Нора Робъртс
Лъжецът (16)

16.

Спря в началото на малката алея, която водеше към старата къща на Трипълхорн, сложи си отново блясък за устни и се огледа критично.

Добре, вече нямаше тъмни кръгове под очите, а цветът на лицето й не се дължеше изцяло на ружа, който баба й настоя да пробва.

Косата й, разрошена от вятъра, изглеждаше небрежна и красива. Най-добре да я остави така, реши тя.

Пое си дълбоко дъх.

Не беше ходила на среща — на истинска среща, и всеки път, когато го кажеше, си напомняше, че това не е точно среща — откакто се качи заедно с Ричард на самолета за Вегас, за да се омъжи.

Поне навремето си мислеше, че отива да се омъжи.

Преди това бе ходила на много срещи, разбира се, напомни си тя — както в училище, така и в колежа. Всичко обаче й се струваше объркано, замъглено, защото бе минало безкрайно много време.

А той приготвяше вечеря, което правеше срещата сериозна, нали? Замисли се. Не помнеше някой някога да й е приготвял вечеря.

Може би това не правеше срещата сериозна. Може би, след като завършиш гимназия и колежанските години отминат, това бе нещо, което хората — зрелите хора — правеха от време на време.

А и тя прекалено много се замисляше.

Зави и колата заподскача по тясната алея — очевидно, той все още не се беше заел с нея. След това спря и погледна напред.

Открай време харесваше чара на старата къща, закътана сред зеленината, леко обърната към малко поточе.

Сега й се стори още по-красива.

Той беше разчистил отвън, и така къщата изглеждаше различна. Забеляза, че е измил с пароструйка старите камъни и ги е укрепил с цимент и хоросан, така че те изпъкваха в различни оттенъци на кафявото и златистото сред дърветата.

Беше монтирал чисто нови прозорци, нови врати, вместо старите счупени, а покритата веранда беше с бронзови перила.

Беше запазил повечето стари, красиви дървета, кленовете и дъбовете — зеленината им хвърляше плътна сянка; имаше два нови дряна, в момента цъфнали, все още с нежни зелени листенца. Сигурно му е било много трудно да почисти бурените около къщата — това си беше тежка и неблагодарна работа. Колкото и време да беше вложил, си струваше. Сега се виждаха млади азалии и рододендрони, а по-старите се гушеха в сенките.

Беше се заел да направи нещо като тераса в далечния край, следвайки извивките на терена. Каменните стени бяха почти завършени и много приличаха на камъка от основата на къщата. Представи си как би изглеждала завършена, заобиколена с храсти и цветя.

Очарована от видяното, забравила, че е нервна, тя остави вана зад неговия джип, притисна до гърдите си саксията с планински лавър, който му носеше за къщата, и тръгна към просторната предна веранда.

Харесаха й двата дървени шезлонга, боядисани в наситено зелено, грубата дървена маса и пънът, който бе поставил между тях. Тъкмо вдигаше ръка, за да почука, когато той отвори вратата.

— Чух двигателя на колата.

— Вече съм влюбена в къщата ти. Сигурно си вложил много труд, за да почистиш около нея и да изкорениш бурените и храсталаците.

— Не ми се искаше да махам шипките. Те придаваха на това място облик като в „Спящата красавица“. Изглеждаш прекрасно.

Той самият изглеждаше чудесно — обръснат, със светлосиня риза с ефект на избеляло; ръкавите му бяха навити до лактите.

Хвана я за ръката и я поведе навътре.

— Радвам се, че обичаш растенията — значи ще намериш място на това.

— Благодаря. Аз само…

— О, боже!

Шокът в гласа й го накара да се огледа бързо за огромния паяк, който от седмици се опитваше да прогони от къщата.

Но тя се обърна и лицето й грейна.

— Грифин, това е чудесно, прекрасно!

Той бе махнал стените и някогашният тъмен, тесен коридор се бе превърнал в просторно фоайе, което водеше към стая с камина от полиран камък. Ранната вечерна светлина нахлуваше през прозорците без пердета и се отразяваше в лъснатия дъбов паркет.

— Все още не използвам много това помещение, затова сложих един стар диван и две кресла. Още не съм решил в какъв цвят да го боядисам, така че… Не съм го боядисал.

— Говоря за простора — каза тя и пристъпи напред. — Надничала съм през старите прозорци толкова пъти, дори счупих един, за да вляза и да обиколя къщата. Това оригиналният под ли е?

— Да. — Всеки сантиметър от него му доставяше удоволствие. — Работата беше доста, но оригиналът е най-хубав, стига да го запазиш. Където можах, използвах оригинални лайстни покрай стените; където не ставаше, се опитах да ги докарам като някогашните.

— А гипсовият медальон на тавана? Мечтала съм за него седмици наред, след като влизах тук. Ами малките личица около кръга!

— Колкото красиви, толкова и стряскащи. Все още не съм открил подходяща светлина. — Той също вдигна поглед към гипсовия медальон. — Трябва да е нещо, което ми прави силно впечатление.

— Трябва да има старинен вид. Няма да подхожда нещо ново и лъскаво. Кухнята и баните са едно, а другото… Ама и аз, какво ти обяснявам, след като ти си знаеш работата. Искам да видя всичко.

— Все още не съм го довършил. Някои неща съм започнал, но после не бях в настроение. Не ми се иска да направя нещо, което не е както трябва, или да го оставя недовършено.

Трябваше да боядиса стаята в топло, наситено златисто — нито ярко, нито тъмно, а топло, като старо злато. Трябваше да остави прозорците без завеси, за да се виждат прекрасните кантове, и…

Тя реши, че трябва да спре да си представя как би могло да бъде.

— Нали не го правиш сам?

— Не. — Той стисна отново ръката й и я поведе към задната част на къщата. — Мат направо ми робува — готов е да бачка за една бира — когато има време. Също и Форест. Клей е идвал няколко пъти. Татко беше тук; идва за по седмица-две, когато има време. Също и брат ми. Мама помогна да изчистя храсталаците и бурените и заяви, че съм й длъжник за четиринайсетте часа работа.

— Половин баня — посочи той, и тя се разсмя.

Надникна вътре.

— О, каква мивка! Прилича на онези, старите, на краче. Все едно винаги е била тук. А този античен вид на аксесоарите много отива на лампата. Имаш великолепен усет, Гриф, както и за цветовете. Запазил си всичко топло, естествено. Тази къща няма да търпи нищо дръзко или лъскаво. Какво е това тук?

— Инструменти и материали. — Замисли се и отвори старата плъзгаща се врата.

— Какви прекрасни, високи тавани — каза тя, очевидно, без да обръща внимание на струпаните инструменти и греди, на тубите и праха. — Още един медальон на тавана. Казват, че първият господин Трипълхорн бил метър и деветдесет и осем и къщата била построена, за да му е удобно. Камината работи ли?

— В момента не. Вероятно трябва да се инсталира газова система. Трябва да се облече с тухли, или може би от каменни плочи или гранит. Така не става, рони се.

— Каква ще бъде тази стая?

— Най-вероятно библиотека. Имам чувството, че къща като тази трябва да има библиотека. — Той махна с ръка. — Вградена библиотека около камината, стълба за най-горните рафтове, нали разбираш? Голямо кожено канапе, може би витраж на тавана, стига да намеря подходящ. Ще стане някой ден. — Той вдигна рамене.

— Има още две стаи, с които обмислям какво да правя. Не исках широко пространство. То е добра идея, но така ще изгубя оригиналния облик.

— Сега имаш най-доброто и от двете. Тук може да стане чудесен хол или кабинет на първия етаж, гостна. — Тя надникна в друга празна стая. — Има прекрасна гледка към дърветата и малката извивка на потока. Ако си направиш тук кабинет, може да разположиш бюрото в средата на стаята, за да виждаш навън, без гърбът ти да е към вратата. Освен това можеш… Пак започнах.

— Давай. Идеята е чудесна.

— Аз щях да ставам музикална сензация, но дизайнът ми е слабост. Ходех на курс в колежа.

— Сериозно? Защо не знам за това?

— Беше отдавна.

— Значи ще използвам уменията ти. Сега обаче, ще ти донеса вино.

— С удоволствие ще изпия една чаша. — Само една, помисли си тя — така щеше да има достатъчно време ефектът да премине, преди отново да шофира. — Мирише много хубаво. Да не би да си…

Тя млъкна, обзета от почуда.

Всичко тук бе открито и просторно. Помнеше стаите, които приличаха на зайчарник, схлупената трапезария, отделена със стени и врата от малка, още по-мрачна кухня, която вероятно е била на прислугата или на готвачката. А сега през стъклената врата се разкриваше прекрасна гледка към хълмовете, дърветата и потока.

— Тук май действах по-дръзко.

— Не е дръзко. Красиво е. Погледни колко е голяма мивката. Много ми харесва, че повечето шкафове са със стъклени вратички.

— Нищо че повечето са все още празни.

— Имаш достатъчно време, за да ги напълниш. Аз щях да обиколя битаците и гаражните разпродажби, за да си купя стари съдове. Може би стари чайници или чаши. И…

Тя замълча, преди да е преобразила цялата му къща.

— Така естествено се преминава в трапезарията, а това сигурно е дневната. Можеш да живееш само в тази стая. Има предостатъчно място. Какво е това?

— Покривни плочи.

— Чудесно решение. Много красиво. Мама направо ще полудее по този кухненски плот. Харесват ми светлините, бледият кехлибарен цвят на фона на бронза. Ти ли си дизайнерът?

— Татко, Мат и двама познати инженери също дадоха своя принос. И един архитект. Когато растеш със строител, си създаваш връзки.

— Но работата е твоя. Личи, че си пипнал всичко. Не съм виждала по-красива кухня, която да пасва толкова добре на къщата. Имаш всичко необходимо, но обликът й е запазен. Можеш да побереш половината Ридж тук. Сигурно е истинско удоволствие да готвиш.

— Не съм много по готвенето. — Той подръпна ухото си. — Само основни неща. Но винаги съм си казвал, че ако имам къща, сам ще си направя кухнята и тя ще бъде невероятна. Кухнята е сърцето на дома.

— Така е, а тази е голяма и красива.

— Още не си видяла най-хубавото.

Той й подаде чаша вино, взе своята и тръгна към стъклената стена. Когато отвори вратите, те се сгънаха като акордеон и двамата излязоха.

— Това е най-хубавото. Направо фантастично. Топли вечери, слънчеви утрини; може да ги оставиш отворени. Стават и за партита.

Тя излезе навън и въздъхна.

— Въпреки това остава още много работа. Тук почти не съм започнал.

— Гледката е страхотна.

Докато беше с нея, той огледа все още неоправения двор чак до зелените хълмове. Те бяха обвити в мъгла в сгъстяващия се сумрак.

— Така е. Във всеки сезон — добави той. — Преди два месеца гледах снега, а по високото той остана бял или сребристосив чак до април. А миналата есен? Никога не бях виждал такива цветове, макар че в Мериленд бях свикнал на красива есен. Ами просторът! Те просто са се устремили към небето. Всеки ден са окъпани в светлина.

На него му харесваше, помисли си тя, и разбираше защо е така. Старата къща на Трипълхорн имаше късмет, че той я е купил.

— Чува се ромоленето на потока — подхвърли тя и си каза, че този звук е по-романтичен и от цигулка. — Имаш огромна градина, може да посадиш цветя, които да привличат пеперуди и колибрита. А слънцето ще помага на билките пред кухнята да растат — когато решиш да готвиш.

— Защо не ми помогнеш?

— Аз имам доста крайно мнение за тези неща. — Тя вдигна лице към ветреца. — Може да посадиш плачещи върби и да си вземеш вятърен чан за стария дъб. Звукът му обаче трябва да е дълбок, наситен, мъжки. И да сложиш няколко хранилки за птици, но да са високо над верандата, иначе мечките ще започнат да ти идват на гости.

— Не ги искам. Видях две да се тътрят в гората — когато се загледах. Не ги искам по-близо.

— Завиждам ти за къщата, Гриф. Обликът й, атмосферата, потенциалът и историята й са невероятни. Приятно ми е, че някой, когото познавам, се занимава с нея, още повече, че ти знаеш какво правиш. Нямах представа, че си толкова добър.

— Наистина ли?

Тя се разсмя, поклати глава и се обърна към него.

— Искам да кажа, че си много добър в работата. Видях какво правиш, и в момента виждам какво двамата с Мат правите за мама. Но това не е просто да промениш нещо или да го подобриш, да го разкрасиш или да го направиш по-функционално. Ти съживяваш нещо, което другите са отписали.

— Дойдох да видя имота без сериозни намерения и се влюбих на мига.

— Според мен е стоял запустял години наред, за да отвърне на любовта ти. Не знам какво мирише толкова хубаво, но се надявам да почака още малко. С удоволствие ще поседя тук известно време.

— Ще издържи. Дай ми една секунда.

— Какво ще вечеряме? — попита тя, когато той отиде да изключи печката.

— Надявам се да поднеса пене с пикантен доматен сос с черни маслини и босилек.

Тя се усмихна, когато той тръгна към нея.

— Как разбра, че това е едно от любимите ми ястия с паста?

— Екстрасенс съм.

— Не си. Много е мило, че си открил какво харесвам и си се постарал.

— Ще ми кажеш колко е мило, след като го опиташ — може да се окаже ужасно. — Това наистина го притесняваше. — Не съм правил канолите, така че трябва да са добри.

— Каноли ли ще ядем?

— Не съм ги правил, нито пък италианския хляб. А салатата е готова. Повече от това не мога да направя.

— Ти си първият мъж, който ми приготвя вечеря, и ми се струва страхотно.

— Какво?

— Вечерята ми се струва страхотна.

— Не, питах за другото. — Той завъртя пръст във въздуха. — Аз ли съм първият мъж, който ти приготвя вечеря?

— Не броя татко и дядо, които са пекли геройски разни неща на скарата.

— Ами… ако знаех, че съм първият, щях да купя хубави чинии, или нещо друго.

— Не искам хубави чинии. Имала съм хубави чинии. Храната в тях има същия вкус както всеки ден.

Той се замисли за момент.

— Разчитам на две неща, когато искам да сготвя за някоя жена и да я впечатля. Едното е, както сигурно се досещаш, пържола на грил, огромен печен картоф и вече познатата ти готова салата. Другото, с което се опитвам да впечатлявам, е пиле с вино. Много добър съм станал.

— Защо тогава не вечеряме пиле с вино?

— Защото не исках да направя нещо толкова обичайно за теб; освен това исках първо да разгледаш.

Той взе чашата й, остави я, остави и своята и я привлече към себе си.

Имаше чувството, че тя ухае на планински залез. Свежо, приятно, с блестящи крайчета. Прокара пръсти през къдриците на дългата, буйна коса.

Напомни си да не избързва, да не става настойчив, докато притискаше устни в нейните.

Отдръпна се.

— Това е, за да не си помислиш, че съм забравил да те целуна за „здравей“.

— Не помислих. Дори не се сетих. Недей… о, по дяволите, по дяволите!

В следващия момент тя му се нахвърли. Извади го от равновесие, прогони всяка здрава мисъл от главата му и кръвта му кипна изведнъж.

Той отстъпи две крачки, за да възвърне равновесието си и я прегърна, за да не паднат от верандата. Едва се въздържа да не дръпне роклята през главата й.

Тя беше като земетресение, като експлозия от безразсъден огън, който разпращаше искри навсякъде. Умът му пламна сред пепел и дим.

Той я завъртя и я притисна към колоната. Тъй като ръцете му бяха свободни, ги пъхна под роклята й, погали бедрата й.

Тя потръпна, изстена до устните му, а след това скъса и последната нишка контрол, като потри бедра в неговите.

Той се отдръпна.

— Чакай.

Тя стискаше косата му и придърпа главата му отново към себе си.

— Защо?

Той се изгуби отново — за момент, за цял живот.

— Чакай — повтори той и притисна чело в нейното. — Дишай.

— Дишам.

— Не, говорех на себе си. Аз трябва да дишам. — Пое си дъх веднъж, след това още веднъж. — Добре.

Тя очевидно реши, че това е всичко, и го привлече отново към себе си.

— Не, исках да кажа… — Той реши дилемата, като я вдигна на ръце и я притисна към себе си. Господи, трябваше ли да е толкова фина и мека? — Добре, да си поемем дъх и двамата. Поеми си дъх — веднъж, втори път.

Ръцете му бяха здрави, уверени, поне така си мислеше. Много здрави. Ръце като на хирург. Защо тогава трепереха?

Стисна раменете й и я отдалечи на една ръка разстояние. Просто я погледни, помисли си той — погледни тези огромни, блестящи очи, почти лилави на меката светлина.

Напомни си за неуспешния й досегашен опит.

— Дали да не… не искам да те карам да избързваш.

Нещо заблестя в очите й и гърлото му пресъхна.

— Имам ли вид на човек, когото карат да избързва?

— Не знам. Може би. Работата е там, че ако не изчакаме минута, ако не си поемем дъх… нещо такова, ще се озовем голи на верандата.

— Добре.

— Добре, значи… — Той отпусна ръце и отстъпи предпазливо назад. — Трябва ни минута.

— Искам да кажа, че нямам нищо против, ако се окажем голи на верандата.

Той отново остана без дъх.

— Убиваш ме, червенокоске.

— Знам, че от много време съм била на сухо, както казват, но съм наясно, когато един мъж ме желае. Дори да не бях прочела знаците, ти ми го каза ясно онзи ден в кухнята на мама, докато пиехме кола.

— Ако не те исках, щях да съм пълен глупак, а мама с гордост заявява, че не е отгледала такъв.

— Искам те отново до мен, така че новината е добра.

— Да… много добра… и аз прочетох знаците. Само че при дадените обстоятелства планът беше да те размекна с вечеря, да излезем още няколко пъти и чак тогава да те вкарам в леглото си.

Тя се облегна на колоната и кимна. Весели искрици припламнаха в очите й.

— А ми се струва, че имаш планове, както лични, така и професионални.

— Така се получава най-добре.

— Не обичаш ли изненадите?

— Напротив. — Честита Коледа, честит рожден ден. Да се съблечем голи на верандата. О, боже. — Харесвам ги — успя да изрече той.

— Може би ти трябва минутка, за да свикнеш с мисълта.

— Очевидно.

Този път тя се усмихна бавно.

Лилавите очи, косата като на русалка, тялото като стъбло на роза…

Да, тя направо го убиваше.

— Искаш ли да чуеш плана ми? — попита тя. — Той изникна сега, в момента, но ми се струва осъществим.

— Слушам те най-внимателно.

— Планът ми е да пропуснем размекването с вечерята и двете допълнителни излизания. Връщаме се към онова, което и двамата искаме, след като останем голи на верандата.

— Ти си пълна с изненади. Отговорът обаче е „не“.

Тя въздъхна.

— Костелив орех си ти, Грифин.

— Искам да кажа, че няма да се събличаме голи на верандата. Този път ще бъде по-добре.

— Че какво може да е по-хубаво от това да сме голи на верандата?

— Този път. — Този пръв път, помисли си той. Този пръв изненадващ път. — Не съм ти показал втория етаж.

Тя наклони глава и усмивката й стана по-широка.

— Не си.

— Държа да ти го покажа. — Протегна ръка към нея. — Много.

Тя отпусна ръка в неговата.

— И аз искам, но може да съм позабравила как става.

— Според мен не си — отвърна той, докато се връщаха в кухнята. — Не се тревожи, аз ще те насочвам.

Тя спря и докосна чантата, която бе оставила на плота.

— Много интересно, мама ми даде презерватив, преди да тръгна насам.

— О, боже. — Той прокара ръка по лицето си. — Ще й благодаря, че се е сетила, но ще се почувствам много неудобно. Както и да е, аз съм предвидил. Ето.

— Добре тогава.

— Да минем по задното стълбище.

— Бях забравила, че има задно стълбище. Много обичам къщи със задно стълбище.

— Аз харесвам това. Ще го обновя, но е здраво.

Той щракна ключ и над тях светна самотна гола крушка.

— И до това ще стигна.

— Ще бъде чудесно, но сега е сенчесто и мрачно. Харесва ми как се извива и вървиш ту наляво, ту надясно.

— Ние сме наляво.

— Колко стаи има?

— Седем на втория етаж. Аз ще ги направя на пет. Сега са шест, след като реших голямата спалня да е отпред.

— С прекрасната покрита веранда.

— Точно така. Третият етаж е истински лабиринт от малки стаички и странни ъгли. С него ще се занимавам по-късно.

Завладя я спокойствие. Осъзна, че не бе очаквала да се чувства толкова спокойна, докато вървяха по дългия сенчест коридор. Беше й приятно. Беше развълнувана, много развълнувана, но не и нервна. И никак не се притесняваше.

У него имаше нещо, помисли си тя, което я караше да се отпусне.

— О! Двойна врата. Елегантно и семпло, така че да отива на останалото.

— Не е довършено — каза той, след това отвори вратата и светна лампата.

— Прекрасно е. Ще стане прекрасно. Виж само как вечерната светлина нахлува през тези врати. Ами камината! От черен гранит е. Невероятна. Забележително!

— Все още не съм избрал цвета на стените. — Той кимна към стената, на която се виждаха широки линии в различни нюанси. — Намерих металния полилей на битпазара. Лъснах го, смених жиците. Търся и други осветителни тела, които да му подхождат, но в момента използвам стари семейни неща. Леглото обаче е ново. Поне матракът. Самото легло открих преди две седмици. Пак на битпазара.

Тя прокара пръсти по извитата табла. Гладка е, каза си — яка и семпла.

— Много красиво.

— Кестен. Чудесно дърво. Имаше нужда от малко работа.

— Както и почти всичко. Преди това къде спеше?

— В спален чувал върху надуваем дюшек. Само че имах намерение да те доведа тук, затова реших да купя истинско легло. Радвам се, че не изчаках.

— И аз. — Обърна се към него. — Радвам се, че и двамата не изчакахме.

Той отвори вратата на верандата и пусна вечерния въздух, след това щракна друг ключ, за да пусне камината, преди да загаси лампата.

— Така добре ли е?

— Повече от добре. Съвършено е.

Пристъпи към нея и обгърна кръста й с ръце.

— Намираме се, където искаш да бъдеш, нали?

— Точно така. — Малко учудено, тя вплете пръсти в косата му. — Ти също си изненада, защото не очаквах да бъда с някого още дълго време. — Вдигна ръце и го прегърна през врата.

Този път целувката беше дълга, бавна и дълбока. Също като първия път, тялото й се разтопи като свещ на слънцето.

Всички тези мисли, каза си тя — този невероятен трепет. Беше забравила повече, отколкото помнеше.

Остави се на течението, носеше се като пухче от глухарче, подето от летния бриз. Идваше буря. Тя усещаше как се надига в нея, но преди това настъпиха тишина и спокойствие.

Вдигна ръце към лицето му. Потръпна в очакване, когато усети как той сваля ципа на роклята й.

Гриф прокара пръст по гръбнака й, спусна го надолу. Лекото докосване я накара да се извие към него. Тя измърка, когато той плъзна ръце към презрамките на роклята и ги смъкна от раменете й.

Роклята се плъзна на пода.

— Красота — прошепна Гриф и спусна еротично загрубелите си пръсти по дантеления ръб на сутиена й.

— Сърцето… бие прекалено бързо.

— Усещам.

— Твоето. — Тя положи длан върху сърцето му, облекчена, че бие така бързо и силно под дланта й. — Моето също.

Започна да разкопчава ризата му и се засмя задъхано, когато усети, че пръстите отказват да й се подчиняват.

— Треперя отвътре. Също и отвън.

Той вдигна ръка, за да й помогне, но тя го спря.

— Не, искам аз да го направя. Ще трябва да изтърпиш неумелите ми опити. Искам… — Усети как той потръпна, когато тя най-сетне успя да разкопчае ризата му и да погали кожата му. Вдигна поглед към него. — Искам всичко.

Тя го пречупи, прекъсна и последната нишка от самоконтрола му. Ахна, когато той я вдигна и я положи на леглото.

Тя бе слаба като вейка, част от него се страхуваше да не я нарани. Дори тази мисъл се изгуби, когато тя се изви към него, сграбчи го и го задържа близо до себе си.

Слънцето хвърляше последните си кървави отблясъци, а козодоят призоваваше партньорката си.

Бурята изригна в нея, гореща, помитаща. С нея се надигна и неутолимото желание за още.

Той имаше мускули като желязо, въпреки че бе слаб и висок. Гърбът му бе като изваян. Какво удоволствие бе да го усеща под ръцете си. Бе истинско удоволствие да усеща как тежестта му я притиска в леглото.

А твърдите му груби ръце пълзяха по цялото й тяло. Те не събуждаха нужда — събуждане бе твърде неудачна дума.

Бе нещо като възкресение.

Устните му поеха зърното й и тя усети зъбите му, езика, а ръката му се плъзна между краката й. Оргазмът я разтърси, остави я шокирана и разтреперана.

Той не спря, започна да я възбужда отново.

Тя бе камъче в катапулт и полетя. Беше безпомощна и разтърсена. Тялото й сега бе отворено и той го взе, даде й още, така че усещанията се преплетоха, нуждата се превърна в пулсираща болка.

След това той навлезе в нея и удоволствието потече в кръвта й.

Понесе се с него. Сърцата им биеха едновременно, нейното препускаше заедно с неговото. Косата й с цвета на залез се разстла по чаршафите, кожата й заблестя в сумрака.

— Шелби. Погледни ме. — Тялото му копнееше за освобождение, за последния скок. Той обаче искаше да види очите й. — Погледни ме.

Тя ги отвори — тъмни, замаяни — и се вгледа в него.

— Ти си всичко — каза той и се остави на удоволствието.