Лайза Клейпас
Скандал през пролетта (13)

Дванадесета глава

Тъй като повечето от гостите на имението си заминаваха сутринта, днешната вечеря беше продължителна и богата. Две дълги маси, отрупани с кристал и китайски порцелан, блестяха в светлината, разпръсквана от полилеи и канделабри. Армия от слуги, облечени в ливреи в синьо, горчичено и черно със златни еполети, се движеха мълчаливо около гостите, допълваха чашите с вино и вода, и отсервираха с дискретна прецизност.

Това беше нещо величествено. За съжаление, Дейзи никога не се бе интересувала по-малко от ядене. Беше жалко, че наистина не можеше да оцени храната, която включваше шотландска сьомга, димящи печени джолани, еленски бут, придружен от наденички и момици, и зеленчукови блюда, печени в глинени съдове, украсени със сметана и масло, и трюфели. За десерт имаше плата с луксозни плодове; малини, нектарини, череши, праскови и ананаси, както и щедри порции торти, плодови пити и десерти с каймак, захар и вино.

Дейзи се насили да яде, да се смее и да говори възможно най-естествено. Но не беше лесно. Матю седеше през няколко стола от другата страна на масата и когато погледите им се срещнеха, тя едва не се задавяше с това, което дъвчеше в момента.

Разговорът плуваше около нея и тя отговаряше разсеяно, докато умът й си оставаше фиксиран върху спомена за това, което се бе случило няколко часа по-рано. Онези, които я познаваха добре, сестра й и приятелките й, изглежда забелязаха, че не е на себе си. Дори Уестклиф я беше изгледал замислено няколко пъти.

Дейзи се чувстваше разгорещена в светлата, претъпкана зала, кръвта беше обагрила в червени петна бузите й. Тялото й беше свръхчувствително, бельото я претриваше, корсетът й бе непоносим, жартиерите стягаха бедрата й. Всеки път, когато помръднеше, нещо й напомняше за следобеда с Матю; чувствителността между краката й, паренето и спазмите на неочаквани места. И въпреки това тялото й копнееше за повече… повече от ръцете на Матю, на неуморната му уста, на твърдостта му вътре в нея…

Дейзи усети, че лицето й пламва отново, и се съсредоточи да маже с масло едно парче хляб. Тя погледна Матю, който разговаряше с дамата от лявата си страна.

Когато усети, че го гледа, Матю изви очи в нейната посока. Сините им дълбини припламнаха и гръдният му кош се издигна, и той си пое дълбоко дъх. След това върна вниманието си отново върху събеседничката си, фокусирайки я с ласкателен интерес, който я докара до истеричен кикот.

Дейзи вдигна чаша с вода до устните си и се застави да внимава в разговора от дясната й страна… нещо за разходка из района на езерото и шотландските планини. Скоро, обаче, умът й се върна към собственото й положение.

Тя не съжаляваше за решението си… но не беше чак толкова наивна да вярва, че всичко ще е лесно отсега нататък. Тъкмо обратното. Възникваше въпросът къде ще живеят и кога Матю ще я върне обратно в Ню Йорк, и дали ще свикне с това да е щастлива далеч от сестра си и приятелките си. Без отговор стоеше също така въпросът дали ще е подходяща съпруга за мъж, живеещ в свят, към който тя никога не бе успяла да се приспособи. И последно, немаловажният въпрос за това що за тайни криеше Матю.

Но Дейзи си спомни тихата, вибрираща нотка в гласа му, когато беше казал: „Вие винаги сте били всичко, което съм си мислил, че една жена трябва да бъде“.

Матю беше единственият мъж, който някога я бе желал такава, каквато е. (Човек трябваше да се отнесе скептично към Ландриндън, тъй като неговото увлечение се бе разгоряло малко прибързано и вероятно щеше да утихне също така бързо).

Във връзка с това, мислеше си Дейзи, бракът й с Матю нямаше да е различен от този на Лилиан с Уестклиф. Като две силно волеви натури с много различна чувствителност, Лилиан и Уестклиф често се караха и спореха… и все пак това не изглеждаше да отслабва брака им. Тъкмо напротив, всъщност — техният съюз изглеждаше все по-добре.

Тя се замисли за браковете на приятелките си… Анабел и господин Хънт като хармония на подобни характери… Еви и лорд Сейнт Винсънт с техните противоположни характери, толкова нужни за съществуването един на друг, като деня и нощта. Беше невъзможно да се каже, че някоя от тези двойки е по-добра от другата.

Може би, въпреки всичко, което бе чувала за перфектния брак, не съществуваше подобно нещо. Може би всеки брак беше нещо уникално.

Това беше утешителна мисъл.

И я изпълни с надежда.

* * *

След безкрайната вечеря Дейзи се оплака от главоболие, вместо да остане за чаения ритуал и клюките. Това всъщност беше истина само донякъде — комбинацията от светлина, шум и емоционално напрежение бяха накарали слепоочията й да туптят болезнено. С огорчена усмивка тя се извини и се насочи към голямото стълбище.

Но когато стигна до главната зала, чу гласа на сестра си:

— Дейзи? Искам да говоря с теб.

Дейзи познаваше Лилиан прекалено добре, за да разпознае острието в тона й. По-голямата й сестра беше подозрителна и притеснена, и искаше да изясни проблемите, докато всичко не бъдеше обсъдено изчерпателно.

Дейзи беше обаче прекалено изморена.

— Не сега, моля те — каза тя, хвърляйки на сестра си успокоителна усмивка. — Не може ли да почака?

— Не.

— Имам главоболие.

— Както и аз. Но въпреки това трябва да говорим.

Дейзи се опита да потисне раздразнението си. След цялото търпение, което бе проявявала към Лилиан, след всичките тези години на безусловна подкрепа и лоялност, не изглеждаше прекалено много да помоли Лилиан да я остави на мира.

— Отивам да си легна — каза Дейзи с твърд поглед, одързостявайки се да спори със сестра си. — Не искам да обяснявам нищо, особено когато е ясно, че нямаш намерение да слушаш. Лека нощ. — Виждайки смаяното изражение върху лицето на Лилиан, тя добави по-нежно: — Обичам те. — Изправи се на пръсти, целуна сестра си по бузата и тръгна към стълбището.

Лилиан се бореше с изкушението да последва сестра си нагоре по стъпалата. Тя осъзна нечие присъствие до себе си, обърна се и видя Анабел и Еви, които гледаха състрадателно.

— Тя не иска да говори с мен — съобщи им Лилиан сковано.

Еви, която обикновено не се решаваше да я докосне, я хвана под ръка.

— Д-да отидем до оранжерията — предложи тя.

* * *

Оранжерията отдавна беше любимата стая на Лилиан в къщата, стените представляваха дълги стъклени прозорци, които позволяваха да влиза затопления въздух от печките долу. Портокалови и лимонови дръвчета изпълваха помещението със свеж цитрусов аромат, докато скелето, натоварено с тропически растения, добавяше екзотични нотки към аромата. Факлите отвън хвърляха сложни сенки през стаята.

Откривайки малка група столове, трите приятелки седнаха заедно. Раменете на Лилиан се отпуснаха надолу и тя каза навъсено:

— Мисля, че са го направили.

— Кой какво е направил? — попита Еви.

— Дейзи и господин Суифт — прошепна Анабел с развеселен тон. — Предполагаме, че са имали ъ-ъ-ъ… полово сношение един с друг.

Еви изглеждаше озадачена.

— Защо мислите така?

— Ами, ти седеше от другата страна на масата, скъпа, така че не можеше да видиш, но по време на вечерята между тях протичаха… — Анабел вдигна вежди — … потоци от скрити енергии.

— О-о-о. — Еви сви рамене. — Никога не съм била добра в разчитането на скритите енергии.

— Това бяха очевидни скрити енергии — каза мрачно Лилиан. — Не би било по-красноречиво, ако господин Суифт скочеше на масата и го обявеше на всеослушание.

— Господин Суифт не би бил никога толкова вулгарен — каза Еви решително. — Въпреки, че е американец.

Лицето на Лилиан се сгърчи.

— Какво стана с „Не мога никога да съм щастлива с някакъв бездушен индустриалец“? Какво стана с „Искам ние четирите винаги да сме заедно“? По дяволите, не мога да повярвам, че Дейзи е направила това! Всичко вървеше толкова добре с лорд Ландриндън. Какво може да я е прихванало, че да спи с Матю Суифт?

— Съмнявам се, че спането е замесено до такава степен в този случай — отвърна Анабел, очите й блестяха.

Лилиан я изгледа с присвити очи.

— Ако имаш лошия вкус да се забавляваш с това, Анабел…

— Дейзи никога не се е интересувала от лорд Ландриндън — побърза да се намеси Еви, за да предотврати караница. — Тя го използваше само, за да предизвиква господин Суифт.

— Откъде знаеш? — попитаха другите две едновременно.

— Ами, а-аз… — Еви направи безпомощен жест с ръце. — Миналата седмица й предложих къде повече, къде по-малко случайно, да се опита да го накара да ревнува. И това проработи.

В гърлото на Лилиан се чуха яростни звуци, преди тя да успее да заговори.

— Най-глупавата, най-слабоумната, тъпа…

— Защо, Еви? — попита Анабел със значително по-любезен тон.

— Двете с Дейзи дочухме господин Суифт да г-говори с лорд Ландриндън. Той се о-опитваше да убеди Ландриндън да я ухажва, и стана ясно, че господин Суифт я желае за себе си.

— Обзалагам се, че е планирано — сопна се Лилиан. — Той трябва да е знаел по някакъв начин, че ще го чуете. Било е непочтен и зловещ заговор, а вие сте се хванали!

— Не мисля — отвърна Еви. Взирайки се в зачервеното лице на Лилиан, тя попита загрижено: — Ще ми крещиш ли?

Лилиан поклати глава и обхвана лице в дланите си.

— Бих викала като банши^[1] — каза тя през решетката на пръстите си, — ако мислех, че ще доведе до нещо добро. Но тъй като съм напълно сигурна, че Дейзи е била интимна с онова влечуго, вероятно никой вече не може да я спаси.

— Тя може да не иска да бъде спасена — изтъкна Еви.

— Това е, защото напълно е полудяла — дойде глухото ръмжене на Лилиан.

Анабел кимна.

— Очевидно. Дейзи е спала с красив, млад, богат, интелигентен мъж, който явно е влюбен в нея. Каква, за бога, може да е, освен полудяла? — Тя се усмихна състрадателно, когато чу богохулния отговор на Лилиан и сложи ръка на рамото й. — Скъпа — прошепна тя, — както знаеш, беше време, когато за мен нямаше значение дали ще се омъжа за мъж, когото обичам, или не… струваше ми се достатъчно просто да измъкна семейството си от отчаяното положение, в което се намирахме. Но когато си помислих какво би било да споделям едно легло със съпруга си… да прекарам остатъка от живота си с него… знаех, че Саймън е единственият ми избор. — Тя спря и внезапно в очите й заблестяха сълзи. Красивата, хладнокръвна Анабел, която никога не плачеше. — Когато съм болна — продължи тя с дрезгав глас, — когато се страхувам, когато се нуждая от нещо, знам, че той ще премести земята и небето, за да оправи всичко. И когато виждам детето, което създадохме, ние двамата, съединени завинаги в нея… Боже мили, колко съм благодарна, че съм се омъжила за Саймън. Ние всички можахме сами да изберем нашите съпрузи, Лилиан. Трябва да позволим на Дейзи същата свобода.

Лилиан разтърси ръце раздразнено.

— Той не е от същия калибър като нашите съпрузи. Не е дори със същото качество като Сейнт Винсънт, който може и да е бил непочтен фустогонец, но поне има сърце. — Тя спря и след това прошепна: — Не исках да те обиждам, Еви.

— Всичко е наред — каза Еви, устните й се изкривиха, докато се опитваше да потисне пристъпа на смях.

— Работата е там — развълнувано продължи Лилиан, — че аз съм изцяло за това Дейзи да има свободата на избор, стига да не направи грешния.

— Скъпа… — Анабел направи предпазлив опит да коригира пропуска в логиката й, но Еви я прекъсна тихо:

— Аз м-мисля, че е право на Дейзи да прави грешки. Единственото, което ние можем да направим, е да й даваме нашата помощ, когато ни помоли за това.

— Не можем да й помагаме, ако се върне в проклетия Ню Йорк! — сопна се Лилиан.

Еви и Анабел не спориха с нея след това, тактично съгласявайки се, че има проблеми, които обикновените думи не могат да разрешат, и страхове, които не могат да бъдат успокоени. Те направиха това, което приятелите правят, когато всичко друго се е провалило… останаха да седят с нея, мълчейки разбиращо… и й показаха, че ги е грижа.

* * *

Една гореща вана помогна на Дейзи да успокои тялото си и да отпусне изтощените си нерви. Тя остана във вдигащата пара вода, докато не почувства, че костите й се разтапят, изнемогва от горещина и главоболието й е минало. Чувствайки се подновена, тя облече набран бял халат и започна да реши косата си, докато две прислужници дойдоха да изнесат ваната.

Четката минаваше през косата й и дългите до кръста й къдрици образуваха лъскава абаносова река. Дейзи погледна през отворената врата, водеща към балкона, във влажната пролетна нощ. Беззвездното небе беше с цвят на черни сливи.

Усмихвайки се отнесено, Дейзи чу изщракване на вратата на спалнята зад нея. Като предположи, че някоя от прислужниците се е върнала да вземе кърпа или сапуниерка, тя продължи да се взира навън.

Внезапно усети докосване по рамото, последвано от топлината на дълга ръка, която се плъзга по гърдите й. Стресната, тя скочи на крака и бе придърпана бавно към едно кораво мъжко тяло.

Дълбокият глас на Матю погъделичка ухото й:

— За какво си мислехте?

* * *

— За вас, разбира се. — Дейзи се отпусна срещу него, пръстите й се вдигнаха и погалиха ръката му до ръба на навитите ръкави на ризата. — Тази стая преди е принадлежала на една от сестрите на графа. Казаха ми, че нейният любим — коняр, всъщност, — е прескачал балкона, за да я посещава. Като същински Ромео.

— Надявам се наградата да си е заслужавала риска — каза той.

— Вие бихте ли предприели такъв риск заради мен?

— Ако това беше единственият начин, по който мога да съм с вас. Но няма смисъл да се катеря два етажа до балкона, при положение, че имам достъп до една добра стара врата.

— Използването на вратата изобщо не е толкова романтично.

— Нито пък чупенето на врат.

— Какъв прагматизъм — каза Дейзи със смях, като се обърна в прегръдката му. Дрехите на Матю носеха аромата на открито и парливите нотки на тютюн. Той сигурно беше излязъл на задната тераса с някой джентълмен след вечеря. Сгушвайки се по-дълбоко в прегръдката му, тя пое миризмата на колосана риза и чистия, познат дъх на кожата му. — Харесва ми как миришете — каза тя. — Мога да вървя с превързани очи в стая, пълна със стотици мъже, и ще ви открия веднага.

— Още една салонна игра — каза той и те се изкискаха.

Дейзи хвана ръката му и го дръпна към леглото.

— Елате да легнете с мен.

Матю поклати глава, устоявайки.

— Ще остана само няколко минути. Уестклиф и аз тръгваме в ранни зори. — Погледът му се плъзна жадно по набрания халат. — А ако се приближим до това легло, няма да съм в състояние да се въздържа да не ви любя.

— Нямам нищо против — каза Дейзи срамежливо.

Той я притисна в прегръдките си.

— Не толкова скоро след първия път. Нуждаете се от почивка.

— Тогава защо сте тук?

Дейзи усети как разтърка буза в главата й. Дори след всичко, което се бе случило между тях, й изглеждаше невероятно, че Матю Суифт се държи така нежно.

— Само исках да ви пожелая лека нощ — прошепна той. — И да ви кажа…

Дейзи го погледна въпросително и той открадна една целувка, сякаш не можеше да се сдържи.

— … че не трябва да се тревожите, че бих променил мнението си за това да се оженя за вас — довърши той. — Всъщност, ще ви е адски трудно да се отървете от мен сега.

— Да — каза Дейзи, усмихвайки му се. — Знам, че на вас може да се разчита.

Като се застави да я пусне, Матю отиде неохотно до вратата. Отвори я внимателно и погледна навън, за да се увери, че коридорът е празен.

— Матю — прошепна тя.

Той я погледна през рамо.

— Да?

— Върнете се бързо при мен.

Това, което видя върху лицето й, накара очите му да заблестят. Той й кимна кратко и тръгна, докато все още беше в състояние.