Лайза Клейпас
Скандал през пролетта (9)

Осма глава

— … и тогава тя си тръгна — каза Лилиан възбудено, — без да ми каже какво се кани да прави, или какво наистина мисли… а аз знам много добре, че има неща, които пропуска…

— Скъпа — прекъсна я внимателно Анабел, — сигурна ли си, че си й дала възможност да ти каже всичко?

— Какво имаш предвид? Седях право срещу нея. Бях в съзнание и имах две уши. Каква друга възможност й е била нужна?

Нервна и неможеща да спи, Лилиан беше открила, че Анабел също е будна, след като бебето я бе вдигнало. Видяха се една друга от съответните балкони на стаите си и си направиха знак да се срещнат на долния етаж. Беше полунощ. По предложение на Анабел отидоха да се разходят в галерията Марсдън, дълга правоъгълна стая с подредени от двете страни мрачни семейни портрети и ценни произведения на изкуството. Облечени в халати, приятелките вървяха през галерията, сплели ръце, крачките им бяха ограничени от бавното тътрене на Лилиан.

Лилиан бе установила, че с напредването на бременността все по-често търси Анабел. Приятелката й я разбираше през какво преминава, тъй като бе преживяла същото съвсем скоро. А и самото присъствие на Анабел бе винаги утешително.

— Това, което имам предвид — каза Анабел, — е, че може толкова да си искала да кажеш на Дейзи как се чувстваш, че да си забравила да я попиташ как тя се чувства.

Лилиан заекна възмутено:

— Но тя… но аз… — Тя спря и обмисли въпроса. — Права си — призна рязко. — Не съм. Бях толкова ужасена от идеята, че Дейзи е привлечена от Матю Суифт, че предполагам не съм искала да я обсъждам. Исках да й кажа какво да прави и да се приключва с това.

Те завиха в края на галерията и продължиха покрай редица от пейзажи.

— Мислиш ли, че има някаква интимност между тях? — попита Анабел. Виждайки тревогата на Лилиан, тя поясни: — Като например целувка… прегръдка…

— О, боже. — Лилиан поклати глава. — Не знам. Дейзи е толкова невинна. Ще бъде толкова лесно за тази змия да я съблазни.

— Той наистина е очарован от нея, според мен. Кой млад мъж не би бил? Тя е мила, прелестна и умна…

— И богата — каза мрачно Лилиан.

Анабел се усмихна.

— Богатството никога не вреди — призна тя. — Но в този случай смятам, че има нещо повече от това.

— Как може да си толкова сигурна?

— Скъпа, то е очевидно. Виждала си начина, по който се гледат един друг. То просто… витае във въздуха.

Лилиан се намръщи.

— Може ли да спрем за момент? Гърбът ме боли.

Анабел се подчини веднага, помогна й да седне на една тапицирана пейка, която стигаше до центъра на галерията.

— Не мисля, че ще мине много, преди да се роди бебето — прошепна Анабел. — Смея да допусна, че той ще се появи малко по-рано, отколкото докторът предрече.

— Слава богу. Никога не съм искала нещо толкова много, както да съм небременна. — Лилиан направи опит да види върховете на чехлите си над извивката на корема си. Умът й продължаваше да се върти около Дейзи. — Ще бъда честна с нея за мнението си — каза тя рязко. — Виждам какъв е Матю Суифт дори тя да не го вижда.

— Мисля, че сестра ти вече знае мнението ти — каза сухо Анабел. — Но в края на краищата тя е тази, която трябва да вземе решение. Допускам, че когато ти си се опитвала да определиш чувствата си към лорд Уестклиф, Дейзи не се е мъчила да ти влияе по един или друг начин.

— Тази ситуация е съвсем различна — възрази Лилиан. — Матю Суифт е влечуго! Нещо повече, ако Дейзи се омъжи за него, той накрая ще я отведе в Америка и аз повече няма да я видя.

— И би предпочела тя да стои под крилото ти вечно — прошепна Анабел.

Лилиан се обърна и я погледна опасно.

— Да не би да намекваш, че съм толкова егоистична, че да я възпра да живее собствения си живот, само за да я държа близо до себе си?

Без да се засяга от гнева й Анабел се усмихна състрадателно.

— Винаги сте били двете, нали? Винаги сте били една за друга единствения извор на любов и другарство. Но всичко се променя, скъпа. Ти сега имаш свое собствено семейство, съпруг и дете — и не би трябвало да искаш нищо по-малко от това за Дейзи.

Лилиан усети, че носът започва да я щипе. Тя се извърна от Анабел и за нейно огорчение очите й запариха и се замъглиха.

— Обещавам, че ще харесвам следващия мъж, от когото тя се интересува. Независимо от това кой е. Стига само да не е господин Суифт.

— Няма да харесаш никой, от когото тя се интересува. — Ръката на Анабел се плъзна около раменете й и тя добави нежно: — Ти имаш силно развито собственическо чувство, скъпа.

— А ти си невероятно дразнеща — каза Лилиан, отпускайки глава върху мекото рамо на приятелката си. Тя продължи да сумти, докато Анабел я държеше в плътна, успокояваща прегръдка, на каквато собствената майка на Лилиан не беше способна. Беше облекчение да поплаче, но и малко неловко също така. — Мразя да съм градинарска лейка.

— От състоянието ти е — успокои я Анабел. — Напълно нормално. Ще се оправиш веднага щом бебето се роди.

— Ще е момче — каза й Лилиан, като бършеше очите си с пръсти. — А след това ще уредим брак между нашите деца, така че Изабел да бъде виконтеса.

— Мислех, че не вярваш в уредените бракове.

— Не вярвах досега. Но не можем да поверим на децата си вземането на такова важно решение като например за кого да се оженят.

— Права си. Ще трябва да го направим вместо тях.

Те се засмяха едновременно и Лилиан усети, че настроението й леко се разведрява.

— Имам идея — каза Анабел. — Да отидем до кухнята и да погледнем в шкафа за храна. Обзалагам се, че е останало цариградско грозде от десерта. Да не споменаваме ягодовия сладкиш със сметана.

Лилиан вдигна глава и попи мокрия си нос с ръкава си.

— Наистина ли мислиш, че малко сладко ще ми се отрази добре?

Анабел се усмихна.

— Няма да навреди, нали?

Лилиан обмисли предложението.

— Да вървим — каза тя и позволи на приятелката си да я издърпа от пейката.

* * *

Утринното слънце хапеше през прозорците, когато прислужниците дръпнаха завесите на главния салон и ги завързаха с копринени шнурове. Дейзи тръгна към стаята за закуска, знаейки, че има малък шанс някой от гостите да се е събудил. Тя се беше опитала да спи колкото е възможно по-дълго, докато неспокойната енергия, протичаща през нея и търсеща изход, най-накрая я беше принудила да стане и да се облече.

Слугите се занимаваха да лъскат месинга и дървото, да постилат килими, да носят кофи и кошове с чаршафи. Отдалече се чуваше дрънченето на метални тенджери и звънът на чинии, докато в кухнята се приготвяше храната за закуска.

Вратата към частния кабинет на лорд Уестклиф беше отворена и Дейзи надникна вътре, докато минаваше. Беше красива стая, проста и пестеливо обзаведена с редица стъклописи по прозорците, които хвърляха дъга от светлина по застлания с килим под. Дейзи спря с усмивка, когато видя, че някой седи зад масивното бюро. Очертанията на тъмната му глава и широки рамене го идентифицираха като господин Хънт, който често използваше кабинета на Уестклиф, когато беше в Стоуни Крос.

— Добро утро… — започна тя, спирайки, когато той се обърна да я види.

Гърдите я пронизаха от възбуда, когато осъзна, че това не е господин Хънт, а Матю Суифт.

Той се надигна от стола и Дейзи произнесе стеснително:

— Не, моля ви, съжалявам, че ви прекъснах…

Гласът й секна, когато тя забеляза, че той е някак различен. Носеше очила с тънки стоманени рамки.

Очила, на това лице със силни черти… а косата му беше разрошена, сякаш е дърпал разсеяно предните кичури. Всичко това, комбинирано с изобилието от мускули и мъжественост беше удивително… еротично.

— Откога ги носите? — успя да попита Дейзи.

— От преди една година. — Той се усмихна и свали очилата с една ръка. — Необходими са ми за четене. Прекалено много късни нощи взиране в договори и отчети.

— Те… те много ви приличат.

— Така ли? — Като продължаваше да се усмихва, Суифт поклати глава, сякаш не му бе хрумвало да се замисли за външността си. Той пъхна очилата в джоба на жилетката си и я попита тихо: — Как се чувствате? — Мина време, преди Дейзи да осъзнае, че говори за падането й от каруцата.

— О, много добре, благодаря. — Той се взираше в нея по начина, по който винаги го правеше, концентрирано и твърдо. Това винаги я караше да се чувства неловко. Но точно сега погледът му не изглеждаше критичен. Всъщност, гледаше я сякаш тя бе единственото нещо на света, което заслужаваше да се гледа. Тя се засуети и взе да оправя полите на муселинената си рокля, розова, на цветчета.

— Рано сте станали — отбеляза Суифт.

— Обикновено съм ранобудна. Нямам представа защо някои хора остават да се излежават до толкова късно сутрин. В леглото няма какво толкова да правиш, освен да спиш. — Когато спря да говори, внезапно й хрумна, че имаше и друго, което хората правеха в леглото, освен да спят, и тя се изчерви.

Слава богу, Суифт не й се подигра, макар в ъгълчетата на устните му да се появи едва доловима усмивка. Изоставяйки рискованата тема за навиците за спане, той посочи към купчината документи зад него.

— Подготвям се за пътуване до Бристол скоро. Някои неща трябва да се уредят, преди да решим да разположим фабрика там.

— Лорд Уестклиф се е съгласил вие да ръководите проекта?

— Да. Макар да изглежда, че ще трябва да маневрирам около консултативната комисия.

— Зет ми може да бъде доста контролиращ — призна Дейзи. — Но след като види колко много може да се разчита на вас, сигурна съм, че ще отпусне значително юздите.

Той я погледна с любопитство.

— Това звучи почти като комплимент, мис Бауман.

Тя сви рамене със заучена безучастност.

— Каквито и недостатъци да имате, вашата надеждност е легендарна. Баща ми винаги е казвал, че човек може да сверява часовника си по вашето идване и тръгване.

В гласа му прозвуча сардонична нотка.

— Надежден. Това е описанието за интересен и вълнуващ субект.

Някога Дейзи би се съгласила със саркастичното изявление. Да се кажеше за някого, че е „надежден“ или „приятен“, беше все едно да го дамгосат. Но тя бе прекарала три сезона, наблюдавайки капризите на джентълмени, които бяха разпуснати, разсеяни или безотговорни. Надеждността беше чудесно качество за един мъж. Тя се запита защо никога не го е оценявала преди.

— Господин Суифт… — Дейзи се опита да звучи безгрижно, но не й се удаде особено. — Питах се нещо…

— Да? — Той отстъпи половин крачка назад, когато тя се приближи към него, сякаш съществуваше императив да се поддържа определена дистанция между тях.

Дейзи го погледна напрегнато.

— Тъй като няма вероятност вие и аз… този брак е вън от… питах се кога наистина планирате да се ожените?

Той изглеждаше объркан, после пребледня.

— Не мисля, че бракът е за мен.

— Изобщо?

— Изобщо.

— Защо не? — поиска да знае тя. — Защото цените прекалено много свободата си? Или се каните да станете фустогонец?

Суифт се засмя, звукът беше толкова топъл, че Дейзи го почувства като милувка на кадифе по гърба си.

— Не. Винаги съм смятал, че би било загуба на време да преследваш орди жени, когато една добра би била напълно достатъчна.

— Какво разбирате под „добра“ жена?

— Питате ме за какъв тип жена бих искал да се оженя? — Усмивката му се задържа върху устните малко по-дълго от обикновено, карайки косъмчетата на врата на Дейзи да настръхнат. — Предполагам, че бих разбрал, когато я срещна.

Като правеше усилие да изглежда безразлична, Дейзи отиде до прозорците със стъклописи. Тя повдигна ръка, загледана в мозайката от цветна светлина върху бледата си кожа.

— Мога да предскажа как ще изглежда. — Тя продължи да стои с гръб към Суифт. — Със сигурност по-висока от мен.

— Повечето жени са по-високи от вас — посочи той.

— Освен това изискана и оправна — продължи Дейзи. — Не някоя мечтателка. Умът й ще е съсредоточен върху практични неща и ще ръководи прислугата перфектно, също така никога няма да бъде надхитряна от продавача на риба, купувайки развалена треска.

— Дори да са ми минавали някога мисли за брак — каза Суифт, — вие току-що ми ги избихте напълно от главата.

— Няма да ви е трудно да я намерите — продължи Дейзи, звучейки още по-печално, отколкото й се искаше. — Има стотици такива в Манхатънвил. Може би дори хиляди.

— Какво ви кара да сте толкова сигурна, че бих искал конвенционална съпруга?

Нервите й изтръпнаха, когато го усети да се приближава към нея изотзад.

— Защото сте като баща ми — каза тя.

— Не напълно.

— А ако се ожените за някоя различна от жената, която току-що описах, накрая ще започнете да мислите за нея като за… паразит.

Лекият натиск на ръцете на Суифт се затвори върху раменете й. Той обърна Дейзи с лице към себе си. Сините му очи бяха топли, когато потърси нейните, и тя имаше смущаващото подозрение, че той чете мислите й прекалено точно.

— Предпочитам да мисля — произнесе той бавно, — че никога няма да съм толкова жесток. Или да се държа така идиотски. — Погледът му падна върху голата кожа на гърдите й. С върховна нежност той прокара палци по ключицата й, докато ръцете й настръхнаха под бухнатите ръкави. — Всичко, което бих искал от една съпруга — прошепна той, — е тя да изпитва към мен обич. Да е щастлива, когато ме види в края на деня.

Дъхът й се учести под докосването на неговите пръсти.

— Това не е чак толкова много.

— Не е ли?

Върховете на пръстите му бяха достигнали до основата на шията й и тя преглътна с усилие. Той примигна и отмести ръцете си изведнъж, явно не знаейки какво да прави с тях, след което ги пъхна в джобовете на сакото си.

Но въпреки това не се отдръпна. Дейзи се запита дали е усетил същото неустоимо привличане, което и тя, смущаваща нужда, която можеше да бъде укротена само от още по-голяма близост.

Прочиствайки гърлото си делово, Дейзи изправи гръб и се изпъна в целия си ръст от метър и петдесет и пет.

— Господин Суифт?

— Да, мис Бауман?

— Искам да ви помоля за една услуга.

Погледът му се изостри.

— Каква е тя?

— Когато кажете на баща ми окончателно, че няма да се ожените за мен, той ще бъде… разочарован. Знаете го какъв е.

— Да, знам — каза Суифт сухо. Всеки, познаващ Томас Бауман, знаеше добре, че разочарованието беше кратка спирка по пътя към дълбоко възмущение.

— Боя се, че това ще доведе до неприятни последици за мен. Татко вече и без това е недоволен, че не съм си намерила съпруг. Ако предположи, че умишлено съм направила нещо, за да осуетя неговите планове за вас и… ами, това ще усложни… положението ми.

— Разбирам. — Суифт познаваше баща й може би дори по-добре, отколкото самата Дейзи. — Няма да му кажа нищо — каза той тихо. — И ще сторя, каквото мога, за да направя нещата по-лесни за вас. Отивам в Бристол за два, най-много три дни. Ландриндън и останалите мъже… те не са идиоти, знаят чудесно защо са поканени тук, и не биха дошли, ако не се интересуваха. Така че няма да мине много време, преди да получите предложение от някой от тях.

Дейзи би трябвало да оцени неговото нетърпение да я предаде в ръцете на друг мъж. Вместо това ентусиазмът му я раздразни.

А когато някой беше раздразнен като оса, проявяваше склонност да жили.

— Оценявам това — каза тя. — Благодаря ви. Бяхте много услужлив, господин Суифт. Особено, осигурявайки ми толкова необходимия ми опит. Следващият път, когато целувам мъж… лорд Ландриндън, например… ще знам много повече за това какво да правя.

Дейзи се изпълни с отмъстително задоволство, когато видя начина, по който устата му се присвива.

— Пак заповядайте — изръмжа той.

Забелязвайки, че ръцете му са полувдигнати, сякаш се кани да я удуши или да я разтърси, Дейзи му отправи най-слънчевата си усмивка и излезе.

* * *

С напредването на деня утринната светлина бе задушена в облаци, които се развиха в голям сив килим по небето. Заваля дъжд, който превърна непавираните улици в тиня, напоявайки тучните ливади и блата, и карайки хора и животни да изтичат на завет.

Такъв беше Хемпшир през пролетта, лукав и променлив, правеше си шеги с доверчивите. Ако човек излезе с чадър във влажна сутрин, Хемпшир ще го облее с щедро слънце. Ако излезе да се разхожда без чадър, небето със сигурност ще се продъни от дъжд.

Гостите се събираха в различни непрекъснато променящи се групички… някои в музикалната стая, други в билярдната, трети в салона за игри и чай, или любителски пиеси. Много дами се отдадоха на бродериите си или на плетене на дантела, докато джентълмените четяха, говореха и пиеха в библиотеката. Никой от разговорите не избегна поне незначителна дискусия за това кога може да спре бурята.

Дейзи обикновено обичаше дъждовните дни. Да се свие близо до някоя камина с книга беше най-голямото удоволствие, което можеше да си представи. Но тя още не беше излязла от раздразненото си настроение, в което написаната дума беше изгубила магията си. Тя бродеше от стая в стая, дискретно наблюдавайки заниманията на гостите.

Тя спря до прага на билярдната и загледа как джентълмените обикалят лениво около масата с питиета и стикове за билярд в ръка. Тракането на топките от слонова кост добавяше аритмичен полутон към жуженето от мъжките разговори. Вниманието й беше привлечено от вида на Матю Суифт по риза, наведен над масата, готов да изпълни перфектен удар.

Ръцете му бяха пъргави върху стика, сините му очи се присвиха, когато се фокусира върху разположението на топките върху масата. Онези вечно непокорни кичури коса бяха паднали върху челото му отново и на Дейзи й се прииска да ги прибере назад. Когато Суифт бутна една топка в една странична дупка, се чу ръкопляскане, нисък смях и няколко монети смениха притежателите си. Изправяйки се, Суифт хвърли една от своите неуловими усмивки и направи бележка на опонента си, който се оказа лорд Уестклиф.

Уестклиф се засмя на коментара и заобиколи масата, стиснал незапалена пура между зъбите си, докато обмисляше опциите. Атмосферата на отморяващо мъжко забавление в стаята се усещаше ясно.

Озовал се от другата страна на масата, графът забеляза Дейзи до касата на вратата. Намигна й. Тя се дръпна назад като костенурка, която се прибира в черупката си. Беше смешно от нейна страна да се мотае из къщата, опитвайки се да открадне някой поглед към Матю Суифт.

Като се намръщи на себе си, Дейзи се отдалечи от билярдната зала и тръгна към главния коридор и голямото стълбище. Тръгна по стъпалата нагоре, без да спира, докато стигна до салона Марсдън.

Анабел и Еви бяха с Лилиан, която беше полуизлегната на канапето. Лицето й беше бледо и напрегнато, челото — набраздено с тънки бръчки. Слабите й ръце лежаха върху издутината на корема й.

— Двайсет минути — каза Еви, погледът й беше фиксиран върху часовника на полицата над камината.

— Още не са на равни интервали — отбеляза Анабел. Тя среса косата на Лилиан и я плете, пръстите й сновяха ловко в тежките черни къдрици.

— Какво не е на равни интервали? — попита Дейзи с пресилена веселост, като прекрачи прага. — И защо гледате часов… — Тя пребледня, когато изведнъж разбра. — Боже мили. Да не би да имаш родилни болки, Лилиан?

Сестра й поклати глава, изглеждаше объркана.

— Не съвсем. Усещам само някакво стягане на корема. Започна след обяд, след това се появи отново час по-късно, после половин час по-късно, а сега е на двайсет минути.

— Уестклиф знае ли? — попита Дейзи. — Да отида ли да му кажа?

— Не! — извикаха трите жени в един глас.

— Не е нужно да го тревожим все още — добави Лилиан смутено. — Да оставим Уестклиф да се забавлява следобеда с приятелите си. Щом разбере, ще дотърчи, ще започне да раздава команди и никой вече няма да има спокойствие. Особено аз.

— Ами майка? Да я доведа ли? — Дейзи трябваше да попита, макар да бе сигурна за отговора. Мерседес не беше от хората, които действаха успокоително, и въпреки че бе родила пет деца, тя се гнусеше само при споменаването на някоя телесна функция.

— И без това ме боли достатъчно — каза сухо Лилиан. — Не, още не казвай на майка нищо. Ще се чувства задължена да седи тук с мен за пред хората, а това ще ме изнерви адски. Точно сега единственото, от което се нуждая, сте вие трите.

Въпреки сардоничния й тон, тя се пресегна за ръката на Дейзи и я стисна здраво. Раждането беше плашеща работа, особено за първи път, и Лилиан не беше изключение.

— Анабел казва, че това може да се случва от време на време в продължение на дни — каза тя на Дейзи, като кривеше очи комично. — Което означава, че може да не съм толкова добросърдечна, колкото обикновено.

— Всичко е наред, скъпа. Ако трябва, навикай ни се. — Като задържа ръката на Лилиан, Дейзи седна на покрития с килим под в краката й.

Стаята беше тиха, с изключение на тиктакането на часовника над камината и прокарването на четката през косата на Лилиан. В сплетените ръце на сестрите пулсът им се смеси в силно туптене. Дейзи не беше сигурна дали дава спокойствие на сестра си, или получава от нея. Времето за раждане беше настъпило и Дейзи се страхуваше за нея, за болката, за възможни усложнения, и заради факта, че животът никога след това няма да бъде същият.

Тя погледна Еви, която й се усмихна, и Анабел, чието лице беше успокояващо невъзмутимо. Те щяха да си помагат една на друга през всички изпитания, радости и страхове в живота си, помисли си Дейзи, и внезапно бе изпълнена с любов към всички тях.

— Не искам да живея далеч от вас — каза тя. — Искам ние четирите да бъдем винаги заедно. Не мога да понеса да изгубя някоя от вас.

Тя усети обутите в чехли крака на Анабел да я побутват нежно.

— Дейзи… никога не можеш да изгубиш истински приятел.