Лайза Клейпас
Скандал през пролетта (5)

Четвърта глава

— Явно Дейзи е изтърсачето в семейството — каза Томас Бауман по-късно същата вечер, като крачеше напред-назад в малката частна приемна към своята стая. Той и Матю се бяха разбрали да се срещнат след вечеря, докато другите гости се съберат долу. — Тя е дребна и лекомислена. „Дай й сериозно, практично име, казах на съпругата ми, когато детето се роди. Джейн или Констанс, или нещо такова“. Вместо това тя избра Маргарит… френско, представете си!… Кръсти я на една своя братовчедка по майчина линия. А после то се изроди още, когато Лилиан, която беше само на четири по това време, научи, че Маргарит е френската дума за някакво проклето, незначително цвете. Но оттогава Лилиан започна да й вика „Дейзи“ и така си и остана…

Докато Бауман продължаваше да се разхожда, Матю си мислеше колко идеално беше името, дребното цвете с бели венчелистчета, което изглеждаше толкова нежно и въпреки това беше забележително жилаво. То говореше, че в едно семейство с властни личности, Дейзи винаги бе оставала непреклонно вярна на собствената си природа.

— … очевидно би трябвало да захаросам сделката — казваше Томас Бауман. — Познавам ви достатъчно добре, за да съм сигурен, че бихте избрали съвсем различен тип жена за себе си, по-практична жена, а не някакво вятърничаво момиче като Дейзи. Заради това…

— Захаросването няма да е необходимо — прекъсна го спокойно Матю. — Дейзи… искам да кажа мис Бауман, е напълно… — Красива. Привлекателна. Пленителна. — … приемлива. Брак с жена като мис Бауман би бил награда сам по себе си.

— Добре — изсумтя Бауман, очевидно не напълно убеден. — Много джентълменско от ваша страна, че го казвате. Въпреки това ще ви предложа честна компенсация във формата на щедра зестра, повече дялове в компанията и така нататък. Колкото до уреждането на сватбата…

— Не съм казал „да“ — прекъсна го Матю.

Бауман спря да крачи и му хвърли въпросителен поглед.

— Да започнем с това — Матю продължи предпазливо, — че е възможно мис Бауман да си намери кандидат през следващите два месеца.

— Няма да намери кандидат от вашия калибър — каза Бауман самодоволно.

Матю отвърна сериозно, въпреки че го напушваше смях.

— Благодаря ви. Но не вярвам, че мис Бауман споделя високото ви мнение.

Възрастният мъж направи презрителен жест.

— Ба! Настроенията на жените се менят като английското време. Вие можете да я убедите да ви хареса. Дайте й букет цветя, подхвърлете й няколко комплимента… а още по-добре — цитирайте нещо от някоя от проклетите книги със стихове, които тя чете. Съблазняването на една жена е нещо леснопостижимо, Суифт. Единственото, което трябва да направите, е…

— Господин Бауман — прекъсна го отново Матю с внезапна нотка на тревога. Господ знаеше, че това, от което най-малко се нуждаеше, беше работодателят му да му обяснява техниките за ухажване. — Сигурен съм, че ще успея и без съвети. Не е там проблемът.

— Тогава какво… а-а-а. — Бауман се усмихна като мъж врял и кипял. — Разбирам.

— Какво разбирате? — попита Матю загрижено.

— Явно се страхувате от моята реакция, ако решите по-късно, че дъщеря ми не е адекватна на вашите нужди. Но стига да се държите прилично, аз няма да обеля и дума.

Матю въздъхна и разтърка очи, почувства се внезапно изтощен. Трябваше да понесе прекалено много за толкова малък период след слизането си в Бристол.

— Казвате, че ще си затваряте очите, ако кръшкам на съпругата си — произнесе той по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.

— Ние, мъжете, се сблъскваме с изкушения. Случва се да се отклоним от правия път. Такъв е светът.

— Не и моят — заяви Матю категорично. — Аз държа на думата си както в бизнеса, така и в личния си живот. Ако обещая да бъда верен на една жена, ще бъда. Независимо от всичко.

Гъстите мустаци на Бауман помръднаха с добродушна подигравателност.

— Съществува склонност някои скрупули да бъдат надценявани. Някой ден ще го откриете.

— Боже, надявам се да не стане. — Матю потъна в един стол и обхвана главата си в ръце, прокарвайки пръсти през гъстите кичури на косата си.

След известно време Бауман се обади:

— Наистина ли ще бъде толкова ужасно да вземете Дейзи за съпруга? Все някога ще трябва да се ожените. А тя идва с някои облаги. Компанията, например. Ще получите контролния пакет акции от нея, преди да умра.

— Вие ще надживеете всички ни — промърмори Матю.

Бауман се засмя доволно.

— Искам вие да вземете компанията — настоя той. Това бе първия път, когато бе заговорил открито по темата. — Приличате повече на мен, отколкото синовете ми. Компанията ще бъде далеч по-добре във вашите ръце, отколкото в нечии други. Вие имате дарба… способност да влезете в една стая и да я преобърнете надолу с главата, без да се страхувате от никого, и всички го знаят и ви уважават заради това. Оженете се за дъщеря ми, Суифт, и постройте моя завод. Когато дойде време да се приберете вкъщи, аз ще ви дам Ню Йорк.

— Може ли да включите Роуд Айлънд? Той не е много голям.

Бауман игнорира сардоничния въпрос.

— Имам амбиция за вас отвъд компанията. Свързан съм с могъщи мъже и не сте останали незабелязани. Ще ви помогна да постигнете всичко, което може да ви хрумне… и то на съвсем малка цена. Вземете Дейзи и станете баща на внуците ми. Това е всичко, за което ви моля.

— Това е всичко — повтори замаяно Матю.

Когато беше започнал да работи при Бауман преди десет години, никога не бе очаквал, че Бауман ще се превърне в сурогатен баща за него. Бауман беше като буре с барут, нисък, кръгъл и толкова избухлив, че човек можеше да предвиди отвратителната му тирада само като гледаше как голото му теме почервенява. Но Бауман го биваше много с числата, и когато трябваше да се ръководят хора, той бе невероятно зъл и пресметлив. Но и щедър към онези, които харесваше; освен това беше мъж, който държеше на обещанията и изпълняваше задълженията си.

Матю беше научил много от Томас Бауман, как да надушва слабостите на опонента си и да ги превръща в свои предимства, кога да натисне и кога да се отдръпне… беше научил, също така, че няма проблем да отпуснеш агресивността си в бизнеса, стига да не прекрачиш линията и да не преминеш в откровена грубост. Нюйоркските бизнесмени — истинските, не дилетантите от висшата класа — не те уважаваха, ако не проявиш известна заядливост.

В същото време Матю се беше научил да обуздава темперамента си с дипломация, след като научи, че печеленето на един спор не означава непременно, че трябва да стане по неговия начин. Да очарова не му се удаваше лесно при неговия предпазлив характер. Но той го постигна със старание като необходим инструмент, за да си върши работата добре.

Томас Бауман беше подкрепял по пътя всяка стъпка на Матю и го беше превел и напътствал през не една и две рисковани сделки. Матю му беше благодарен за ръководството. И не можеше да не харесва раздразнителния си шеф въпреки неговите недостатъци — защото в твърдението на Бауман, че си приличат, имаше голяма доза истина.

Как човек като Бауман беше създал дъщеря като Дейзи беше една от най-големите мистерии.

— Нуждая се от време да го обмисля — каза Матю.

— Какво има за мислене? — възрази Бауман. — Аз вече казах… — Той млъкна, когато видя изражението на Матю. — Хубаво. Хубаво. Предполагам, че не е нужен незабавен отговор. Ще го обсъдим по-късно.

* * *

— Говори ли с господин Суифт? — поиска да знае Лилиан, когато Маркъс влезе в тяхната спалня. Тя беше задрямала, докато се опитваше да го дочака и да остане в седнало положение.

— Ох, говорих с него — отвърна Маркъс мрачно, събличайки сакото си. Той наметна съвършено ушитата дреха върху облегалката на един стол в стил Луи IV.

— Бях права, нали? Той е отвратителен. Кажи ми какво каза.

Маркъс се взря в бременната си съпруга, която беше толкова красива с разпуснатата си дълга коса и подпухнали от съня клепачи, че накара сърцето му да пропусне един удар.

— Не веднага — промърмори той, отпускайки се на леглото. — Нека първо те погледам.

Лилиан се усмихна и прокара ръце през разбърканата си тъмна грива.

— Изглеждам ужасно.

— Не. — Той се приближи към нея и понижи глас. — Всичко в теб е красиво. — Ръцете му се плъзнаха нежно по щедрите извивки на тялото й, по-скоро успокояващи, отколкото възбуждащи. — Какво мога да направя за теб? — прошепна й.

Тя продължи да се усмихва.

— Един поглед към мен е достатъчен да ти разкрие, че вече си направил достатъчно, лорде. — Като го обгърна със слабите си ръце, тя го остави да облегне глава на гърдите й. — Уестклиф — каза тя в косите му. — Никога не бих могла да износя дете от някого другиго, освен от теб.

— Звучи успокоително.

— Чувствам се толкова уплашена… Лошо ли ще е да кажа, че не ми харесва да съм бременна?

— Разбира се, че не — отвърна Маркъс, гласът му прозвуча заглушен в цепката на бюста й. — И на мен нямаше да ми харесва.

Това я накара да се усмихне. Тя го пусна и се облегна на възглавниците.

— Искам да чуя за господин Суифт. Кажи ми какво си казахте с онова ненавистно бостанско плашило.

— Не бих го описал точно като бостанско плашило. Изглежда се е променил, откакто си го виждала за последно.

— Хм. — На Лилиан очевидно й стана неприятно от разкритието. — Независимо от всичко е грозен.

— Тъй като не се замислям много за мъжката привлекателност — каза Маркъс сухо, — наистина не мога да бъда квалифициран като компетентен съдия. Но смятам, че едва ли някой би описал господин Суифт като грозен.

— Да не би да казваш, че е привлекателен?

— Сигурен съм, че мнозина биха го нарекли така, да.

Лилиан вдигна ръка пред лицето му.

— Колко пръста виждаш?

— Три — каза Маркъс развеселен. — Скъпа моя, какво правиш?

— Проверявам зрението ти. Мисля, че отслабва. Хайде, следи движението на пръста ми…

— Защо ти не следваш движението на моя? — предложи той, пресягайки се към горната част на роклята й.

Тя хвана ръката му и погледна в светналите му очи.

— Маркъс, дръж се сериозно. Бъдещето на Дейзи е заложено на карта!

Маркъс стана сериозен.

— Добре, добре.

— Кажи ми какво говорихте — подкани го тя.

— Информирах господин Суифт доста строго, че няма да позволя да направи Дейзи нещастна. И поисках да ми обещае, че няма да се жени за нея.

— О, слава богу! — каза Лилиан с въздишка на облекчение.

— Той отказа.

— Той… какво?! — Ченето й увисна от смайване. — Но на теб никой не ти отказва!

— Очевидно това не е било съобщено своевременно на господин Суифт — каза той.

— Маркъс, ще направиш нещо, нали? Няма да позволиш Дейзи да бъде принудена да се омъжи за Суифт…

— Тихо, любов моя. Обещавам, Дейзи няма да бъде заставена да се омъжи за когото и да било против волята си. Както и да… — Маркъс се поколеба, питайки се колко от истината може да признае. — Мнението ми за Матю Суифт е доста различно от твоето.

Веждите й се вдигнаха.

— Моето мнение е по-точно. Познавам го от по-дълго.

— Познавала си го преди години — каза Маркъс спокойно. — Хората се променят, Лилиан. И си мисля, че много от това, което баща ти твърди за Суифт, е вярно.

— И ти ли, Бруте^[1], Маркъс?

Той се ухили на драматичната й физиономия и бръкна под завивките. Хвана босия й крак, подпря го в скута си и започна да масажира болезнения й свод с палец. Тя въздъхна и се отпусна на възглавницата.

Маркъс се замисли за това, което бе научил за Матю Суифт досега. Той беше интелигентен млад мъж, съобразителен и с добри маниери. От тези, които мислят, преди да говорят. Маркъс винаги се бе чувствал добре сред такива хора.

На повърхността евентуалният съюз между Матю Суифт с Дейзи изглеждаше напълно несъвместим. Но Маркъс не беше напълно съгласен с мнението на Лилиан, че Дейзи трябвало да се омъжи за човек, който притежава същата романтична и чувствителна натура. В такъв съюз нямаше да има равновесие. Все пак всеки кораб имаше нужда от котва.

— Трябва да изпратим Дейзи в Лондон колкото е възможно по-скоро — развълнува се Лилиан. — Сега е пикът на сезона, а тя се е погребала в Хемпшир далеч от всички балове и соарета…

— Тя избра да дойде тук — напомни й Маркъс, пресягайки се за другия й крак. — Никога не би си простила да пропусне раждането на бебето.

— О, по дяволите. Бих предпочела Дейзи да пропусне раждането и да се среща с подходящи мъже, вместо да чака тук с мен, докато времето изтича и тя трябва да се омъжи за Матю Суифт, да замине с него в Ню Йорк и аз никога да не я видя отново…

— Вече го обмислях — каза Маркъс. — Затова реших да поканя неколцина подходящи мъже в Стоуни Крос парк на лов за сърни и елени.

— Направил си го? — Главата й се надигна от възглавницата.

— Сейнт Винсънт и аз съставихме списък и обсъдихме качествата на всеки кандидат надълго и на широко. Спряхме се на дузина. Всеки от тях става за сестра ти.

— О, Маркъс, ти си най-умният, най-чудесният…

Той прекъсна фразата като поклати глава с усмивка, спомняйки си оживените спорове.

— Нека ти кажа, че Сейнт Винсънт е адски придирчив. Ако той беше жена, никой мъж нямаше да е достатъчно добър за него.

— Те никога не са — каза му дръзко Лилиан. Точно затова ние, жените, казваме: „Цели се високо, след това се кротни“.

Той изсумтя.

— Ти така ли направи?

Усмивка изви устните й.

— Не, лорде. Целих се високо и получих много повече от това, за което се пазарих. — И тя се разсмя, когато той изпълзя върху проснатото й тяло и я зацелува звучно.

* * *

Слънцето още не беше изгряло, когато една група гости, желаещи да ловят пъстърва, закусиха набързо на задната тераса и излязоха, облечени в туид и импрегниран лен. Сънените слуги последваха джентълмените до извора с пъстърви, понесли пръти, въдичарски кошници и дървени сандъчета, съдържащи мухи и инструменти. Мъжете нямаше да ги има през голяма част от сутринта, докато дамите спяха.

Всички дами, освен Дейзи. Тя обичаше да лови риба, но знаеше, без да пита, че няма да е добре дошла в група, изцяло състояща се от мъже. И докато двете с Лилиан често бяха ходили в миналото, по-голямата й сестра определено не беше в състояние да го прави сега.

Дейзи бе сторила всичко възможно да убеди Еви или Анабел да я придружат до изкуственото езеро, което Уестклиф държеше щедро зарибено с пъстърва, но нито едната от тях не изглеждаше ентусиазирана от перспективата.

— Ще прекарате страхотно — придумваше ги Дейзи. — Ще ви науча как да ловите… съвсем лесно е, наистина. Не казвайте, че се каните да киснете вътре в такава красива пролетна утрин.

Както се оказа, Анабел смяташе, че спането до късно е прекрасна идея. А тъй като съпругът на Еви, Сейнт Винсънт беше решил да не ходи на риболов, Еви каза, че предпочита да остане в леглото с него.

— Ще се забавляваш много повече като ловиш риба с мен — каза й Дейзи.

— Не — отказа Еви решително, — няма.

Ядосана и мъничко самотна, Дейзи закуси сама и тръгна към езерото, понесла любимата си въдица от тропическо дърво.

Беше чудесно утро, въздухът беше мек. Преживелият зимата конски босилек бе изникнал в яркосини и пурпурни шипове покрай живия плет от трънка. Дейзи прекоси една ливада, осеяна с лютичета, бял равнец и яркорозовите венчелистчета на свиларка.

Когато заобиколи едно черничево дърво, Дейзи видя някаква суматоха покрай водата… две момчета с нещо между тях, някакво животно или птица… гъска? Създанието протестираше с гневни крясъци, пляскайки яростно с криле под смеха на момчетата.

— Хей, вие — извика Дейзи. — Какво е това? Какво става?

Виждайки натрапницата, момчетата изкрещяха и хукнаха да бягат, сякаш под петите им гореше огън.

Дейзи ускори крачка и се приближи до възмутения гъсок. Това беше огромен домашен гъсок, порода, позната със сивата си перушина, мускулест гръб и остра оранжева човка.

— Горкичкият — каза Дейзи, когато видя, че кракът му е вързан с нещо. Когато се приближи още, враждебната птица се хвърли към нея, сякаш да я нападне. Но рязко бе възпряна от онова, което стягаше крака й. Спирайки, Дейзи остави риболовните си принадлежности. — Ще се опитам да ти помогна — информира тя агресивното създание. — Но такова отношение е неприемливо. Ако успееш да контролираш нрава си… — Придвижвайки се сантиметър по сантиметър към гъсока, Дейзи изследва източника на проблема. — О, миличък — каза тя. — Тези малки калпазани… карали са те да ловиш риба вместо тях, нали?

Гъсокът изкряка утвърдително.

* * *

Около крака му беше завързана дълга рибарска корда, водеща към тенекиена лъжица с пробита през нея дупка. Към дупката беше прикрепена една въдица. Ако не изпитваше състрадание за горката измъчвана птица, Дейзи щеше да се разсмее.

Това беше находчиво. Когато гъсокът влезеше във водата и трябваше да плува, за да се върне обратно, тенекиената лъжица щеше да блести като лещанка. Ако някоя пъстърва се хванеше на примамката, щеше да бъде хваната на кукичката и гъсокът щеше да я изтегли. Но кукичката се беше закачила за някакъв шубрак, пленявайки в резултат птицата.

Дейзи продължи да говори нежно и движенията й бяха бавни, докато пълзеше към храста. Птицата замръзна и я погледна с ясно черно око.

— Така, чакай сега, миличък — успокои я Дейзи, внимателно пресягайки се към кордата. — Боже мили, много си голям. Ако потърпиш още мъничко, ще… ох! — Внезапно гъсокът се хвърли към нея и я клъвна по ръката със здравия си клюн.

Дейзи се дръпна назад и погледна малката вдлъбнатина върху кожата си, която започна да се зачервява.

— Неблагодарно създание! Само заради това трябва да те оставя да си стоиш така.

Тя разтърка болезненото място върху ръката си и се запита дали би могла да използва въдичарския си прът, за да откачи кордата от шубраците… но това все още не решаваше проблема с отстраняването на лъжицата от крака на птицата. Налагаше се да се върне обратно до къщата и да потърси някой да й помогне.

Когато се наведе да вдигне риболовните си принадлежности, чу неочакван шум. Някой си подсвиркваше странно позната песничка. Дейзи се заслуша напрегнато, спомняйки си мелодията. Беше песен, популярна в Ню Йорк преди тя да дойде тук, казваше се „Краят на един прекрасен ден“.

Някой се приближаваше към нея откъм реката. Един мъж, облечен в мокри дрехи, с въдичарска кошница и нахлупил стара шапка с отпусната периферия. Беше облечен в спортно сако от туид и панталони от груб плат, и бе невъзможно да не забележи начина, по който слоевете дрехи прилепваха влажни към жилавите контури на тялото му. Сетивата й се напрегнаха, когато го позна, карайки пулса й да забърза.

Мъжът спря да си подсвирква, когато я видя. Очите му бяха по-сини от водата и от небето, изненадващи на фона на загорялото лице. Когато свали шапката си за поздрав, слънцето обля с ярки махагонови отблясъци гъстите тъмни кичури на косата му.

— Проклятие — промърмори Дейзи под нос. Не само защото той бе последният човек, когото искаше да види в момента, но и защото трябваше да признае, че Матю Суифт изглежда изключително добре. Тя не искаше да го намира за толкова привлекателен физически. Нито пък да изпитва такова любопитство към него, желание да надникне в душата му и да открие неговите тайни, желания и страхове. Защо никога преди не бе проявявала такъв интерес към него? Може би е била прекалено незряла. Може би не той се беше променил, а тя.

Суифт се приближи към нея предпазливо.

— Мис Бауман.

— Добро утро, господин Суифт. Защо не сте на риболов с другите?

— Кошницата ми е пълна. А и налових такова количество, че ще ги разстроя, ако продължа.

— Колко сте скромен. — Дейзи направи кисела физиономия. — Къде е въдицата ви?

— Уестклиф я взе.

— Защо?

Като остави кошницата на земята, Суифт свали шапката си.

— Донесох си я от Америка. Тя е от хикория^[2], с гъвкав връх от ясен и макара с балансирана многоманеврена огъната дръжка.

— Многоманеврените дръжки не работят — каза Дейзи.

— Британските не работят — поправи я Суифт. — Но в Щатите сме направили някои подобрения. Веднага щом Уестклиф осъзна, че мога да мятам директно от макарата, той едва ли не ми я измъкна насила от ръцете. И сега, докато си говорим, лови с нея.

Познавайки страстта на зет си към технологичните уреди, Дейзи се усмихна мрачно. Тя усети погледа на Суифт върху себе си и не искаше да го поглежда, но се хвана, че се взира в него въпреки всичко.

Беше дразнещо да помири спомените си за противния момък, когото познаваше, с този силен мъжки екземпляр. Той беше като току-що изсечено медно пени, лъскав и идеален. Утринната светлина се плъзгаше по кожата му и спираше върху дългите му мигли и дребните бръчици във външните ъгълчета на очите му. Тя искаше да докосне лицето му, да го накара да се усмихне и да почувства извивката на устните му под пръстите си.

Мълчанието се проточи, стана напрегнато и неловко, докато накрая не бе нарушено от властното кряскане на гъсока.

Суифт погледна едрата птица.

— Виждам, че имате компания. — Когато Дейзи обясни какво са правели двете момчета с птицата, Суифт се ухили:

— Съобразителни хлапета.

Коментарът не прозвуча на Дейзи особено състрадателно.

— Искам да помогна на този гъсок — каза тя. — Но когато се опитах да се доближа, той ме клъвна. Очаквах, че една домашна птица ще е по-отзивчива към близостта ми.

— Сивите гъски не са прочути с благия си характер — информира я Суифт. — Особено мъжките. Сигурно се е опитвал да ви покаже кой е шефът.

— И доказа мнението си — каза Дейзи, разтърквайки ръка.

Суифт се намръщи, когато видя разширяващата се червенина върху ръката й.

— Там ли ви клъвна? Позволете да видя.

— Не, всичко е наред… — започна тя, но дългите му пръсти вече бяха обхванали китката й, а палецът на другата му ръка нежно преминаваше близо до тъмночервената следа.

Сърцето на Дейзи произведе серия силни удари, преди да премине в бърз ритъм. Той ухаеше на природа — на слънце, на вода, на сладка трева. И дълбоко в аромата витаеше измъчващият дъх на топъл, изпотен мъж. Тя се бореше с инстинкта да отиде в прегръдките му, да се притисне в тялото му… да притисне ръцете му към гърдите си. Безмълвният копнеж я шокира.

Поглеждайки към наведеното му лице, Дейзи откри, че сините му очи се взират право в нейните…

— Аз… — Тя нервно се отдръпна от него. — Какво да направим?

— С гъсока ли? — Широките му рамене се вдигнаха нагоре. — Можем да му извием врата и да го занесем вкъщи за вечеря.

Предложението накара Дейзи и сивия гъсок да го погледнат гневно.

— Това беше много лоша шега, господин Суифт.

— Не се шегувах.

Дейзи застана решително между Суифт и гъсока.

— Ще се справя сама със ситуацията. Сега можете да ме оставите.

— Не бих ви съветвал да го вземате за домашен любимец. Накрая ще го намерите в чинията си, ако останете в Стоуни Крос парк достатъчно дълго.

— Не ме интересува дали това ме прави лицемерка — каза тя. — Предпочитам да не ям гъски, с които се познавам.

Въпреки че Суифт не се усмихна, Дейзи усети, че е развеселен от забележката й.

— Изключвайки философските въпроси — каза той, — съществува практическият проблем как възнамерявате да освободите крака му. Ще бъдете накълвана до синьо заради усилията си.

— Ако го държите неподвижно, мога да се пресегна за лъжицата и…

— Не — каза твърдо Суифт, — дори за всичкия китайски чай на света.

— Този израз никога не е имал смисъл за мен — каза му тя. — От гледна точка на общото световно производство Индия отглежда далеч повече чай от Китай.

Устните на Суифт се извиха, докато обмисляше отговора й.

— Тъй като Китай е водещият международен производител на коноп — каза той, — предполагам, че може да се каже „Нито дори за целия коноп в Китай“… но не звучи по същия начин. Както и да го казвате, няма да помогна на гъсока. — Той се наведе за кошницата си.

— Моля ви — каза Дейзи.

Суифт й хвърли многострадален поглед.

— Моля ви — повтори тя.

Никой джентълмен не можеше да откаже на дама, която два пъти бе използвала думата.

Като промърмори нещо неразбираемо под нос, Суифт остави рибарската кошница.

Самодоволна усмивки изви устните на Дейзи.

— Благодаря.

Усмивката й изчезна, обаче, когато той я предупреди:

— Задължена сте ми.

— Естествено — кимна Дейзи. — Никога не бих очаквала да направите нещо срещу нищо.

— И когато назова услугата, няма дори да помислите да откажете, независимо каква е.

— Стига да е разумна. Няма да се съглася да се омъжа за вас, само защото сте спасили един беден гъсок.

— Повярвайте ми — произнесе мрачно Суифт, — бракът няма да е част от това. — Той започна да съблича сакото си, срещайки трудности при свалянето на мокрия туид от широките си рамене.

— К-какво правите? — Очите на Дейзи се разшириха.

Устата му остана мрачно отпусната.

— Няма да позволя на тази проклета птица да съсипе сакото ми.

— Не е нужно да се безпокоите чак толкова заради няколко пера по сакото ви.

— Не се безпокоя за перата — каза той кратко.

— О! — Дейзи се опита да сдържи внезапната си усмивка.

Тя го гледаше как съблича сакото и жилетката си. Смачканата му бяла риза беше залепнала към широкия му гръден кош, цялата прогизнала и почти прозрачна на местата, където се допираше до мускулестата повърхност на корема му, и изчезваше под мокрия ръб на панталоните. Чифт бели тиранти се разтягаха над раменете и се кръстосваха на гърба му. Той остави грижливо съблечените дрехи върху кошницата си, като внимаваше да не се изкалят. Бризът играеше с косата му, за миг повдигайки един кичур от челото му.

Необичайността на ситуацията… опасният гъсок, подгизналият Матю Суифт, останал по долна фланелка, предизвикаха неудържим кикот у Дейзи. Тя бързо затисна с длан устата си, но не можа да го потуши.

Суифт поклати глава, на лицето му се появи ответна усмивка. Дейзи забеляза, че неговите усмивки никога не траеха дълго, те изчезваха така бързо, както се появяваха. Беше като да зърнеш някой рядък природен феномен, като падаща звезда, кратък и удивителен.

— Ако кажете на някого за това, малка палавнице… ще си платите. — Думите бяха заплашителни, но нещо в неговия тон… еротична нежност… изпрати една горещо-студена тръпка по гърба й.

— Няма да кажа на никого — отговори тя задъхано. — Ситуацията би се отразила зле върху мен точно толкова, колкото и върху вас.

Суифт се пресегна за съблеченото си сако, извади малко джобно ножче и й го подаде. Дали само си въобразяваше, или пръстите му се задържаха една допълнителна секунда върху повърхността на дланта й?

— За какво е това? — попита тя несигурно.

— За да отрежете връвта от крака на птицата. Внимавайте, много е остро. Не искам да ви видя как случайно прерязвате някоя артерия.

— Не се безпокойте, няма да го нараня.

— Имах предвид себе си, не гъсока. — Той го изгледа преценяващо. — Ако ни затрудняваш — каза той на гъсока, — много бързо ще станеш на пастет.

Птицата надигна криле заплашително, за да изглежда по-голяма.

Суифт направи решителна крачка напред, настъпи с един крак кордата, съкращавайки обхвата на движение на гъсока. Горкото създание пляскаше с криле и съскаше, спирайки за миг, преди да вземе решение да се хвърли напред. Суифт го хвана, като проклинаше, докато се опитваше да избегне клюна му. Наоколо се разлетя перушина.

— Не го задушавайте — извика Дейзи, когато видя, че Суифт е стиснал шията на птицата.

Може би беше късмет, че отговорът на Суифт се изгуби в експлозията от движение, кряскане и гъши бой. По някакъв начин все пак успя да обуздае гневния гъсок, докато той се извиваше и го кълвеше по ръцете. Разрошен и обсипан с пух и перушина, Суифт погледна Дейзи.

— Елате и прережете кордата — каза рязко той.

Тя бързо се подчини, отпускайки се на колене до него. Пресегна се предпазливо към заплетения крак на гъсока и той изкряка и го дръпна.

— За бога, не се страхувайте — чу тя Суифт да казва нетърпеливо. — Просто действайте.

Ако не беше огромният гъсок помежду им, Дейзи щеше да изгледа свирепо Матю Суифт. Вместо това тя хвана здраво вързания крак на гъсока и внимателно плъзна върха на ножа под кордата. Суифт беше прав — острието беше дяволски остро. С едно движение кордата беше разрязана на две.

— Готово — обяви тя триумфално, затваряйки ножчето. — Можете да пуснете пернатия си приятел, господин Суифт.

— Благодаря — последва сардоничният му отговор.

Но когато Суифт разтвори ръцете си и освободи птицата, тя реагира неочаквано. Наведе се отмъстително, обвинявайки го за всичките си злочестини, и го клъвна по лицето.

— Ох! — Суифт се отпусна в полулегнало положение, притискайки ръка към окото си, докато гъсокът се отдалечи с триумфален крясък.

— Господин Суифт! — Дейзи пропълзя до него разтревожена. Дръпна ръката му.

— Дайте да видя.

— Добре съм — каза той и разтърка окото си.

— Дайте да видя — повтори тя, обхващайки главата му с ръце.

— Ще поискам яхния от гъска за вечеря — промърмори той, позволявайки й да обърне лицето му настрана.

— Няма да правите такова нещо. — Дейзи внимателно инспектира малката раничка на ръба на тъмната му вежда, и използва ръкава си, за да попие една капка кръв. — Лош стил е да се яде някой, след като си го спасил. — В гласа й прозвуча смях: — За щастие, гъсокът не можа да се прицели добре. Не мисля, че окото ви ще почернее.

— Радвам се, че намирате това за забавно — промърмори той. — Цялата сте в перушина, да знаете.

— Както и вие. — Малки пухчета и сиви и бели перца бяха кацнали в лъскавата му кестенява коса. От гърлото й се изплъзна още смях, като мехурчета, издигащи се към повърхността на езеро. Тя се зае да маха пуха от главата му, гъстите кичури бяха гъделичкащо меки срещу пръстите й.

Суифт се надигна и се пресегна към нейната коса, която беше започнала да се измъква от фуркетите. Ръката му беше нежна, когато измъкваше перцата от черните и къдрици.

В продължение на една-две минути те мълчаха. Дейзи беше толкова съсредоточена в работата си, че в началото изобщо не осъзна неприличната си поза. За първи път беше достатъчно близко, за да забележи пъстрите петънца в сините му очи, оградени с кобалтово от външната страна на ирисите. И текстурата на кожата му, сатенена и загоряла от слънце, с намек за набола брада по челюстта.

Тя осъзна, че Суифт умишлено избягва погледа й, съсредоточавайки се в намирането на малките перца в косата й; осъзна внезапно кипналата връзка между двете им тела, монолитната му сила под нея, горещия му дъх срещу страните си. Дрехите му бяха мокри, топлината на кожата му пареше на местата, където беше допряна в нейната.

Двамата притихнаха в един и същ миг, хванати в полупрегръдка, а всяка клетка от кожата на Дейзи беше като изпълнена с течен огън. Очарована и дезориентирана, тя се отпусна в нея, чувствайки как пулсът й става все по-бърз. Перца вече нямаше, но Дейзи установи с изненада, че прокарва нежно пръсти през тъмните вълни на косата му.

Щеше да е толкова лесно за него да я търкулне под себе си, тежестта му да я притисне във влажната земя. Твърдите им колене се притискаха едни към други под слоевете плат, събуждайки в нея примитивния инстинкт да се разтвори за него, да му позволи да прави с крайниците й каквото поиска.

Тя чу дъха на Суифт да спира. Той стисна раменете й и безцеремонно я свали от скута си.

Стоварвайки се на тревата до него с решително тупване, Дейзи се опита да събере ума си. Тя мълчаливо намери джобното ножче върху земята и му го подаде.

След като го пусна обратно в джоба си, той се зае да изтупва перата и пръстта от крачолите на панталона си, а Дейзи се изправи, чудейки му се защо седи в такава странна, свита поза.

— Е — произнесе тя несигурно, — предполагам, че трябва да се промъквам в къщата през входа за слугите. Ако майка ме види, ще изпадне в истерия.

— Аз ще се върна на реката — каза Суифт с дрезгав глас. — Ще разбера докъде е стигнал Уестклиф с риболова. И може би ще остана малко.

Дейзи се намръщи, когато осъзна, че той умишлено я избягва.

— Мислех си, че за днес сте киснали достатъчно в студената вода — каза тя.

— Явно не — промърмори Суифт, продължавайки да стои с гръб към нея, докато се пресягаше за жилетката и сакото си.