Лайза Клейпас
Скандал през пролетта (6)

Пета глава

Озадачена и раздразнена, Дейзи се отдалечи от изкуственото езеро.

Нямаше да каже на никого какво се бе случило току-що, макар че щеше да й бъде приятно да развесели Лилиан с историята за срещата с гъсока. Но не й се искаше да разкрива, че е видяла друга страна на Матю Суифт, и че за кратко си е позволила да изпита опасно привличане към него. Това наистина не означаваше нищо.

Макар и все още невинна, тя разбираше достатъчно от сексуални въпроси, за да е наясно, че тялото може да реагира на мъж, без сърцето изобщо да е намесено. Както тя веднъж бе реагирала на Кам Роан. Смути се, когато осъзна, че е била привлечена от Матю Суифт по същия начин. Двамата бяха толкова различни, единият романтичен, другият сдържан. Единият красив млад циганин, който бе разпалил въображението й с екзотични възможности… другият — човек на бизнеса, трезв, амбициозен и прагматичен.

Дейзи бе виждала безкрайно много търсещи власт мъже по Пето Авеню. Те искаха съвършенство, съпруга, която да е най-добрата домакиня, която да дава най-добрите вечери и соарета, да носи най-хубавите рокли и да ражда най-добрите деца, които да играят тихо на горния етаж в детската стая, докато бащите им водят бизнес преговори в кабинета долу.

А Матю Суифт с неговия огромен стремеж, този Матю Суифт, когото баща й бе избрал заради неговия талант и блестящ ум, би бил възможно най-взискателният съпруг. Той щеше да желае съпруга, която да организира целия си живот около неговите цели, и да я критикува сурово, когато тя не успееше да го удовлетвори. Не можеше да има бъдеще с такъв човек.

Но все пак имаше едно нещо в полза на Матю Суифт: той бе помогнал на гъсока.

* * *

По времето, когато Дейзи влезе в къщата, изкъпана и облечена в чиста дневна рокля, приятелките й и сестра й се бяха събрали в сутрешната стая за чай и препечени филийки. Те седяха на една от кръглите маси до прозореца и вдигнаха очи при влизането на Дейзи.

Анабел държеше Изабел и разтъркваше малкото й гръбче успокоително. Няколко от останалите маси бяха заети, предимно от жени, въпреки че имаше и пет-шест мъже, включително лорд Сейнт Винсънт.

— Добро утро — поздрави Дейзи весело, отивайки при сестра си. — Как спа, скъпа?

— Прекрасно. — Лилиан изглеждаше възхитително, очите й бяха ясни, черната й коса бе опъната назад и хваната в копринена розова мрежичка на тила. — Спах на отворен прозорец и бризът откъм езерото беше толкова освежаващ. Ти ходи ли на риболов тази сутрин?

— Не. — Дейзи се опита да звучи небрежно. — Излязох да се разхождам.

Еви се наведе към Анабел да вземе бебето.

— Дай ми да я подържа — каза тя. Детето дъвчеше яростно малкото си юмруче и от устата му течеше слюнка. Еви обясни на Дейзи: — Горкичкото, никнат му зъбчета.

— Неспокойна е цялата сутрин — каза Анабел. Дейзи видя, че блестящите й сини очи изглеждаха малко уморени, очи на млада майка. Намекът на изтощение само подчертаваше красотата на Анабел, омекотяваше божественото съвършенство на чертите й.

— Не е ли рано да й никнат зъбки? — поинтересува се Дейзи.

— Все пак е дъщеря на Хънт — каза сухо Анабел. — А Хънтови са необикновено дръзки. Според съпруга ми всички в семейството му се раждали със зъби. — Тя погледна бебето с тревога. — Струва ми се, че трябва да я изнеса от стаята.

Към масата им бяха отправени неодобрителни погледи. Не беше прието за дете, особено бебе, да е в компанията на възрастни. Освен ако не беше доведено цялото в бели волани и панделки, за да бъде показано за всеобщо одобрение, а след това бързо върнато обратно в детската.

— Глупости — каза внезапно Лилиан, без да се старае да понижи глас. — Изабел нито плаче, нито се държи лошо. Само е малко възбудена. Мисля, че всеки може да прояви малко толерантност.

— Да опитаме отново с лъжицата — промърмори Анабел, гласът й беше леко разтревожен. Тя измъкна една изстудена сребърна лъжица от малка купичка с натрошен лед и каза на Дейзи: — Майка ми предложи да й даваме това… каза, че с брат ми Джеръми винаги помагало.

Дейзи седна до Еви, гледайки как бебето захапва лъжицата. Малкото кръгло личице на Изабел беше зачервено и от очите й се бяха търкулнали няколко сълзи. Когато захленчи, болезнената, възпалена част от венците й се показа, и Дейзи примигна съчувствено.

— Нужен й е сън — каза Анабел. — Но я боли прекалено много, за да заспи.

— Горкичката.

Когато Еви се опита да успокои бебето, в другата част на стаята се чу леко раздвижване. Нечие влизане бе предизвикало силен интерес. Като се обърна в стола си, Дейзи видя високия, впечатляващ силует на Матю Суифт.

Значи не се беше върнал на реката. Сигурно беше изчакал Дейзи да се отдалечи достатъчно напред, и след това бе тръгнал към къщата сам.

И Суифт, като баща й, не се интересуваше от чуждото мнение. Дейзи си каза, че не би трябвало да я интересува, но мисълта я бодна.

Той се бе преоблякъл в идеално изгладен тъмносив костюм и гълъбова жилетка, черната му вратовръзка беше вързана консервативно. Въпреки че в Европа беше модерно мъжете да пускат бакенбардите си по-дълги и да носят косите си пуснати свободно, изглежда този стил още не бе стигнал до Америка. Матю Суифт беше гладко избръснат и лъскавата му кестенява коса беше оформена късо отстрани на главата и врата му, придавайки му привлекателен момчешки вид.

Дейзи гледаше крадешком представянето. Тя забеляза удоволствието върху лицата на по-възрастните джентълмени, докато говореха с него, и ревността на по-младите. Както и флиртуващия интерес на жените.

— Боже мили — прошепна Анабел, — кой е този?

Лилиан отвърна нацупено:

— Господин Суифт.

Очите на Анабел и на Еви се разшириха.

— Същият господин Суифт, когото описа като торба к-кокали? — заекна Еви.

— Онзи, за когото каза, че бил вълнуващ, колкото спаружен спанак? — вдигна вежди Анабел.

Лилиан се намръщи. Откъсвайки очи от Суифт, тя пусна една бучка захар в чая си.

— Може би не е чак толкова отвратителен, колкото го описах — допусна тя. — Но не позволявайте на вида му да ви измами. След като опознаете вътрешния човек, ще промените мнението си за външния.

— Аз м-мисля, че има доста дами, които биха искали да опознаят всяка част от него — отбеляза Еви, с което накара Анабел да се изкиска в чашата си с чай.

— Цялото това суетене е защото е американец, поради което представлява новост — промърмори Лилиан. — Ако някой от братята ми беше тук, тези жени щяха бързо да забравят за господин Суифт.

Колкото и да искаше да се съгласи, Дейзи бе напълно сигурна, че братята им нямаше да имат същия ефект като господин Суифт. Въпреки че бяха наследници на огромно състояние, братята Бауман не притежаваха грижливо култивирания социален финес на Суифт.

— Гледа насам — докладва Анабел. Тревогата я накара леко да се напрегне. — Мръщи се заедно с всички останали. Бебето предизвиква всеобщо недоволство. Ще го изнеса навън и…

— Няма да я носиш никъде — заповяда Лилиан. — Това е моят дом, а ти си моя приятелка и всички, на които не им харесва плача на бебето, могат да си тръгнат веднага.

— Той идва насам — прошепна Еви. — Тихо…

Дейзи забоде очи в чая си, напрежението стегна всичките й мускули.

Суифт се приближи до масата и се поклони любезно.

— Милостива госпожо — обърна се той към Лилиан, — какво удоволствие е да ви видя отново. Разрешете да ви поднеса още веднъж поздравленията си за брака ви с лорд Уестклиф и… — Той се поколеба, защото макар тя да бе очевидно бременна, щеше да е нелюбезно да споменава нейното състояние. — И за това, че изглеждате толкова добре — завърши той.

— Огромна съм като хамбар — каза решително Лилиан, прекъсвайки опита му за дипломация.

Устата на Суифт се сви, сякаш се мъчеше да потисне усмивка.

— Съвсем не — възрази той меко и погледна към Анабел и Еви. Те всички чакаха Лилиан да ги представи.

Лилиан се съгласи неохотно.

— Мистър Суифт — промърмори тя, като махна с ръка към него. — Госпожа Саймън Хънт и лейди Сейнт Винсънт.

Суифт се наведе пъргаво над ръката на Анабел. Щеше да направи същото и с Еви, само че тя държеше бебето. Сумтенето на Изабел и хленченето й ескалираха и скоро щяха да се превърнат в плач, ако не се направеше нещо.

— Това е дъщеря ми Изабел — произнесе извинително Анабел. — Никнат й зъби.

Това ще го накара да се спаси бързо, помисли си Дейзи. Мъжете се ужасяваха от бебешки плач.

— А-а. — Суифт бръкна в джоба си и се разрови в него. Какво имаше вътре, по дяволите? Тя го видя как изважда джобното си ножче, малко рибарска корда и една чиста бяла кърпичка.

— Господин Суифт, какво правите? — попита Еви с озадачена усмивка.

— Импровизирам нещо. — Той изсипа малко натрошен лед в средата на кърпичката, върза плата стегнато около него, и го завърза за кордата. След като прибра ножчето в джоба си, се пресегна за бебето, без всякакъв намек за притеснение.

Ококорила очи, Еви му предаде бебето. Четирите жени гледаха смаяно как Суифт притисна умело бебето към гърдите си. Той му даде пълната с лед кърпичка, която то задъвка яростно, макар да продължаваше да хленчи.

Очевидно забравил за смаяните погледи на всички в стаята, Суифт отиде до прозореца, шепнейки тихо на малкото момиченце. Вероятно й разказваше някаква приказка. След няколко минути детето притихна.

Когато Суифт се върна до масата, Изабел беше полузадрямала, а устата й стискаше здраво импровизираната ледена торбичка.

— О, мистър Суифт — каза благодарно Анабел, вземайки бебето в ръцете си, — колко мило от ваша страна. Благодаря ви.

— Какво й говорехте? — поиска да знае Лилиан.

Той я погледна и отвърна любезно:

— Мислех си, че ще я отвлека за достатъчно дълго, след като венците й се вкочанят от леда. Така че й разказах подробно за Батънуудското споразумение от 1792 г.^[1]

Дейзи му заговори за първи път:

— Какво е това?

Суифт я погледна, лицето му беше гладко и любезно, и за секунда Дейзи почти повярва, че е сънувала събитията от тази сутрин. Но кожата й и нервите й още пазеха усещането за него, твърдия отпечатък на тялото му.

— Батънуудското споразумение е довело до основаване на Нюйоркската борса и Валутния борд — каза Суифт. — Мислех си, че доста добре обяснявам, но явно госпожица Изабел изгуби интерес, когато започнах да разяснявам споразумението за определяне на тарифите на бизнеса при хоноруване на всяка дейност.

— Разбирам — кимна Дейзи. — Доскучали сте толкова много на горкото бебе, че е заспало.

— Трябваше да чуете обяснението ми за липсата на равновесие на пазарните сили, довела до кризата през 37-ма — каза Суифт. — Казаха ми, че е било по-добро от лауданум.

Взряна в блестящите му сини очи; Дейзи се засмя неохотно и той й хвърли още една от онези бързи, поразителни усмивки. Лицето му стана необяснимо сърдечно.

Вниманието на Суифт остана върху нея малко по-дълго, сякаш той бе очарован от нещо, което е видял в очите й. След това рязко откъсна погледа си от нейния и отново се поклони.

— Ще ви оставя да се насладите на чая си. За мен бе удоволствие, дами. — Като погледна към Анабел, той добави тържествено: — Имате прелестна дъщеря, мадам. Ще се направя, че не съм забелязал нейната липса на интерес към моята бизнес лекция.

— Много мило от ваша страна, сър — отвърна Анабел, очите й блестяха весело.

Суифт се върна в другата част на стаята, докато младите жени внезапно се засуетиха и взеха да бъркат ненужно захарта в чая си и да оправят кърпите в скутовете си.

Еви заговори първа.

— Ти беше права — каза тя на Лилиан. — Той наистина е ужасен.

— Да — съгласи се Анабел решително. — Когато човек го погледне, първите думи, които му идват на ум, са: спаружен спанак.

— Млъкнете и двете — каза Лилиан в отговор на саркастичните им забележки и отхапа от препечената филийка.

* * *

Лилиан настоя да изведе Дейзи на източната ливада следобеда, където повечето млади хора играеха на кегли. Дейзи обикновено не се включваше, но сега тъкмо бе стигнала до едно страшно интересно място в новия роман, който четеше, за една гувернантка на име Онория, която се бе натъкнала на призрак на тавана. „Кой си ти?“, беше попитала Онория с разтреперан глас, вперила очи в призрака, който приличаше неимоверно много на предишния й любим, лорд Клейуорд. Призракът тъкмо щеше да й отговори, когато Лилиан решително дръпна книгата от ръцете на Дейзи и я изведе от библиотеката.

— Проклятие — оплака се Дейзи. — Проклятие, проклятие… Лилиан, тъкмо стигнах до най-интересната част!

— Докато ние говорим тук, на ливадата навън има поне половин дузина подходящи мъже — каза сестра й отсечено. — И да играеш с тях е далеч по-продуктивно, отколкото да четеш тук сама.

— Не знам как се играе на кегли.

— Хубаво. Помоли ги да те научат. Ако има нещо, което един мъж обича да прави, то е да инструктира една жена как да направи нещо.

Двете сестри отидоха до поляната, където бяха разположени столове и маси за зрителите. Една групичка играчи търкаляха големи кръгли дървени топки по тревата, като се смееха, когато топката или кеглата на някой играч паднеше в тясната изкопана дупка отстрани на тревата.

— Хм — изсумтя Лилиан, оглеждайки тълпата. — Имаме конкуренция. — Дейзи позна трите жени, за които говореше сестра й: лейди Миранда Даудън и Елспет Хигинсън. — Предпочитах да не се канят неомъжени жени в Хемпшир — каза Лилиан, — но Уестклиф каза, че би било прекалено отявлено. За щастие, ти си по-красива от всички тях. Макар да си ниска.

— Не съм ниска — възрази Дейзи.

— Дребна, тогава.

— Тази дума също не ми се нрави. Кара ме да се чувствам незначителна.

— По-добре, отколкото недоразвита — каза Лилиан, — което е единствената друга дума, която ми хрумва, за да опиша ниския ти ръст. — Тя се ухили на намръщената Дейзи. — Не прави физиономии, скъпа. Ще те заведа до група ергени и можеш да си избереш, когото си искаш… о, по дяволите!

— Какво? Какво?

— Той играе.

Не беше нужно да пита за кого става дума… раздразнението в гласа на Лилиан говореше достатъчно ясно за идентичността му.

Като огледа групата, Дейзи видя Матю Суифт да стои в края на пътеката с още няколко млади мъже и да гледа как се измерва разстоянието между кеглите. Както и останалите, той бе облечен в светли панталони, бяла риза и пуловер без ръкави. Беше жилав и в добра форма, отпуснатата му поза излъчваше физическа увереност.

Погледът му не пропускаше нищо. Изглежда приемаше играта на сериозно. Матю Суифт беше мъж, който не можеше да не направи най-доброто, на което е способен, дори когато ставаше дума за една обикновена игра на открито.

Дейзи беше напълно сигурна, че всеки ден в живота си той се съревновава за нещо. А това никак не съвпадаше с нейната представа за привилегированите млади мъже от старата бостънска или нюйоркска аристокрация, разглезените издънки, които винаги са знаели, че не е нужно да работят, ако не искат да го правят. Тя се запита дали Суифт някога е правил нещо просто за удоволствие.

— Опитват се да разберат на кого е изстрелът — каза Лилиан. — Това ще рече кой е успял да хвърли кеглите си най-близко до бялата топка в края.

— Откъде знаеш толкова много за играта? — попита Дейзи.

Лилиан се усмихна кисело.

— Уестклиф ме научи да играя. Толкова е добър на кегли, че обикновено не участва, защото никой друг не печели, когато той играе.

Те се приближиха до групата столове, където Уестклиф седеше с Еви и лорд Сейнт Винсънт, и семейство Граддок, пенсиониран генерал-майор и неговата съпруга. Дейзи се насочи към един свободен стол, но Лилиан я побутна към затревеното игрище.

— Върви — изкомандва я Лилиан със същия тон, който би използвала, ако трябваше да изпрати куче да донесе пръчка.

Дейзи с въздишка си помисли за недовършения роман и се затътри напред. Тя се бе запознала с поне трима от джентълмените на предишни събития. Всъщност, перспективите не бяха лоши. Тук беше мистър Холингбъри, приятно изглеждащ мъж, наближаващ трийсетте, с кръгли бузи и малко дундест, но приятен въпреки всичко. И господин Мардлинг, с неговата атлетична фигура, гъсти руси къдрици и зелени очи.

Имаше двама мъже, които не беше виждала в Стоуни Крос преди, господин Алан Рикет, който приличаше повече на ученик с очилата си и леко омачкано сако… и лорд Ландриндън, красив тъмнокос джентълмен, среден на ръст.

Ландриндън отиде до Дейзи веднага, предлагайки услугите си да й обясни играта. Дейзи се опитваше да не гледа над рамото му към господин Суифт, който бе заобиколен от останалите жени. Те си кискаха и флиртуваха, молеха го да им покаже как да държат кеглата правилно и колко крачки да направят; преди да я хвърлят на тревата

Суифт изглежда не забеляза Дейзи. Но когато тя се обърна да си избере дървена топка от купчината на земята, усети тила си да изтръпва. Знаеше, че той я гледа.

Тя горчиво съжаляваше, че го е помолила да й помогне с онзи глупав гъсок. Случката беше отключила нещо, което бе извън нейния контрол, някакво тревожно чувство, което тя изглежда не можеше да прогони. Не ставай смешна, каза си Дейзи. Започвай да играеш. След което се насили да изслуша внимателно съвета на лорд Ландриндън за стратегията на играта.

Наблюдавайки действията на ливадата, Уестклиф коментира деликатно:

— Както изглежда, тя добре се разбира с Ландриндън. А той е една от най-обещаващите възможности. На правилната възраст, добре образован и с приятен характер.

Лилиан погледна далечния силует на Ландриндън замислено. Той беше с точния ръст, не прекалено висок за Дейзи, която не обичаше, когато хората се извисяваха над нея.

— Името му е странно — унесено произнесе Лилиан. — Питам се откъде ли е.

— От Търсоу^[2] — отвърна лорд Сейнт Винсънт, който седеше от другата страна на Еви.

Между Лилиан и Сейнт Винсънт се бяха създали неловки отношения след предишните събития. Въпреки че никога нямаше да го хареса истински, Лилиан прозаично бе решила, че все пак трябва да приеме Сейнт Винсънт, тъй като с Уестклиф бяха приятели от години.

Лилиан знаеше, че ако помоли съпруга си да прекрати приятелството, той щеше да го направи заради нея, но тя го обичаше прекалено много, за да изисква подобно нещо. А и Сейнт Винсънт се отразяваше благотворно върху Маркъс. С неговото остроумие и прозорливост той внасяше равновесие в претоварения живот на Маркъс. Маркъс, като един от най-влиятелните мъже в Англия, се нуждаеше силно от хора, които да не го вземат прекалено на сериозно.

Другото, в полза на Сейнт Винсънт беше, че той изглежда бе добър съпруг на Еви. Всъщност, я обожаваше. Човек никога не би си помислил да ги събере — Еви, срамежливата девойка, която подпираше стената на всеки бал, и Сейнт Винсънт — разбивачът на женски сърца — и въпреки това те се бяха обикнали и привързали силно един към друг.

Сейнт Винсънт беше самоуверен и изтънчен, притежаваше толкова ослепителна мъжка красота, че хората понякога затаяваха дъх, когато го погледнеха. Но беше нужна само една дума от Еви, за да го накара да дотича. Макар че отношенията им бяха по-спокойни, не чак толкова демонстративни като тези в семействата на Хънт и Уестклиф, между Еви и Сейнт Винсънт съществуваше загадъчна и силна страст.

А щом Еви беше щастлива, Лилиан щеше да се държи сърдечно към Сейнт Винсънт.

— Търсоу, значи — повтори Лилиан подозрително, като местеше очи от Сейнт Винсънт към съпруга си. — Това не ми звучи английско.

Двамата мъже се спогледаха и Маркъс отвърна спокойно:

— Всъщност се намира се в Шотландия.

Очите на Лилиан се присвиха.

— Ландриндън е шотландец? Но той няма акцент.

— Прекарал е повечето от годините на учението си в английски училища, а след това в Оксфорд — каза Сейнт Винсънт.

— Хм. — Познанията на Лилиан върху шотландската география бяха оскъдни, но тя никога не бе чувала за Торсоу. — И къде точно е този град? На самата граница?

Уестклиф не срещна очите й.

— Някъде още по на север. Близо до островите Оркни.

— На северния край на континента? — Лилиан не можеше да повярва на ушите си. Отне й огромно усилие да сдържи гласа си до ядосан шепот. — Защо просто не си спестим време и не изпратим Дейзи в изгнание в Сибир? Там вероятно ще е по-топло! Мили боже, как изобщо можете да гледате на Ландриндън като на евентуален кандидат?

— Трябваше да го включа — възрази Сейнт Винсънт. — Човекът притежава три имения и цяла редица чистокръвни предци. И всеки път, когато дойде в клуба, нощните ми печалби достигат най-малко пет хиляди паунда.

— Значи тогава е прахосник — заключи мрачно Лилиан.

— Което го прави още по-подходящ за Дейзи — каза Сейнт Винсънт. — Един ден ще има нужда от парите на семейството ви.

— Не ме интересува колко е подходящ, целта е да задържи сестра ми в тази страна. Колко често ще мога да виждам сестра си, ако е в тази проклета Шотландия?

— Все пак е по-близо от Северна Америка — изтъкна Уестклиф.

Лилиан се обърна към Еви с надежда да я спечели за поддръжник.

— Еви, кажи нещо!

— Няма значение откъде е лорд Ландриндън. — Еви се пресегна да оправи една тъмна къдрица над ухото на Лилиан. — Дейзи няма да се омъжи за него.

— Защо мислиш така? — попита Лилиан предпазливо.

Еви й се усмихна.

— О-о… просто чувство.

* * *

В желанието си да завърши играта и да се върне към романа си, Дейзи схвана доста бързо правилата за игра на кегли. Първият играч търкулваше бялата топка, наречена „мишена“, към края на коридора от трева, без да излиза от ръба. Целта беше да се търкулнат три дървени топки, наречени кегли, които да стигнат колкото се може по-близко до „мишената“.

Единствената трудност се състоеше в това, че дървените топки бяха умишлено по-малко кръгли от едната страна, така че да не се търкалят по права линия. Дейзи скоро се научи да компенсира асиметрията им, като хвърляше малко по-наляво или по-надясно, отколкото трябваше. Игрището беше с ниско окосена трева и сбита почва, което беше добре, защото Дейзи бързаше да свърши и да се върне към Онория и призрака.

Тъй като имаше еднакъв брой жени и мъже, играчите бяха разделени на отбори от по двама. Дейзи си партнираше с Ландриндън, който беше опитен играч.

— Много сте добра, мис Бауман — възкликна Ландриндън. — Сигурна ли сте, че не сте играли никога преди?

— Никога — отвърна Дейзи весело. Вземайки една дървена сфера, тя обърна плоската страна надясно. — Сигурно се дължи на вашите инструкции, лорде. — Тя направи две стъпки напред към ръба на разрешената линия, изтегли се назад и изстреля топката, която се завъртя бясно и изби една от топките на противниковия играч от пътя, завършвайки точно на два инча от „мишената“. Бяха спечелили рунда.

— Браво — поздрави я господин Рикет, спирайки, за да избърше очилата си. Като ги върна върху носа си, той се усмихна на Дейзи и добави: — Движите се с такава грация, мис Бауман. Удоволствие е човек да наблюдава сръчността ви.

— Това няма нищо общо със сръчността — каза Дейзи честно. — Боя се, че става дума за късмета на начинаещия.

Лейди Миранда, стройно русокосо момиче с порцеланов тен, оглеждаше изящните си ръце с тревога.

— Мисля, че съм си счупила нокътя — обяви тя.

— Нека ви придружа до стола — каза Рикет с мигновена загриженост, сякаш си беше счупила ръка, а не нокът, и двамата се отдалечиха от игрището.

Дейзи си помисли печално, че трябваше умишлено да изгуби играта и тогава нямаше да се налага да играе още един рунд. Но беше нечестно спрямо съотборника й. А лорд Ландриндън определено беше доволен от успеха им.

— А сега — каза лордът, — нека видим с кого ще се срещнем на финалния рунд.

Те гледаха двата останали отбора как се състезават, господин Суифт и мис Лейтън срещу господин Мардлинг и мис Хигинсън. Господин Мардлинг беше неравен играч, чиито брилянтни изстрели бяха следвани от несръчни, докато мис Хигинсън беше далеч по-последователна. Касандра Лейтън беше направо безнадеждно зле и силно развеселена от факта, като се кискаше и хихикаше неконтролируемо по време на цялата игра. Този продължителен смях бе силно дразнещ, но явно това не безпокоеше Матю Суифт.

Суифт беше агресивен и изкусен състезател, обмисляше всеки изстрел внимателно, демонстрирайки приятна пестеливост в движенията, докато играеше. Дейзи забеляза, че той не изпитваше никакви угризения за това че избива топките на другите играчи, или че мести „мишената“ в тяхна вреда.

— Страхотен играч — коментира лорд Ландриндън пред Дейзи, очите му блестяха. — Мислите ли, че можем да го надиграем?

Дейзи внезапно забрави за романа, който я чакаше в къщата. Перспективата да играе срещу Матю Суифт я изпълни с очакване.

— Съмнявам се. Но можем да опитаме, нали?

Ландриндън се засмя одобрително.

— Със сигурност.

Суифт и мис Лейтън спечелиха играта, а другите напуснаха игрището с добродушни възклицания.

Четиримата останали играчи събраха топките и „мишената“, и се върнаха към фал линията. Всеки отбор щеше да получи общо четири топки, по два изстрела за всеки играч.

Когато Дейзи се обърна към Матю Суифт, той я погледна за първи път, откакто беше дошла. Погледът му, директен и предизвикателен, накара сърцето й да забие силно в гърдите и кръвта да препусне бясно по вените й. Разрешената му коса падаше върху челото му, а загорялата му от слънцето кожа блестеше от малки капчици пот.

— Ще хвърлим монета да видим кой пръв да започне — предложи лорд Ландриндън.

Суифт кимна, погледът му се отмести от Дейзи.

Касандра Лейтън изписка от удоволствие, когато тя и Суифт спечелиха правото да са първи. Суифт изкусно търкулна „мишената“ до началото на игрището в перфектна позиция.

Мис Лейтън взе една топка, вдигна я близо до гърдите си, което според Дейзи беше умишлено, за да привлече внимание към надареното си деколте.

— Трябва да ме посъветвате, господин Суифт — каза тя, като му хвърли безпомощен поглед изпод извитите си мигли. — Как да хвърлям топката — с плоската страна надясно или наляво?

Суифт се приближи до нея, като премести топката в ръцете й. Мис Лейтън излъчваше задоволство от вниманието, което той й оказваше. Той й даде някакъв съвет, посочвайки най-добрата пътека за топката, а мис Лейтън се навеждаше все по-близо, докато накрая главите им почти се докоснаха. В гърдите на Дейзи се надигна раздразнение, стягайки мускулите на гърлото й като тирбушон.

Най-после Суифт се дръпна назад. Мис Лейтън направи няколко грациозни стъпки напред и хвърли топката. Но замахът беше слаб и топката се заклатушка, като се търкулна и спря по средата на тревния улей. Останалата част от играта щеше да е далеч по-трудна с тази топка на пътя, освен ако някой не пожертваше един от своите изстрели, за да я избута встрани.

— По дяволите! — промърмори на себе си Дейзи.

Мис Лейтън едва не се свлече от смях.

— Боже мой, обърках нещата ужасно, нали?

— Съвсем не — успокои я Суифт. — Не е забавно, ако няма предизвикателства.

Дейзи раздразнено се запита защо той бе толкова любезен към мис Лейтън. Не го смяташе, че е от мъжете, които харесват глупави жени.

— Ваш ред е — подкани я лорд Ландриндън, като й подаде една топка.

Тя обви пръсти около очуканата дървена повърхност на сферата и я обръща, докато я почувства правилно в ръцете си. Вперила очи в далечната бяла фигура на мишената, тя си представи траекторията, по която искаше да мине топката й. Три стъпки, замахване назад с ръка и бързо движение напред. Топката се понесе по игрището, почти избягвайки тази на мис Лейтън, после кривна в последната секунда и спря точно пред мишената.

— Блестящо! — възкликна Ландриндън, а зрителите се развикаха одобрително и изръкопляскаха.

Дейзи хвърли бърз поглед към Матю Суифт. Той гледаше с лека усмивка, инспектирайки я, и погледът му пронизваше костите й. Времето спря, сякаш приковано с диамантени топлийки. Рядко някой мъж беше гледал Дейзи по този начин. Всъщност, никога.

— Умишлено ли го направихте? — попита тихо Суифт. — Или беше просто късмет?

— Умишлено — отвърна Дейзи.

— Съмнявам се.

Дейзи настръхна:

— Защо?

— Защото няма новак, който може да планира и да осъществи такъв изстрел.

— В честността ми ли се съмнявате, господин Суифт? — Без да дочака отговора му, Дейзи извика на сестра си, която ги гледаше откъм групата, която се бе разположила на столовете. — Лилиан, знаеш ли някога, преди да съм играла на кегли?

— Категорично не — дойде недвусмисленият отговор.

Обръщайки се отново към Суифт, Дейзи го изгледа предизвикателно.

— За да се направи такъв изстрел — каза Суифт, — би трябвало да предвидите скоростта, изискуемия ъгъл, под който ще се отклони топката и точката на намаляване на скоростта, при която траекторията на топката ще се обърне. А също така да вземете предвид вероятността от насрещен вятър. И да имате опита да я хвърлите.

— Вие така ли играете? — попита Дейзи безгрижно. — Аз просто си представям къде искам да отиде топката, и после я търкулвам.

— Късмет и интуиция? — Той я изгледа с превъзходство. — Така не се печели игра.

Вместо отговор Дейзи отстъпи и скръсти ръце пред гърдите си.

— Ваш ред е — каза тя.

Суифт се наведе и взе една топка. Когато нагласи пръсти около нея, той отиде до фал линията и изгледа преценяващо игрището. Макар и раздразнена, Дейзи усети тръпка на удоволствие в корема, докато го гледаше. Изследвайки усещането, тя се запита как той бе придобил такова ужасяващо физическо влияние върху нея. Видът му, начинът, по който се движеше, я изпълваха с объркващо трепетно чувство.

Суифт изстреля топката със силен удар. Тя се завъртя покорно по тревата, идеално възпроизвеждайки изстрела на тази на Дейзи, макар да се движеше с по-пресметнато движение. Измествайки топката на Дейзи от тревата, тя зае нейното място точно пред мишената.

— Той събори топката ми в дупката — възрази Дейзи. — Това законно ли е?

— О, да — каза лорд Ландриндън. — Малко безскрупулно, но напълно законно. Известно е като „мъртва топка“.

— Топката ми е мъртва? — попита Дейзи с негодувание.

Суифт отвърна на намръщената й физиономия с неумолим поглед.

— Никога не подценявай врага.

— Само вие можете да цитирате Макиавели по време на боулинг на открито — произнесе Дейзи през стиснати зъби.

— Пардон — каза любезно лорд Ландриндън, — но мисля, че е мой ред. — Виждайки, че никой от тях не му обръща внимание, той сви рамене и отиде до фал линията. Топката му се затъркаля по игрището и спря точно отвъд мишената.

— Винаги играя, за да печеля — каза Суифт на Дейзи.

— Мили боже — раздразнено каза Дейзи, — звучите досущ като баща ми. Да ви е минавала мисълта, че някои хора играят просто заради удоволствието от играта? Като начин за приятно прекарване на времето? Или всичко трябва да бъде сведено до борба на живот и смърт?

— Ако не сте излезли, за да спечелите, тогава играта е безсмислена.

Виждайки, че напълно се е изплъзнала от вниманието на Суифт, Касандра Лейтън направи опит да се намеси:

— Мисля, че сега аз съм на ред, господин Суифт. Ще бъдете ли така добър да ми донесете една топка?

Суифт се подчини, без да я погледне, вниманието му беше приковано върху дребното, напрегнато лице на Дейзи.

— Заповядайте — каза той отсечено, подавайки топката в ръцете на мис Лейтън.

— Може би ще ме посъветвате… — започна мис Лейтън, но гласът й секна, когато Суифт и Дейзи продължиха да се препират.

— Добре, господин Суифт — рече Дейзи хладно. — Ако не можете да се наслаждавате на една проста игра на кегли, без да я превръщате във война, нека бъде война. Ще играем за точки. — Тя не беше съвсем сигурна дали тя е отишла напред, или пък той, но внезапно двамата се оказаха много близко, неговата глава беше наведена над нейната.

— Не можете да ме победите — произнесе Суифт с нисък глас. — Новачка сте, и жена, освен това. Няма да е честно, освен ако не бъда поставен в неизгодна позиция.

— Ваша съотборничка е мис Лейтън — прошепна тя остро. — Според мен това е достатъчно неизгодно. Да не би да намеквате, че жените не могат да играят кегли така добре като мъжете?

— Не намеквам. Казвам направо, че не могат.

Дейзи усети пристъп на гняв, подсилен от яростно желание да го тръшне на земята.

— Война — повтори тя, връщайки се наперено от нейната страна на игрището.

* * *

Години по-късно това щеше да бъде споменавано като най-кръвожадната игра на боулинг на открито, наблюдавана някога в Стоуни Крос. Играта беше удължена до трийсет точки, после до петдесет, след което Дейзи им загуби броя. Те се сражаваха за всеки инч от игрището и за всяко правило. Обмисляха всеки изстрел, сякаш съдбата на нацията зависеше от това. И се опитваха с всички сили да съборят топките един на друг в канавката.

— Мъртва топка! — злорадстваше Дейзи след изпълнението на един перфектен изстрел, който изпрати топката на Суифт вън от игрището.

— Мис Бауман, може би трябва да ви се напомни, — каза Суифт, — че целта на играта не е да ме държите вън от игрището. Предполага се, че трябва да приземите топката си колкото е възможно по-близо до мишената.

— Това не е много вероятно, при положение, че ги избутвате непрекъснато от пътя, по дяволите! — Дейзи чу мис Лейтън да ахва при дръзкия й език. Това наистина не беше в нейния стил — тя никога не ругаеше — просто в настоящата ситуация беше невъзможно да разсъждава трезво.

— Ще спра да избутвам топките ви — предложи Суифт, — ако вие спрете да избутвате моите.

Дейзи обмисли предложението за част от секундата. Но за съжаление, фактът беше, че беше далеч по-забавно да изпраща неговите топки в канавката.

— Не и за целия китайски коноп, мистър Суифт.

— Много добре. — Като вдигна една очукана топка, Суифт я търкулна със замах и тя се блъсна в нейната с такава сила, че се чу оглушителен пукот.

Ченето на Дейзи увисна, когато тя видя двете нещастни половини на топката й да се търкулват в канавката.

— Но вие я счупихте! — възкликна тя, нахвърляйки се върху него със стиснати юмруци. — Освен това прередихте! Трябваше да хвърля мис Лейтън, негодник такъв!

— О, не — каза нехайно мис Лейтън, — аз нямам нищо против да отстъпя на господин Суифт реда си… неговите умения са далеч по-големи от… — Гласът й секна, когато осъзна, че никой не я слуша.

— Ваш ред е — каза Суифт на лорд Ландриндън, който изглеждаше смаян от новото ниво на свирепост, което играта беше взела.

— О, не, не е! — Дейзи дръпна топката от ръцете на Ландриндън. — Той е прекалено джентълмен, за да избута вашата топка. Но аз не съм.

— Наистина — съгласи се Суифт, — вие определено не сте джентълмен.

Отивайки с едри крачки до фал линията, Дейзи замахна и хвърли топката с всичка сила. Тя се търкулна по земята и изблъска тази на Суифт до ръба на игрището, където тя се поколеба несигурно, преди да цопне в канавката. Дейзи хвърли отмъстителен поглед на Суифт, а той й кимна подигравателно за поздрав.

— Бих казал — отбеляза Ландриндън, — че представянето ви на боулинг е изключително, мис Бауман. Никога не съм виждал начинаещ да се справя толкова добре. Как успявате всеки път да изпълните удара перфектно?

— Там, където желанието е голямо, трудности няма — отвърна тя и видя устата на Суифт да се стяга във внезапна усмивка, когато той разпозна цитата от Макиавели.

Играта продължи. После още. Следобедът премина в привечер. Дейзи постепенно осъзна, че са останали без лорд Ландриндън, мис Лейтън и повечето от зрителите. Беше ясно, че лорд Уестклиф също би искал да се прибере вътре, но Дейзи и Суифт продължаваха да го карат да съдийства или да прави измервания, тъй като неговото решение беше единственото, на което двамата вярваха.

Мина един час, после още един, играчите бяха прекалено погълнати от играта, за да си помислят за глад, жажда или слабост. В някакъв момент, Дейзи не беше сигурна кога точно, тяхното съперничество се обърна в неохотни взаимни похвали. Когато Суифт я поздрави за определен майсторски изстрел, или когато тя се улови, че се наслаждава на вида му, докато мълчаливо обмисля, на начина, по който очите му се присвиваха и главата му се накланяше леко на една страна… тя бе очарована. На пръсти се брояха случаите, когато реалният живот на Дейзи е бил по-забавен от фантазиите й. Но това бе един от тях.

— Деца. — Сардоничният глас на Уестклиф накара и двамата да го погледнат объркано. Той беше станал от стола си и разтягаше схванатите си мускули. — Боя се, че това трая прекалено дълго за мен. Вие можете да продължите играта, но ми разрешете да тръгна.

— Но кой ще ни съдийства? — възрази Дейзи.

— Тъй като и без това никой не брои точки от най-малко половин час — каза графът сухо, — няма нужда от моето съдийство.

— Напротив, има — възрази Дейзи и се обърна към Суифт. — Какъв е резултатът?

— Не знам.

Когато погледите им се срещнаха и останаха заковани един в друг, Дейзи едва успя да сдържи нервния кикот от внезапно обхваналото я смущение.

В очите на Суифт блестяха весели искрици.

— Мисля, че вие спечелихте — каза той.

— О, не бъдете снизходителен към мен — каза Дейзи. — Вие спечелихте. Мога да понеса една загуба. Това е част от играта.

— Не съм снизходителен. Точките ни са равни от най-малко… — Суифт бръкна в джоба на жилетката си и извади часовник — … два часа.

— Което означава, че по всяка вероятност сте запазили преднината си от преди това.

— Но вие я настигнахте и задминахте след третия рунд…

— О, по дяволите! — дойде гласът на Лилиан отстрани. Тя прозвуча силно раздразнено, беше отишла в къщата да подремне и сега, излязла отново, ги заварваше все още на игрището. — Цял следобед се дърлите като две порчета, а сега се карате кой е спечелил. Ако някой не сложи край на това, сигурно ще продължите да спорите до среднощ. Дейзи, цялата си в прах, а косата ти прилича на птиче гнездо. Ела вътре и се оправи. Веднага.

Суифт се зае да събере дървените топки.

— Оставете ги — каза Уестклиф. — Слугите ще сложат всичко в ред. По-добре идете да се приготвите за вечерята, която ще е след около час.

Матю покорно пусна топките и тръгна към къщата с Уестклиф. Той гледаше дребната, изящна фигурка на Дейзи, докато тя се скри от поглед.

Уестклиф не пропусна очарования поглед на Матю.

— Имате уникален подход в ухажването — направи коментар той. — Не бих допуснал, че да победите Дейзи в игра на открито би привлякло интереса й, но изглежда трикът успя.

Матю заби очи в тревата пред краката си, придавайки на тона си хладно безразличие.

— Аз не ухажвам мис Бауман.

— Тогава изглежда съм изтълкувал неправилно явната ви страст към боулинга.

Матю го изгледа отбранително.

— Ще призная, че я намирам за забавна. Но това не означава, че искам да се оженя за нея.

— Сестрите Бауман са направо опасни. Когато някоя от тях привлече интереса ви, единственото, което знаете, е, че тя е най-предизвикателното създание, което някога сте срещали. Но след това откривате, че колкото и да е влудяваща, едва можете да дочакате следващия път, за да я видите. Като прогресирането на нелечима болест, която се разпространява от един орган към друг. Появява се страстен копнеж. В сравнение с тях всички останали жени започват да ви изглеждат безцветни и отегчителни. Толкова я желаете, че си мислите, че ще полудеете. Не можете да спрете да мислите…

— Нямам представа за какво говорите — прекъсна го Матю, пребледнявайки. Той нямаше да се поддаде на нелечима болест. Човек имаше избори в живота. И независимо какво смяташе Уестклиф, това не беше нищо повече от физически импулс. Ужасно силен, усукващ вътрешностите, безумен физически импулс… но той можеше да бъде победен със силата на волята.

— Щом така казвате — произнесе Уестклиф, но не прозвуча убеден.