Лайза Клейпас
Скандал през пролетта (11)

Десета глава

Дейзи не знаеше защо коментарът, че Матю Суифт може да е влюбен в нея, трябваше да преобърне с главата надолу целия й свят. Но го беше направил.

— Ако е така — попита тя Еви несигурно, — тогава защо рискува да ме предлага на лорд Ландриндън? За него щеше да е толкова лесно да се солидаризира с плановете на татко. И щеше да е богато възнаграден. Ако и освен това ме желае в сделката, кое го възпира?

— Може би иска да разбере дали и ти си влюбена в него?

— Не, умът на господин Суифт не работи по този начин, още по-малко от този на баща ми. Те са хора бизнесмени. Хищници. Ако господин Суифт ме желае, той няма да спре да моли за разрешението ми, както лъв няма да се спре и любезно да попита една антилопа дали има нещо против да бъде изядена за обяд.

— Мисля, че трябва да проведете искрен разговор — настоя Еви.

— О, господин Суифт само ще се изплъзва и ще увърта, точно както правеше досега. Освен…

— Освен?

— Освен ако не намеря начин да го накарам да свали гарда. И да го принудя да бъде честен за това дали изпитва чувства към мен, или не.

— И как ще го направиш?

— Не знам. Чакай, Еви, ти знаеш сто пъти повече за мъжете от мен. Омъжена си. Заобиколена си с мъже в клуба. Според твоето информирано мнение кой е най-бързият начин да извадиш един мъж от равновесие и да го накараш да признае нещо, което не иска да признае?

Явно доволна от представата за нея като жена с богат житейски опит, Еви се замисли над въпроса.

— Да го накараш да ревнува, предполагам. Виждала съм цивилизовани мъже да се бият като кучета в алеята зад клуба заради някоя жена.

— Хм. Питам се дали господин Суифт може да бъде накаран да ревнува.

— Бих казала, че да — отвърна Еви. — Все пак е мъж.

* * *

Следобеда Дейзи причака лорд Ландриндън, когато той отиде в библиотеката да смени една книга с друга.

— Добър ден, лорде — поздрави весело Дейзи, преструвайки се, че не забелязва блясъка на опасение в очите му. Тя потисна една усмивка; сигурно след кампанията на Матю Суифт в нейна полза бедният Ландриндън се чувстваше като лисица, която бърза да се скрие в дупката си.

Съвземайки се бързо, Ландриндън успя да призове една приятна усмивка.

— Добър ден, мис Бауман. Разрешете да попитам как са сестра ви и бебето.

— И двете са много добре, благодаря. — Дейзи се приближи още към него и инспектира книгата в ръцете му. — „История на военната картография“. Добре. Звучи доста ъ-ъ-ъ… интригуващо.

— О, да — увери я Ландриндън. — И е много поучителна. Макар да се боя, че нещо се е изгубило при превода. Човек трябва да я чете в оригинал на немски, за да оцени истинската й значимост.

— Четете ли някога романи, господарю?

Той изглеждаше искрено ужасен от въпроса.

— О, никога не чета романи. Учили са ме от дете, че човек трябва да чете само книги, които обучават ума и подобряват характера.

Дейзи бе раздразнена от тона му на превъзходство.

— Колко жалко — каза тя тихо.

— Хм?

— Това е хубаво — поправи се тя бързо, преструвайки се, че изследва един том с кожена подвързия. И му хвърли отровна усмивка. — Ненаситен читател ли сте, лорде?

— Опитвам се към нищо да не проявявам ненаситност. „Умереност във всичко“ е един от най-важните ми девизи.

— Аз нямам девизи. Ако имах, щях вечно да ги опровергавам.

Ландриндън се засмя.

— Признавате, че сте непостоянна натура?

— Предпочитам да се смятам за непредубедена — каза Дейзи. — Мога да съзра мъдрост в най-различни схващания.

— Ах.

Дейзи практически четеше мислите му, тази нейна непредубеденост я представяше в не чак толкова благоприятна светлина.

— Ще трябва да чуя повече ваши девизи, лорде. Може би по време на една разходка из градината?

— Аз… ъ-ъ-ъ… — Беше безпардонна дързост момиче да покани джентълмен на разходка, вместо обратното. Но джентълменската натура на Ландриндън не би му позволила да откаже. — Разбира се, мис Бауман. Може би утре…

— Сега би било чудесно — каза тя весело.

— Сега… — дойде нерешителният отговор. — Да. Прекрасно.

Хващайки ръката му, преди той да е имал шанс да й я предложи, Дейзи го дръпна към вратата.

— Да вървим.

Като нямаше друг избор, освен да позволи на веселата млада жена да го влачи по този начин, Ландриндън скоро се озова на стълбището, което водеше от задната тераса към зелената градина долу.

— Господарю — каза Дейзи, — искам да ви призная нещо. Замислям малък заговор и се надявах на вашата помощ.

— Малък заговор — повтори той закачливо. — Моята помощ. Да. Това е… ъ-ъ-ъ…

— Безобидно е, разбира се — продължи Дейзи. — Целта ми е да окуража вниманието на един джентълмен, тъй като изглежда някак сдържан, когато става дума за ухажване.

— Сдържан? — Гласът на Ландриндън прозвуча дрезгаво.

Мнението на Дейзи за неговите умствени способности спадна с няколко градуса, когато стана ясно, че единственото, което той може да прави, е да повтаря нейните думи като папагал.

— Да, сдържан. Но аз имам впечатлението, че под неохотната повърхност може да съществуват по-други чувства.

Ландриндън, обикновено толкова изискан, се спъна в едно неравно парче чакъл.

— Какво… на какво се дължи това впечатление, мис Бауман?

— Просто женска интуиция.

— Мис Бауман — избухна той, — ако съм казал или направил нещо, което сте разбрали погрешно…

— Не говоря за вас — каза Дейзи без заобикалки.

— Така ли? Тогава кой…

— Имам предвид господин Суифт.

Внезапната му радост беше почти осезаема.

— Господин Суифт. Да. Да. Мис Бауман, той ви възхваляваше часове наред… не че ми е било неприятно да слушам за вашия чар, разбира се.

Дейзи се усмихна.

— Страхувам се, че господин Суифт ще продължи да бъде сдържан, докато не се случи нещо, което да го накара да излети като фазан от житна нива. Но ако нямате нищо против да създадете впечатление, че всъщност вие се интересувате от мен… излизане с каретата, разходка, един-два танца… това може да му даде импулса, от който се нуждае, за да ми се обясни.

— За мен ще бъде удоволствие — каза Ландриндън, явно намирайки ролята на съконспиратор за далеч по-привлекателна от тази на брачна мишена. — Уверявам ви, мис Бауман, ще направя всичко възможно ухажването ми да изглежда възможно най-убедително.

* * *

— Искам да отложите пътуването си с една седмица.

Матю, който забождаше няколко листа хартия с топлийка, случайно заби върха й в пръста си. Дръпвайки я, той игнорира малката капчица кръв върху кожата си и се взря в Уестклиф неразбиращо. Мъжът се бе затворил със съпругата си и новородената си дъщеря за най-малко трийсет и шест часа, и най-внезапно бе решил да се появи вечерта, преди Матю да тръгне за Бристол, раздавайки команди, които нямаха никакъв смисъл.

Матю сдържа гласа си:

— Може ли да попитам защо, господарю?

— Защото реших да ви придружа. А графикът ми няма да позволи да отпътувам утре.

Доколкото Матю знаеше, настоящият график на графа се въртеше единствено около Лилиан и бебето.

— Не е нужно да идвате — каза той, обиден от намека, че не може да се справи с нещата сам. — Знам повече от всеки друг за различните аспекти на този бизнес и какво ще изисква той…

— Вие сте чужденец, независимо от всичко — каза Уестклиф, лицето му беше непроницаемо. — И споменаването на името ми ще ви отвори много врати, до които иначе няма да имате достъп.

— Ако се съмнявате в уменията ми да преговарям…

— За тях не спорим. Имам пълна вяра в способностите ви, които в Америка биха били повече от достатъчни. Но тук, в начинание от такъв калибър, ще ви е нужен патронажът на човек, високопоставен в обществото. Човек като мен.

— Това не ви е Средновековието, господарю. Проклет да съм, ако трябва да разигравам цирково шоу с благородник като част от бизнес сделка.

— Говорейки като другата половина от цирковото шоу — каза Уестклиф сардонично, — и аз не съм очарован от идеята. Особено когато имам новородена дъщеря и съпруга, която още не се е възстановила от раждането.

— Не мога да чакам цяла седмица! — избухна Матю. — Вече съм уговорил срещите. Уредил съм да се срещна с всички от началника на пристанището до собствениците на местната водопроводна компания…

— Значи срещите ще бъдат отложени.

— Ако мислите, че няма да има оплаквания…

— Новината, че аз ще ви придружавам следващата седмица, ще бъде достатъчна да потуши повечето оплаквания.

От всеки друг мъж подобно изявление би било арогантност. От Уестклиф то беше просто изразяване на един факт.

— Господин Бауман знае ли за това? — попита Матю.

— Да. И след като чу мнението ми по въпроса, се съгласи.

— Какво се очаква да правя тук цяла седмица?

Графът изви едната си вежда с маниера на мъж, чието гостоприемство никога не е било поставяно под въпрос. Хора от всички възрасти, националности и социални класи се молеха да бъдат поканени в Стоуни Крос парк. Матю беше може би единственият мъж в Англия, който не желаеше да бъде тук.

Не го интересуваше. Беше останал прекалено дълго без всякаква истинска работа — беше изморен от безцелни забавления, любезни разговори, изпълнен с досада от красиви пейзажи и чист селски въздух, от мир и тишина. Той искаше да се занимава с някаква дейност, по дяволите. Да не споменаваме някои дъхащи на въглища градове и глъчката на оживените улици.

Но най-много от всичко искаше да е далеч от Дейзи Бауман. Беше постоянно изтезание да бъде близо до нея, без да може да я докосне. Беше невъзможно да се държи с нея с хладна любезност, когато главата му беше пълна със скандални картини как я държи, съблазнява я, как устата му намира най-сладките, най-уязвими местенца по тялото й. А това беше само началото. Матю жадуваше за часове, дни, седмици насаме с нея… искаше всичките й мисли и усмивки, и тайни. Свободата да излее душата си напълно пред нея.

Неща, които никога не можеше да има.

— В имението и околностите му има какви ли не забавления — каза Уестклиф в отговор на неговия въпрос. — Ако желаете определен вид женска компания, предлагам ви да се отбиете в селската кръчма.

Матю беше чул вече някои мъже от гостите в имението да хвалят две приятно закръглени прислужници от таверната по време на една пролетна веселба. Само ако можеше да бъде задоволен с нещо толкова просто. С едно здраво селско момиче, вместо с едно мамещо блуждаещо огънче, което бе направило някакво заклинание над ума и сърцето му.

Любовта трябваше да е щастлива, шеметна емоция. Като вятърничавите стихове, написани върху картичките по случай Свети Валентин и украсени с перца, червило и дантела. Тази съвсем не беше такава. Това бе разяждащо, трескаво, безрадостно чувство… пристрастеност, която не можеше да бъде преодоляна.

Това беше безразсъдна нужда. А той не беше безразсъден човек.

Но Матю знаеше, че ако остане в Стоуни Крос по-дълго, ще направи нещо катастрофално.

— Отивам в Бристол — каза той отчаяно. — Ще променя графика на срещите. Няма да правя нищо без ваше позволение. Но поне мога да събера информация… да разпитам местната транспортна фирма, да погледна конете им…

— Суифт — прекъсна го графът. Нещо в тихия му тон, нотка на… доброжелателност… съчувствие… накараха Матю да се стегне отбранително. — Разбирам причината за бързането ви…

— Не, не разбирате.

— Разбирам повече, отколкото предполагате. И според моя опит тези проблеми не могат да бъдат разрешени като ги избягвате. Никога не можете да избягате достатъчно далеч или достатъчно бързо.

Матю замръзна, вперил очи в Уестклиф. Графът можеше да говори или за Дейзи, или за тъмното му минало. И в двата случая той вероятно бе прав.

Не че това променяше нещо.

— Понякога бягството е единственият избор — отвърна сърдито Матю и излезе от стаята, без да се обръща назад.

* * *

Както се оказа, Матю не беше отишъл в Бристол. Той знаеше, че ще съжалява за решението си… но нямаше представа колко много.

За дните, които последваха, щеше да си спомня през останалия си живот като за седмица на ужасно мъчение.

Беше ходил до ада и обратно много по-рано в живота си, узнавайки физическа болка, нищета, глад и сковаващ костите страх. Но никое от тези притеснения не се доближаваше до агонията да стои до Дейзи Бауман и да гледа как е ухажвана от лорд Ландриндън.

Явно семената, който беше посял в ума на Ландриндън за прекрасните качества на Дейзи, успешно бяха пуснали корени. Ландриндън беше до Дейзи постоянно, говореше, флиртуваше, оставяйки погледа си да се плъзга по нея с отвратителна фамилиарност. А Дейзи бе по същия начин погълната, не изпускаше и една негова дума, скачайки на мига, когато той се появеше.

В понеделник двамата излязоха на частен пикник.

Във вторник отидоха на разходка с карета.

В сряда отидоха да берат синчец.

В четвъртък ловиха риба на езерото, след което се върнаха с мокри дрехи и загорели лица, смеейки се на някаква шега, която не споделиха с никой друг.

В петък танцуваха заедно на импровизирана музикална вечеря и изглеждаха толкова подходящи един за друг, че един от гостите отбеляза, че е направо удоволствие да ги гледаш.

В събота Матю се събуди с мисълта, че иска да убие някого.

Настроението му не се подобри от мрачното изявление на Томас Бауман след закуска.

— Привлекателен е — промърмори Бауман, като дръпна Матю в кабинета за частен разговор. — Този шотландски негодник Ландриндън прекарва часове наред с Дейзи, като пръска чар и ръси всички онези глупости, които жените обичат да слушат. Ако имахте някакво намерение да се ожените за дъщеря ми, възможността вече се е стопила почти до нула. Избягвате я непрекъснато, станали сте мълчалив и дистанциран, и през цялата седмица сте с изражение, което ще уплаши малки деца и животни. Представата ви за ухажване на жена потвърждава всичко, което съм чувал за бостънци.

— Може би Ландриндън е най-подходящата партия за нея — каза Матю сковано. — Те изглежда развиват взаимна симпатия.

— Тук не става въпрос за симпатия, а за брак! — Върхът на главата на Бауман почервеня. — Разбирате ли какви са залозите?

— Освен финансовите ли?

— Какви други залози може да има?

Матю го изгледа сардонично.

— Сърцето на дъщеря ви. Бъдещото й щастие. Нейната…

— Ба! Хората не се женят, за да бъдат щастливи. Или ако го правят, скоро откриват, че бракът е помия.

Въпреки черния му хумор, Матю се усмихна леко.

— Ако се надявате да ме вдъхновите да надяна брачния хомот — каза той, — не се получава.

— Това вдъхновение достатъчно ли е? — И като бръкна в джоба на жилетката си, Бауман измъкна един лъскав сребърен долар и го подхвърли нагоре с палеца си. Монетата се завъртя към Матю в широка сребърна дъга. Той я хвана инстинктивно, затваряйки я в длан. — Оженете се за Дейзи — каза Бауман, — и ще имате повече такива. Повече, отколкото един човек може да изхарчи през живота си.

Откъм вратата се чу друг глас и двамата се обърнаха да видят кой говори.

— Прекрасно.

Беше Лилиан, облечена в розова дневна рокля и шал. Тя се взря в баща си с нещо, доближаващо се до омраза, очите й бяха тъмни като вулканично стъкло.

— Има ли поне един човек в живота ти, татко, който да е нещо повече от пионка? — попита тя раздразнено.

— Това е дискусия между мъже — сопна се Бауман, зачервен от вина, гняв или комбинация от двете. — Не е твоя грижа.

— Дейзи е моя грижа — каза Лилиан, гласът й беше тих, но вледеняващ. — И по-скоро ще убия и двама ви, отколкото да ви позволя да я направите нещастна. — Преди баща й да отговори, тя се обърна и продължи нататък по коридора.

Ругаейки, Бауман напусна стаята и тръгна в обратната посока.

Останал сам в кабинета, Матю хвърли монетата на бюрото.

* * *

— Цялото това усилие заради мъж, когото дори не го е грижа — прошепна Дейзи на себе си, докато мислеше отчаяно за Матю Суифт.

Ландриндън седеше неподвижно на няколко метра от нея на ръба на един градински фонтан, докато тя му рисуваше портрет. Никога не я бе бивало особено в рисуването, но беше изчерпала дейностите, в които може да го включи, за да бъдат заедно.

— Какво беше това? — извика шотландецът.

— Казах, че имате хубава коса.

Ландриндън беше перфектен другар, приятен и незабележителен, и във висша степен конвенционален. Дейзи мрачно призна пред себе си, че в усилието си да накара Матю Суифт да полудее от ревност, само бе успяла да се докара до отегчение.

Тя спря и вдигна опакото на ръката си към устните си, потискайки една прозявка, докато се опитваше да изглежда, сякаш е потънала в рисуването си.

Това беше една от най-ужасните седмици през целия й живот. Ден след ден убийствена скука, докато се преструваше, че се наслаждава на компанията на един мъж, който не би могъл да я интересува по-малко. Вината не беше у Ландриндън — но за Дейзи бе ясно, че двамата нямат нищо общо и никога няма да имат.

Това явно не тревожеше шотландеца чак толкова много, колкото нея. Той можеше да говори за маловажни неща часове наред. Би могъл да запълни целите вестници със светски клюки за хора, които Дейзи никога не бе срещала. И се впускаше в дълги лекции за неща като търсенето на подходящия вид цветова гама за лоената стая в имението си в Търсоу или подробности за предметите, които беше изучавал в училище. И тези истории сякаш никога нямаше да имат край.

По същия начин Ландриндън не се интересуваше от това какво казва Дейзи. Не се смееше на разказите за нейните детски лудории с Лилиан, а ако тя кажеше нещо от рода на: „Погледнете този облак, има форма на петел“, я гледаше като че бе луда.

Не му харесваше също така, когато обсъждаха закона за бедните и Дейзи питаше за разликата между „бедни, които заслужаваха“ да бъдат бедни и „бедни, които не заслужаваха“.

— Струва ми се — беше казала тя, — че законът е създаден да наказва хората, които се нуждаят от помощ най-много.

— Някои хора са бедни заради изборите, които са правили поради своята морална слабост, и затова не може да им се помогне.

— Имате предвид падналите жени? Ами ако тези жени са нямали друг…

— Няма да обсъждаме падналите жени — беше казал той ужасено.

В най-добрия случай разговорът с него бе ограничен. Особено когато на Ландриндън му бе трудно да следи бързия преход на Дейзи от една тема към друга. Дълго, след като тя бе престанала да говори за нещо, той продължаваше да пита за него.

— Мислех, че още говорим за пудела на вашата леля — бе казал той объркано същата сутрин, и Дейзи отвърна нетърпеливо:

— Не, приключих с това още преди пет минути — точно сега ви говорех за посещението на опера.

— Но как стигнахме от пудела до операта?

Дейзи съжаляваше, че е включила Ландриндън в заговора си, особено когато се оказа, че е неефективен. Матю Суифт не бе показал и секунда ревност — той беше все така с гранитно лице, като от дни почти не поглеждаше в нейна посока.

— Защо се мръщите, скъпа? — попита Ландриндън като гледаше лицето й.

Скъпа? Той никога преди не я бе наричал с нежни думи. Дейзи го погледна над скицника си. Той я гледаше по начин, който я караше да се чувства неловко.

— Не мърдайте, моля — каза тя сериозно. — Скицирам брадичката ви.

Съсредоточавайки се върху рисуването, Дейзи си помисли, че това не е чак толкова лошо, но… главата му наистина ли имаше толкова яйцевидна форма? Толкова ли приближени бяха очите му? Колко странно, че един човек можеше да е доста привлекателен, но когато го изследваш черта по черта, много от очарованието му изчезваше. Тя реши, че рисуването на хора не е най-голямата й сила. Отсега нататък щеше да се ограничава с растения и плодове.

— Тази седмица имаше странен ефект върху мен — размишляваше Ландриндън на глас. — Чувствам се… различно.

— Да не би да сте болен? — попита Дейзи загрижено, като затвори скицника. — Съжалявам, накарах ви да седите на слънце прекалено дълго.

— Не, не по този начин. Исках да кажа, че се чувствам… чудесно. — Ландриндън я погледна отново по онзи странен начин. — По-добре, отколкото съм се чувствал някога.

— От селския въздух, предполагам. — Дейзи стана, изтръска полата си и отиде при него. — Доста е освежаващ.

— Не селският въздух намирам за освежаващ — произнесе Ландриндън с нисък глас. — А вас, мис Бауман.

Ченето на Дейзи увисна.

— Мен?

— Да, вас. — Той стана и я хвана за раменете.

Дейзи успя само да заекне изненадано:

— Аз… аз… господарю…

— Тези няколко дни във вашата компания ме накараха да се замисля сериозно.

Дейзи се извърна, обхващайки с поглед спретнато подрязания жив плет, покрит с преливащи от цвят пълзящи розови рози.

— Да не би господин Суифт да е наблизо? — прошепна тя. — Затова ли говорите тези неща?

— Не, говоря заради себе си. — Ландриндън пламенно я придърпа по-близо и скицникът едва не се смачка между тях. — Вие ми отворихте очите, госпожице Бауман. Накарахте ме да видя всичко по различен начин. Искам да виждам различни форми в облаците, да правя нещо, за което заслужава да се напише стихотворение. Искам да чета романи. Искам да направя живота приключение…

— Колко мило — каза Дейзи, като се извиваше в стегнатата му хватка.

— … с вас.

О, не.

— Шегувате се — каза тя слабо.

— Влюбен съм — обяви той.

— Не съм свободна.

— Непоколебим съм.

— Аз съм… изненадана.

— Малката ми, скъпата ми… — възкликна той. — Вие сте всичко, което той каза, че сте. Магия. Гръмотевична буря, завършваща с дъга. Умна и възхитителна, привлекателна.

— Почакайте. — Дейзи се взря в него с учудване. — Мат… господин Суифт ли е казал това?

— Да, да, да… — И преди тя да успее да помръдне или да си поеме дъх, Ландриндън наведе глава и я целуна.

Скицникът падна от ръцете на Дейзи. Тя остана пасивна в прегръдката му, питайки се дали ще почувства нещо.

Обективно погледнато, нямаше нищо погрешно в целувката му. Не беше прекалено суха, нито прекалено твърда или мека. Беше…

Досадна.

По дяволите. Дейзи се отдръпна намръщена. Усети вина, че е изпитала толкова малко удоволствие от целувката. И това я накара да се почувства още по-зле, при положение, че на Ландриндън наистина му беше харесала.

— Скъпа мис Бауман — прошепна игриво Ландриндън. — Не ми казахте, че сте толкова сладка на вкус.

Той понечи да я целуне отново и Дейзи отскочи със скимтене.

— Лорде, контролирайте се!

— Не мога. — Той я последва бавно около фонтана и заприличаха на двойка гонещи се в кръг котки. Внезапно той се хвърли към нея и дръпна ръкава на роклята й. Дейзи го блъсна силно, усещайки как шевът на рамото й се разпаря.

Последва шумно цопване и наоколо се разплиска вода.

Дейзи стоеше, примигвайки към празното място, където до преди малко беше Ландриндън, след това закри очи с ръцете си, сякаш това щеше по някакъв начин да накара цялата ситуация да изчезне.

— Господарю? — попита тя предпазливо. — Във фонтана ли… паднахте?

— Не! — дойде ядосаният му отговор. — Вие ме блъснахте във фонтана!

— Изобщо не беше умишлено, уверявам ви. — Дейзи се насили да го погледне.

Ландриндън се изправи на крака, водата се стичаше от косата и дрехите му, джобовете на сакото му бяха пълни до горе. Изглежда топването във фонтана бе охладило значително страстта му.

Той я изгледа намръщено. Внезапно очите му се разшириха и той бръкна в един от пълните си с вода джобове. От него изскочи малка жаба и се върна във фонтана с едно тихо „цоп“.

Дейзи се опита да потисне смеха си, но колкото повече се опитваше, толкова по-лошо ставаше, докато накрая избухна.

— Съжалявам — задъхано каза тя, притискайки с ръце устата си, за да спре неудържимия кикот. — Толкова съм… о, боже. — И тя се запревива от смях, докато не изскочиха сълзи в очите й.

Напрежението между тях изчезна, когато Ландриндън започна да се усмихва неохотно.

— Вярвам, че когато целунеш жаба — каза той сухо, — тя ще се превърне в принц. За съжаление, в моя случай това явно няма да проработи.

Дейзи усети да я изпълва съчувствие. Като отиде внимателно до него, тя обхвана с малките си ръце мокрото му лице и сложи една приятелска, кратка целувка върху устните му.

Очите му се разшириха от този жест.

— Вие със сигурност сте нечий красив принц — каза Дейзи, като му се усмихна извинително. — Просто не сте моят. Но когато правилната жена ви намери… колко ли ще бъде щастлива.

И тя се наведе да вдигне скицника си, след което тръгна към къщата.

* * *

Беше малък и странен обрат на съдбата, че пътеката, която Дейзи избра, трябваше да я изведе до къщата на ергените. Малката резиденция беше отделена от главната къща, достатъчно близо до стръмния речен бряг, който осигуряваше великолепна гледка към водата. Неколцина от гостуващите мъже бяха избрали да се възползват от усамотението на тази къща. Сега тя беше празна, тъй като ловджийското парти бе приключило вчера и повечето гости си бяха тръгнали.

С изключение на Матю Суифт, разбира се.

Потънала в мислите си, Дейзи се влачеше по пътеката край каменната стена, ограждаща скалата. Веселото й настроение се стопи, когато си помисли за баща си, който бе решен да я омъжи за Матю Суифт, и за Лилиан, която искаше да я омъжи за всеки друг, но не и за Суифт… за майка й, която нямаше да е доволна от нищо по-малко от благородник. Мерседес нямаше да е щастлива, след като научеше, че Дейзи е отхвърлила Ландриндън.

Като мислеше за изминалата седмица, Дейзи си даде сметка, че опитите й да привлече вниманието на Матю не са били игра за нея. А проява на отчаяние. Тя никога не бе желала нещо в живота си толкова много, както шанса да говори с него искрено, честно, без да скрива нищо. Но вместо да го принуди да покаже чувствата си, само бе разкрила своите.

Когато беше с него, усещаше обещанието за нещо още по-прекрасно, по-вълнуващо от всичко, което бе чела, или за което бе мечтала.

За нещо реално.

Беше невероятно, че мъж, за когото винаги бе мислила като за студен и безстрастен, се бе оказал толкова нежен и чувствителен. Човек, който тайно беше носил кичур от косата й в джоба си.

Осъзнала, че някой се приближава, Дейзи вдигна поглед нагоре и усети как цялото й тяло се разтреперва.

Матю идваше откъм къщата, гледаше мрачно и ядосано, докато вървеше с огромни крачки.

Мъж, който бърза, но няма къде да отиде.

Той спря рязко, когато я видя, лицето му пребледня.

Двамата се взряха един в друг в заредената тишина.

Веждите на Дейзи се свъсиха мрачно. Макар че й се искаше да се хвърли към него и да се разплаче.

— Господин Суифт — произнесе тя смутено.

— Госпожице Бауман. — Той изглеждаше така, сякаш би искал да е навсякъде другаде, само не и с нея.

Нервите й изпратиха изгарящ импулс, когато той се пресегна към скицника в ръката й.

Без да мисли, тя му позволи да го вземе.

Очите му се присвиха, когато погледна в блока, отворен на портрета на Ландриндън.

— Защо сте го нарисували с брада? — попита той.

— Не е брада — каза тя кратко. — А сянка.

— Изглежда така, сякаш не се е бръснал три месеца.

— Не ви искам мнението за творбите ми! — сопна се тя. Хвана скицника, но той отказа да го пусне. — Пуснете го — заповяда тя, дърпайки с всичка сила, — или ще…

— Или какво? Ще ми нарисувате портрет? — Той пусна блока внезапно и тя залитна назад. Ръцете му я хванаха. — Не. Всичко друго, само не и това.

Дейзи се хвърли към него и го заудря по гърдите със скицника. Мразеше това, че се чувстваше толкова жива с него. Мразеше начина, по който сетивата й поглъщаха присъствието му, както суха пръст, попиваща дъжд. Мразеше красивото му лице и мъжествено тяло, и устата, която бе по-изкусителна, отколкото имаше право да бъде една уста на мъж.

Усмивката на Матю изчезна, когато погледът му се плъзна по нея и се спря на разпрания шев на рамото й.

— Какво се е случило с роклята ви?

— Нищо. Имах нещо като… сборичкване, бих казала, с лорд Ландриндън.

Това бе най-невинният начин, който можа да измисли, за да опише станалото, което, разбира се, беше напълно безобидно. Бе сигурна, че зад „сборичкване“ не стои нищо провокативно.

Но, оказа се, определението на Суифт за думата беше далеч по-широко от нейното. Внезапно изражението му стана мрачно и заплашително, а сините му очи пламнаха.

— Ще го убия — каза той с гърлен глас. — Дръзнал е… къде е в момента?

— Не, не — каза Дейзи бързо, — погрешно сте разбрали… не е това… — Като пусна скицника, тя прегради пътя му, използвайки цялата си тежест, за да го възпре, когато той се насочи към градината. Би имала същия успех, ако се опитваше да спре разярен бик. Още с първите си стъпки той я отнесе. — Почакайте! Какво ви дава правото да се месите в нещо, което засяга само мен?

Като дишаше тежко, Матю спря и погледна зачервеното й лице.

— Докосна ли ви? Принуди ли ви да…

— Вие сте като куче, което само не яде, но и на другите не дава — извика ядосано Дейзи. — Не ме желаете… защо трябва да ви е грижа дали друг ме желае. Оставете ме на мира и се върнете при плановете си за строеж на проклетата си фабрика и трупането на планини от пари! Надявам се да станете най-богатия мъж на света. Надявам се да получите всичко, каквото искате, и после някой ден да се огледате и да се запитате защо никой не ви обича и защо сте толкова не…

Думите й заглъхнаха, когато той я целуна, устата му беше твърда и наказваща. Силна тръпка я прониза и тя извърна лице задъхана.

— … щастен — успя да довърши, точно преди той да обхване главата й в ръце и да я целуне отново.

Този път устата му беше по-нежна, местеше се с чувствена настойчивост, за да намери най-перфектното място. Препускащото сърце на Дейзи изпрати разгорещена от удоволствие кръв през разширените й вени. Тя се опита непохватно да хване силните му китки, пръстите й се притиснаха към пулса му, който беше не по-малко яростен от нейния.

Всеки път, когато помислеше, че Матю ще прекрати целувката, той я претърсваше по-дълбоко. Тя отвърна трескаво, коленете й омекнаха, когато се уплаши, че може да се свлече на земята като парцалена кукла.

Прекъсвайки контакта между устните им, тя успя да произнесе с измъчен шепот:

— Матю… отнесете ме някъде.

— Не.

— Да Аз имам нужда… имам нужда да бъда сама с вас.

Като дишаше накъсано, Матю обви ръце около нея, привличайки я срещу твърдите си гърди. Тя почувства как устните му се притискат към скалпа й.

— Нямам си чак такова доверие — рече най-после той.

— Само да поговорим. Моля ви. Не можем да стоим на открито така. А ако сега ме оставите, ще умра.

Дори възбуден и объркан, Матю не можа да предотврати пристъпа на глух смях при това драматично изявление.

— Няма да умрете.

— Само да поговорим — повтори Дейзи, притискайки се към него. — Аз няма… няма да ви изкушавам.

— Сладката ми. — Той въздъхна. — Вие ме изкушавате само като стоите в една и съща стая с мен.

Гърлото й пламна, сякаш беше преглътнала слънчева светлина. Чувствайки, че едно по-нататъшно увещание би могло да го тласне в противоположната посока, Дейзи замълча. Притисна се към него, оставяйки мълчаливата комуникация на телата им да стопи неговата непоколебимост.

С тих стон Матю взе ръката й и я дръпна към къщата на ергените.

— Господ да ни е на помощ, ако ни видят.

Дейзи се изкушаваше да подхвърли, че в такъв случай той ще бъде принуден да се ожени за нея, но се сдържа и побърза да изравни стъпки с него.