоди“.

— Мамо, дай възможност на Шелби да си поеме дъх.

— О, много се извинявам! Не спирам да говоря. Да знаеш колко се вълнувам, че те виждам. Гриф, Ема Кейт и Шелби бяха неразделни, кълна се, още откакто навършиха годинка, та чак до…

Едва сега се сети защо се е прибрала Шелби.

— О, миличка. Миличката ми тя, моите съболезнования. Толкова си млада, а да ти се случи подобна трагедия. Как си?

— Радвам се, че се прибрах у дома.

— У дома е най-хубаво. А пък моят е напълно разбит, дори не мога да ти приготвя нещо вкусно. Колко си отслабнала! По-кльощава си дори от нюйоркска манекенка. Достатъчно висока си, за да станеш манекенка. Ема Кейт, имаме ли кока-кола? Ти открай време обичаше кола, нали, Шелби?

— Да, госпожо, но не се притеснявайте. Много ми харесват новите шкафове, госпожице Бици. Толкова чисти, свежи. А как добре стоят на сиво-сините стени.

Вдовица или не, в този момент на Гриф му се прииска да я целуне. Навсякъде.

— Гриф каза съвсем същото. Каза, че били чисти и свежи. Наистина ли мислиш, че…

— Мамо, дори не сме представили Шелби. Шелби, това е партньорът на приятеля ми, Грифин Лот. Гриф, Шелби — сега вече си Фоксуърт, нали?

— Да. — Тя обърна невероятните си очи към него и сърцето му отново започна да бие. — Приятно ми е.

— Здравей, аз съм приятел на брат ти.

— На кой от двамата?

— И на двамата, но най-вече на Форест. Още отсега държа да ти кажа, че съм влюбен в баба ти. Замислям как да я накарам да зареже Джаксън, за да избягаме заедно в Таити.

Прекрасно оформената уста и тъжните очи грейнаха, макар и съвсем малко.

— Разбирам те.

— Гриф живее в старата къща на семейство Трипълхорн — добави Ема Кейт. — Възстановява я.

— Значи умееш да правиш чудеса.

— Докато мога да използвам инструменти. Трябва някой ден да дойдеш да я видиш. Получава се.

Тя му се усмихна, но този път усмивката не докосна големите тъжни очи.

— Теб те чака работа, а аз трябва да отида при баба.

— Шелби, трябва да дойдеш отново, когато свършим, и ще си поприказваме хубаво — пърхаше около нея Бици. — Иска ми се пак да започнеш да идваш като едно време. Знаеш, че тук сме като семейство.

— Благодаря, госпожице Бици. Беше ми приятно — обърна се тя към Гриф; след това излезе.

— Ще те изпратя. — Ема Кейт подаде торбите на майка си. — Има студено месо и готови салати — предостатъчно храна. Няма да се притесняваш за готвене, докато не докарат новата ти печка. Връщам се веднага.

Ема Кейт отвори вратата и каза:

— Поздрави бабчето.

— Добре. — Шелби излезе и се обърна. Радостта, с която Бици я посрещна, я накара да изпита още по-силна болка от резервираното отношение на Ема Кейт. — Моля те да ми простиш.

— Защо?

— Защото си най-добрата приятелка, която съм имала в живота си.

— Това беше едно време. Хората се променят. — Ема Кейт тръсна рошавата си коса и натъпка ръце в джобовете на якето. — Виж, Шелби, преживя тежък удар и на мен много ми е мъчно, но…

— Трябва да ми простиш. — Гордостта я караше да си тръгне; обичта не й позволи. — Не се отнесох справедливо към приятелството ни и се извинявам. Винаги ще ми бъде тежко, че стана така. Но имам нужда да ми простиш. Моля те да си спомниш какво беше приятелството ни, преди да го съсипя, и да ми простиш. Моля те само да поговориш с мен, да ми разкажеш как си живяла и как е сега. Дори това ще ми бъде достатъчно.

Ема Кейт я погледна със замислените си тъмни очи.

— Искам да те попитам нещо. Защо не се върна, когато дядо почина? Той те обичаше. Аз имах нужда от теб.

— Много исках, но не можах.

Ема Кейт поклати бавно глава и отстъпи назад.

— Не, това не е достатъчно за прошка. Кажи ми защо не може да направиш нещо, което много добре знаеше, че е важно, а просто изпрати цветя и картичка, все едно това е напълно достатъчно. Кажи ми истината поне за това.

— Той каза „не“. — По лицето на Шелби се изписа срам, който прогори сърцето й. — Той каза „не“, а аз нямах нито пари, нито смелост, за да се боря с него.

— Винаги си била смела.

Шелби си спомни момичето, което бе смело, все едно си припомняше братовчедка си Вони. Смътно.

— Май бях изчерпала всичката смелост, която притежавах. И без това едва намирам сили да стоя на прага ти и да те моля да ми простиш.

Ема Кейт си пое дълбоко дъх.

— Помниш ли „Бутлегър Бар енд Грил“?

— Разбира се.

— Да се срещнем утре там. В седем и половина ми е удобно. Ще поговорим.

— Трябва да питам мама дали може да гледа Кали.

— А, да. — Хладното отношение се върна отново, дори по-студено от ситния дъждец. — Сигурно става въпрос за дъщеря ти, която никога не съм виждала.

Този път я заболя още повече — както от срам, така и от чувство за вина.

— Мога да продължа да се извинявам колкото пъти се налага, или колкото искаш да чуеш.

— Ще бъда там в седем и трийсет. Ако успееш, ела.

Ема Кейт влезе вътре, облегна се на вратата и заплака.

 

 

Гриф монтира последния шкаф от долния ред в блажена тишина, тъй като Ема Кейт се жертва и заведе майка си на пазар. Реши да си почине и надигна бутилка бира, докато оглеждаше напредъка.

Беше напълно сигурен, че мрънкалото ще одобри всеки сантиметър от новата си кухня, след като приключи работа. Освен това щеше да изглежда чисто и свежо — точно както каза червенокосата.

Нещо ставаше тук, замисли се той. Бици заяви, че Ема Кейт и Шелби били приятелки от бебета, а Ема Кейт стоеше като дърво. Не я бе виждал да се държи така досега. А пък на червенокосата й личеше, че се чувства неловко и е тъжна.

Момичетата са се сдърпали, реши той. Имаше сестра, така че бе наясно, че младите дами се счепкват жестоко и са злопаметни. Трябваше да поразпита Ема Кейт. Бе въпрос на време да намери правилното копче, да я накара да си излее душата.

Искаше да разбере какво се таи тук.

Запита се колко време трябва да мине, за да е прилично да покани вдовица на среща.

Трябваше да се засрами, че му минават подобни мисли, но просто не можеше да се спре. Реагира толкова бурно и спонтанно, когато я видя… Никога не му се бе случвало нещо подобно. А той харесваше жените.

Остави бутилката бира и реши, че след като на Мат му трябва цял ден, за да оправи мивката, той ще започне горния ред шкафове. Освен това, едва ли беше само мивката, помисли си той, докато придърпваше стълбата. Там ще побъбри. Нищо не се правеше в Рандеву Ридж, без преди това да се обсъдят събитията надълго и нашироко.

И да се пийне леден чай. И да се задават въпроси, след които следва дълго, лениво мълчание.

Той имаше избор, когато Мат реши да се премести в Тенеси заедно с Ема Кейт. Или оставаше, или заминаваше. Щеше да си намери нов партньор, да поеме бизнеса сам. Или пък да рискува и да започне от нулата, на ново място, при нови хора.

Не съжаляваше, че рискува.

Чу, че входната врата се отвори. Трябваше му време да свикне, че хората в Ридж рядко си заключват вратите.

— Да не би да се наложи да й монтираш нова мивка? — провикна се Гриф и включи електрическата отвертка за последния винт на първия горен шкаф.

— Госпожица Вай ме хвана да свърша и други неща. Я, много си напреднал. Изглежда супер.

Гриф изръмжа и слезе, за да погледне шкафа.

— Думата на деня е „мрънкам“, и във всеки речник в тази страна има снимка на Бици Адисън.

— На нея май й е трудно да се придържа към решенията си.

На това му се казваше разбиране.

— Просто не ми е ясно как решава да стане сутрин от леглото. Щях да съм напреднал още повече, ако половинката ти беше дошла по-рано, за да я изведе. За нея бялото е прекалено бяло и сигурно е избрала неподходящ плот. Да не забравя, че боята на стените не е каквато трябва. Хич не питай.

— Сега вече е прекалено късно за нови идеи.

— Кажи й го ти.

— Сигурно много си падаш по нея.

— Да, колкото и ти. Боже, Мат, няма ли начин да я затворим някъде през следващите три дни?

Мат се ухили, съблече си якето и го метна настрани.

Гриф беше висок и слаб, а Мат беше набит и мускулест. Черната му коса беше късо подстригана, а чупливата на Гриф бе пусната чак до яката. Мат бе гладко избръснат, а слабите, изпити бузи на Гриф бяха винаги обрасли.

Мат играеше шах и обожаваше дегустации на вино.

Гриф пък обичаше да играе покер и да пие бира.

Бяха близки като братя вече над десет години.

— Донесъл съм ти сандвич — подхвърли Мат.

— Какъв?

— От онези, лютите, които харесваш. Разгражда стомашните мазнини.

— Супер.

— Какво ще кажеш да монтираме още два шкафа, а след това да си починем? Ама бърза почивка. Един господ знае колко време Ема Кейт ще успее да задържи Бици.

— Дадено.

Щом започнаха работа, Гриф реши да проучи нещата.

— Отби се внучката на госпожица Вай. Тази, дето се е върнала наскоро. Вдовицата.

— Така ли? Чух да приказват, докато бях в града. Как е?

— Страхотна. Ама сериозно — закима той, когато Мат го стрелна с поглед. — Косата й е като на майка й и на госпожица Вай. Като при онзи художник…

— Тициан.

— Точно така. Дълга и къдрава. Има същите очи. Тъмносини, почти лилави. Прилича на онези жени, за които пишат поетите, чак до тъжните очи.

— Е, какво искаш — съпругът й е починал малко след Коледа. Страшен празник, няма що.

Преди около три месеца, пресметна Гриф. Значи бе прекалено рано да я кани на среща.

— Какво е станало между тях с Ема Кейт? Нещо не беше наред.

— Какво да е станало? Вдигни твоя край на милиметър-два. Стоп. Супер.

— Бици разправяше, че били добри приятелки, но езикът на тялото и на двете казваше обратното. Не помня Ема Кейт някога да я е споменавала.

— Не знам — отвърна Мат, а Гриф се протегна за винтовете. — Май е нещо във връзка с начина, по който заминала, когато се запознала с бъдещия си мъж.

— Трябва да има и още нещо — продължи да подпитва Гриф и се зачуди дали има нужда. Мат не беше от онези, които се задълбочават в проблемите на хората. — Много хора се местят, когато се задомят.

— Сигурно са престанали да поддържат връзка — сви рамене Мат. — Ема Кейт я е споменавала един-два пъти, но не е разказвала много за нея.

Гриф поклати глава.

— Мат, онова, което знаеш за жените, може да се побере в напръстник. Когато една жена повдигне даден въпрос, а не говори много, значи има прекалено много за разправяне.

— Защо тогава не го е казала?

— Защото е имала нужда от правилен подход, от подканване. И Форест не казва много, но той умее да пази тайна. Досега не съм се замислял, че трябва да подходя правилно към него.

— Това е било, преди да разбереш, че е страхотна.

— Точно така.

Мат огледа отново нивото от всички страни, след това премина нататък.

— Нали не си решил да се умилкваш около вдовица с дете, която е малката сестра на приятеля ти?

Гриф само се усмихна, докато подравняваха втория шкаф.

— Нали не си решил да се умилкваш около наперена южнячка, която всеки път ти повтаря, че е прекалено заета, за да започне връзка?

— Да, ама накрая я свалих, нали?

— Най-доброто нещо, което някога си правил. Готов ли си?

— Да.

Гриф пусна шкафа, за да го долепи до първия.

— Да попиташ Ема Кейт какво става.

— Защо?

— Защото, след като изпрати червенокосата, нейните очи бяха тъжни. Преди да я изпрати, беше малко ядосана, а след това изглеждаше тъжна.

— Наистина ли?

— Да. Значи трябва да я разпиташ.

— Защо да я разпитвам за подобно нещо? Защо да разбутвам стари неща?

— Мат, тук има нещо. То ще си остане тъжно, докато не бъде разбутано и не излезе наяве.

— Нещо като гнездо на оси — заяви Мат. — След като си толкова любопитен, попитай я сам.

— Бъзльо.

— За такова нещо ли? Да бе! Изобщо не се срамувам. — Той провери нивото. — Точно на място. Справихме се добре.

— Захващаме ли го?

— Веднага. Дай първо да довършим реда, а след това ще ядем.

— Дадено, брат ми.

 

 

Вайола се захвана с фризьорство за забавление; първо правеше сложни прически от списания на сестрите си и на приятелките си. Тя разказа как взела ножицата за пръв път — и бръснача на дядо си, за да подстриже сестра си Евалин, и си спестила боя, защото се справила блестящо, също като госпожица Бренда, която вземала доста пари за същото в салона си.

Била на дванайсет, и от тогава нататък започнала да подстригва всички в семейството и да прави прически на момичетата — включително и на майка си — за специални случаи.

Докато била бременна с първото си дете, работела за госпожица Бренда и си докарвала по още нещо в малката кухничка на бунгалото, където живеели с Джаксън. След раждането на Грейди — четири месеца преди да навърши седемнайсет — тя добавила и маникюр и работела предимно в двустайната къща, която наели от Боби, чичото на Джак.

Когато второто дете било на път, скоро след Грейди, тя успяла да се запише в школа по козметика, докато майка й се грижела за бебетата.

Вайола Макний Донахю бе родена амбициозна и не се страхуваше да тласка съпруга си напред.

На двайсет, с три деца и след загубата на едно, която разби сърцето й, тя вече имаше свой собствен салон — откупи салона на Бренда, когато тя напусна съпруга си и избяга с един китарист от Меривил.

Потънаха в дългове, но тъй като Вайола не беше съгласна с проповедника, който твърдеше, че господ ще ги осигури, тя вярваше, че той гледа благосклонно на онези, които работят до изнемога.

А тя правеше точно това — често й се случваше да прекарва по осемнайсет часа на ден на крака, докато Джак работеше не по-малко в гаража на Фестър.

Роди и четвъртото си дете; благодарение на упоритата работа изплатиха бързо дълговете. След това всичко се повтори, защото Джак започна свой авторемонтен бизнес, който включваше и извозване на автомобили. Джак Донахю беше най-добрият механик в областта и носеше на гърба си по-голямата част от бизнеса на Фестър, докато самият Фестър се търкаляше пиян през пет от седемте дни в седмицата.

Справиха се, отгледаха децата си и си купиха хубава къща.

След като бе осигурила бъдещето, Вайола купи старата галантерия, разшири бизнеса и накара целия град да заговори, когато инсталира три модерни стола за педикюр.

Бизнесът си остана постоянен, но когато искаш повече, трябва да измислиш как да го постигнеш. Туристите обикаляха Ридж, разглеждаха и търсеха нещо по-различно и евтино, или пък живописно, на по-тихо място, отколкото в Гатлинбърг или Меривил.

Те идваха за разходки в планината, за да ловят риба и да лагеруват; някои отсядаха в хотел „Рандеву“ или се спускаха по реката. Онези, които идваха на почивка, се отпускаха с парите и си позволяваха повече.

Затова тя реши да разшири бизнеса. А след това още веднъж. Местните наричаха салона й просто „При Вай“, а туристите си записваха часове в салон „Вайолас Хармъни Хаус енд Дей Спа“.

Името й харесваше.

Най-новото — и, както Вайола твърдеше, последно — разширение, бе стаята за релаксация; просто по-различно име за чакалня. Но каква чакалня само! Въпреки че предпочиташе дръзки, наситени цветове, всичко тук бе нежно, приглушено. Бе инсталирала камина на газ, забрани електронните играчки и предлагаше специални чайове от местни билки, изворна вода, меки кресла, в които да потънеш, и плюшени халати с нейното лого, избродирано на тях.

Тъй като разширението, най-новото и уж последно, беше направено, докато Шелби се местеше от Атланта във Филаделфия, тя не го беше виждала.

Не се изненада особено, когато баба й я поведе през съблекалнята с шкафчетата и я настани в стая, в която се носеше нежно ухание на лавандула.

— Бабче, това е невероятно!

Говореше тихо, тъй като две жени, които не познаваше, седяха на кремави кресла и разлистваха лъскави списания.

— Трябва да опиташ жасминовия чай. Прави се тук, в Ридж. Отпусни се, преди Вони да се заеме с теб.

— Тук е точно толкова хубаво, колкото и в другите спа центрове, в които съм била. Дори по-хубаво.

Имаше плитки купички със слънчогледови семки, дървени купи с наситенозелени ябълки, кани с бистра вода, в които плуваха резени лимон или краставица, и кани с чай, който клиентките отпиваха от малки красиви чашки.

— Ти си невероятна.

— Не е достатъчно да имаш идеи, ако не ги реализираш. Обади ми се, когато Вони приключи.

— Добре. Би ли… може ли да провериш какво прави мама? Искам да съм сигурна, че Кали се държи добре.

— Не се притеснявай.

По-лесно беше да се каже — поне така си мислеше Шелби. Вони, която едва ли беше повече от метър и шейсет, я настани на затоплена маса в стая с приглушена светлина, където се носеше приятна музика.

— Момиче, на тези рамене има толкова камъни, че можем да построим триетажна къща. Поеми си дълбоко дъх. И още веднъж. Точно така. Започвам.

Тя се опита, а след това просто се унесе.

— Как се чувстваш сега?

— Какво?

— Добър отговор. Не бързай да ставаш. Ще усиля малко осветлението и ще метна халата върху краката ти.

— Благодаря ти, Вони.

— Ще кажа на госпожица Вай, че другата седмица имаш нужда от още един. Ще ти трябват няколко пъти, Шелби, докато се отпуснеш.

— Но аз се чувствам чудесно.

— Това е хубаво. Не ставай бързо, чу ли? Аз излизам и ще ти донеса чудесна изворна вода. Сега трябва да пиеш много вода.

Тя изпи водата, преоблече се и тръгна към салона.

Четири от шестте фризьорки работеха; два от четирите стола за педикюр бяха заети. Видя, че две жени са на маникюр, и погледна ноктите си. Не си беше правила маникюр от преди Коледа.

Стаята за релаксация беше тиха като храм, а салонът жужеше от гласове, чуваше се бълбукане от ваните за крака, бръмчаха сешоари. Пет жени я повикаха — три козметички и две клиентки. Тя се заприказва с тях, прие съболезнования и поздрави, а след това отиде при баба си.

— Точно навреме. Току-що направих кичурите на Доли Уобък, а жената за следващия час се обади, че няма да дойде, така че ще мога да ти направя маска и масаж на лицето. Върви да си сложиш халата.

— Да, но…

— Кали е добре. Двете с Челси са си организирали чаено парти с костюми. Ейда Мей каза, че вече били неразделни и й напомняли за вас с Ема Кейт.

— Радвам се. — Шелби се постара да не мисли за студения поглед на приятелката си от детството.

— Ще прибере дъщеря ти след два часа. Така ще ти остане време за масаж и ще можем да си поговорим. — Вайола наклони глава и светлината отвън се заигра с червената й коса. — Вони ти се отрази добре, нали?

— Прекрасна е. Бях забравила, че е толкова дребничка.

— На майка си се е метнала.

— Може да е дребничка, но има изключително силни ръце. Не ми позволи да й оставя бакшиш, бабче. Каза, че мама се била погрижила; че сме едно семейство.

— Можеш да оставиш бакшиш на мен, като отделиш час от времето си. Хайде, върви да си сложиш халата. Козметиката е на същото място. Ще влезем в първата кабинка.

Тя тръгна послушно. Искаше Кали да си намери приятелки, нали? Щеше да има с кого да си играе. Така беше правилно и щеше да й се отрази добре. Беше глупаво да се притеснява толкова много, след като прекарваше деня в салона на баба си.

— Приготвила съм най-подходящото за теб — каза Вайола, когато Шелби влезе. — Енергизиращ масаж. Кожата ти ще заблести. Закачи халата на кукичката, легни, а аз ще те завия.

— И това е ново. Не стаята — говоря за стола и някои от машините.

— Ако искаш да сразиш конкуренцията, трябва да си наясно с новостите. — Вайола извади престилка и я завърза върху бермудите си и яркооранжевата тениска.

— В съседната стая имам машина с електроимпулси, която заличава бръчките.

— Сериозно? — Шелби се настани под чаршафа на наклонения стол.

— Само двете с майка ти сме обучени да я използваме, но Мейбълин… помниш ли Мейбълин?

— Да. Тя открай време работи за теб.

— От доста години, а сега и дъщеря й работи тук. Лорилий има същия усет към ноктите като майка си. Сега обучаваме Мейбълин на новата машина, за да можем да я ползваме и трите. Ти имаш предостатъчно време, преди да започнеш да се притесняваш за бръчки. — Тя метна завивка върху чаршафа, после прибра косата на Шелби. — Я да те погледна. Миличка, кожата ти е малко дехидратирана. От стреса е.

Започна с почистване; ръцете й върху лицето на Шелби бяха меки като на дете.

— Има неща, които едно момиче може да каже пред баба си, но не и пред майка си. Тук сме на сигурно място. А Ейда Мей — тя умее да вижда хубавото. Благословена е с това свое качество. Имаш неприятности — не е скръб. Знам как изглежда скръбта.

— Бях престанала да го обичам. — Можеше да го каже на глас, със затворени очи, докато ръцете на баба й докосваха лицето й. — Може би никога не съм го обичала истински. Знам, че той не ме обичаше. Трудно е, след като знам със сигурност.

— Беше млада.

— По-голяма бях от теб.

— Аз имах невероятен късмет. Също и дядо ти.

— Бях добра съпруга, бабче. Наистина. А Кали… Тя е специална. Исках още едно бебе. Знам, че не е редно да искаш дете, когато нещата не вървят както трябва, но си мислех, че така е най-добре. Щеше да е хубаво, ако имах още едно бебе, което да обичам. Да знаеш само как копнеех за още едно детенце!

— Познавам този копнеж.

— Той каза, че няма нищо против. Каза, че Кали ще се зарадва на братче или сестриче. Само че така и не се случи, а първия път беше бързо и лесно. Аз си направих изследвания; той каза, че също си е направил.

— Каза, така ли? — повтори Вайола, докато втриваше внимателно ексфолиант в кожата на Шелби.

— Аз… Наложи се да прегледам всичките му документи, след като почина. Имаше много неща за преглеждане. — Адвокати, счетоводители, данъчни, кредитори, сметки и дългове. — Тогава открих фактура от лекар. Ричард пазеше всичко. Беше издадена няколко седмици след раждането на Кали, по времето, когато я доведох тук за пръв път, а той каза, че бил в командировка. Толкова благосклонно прие идването ни, уреди всичко. Частен самолет, лимузина. А в това време е ходил на лекар в Ню Йорк, за да си направи вазектомия.

Ръцете на Вайола застинаха на място.

— Значи са го клъцнали и те е подвел, че се опитвате да си направите бебе, а?

— Никога няма да му простя за това. От всичко, само това не мога да му простя.

— Негово право е да реши дали иска друго бебе, но няма право да си направи операция, без да ти каже. Ужасна лъжа. А на човек, който изрича такива ужасии лъжи, който живее с лъжите, част от сърцето му липсва.

— Лъжите бяха много, бабче, но ги открих, след като умря. — У нея бе останала празнота, която знаеше, че никога няма да успее да запълни. — Чувствам се като глупачка, защото съм живяла с непознат. Не разбирам защо се ожени за мен, защо живееше с мен?

Въпреки гнева, който бушуваше в нея, Вайола продължи да гали лицето й и да говори спокойно.

— Ти си красиво момиче, Шелби Ан; каза, че си била добра съпруга. А не бива да се чувстваш като глупачка, защото си се доверила на съпруга си. За какво друго е лъгал? Имало ли е други жени?

— Не съм сигурна и не мога да попитам. Но от онова, което открих — да, имало е други жени. Сега обаче разбирам, че не ме интересува. Дори не ме интересува колко са били. Той пътуваше много и отсъстваше често. Преди няколко седмици ходих на лекар, направих си изследвания, да не би… Не ме е заразил с нищо, така че дори да е имало други жени, бил е внимателен. Не ме интересува дали жените са били сто или повече.

Тя събра сили, докато Вайола й слагаше енергизиращата маска.

— И парите, бабче. Лъгал е за парите. Не обръщах кой знае какво внимание, защото той повтаряше, че парите били негова работа, а моята била да се грижа за къщата и Кали. Той… умееше да ме отрязва като с бръснач, без дори да повишава глас или да вдига ръка.

— Студеното презрение е по-съкрушително от едно избухване.

Успокоена, Шелби отвори очи и погледна баба си.

— Страхувах се от него. Не ми е приятно да го призная, дори не знам кога и как се е случило. Сега обаче, когато се връщам назад, всичко ми се изяснява. Не му беше приятно да задавам въпроси за пари, затова и не питах. Имахме толкова много — дрехите, мебелите, ресторантите, пътуванията. Но той е лъгал и за тях, занимавал се е с някакви измами. Все още не съм съвсем наясно какви.

Затвори очи отново; не от срам — не и пред бабчето — а от умора.

— Всичко е било на кредит. И къщата — той дори не бе направил първа вноска за нея, след като я е купил през лятото. Не знаех нищичко, докато през ноември ми каза, че се местим. Ами автомобилите, кредитните карти… Има и дългове в Атланта, които не са платени. Неплатени данъци.

— Значи те е оставил потънала в дългове.

— Опитах се да се справя и изработих планове за изплащането им — продадох много неща през изминалите седмици. Имам оферта за къщата и ако я купят, тя ще намали драстично дълга.

— Колко дължиш?

— В момента ли? — Тя отвори очи и погледна отново баба си. — Един милион деветстотин деветдесет и шест хиляди долара и осемдесет и девет цента.

Вайола си пое рязко дъх.

— Господи, Шелби Ан, това е огромна сума!

— След като къщата се продаде, сумата ще намалее. Тя струва един милион и осемстотин хиляди. Ще дължа още сто и петдесет, но такива суми се опрощават при бързите сделки. А започнах от около три милиона. Малко повече заради таксата на адвокатите и на счетоводителите.

— Значи си платила един милион долара от януари насам, така ли? — Вайола поклати глава. — Било е страхотна гаражна разпродажба.