Лайза Клейпас
Скандал през пролетта (18)

Седемнадесета глава

Докато каретата стигне края на покритата с чакъл улица, дъждът вече се спускаше на гладки, тежки завеси, и вятърът я блъскаше отстрани. Разсъждавайки за веселбите в селото, Матю си помисли развеселен, че много любовни обещания бяха със сигурност удавени от пороя.

Каретата спря, покривът на возилото тътнеше от ударите на безмилостния дъжд. Обикновено до вратата на каретата идваше лакей с чадър, но силата на този потоп би го измъкнала от ръцете му.

Матю съблече сакото си и наметна Дейзи, вдигайки го нагоре, за да покрие главата и раменете й. Това едва ли беше адекватна защита, но все пак щеше да пази, докато стигне от каретата до вратата на къщата.

— Ще се намокрите — възрази Дейзи, като погледна към ризата и жилетката му.

Той се засмя.

— Не съм направен от захар.

— Нито пък аз.

— Напротив, вие сте — прошепна той, карайки я да се изчерви. Той се усмихна при вида на лицето й, което надничаше от гънките на сакото му като малко бухалче в гората. — Останете със сакото — каза той. — До вратата са само няколко ярда.

Чу се нетърпеливо почукване и каретата се отвори и разкри един лакей, който се бореше мъжествено с чадъра. Влажен порив на вятъра нахлу вътре. Когато Матю излезе от возилото, силният дъжд се изсипа върху него и го обля до кости. Той потупа лакея по рамото и се опита да надвика бурята:

— Влизайте вътре. Аз ще помогна на мис Бауман.

Мъжът кимна и тръгна бързо към къщата.

Обръщайки се отново към каретата, Матю се пресегна вътре и помогна на Дейзи да излезе. След това я поведе по разкаляната земя и входните стъпала, без да спират, докато не прекрачиха прага.

Топлината и светлината на фоайето ги обгърнаха. Мократа риза беше залепнала за раменете на Матю и през тялото му премина тръпка на удоволствие при мисълта да седне пред разпалената камина.

— О, скъпи — усмихна се Дейзи, когато се пресегна да вдигне един кичур мокра коса от челото му. — Целият сте прогизнал.

Една прислужница забърза към тях с купчина кърпи в ръка. Кимайки й с благодарност, Матю изтърка косата си и попи водата от лицето си, след това се наведе, за да позволи на Дейзи да приглади косата му с пръсти. В този момент усети, че някой се приближава и погледна през рамо. Беше Уестклиф. Изражението му беше строго, но имаше нещо в очите му, намек за безпокойство, който изпрати тръпка на страх по вените на Матю.

— Суифт — произнесе тихо графът, — тази вечер имаме неочаквани посетители. Още не са разкрили целта на идването си в имението… казаха единствено, че е заради нещо, свързано с вас.

Студените тръпки станаха по-интензивни, докато накрая сякаш в мускулите и костите на Матю се образуваха ледени кристалчета.

— Кои са те?

— Някой си господин Уендъл Уоринг от Бостън… и двама полицаи от Бау Стрийт.

Матю не помръдна, нито реагира, прие мълчаливо новината. Заля го вълна на отчаяние.

Исусе, помисли си той. Как Уоринг го беше открил в Англия? Как… о, боже, това нямаше значение, всичко беше приключило. Всичките тези години, които бе откраднал от съдбата… сега беше дошъл час за разплата. Сърцето му затуптя с луд порив да бяга. Но нямаше къде да избяга, а дори и да имаше… беше се изморил да живее с ужаса за този ден.

Почувства малката ръка на Дейзи да се плъзга в неговата, но не й отвърна, когато пръстите й стиснаха неговите. Взря се в лицето на Уестклиф. Онова, което беше в очите му, накара графа да въздъхне тежко.

— По дяволите — изруга Уестклиф. — Лошо е, нали?

Матю успя само да кимне. Той издърпа ръката си от тази на Дейзи. Тя не се опита да го докосне отново, объркването й беше почти осезаемо.

След дълъг момент на размисъл Уестклиф изправи рамене.

— Добре, тогава — каза той решително, — да отидем и да се оправим с това. Каквото и да е то, аз ще съм на ваша страна като ваш приятел.

Кратък, невярващ смях се изплъзна от устните на Матю.

— Дори не знаете какво е.

— Не давам празни обещания. Хайде. Те са в големия салон.

Матю кимна, с пресъхнала уста и решителен. Той беше изненадан, че функционира сякаш нищо не се е случило, сякаш не се канеше да се разбие на парчета целият му свят. Имаше чувството, че се наблюдава отстрани. Страхът никога не му се бе отразявал по такъв начин преди. Но може би защото никога не бе имал толкова за губене.

Той видя Дейзи да върви пред него, лицето й се вдигна, когато Уестклиф й прошепна нещо. Тя кимна бързо, изглежда, че прие уверенията му.

Матю сведе очи към пода. Видът й предизвика остра болка в гърлото му, сякаш бе пронизано от шило. Искаше му се пълната вкочаненост да се върне и тя милостиво го направи.

Влязоха в салона. Матю се почувства като в Съдния ден, когато видя Томас, Мерседес и Лилиан. Погледът му обиколи стаята и в този миг чу един глас, който излая:

— Това е той!

Внезапно в главата му избухна болка и краката му се огънаха, сякаш бяха станали от пясък. Светлината се стопи като изгоряла звезда, затисна го мрак, но мозъкът му се блъскаше в него объркано, напрягайки се мъчително да разбере какво се случва.

Матю смътно осъзна, че е на пода — усети бодливия вълнен килим под бузата си. От устата му се проточи влага. Той преглътна соления вкус. В гърлото му завибрира стон. Когато се концентрира върху болката, идентифицира източника й в основата на главата си. Беше ударен от някакъв твърд предмет.

Пареща светлина замъгли зрението му, когато той усети, че го повдигат нагоре, ръцете му направиха рязко движение напред. Някой викаше… крещяха мъже, една жена извика силно… Матю примигна, за да проясни очите си, но те не спряха да сълзят от хапещата болка. Китките му бяха стегнати в тежка желязна халка. Белезници, осъзна той и познатата им отвратителна тежест го изпълни с глуха паника.

Постепенно гласовете станаха разпознаваеми за звънтящите му уши. Уестклиф беснееше…

— … сте посмели да влезете в дома ми и да обвинявате един от гостите ми… знаете ли кой съм аз? Махнете това веднага, иначе ще ви видя да гниете в Нюгейт!

И един нов глас…

— Не и след всичките тези години. Не искам да рискувам да избяга.

Говорещият беше господин Уендъл Уоринг, патриархът на богата фамилия от Нова Англия. Вторият човек, най-презиран от Матю; първият беше синът на Уоринг, Хари.

Беше странно как един звук или миризма могат да върнат миналото толкова лесно, независимо че Матю би искал да го забрави.

— И къде точно — попита Уестклиф жлъчно, — очаквате той да избяга?

— Имам разрешение да арестувам беглеца по моя преценка. Нямате право да се противопоставяте.

Би било твърде слабо да се каже, че Уестклиф не е свикнал някой да му заявява, че нямал право да върши нещо, особено в собствения си дом. А още по-слабо — че Уестклиф е бесен.

Спорът гърмеше по-яростно от бурята навън, но Матю изгуби нишката, когато почувства леко докосване по лицето. Той се дръпна назад и чу тихия шепот на Дейзи:

— Не. Не мърдайте.

Тя бършеше лицето му със суха кърпа, почистваше очите и устата му, отмятайки мократа му коса назад. Той седна с оковани ръце в скута и се помъчи да потисне воя на отчаяние, когато я погледна.

Лицето на Дейзи беше бяло, но забележително спокойно. Стресът беше оставил червени петна върху скулите й, цветът изпъкваше силно върху бледата кожа. Тя се отпусна на колене върху килима до неговия стол, за да провери металните халки на ръцете му. Една-единствена желязна гривна беше затворена около китката му и закопчана с катинар, прикрепена към друга, по-голяма халка, която полицаят щеше да използва, за да го води.

Надигайки глава, Матю регистрира присъствието на двама необикновено едри офицери, облечени в стандартни униформи, състоящи се от бели летни панталони, черни фракове с високи яки и подсилени в горната си част шапки. Те стояха в мрачно мълчание, докато Уендъл Уоринг, Уестклиф и Томас Бауман спореха разпалено.

Дейзи се занимаваше със закопчалката на белезниците. Сърцето на Матю се сви болезнено, когато видя, че се опитва да я разбие с фуркет за коса. Уменията на сестрите Бауман в разбиването на ключалки бяха скандално известни, усъвършенствани през годините опити на родителите им да ги дисциплинират. Но ръцете на Дейзи трепереха прекалено силно, за да се справи с непознатата ключалка — и очевидно бе безсмислено да се опитва да го освободи. Боже, само ако можеше да я отнесе по някакъв магичен начин далече от тази грозота, от останките на своето минало… от себе си.

— Не — каза Матю тихо. — Не си струва… Дейзи, моля ви…

— Хей, вижте — каза единият офицер, когато забеляза опитите на Дейзи. — Отдръпнете се от арестанта, госпожице. — Осъзнавайки, че тя го игнорира, полицаят пристъпи напред с полувдигнати ръце.

— Мис, казах ви…

— Не я докосвайте — озъби се Лилиан, гласът й беше изпълнен с такава свирепост, че предизвика временна тишина в стаята. Дори Уестклиф и Уоринг млъкнаха изненадани.

Вперила очи във втрещения полицай, Лилиан отиде при Дейзи и я побутна настрана. След това заговори на полицая с язвително презрение:

— Преди да направите и една крачка в моята посока, бих ви посъветвала да обмислите какво ще стане с кариерата ви, когато стане известно, че сте малтретирали графиня Уестклиф в собствения й дом. — Тя извади един фуркет от косата си и зае мястото на Дейзи, коленичейки до Матю. В рамките на няколко секунди ключалката изщрака и се отвори, и халката падна от китките му.

Преди Матю да успее да й благодари, Лилиан се изправи и продължи тирадата си срещу полицаите.

— Чудна двойка сте, подчинявате се на заповедите на един невъзпитан янки, за да обиждате домакинството, което ви е предложило подслон от бурята. Явно сте прекалено тъпи, щом не знаете за цялата финансова и политическа подкрепа, която съпругът ми е давал на Новата полиция. С едно мръдване на пръста може да смени вътрешния министър и главния съдия на Бау Стрийт. Така че ако бях на ваше място…

— Прося извинение, но нямахме избор, ми лейди — възрази единият пълен полицай. — Получихме заповед да отведем господин Филен на Бау Стрийт.

— Кой, по дяволите, е господин Филен? — поиска да знае Лилиан.

Явно изпълнен с благоговение пред плавно леещите се закани на графинята, полицаят каза:

— Онзи там. — Той посочи Матю.

Осъзнал, че всички очи са приковани в него, Матю се постара лицето му да остане безизразно.

Дейзи първа се размърда. Тя взе белезниците от скута на Матю и отиде до вратата, където се бе събрала малка групичка любопитни слуги. След като бързо размени няколко думи шепнешком с тях, тя се върна и седна на един стол близо до Матю.

— Като си помисли човек, че предрекох, че вечерта вкъщи ще е скучна — каза Лилиан сухо, сядайки от другата страна на Матю, сякаш да помогне в защитата му.

Дейзи се обърна към Матю:

— Това ли е името ви? Матю Филен?

Той не можа да отговори, всяко мускулче в тялото му се напрегна, отказвайки да произведе звук.

— Това е — извика кресливо Уендъл Уоринг. Уоринг беше един от онези злощастни мъже, чиито високи тонове не отговаряха в никаква степен на величествените им физически пропорции. Освен това Уоринг се отличаваше с поведението и вида си, с гъстата си сребриста коса, перфектно поддържани бакенбарди и гъста бяла брада. Той направо вонеше на Стар Бостън със старомодното си и скъпо, но доста износено сако от туид, и съпътстващата го аура на самоувереност, която можеше да се породи единствено в семейство, изпращало поколения наред студенти в Харвард. Очите му приличаха на нешлифовани кварцови камъни, твърди и светли, и напълно лишени от блясък.

Като отиде с едри крачки до Уестклиф, Уоринг му пъхна в ръцете шепа документи.

— Доказателство за моите пълномощия — каза той злъчно. — Ето ви копие от дипломатическо искане за временен арест от американския държавен секретар сър Джеймс Греъм до главния съдия на Бау Стрийт, да издаде съдебна заповед за арестуването на Матю Филен, наричан още Матю Суифт. Копия от заверена информация, свидетелстваща за…

— Господин Уоринг — прекъсна го Уестклиф с любезност, която по никакъв начин не смекчаваше заплахата в тона му, — може да ме покриете тук, където стоя, с копия от всичко — от съдебни заповеди за арест до копия от Гутенберговата Библия. Това не означава, че ще ви предам този мъж.

— Нямате избор! Той е изпечен престъпник, който ще бъде екстрадиран в Съединените щати, независимо от всякакви възражения.

— Нямам избор? — Тъмните очи на Уестклиф се разшириха и лицето му се зачерви. — За бога, търпението ми рядко е било подлагано на такова изпитание като сега! Този имот, в който се намирате, е собственост на семейството ми от пет века, и на тази земя, в тази къща аз съм този, който решава. А сега бихте ли ми казали по най-почтителния начин какви поводи за оплакване имате от този мъж?

Маркъс, лорд Уестклиф, когато беше вбесен, беше впечатляваща гледка. Матю се съмняваше, че дори Уендъл Уоринг, който беше приятел с президенти и влиятелни мъже, бе срещал човек с по-естествено присъщ му властен маниер. Двамата полицаи гледаха разтревожено.

Уоринг не погледна Матю, когато отговори, сякаш видът му беше прекалено отблъскващ, за да бъде търпян.

— Всички вие познавате мъжа, който седи пред вас, като Матю Суифт. Той е заблуждавал и лъгал всички, които е познавал. Светът ще е благодарен, когато бъде унищожен като толкова много други нищожества. В този ден…

— Извинете, сър — прекъсна го Дейзи с любезност, която граничеше с подигравка, — но аз бих предпочела да получа неукрасената версия. Не ме интересува вашето мнение за характера на господин Суифт.

— Името му е Филен, не Суифт — сопна се Уоринг. — Той е син на ирландски пияница. Бил занесен в сиропиталището „Чарлз ривър“ като малък, след като майка му умряла при раждане. Аз имах нещастието да се запозная с Матю Филен, когато го купих на единайсет години да изпълнява ролята на прислужник на сина ми Хари.

— Купили сте го? — повтори Дейзи язвително. — Не знаех, че сираците могат да бъдат купувани и продавани.

— Наети, тогава — каза Уоринг, погледът му се отклони към нея. — Коя сте вие, нагла госпожице, че смеете да прекъсвате възрастните?

Внезапно Томас Бауман се намеси в дискусията, мустаците му затрепкаха ядосано.

— Тя ми е дъщеря — изрева той — и може да говори, каквото иска!

Изненадана от бащината си защита, Дейзи му се усмихна кратко, след това върна вниманието си върху Уоринг.

— Колко време ви е бил служител господин Филен? — попита тя.

— В продължение на седем години. Той придружаваше сина ми Хари в пансиона, изпълняваше поръчките му, грижеше се за личните му вещи и се връщаше с него по време на ваканциите. — Погледът му се стрелна към Матю, очите му внезапно заблестяха обвинително.

Сега, когато жертвата му беше арестувана, част от гнева на Уоринг избледня до мрачна решимост. Той изглеждаше като човек, който е носил тежък товар прекалено дълго.

— Не сме знаели, че крием змия в пазвите си. При една от ваканциите на Хари у дома от семейния сейф бяха откраднати пари и бижута. Едно от нещата беше диамантена огърлица, принадлежала на семейството от век. Прадядо ми се снабдил с нея от имението на ерцхерцогинята на Австрия. Кражбата е можела да бъде извършена само от човек в семейството или от доверен слуга, който е имал достъп до ключа на сейфа. Всички свидетелства сочат към една личност. Матю Филен.

Матю седеше тихо. Неподвижност отвън, хаос в душата. Той го сдържаше с огромно усилие, знаейки, че няма да спечели нищо, ако го изпусне.

— Откъде знаете, че ключът не е взет от крадец? — чу той Лилиан да пита студено.

— Сейфът беше подсигурен с детекторна ключалка — отвърна Уоринг, — която спира работа, ако върху резците на лостчето се въздейства с шперц. Само оригиналният ключ може да го отвори. А Филен знаеше къде е ключът. Понякога го изпращахме да отиде да вземе пари или лични вещи от сейфа.

— Той не е крадец! — чу Матю Дейзи да избухва ядосано, защитавайки го, преди той да може сам да се защити. — Той никога не е бил способен да открадне нещо от когото и да било.

— Съд от дванайсет мъже не се съгласи с тази оценка — излая Уоринг, гневът му се върна с нова сила. — Филен беше обвинен в кражба в особено големи размери и осъден да лежи петнайсет години в щатския затвор. Той избяга, преди да го намерят, и изчезна вдън земя.

Предполагайки, че Дейзи ще се отдръпне от него сега, Матю се удиви, когато осъзна, че тя е дошла още по-близо до стола му. Лекият натиск на ръката й спря върху рамото му. Той не отвърна външно на докосването й, но сетивата му алчно абсорбираха топлината на пръстите й.

— Как ме намерихте? — попита Матю дрезгаво, насилвайки се да погледне към Уоринг. Времето беше променило мъжа едва доловимо. Бръчките по лицето му бяха станали малко по-дълбоки, костите му — по-изпъкнали.

— Наел съм хора, които те търсят от години — каза Уоринг с намек за презрителна мелодрама, която неговите приятели бостънци щяха да намерят за прекомерна. — Знаех, че не може цял живот да се криеш. — В сиропиталището „Чарлз ривър“ постъпи голямо анонимно дарение — предположих, че ти стоиш зад него, но беше невъзможно да разбия въоръжението от адвокати и фалшивата бизнес фасада. След това ме осени, че може да си решил да намериш баща си, който те беше изоставил преди години. Проследихме го и на цената на няколко питиета той ни каза всичко, което искахме да знаем — фалшивото ти име, адреса ти в Ню Йорк. — Презрението на Уоринг се пръсна из стаята като рояк черни мухи, когато той добави: — Продаде те за равностойността на половин литър уиски.

Матю сдържа дъха си. Да, той бе намерил баща си и бе решил противно на всяка логика да му се довери. Нуждата от връзка с някого, с нещо, беше толкова непреодолима. Баща му беше човешка развалина — и Матю можеше да направи за него нищожно малко, освен да му намери място, където да живее, и да плаща разходите му.

Всеки път, когато отиваше да го посети тайно, той намираше празни бутилки, разхвърляни навсякъде. „Ако някога имаш нужда от мен, бе казал той на баща си, слагайки едно сгънато листче в ръката му, изпрати да ме повикат на този адрес. Не го казвай на никого, разбра ли?“ Баща му беше казал, че разбира.

Ако някога имаш нужда от мен… Матю искаше отчаяно да бъде нужен на някого.

Това беше цената за задоволяването на собствените желания.

— Суифт — попита Томас Бауман, — верни ли са твърденията на Уоринг? — Познатото избухване беше омекотено от умолителна нотка.

— Не съвсем. — Матю си позволи да огледа предпазливо стаята. Нещата, които бе очаквал да види по лицата им — обвинение, страх, гняв — ги нямаше. Дори Мерседес Бауман, която не би могла да бъде наречена състрадателна жена, го гледаше с нещо като — той почти можеше да се закълне — нежност.

Внезапно той осъзна, че е в различно положение от това, в което е бил преди всичките тези години, когато е бил беден и без приятели. Беше въоръжен единствено с истината, която всъщност се оказа слабо оръжие. Сега имаше пари и влияние, да не споменаваме могъщите близки. А повече от всичко Дейзи, която продължаваше да стои до рамото му; докосванията й го изпълваха със сила и успокоение.

Очите на Матю се присвиха предизвикателно, когато срещна обвинителния поглед на Уендъл Уоринг. Харесваше му или не, Уоринг трябваше да чуе истината.