Лайза Клейпас
Скандал през пролетта (7)

Шеста глава

Взирайки се в огледалото над тоалетната масичка от черешово дърво, Матю внимателно завърза официалната си колосана бяла вратовръзка за вечерта със сръчно извиване и подръпване. Беше гладен, но мисълта да слезе за дългата официална вечеря в салона за хранене го изпълваше с безпокойство. Чувстваше се, сякаш щеше да върви по тясна дъска, закачена високо във въздуха, и една погрешна стъпка би го обрекла на смърт.

Не биваше изобщо да си позволява да приема предизвикателството на Дейзи, не биваше да остава и да играе тази проклета игра часове наред.

Само дето Дейзи беше толкова очарователна и докато играеха, вниманието й беше фокусирано изцяло върху него, нещо, което беше прекалено изкусително, за да му се противопостави. Тя беше най-предизвикателната жена, която някога бе срещал. Порои с гръмотевици и дъги след буря, опаковани в подходящ джобен пакет.

По дяволите, колко много искаше да спи с нея. Матю се удивляваше как Ландриндън и другите мъже могат да функционират рационално в нейно присъствие.

Беше време да поеме контрол над ситуацията. Щеше да направи каквото е нужно, за да я тласне към Ландриндън. В сравнение с другите ергени, шотландският лорд беше върхът. Ландриндън и Дейзи щяха да имат спокоен, добре подреден живот, и въпреки че Ландриндън можеше да кръшка от време на време, както правеха повечето незаети мъже, Дейзи щеше да е прекалено заета със семейството и книгите си, за да забележи. А ако забележеше, щеше да се научи да се прави, че не вижда неговите авантюри и да търси убежище във фантазиите си.

А Ландриндън никога нямаше да оцени невероятния дар да има Дейзи в живота си.

Потиснат, Матю слезе долу и се присъедини към елегантната тълпа, която се беше събрала в очакване на процесията към салона за хранене. Жените бяха облечени в цветни рокли с бродерии, обшити с мъниста и украсени с дантела. Мъжете бяха в строго черно и блестящо бяло, простотата на дрехите им трябваше да служи като подходящ фон за парада на жените.

— Суифт — долетя сърдечният глас на Томас Бауман. — Елате при нас — искам да цитирате последните сметки на тези приятели тук. — За Бауман не съществуваше такова нещо като неподходящ момент за обсъждане на бизнес. Матю покорно се присъедини към групата от пет-шест мъже, които стояха в ъгъла, и изрецитира числата, които шефът му искаше.

Едно от най-полезните качества на Матю беше способността му да държи дълги колони от цифри в главата си. Той обичаше числата, техните тайни, начина, по който нещо сложно можеше да бъде сведено до нещо просто. В математиката, за разлика от живота, винаги имаше решение, определен отговор.

Но докато говореше, Матю забеляза Дейзи и нейните приятелки заедно с Лилиан, и половината от мозъка му веднага се изключи.

Дейзи носеше маслено-жълта рокля, обвита плътно около тънкия й кръст, и избутваща малките й красиви гърди нагоре към ниско изрязаното деколте на горнището от лъскав, украсен с къдрички сатен. Жълти сатенени панделки, сплетени в изкусни шнурове, държаха горнището на място. Черната й коса беше вдигната нагоре, а няколко спираловидни къдрици падаха на врата и раменете й. Тя изглеждаше нежна и перфектна, като изкусна захарна украса върху плато за десерт, който не беше предназначен за ядене.

Матю искаше да смъкне горнището й надолу и тези сатенени шнурове да ограничат движението на ръцете й. Искаше да прокара уста по нежната й бледа кожа, да намери връхчетата на гърдите й, карайки я да се извива…

— Но наистина ли мислите… — дойде гласът на господин Мардлинг, — че пазарът има накъде още да се разширява? Все пак обсъждаме по-нисшите класи. Независимо от националността им, всеизвестен факт е, че те не предпочитат да се къпят често.

Матю насочи вниманието си към високия, добре облечен джентълмен, чиято руса коса блестеше под ярката светлина на полилеите. Преди да отговори, той си напомни, че по всяка вероятност зад въпроса не стоеше злоумисъл. Тези от привилегированите класи често искрено не разбираха бедните, ако изобщо си даваха труд да помислят за тях.

— Всъщност — каза Матю благо, — наличните числа индикират, че стига сапунът да се произвежда масово на цена, която хората могат да си позволят, пазарът ще нараства приблизително с десет процента годишно. Хората от всички класи искат да бъдат чисти, господин Мардлинг. Проблемът е, че хубавият, качествен сапун винаги е бил луксозна стока, и заради това трудно достъпен.

— Масово производство — произнесе замислено Мардлинг и сухото му лице се набръчка. — Има нещо неприятно във фразата… все едно да се даде възможност на по-нисшите класи да подражават на по-високопоставените.

Матю изгледа кръга мъже и забеляза, че върхът на главата на Бауман се зачервява… което никога не беше добър знак… и че Уестклиф пазеше мълчание, черните му очи бяха непроницаеми.

— Точно така, господин Мардлинг — каза сериозно Матю. — Масовото производство на стоки като дрехи и сапун ще даде на бедните шанс да живеят със същите стандарти за здраве и достойнство, като нас, останалите.

— Но тогава как човек ще разбере кой кой е? — възрази Мардлинг.

Матю го изгледа въпросително.

— Боя се, че не ви разбирам.

Ландриндън се включи в дискусията:

— Мисля, че Мардлинг пита — каза той — как човек ще може да направи разлика между продавачка в магазин и състоятелна жена, ако и двете са чисти и облечени по един и същ начин. А ако един джентълмен не е в състояние да каже какви са, съдейки по външния им вид, как ще знае по какъв начин да се отнася към тях?

Шокиран от снобизма на въпроса, Матю обмисли отговора си внимателно.

— Аз винаги съм мислил, че към всички жени трябва да се отнасяме с уважение, независимо от положението им.

— Добре казано — съгласи се сърдито Уестклиф, когато Ландриндън отвори уста да възрази.

Никой не искаше да противоречи на графа, но Мардлинг се опита да го притисне:

— Уестклиф, нищо вредно ли не виждате в окуражаването на бедните да се издигнат над тяхното положение? Позволявайки им да се преструват, че няма разлика между тях и нас?

— Единствената вреда, която виждам — отвърна тихо Уестклиф, — е в обезкуражаването на хората, които искат да подобрят материалното си положение, от страх, че ще изгубим превъзходството си.

Изявлението накара Матю да хареса графа още повече.

Зает с въпроса за хипотетичната продавачка, Ландриндън заговори на господин Мардлинг:

— Не се бойте, Мардлинг… независимо как е облечена жената, джентълменът няма как да не долови знаците, които издават нейния истински статус. Дамата има винаги добре модулиран глас, докато продавачката говори с пронизителен тон и просташки акцент.

— Разбира се — каза с облекчение Мардлинг. Той се престори, че потръпва, когато добави: — Продавачката ще се облече натруфено, ще говори на кокни… ноктите й ще са черни.

— Да — засмя се Ландриндън. — Или ще изглежда като маргаритка^[1], пъхната в букет от рози.

Коментарът беше неволен, разбира се. Настъпи внезапна тишина, когато Ландриндън осъзна, че без да иска е обидил дъщерята на Бауман, или по-скоро името на дъщеря му.

— Маргаритката… цвете, подходящо за всичко — коментира Матю, нарушавайки тишината. — Красиво със своята свежест и простота. Винаги съм смятал, че подхожда добре на всякаква украса.

Цялата група побърза да се съгласи незабавно:

— Наистина.

— Точно така.

Лорд Уестклиф погледна одобрително Матю.

Малко по-късно, дали по предварителен план, или поради разместване на местата в последния момент, Матю установи, че е сложен да седне на главната маса от лявата страна на Уестклиф. По лицата на много гости премина явна изненада, когато регистрираха, че едно от почетните места е било дадено на обикновен млад мъж.

Прикривайки собствената си изненада, Матю видя, че Томас Бауман му се усмихва лъчезарно с бащинска гордост… а Лилиан хвърли дискретен поглед на съпруга си, който сигурно изпълни с ужас сърцата на не малко мъже.

След спокойната вечеря гостите се разпръснаха в различни групи. Някои от мъжете пожелаха портвайн и пури на задната тераса, неколцина жени пожелаха чай, докато други се насочиха към салона за игри и разговори.

Когато Матю тръгна към терасата, усети, че някой го потупва по рамото. Обърна се и срещна дяволитите очи на Касандра Лейтън. Тя беше решително създание, чието основно умение изглежда бе способността да привлича внимание към себе си.

— Господин Суифт — рече тя. — Настоявам да се присъедините към нас в салона. Няма да ви позволя да откажете. Двете с лейди Миранда сме планирали някои игри, които според мен ще ви бъдат доста забавни. — Тя му намигна. — Имаме скрит план, разбирате ли.

— Скрит план — повтори Матю предпазливо.

— О, да. — Тя се изкиска. — Решихме да сме малко палави тази вечер.

Матю никога не бе харесвал салонните игри, изискващи лекомислие, каквото той никога не бе в състояние да се осмели да демонстрира. Още повече, че в снизходителната атмосфера на британското общество тези игри често включваха хитрости и потенциално скандално поведение. Матю имаше вродено и силно отвращение към скандалите. И ако някога се забъркаше в скандал, то причината щеше наистина да си заслужава. Не в резултат на някаква слабоумна игра.

Преди да отговори, обаче, той забеляза нещо с периферното си зрение… проблясък на жълто. Беше Дейзи, ръката й бе отпусната леко върху ръката на лорд Ландриндън, докато се движеха по коридора, който водеше към салона.

Логичната половина от мозъка на Матю изтъкна, че ако Дейзи иска да се държи скандално с Ландриндън, това си беше нейна работа. Но една по-дълбока, по-примитивна част от съзнанието му реагира собственически, което накара краката му да започнат да се движат.

— О, чудесно — пропя Касандра Лейтън, като го хвана под ръка. — Хубавичко ще се позабавляваме.

Това бе ново и неприятно откритие, че един първичен импулс можеше внезапно да поеме контрол над останалата част на тялото на Матю. Като се намръщи, той тръгна с мис Лейтън, докато тя не спираше да бълва поток от глупости.

В салона се беше събрала група от млади мъже и жени, които се смееха и бъбреха. Във въздуха витаеше очакване. И неуловимо чувство за измама, сякаш някои от участниците бяха предупредени, че ще участват в нещо нередно.

Матю застана до прага, погледът му мигновено откри Дейзи. Тя седеше близо до камината, а лорд Ландриндън се беше подпрял на облегалката на стола й.

— Първата игра — произнесе с усмивка лейди Миранда, — ще бъде един рунд „Животни“. Тя изчака вълната от сподавен смях да заглъхне, преди да продължи: — За онези от вас, които не са запознати с правилата, трябва да кажа, че те са съвсем прости. Всяка дама ще си избере мъж за партньор, а на всеки джентълмен ще бъде възложено да имитира определено животно — куче, свиня, магаре и т.н. Дамите ще бъдат изпратени в друга стая със завързани очи, а когато се върнат, ще се опитат да намерят своите партньори. Джентълмените ще помагат на дамите, като издават правилните животински звуци. Последната, която намери партньора си, ще трябва да плати глоба Матю простена вътрешно. Той мразеше игрите, които нямаха никаква друга цел, освен да накарат участниците да изглеждат глупаво. Като човек, който не обичаше да се чувства неловко, съзнателно или не, би направил всичко, за да избегне такава ситуация.

Поглеждайки към Дейзи, той видя, че тя не се киска като останалите жени тук. Вместо това изглеждаше решителна. Това беше нейният опит да бъде една от тълпата, да се държи като празноглавките около нея. По дяволите. Нищо чудно, че вечно нямаше кавалер, ако това беше, което се очакваше от възнамеряващите да се омъжат млади жени.

— Вие ще сте мой партньор, господин Суифт — извика мис Лейтън.

— За мен е чест — отвърна любезно Матю и тя се изсмя, сякаш беше казал нещо безкрайно смешно. Досега не беше срещал жена, която да хихика толкова и почти се страхуваше, че тя може да получи удар, ако не спре.

Наоколо започнаха да подават шапка, пълна със сгънати листчета, и Матю си взе едно и го прочете.

— Крава — информира той мис Лейтън с каменно изражение, и тя се разсмя.

Чувствайки се като идиот, Матю се дръпна настрана, когато мис Лейтън и всички останали дами напуснаха стаята.

Мъжете се разположиха стратегически, като се смееха сподавено, очаквайки да прекарат забавно, докато жените, с превръзки на очите, ги опипват проучващо.

Из стаята се разнесоха викове:

— Кря-кря!

— Мяу!

— Грух!

След малко влязоха жените и мястото се изпълни с животински звуци. Приличаше на зоологическа градина. Жените се пръснаха да търсят своите партньори, блъскайки се в ревящи, чуруликащи, грухтящи мъже.

Матю се надяваше, че Уестклиф, Хънт или — да пази господ, Бауман — няма да влязат в стаята и да го видят по този начин. Той нямаше да може да го преживее.

Чувството му за достойнство беше отнесено, когато чу гласа на Касандра Лейтън:

— Къде е господин Крава?

Матю изпусна една въздишка.

— Му-у — измуча той мрачно. Кикотът на мис Лейтън изпълни въздуха. Тя се показа, ръцете й опипваха преценяващо всяка мъжка фигура, която й се изпречеше. Чуха се няколко непланирани изписквания и крякания, докато тя си проправяше път в тълпата.

— Ох, господин Крава — извика мис Лейтън, — нуждая се от повече помощ от ваша страна.

Матю се намръщи.

— Му-у.

— Още веднъж — извика треперливо тя.

Беше късмет, че превръзката върху очите на Касандра Лейтън я скриваше от убийствения поглед на Матю.

— Му-у.

Кикот. Кикот. Още кикот. Мис Лейтън се приближи с разперени ръце и пръстите й зашариха из въздуха. Тя го доближи, ръцете й заопипваха жилетката му и се спуснаха надолу. Матю стисна юмруци и ги изнесе напред.

— Открих ли господин Крава? — попита тя лукаво, притискайки се в него.

Той я отблъсна решително.

— Да.

— Ура за мен! — извика тя, сваляйки превръзката от очите си.

Другите двойки също се бяха събрали, животинските звуци замираха един след друг. Накрая остана само един… неловък опит за жужене на някакво насекомо. Може би щурец?

Матю опъна врат да види кой издава този звук и коя е злочестата му партньорка. Някой възкликна и се разнесе дружески смях. Тълпата се разцепи и показа Дейзи Бауман как си сваля превръзката, докато лорд Ландриндън сви рамене извинително.

— Щурецът не издава такъв звук — каза Дейзи изчервена, като се засмя. — Звучите така, сякаш си прочиствате гърлото!

— Това е най-доброто, което мога да направя — каза Ландриндън безпомощно.

О, боже. Матю затвори очи за миг. Това щеше да е Дейзи.

Касандра Лейтън изглеждаше необикновено доволна.

— Много лошо — каза тя.

— Никакви кавги — каза радостно лейди Миранда, която дойде и застана между Дейзи и Ландриндън. — На вас се падна да плащате глобата, скъпа!

Усмивката на Дейзи повехна.

— Каква е глобата?

— Нарича се „дама без кавалер“ — обясни лейди Миранда. — Трябва да застанете до стената и да извадите едно от листчетата с имена на джентълмени от шапката. Ако той откаже да ви целуне, ще останете до стената и ще продължите да вадите имена, докато някой се съгласи на предложението ви.

Усмивката на Дейзи продължи да стои върху лицето й, въпреки че лицето й пребледня, оставяйки две червени петна върху страните.

По дяволите, помисли си ядосано Матю.

Това беше сериозна дилема. Инцидентът щеше да предизвика слухове, които лесно можеха да доведат до скандал. Той не можеше да го позволи. Заради нейното семейство и заради нея самата. И заради него… но това бе нещо, за което не искаше да мисли.

Той автоматично тръгна напред, но мис Лейтън го хвана за ръката. Дългите й нокти се забиха в ръкава му.

— Никакво месене — предупреди тя. — Всеки, който играе, трябва да е готов да приеме глобата! — Тя се усмихваше, но в очите й имаше студенина, която не хареса на Матю. Мис Лейтън възнамеряваше да се наслаждава на всяка секунда от падението на Дейзи.

Жените бяха опасни същества.

Оглеждайки стаята, Матю видя очакване върху лицата на джентълмените. Нито един от тях нямаше да се откаже от възможността да целуне Дейзи Бауман. Прииска му се да им удари главите една в друга и да изведе Дейзи оттук. Вместо това можеше само да гледа как й подават шапката и тя бръква вътре с несигурни пръсти.

Като измъкна едно листче, Дейзи го прочете мълчаливо, красивите й тъмни вежди се свъсиха. В стаята се възцари мълчание, неколцина затаиха дъх в очакване… и Дейзи произнесе името, без да поглежда нагоре.

— Господин Суифт. — Тя върна листчето обратно в шапката, преди това да може да бъде потвърдено.

Матю усети как сърцето му започва да бие яростно в гърдите. Не беше сигурен дали ситуацията току-що се е подобрила драстично, или е станала още по-лоша.

— Това е невъзможно — просъска мис Лейтън. — Не може да сте вие.

Матю я погледна разсеяно.

— Защо?

— Защото не съм сложила името ви в шапката!

Той направи неразбираема физиономия.

— Явно го е сложил някой друг — каза той и измъкна ръката си от нейната хватка.

В стаята надвисна тежко мълчание, когато Матю се приближи до Дейзи и през групата премина възбудено хихикане. Дейзи владееше изражението си възхитително, но по лицето й плъзна силна червенина. Тънкото й тяло беше напрегнато като тетива. Тя успя да изобрази безгрижна усмивка. Матю можеше да види яростното пулсиране на шията й. Искаше му се да допре уста до него и да го погали с език.

Спирайки пред нея, той задържа погледа й в своя, като се опитваше да прочете мислите й.

Кой точно имаше превъзходство в тази ситуация?

На пръв поглед той… но Дейзи беше тази, която извика името му.

Тя го беше избрала. Защо?

— Чух ви по време на играта — каза Дейзи съвсем тихо, така че никой друг да не чуе думите. — Звучахте като крава с храносмилателни проблеми.

— Съдейки по резултата, моята крава беше по-добра от щуреца на Ландриндън — изтъкна Матю.

— Той изобщо не звучеше като щурец. А сякаш прочистваше храчки от гърлото си.

Матю преглътна напиращия внезапен смях. Тя изглеждаше толкова раздразнена и прелестна, че той едва се сдържаше да не я притисне към себе си. Вместо това произнесе:

— Да приключваме с това, става ли?

Искаше му се Дейзи да не беше толкова изчервена. Светлият й тен правеше това още по-видимо, страните й грееха като алени макове.

Откъм групата се чу колективно поемане на дъх, когато Матю се приближи още до нея и телата им почти се допряха. Дейзи отметна глава назад, затвори очи, устните й леко се разтвориха. Матю се пресегна за ръката й, вдигна я до устните си и остави една целомъдрена целувка върху пръстите й.

Очите на Дейзи се отвориха. Изглеждаше объркана.

Откъм групата се разнесоха смях и подигравателни викове.

След като размени няколко остроумни забележки с двама-трима джентълмени, Матю се обърна към Дейзи и произнесе с приятен, но решителен тон:

— Мис Бауман, бяхте споменали по-рано, че искате да се отбиете при сестра си по това време. Да ви придружа ли до нея?

— Не можете да тръгвате! — възкликна Касандра Лейтън от дъното на стаята. — Ние току-що започнахме!

— Не, благодаря ви — каза Дейзи на Матю. — Сигурна съм, че сестра ми ще почака, докато се забавлявам тук.

Матю я изгледа с твърд, пронизващ поглед. От внезапната промяна в изражението й видя, че е разбрала.

Той й връщаше услугата.

Остани с мен, заповядваше погледът му, и недей да спориш.

Той видя също, че Дейзи искаше отчаяно да му откаже, но собственото й чувство за чест нямаше да й го позволи. Дългът си беше дълг.

Тя преглътна мъчително.

— От друга страна… — Тя почти се задави с думите… — Обещах да поседя със сестра си, докато пие чая си.

Матю й подаде ръка.

— На вашите услуги, мис Бауман.

Чуха се няколко възражения, но докато прекрачат прага навън, групата вече организираше нова игра. Един господ знае какъв скандал се замисляше в салона. Но стига да не бяха замесени нито той, нито Дейзи, Матю не даваше пукната пара.

Дейзи измъкна ръката си от неговата още щом излязоха в коридора. Те продължиха няколко метра и стигнаха до отворената врата на библиотеката. Виждайки, че е празна, Дейзи се вмъкна вътре, без да казва дума.

Матю влезе след нея и затвори вратата за уединение. Не беше уместно, но в коридора нямаше никого.

— Защо го направихте? — поиска да знае Дейзи, нахвърляйки му се веднага.

— Защо съм ви отвлякъл от игрите? — Смутен, Матю прие сериозен тон. — Не трябваше да сте там, и го знаете.

Дейзи беше толкова бясна, че тъмните й очи сякаш хвърляха искри.

— А къде трябваше да бъда, господин Суифт? Да чета сама в библиотеката?

— Това щеше да е за предпочитане пред един скандал.

— Не, нямаше. Бях точно там, където трябваше, правейки това, което правят останалите. И всичко беше идеално, докато не го съсипахте!

— Аз? — Матю не можеше да повярва на ушите си. — Аз съм ви съсипал вечерта?

— Да.

— Как!?

Тя го погледна обвинително.

— Не ме целунахте.

— Аз… — Обезоръжен, Матю я погледна невярващо.

— Целунах ви.

— По ръката — каза Дейзи презрително, — което не означава абсолютно нищо.

Матю не беше сигурен как така рязко бе дерайлирал от самодоволно превъзходство до обиден протест.

— Трябва да сте благодарна.

— За какво?

— Не е ли очевидно? Спасих репутацията ви.

— Ако ме бяхте целунали — сопна се Дейзи, — това можеше само да подобри репутацията ми. Но вие ме отхвърлихте публично, което означава, че Ландриндън, Мардлинг и всички останали знаят, че нещо не ми е наред.

— Не съм ви отхвърлил.

— Определено изглеждаше като отхвърляне, мерзавец такъв!

— Не съм мерзавец. Ако ви бях целунал на публично място, тогава щях да съм мерзавец. — Матю спря, преди да добави със смаяно раздразнение: — А и няма нещо, което да не ви е наред. Защо, по дяволите, го казвате?

— Аз съм стара мома. Никой не иска да ме целуне.

Това вече беше прекалено. Дейзи Бауман беше ядосана, защото той не беше направил това, за което жадуваше и мечтаеше от години. Беше се държал благородно, мътните да го вземат, а вместо да оцени това, тя беше ядосана.

— … толкова ли съм нежелана? — нареждаше високопарно Дейзи. — Толкова ли щеше да е противно?

Желаеше я от толкова дълго. Беше си напомнял хиляди пъти всички причини, поради които не може да я има. И беше дяволски по-лесно да понесе мисълта, че тя го ненавижда и че няма защо да се надява. Но вероятността, че нейните чувства може да са се променили, че тя може да отговаря на чувствата му, го изпълни с трепетна омая.

Още една такава минута и той щеше да откачи.

— … Не знам как да правя това, което жените правят, за да привличат мъжете — говореше ядосано Дейзи. — И когато най-после имам шанс да събера малко опит, вие…

— Тя прекъсна и се намръщи, когато видя лицето му. — Защо гледате така?

— Как?

— Сякаш ви боли.

Болеше го. Да. Онази болка, която един мъж чувства, когато е желал страстно определена жена години наред и след това се е оказал насаме с нея и е трябвало да понася оплакванията й за това, че не я е целунал… при положение, че единственото, което е искал, е да разкъса дрехите й и да я обладае на пода в същия миг.

Тя искаше опит? Матю беше готов да й даде опита на един цял човешки живот. Тялото му беше станало толкова непоносимо твърдо, че само докосването на плата на панталоните му бе достатъчно, за да го накара да примижи от болка. Като се бореше да се овладее, той се концентрира върху дишането. Дишането. Но само още повече се възбуди, и накрая червена мъгла затъмни краищата на зрителното му поле.

Не беше осъзнал, че се е пресегнал, но внезапно ръцете му се оказаха върху нея, свити под мишниците й, където жълтия сатен се беше просмукал с топлината на тялото й. Тя беше лека и гъвкава, като котка… можеше да я повдигне съвсем лесно, да я прикове срещу стената…

Тъмните очи на Дейзи бяха разширени и смаяни.

— Какво правите?

— Искам да ми отговорите на един въпрос — успя да каже Матю. — Защо в салона произнесохте моето име?

По лицето й в бърза последователност преминаха емоции… изненада, вина, смущение. Всеки милиметър от кожата й порозовя.

— Не знам какво имате предвид. На листчето беше написано вашето име. Нямах избор, освен…

— Лъжете — каза кратко Матю. Сърцето му спря, когато тя отказа да отговори. Червенината й се сгъсти.

— На онази хартийка не беше моето име — продължи той с огромно усилие. — Но въпреки това го произнесохте. Защо?

И двамата знаеха, че може да има само една причина. Матю затвори очи за миг. Пулсът му беше толкова горещ и бърз, че безразсъдната му сила причиняваше болка вътре във вените му.

Той чу колебливия глас на Дейзи:

— Само исках да знам какво… как… само исках…

Това беше изкушение в неговия най-животински вид. Матю се опита да се накара да се отдалечи от нея, но ръцете му не пускаха стройните извивки, скрити в жълт сатен. Беше толкова хубаво да я държи. Той се взря в изящната й уста, в едва доловимата, но възхитителна вдлъбнатина в средата на долната й устна. Една целувка, помисли си отчаяно. Сигурно можеше да има поне това. Но веднъж започнал… не беше сигурен, че ще е в състояние да спре.

— Дейзи… — Той се опита да намери думи за ситуацията, но бе трудно да говори логично. — Ще кажа на баща ви… при първа възможност… не мога да се оженя за вас при никакви обстоятелства.

Тя продължаваше да не го гледа.

— Защо не му казахте веднага?

Защото беше искал да я накара да го забележи.

Защото беше искал да се преструва, само за малко, че това, за което никога не бе дръзвал да мечтае, е достижимо.

— Исках да ви подразня — каза той.

— Ами, направихте го!

— Но никога не съм го мислил сериозно. Не мога да се оженя за вас.

— Защото съм вечно без кавалер — каза тя сърдито.

— Не. Това не е…

— Неприятна съм.

— Дейзи, ще спрете ли…

— Не заслужавам дори една целувка.

— Хубаво — сопна се Матю, изгубил най-после здравия си разум. — По дяволите, спечелихте. Ще ви целуна.

— Защо?

— Защото ако не го направя, никога няма да спрете да се оплаквате.

— Вече е прекалено късно! Трябваше да ме целунете тогава в салона, но вие ме отхвърлихте, и сега, когато обрекохте на неуспех всеки шанс да бъда целуната от другиго, няма да се успокоя от някаква утешителна половинчата награда.

— Половинчата?

Това беше грешка. Матю можеше да види, че Дейзи го е осъзнала в мига, в който го казва.

Тя току-що бе решила съдбата си.

— А-аз исках да кажа лишена от ентусиазъм — произнесе тя задъхано, опитвайки се да се отскубне от него. — Очевидно е, че не искате да ме целунете, и заради това…

— Казахте половинчата. — Той я дръпна силно към себе си. — Което означава, че трябва да докажа нещо.

— Не, не трябва — рече тя бързо. — Наистина. Не е нужно… — Тя извика тихо, когато той обхвана с ръка тила й, привлече главата й към своята и всеки звук беше заглушен.