Лайза Клейпас
Скандал през пролетта (14)

Тринадесета глава

Матю бързо откри, че пътуването до Бристол с лорд Уестклиф бе далеч по-различно нещо от това да се движи сам в пристанищния град. Той първоначално беше планирал да остане в една странноприемница, намираща се в централната част на Бристол. С Уестклиф за придружител, обаче, те се настаниха във временна резиденция на богато семейство от корабостроителния бизнес. Матю научи, че имало много такива покани, отправени от проспериращи семейства в района, всички горящи от нетърпение да окажат гостоприемство на графа по възможно най-изискания и изтънчен начин.

Всеки беше или приятел на Уестклиф, или искаше да е такъв. Това бе силата на старото аристократично име. За да сме честни, това което предизвикваше такъв ентусиазъм по отношение на Уестклиф, беше повече от името и титлата… той беше познат като политически прогресивен, а също и като опитен бизнесмен, а двете неща го правеха мъж силно търсен и ценен в Бристол.

Градът, втори след Лондон по обем на търговия, преживяваше период на бързо развитие. Когато търговските райони се разшириха и стените на стария град бяха съборени, разшириха тесните пътища и почти всеки ден се появяваха нови улици. Но най-важното — минаващата покрай пристанището железопътна система, свързваща Темпъл Мийд стейшън с доковете, току-що бе завършена. В резултат на това нямаше по-добро място в Европа за основаване на манифактурен бизнес.

Матю неохотно бе признал пред Уестклиф, че неговото присъствие бе направило преговорите и срещите им много по-лесни. Името на Уестклиф не само отваряше врати, то практически вдъхнови хората да му дадат цялата сграда. И Матю тайно призна, че беше голяма работа да се учи от графа, който притежаваше големи познания за бизнеса и манифактурното производство.

Без скромност, Матю никога не бе срещал друг мъж, който можеше да си съперничи с неговата способност да разбира и да запомня големи количества техническа информация. С изключение на Уестклиф. Това правеше разговора интересен, поне за тях двамата. Всеки друг, участващ в дискусията, започваше да сумти и да се върти след петата минута.

Маркъс, от своя страна, бе предприел пътуването до Бристол с двойна цел, официално да постигне определени, свързани с бизнеса цели… но неофициално да си състави мнение за Матю Суифт.

Не му беше лесно да остави Лилиан сама. Беше открил, че докато събитията по раждането на бебе и отглеждането на дете бяха нещо напълно обикновено, когато се случваха на други хора, те се превръщаха в неимоверно важни, когато се отнасяха до неговите съпруга и дете. Всичко в дъщеря му го очароваше: начинът, по който спи и се буди, първата й баня, начинът, по който мърда пръстчетата на крачетата си, видът й до гърдите на Лилиан.

Макар да не бе необичайно за дама от висшето общество да кърми сама детето си, беше далеч по-срещано да се наема дойка за тази цел. Но Лилиан рязко бе променила мнението си, след като Мерит се роди.

— Тя иска мен — беше казала Лилиан на Маркъс. Той не се осмели да възрази, че бебето едва ли е способно да обсъжда проблема и със сигурност щеше да е доволно и от кърмачка.

Страхът на Маркъс, че съпругата му може да умре от родилна треска се уталожваше ден след ден, когато Лилиан стана предишната — здрава, стройна и енергична. Облекчението му беше огромно. Той никога не бе изпитвал такава завладяваща любов към някого, нито пък бе очаквал, че Лилиан ще стане толкова бързо негово същностно изискване за щастие. Всичко, което беше по силите му да направи за Лилиан, щеше да бъде направено. И за да успокои тревогите на съпругата си по отношение на нейната сестра, Маркъс бе решил да си състави мнение за Матю Суифт.

Когато се срещнаха с представители на Големите западни железници, началникът на пристанището и различни съветници и администратори, Маркъс беше впечатлен от начина, по който Суифт се справяше със задълженията си. Досега бе виждал Суифт да общува със състоятелните гости в Стоуни Крос, но веднага стана ясно, че той може да създава връзки лесно с различни хора, от възрастни аристократи до яки докери. Когато ставаше дума за постигане на споразумение, Суифт беше агресивен, без да е невъзпитан. Той беше хладнокръвен, непоколебим и благоразумен, но освен това притежаваше чувство за сдържан хумор, което използваше много ефикасно.

Маркъс можеше да види влиянието на Томас Бауман в решителността на Суифт и неговата готовност да отстоява мнението си. Но за разлика от Бауман, Суифт имаше естествено присъствие и увереност, на които хората интуитивно реагираха. Суифт щеше да се справи добре в Бристол, помисли си Маркъс. Това бе добро място за амбициозен млад мъж, предлагайки толкова, ако не и повече възможности, отколкото Лондон.

Колкото до това дали Матю Суифт щеше да подхожда на Дейзи… ами, това беше по-неясно. На Маркъс не му се искаше да прави преценки за такива неща, тъй като бе научил от опит, че не е непогрешим. Първоначалното му мнение за Анабел и брака на Саймън Хънт беше типичен пример. Но преценка трябваше да се направи. Дейзи заслужаваше съпруг, който да бъде мил и нежен към нея.

След една среща с представителите на железниците, Маркъс и Суифт тръгнаха по Корн Стрийт през един закрит пазар, пълен със сергии с плодове и зеленчуци. Наскоро беше издигнат паваж, за да предпазва пешеходците от кални локви и улични боклуци. От двете страни на улицата се редяха магазини със стоки като книги, тоалетни артикули и стъклени предмети, произведени от местен пясъчник.

Спирайки в една таверна, двамата влязоха да хапнат. Таверната беше пълна е всякакви мъже от богати търговци до прости пристанищни работници.

Като се отпусна в шумната атмосфера, Маркъс вдигна една халба е тъмно бристолско пиво до устните си. То беше студено и горчиво, плъзгайки се по гърлото му бързо и оставяйки богат послевкус.

Докато Маркъс обмисляше по какъв начин да повдигне темата за Дейзи, Суифт го изненада с едно откровено изявление.

— Господарю, има нещо, което бих искал да обсъдя с вас.

Маркъс прие любезно, окуражаващо изражение.

— Много добре.

— Оказа се, че мис Бауман и аз стигнахме до… съгласие. След обсъждане на логичните преимущества от двете страни, взех разумно и прагматично решение, което трябва…

— Колко време сте били влюбен в нея? — прекъсна го Маркъс, развеселен вътрешно.

Суифт изпусна напрегната въздишка.

— Години — призна той. Прокара ръка през късаната си, гъста коса, разрошвайки я. — Но не знаех какво е доскоро.

— Балдъзата ми отговаря ли на чувствата ви?

— Мисля… — Суифт млъкна и отпи голяма глътка от пивото си. Той изглеждаше млад и смутен, когато призна: — Не знам. Надявам се с времето… о, по дяволите.

— Според мен няма да ви е трудно да спечелите обичта на Дейзи — каза Маркъс с по-сърдечен тон, отколкото бе планирал. — От това, което наблюдавах, мисля, че си подхождате добре.

Суифт вдигна поглед със самоиронична усмивка.

— Не мислите ли, че ще й е по-добре с някой рецитиращ стихове благородник?

— Мисля, че ще е пагубно. Дейзи не се нуждае от наивен съпруг, каквато е тя самата. — Като се пресегна към дървения поднос с храна между тях, Маркъс си отряза порция сирене „Уенслидей“ и го сложи между две дебели филии хляб. Той изгледа Суифт замислено, питайки се защо младия мъж очевидно изпитва толкова малко удоволствие от ситуацията. Повечето мъже демонстрираха далеч по-голям ентусиазъм пред перспективата да се оженят за жената, която обичат.

— Бауман ще е доволен — отбеляза Маркъс, следейки внимателно реакцията на Суифт.

— Да го направя доволен никога не е било част от това. И всеки намек за противното е сериозно подценяване на всичко, което мис Бауман има да предложи.

— Не е нужно да я защитавате — отвърна Маркъс. — Дейзи е очарователно малко дяволче, освен това е прекрасна. Ако беше малко по-уверена и не чак толкова чувствителна, щеше да се е научила досега да привлича срещуположния пол с лекота. Но трябва да й се признае, че никога не е била склонна да гледа на любовта като на игра. А малцина мъже са в състояние да оценят искреността у една жена.

— Аз я оценявам — каза отсечено Суифт.

— Така изглежда. — Маркъс изпита съчувствие, обмисляйки дилемата на младия мъж. Като здравомислещ човек със здравословна неприязън към мелодрама, Суифт беше повече от объркан да открие, че е пронизан от стрелите на Купидон. — Макар да не сте ме молили да подкрепя евентуалния брак — продължи Маркъс, — можете да разчитате на мен.

— Дори лейди Уестклиф да има възражения?

Споменаването на Лилиан предизвика лека тръпка на копнеж в гърдите на Маркъс. Тя му липсваше повече, отколкото беше очаквал.

— Лейди Уестклиф — отвърна той сухо, — ще се примири с факта, че невинаги нещата стават така, както тя иска. А ако вие се окажете добър съпруг на Дейзи, съпругата ми ще промени мнението си. Тя е справедлива жена.

Но Суифт изглеждаше притеснен.

— Господарю… — Ръката му се стегна около дръжката на халбата и той втренчи очи в нея.

Виждайки сянката, която премина по лицето му, Маркъс спря да дъвче. Инстинктите му подсказваха, че нещо не е наред. По дяволите, помисли си той, не може ли поне едно нещо, в което са набъркани Бауман, да е просто?

— Какво бихте казали за човек, който гради живота си върху лъжа… и все пак този живот си заслужава далеч повече от първоначалния, който е имал?

Маркъс започна да дъвче отново, преглътна с усилие и известно време разсъждава, изпивайки солидно количество бира.

— Но всичко това виси на една лъжа? — попита той накрая.

— Да.

— Този мъж ограбил ли е някого?

— Не — каза Суифт и го погледна право в очите. — Но това включва неприятности със закона.

Това накара Маркъс да се почувства малко по-добре. В неговия опит дори най-добрите мъже не можеха винаги да избегнат едни или други проблеми със закона. Може би Суифт някога се бе занимавал със съмнителен бизнес или си бе позволил някое младежко неблагоразумие, което би създало неудобства, ако излезеше на бял свят години по-късно?

Разбира се, Маркъс не се отнасяше лекомислено към въпросите на честта, и една новина за минали неприятности със закона едва ли беше това, което би искал да чуе от свой евентуален зет. От друга страна, Суифт изглежда бе мъж от добро потекло и с добър характер. И Маркъс беше започнал да го харесва.

— Боя се, че ще трябва да откажа подкрепата си за брака — произнесе Маркъс предпазливо, — докато не разбера подробностите. Има ли още нещо, което можете да ми кажете?

Суифт поклати глава.

— Съжалявам. Господи, иска ми се да можех.

— Ако ви дам думата си, че няма да издам тайната ви?

— Не — прошепна Суифт. — И отново, съжалявам.

Маркъс въздъхна тежко и се облегна назад в стола си.

— За съжаление, не мога да разреша, или дори да смекча проблем, когато нямам представа що за проклет проблем е. От друга страна, вярвам, че хората заслужават втори шанс. И по-скоро бих преценявал един човек по това какъв е станал, вместо по това какъв е бил. Обаче… Ще искам да ми обещаете нещо.

Суифт погледна нагоре, сините му очи бяха внимателни.

— Да, лорде?

— Ще кажете на Дейзи всичко, преди да се ожените за нея. Ще изложите проблема в неговата пълнота и ще я оставите да реши дали иска да продължи. Няма да я вземете за съпруга, без да й дадете цялата и неподправена истина.

Суифт не мигна.

— Имате думата ми.

— Добре. — Маркъс направи знак на прислужницата в таверната да дойде до масата.

След целия този разговор той се нуждаеше от нещо много по-силно от пиво.