Нора Робъртс
Лъжецът (21)

21.

Шелби изсипа всичко от чантата за втори път.

— Кълна се, че бяха тук. Винаги ги слагам в страничния джоб, за да не ги търся.

— Кристъл отново проверява отзад — каза Вайола, докато се навеждаше под масите за маникюр и педикюр. — Потърси отново във вана. Може да си ги изпуснала сутринта.

— Добре, ще погледна. Но съвсем ясно си спомням как ги сложих в джоба. Както винаги.

— Ще звънна отново на Сид и в пицарията. Миличка, ти носеше толкова много торби, че може да си ги изпуснала, докато си ги намествала в ръката си.

— Благодаря, бабче. Имам резервен ключ от вана у нас, но се притеснявам, че съм изгубила другите. Имаше ключове не само от вана, но от къщата на мама, от бара, от салона. Ако не ги намеря, всички трябва да си сменят ключалките. Просто не мога да си обясня как може да съм била толкова небрежна.

Тя отметна коса назад. Внезапно телефонът на бюрото, където бе изсипала чантата, звънна.

— От пицарията. Здравейте, обажда се Шелби. Случайно да сте… О, благодаря! Да, идвам веднага, за да ги взема. Много ви благодаря.

— Сега вече няма да се притесняваш, че хората трябва да си сменят ключалките — каза Вай.

— Какво облекчение. — Тя усети как възелът в гърдите й се отпуска. — Явно съм ги изпуснала, докато вземах обяда, както каза ти. Джони каза, че една от сервитьорките ги е намерила под барплота. Сигурно съм ги изпуснала, някой ги е ритнал и не са ги забелязали. Много се извинявам за суматохата.

— Не се притеснявай. Ще кажа на момичетата.

— Ще закъснея за Кали. — Шелби събра всичко в чантата. Щеше да подрежда по-късно. — Казах ли ти, че утре ще взема Джаксън? Така Клей ще има цял ден, за да отиде при Джили и бебето, да оправи къщата и да ги доведе. Спомена, че Джаксън имал нужда от подстригване, затова ще ги доведа и двамата с Кали, стига да нямаш нищо против.

— Много ги обичам и двамата. Елате, когато искате. Ще ги наглася… и може да направя на Кали маникюр на принцеса, стига да остане време.

— Ще се видим тогава. — Тя целуна Вайола по бузата и отново хукна навън.

Взе Кали. Знаеше, че родителите й ще излизат на среща — това беше прекрасно — и импулсивно реши да отскочи до Гриф. Кали щеше да си поиграе с кученцето, а Гриф да й разкаже подробности за случилото се.

Едва когато зави по алеята, си каза, че е трябвало да се обади предварително. Случайните посещения бяха опасна работа, а и намекваха за липса на възпитание.

Вече беше късно да се откаже — още повече, че Кали бе много развълнувана, но бе готова да се извини, когато спря зад джипа на Гриф.

Той беше навън заедно с кучето. Ухили се, а Сникърс хукна към вана.

— Уцелихте момента. Току-що се прибрах.

Тя извади Кали от колата и едва я бе оставила на земята, когато тя се втурна към кученцето и го прегърна с всички сили.

— Я, прекалено бързо отпаднах на второ място. — Гриф коленичи. — За мен няма ли?

— Гриф! — С усмивка на опитна флиртаджийка, Кали го целуна по бузата, изкиска се и потри с ръце наболата му брада. — Гъделичка.

— Нямах представа, че ще ме посетят две красиви дами.

— Трябваше първо да се обадя. Малко нахално е да дойдем така.

— Нищо подобно. — С Кали в скута, той се наведе и преди тя да успее да се отдръпне, я целуна. — Идвайте, когато искате.

— Шрек целуна Фиона и тя придоби истинския си облик.

— Точно така. Това истинският ти облик ли е, червенокоске?

— Поне така си мисля. Как върви? — Малко притеснена, тя се наведе и насочи вниманието си към Сникърс.

— Не беше зле днес. Той понесе работата. А ние приключихме.

— Приключихте ли? — Тя вдигна поглед, докато кученцето ближеше всичко, до което успееше да достигне. — У мама ли? Господи, тя направо ще полудее! Татко ще я вземе от салона и ще я заведе в Гатлинбърг, за да видят Джили и бебето, а след това ще ходят на вечеря и на кино. Тя не знае, че сте свършили.

— Ще разбере, когато се прибере. — Той остави Кали. — Направи ми услуга, малка червенокоске. Потичай малко със Сникърс. Той има нужда да се пораздвижи.

— Хайде, Сникърс!

— Пие ми се студена бира. Ти искаш ли?

— Не, но ти си пийни. Заслужил си я, след като си работил толкова много.

Той се замисли за пътуването до Гатлинбърг и пръстена. Беше се заклел да не споменава нищо, докато приятелят му не извърши деянието.

— Ами…

— Дойдох съвсем за малко, за да зарадвам Кали и да те попитам какво е станало снощи. Чух нещо в салона.

— Тук клюките се разнасят бързо, няма начин да скриеш нищо. Не знам точно. — Погледна към къщата и усети как гневът му напира. — Снощи имаше някой в къщата, свалил е файловете от лаптопа ми.

— Как така, за бога… О, сигурно вършиш цялата си работа с банката онлайн.

— Позна. Удобно е. Всичко вече е променено и подсигурено. Но цялата тази работа е напълно откачена. По-лесно е да влезе през деня и да опразни къщата. А да се промъква нощем с флашка… Това е откачено. Казах си, че ми трябва истинска система за сигурност, освен злото куче пазач.

Шелби погледна Сникърс, който се препъваше и търкаляше в тревата.

— Той е точно такъв. По-разумно е да си имаш истинско куче, въпреки че тук обикновено няма такива неприятности. Освен напоследък, нали? Понякога ми се струва, че съм донесла какви ли не проблеми със себе си.

— Не мисли такива неща.

Тя се опита да се отърси от тежките мисли.

— Върви да си донесеш бирата. Ще я оставя да изразходва малко енергия със Сникърс, стига да нямаш нищо против, а след това ще я прибера и ще я нахраня.

— Може да си приготвим нещо заедно.

— С удоволствие, а и на Кали ще й бъде приятно, но имам много неща за вършене. Освен това закъснях, защото си изгубих ключовете и почти цял час ги търсих.

— Нали ги слагаш в страничния джоб на чантата?

Тя вдигна вежди.

— Много си наблюдателен.

— Всеки път го правиш.

— Изглежда, този път съм пропуснала, защото са ги намерили под барплота в пицарията. Не знам как са се озовали там. Знам, че не съм ги вадила, докато бях там, но са ги намерили.

— Цял ден ли си била с чантата си?

— Разбира се. Е, не съм я носила със себе си — поправи се тя. — Не мога да я нося, докато съм на работа.

— Хайде да проверим лаптопа ти.

— Какво? Защо? — Тя едва не се разсмя, но неочаквано я обзе нервност. — Да не би да мислиш, че някой е откраднал ключовете от чантата ми, а след това ги е подхвърлил под барплота в пицарията?

— Нека да проверим компютъра ти. Сигурно си въобразявам. Кали ще потича заедно със Сникърс в задния двор. Аз ще спра и ще купя нещо за вечеря.

— Смятах да направя нещо с шунката, която остана от неделя вечер, и пюре от картофи и боб.

— Съгласен съм, стига да има достатъчно.

— Винаги има достатъчно. — Изобретателната готвачка знаеше как да приготви обилна вечеря, а и щеше да й бъде приятно с него. Само че… — Нали не мислиш, че някой нарочно ми е откраднал ключовете? Това е лудост.

— Ще проверим.

Лудост или не, той мислеше, че е станало точно така.

Заключи — не че имаше кой знае какъв смисъл — тръгна след тях по виещите се задни пътища и присви очи към стария дъб на завоя.

Замисли се за Мат, любопитен дали приятелят му вече е свършил намисленото. Едва ли, защото щом го направи, Ема Кейт щеше да звънне на Шелби или да й прати есемес.

Надяваше се да стане скоро. Умееше да пази тайни, но от тях го засърбяваше езикът.

Погледна към Сникърс, който се возеше като всяко самоуважаващо се куче, подал глава през прозореца, с провиснал език. Покупката на кучето бе добър импулс.

Оставиха Кали в задния двор. Детето й беше в рая при уреда за балончета, кутрето и старото семейно куче.

— Само погледни Кланси, тича като младо животно. Сникърс свали поне пет години от гърба му.

— На жената й останаха още две кученца.

— Засега едно е предостатъчно. Ще донеса лаптопа, за да се успокоиш. Да ти донеса ли преди това бирата?

— Аз ще си взема.

Докато чакаше, Гриф се замисли. Ако и нейният компютър бе пипан, както и неговият, това означаваше, че в Ридж се подвизава киберкрадец. Беше логично.

Странното щеше да бъде, ако компютрите и на двамата са обект на интерес, и то почти веднага един след друг. Това вече беше лично и директно, поне така му се струваше.

Той прехвърли възможностите, докато стоеше на вратата в кухнята и наблюдаваше как двете кучета теглят в различни посоки играчката, която бе направил сам, докато Кали подтичваше около тях сред водопад от балончета.

Преместването в Ридж не беше импулс като кученцето. Беше мислил дълго, внимателно, огледа възможностите от всички страни, прецени „за“ и „против“. И решението, както и за кучето, се оказа добро.

Животът тук беше хубав. По-тих и спокоен, отколкото в Балтимор, но той обичаше тишината и спокойствието. От време на време преживяваше културен шок, но пък умееше да се приспособява.

Беше колкото интересно, толкова и щастлива случайност, че няколко месеца след като се установи тук, Шелби се прибра у дома. Дали не трябваше утрешната дума на деня да бъде „късмет“?

— О, Грифин!

— Какво? — Той се обърна към нея. — И твоят компютър ли е пипан?

— Не знам. Не съм го погледнала. Голямата спалня — каза тя и махна с ръка. — Прекрасна е, великолепна! Знаех си, че ще бъде върхът. Така ми се струваше, но сега, когато е завършена, тя е… Ще приготвя цяла кутия със салфетки, защото мама ще изплаче реки от сълзи на радост и удоволствие, когато я види. Съвършена е, точно каквато тя искаше. А и си я оставил безупречно чиста.

— Част от услугата.

— И цветя си сложил.

— И това е част от услугата за изключителни клиенти.

— Изключителните ти клиенти ще се разплачат и ще се накиснат в голямата вана в мига, в който се приберат. Когато успея да си позволя къща, да знаеш, че си нает.

— Ще те включа в списъка. Дай да видя.

— Добре.

Тя постави лаптопа на плота и го включи.

— Да си качвала или сваляла нещо днес?

— Днес сутринта Клей изпрати още снимки на бебето, но това беше всичко.

— Дай да видя. — Той натисна няколко клавиша и първо извика историята. — Влизала ли си в тези документи, проверявала ли си това днес?

— Не. — Тя вдигна ръка и потри гърлото си. — Не съм го докосвала от сутринта, а тогава проверих единствено имейла си.

— Шелби, някой е проверявал тези файлове и е влизал в тези документи. Тук се вижда, че данните са свалени на друг диск. Копирани са на друг диск.

— Както и твоите.

— Както и моите. — Умните зелени очи пламнаха. — Трябва да повикаш брат си.

— Добре. Господи! Би ли му се обадил… Аз трябва… трябва да проверя в банката.

— Върви. Аз ще му звънна. — Той се обади на Форест.

— Всичко е тук. — Гласът й трепереше от облекчение. — Всичко е още тук.

— Форест ще дойде. Трябва да си смениш паролите. Само че…

Тя вдигна поглед. Вече се беше заела с това.

— Какво?

— Струва ми се, че ако някой искаше да изтегли пари от сметката ти, щеше да го е направил досега. Аз си смених паролите минути след като разбрах, но той е имал часове, за да изпразни твоята сметка, ако това е искал.

— Каква друга причина може да има?

— Информация, може би. Имейли, сметки, сайтове, които посещаваш често, календар. По-голямата част от моя живот е на компютъра. Ние… двамата с теб имаме връзка, нали така?

— Ами… да.

Беше странно да го изрече на глас.

— Някой е хакнал и двата компютъра в рамките на дванайсет часа. Би ли огледала стаята си, може нещо да липсва. Аз ще наглеждам Кали.

Тя кимна и забърза към горния етаж.

Той погледна отново към задната врата. Всичко там беше наред. Красиво малко момиченце, балончета с цветовете на дъгата, две щастливи кучета си играеха сред зелените хълмове.

Извън тази картина обаче, нещо не беше наред.

 

 

Беше й необходимо малко време, защото искаше да провери внимателно. Само че всичко се оказа на място.

— Нищо. — Тя слезе и изчака Гриф да се отдели от вратата. — Всичко е както го бях оставила. Проверих компютъра в кабинета на татко и ми се струва, че някой е пипал и него. Не че са взели нещо, но е пипан по време, когато вкъщи не е имало човек.

— Добре. Седни за малко.

— Трябва да приготвя вечеря. Кали трябва да яде.

— Какво ще кажеш за една бира?

Тя поклати глава и въздъхна.

— Но ще пия чаша вино. Нервите ми са опънати. Не мога да ти опиша колко ми писна от всичко това.

— Не ти личи. Това става ли? — Той посегна към бутилка червено със запушалка от синьо стъкло, оставена на плота.

— Да.

— Ще ти налея.

Взе чаша, докато тя вадеше картофи, за да ги обели.

— Нещо по-лично, каза ти. — Тя се остави познатата задача да я разсее, докато се опитваше да мисли обективно. — Първо помислих за Мелъди, но тя едва ли ще се сети за нещо подобно. Прекалено сложно е.

— Не е Мелъди. Тя е фен на насилието и вандализма.

Тя обели бързо един картоф.

— Мислиш за убийство, но това също е насилие. Истинско насилие.

— Опитвам се да намеря връзка между нещата.

— Ричард. — Ръцете й застинаха и тя вдигна поглед. — Ричард беше коренът на всичките ми неприятности, а всичките беди ти се стовариха заради мен.

— Не е така, червенокоске.

— Заради мен — повтори тя. — Не говоря за вина. Прекалено дълго време изпитвах вина заради неща, които не съм направила, за неща, които не мога да предотвратя, но фактите са си факти. Връзки — повтори тя и се зае със следващия картоф.

— Добре. Ако разгледаме връзките… — Гриф замълча, когато чу, че входната врата се отваря. — Това сигурно е Форест. Да оставим въпроса на професионалиста.

— С удоволствие.

Форест влезе и взе бира от хладилника.

— Казвайте.

— Някой ми е откраднал ключовете и ги е използвал, за да влезе в къщата, а след това е пипал компютъра ми, както и този на Гриф. Не открих нещо да е взето, а имам пари в брой, съвсем малко, в най-горното чекмедже.

— Това е първото място, където ще бръкне крадецът. Премести ги. Кутия с тампони е сигурно място.

— Ще го имам предвид, но той очевидно не е търсил нито пари, нито ценности.

— Информацията е ценна. Къде ти бяха ключовете?

— В чантата.

— Стига глупости, Шелби.

— Добре де, добре. — Тя си пое дълбоко дъх и посегна към чашата вино. Поуспокои се, но продължи да бели картофите, докато разказваше за търсенето на ключовете. — Знам, че бяха у мен, когато отидох да репетирам. Извадих ги от стартера. Отворих с ключа, който Дерик ми даде, за да мога понякога да репетирам рано сутрин, преди останалите да дойдат. Така направих и днес. Влязох преди останалите, после ги извадих, за да заключа вратата, когато си тръгнах. Пъхнах ги в страничния джоб на чантата, както винаги. Винаги ги слагам там. Не съм невнимателна.

— Никога не си била. Открай време си много организирана. — Форест се обърна към Гриф: — Може и да не разбереш защо слага нещо на определено място, но тя си знае.

— Така се пести време. Отидох в салона и сложих чантата зад плота. Никой не би ми пипнал ключовете — не и хората, които работят там, Форест. Познавам момичетата, вече и повечето клиентки. Говоря за редовните клиенти. Идват и туристи, но е невъзможно някой от тях да се пъхне зад плота, да ми бръкне в чантата, без никой да забележи. Днес нямахме кой знае колко работа.

— Значи чантата ти е била зад плота, докато се прибра у дома и не можа да ги намериш.

— Да. Не. Взех я, когато отидох да купя обяда. Беше с мен при Сид и Сейди, после в пицарията, където незнайно как са се озовали под плота им. Реших, че съм ги изпуснала.

— Така е трябвало да си помислиш, и щеше да се питаш дали така нареченият заместник-шериф е нащрек.

— Не е трудно да се сетиш — обади се Гриф.

— Аз нямаше да се досетя — поправи го Шелби. — Нямаше да се замисля повече.

— Да си се блъскала в някого, докато си била за поръчките за обяд? — попита Форест.

— Не. — Смръщи чело и се опита да си припомни както няколко пъти досега, докато търсеше ключовете. — Ходих и на двете места след натоварения обеден час, защото Джолийн дойде да се извини, и това отне известно време. Някой може да ми е бръкнал в чантата, но щях да усетя. Едва не се сблъсках с един човек — спомни си тя. — Бързах да се върна, защото закъснявах, и едва не се сблъсках с един човек, който ме попита за най-хубавия път по пътеката Рандеву.

— Аха. Той те помоли да го упътиш, нали?

— Да, бил в района и искал… — Тя затвори очи. — Господи, каква глупачка съм. Да, помоли ме да го упътя и аз му показах на картата, а ръцете ми бяха пълни с пликове. След това се върнах с поръчките и си прибрах чантата, раздадох ги. Тогава трябва да е станало. Чантата ми висеше на рамото.

— Той как изглеждаше? — попита Гриф и погледна Форест. — Извинявай.

— Не се извинявай. Това беше следващият въпрос.

— Висок. Трябваше да вдигна глава. Ами… дай ми секунда. — Тя отнесе картофите до мивката, изми ги и ги постави на дъската за рязане. — Около четирийсетте. Беше с тъмни очила. Аз също… беше слънчево. Имаше и бейзболна шапка.

— Цвят? Лого?

— Май беше бежова. Не помня лого. Косата му беше тъмна — не черна, тъмнокестенява, сравнително дълга. Къдреше се около ушите. Мустаците му бяха посивели, имаше брада. Много спретната, къса. Приличаше на… на преподавател в колеж, който играе футбол.

— Едър мъж, казваш?

— Да. Висок, едър. Но не дебел и отпуснат. — Тя сложи картофите да врят.

Форест кимна, извади телефона и потърси нещо в него.

— Какво ще кажеш за този?

Тя погледна снимката на Джеймс Харлоу.

— Не, беше малко по-стар.

— Посивяла брада.

— Да, и… Приличаше на преподавател.

— Погледни внимателно, опитай се да си го представиш с брада и по-дълга коса. Просто си представи как би изглеждал, ако го маскираш със специален комплект.

— Навремето имах такъв — отбеляза Гриф и погледна образа над рамото на Шелби.

— Просто не… Веждите му бяха по-гъсти, тъмни като косата и… Господи, аз съм кръгла глупачка.

— С удоволствие ще нарека сестра си глупачка. Това е част от работата ми, но в случая не е така.

— Стояла съм на тротоара и съм разговаряла с Джими Харлоу, била съм близо до него, както до вас сега, и дори не ми е минало през ума да заподозра нещо. А той е откраднал ключовете от чантата ми.

— Това му е специалността — напомни й Форест. — Той си променя външността; хванал те е в момент, когато си била разсеяна, задал ти е съвсем обикновен въпрос. Накарал те е да се наведеш над картата, за да те пребърка, а когато е взел ключовете, е направил така, че да ги откриеш на логично място. Щеше да решиш, че си бързала, че си ги открила случайно, и нямаше да си провериш лаптопа.

— Какво е търсел? Какво е искал?

Форест изви вежди към Гриф.

— Ти какво мислиш, малкият?

— Искал е да разбере дали не сме скътали няколко милиона, или пък знаем къде да ги открием.

— Но защо ти? — попита Шелби. — Разбираемо е, че може аз да знам. Дори е решил, че трябва да знам.

— С теб прекарваме доста време заедно, откакто се върнахме.

— Знам, че спиш със сестра ми — отбеляза Форест. — Не ми пробутвай разни евфемизми. Местиш се в Ридж и за нула време се сближаваш с този — обърна се той към Шелби, — който е дошъл преди няколко месеца. Човек, който живее от измами, със сигурност би се запитал дали вие двамата не се познавате от едно време.

— Той е убил Мелинда Уорън, така че сега е сам — заяви Гриф. — Всичко е за него, но преди това трябва да намери и бижутата, и марките. Ти си единствената връзка, червенокоске.

— Не знам къде са. Може Ричард да ги е продал и да е профукал парите, да ги е закопал или да ги е вложил в сметка в Швейцария. Въпросният Джими Харлоу няма да намери нищо в компютъра ми. Нито в твоя, Грифин.

— Да се надяваме, че това ще му се стори достатъчно — каза Форест, — но няма да разчитаме на това. Ще докладвам на шерифа, ще му разкажа всичко. Какво има за вечеря?

— Шунка, картофено пюре и боб.

— Става. Кучето ти е тук, Гриф. Нали го купи от Рейчъл Бел?

— Да. Казва се Сникърс.

— В момента изравя делфиниума на мама. Живи ще ви одере и двамата.

— Мама му стара! — Гриф изскочи навън и повика кучето.

Форест се ухили и се облегна на плота.

— Никак не ми е приятно да си мисля, че сестра ми прави секс.

— Тогава не мисли по този въпрос.

— Старая се. За да приемеш някои хора, ти трябва време — продължи той, — след това минаваш към приятелството, или пък не. С други обаче нещо ти прищраква и имаш чувството, че ги познаваш отнякъде. Един господ знае как, но между вас се получава. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Май да.

— С Гриф просто се получи. С Мат ми беше необходимо време, но се разбираме. Гриф помогна да скъсим и времето, и разстоянието.

Форест взе телефона от колана си и набра един номер.

— Опитвам се да ти кажа, че той ми е приятел, при това добър — а като знам що за човек е, държа да подчертая, че е много повече от предишния…

— Шерифе, надявам се не прекъсвам вечерята ви — каза Форест в слушалката и закрачи насам-натам, докато докладваше.

 

 

След вечерята, която се оказа чудесна, въпреки че не внимаваше, докато готвеше, тя изпрати Гриф и Кали да ловят светулки. Ранните вече присветваха в жълто в мрака; проправяха пътечка за множеството, което озаряваше хълмовете и гората през юни.

Лятото идваше и снежната северна зима се бе превърнала в далечен спомен, сякаш от друг свят. Нещо, което приключи скоро след като започна.

Тя се замисли колко много й се искаше да приключи. Въпреки светулките, симпатичната градина за феи и зелените хълмове, нещо студено я беше последвало вкъщи. Малкото момиченце може би танцуваше сред светлините в двора, наглеждано от мъжа, в който… с когото имаше връзка. Брат й щеше да си тръгне след малко, за да провери онова студено нещо, което я преследваше. Сянката я преследваше и тя не можеше да се преструва, че не е така.

Беше избягала в търсене на приключения, любов, вълнуващо бъдеще, и се беше върнала разочарована, потънала в дългове. Но имаше и нещо повече, още по-лошо, и тя трябваше да се изправи срещу него.

Прииска й се да имаше проклетите милиони. Щеше да ги опакова в лъскава хартия, да ги завърже с панделка и да ги хвърли на Джими Харлоу, без да съжалява дори за миг.

Просто се махни, помисли си тя. Остави ме да опазя живота, който виждам, че мога да водя.

Не можеше дори да си представи какво е направил Ричард с бижутата и марките, нито с парите, които бе взел, ако се беше отървал от тях. Откъде да знае, след като дори не го познаваше? По време на целия им брак той се беше преструвал и крил, също като Джими Харлоу днес следобед.

Така и не бе разбрала нищо. Може би от време на време бе забелязвала сянка, но така и не бе успяла да разбере що за човек има до себе си.

Сега вече знаеше какво е виждал Ричард, когато я е поглеждал. Една глупачка — мишена, както наричаха такива като нея. Полезен обект, може би ценен за известно време — а след като бе използвал онова, което му беше необходимо, той я бе захвърлил като ненужна вещ.

Сега се опитваше да се освободи от дълговете. Вече беше направила нещо. Щеше да намери начин да поеме пълен контрол и да овладее сегашното положение.

Нямаше намерение да живее, преследвана от действията на човек, който я беше използвал и лъгал, който бе напълно непознат.

Прибра и последните чинии и реши да изпие още една чаша вино. Щеше да остави Кали да си поиграе със светулките още малко, преди да я изкъпе и да я сложи да си легне. Утре щеше да обмисли как да разчисти миналото, да се отърве от него веднъж завинаги. Наля си вино и тръгна към вратата, когато телефонът й изпиука.

Извади го и зачете есемеса от Ема Кейт.

Ще се омъжвам! О, боже! Не съм и предполагала, че искам, преди да ми предложи. На пръста си имам пръстен и съм полудяла от щастие. Утре трябва да говоря с теб, но сега съм прекалено заета. Изпращам есемеса от банята, преди да се върна в леглото при него. Боже господи! Ще се омъжвам! Чао засега.

Шелби прочете есемеса за втори път. Усмивката й стана още по-широка и по-щастлива. Най-добрата й приятелка танцуваше в светлината. Написа отговор:

Безкрайно се радвам за теб! На седмото небе съм. Върни се към приятните си занимания, а аз ще ти завиждам, защото не знам кога пак ще мога да правя същото. Ще говорим утре. Искам всички подробности. Обичам те! Кажи на Мат, че е най-големият късметлия на света.

Изпрати есемеса, а после излезе навън, за да потанцува.