Нора Робъртс
Лъжецът (15)

15.

Шелби бе застанала до плота в спретнатата малка кухня на Ема Кейт и гледаше как приятелката й пъхва лазанята във фурната. Нямаше много време, но искаше да използва малкото, с което разполагаше, за да види Ема Кейт и апартамента й.

— Довечера ще правя супер секс. — Ема Кейт се усмихна хитро и нагласи таймера на фурната. — Лазанята със спанак е любимата на Мат, а на връщане от клиниката купих бутилка хубаво вино. Спанакът може и да не влиза в представите ми за романтична вечеря за двама, но за него е върхът. Аз пък ще обера овациите.

— Отношенията ви са прекрасни. Виждам колко много си подхождате. И апартаментът ви много ми харесва.

— И на мен.

Тя се обърна и надникна през вратата — Мат беше свалил вратата и я бе подпрял на една стара яка маса, която поправяше; на нея довечера щяха да похапват лазаня.

— Когато Мат и Гриф седят тук, мислят как да махнат тази стена или какво да направят със стената между двата реда шкафове. Някой ден просто ще оставя Мат да прави каквото иска и да построи къща от нулата. Все за това говори.

— Ти искаш ли?

— Той е като вързан за мен. Иска уютно местенце сред хълмовете, в гората, като на Грифин. Разбирам го. Нещо тихо, спокойно, само наше. Може да се науча на градинарство. Но сега най-лесно ми е да изляза оттук, да повървя няколко минути и да вляза в клиниката.

— Няма ли да е забавно да построите къща от нулата? Ще решите къде искате тази или онази стая, къде да бъдат прозорците — всички подробности?

— Вие тримата можете да си говорите безкрайно по тези въпроси — заяви Ема Кейт. — Аз ставам нервна в мига, в който разговорът вече не се отнася до цвета на стените. В апартамент като този, всичко е установено.

— Искаш ли да опитаме виното?

— Не, благодаря. Скоро трябва да тръгвам. Исках да те видя, да разгледам апартамента. Независимо дали всичко е установено или не, този апартамент ти отива, Ема Кейт, светъл и приятен е — каза тя и влезе в хола с меко червено канапе, по което бяха пръснати пъстри възглавници. Плакати с големи, красиви цветя придаваха цвят и чар на обстановката.

— Някои от нещата са по идеи на Мат. Това цвете е от издънка, която е взел от баба си. Гледа го като първородното си дете. Много мило.

Тя погали Шелби по ръката.

— Бях решила да ти дам известно време, но виждам, че нямаш желание да говориш за снощи и за цялата тази работа.

— Наистина. Но мога да ти кажа, че тя не се казва нито Натали, нито Мадлин, а Мелинда Уорън. Мъжът, от когото каза, че трябвало да се страхувам, е Джеймс Харлоу. Избягал е от затвора, Ема Кейт, някъде около Коледа.

Тя извади телефона си.

— Форест ми изпрати негова снимка — внимавай, ако случайно го видиш. Форест каза, че по всяка вероятност си е сменил прическата; може да изглежда по-различно. Един и деветдесет е, сто килограма — това няма как да го промени.

— Ще се оглеждам. Това е снимка при арест, нали?

— Май да.

Ема Кейт погледна отново и поклати глава.

— Човек би си казал, че ще изглежда страшен или злобен на такава снимка. А той има добродушен вид. По-скоро ми прилича на момче, което е играло футбол в гимназията, а сега преподава социология и е треньор.

— Благодарение на този добродушен вид са успявали да лъжат и мамят.

— Може и да си права. Мислиш ли, че той я е убил?

— Че кой друг? — Шелби си зададе точно този въпрос — кой друг? — поне десет пъти. Така и не измисли друг отговор.

— Сигурно разпитват и всички, които са били там снощи, и хората от града. Форест каза, че се опитвали да се свържат с детектива, който разговаря с мен, но така и не успели.

— Сега е уикенд.

— Може и да си права. — Тя — говоря за Мелинда Уорън — наистина е била омъжена.

— За Ричард ли? — Този път Ема Кейт отпусна пръсти върху ръката на Шелби и ги остави там.

— Най-вероятно. Трябва да проверят документите, да поровят в миналото, за да са сигурни, че мъжът, за когото е била омъжена, е същият, за когото аз си мислех, че съм омъжена. Само че… По дяволите, Ема Кейт, това не е просто вероятно — знам, че е той.

— Шелби… Много ми е мъчно, че стана така.

Шелби се беше питала и за това. Наранена ли е? Може би тъжна? Беше ли ядосана?

Отговорът беше — по малко от всичко, но основното чувство бе на огромно облекчение.

— Радвам се. — Вече по-спокойна, тя отпусна ръка върху ръката на Ема Кейт. — Колкото и да е ужасно, радвам се, че е така.

— Не е ужасно. Бих казала, че е разумно. — Обърна се и преплете пръсти с тези на Шелби. — Радвам се.

— Той е мислел, че съм глупава, но аз просто съм била отстъпчива.

След като стисна ръката на Ема Кейт, Шелби възкликна:

— Вбесявам се, когато се връщам назад. Рядко използвам тази дума, но тя е много подходяща. Адски дразнещо е, Ема Кейт.

— Сигурно.

— Навремето си мислех, че постъпвам правилно, че така опазвам семейството си. Но ние не сме били семейство. Така мислех преди, но вече не. Край. Всъщност, не е край, докато не намерят онзи Харлоу. Нямам представа дали някога ще открият бижутата на жената и марките. Нямам представа какво е направил Ричард с тях.

— Това не е твой проблем, Шелби.

— Според мен е. — Тя пристъпи към прозореца и погледна навън. Видя дългата извивка на пътя, подредените една до друга сгради край тротоара.

Наоколо бе пълно с цветя, които очакваха лятото, надигнали яркочервени и дръзко сини глави, готови да заменят пастелните цветове на пролетта.

Имаше доста планинари с раници, забеляза тя; някои от местните се грееха на слънце на пейките пред салона на баба й и пред бръснарницата.

Видя кладенеца — само ъгълче от него. Младо семейство четеше табелата. Две момчета я накараха да се усмихне — гонеха куче на петна, което се дърпаше на каишката с изплезен език.

Гледката бе прекрасна. Оттук виждаше истинския Ридж.

За минута се пренесе отвъд извитата улица, хълмовете, магазините и цветята. Върна се към облаците, надвиснали над нея.

— Ако полицията може да открие всичко, което е направил Ричард — поне по-голямата част — не бих се притеснявала. Тогава ще се успокоя.

— А тревогите докъде те докараха?

— Доникъде. — Тя се обърна и се усмихна на практичното отношение на приятелката си. — Затова и не мисля по този въпрос непрекъснато. Може би, ако не мисля, ще ми хрумне нещо.

— Така е и с мен, когато съм във вакуум. Мразя тези моменти.

— Винаги си ги мразила.

— Да, затова и умът ми се лута. Но пък после нещо изскача.

— И аз на това се надявам. А сега трябва да се прибирам. Мама помага на Кали и приятелката й да направят градина за феи и искам да я видя. Помниш ли, когато мама ни помогна да си направим такава?

— Помня. Всяка пролет, дори като бяхме тийнейджърки, садяхме цветя. Трябва да опитам, ако ще правим къща.

— Може да направиш миниатюрна градинка на прозореца.

— Виж, за това не съм и мислила. Добре че ми каза — ще опитам със саксийни цветя. Ще стане много симпатично.

— И още как!

— Може… Чакай малко. — Ема Кейт посегна към телефона си, когато той изпиука. — Есемес от Мат — ще се прибере след половин час. Това означава почти цял час, защото помага на Гриф в къщата, а след това ще си поприказват. Ще обмислят това-онова.

— Обмислянето може да отнеме известно време. Във вторник имам среща с Гриф.

Ема Кейт вдигна вежди.

— Наистина ли? И го споменаваш чак когато си тръгваш?

— Самата аз все още не знам какво да мисля, но искам да видя къщата му. Винаги ми се е искало да видя какво ще постигне човек с идеи в тази къща.

Веждите на приятелката й си останаха извити.

— И да видиш къщата е единствената ти цел, така ли?

— Това е една от причините. Ако щеш ми вярвай, но нямам представа какво да правя с онова, което се оформя между нас.

— Добър въпрос. — Ема Кейт изви устни и вдигна показалците си. — Защо не опиташ с нещо, което не си правила през последните години. Ти какво искаш да направиш?

— След като задаваш въпроса по този начин… — Шелби се разсмя. — От една страна… може би малко повече от една… ми се иска да му скоча, но като реалистка си казвам: „Стой мирно, момиче!“.

— Коя от двете страни ще победи?

— Наистина не знам. Той изобщо не е бил на дневен ред, а на мен ми предстои още много.

— В сряда сутринта ще ти звънна, за да видя дали си отбелязала точка в секса с Гриф.

Този път Шелби вдигна вежди.

— Това не влиза в намеренията ми.

— А трябва — подхвърли Ема Кейт.

Може би щеше да го направи, каза си тя, докато се прибираше. Засега обаче имаше намерение да прекара уикенда с дъщеря си.

 

 

До понеделник така и не научиха нищо ново за Джими Харлоу. Човек с неговото описание не се беше мяркал около Ридж, нито пък бе разпитвал за брюнетката в хотела й в Гатлинбърг.

Шелби реши да бъде оптимистка. Каза си, че е най-добре да мисли, че той е приключил с онова, заради което е дошъл, и си е отмъстил на Мелинда Уорън, а след това се е махнал.

Паркира пред салона. Разполагаше с много време, затова отскочи до бара. Нямаше друг избор, освен да бъде оптимистка. Не всички хора бяха като нея.

Тя почука на вратата. Танзи отвори и я прегърна.

— Шелби! През целия уикенд мислих за теб.

— Много съжалявам за онова, което се случи, Танзи.

— Всички съжаляват. Влез и седни.

— Чака ме работа, но исках първо да те видя и да ти кажа, че ще ви разбера двамата с Дерик, ако решите да спрете „Петък вечер“.

— Защо да го правим?

— Никой от нас не е очаквал подобна случка на откриването.

— Тази случка нямаше нищо общо с нас, с теб, с бара. Вчера Дерик говори с шерифа. Казват, че е убийство за отмъщение, стара работа, която тя е довлякла след себе си.

— Аз също съм част от тази стара работа.

— А според мен не. Това е… — Тя бързо се сви на стола. — Все още ми се гади сутрин и понякога ми се вие свят.

— А аз не спрях да ти досаждам. Чакай да ти донеса студена кърпа.

— Предпочитам джинджифилова бира.

Шелби скочи, отиде зад бара и наля джинджифилова бира върху счукан лед.

— Пий бавно, на малки глътки — нареди тя. След това взе чиста кърпа от бара, напои я със студена вода и я изстиска добре, за да не капе.

Когато се върна, вдигна косата на Танзи и сложи кърпата на врата й. Танзи въздъхна дълбоко.

— Сега вече наистина се чувствам по-добре.

— На мен ми помагаше, докато бях бременна с Кали.

— Случва се почти всяка сутрин, но обикновено преминава бързо. Понякога обаче е по-продължително. Най-вече гаденето.

— Знам. Не е честно нещо толкова прекрасно да разболява жената, но пък наградата накрая си струва.

— Повтарям си го всяка сутрин, когато бързам към тоалетната. — Въздъхна отново, когато Шелби обърна кърпата и притисна хладната страна към кожата й.

— Вече минава. Ще запомня този номер.

Тя протегна ръка назад и погали ръката на Шелби.

— Благодаря ти.

— Искаш ли няколко солени бисквитки? Мога да ти донеса от кухнята.

— Не, вече минава. Седни сега, искам да ти покажа един друг номер.

Шелби седна и Танзи я погледна в очите.

— Тази жена Уорън е била ужасна. Ако се съди по онова, което ми казаха, не й е пукало за никого, освен за нея самата. Не е заслужавала да умре, но си остава ужасна жена. Онзи, който я е убил, също е ужасен. Ти не си познавала тези хора, нали, Шелби?

— Познавах Ричард, или поне така си мислех.

Танзи махна с ръка.

— Дерик има братовчед в Мемфис, който продава дрога. Това не означава, че сме част от работата му. Прекалено разстроена ли си, за да пееш в петък? Ще те разбера, ако е така. Заради случката една от сервитьорките напусна.

— По дяволите! Много съжалявам.

— Майка й пощръкляла, казала, че е все едно да работи в „Шейди“, защото хората тук ги застрелват. Казала го така, сякаш се случва всяка седмица. Тя и без това беше мрънкало — добави тя и махна пренебрежително с ръка. — Лорна никак не съжалява, че тя си тръгна, нито пък аз.

— Не че съм разстроена. Ако вие с Дерик искате да продължа, ще дойда. Вече съм започнала да работя по новия плейлист.

— Тогава новите листовки ще бъдат разпратени още днес. В петък поставихме рекорд.

— Сериозно ли?

— Беше дори по-добре, отколкото когато пяха „Раф Райдърс“ от Нашвил. Приходите ни са по-високи с петдесет и три долара и шест цента. Пусни ми по мейла плейлиста си, и аз ще оправя машината. Как е майка ти? А другите?

— Справят се. Трябва да вървя на работа, преди баба да ми отреже заплатата.

Влезе в салона точно навреме и се зае със задълженията си. Измете вътрешния двор, поля цветята и отвори чадърите, за да могат клиентите да седят на сянка, когато искат.

Върна се вътре и сгъна кърпите, които не бе видяла, докато слушаше бърборенето на първите клиенти. Когато излезе, видя, че баба й е вече тук и на стола й има клиентка. Кристъл клюкарстваше доволно с една жена, докато й миеше косата.

Мелъди Бънкър и Джолийн Нютън седяха на столовете за педикюр, накиснали краката си в малки вани.

Не бе виждала Джолийн след завръщането си, а Мелъди — от деня, когато се отби в „Артфул Ридж“. Нямаше нищо против изобщо да не се виждат. Тъй като бе възпитана да се държи учтиво, тя спря пред столовете им, преди да отиде да види в какво състояние са манипулационните.

— Здравей, Джолийн. Как си?

— Я, че това е самата Шелби! — Джолийн остави лъскавото списание в скута си, тръсна глава и дългата й опашка подскочи. — Не си се променила ни най-малко, дори след преживяното. И ти ли ще си правиш маникюр?

— Не, аз работя тук.

— Така ли? — При тази новина Джолийн ококори лешниковите си очи. — Струва ми се, че май чух нещо такова. Мелъди, нали ти ми каза, че Шелби отново работи при Вай, както в гимназията?

— Точно така. — Без да вдигне поглед, Мелъди обърна страницата. — Виждам, че си послушала съвета ми, Шелби, и си намерила работа, която е по възможностите ти.

— Благодаря ти. Бях забравила колко е приятно да се работи тук. Приятен педикюр. — Тя тръгна към бюрото, вдигна телефона, записа час, а след това отиде да провери стаите.

С ъгълчето на окото си забеляза, че Мелъди и Джолийн са допрели глави, и чу острия кикот на Джолийн. Същата работа, както в гимназията.

Реши да не им обръща внимание — напомни си, че има по-важни неща, които я интересуват повече.

Когато минаваше отново през салона, Мейбълин и Лорилий — майка и дъщеря — се бяха настанили на ниски столове и си довършваха педикюра.

Значи са поискали луксозна услуга, помисли си Шелби и отиде да провери дали парафинът се е затоплил. Провери шкафчетата в съблекалните, изнесе използваните халати и довърши задачите си за сутринта.

Поговори си приятелски с една жена от Охайо, която бе решила да си почине след преход с годеника си, и предложи да й донесе обяд, тъй като жената си бе направила резервация за целия ден.

— Можете да хапнете навън, в градината, ако искате. Денят е чудесен.

— А може ли да изпия чаша вино?

— Ще ви донеса — увери я Шелби и й подаде няколко менюта. — Кажете ми какво искате, и някоя от нас ще отскочи да ви го купи. Към един и петнайсет. Тогава ще бъдете между ароматерапия и витаминна маска на лицето.

— Много ме глезите.

— Това ни е работата.

— Много ми харесва. Резервирах си часове днес, за да не обикалям планините три поредни дни. Тук е толкова хубаво, и всички са безкрайно мили. Може ли градинска салата с печено пиле, дресинга отделно? Искам и чаша шардоне, и тогава ще съм щастлива до края на деня.

— Имате ги.

— Жената отпред, собственичката — това майка ви ли е? Приличате си.

— Баба ми. Мама ще ви направи масаж на лицето малко по-късно.

— Баба ви ли? Шегувате ли се?

Шелби се разсмя с удоволствие.

— Ще й предам какво сте казали, това много ще я зарадва. Да ви донеса ли нещо друго?

— Не. Ще поседя тук и ще се отпусна.

— Разбира се. Саша ще дойде след десет минути и ще ви заведе на ароматерапията.

Върна се в салона усмихната и отиде при бюрото, за да поръча храна за един часа. Тъкмо се обръщаше към баба си, когато Джолийн я повика.

— Красив лак — отбеляза Шелби и кимна към пръстите на краката й, лакирани в лъскаво розово.

— Напомня ми за божурите на мама. Забравих да ти кажа, но ти си толкова заета. Чух, че пееш в петък в бара. Съжалявам, че не можах да дойда да те слушам, а след това чух какво се е случило и никак не съжалих, че не съм успяла. Щях да получа инфаркт, ако открия застреляна жена отвън.

Тя притисна драматично ръка към сърцето си, въпреки че сега нямаше никаква опасност.

— Разбрах, че я познаваш. Наистина ли?

Шелби стрелна Мелъди с поглед.

— Знам, че за теб Мелъди е достоверен източник на информация. Тя е уверена, че ще натиснеш нужните копчета и ще действаш както ти се каже.

— Шелби, аз само питах…

— Онова, което Мелъди ти е казала да попиташ. Отговорът обаче е „не“. Не я познавах.

— Съпругът ти обаче я е познавал — натърти Мелъди. — Но всъщност, той не ти е бил съпруг, нали?

— Очевидно не.

— Сигурно се чувстваш ужасно, че са те измамили по този начин — подхвана отново Джолийн. — Аз направо щях да умра, ако бях живяла с мъж толкова години и имах дете от него, а след това разбера, че си има друга съпруга.

— Е, аз все още дишам. Изглежда, не съм чак толкова чувствителна като теб.

Тя отстъпи крачка назад.

— В момента нямаш работа — каза Мелъди. — Искам чаша газирана вода с лед.

— Веднага ще ти донеса — започна Мейбълин, но Мелъди я стрелна злобно с поглед.

— В момента ме лакираш. Шелби може да я донесе, нали, Шелби?

— Мога. Ти искаш ли нещо, Джолийн?

Джолийн поне се изчерви.

— И аз бих искала малко вода с лед, ако не те затруднявам.

— Ни най-малко.

Тя се обърна и влезе в малката кухничка. Щеше да фучи и да се възмущава по-късно, каза си, но сега щеше да занесе тъпата вода.

Изнесе чашите и подаде едната на Джолийн.

— Благодаря, Шелби.

— Пак заповядай.

Когато подаде чашата на Мелъди, Мелъди я блъсна с ръка и водата се плисна над ръба.

— Видя ли сега какво направи!

— Ще ти донеса кърпа.

— Тези панталони са от коприна, а сега по тях ще има петна от вода. Какво смяташ да направиш?

— Ще ти донеса кърпа.

— Сигурно го направи нарочно, защото не искам такива като теб да работят в магазина ми.

— Магазинът на баба ти, доколкото ми е известно. Повярвай ми, ако го бях направила нарочно, щях да излея цялата чаша в скута ти. Искаш ли кърпа, Мелъди?

— Не искам нищо от такива като теб.

Шелби забеляза, че в салона цари тишина. Дори бръмченето на сешоарите бе престанало. Всички бяха наострили уши. Тя се усмихна.

— Мелъди, ти си точно толкова злобна и надута, колкото беше и в училище. Сигурно е огромен товар да разнасяш подобна отрова в себе си. Съжалявам те.

— Съжаляваш ли ме? Ти ли ме съжаляваш?

Мелъди хвърли списанието настрани и то шляпна на пода.

— Ти си тази, която се довлече в Ридж с подвита опашка. И какво донесе със себе си?

Гласът й стана писклив, по бузите й избиха червени петна.

— Доведох дъщеря си и почти нищо друго. Много си се зачервила, Мелъди. Май имаш нужда от водата.

— Да не си посмяла да ми казваш от какво имам нужда! Аз ще ти кажа. Аз съм клиент. Ти само работиш тук, метеш пода. Не притежаваш дори най-просташкото умение да изпилиш нокът или да държиш маша.

— Най-просташкото — чу Шелби шепота на Мейбълин и с крайчеца на окото си забеляза, че дългогодишната служителка затваря капачката на кораловия лак, без да е довършила пръстите на краката на Мелъди.

— Мелъди — обади се Джолийн и прехапа устни, когато забеляза каменното изражение на лицето на Мейбълин.

Мелъди я перна по ръката.

— Гледай да покажеш уважение, след като се довлече един господ знае откъде! И какво стана, откакто се върна? Чия е вината, че застреляха жената в града ни в петък вечерта?

— Бих казала, на човека, който е дръпнал спусъка.

— Това нямаше да се случи, ако те нямаше, и всички го знаят. Нито един свестен човек в този град не те иска. Ти си тази, която избяга с престъпник. И не ми разправяй, че си мислила, че си омъжена за него. Все едно не си лъгала хората като него, а когато е умрял и си видяла в каква помия си се накиснала, побърза да се върнеш с копеленцето си.

— Внимавай какво приказваш, Мелъди — каза Шелби. Джолийн ахна шокирано. — Много внимавай.

— Ще говоря каквото мисля и каквото мислят повечето хора. Ще говоря, каквото си искам.

— Но не и тук. — Вайола се изправи, стисна силно ръката на Шелби и взе чашата вода от ръката й, защото видя, че се кани да я плисне. — Току-що ти спестих съмнителното удоволствие да излезеш подгизнала оттук, защото Шелби щеше да направи точно това, което аз умирам от желание да направя, а след това да те измъкна от този стол и да те нашляпам по задните части, защото си едно невъзпитано, злобно и жалко момиче.

— Да не си посмяла да ми говориш по този начин! Ти за коя се мислиш?

— Аз съм Вайола Макний Донахю и ти се намираш в моя салон. Ще ти говоря точно както заслужаваш и господ ми е свидетел, че отдавна е трябвало някой да ти каже всичко това. А сега, и двете си вдигнете мързеливите злобарски задници от столовете ми и се разкарайте от салона ми. Заминавайте си, и повече никога не се връщайте.

— Все още не сме приключили — започна отново Мелъди.

— Приключи завинаги. Днес няма да плащаш. А сега, вън от салона ми. Нито една от вас да не стъпва повече тук.

— Ама, госпожице Вай! Кристъл ще ми прави косата за сватбата. — Очите на Джолийн се напълниха със сълзи. — Резервирала съм цял ден.

— Отпада.

— Не се тревожи, Джолийн. — Мелъди грабна списанието от скута на приятелката си и го запокити в другия край на помещението. — Ще платиш на Кристъл да дойде у вас.

— Няма начин — обади се Кристъл.

— Но, Кристъл…

— Засрами се, Джолийн. — Кристъл се приведе напред и вдигна списанието. — Свикнали сме с отвратителното поведение на Мелъди, но ти се засрами.

— Не си ни притрябвала — сряза я Мелъди. Джолийн се чудеше какво да каже. — Мястото й е в караваната при белите боклуци. Този салон не ни трябва. Дойдох единствено за да проявя гражданска съвест и да подкрепя местния бизнес. Има предостатъчно други места с повече класа.

— Ти не знаеш какво е класа — отбеляза Вайола. Мелъди си грабна обувките. — Жалко, защото познавам баба ти. Тя ще остане безкрайно разочарована от теб, когато й се обадя и й разкажа как си се държала в салона ми и какво си казала на внучката ми. И как си нарекла правнучка ми. Това май ти посмачка фасона, а? — добави тя, когато гневната руменина по бузите на Мелъди се скри. — Май си забравила, че познавам баба ти от над четирийсет години. Двете с нея много се уважаваме.

— Кажи й каквото искаш.

— Това и ще направя. А сега разкарай неуспелия си задник от салона ми!

Мелъди излезе наперено, а Джолийн заситни след нея.

— Чакай, Мелъди! О, госпожице Вай!

— Ти сама си я избрала за приятелка, Джолийн. Може би е крайно време да пораснеш. Върви, момиче.

Тя избяга разплакана навън.

След миг тишина, няколко жени — от персонала и клиентки — започнаха да ръкопляскат.

Жената на стола на Вайола се завъртя към нея и възкликна:

— Кълна се, Вай, открай време разправям, че в салона ти е по-интересно, отколкото да гледаш сапунена опера.

Тъй като водата все още й беше под ръка, Шелби я взе и я изпи.

— Извинявай, бабо. Нямаше да я ударя. Щях да я измъкна от стола и да й забия един юмрук в лицето. Никой няма право да говори по този начин на дъщеря ми.

— Нито пък на моята. — Вайола прегърна Шелби през раменете.

— Наистина ли ще се обадиш на баба й?

— Няма да се наложи. В момента тя звъни на Фло и й проглушава ушите. Фло обича това момиче, но знае що за стока е. До половин час тя ще ми се обади. Мейбълин, Лорилий, вземете обичайната си такса за педикюра от касата.

— Няма, госпожо — отвърнаха и двете почти едновременно.

— Няма нужда — добави Мейбълин. — Вайола, не ме нервирай и не казвай нито дума повече. Това момиче имаше късмет, че не я наръгах с ножичката за кожички. Шелби, тя не спря да говори гадости за теб през последния половин час. Никак не съжалявам, че най-сетне се махна. Винаги е била стисната, когато става въпрос за бакшиш.

— Джолийн не е чак толкова лоша, когато идва сама — вметна Лорилий. — Но когато са двете, става гадна.

Тя кимна гордо. Беше се поуспокоила.

— Ще черпя всички с обяд.

— Обяд! — Шелби погледна колко е часът и въздъхна облекчено. — Трябва да отскоча до пицарията, за да взема на една клиентка салата и чаша вино. Мога да донеса и останалото, ако ми направите списък.

— Ще се повеселим — заяви Кристъл. — Неуспелият й задник! — Тя прихна. — Госпожице Вай, кълна се, че ви обичам до полуда.

— И аз. — Шелби прегърна Вайола. — И аз.

 

 

Убийството и изгонването на Мелъди от салона на Вайола се превърнаха в най-сочните клюки за местните. Всъщност, в Ридж не бе имало убийство от три години, почти четири, от времето, когато Барлоу Кийт застреля зет си — и рани двама минувачи — по време на скандал заради игра на билярд в „Шейди“, но никой не познаваше жената, която в момента се намираше в една от камерите на местното погребално бюро, което служеше и за кабинет на съдебния лекар.

Всички обаче познаваха Мелъди и Вайола, така че историята мина на преден план.

Инцидентът придоби ново измерение във вторник сутринта, когато се разнесе мълвата, че Флорънс Пиедмонт е скастрила внучката си и й е наредила да се извини на Шелби и на Вайола.

Всички в Ридж очакваха развитието със затаен дъх, за да разберат дали Мелъди ще се подчини.

— Не искам да се извинява. — Шелби натрупа изпраните кърпи до шампоаните. — Тя няма да се извини истински, така че няма никакъв смисъл.

— Тя ще се извини и независимо дали говори сериозно, или не, ти ще приемеш извинението, за да се почувства по-добре баба й. — Този път Вайола бе на стола, а Кристъл боядисваше корените й.

— Мога да се престоря, че приемам неискрено извинение, ако се наложи.

— Може да отнеме няколко дни, но тя ще се извини. Момичето знае у кого е и ножът, и хлябът. Днес е спокойно. Мейбълин може да ти направи педикюр. Ще бъде хубаво да си с педикюр за срещата с Грифин довечера.

Кристъл и Мейбълин, единствените в салона, се обърнаха към Шелби.

— Не знам ще забележи ли, че съм с педикюр.

— Мъж, който се интересува от жена, забелязва всичко в началото.

— Така си е — съгласи се Кристъл. — А след като са сигурни в теб, вече няма да забележат дали нямаш два палеца и дали не са лакирани във всички цветове на дъгата. Особено ако пият бира и гледат мач по телевизията.

— Имаме чудесни пролетни цветове — обади се Мейбълин. — Има нощно синьо, точно като цвета на очите ти. Днес направих три маникюра и имам само един записан педикюр. С удоволствие ще ти направя, Шелби.

— Само ако остане време. Благодаря, Мейбълин.

— Какво ще облечеш за срещата с Гриф? — попита Кристъл.

— Не знам. Честна дума, не знам, но отивам, за да видя къщата му. Открай време харесвам тази къща и се питам какво е направил.

— След като той ще готви, трябва да облечеш нещо красиво.

Шелби се обърна към баба си.

— Той ще готви ли? Ти откъде знаеш?

— Защото в неделя следобед се отби и попита съвсем небрежно какво обичаш да ядеш и какво предпочиташ.

— Аз мислех, че ще вземе нещо готово. — Сега вече не знаеше дали да се чувства поласкана, или нервна. — Какво ще прави?

— Май е решил да бъде изненада. Трябва да си облечеш красива рокля. Да не е нещо натруфено, просто трябва да си красива. Имаш хубави крака, момиче. Хубави, дълги крака. От мен си ги наследила.

— И красиво бельо.

— Кристъл! — Мейбълин се изчерви и се изкиска като момиче.

— Жената трябва да е с красиво бельо всеки ден — най-вече, когато отива на среща. То ти дава самочувствие. А и най-добре да си готова.

— Ако искам да събудя интереса на Джаксън, достатъчно е да си сложа черен сутиен и бикини.

— О, бабче! — Шелби зарови лице в ръцете си.

— Ако не можех да събудя интереса му, ти нямаше да си тук. Майка ти пък разправя, че баща ти предпочита тъмносиньо, когато става въпрос за бельо.

— Отивам отзад да проверя всичко.

— Кое? — попита Вайола.

— Всичко, което не е свързано със сексуалните интереси на баби, дядовци, майки и бащи.

Тя изскочи бързо, и въпреки това чу женския смях, който я последва.

* * *

Пръстите на краката й бяха с наситено виолетов лак; по настояване на Кали облече рокля с цвета на нарцис. Тъй като не спираше да мисли, сложи отдолу комплект сутиен и бикини с дантела на малки жълти розички.

Не че някой щеше да ги види, но може би щяха да й дадат самочувствие.

След като се облече, Кали се притисна до крака й.

— И аз искам на среща с Гриф.

Тъй като очакваше нещо подобно, тя веднага направи контраоферта.

— Какво ще кажеш ние да заведем Гриф на среща, може би в неделя следобед? Можем да отидем на пикник. Ще изпържим пиле и ще вземем лимонада.

— И кексчета.

— Те са задължителни. — Тя вдигна Кали, преди да излезе от стаята. — Ще бъде забавно, нали?

— Аха. Кога е неделя следобед?

— След няколко дни.

— Много си красива! — възкликна Ейда Мей. — Майка ти е много красива, нали, Кали?

— Аха. Отива на среща с Гриф, а ние ще го заведем на пикник в неделя следобед.

— И ще прекарате чудесно. Не знам дали устройството за балончета, което дядо ти слага в задния двор, ще бъде толкова интересно.

— Балончета!

— Иди да го видиш.

— Ще правя балончета, мамо. Чао. — Тя целуна Шелби по бузата, скочи на пода и хукна бързо. Не спираше да вика дядо си.

— Много ти благодаря, че ще я гледаш отново, мамо.

— Радваме се на всяка минута с нея. Баща ти се вълнува за балончетата не по-малко от нея. Да прекараш хубаво довечера. Носиш ли си презерватив в чантата?

— О, мамо!

Ейда Мей извади един от джоба на панталоните си.

— За всеки случай. Просто си го пъхни в чантата — така няма да се притесняваш поне за това.

— Мамо, отивам да му видя къщата и да вечеряме.

— Какво ли не се случва, а умната жена е винаги готова. Бъди умна жена, Шелби.

— Добре, госпожо. Няма да закъснявам.

— Остани колкото искаш.

Шелби тръгна с презерватива, пъхнат в чантата й. Тъкмо отваряше вратата на вана, когато Форест я спря.

— Къде си тръгнала с тази жълта рокля?

— Ще вечерям с Гриф.

— Къде?

Тя изви очи нагоре.

— У тях, защото искам да видя къщата и ще закъснея, ако се каниш да ми четеш лекция.

— Той ще почака. Шерифът ми позволи да ти кажа. Ричард не е бил Джейк Бримли.

Пулсът й се ускори. Усети го как запулсира в гърлото.

— Как така?

— Джейк Бримли, с номера на социалната осигуровка, която е използвал, е починал на три години, през 2001-ва. Ричард е създал тази самоличност, или е платил да му я създадат.

— Искаш да кажеш… използвал е името, но не е бил този човек.

— Точно така.

— Тогава кой е бил? За бога, колко имена може да има един човек?

— Не знам и не мога да кажа — отвърна Форест. — Работим по въпроса. Ще направя всичко възможно, за да разбера, Шелби. Сигурно искаш да научиш, по един или друг начин.

— Да, искам. Не знам дали ще успея да преодолея всичко това, ако не знам. Научи ли нещо ново за убийството?

— Всъщност, днес дойде една жена. Тя е била на паркинга — на задната седалка на автомобила с друг човек. Въпросният човек не е бил съпругът й. Докато са били заети да вършат неща, които са запотили прозорците, тя чула силен пукот. Времето съвпада с часа, когато е застреляна жертвата. Тя се надигнала и забелязала някой да се качва в колата и да отпрашва след няколко секунди.

— Господи, значи е видяла убиеца, така ли?

— Не точно. Според нея е бил мъж, но не е била с очила, така че не е успяла да го огледа. Нямаше да научим и това, ако съвестта й не заговорила и не надделяла над чувството за вина. Вероятно става въпрос за мъж, който се качил в тъмен на цвят автомобил, най-вероятно джип. Не може да каже нито каква е марката, нито моделът, нито пък е видяла номера, но мисли, че е черен или тъмносин и много лъскав. Сторило й се, че е нов, но и това не може да каже със сигурност.

— Ами мъжът, с когото е била? Той нищо ли не е видял?

— Не съм казал, че е мъж.

— Брей!

— Тъкмо това е част от проблема. Просто ще кажа, че точно тогава другият човек е бил много зает под нивото на прозореца и не е видял нищо.

— Ясно. А Харлоу?

— Все още нямаме нищо за него. Внимавай по пътя към Гриф, Шелби. Прати ми есемес веднага щом пристигнеш.

— За бога, Форест!

— Ако не искаш да ти звъня тъкмо когато си… заета, прати ми есемес, щом пристигнеш. Аз отивам да омета остатъците от вечерята.

— Те са отзад — провикна се тя, докато той отиваше към къщата. — Татко е направил на Кали устройство за балончета.

— Така ли? Май ще си взема бира и тогава ще отида при тях. Да ми пратиш есемес.