Нора Робъртс
Лъжецът (31)

Епилог

Шелби спа дълго и дълбоко, успокоена, след като видя заспалата Кали. Майка й се засуети, а баща й настоя да я прегледа.

Слънцето грееше високо в небето, когато се събуди, и бе превърнало любимите й хълмове в блестящо зелено, окъпани след бурята, която бе вилняла, докато тя спеше.

Намръщи се, когато видя в огледалото лилавата синина на скулата си, и притисна пръсти към нея.

След това си каза, че ще мине.

Нямаше да позволи Ричард да й остави белези.

Докато слизаше, чу гласове и завари всички в кухнята.

Гриф се беше облегнал на плота и се усмихваше на баба й, а дядо й даваше инструкции на Мат за някаква повреда на джипа. Майка й беше подготвила красив поднос, баща й пиеше кафе на слънце. Ема Кейт и Форест си говореха, а Клей, Джили и бебето се бяха сгушили един до друг.

— Тук парти ли има?

Разговорите спряха и всички се обърнаха към нея.

— Мъничката ми, тъкмо ти приготвях закуска, за да ти я донеса в леглото. Имаш нужда от почивка.

— Наспала съм се, мамо. — Тя се наведе, за да целуне майка си по бузата, и грабна резен бекон от чинията, макар да нямаше апетит, само и само да накара майка си да се усмихне. — Парти! О, Ема Кейт, партито ти!

— Да не съм чула и дума. — Ема Кейт скочи и я притисна до себе си. — Много ме уплаши, Шелби. Никога повече не го прави.

— Готова съм да ти обещая.

— Ела и седни тук — нареди баща й. — Искам да те погледна.

— Добре, татко. Къде е Кали?

— Заведохме Джак при госпожица Сузана, за да й прави компания. — Джили се усмихна и стисна силно ръката на Шелби. — Мислехме, че ще спиш повече.

— Радвам се, че всички сте тук. Много се радвам, че ви заварвам заедно. — Тя погледна Гриф. — Всички заедно.

Седна до баща си, за да може той да обърне лицето й на едната и на другата страна, да светне с фенерчето си в очите й.

— Главоболие?

— Не. Абсолютно никакво. Честна дума.

— Някъде да те боли?

— Не… Всъщност, бузата ми е изтръпнала. Неприятно усещане.

— Това ще свърши работа. — Вайола й подаде пакет с лед и я целуна по косата.

— Приятно е. — Истинска благословия, помисли си Шелби. — Той ме удари. Опитваше се да ме нарани и с думи, както обикновено. Само че не можа. Каквото и да кажеше… Господи, пак забравих. Форест, трябва да ти кажа, че беше тук, в къщата, когато дойдох да взема Фифи. Търсеше…

— Ключ ли? Сейф, за който е плащал под името Чарлз Джейкс в продължение на пет години.

Тя премести торбичката с лед.

— Да, това забравих да ви кажа.

— Гриф ми каза снощи, когато се отбих. Ти спа до късно, Шелби. Открихме онова, което федералните търсеха, във Фърст Банк ъв Тенеси на Хай стрийт.

— Всичко ли? Тук ли е било?

— По-голямата част. Собствениците и застрахователните дружества са уведомени. С този въпрос ще се занимават федералните.

— Разкажи й останалото, Форест — настоя майка му. — Все още не мога да повярвам.

— Какво още има? — Стомахът й се сви, затова тя посегна към чашата кока-кола, която майка й беше поставила пред нея. — Мъртъв ли е? Убила ли съм го?

— Не. През нощта беше жив и има голяма вероятност да се оправи.

Тя затвори очи и въздъхна. Беше направила каквото трябваше, точно както каза Форест, но не искаше да й тежи убийство. Дори то да беше убийството на Ричард.

— Ще оживее ли?

— Така казаха. След това ще прекара остатъка от живота си зад решетките. Другият се оказа яка гадина. При него няма никаква опасност.

— Не съм го убила. Не ми се налага да живея с тази мисъл. — Тя отново затвори очи. — Но ще отиде в затвора. Няма да успее да се измъкне отново.

— И ще прекара остатъка от живота си в килия. Никога няма да докосне теб и Кали.

— Кажи й най-хубавото — настоя Ейда Мей. — Стига сме говорили за него.

— Какво по-хубаво от това, че ще прекара живота си в затвора? — попита Форест и вдигна рамене. След това се ухили. — В Маями е обявена награда за онзи, който намери откраднатото. Стандартните десет процента. Ще има доста документи за попълване и доста пречки, но специален агент Ландри мисли, че ще получиш около два милиона.

— Два милиона какво?

— Долара, Шелби. Слушай внимателно.

— Но… той ги е откраднал.

— А благодарение на информацията, която ни даде, бяха открити.

— Трябва да пием мимоза. — Ейда Мей заплака и скри лицето си с ръце, а Джак я прегърна. — О, татенце, защо нямаме шампанско?

— Ще ми дадат толкова много пари? — Шелби се опитваше да го проумее. — Така ще мога да изплатя остатъка от дълга.

— Първо, дългът не е твой — намеси се Вайола, — но ти ще бъдеш свободна и можеш да започнеш на чисто. Той не е мъртъв, Шелби Ан, а ти никога не си му била съпруга. Освен ако адвокатите ти не са глупаци, част от дълга трябва да бъде махнат. Ще имаш предостатъчно за плащане, но ще отскочиш доста напред.

— Не мога да си представя. Трябва да помисля. Просто не мога да повярвам, че ще се освободя от този товар. И от него.

— Сега хапни и си почини още малко.

— Трябва да видя Кали, мамо.

— Какво ще й кажеш?

— Колкото е възможно повече от истината.

— Тя носи кръвта на Макний и Померой — заяви Вайола. — Ще се справи.

 

 

По-късно тя заведе Кали у Гриф. Реши, че и двете имат нужда да са с човек, който няма да ги нарани. Освен това искаше да прекара с него известно време на спокойствие.

Двамата седнаха на верандата, а Кали тичаше след кучето сред водопад от балончета.

— Не мога да повярвам, че си й купил поредната машина за балончета.

— Тази е за тук.

— Радвам се, че нямаше проблем да я доведа тук за малко.

— Винаги може, червенокоске.

— Сега вече знам. Снощи ми минаха толкова мисли през главата, докато шофирах с него и бяхме в хижата. Казвам го само защото татко е проверил в болницата. И двамата са минали критичната фаза. Ричард се опитва да сключи сделка, но не са му дали възможност. А другият се е разприказвал, без уговорки. Форест беше прав. Никога няма да излезе от затвора. Няма защо да се тревожа за Кали.

— Никога не бих го допуснал близо до нея.

Долови и гнева, и обичта в гласа му.

— Сигурна съм. Всичко, случило се снощи ми е малко объркано днес. Не знам дали ти разказах подробно.

— Няма значение. Нали си тук.

— Искам по-късно да приготвя вечеря за тримата.

— Аз ще я приготвя.

Тя се усмихна и отпусна глава на рамото му.

— Не си чак толкова лош готвач, но аз съм по-добра. Освен това искам да направя нещо нормално. Така се чувствам, когато съм тук. Чувствам се нормална.

— Тогава остани. Остани за вечеря, за през нощта, за закуска. Остани.

— Ами Кали?

Той помълча, след това се изправи.

— Би ли дошла за минутка? Искам да ти покажа нещо. — Тя погледна към двора и той се обърна.

— Малка червенокоске, би ли гледала Сникърс? Трябва да стои в двора. Ние влизаме за минутка.

— Добре, добре. Той харесва балончетата. Виж, мамо, правят дъга.

— Виждам. Остани в двора със Сникърс. Аз ще бъда вътре.

— Че къде може да отиде? — попита Гриф и я дръпна вътре. — И без това ще я виждаш през прозореца.

— Да не би да си започнал друга стая?

— Почти съм я довършил. — Поведе я към горния етаж.

Тя чу смеха на Кали през отворените прозорци, последван от весел лай.

Нормално, помисли си тя отново. Безопасно и истинско място.

Той отвори една врата. Светлината нахлу през прозорците и попадна върху приятното зелено на стените. На прозореца бе закачил кристална висулка, която разпръскваше дъги наоколо.

— Прекрасна е! С този цвят, все едно хълмовете са влезли вътре. И си направил канапе до прозореца.

— Мислех да сложа и полици, но още не съм решил. Има предостатъчно място за шкафове.

Той отвори двойните врати и тя се ококори.

— Невероятно! Всичко е готово, боядисано, красиво. Дори лампата. Да не би това… — Тя отвори друга врата. — Баня, красива и свежа. И…

Едва тогава забеляза малката сапунерка. Ухилен Шрек.

Сякаш нечии ръце прегърнаха сърцето й.

— Направил си я за Кали?

— Реших, че ще има нужда от свое местенце, на което да расте. Нали знаеш, че двамата с Кали ще се женим. Не може булката ти да живее в недовършена стая.

Очите й започнаха да парят.

— Тя спомена нещо. Как ще се ожените?

— Да ти обясня ли?

Тя се обърна към него.

— Какво?

— Неподходящ момент. — Притеснен и разочарован, той прокара ръка през косата си. — Обикновено избирам момента. А този може би не е най-добрият. Искам тя да си има своя стая, която да я радва. Искам да се чувства удобно тук. Понякога може да решиш да останеш, така че тя ще има своя стая. А ти ще имаш кабинет на третия етаж.

— Кабинет ли?

— Все още не съм го започнал, защото може да решиш да е някъде другаде, но ми се струва, че тази стая е подходяща. Ще бъде точно срещу моя. Идеята за кабинет на първия етаж ми харесва — добави той, — но на третия може да се работи далече от жилищното пространство.

Тя все още не схващаше.

— Ще ми направиш кабинет, така ли?

— Че как ще управляваш бизнес, ако нямаш кабинет?

Тя пристъпи към прозореца и погледна Кали и кучето.

— Не съм говорила с теб по този въпрос.

— Госпожица Вай говори.

— Да, разбира се. Мислиш ли, че ще мога да се справя? Да започна и да управлявам свой бизнес?

— Мисля, че можеш да направиш всичко. Вече си го показала. Какво може да те спре? Така и двете ще си имате свои кътчета, а ти ще можеш да прекарваш тук повече време. Да видим дали ще ти хареса.

— А ти, Грифин? Харесва ли ти?

— Обичам те. Мога да почакам. Много ти се стовари на главата, Шелби. Аз ще почакам, но искам вие двете да сте тук колкото е възможно повече. Искам да бъдеш моя. Искам…

Той замълча, а тя поклати глава.

— Кажи го. Извоювал си го.

— Искам Кали да е моя. По дяволите, тя ме заслужава. Добър съм за нея и ще продължа да бъда добър. Обичам я и тя трябва да е моя. Това е втората част, но тя е не по-малко важна от първата, за нас двамата с теб.

Тя седна на перваза на прозореца и си пое дълбоко дъх.

— Аз ще бъда тук, на разположение и на двете ви. Тук тегля чертата. Ти знаеш какво е страх, защото си го преживяла. При този страх ти се струва, че не е останала и капчица кръв в тялото ти. Всичко се е отцедило от теб, останал е единствено страхът. Това е било, когато той те е заловил, Шелби, но ти ще научиш какво е да си с мен. Също и Кали.

— Познавам страха. Знам за какво говориш. Усетих го, и той беше смесен с ужасна, заслепяваща ярост. Двете се бяха слели в едно вътре в мен. Страхувах се, че ако той направи онова, което се канеше, никога повече няма да видя детето си, нито да я завия вечер, нито да я гледам как си играе и учи. Никога нямаше да избърша сълзите й. Страхувах се, че няма да видя и теб повече — да ме прегърнеш или да вземеш ръцете ми в своите. Толкова много неща, че не мога да ги кажа всичките. Ще ми отнеме цял живот. Същевременно знаех, че ще дойдеш. И ти наистина дойде.

Тя си пое отново дъх.

— Никога досега не съм ти казвала, че те обичам.

— Ще стигнем и до това.

— Какво ще кажеш за сега?

Тя забеляза промяната в лицето и очите му. Сърцето й се усмихна.

— Сега ме устройва.

— Не ти казах, че те обичам, защото нямах доверие. Не в теб, Грифин — на теб имам пълно доверие, още от самото начало, и това малко ме плашеше. Нямах доверие на себе си.

Тя притисна ръце към сърцето си — можеше да се закълне, че усети как то се уголемява.

— Всичко се случи толкова бързо, че си казах, че не бива да се оставям на течението. Не биваше да се отпускам по вълните. И въпреки това го направих. Точно така. Обичам те. Обичам те какъвто си, обичам начина, по който се държиш с мен и Кали. Може би яростта и страхът ме накараха да прогледна, но сега пред погледа ми е ясно. Направил си тази стая за Кали — само за нея. Тя вече е твоя. Аз също.

Той пристъпи към нея и хвана ръцете й.

— Това „да“ ли беше?

— Цял букет „да“-та. Не слушаше ли?

— Малко се поизгубих, след като чух „обичам те“. — Той я привлече към себе си и светлината и дъгите от кристала ги докоснаха.

— Обичам те — прошепна тя. — Тази любов ме изпълва, озарява ме. Също като Кали. Не знаех, че някой друг може да ме накара да се чувствам по този начин. Ти обаче ме караш да се чувствам точно така.

Той я залюля в прегръдките си, очарован от чутото.

— Никога няма да спра.

— Вярвам ти. Вярвам ти и… ще създадем прекрасни неща заедно. Мога да погледна отвъд днешния ден и да видя утрешния — седмиците, месеците и годините, които идват.

— Трябва да ти купя пръстен. Трябва да купя пръстен и на Кали.

Сърцето й се разтопи.

— Прав си. Тя те заслужава. Ще пазя светлината в теб. — Тя се отдръпна и обхвана лицето му с ръце. — Искам още деца.

— Веднага ли?

— Почти. Не искам да чакам. Ние с теб имаме подход към децата, а Кали трябва да има голямо, шумно семейство.

Той се беше ухилил щастливо и умните му очи блестяха.

— Колко голямо?

— Още три, та да станат четири.

— Четири е постижимо. Къщата е голяма.

— Имам невероятни идеи за къщата, които не съм споделяла с теб.

— Наистина ли?

— Да. И за някои от тях няма да има отстъпки. — Тя го прегърна. — Ще работя с теб за къщата, семейството и живота ни. Ще създадем нещо силно и красиво заедно.

— Вече сме започнали. Ако ще осъществяваш всички тези идеи и ще ми помагаш с къщата, трябва да се преместиш в най-скоро време.

— Какво ще кажеш за утре?

Тя забеляза изненадата му с удоволствие, след това видя и радостта.

— Утре става. Дума на деня. „Става“. Всичко става.

— Да отидем да кажем на Кали.

— Хайде. Останете за вечеря — предложи отново той, когато заслизаха. — Останете през нощта. Останете за закуска. Знам, че за нея все още няма легло, но ще измислим нещо.

— Знам.

Излязоха от старата къща, която правеха своя. Тръгнаха към малкото момиченце и дебелото кутре, които тичаха сред облаците балончета, а зад тях хълмовете зеленееха и облаците прекосяваха наситеносиньото небе. Водата ромолеше приятно около камъните под шарената сянка.

Беше намерила пътя към дома, помисли си Шелби.

Беше пристигнала вкъщи.