Лайза Клейпас
Скандал през пролетта (4)

Трета глава

Сделката, която сте сключили с баща ми…

Ехото от гласа на Дейзи продължи да витае в съзнанието на Матю дълго, след като се бяха разделили. Той щеше да дръпне Томас Бауман настрани при първа възможност и да го попита какво, по дяволите, става. Но в суетнята от пристигащи гости беше малко вероятно този момент да се случи преди вечеря.

Матю се чудеше дали старият Бауман наистина си е втълпил да го жени за Дейзи. Исусе. През годините Матю бе таил доста мисли за Дейзи Бауман, но никоя от тях не включваше брак. Това винаги му се бе струвало толкова далеч от реалната възможност, че дори не си заслужаваше мисленето. Така че Матю никога не я бе целунал, никога не бе танцувал с нея и дори не се бе разхождал с нея, знаейки отлично, че резултатите ще са катастрофални.

Тайната на неговото минало витаеше над настоящето му и излагаше на опасност бъдещето му. Той никога не забравяше, че идентичността, която си бе създал, можеше да бъде разбита на пух и прах всеки момент. Беше нужно човек само да събере две и две… един човек да го познаеше какъв е и кой е. Дейзи заслужаваше честен съпруг, а не някой, който е изградил живота си върху лъжи.

Но това не възпираше Матю да я желае. Винаги бе желал Дейзи със сила, която сякаш се излъчваше от порите на кожата му. Тя беше сладка, мила, изобретателна, прекомерно благоразумна и въпреки това романтична, тъмните й блестящи очи бяха пълни с мечти. Е, имаше наистина своите моменти на непохватност, когато умът й бе прекалено зает с мисли, за да се фокусира върху това, което правеше. Случваше се да закъснее за вечеря, защото бе прекалено погълната от четене. Често губеше напръстника, чехлите или пък моливите си.

Тя обичаше да гледа звездите. Не можеше да забрави как я беше видял, наведена замислено на перилата на балкона една нощ… палавият й профил, вдигнат към нощното небе, бе изпълнил Матю с непреодолимо желание да изтича при нея и да я целува безпаметно.

Беше си представял, че е с нея в леглото много по-често, отколкото би трябвало. Ако подобно нещо можеше да се случи някога, той щеше да е толкова нежен… щеше да я обожава. Щеше да направи всичко, за да й бъде приятно. Той копнееше за интимността да държи косата й в ръце, за меката издатина на хълбоците й под неговите длани, за гладките й рамене срещу устните му. За сладката й тежест в неговите ръце, когато заспива. Искаше всичко това и още много.

Беше му странно, че никой никога не бе заподозрял за неговите чувства. Дейзи би трябвало да ги вижда всеки път, когато го погледнеше, но не ги беше видяла. Винаги го беше възприемала като поредната брънка в машината на бащината си компания, и Матю беше благодарен за това.

Само че нещо се бе променило. Той си помисли за начина, по който Дейзи го беше погледнала по-рано през деня, разтревоженото удивление в изражението й. Дали външността му беше по-различна от преди?

Матю разсеяно пъхна ръце в джобовете си и тръгна из къщата. Той никога не бе мислил за външността си, като се изключи това да се увери, че косата му е подстригана и лицето му е чисто. Едно строго възпитание на Нова Англия бе унищожило всеки изблик на суета, тъй като бостънци ненавиждаха надутостта и правеха всичко възможно да избягват новото и модерното.

Обаче през изминалите няколко години Томас Бауман беше настоял Матю да отиде при неговия шивач на Парк Авеню и да посети фризьор, вместо бръснар, както и да прави маникюр на ноктите си понякога, както подхожда на джентълмен на неговото място. Също по настояване на Бауман Матю беше наел готвачка и иконом, което означаваше, че той се хранеше по-добре напоследък. Това, заедно с изчезването на последните следи младежка несериозност, му бяха придали нов вид на зрялост. Той се запита дали това се бе харесало на Дейзи и веднага се прокле за вълнението си.

Но начинът, по който го беше погледнала днес… сякаш го виждаше, наистина го забелязваше за първи път…

Тя никога не го бе поглеждала в случаите, когато беше посещавал семейната им къща на Пето Авеню. Съзнанието му се върна назад, към първия път, когато бе срещнал Дейзи, на частна вечеря, на която присъстваше само семейството.

Величествено обзаведената трапезария блестеше в щедро разпръскваната светлина от кристален полилей, стените бяха покрити с плътни позлатени тапети и корнизи, боядисани със златиста боя. На една от стените бяха закачени четири масивни огледала, по-големи от всички други, които бе виждал някога.

Двама от синовете присъстваха, и двамата яки млади мъже, почти два пъти по-тежки от баща си. Мерседес и Томас седяха в двата срещуположни края на масата. Двете дъщери, Лилиан и Дейзи, седяха от едната страна, тайничко приближавайки чиниите и столовете си.

Томас Бауман или се заяждаше с дъщерите си, или ги игнорираше и подлагаше на остра критика. По-голямата, Лилиан, отвръщаше на Бауман с груба безочливост.

Но Дейзи, петнайсетгодишната, гледаше баща си по несигурен, по-скоро весел начин, който явно го дразнеше толкова, че не можеше да го издържи. Тя бе накарала Матю да иска да се усмихва. Със светлата си кожа, екзотични очи с цвят на канела и променливи изражения, Дейзи Бауман сякаш идваше от омагьосана гора, населена с митични същества.

За Матю веднага бе станало ясно, че всеки разговор, в който Дейзи участва, има вероятност да промени неочаквано и очарователно посоката си. Той тайно се бе забавлявал, когато Томас Бауман наказа Дейзи пред всички за последната й беля. Изглеждаше, че домакинството напоследък бе заплашено да се превърне в развъдник на мишки, защото всички капани, които бяха заложили, се проваляха.

Един от слугите беше докладвал, че Дейзи се прокрадвала нощем из къщата и умишлено освобождавала капаните, за да не бъде убита мишката.

— Истина ли е, дъще? — беше прогърмял Томас Бауман, а погледът му беше изпълнен с гняв, докато гледаше Дейзи.

— Възможно е — бе признала тя. — Но има друго обяснение.

— И какво е то? — попита гневно Бауман.

Тонът й стана тържествен.

— Мисля, че ние имаме най-интелигентната мишка в Ню Йорк.

От този момент нататък Матю никога не отказа покана в къщата на Бауман, не само защото това правеше доволен стария човек, но защото му даваше шанс да вижда Дейзи. Той можеше да я гледа колкото си иска, знаейки, че това ще е всичко, което някога ще има от нея. А миговете, които бе прекарал в нейната компания, независимо от хладната й любезност, бяха единствените случаи в живота му, когато е стигал близо до щастието.

Скривайки неприятните си мисли, Матю продължи нататък в къщата. Никога преди не беше излизал в чужбина, но точно така си представяше, че ще изглежда Англия, равно окосените градини и зелените хълмове зад тях, и живописното селце в подножието на голямото имение.

Къщата и мебелите бяха старинни и приятно износени по ръбовете, но изглеждаше, че във всяко ъгълче имаше някаква безценна ваза или статуя, или картина, която беше виждал на снимка в книги по история на изкуството. Може би ставаше течение през зимата, но с изобилието от камини, дебели килими и кадифени завеси, човек трудно можеше да каже, че животът тук би бил страдание.

Когато Томас Бауман, или по-скоро неговата секретарка, бе написала, че викат Матю да ръководи основаването на клон на фабриката за сапун в Англия, първоначалният импулс на Матю беше да откаже. Биха го привличали предизвикателството и отговорността. Но да бъде наблизо до Дейзи Бауман… дори в една и съща държава — за Матю щеше да е прекалено много, за да го понесе. Нейното присъствие го пронизваше като стрела, обещавайки бъдеще с безкрайно незадоволено желание.

Последните няколко изречения на секретарката, съобщаващи за това как са и как прекарват времето си Бауман, бяха приковали вниманието на Матю.

Има тайни съмнения, беше написала секретарката, че по-младата мис Бауман ще има някакъв успех в намирането на подходящ джентълмен за женитба. Затова господин Бауман е решил да я върне обратно в Ню Йорк, ако до края на пролетта все още не е сгодена…

Това бе оставило Матю в недоумение. Ако Дейзи се върнеше в Ню Йорк, щеше да е адски добре да отиде в Англия. Щеше да се подсигури, приемайки позицията в Бристол, и да чака да види дали Дейзи ще успее да си хване съпруг. Ако тя успееше, Матю щеше да си намери заместник и да се върне в Ню Йорк.

Докато имаше океан между тях, всичко щеше да е наред.

Когато премина през главния коридор, Матю забеляза лорд Уестклиф. Графът беше в компанията на едър чернокос мъж, във външността на който имаше нещо пиратско, въпреки елегантното му облекло. Матю предположи, че това е Саймън Хънт, бизнес партньор на Уестклиф и, както се говореше, негов най-близък приятел. Въпреки целия финансов успех на Хънт — който според слуховете беше забележителен — той бе син на месар, без никакви кръвни връзки с аристокрацията.

— Господин Суифт — каза Уестклиф, когато се срещнаха в основата на голямото стълбище. — Изглежда сте се върнали рано от разходката си. Надявам се, че гледките са ви доставили удоволствие.

— Гледките бяха великолепни, лорде — отвърна Матю. — Очаквам с нетърпение още много такива разходки около имението. Прибрах се рано, защото случайно срещнах госпожица Бауман по пътя.

— А-а. — Лицето на Уестклиф остана безизразно. — Несъмнено това е било изненада за госпожица Бауман.

И то не приятна, беше неизреченият подтекст. Матю срещна погледа на графа, без да мигне. Едно от неговите полезни умения беше да разчита мимолетната промяна в изражението и стойката, които издаваха мислите на хората. Но Уестклиф беше човек с необикновен самоконтрол. Матю трябваше да го признае.

— Мисля, че е безопасно да се каже, че това беше една от многото изненади, които госпожица Бауман е получила напоследък — отвърна Матю. Това беше преднамерен опит да разбере дали Уестклиф знаеше нещо за евентуалния уреден брак с Дейзи.

Графът отговори само с безкрайно леко повдигане на веждите, сякаш намери бележката за интересна, но незаслужаваща отговор. По дяволите, помисли си Матю с нарастващо възхищение.

Уестклиф се обърна към тъмнокосия мъж до него:

— Хънт, бих искал да ти представя Матю Суифт — американеца, за когото ти споменах по-рано. Суифт, това е господин Саймън Хънт.

Те си стиснаха ръцете здраво. Хънт беше с пет до десет години по-възрастен от Матю и изглеждаше сякаш готов и да се бие, ако се налага. Дързък, самонадеян мъж, известен с претенциите си и превземките на човек от висшата класа.

— Чух за вашите постижения с Обединените локомотивни заводи — каза Матю на Хънт. — В Ню Йорк има голям интерес към сливането на британското занаятчийство с американските промишлени методи.

Хънт се усмихна сардонично.

— Колкото и да ми се иска да кажа, че заслугата е изцяло моя, честността ме принуждава да разкрия, че Уестклиф има общо с това. Той и неговият зет са мои бизнес партньори.

— Явно комбинацията е много успешна — отвърна Матю.

Хънт се обърна към Уестклиф:

— Има талант да ласкае — отбеляза той. — Можем ли да го наемем?

Устата на Уестклиф се разтегна в усмивка.

— Боя се, че тъстът ми може да възрази. Талантите на господин Суифт са необходими за строежа на фабрика и стартиране на нов офис на компанията в Бристол.

Матю реши да подбутне разговора в друга посока.

— Четох за неотдавнашното движение в Парламента за национализация на британската железопътна индустрия — каза той на Уестклиф. — Би ми било интересно да чуя какво мислите по въпроса, лорде.

— Добри ми боже, не му позволявай да започва това — изпъшка театрално Хънт.

Темата предизвика мрачна бръчка върху челото на Уестклиф.

— Последното нещо, от което обществото се нуждае, е правителството да поеме контрола над индустрията. Господ да ни пази от още по-голяма намеса от страна на политиците. Правителството ще ръководи железниците точно толкова неефективно, както всичко останало. А монополът ще задуши способността на индустрията за конкуренция, което на свой ред ще доведе до по-високи данъци, да не споменаваме…

— Да не споменаваме — прекъсна то Хънт дяволито — факта, че Уестклиф и аз не желаем правителството да орязва бъдещите ни печалби.

Уестклиф му хвърли строг поглед.

— По случайност не изпускам от ум и обществения интерес.

Матю едва сдържа усмивката си.

Като завъртя очи, Уестклиф каза на Матю:

— Както можете да видите, господин Хънт не пропуска възможност да ми се подиграе.

— Аз се подигравам с всички — каза Хънт. — Просто ти си най-честата мишена.

Уестклиф каза на Матю:

— Аз и Хънт ще излезем на задната тераса за по една пура. Ще се присъедините ли?

Матю поклати глава.

— Боя се, че не пуша.

— Нито пък аз — каза печално Уестклиф. — Открай време обичам да се наслаждавам на пура, но за съжаление графинята в сегашното си състояние не понася миризмата на тютюн.

Отне известно време на Матю да смели, че „графинята“ беше Лилиан Бауман. Колко странно, че странната, раздразнителна и необуздана Лилиан беше сега лейди Уестклиф.

— Двамата с вас ще си говорим, докато Хънт пуши — информира го Уестклиф. — Елате с нас.

„Поканата“ явно не даваше възможност за отказ, но Матю въпреки това се опита.

— Благодаря, лорде, но има нещо, което трябва да обсъдя с някого и…

— Предполагам, че този някой е господин Бауман.

По дяволите, помисли си Матю. Той знае. Дори и да не беше точно с тези думи, той можеше да го отгатне от начина, по който Уестклиф го гледаше. Уестклиф знаеше за намерението на Бауман да го ожени за Дейзи… и не беше изненадващо, че Уестклиф имаше мнение по въпроса.

— Първо ще обсъдите въпроса с мен — продължи графът.

Матю погледна предпазливо към Саймън Хънт, който му отвърна с безизразен поглед.

— Сигурен съм — каза Матю, — че господин Хънт не желае да се отегчава с дискусия за нечии лични афери…

— Напротив — каза весело Хънт. — Обичам да слушам за аферите на други хора. Особено когато са лични.

Тримата мъже отидоха на задната тераса, която гледаше към обширни градини, разделени от чакълести пътеки и грижливо скулптирани живи плетове. В зеленината оттатък се виждаше овощна градина със стари крушови дървета. Бризът, който се носеше през градината, беше изпълнен с аромат на цветя. Пълноводният ромон на близката река се смесваше с шумоленето на вятъра в листата.

Сядайки на една маса отвън, Матю се насили да се облегне в стола си. Той и Уестклиф гледаха как Саймън Хънт отрязва крайчеца на пурата с джобно ножче. Матю остана мълчалив, търпеливо изчаквайки Уестклиф да заговори пръв.

— Откога — произнесе рязко Уестклиф — знаете за плана на Бауман да ви ожени с Дейзи?

Матю отвърна без колебание:

— Приблизително от един час и петнайсет минути.

— Значи идеята не е била ваша?

— Категорично не — увери го Матю.

Като се облегна, графът преплете пръсти върху стегнатия си корем и го изгледа с присвити очи.

— Ще имате голяма полза от едно такова споразумение.

— Лорде — каза прозаично Матю, — ако имам някакъв талант в този живот, то той е да правя пари. Не ми е нужно да се женя за пари.

— Радвам се да го чуя — отвърна графът. — Искам да ви задам още един въпрос, но нека първо да изясня нещо. Аз много обичам балдъзата си и съм я взел под моя протекция. Познавайки добре Бауман, вие несъмнено знаете за близките отношения между графинята и нейната сестра. Ако нещо направи Дейзи нещастна, съпругата ми ще страда… а аз няма да го позволя.

— Разбрах — каза Матю кратко. — Имаше някаква странна ирония във факта, че го предупреждаваха да стои далеч от Дейзи точно сега, когато вече бе решил да направи всичко по силите си, за да не се жени за нея. Изкуши се да каже на Уестклиф да върви по дяволите. Вместо това обаче запази устата си стисната и външно остана спокоен.

— Дейзи има уникална душа — каза Уестклиф. — Сърдечен и романтичен характер. Ако встъпи в брак без любов, ще бъде съсипана. Тя заслужава съпруг, който ще я обожава заради всичко, което е, и който ще я защитава от грубата реалност на света. Съпруг, който ще й позволи да мечтае.

Беше изненадващо да чуе такова изказване от Уестклиф, който беше известен като прагматичен и трезвомислещ човек.

— Какъв е въпросът ви, лорде? — попита Матю.

— Ще ми обещаете ли, че няма да се жените за балдъзата ми?

Матю задържа студения черен поглед на графа. Не беше мъдро да противоречи на мъж като Уестклиф, който не беше свикнал да му отказват. Но Матю бе понасял години наред заканите и яростните изблици на Томас Бауман, като му се опълчваше, докато други мъже биха избягали от страх пред яростта му.

Въпреки че Бауман можеше да бъде безмилостен, саркастичен тиранин, нямаше нещо, което да уважаваше повече, от човек, който дръзва да спори с него. Така че на Матю се падна участта в компанията да понася гневните изблици и да съобщава неприятните истини, които другите се бояха да съобщят на шефа си.

Това го бе тренирало, ето защо опитът на Уестклиф да доминира нямаше ефект върху него.

— Боя се, че не, лорде — отговори любезно Матю.

Саймън Хънт изпусна пурата си.

— Няма да ми обещаете? — попита Уестклиф невярващо.

— Не. — Матю се наведе бързо да вдигне падналата пура и я върна на Хънт, който го изгледа с предупредителен блясък в очите, сякаш мълчаливо се опитваше да го предпази да не скача от скала.

— Защо не? — поиска да знае Уестклиф. — Защото не желаете да изгубите позицията си при Бауман?

— Не, той не може да си позволи да ме изгуби точно сега. — Матю се усмихна леко в опит да смекчи арогантността на думите. — Знам повече за производството, администрацията и маркетинга от всеки друг в компанията, и съм заслужил доверието на стареца. Така че няма да бъда уволнен, дори да откажа да се оженя за дъщеря му.

— Тогава ще е съвсем просто за вас да оставите нещата така, както са си — каза графът. — Искам думата ви, Суифт. Сега.

Един не толкова смел мъж би се уплашил от властната заповед на Уестклиф.

— Може да го обмисля — отговори студено Матю, — ако ми предложите правилното поощрение. Например ако обещаете да ме подкрепите за началник на целия клон и ми гарантирате позицията за най-малко, да кажем… три години.

Уестклиф го изгледа невярващо.

Напрегнатата тишина бе нарушена от Саймън Хънт, който се разсмя гръмогласно.

— За бога, този има здрави топки! — възкликна той. — Запомни ми думите, Уестклиф, ще го назнача в Обединението.

— Не съм евтин — каза Матю, което накара Хънт да се разсмее толкова силно, че едва не изпусна пурата си отново.

Дори Уестклиф се усмихна, макар и неохотно.

— По дяволите — промърмори той. — Няма да ви обезщетя толкова лесно… не и при такъв голям залог. Не и докато не се убедя, че сте правилният човек за позицията.

— Тогава изглежда сме в безизходно положение. — Матю направи дружелюбна физиономия. — Засега.

Двамата по-възрастни мъже размениха погледи, мълчаливо съгласявайки се да обсъдят ситуацията по-късно, не в негово присъствие. Това предизвика остро любопитство у Матю, но той го игнорира, знаейки добре, че прекалено малко неща зависят от него. Поне беше дал ясно да се разбере, че не може да бъде принуждаван, и оставяше отворени опциите си.

Освен това… трудно можеше да даде дума за нещо, за което Бауман все още не му беше споменал.