Лайза Клейпас
Дявол през зимата (3)

Трета глава

За Еви, която се беше изтормозила по време на дванайсетчасовото пътуване от имението на Уестклиф в Хемпшир, двете денонощия, прекарани в пътуване, бяха абсолютно мъчение. Ако се бяха движели по-бавно, щеше да й бъде много по-леко. Но по нейно собствено настояване те поеха направо към Гретна Грийн, спирайки по пътя само за да сменят впряга и кочияша. Еви се страхуваше, че ако роднините й разберат какво е намислила, ще се втурнат да я преследват. И, съдейки по изхода на сблъсъка между Сейнт Винсънт и лорд Уестклиф, се съмняваше, че той ще успее да се противопостави на чичо й Перегрин.

Въпреки отличните пружини, каретата, която се движеше с максимална скорост, така се клатеше и подскачаше, че Еви усети, че й се повдига. Тя беше изтощена и не можеше да намери подходяща поза, за да заспи. Главата й непрекъснато се удряше в стената на каретата. А когато се унасяше, дрямката й не продължаваше повече от няколко минути.

Сейнт Винсънт понасяше по-леко изпитанието, макар че също придоби изморен вид. Всички опити за водене на разговор отдавна бяха изоставени и те продължаваха пътуването в пълно мълчание. Странно, но мъжът нито веднъж не се оплака от тежкото пътуване. Очевидно и той нямаше търпение да се добере до Шотландия. В края на краищата, реши Еви, Сейнт Винсънт също като нея е заинтересован от максимално бързото сключване на брака им.

Все напред и напред… каретата подскачаше по неравния път, като на няколко пъти едва не изхвърли Еви от седалката на пода. Придремването и рязкото събуждане продължаваха да се редуват. Всеки път, когато вратата на каретата се отваряше и Сейнт Винсънт изскачаше навън, за да провери новия екипаж, във вътрешността нахлуваше студен въздух. Вцепенена от студ и умора, Еви се свиваше в ъгъла.

Нощта беше последвана от ден с мразовити температури и ситен дъждец. Наметалото на Еви подгизна, докато Сейнт Винсънт я водеше през двора на една странноприемница. Той я настани в отделна стая, където тя изяде купа с гореща чорба и се възползва от нощното гърне, докато той отиде да нагледа поредната смяна на коне и кочияш. При вида на леглото тя едва не се разплака. Нищо, ще си отспи после, когато се добере до Гретна Грийн и стане недосегаема за роднините си.

Почивката продължи не повече от половин час. След като се върна в каретата, Еви се опита да свали мокрите си обувки, защото се притесняваше да не изцапа кадифената тапицерия. Сейнт Винсънт, който влезе след нея, се притече на помощ. Докато той развързваше връзките и събуваше обувките от вкочанените й крака, Еви мълчаливо свали от главата му мократа шапка и я хвърли на отсрещната седалка. Гъстите му коси блестяха в различни оттенъци — от кехлибарено до бледорусо.

Сейнт Винсънт се настани до нея и се взря мълчаливо в измъченото й лице.

— Всяка жена на ваше място — произнесе най-накрая той, докосвайки нежно извивката на бузата й, — досега щеше да ме е измъчила с безкрайните си пъшкания и оплаквания.

— К-как мога да се оплаквам — възрази Еви, треперейки от студ, — щом като сама ви помолих да заминем за Шотландия?

— Вече сме по средата на пътя. Ако не се случи нищо, утре вечер ще сме женени. — Той се усмихна накриво. — Все още не ми се е случвало да видя булка, която с такова желание се стреми към брачното легло.

Треперещите устни на Еви се изкривиха в усмивка, когато разбра, че той има предвид желанието й да се наспи. Докато гледаше лицето му, тя се питаше как успява да изглежда толкова привлекателен, въпреки следите от умора и сенките под очите. Беше се оказал много по-човечен, отколкото онзи надменен и бездушен аристократ, с който бе потеглила на път. Може би щеше да се появи отново, след като Сейнт Винсънт си почине, но сега той се държеше свободно и непринудено, сякаш по време на това безумно пътешествие между тях се бе създала някаква крехка връзка.

Магията бе развалена от почукване на вратата. Когато Сейнт Винсънт я отвори, пред погледите им се появи измокрена слугиня.

— Ето, милорд — каза тя, измъквайки изпод наметалото си два предмета, които му подаде. — Горещо питие и тухла, както поискахте.

Сейнт Винсънт измъкна от джоба си една монета и я подаде на момичето. Със сияещо лице тя изтича обратно под стряхата на странноприемницата. Еви примигна изненадано, когато мъжът й подаде пръстена чаша, пълна с димяща течност.

— Какво е това?

— Нещо, което ще ви стопли отвътре. — После претегли на ръка тухлата, увита в няколко пласта вълнен плат. — А това е за краката ви. Вдигнете ги на седалката.

При други обстоятелства Еви нямаше да допусне такова своеволно отношение. Но сега не възрази по никакъв начин, докато той нагласяше загрятата тухла под краката й.

— О-о-ох… — Тя потрепери от удоволствие, докато превъзходната топлина обгърна измръзналите й пръсти. — Н-никога не ми е било толкова хубаво…

— Жените не спират да ми го повтарят — отвърна с усмивка той. — А сега се облегнете на мен.

Еви се подчини, позволявайки му да я обгърне с ръце. Гръдта му бе широка и много твърда, но се оказа идеална възглавница за главата й. Тя поднесе чашата към устните си и отпи предпазливо от горещата напитка. Вътре със сигурност имаше някакъв алкохол, смесен с вода и ароматизиран със захар и лимон. Докато я пиеше бавно, тя изпълваше тялото й с топлина. Еви въздъхна със задоволство. Каретата отново се люшна напред, но силната ръка на Сейнт Винсънт я задържа удобно притисната към гърдите му. Еви не можеше да проумее колко бързо адът бе успял да се превърне в нещо като рай.

Досега никога не се беше намирала в такава близост до някой мъж. Струваше й се ужасно неправилно да й се наслаждава. Но от друга страна трябваше да е съвсем безчувствена, за да не изпита нищо. Природата бе надарила щедро тази недостойна личност. Освен това той беше невероятно топъл. Еви сподави желанието си да се притисне още по-силно към тялото му; дрехите му бяха изработени от изключително меки тъкани; палтото от фина вълна, жилетката от плътна коприна, ризата от изключително мек лен. Ароматът на скъп одеколон се смесваше с мириса на чистата му кожа.

От страх, че когато напитката свърши, тя ще трябва да се отдръпне от него, Еви се опитваше да пие колкото се може по-бавно. Когато преглътна и последните капки, Сейнт Винсънт взе чашата от ръката й и я остави на пода на каретата. Еви изпита огромно облекчение, когато ръката му отново я обгърна. Тя чу как той се прозя над главата й.

— Спете — прошепна мъжът. — Имаме още три часа до следващата смяна на впряговете.

Еви се извърна на една страна, настани се уютно в обятията му и си позволи да потъне в дълбок сън.

Останалата част от пътуването се превърна в едно разлято петно от безкрайно движение, тежка дрямка и резки пробуждания. Все по-изтощена, Еви започваше да зависи все повече от Сейнт Винсънт. При всяко спиране той успяваше да й донесе чаша горещ чай или бульон и се грижеше за това да има загрята тухла. Дори успя да намери някакво одеяло отнякъде, като сухо посъветва Еви да не пита как се е сдобил с него. Убедена, че без него досега да е замръзнала от студ, тя бързо отхвърли всякакви угризения на съвестта и побърза да се притисне към него.

— Не си мислете, че ви се хвърлям на шията — заяви тя, отпускайки се на гърдите му. — Просто вие сте единственият източник на топлина, който имам под ръка.

— Както кажете — лениво отвърна Сейнт Винсънт и загърна и двамата по-плътно с одеялото. — Макар че съм длъжен да отбележа, че през последните петнайсет минути галихте разни части от тялото ми, които никой не се е осмелявал да докосва досега.

— С-силно се съмнявам. — Тя се зарови още повече в дълбините на палтото му и добави с приглушен глас: — Струва ми се, че тялото ви никога не е страдало от липса на внимание.

— Не и при подобни обстоятелства. — Той внезапно потрепна и леко се отдръпна, за да я настани по-удобно. — Дръпнете коляното си оттам, скъпа, или плановете ви за консумацията на брака ни може да се окажат застрашени.

Еви задряма и се събуди чак на следващата спирка, когато Сейнт Винсънт внимателно я разтърси за рамото.

— Еванджелин — прошепна той, отхвърляйки разпилените коси от лицето й. — Събудете се. Пристигнахме на следващата спирка. Време е да влезем вътре за няколко минути.

— Не искам — промърмори тя и се притисна раздразнено към него.

— Трябва — настоя нежно той. — След това ни очаква доста дълга отсечка, така че ви препоръчвам да използвате всички удобства, докато все още имате възможност.

Еви искаше да му възрази, че не са й нужни никакви удобства, но се опомни навреме. При мисълта за това, че трябва да излезе от каретата под студения дъжд, направо й се доплака. Тя се наведе, нахлузи влажните си, мръсни обувки, и се зае с връзките. Сейнт Винсънт избута ръцете й настрани и сам ги завърза. Помогна й да слезе от каретата и Еви стисна зъби под поривите на ледения вятър. След като нагласи качулката й ниско над лицето, Сейнт Винсънт обгърна с ръка раменете й и я поведе през двора на странноприемницата.

— Повярвайте ми — каза той, — по-добре да прекарате няколко минути тук, отколкото да спираме по-късно край пътя. Доколкото познавам жените и женския организъм…

— Наясно съм с организма си — тросна му се Еви. — Няма нужда да ми го обяснявате.

— Разбира се. Простете ми, ако говоря твърде много, но така се опитвам да се поддържам буден. И вас, между другото.

Еви го прегърна през тънкия кръст и зацапа през ледената киша, разсейвайки се с мисли за братовчеда Юстас. Колко хубаво, че нямаше да й се наложи да се омъжва за него! Повече никой нямаше да може да я накара да живее под покрива на Мейбрикови. Тази мисъл й вдъхна сили. След като се омъжеше, те повече нямаше да имат власт над нея. Боже, дано това стане по-скоро!

След като им уреди временна стая, Сейнт Винсънт хвана Еви за раменете и я огледа с преценяващ поглед.

— Изглеждате много слаба — рече той с искрен глас. — Защо да не останем за един-два часа? Можете да си починете…

— Не — прекъсна го тя. — Искам да продължим напред.

Сейнт Винсънт я погледна с очевидно раздразнение, но попита без злоба:

— Защо винаги сте толкова упорита? — След като я отведе в стаята, той й напомни да заключи вратата след него. — Опитайте се да не заспите на гърнето — посъветва я мъжът, преди да я остави сама.

Когато се върнаха обратно в каретата, Еви изпълни обичайния си вече ритуал, свали обувките си и позволи на Сейнт Винсънт да подложи под краката й горещата тухла. Той я настани в скута си, изпъвайки единия си крак край тухлата, докато другият остана опрян в пода, за да пази равновесие. Сърцето на Еви заби ускорено и кръвта й препусна по вените, когато той взе ръката й и започна да си играе с ледените й пръсти. Неговата ръка бе възхитително топла, с копринена кожа и поддържани нокти. Той сплете пръстите си с нейните, галейки дланта й.

Еви въздъхна. Това просто не беше възможно. Кой би си помислил, че тя, старата мома Еванджелин Дженър, ще се окаже сама в каретата с един опитен съблазнител и ще се втурне в лудо пътешествие до Гретна Грийн. С какво се захванах, помисли си замаяно тя. Извръщайки глава на една страна, Еви притисна бузата си към ленената му риза и сънено попита:

— Семейството ви голямо ли е?

Сейнт Винсънт се забави за миг, докосвайки с устни косите й, преди да отговори:

— Не, не остана никой, освен мен и баща ми. Нямам спомени за майка ми — тя е умряла от холера, докато съм бил още съвсем малък. Имах четири по-големи сестри. Тъй като бях най-малкият и единствено момче, всички ме глезеха ужасно. Но още тогава изгубих три от тях заради скарлатината… помня, че когато се разболяха, бях изпратен в извънградското ни имение, а когато ме върнаха обратно, вече ги нямаше. Единствената, която бе останала жива — най-голямата ми сестра — се омъжи, но също както и вашата майка, почина при раждането. Бебето не оцеля.

— Запитвали ли сте се някога как щеше да се развие животът ви — попита неочаквано за себе си тя, — ако майка ви беше останала жива?

— Не.

— А аз — да. Често съм се чудела какъв ли съвет щеше да ми даде.

— Тъй като майка ви се е омъжила за бандит като Айво Дженър — отвърна Сейнт Винсънт със сардонична усмивка, — не бих разчитал особено на съвета й. — Той замълча за миг. — Между другото, как са се запознали? Не се случва често девойка с благороден произход да срещне някой като Дженър.

— Така е. Майка ми и леля ми се прибирали с карета в един от онези зимни дни, когато лондонската мъгла по обяд е толкова гъста, че никой не може да види на повече от няколко метра пред себе си. Каретата свърнала встрани, за да избегне сблъсъка с количката на някакъв уличен търговец, и блъснала баща ми, който стоял на близкия тротоар. Майка ми настояла кочияшът да спре и да провери състоянието му. Баща ми бил просто малко понатъртен. И предполагам… предполагам, че е заинтригувал майка ми, защото на следващия ден тя му изпратила писмо, в което отново питала дали е добре. Двамата завързали кореспонденция — баща ми карал някой друг да пише писмата вместо него, защото бил неграмотен. Не са ми известни други подробности, с изключение на това, че накрая избягали заедно. — Устните й се разтегнаха в доволна усмивка, когато си представи гнева на Мейбрикови, когато са разбрали за бягството на майка й с Айво Дженър. — Била е на деветнайсет, когато починала — рече замислено тя. — А аз съм на двайсет и три. Струва ми се странно да живея по-дълго от нея. — Еви се извъртя в ръцете на Себастиан и го погледна в очите. — Вие на колко години сте, милорд? Трийсет и четири? Трийсет и пет?

— Трийсет и две. Макар че в момента се чувствам на сто и две. — Той се вгледа в нея с любопитство. — Къде изчезна заекването ви, дете? Изгуби се някъде между Тийсдейл и това място.

— Нима? — попита Еви с лека изненада. — Предполагам… Сигурно се чувствам уютно с вас. Когато общувам с определени хора, заеквам по-малко. — Колко странно — заекването й изчезваше напълно само тогава, когато говореше с деца.

Гърдите му се разтърсиха под бузата й в приглушен смях.

— Досега никой не ми е казвал, че се чувства уютно с мен. Не съм сигурен, че ми харесва. Скоро трябва да направя нещо ужасно, за да поправя впечатленията ви.

— Несъмнено ще направите. — Тя затвори очи и се отпусна върху него. — Мисля, че съм твърде изморена, за да заеквам.

Ръката му докосна главата й, погали леко косата и бузата й, пръстите му започнаха да масажират слепоочието й.

— Спете — прошепна той. — Почти стигнахме. Ако смятате, че отивате в ада, любов моя, значи скоро ще ви стане по-топло.

Но колкото по на север отиваха, толкова по-студено ставаше. Накрая Еви вече си мислеше, че ще е доволна дори на парче сяра или адски бульон. Селото Гретна Грийн се намираше в графство Дамфрисшър, малко по на север от границата между Англия и Шотландия. Отхвърляйки строгите брачни закони на Англия, стотици двойки поемаха по пътя от Лондон, през Карлайл, до Гретна Грийн. Идваха пеша, с карети или на кон, търсейки убежище, където да произнесат брачните си клетви и да се върнат в Англия като съпрузи.

След като минеха по моста над река Сарк и навлезеха в Шотландия, те можеха да се оженят, когато поискат. Брачната търговия процъфтяваше в Гретна Грийн, чиито жители се конкурираха да извършват брачни услуги в частни домове, хотели, дори под открито небе. Но най-прочутото — и най-прословуто място за сватби в Гретна беше ковачницата, където се сключваха огромен брой спешни бракове. Началото на традицията беше поставено през осемнайсети век, когато местният ковач бе извършил брачен обред, заставайки начело на дългата поредица ковачи — свещеници.

Най-накрая каретата на Сейнт Винсънт достигна крайната си дестинация, странноприемница, която се намираше до ковачницата. Той се притесняваше, че Еви може да припадне от умора, и затова я придържаше през кръста, докато разговаряха със стопанина на странноприемницата. Господин Финдли засия от радост, когато разбра, че са дошли да сключат брак, и ги увери, намигвайки им хитро, че винаги държи готова стая за подобни случаи.

— Сами разбирате, че това е незаконно, докато не доведете делото докрай — съобщи той с почти неразбираем шотландски акцент. — Тъкмо наскоро ни се наложи да изкараме едни младоженци от ковачницата през задния вход, докато преследвачите им нахълтваха през предната врата. Когато влетяха в странноприемницата, намериха двамата вече в леглото; вярно, че младоженецът още не беше успял да си свали ботушите, но това не му беше попречило да си свърши работата! — И мъжът гръмко се разсмя.

— Какво каза той? — попита Еви, без да разбере нито дума.

— Представа си нямам — прошепна в ухото й Сейнт Винсънт. — Бих искал — каза той, обръщайки се към стопанина, — да ни приготвите гореща вана, когато се върнем от ковачницата.

— Както пожелаете, милорд — отвърна мъжът и със задоволство прие монетите, които Сейнт Винсънт му подаде в замяна на един старомоден ключ. — Ще желаете ли и поднос с храна?

Сейнт Винсънт погледна въпросително Еви. Тя поклати, глава.

— Не — отвърна той, — но подозирам, че ще ни трябва солидна закуска.

— Добре, милорд. Смятате да се ожените в ковачницата? И правилно. В Гретна Грийн няма по-добър свещеник от Пейсли Макфий. Образован човек, ще ви кажа… И церемонията ще проведе, и свидетелство ще напише.

— Благодаря ви.

Без да сваля ръката си от кръста на Еви, Сейнт Винсънт я изведе от странноприемницата и я поведе към е съседната ковачница. Бързият поглед към улицата разкриваше редици от спретнати къщи и магазини. Макар все още да бе рано, започваше да се стъмнява и навсякъде палеха фенери. Когато се приближиха до боядисаната в бяло сграда, Сейнт Винсънт промърмори:

— Дръжте се още малко, скъпа. Скоро всичко ще свърши.

Отпусната в ръцете му, с лице скрито в палтото му, Еви зачака, докато той чукаше на вратата. Тя скоро се отвори и в рамката й се появи едър, червендалест мъж с впечатляващи мустаци, които преминаваха в пищни бакенбарди. За щастие шотландският му акцент не беше толкова ужасен, колкото на собственика на странноприемницата, и Еви можеше да следи разговора.

— Вие ли сте Макфий? — попита Сейнт Винсънт.

— Да.

Сейнт Винсънт набързо се представи и обясни целта на посещението им. Ковачът се усмихна широко.

— Значи искате да се ожените? Влизайте.

Той извика двете си дъщери, кръглолики и тъмнокоси момичета, представи ги като Флораг и Гавиния, и поведе всички към ковачницата, която беше долепена до дома му. Семейство Макфий, както и собственикът на странноприемницата, бяха изпълнени с неизтощим ентусиазъм и добродушие, опровергавайки всичко, което Еви беше чувала за суровия нрав и неприветливост на шотландците.

— Нали не възразявате моите момичета да бъдат свидетели? — попита ковачът.

— Не — отвърна Сейнт Винсънт, оглеждайки бързо ковачницата, която беше пълна с подкови, оборудване за карети и селскостопански сечива. Светлината на маслената лампа палеше малки искри в златистата му остра, набола брада, покрила долната половина на лицето му. — Както сигурно сте се досетили, аз и моята… — той замълча, обмисляйки как да нарече Еви, — невеста… сме изключително изморени. Пътувахме от Лондон с голяма бързина и бих искал да побързаме с процедурата.

— От Лондон? — повтори ковачът и се обърна с доволна усмивка към Еви. — Какво те доведе в Гретна, девойко? Родителите ти не харесаха избраника ти?

Еви му се усмихна леко в отговор.

— Боя се, че не е толкова просто, сър.

— Никога не е просто — съгласи се Макфий, кимайки мъдро. — Но трябва да те предупредя, момиче, че ако си решила да се омъжиш без благословията на семейството ти, то клетвите, които ще произнесеш тук, са завинаги. Така че ако не си сигурна в любовта си…

Прекъсвайки тирадата му, която заплашваше да премине в порой от бащински съвети, Сейнт Винсънт решително произнесе:

— Тук любовта няма думата. Това е брак по сметка и топлината между нас няма да стигне дори за запалването на свещичка на торта за рожден ден. Ако не ви представлява трудност, можете да започнете церемонията. През последните два дни не сме затваряли очи.

Настъпи кратко мълчание, докато сащисаната аудитория осмисляше чутото. Накрая Макфий дойде на себе си и се намръщи неодобрително.

— Не ми харесвате — обяви той, бърчейки вежди.

Сейнт Винсънт му отвърна с раздразнен поглед.

— Не харесвам и на бъдещата ми съпруга. Но щом тя не възразява срещу брака с мен, значи това трябва да се отнася и до вас. Започвайте.

Макфий погледна съчувствено Еви.

— Ами цветята? — възкликна той; очевидно възнамеряваше да внесе в церемонията поне малко романтика. — Флораг, изтичай за белия букет.

— Не са ни необходими цветя — сопна му се Сейнт Винсънт, но момичето вече беше излетяло от стаята.

— По шотландски обичай невестата трябва да държи в ръцете си бял букет — обясни Макфий, обръщайки се към Еви. — Искате ли да знаете защо?

Еви кимна, сподавяйки неволния си кикот. Въпреки умората — а може би заради нея — тя бе започнала да изпитва някакво извратено удоволствие, наблюдавайки усилията на Сейнт Винсънт да скрие недоволството си.

Небръснат и раздразнен, той малко приличаше на изискания аристократ, който бе удостоил с присъствието си приема, организиран от лорд Уестклиф в Йоркшир.

— Преди много години — започна Макфий, без да обръща внимание на приглушения стон на Сейнт Винсънт, — живяла една красавица на име Малвина. Тя била сгодена за Оскар, смел воин, който покорил сърцето й. Оскар заклел любимата си да го чака и тръгнал да си търси късмета. В един черен ден Малвина получила известие, че любимият й е загинал в сражение и лежи в чуждата земя, потънал във вечен сън…

— Боже, как му завиждам! — произнесе прочувствено Сейнт Винсънт, разтърквайки зачервените си от недоспиване очи.

— Когато тъжните сълзи на Малвина оросили тревата — продължи Макфий, — лилавите цветя в краката й се превърнали в бели. И затова всяка шотландска булка носи бял букет на сватбения си ден.

— Това ли е историята? — попита Сейнт Винсънт намръщено. — Букетът идва от сълзите на едно момиче заради мъртвия му любим?

— Да.

— Тогава как може, за бога, да се смята за символ на съпружеското щастие?

Макфий отвори уста, за да отговори, но в този момент в стаята влетя Флораг и връчи на Еви букет от изсушени бели цветя. Еви благодари на момичето и позволи на ковача да я отведе до наковалнята, която беше разположена в средата на помещението.

— Имате ли пръстен за невестата? — обърна се Макфий към Сейнт Винсънт. Той поклати глава. — Така си и знаех — рече ковачът с известно самодоволство. — Гавиния, донеси кутията с пръстените. — Навеждайки се към Еви, той обясни: — Освен желязо, обработвам и скъпоценни метали. Великолепна работа, можете да ми вярвате, и всичко е направено от най-чисто шотландско злато.

— Не са ни нужни… — Сейнт Винсънт замълча, улавяйки погледа на Еви, и въздъхна раздразнено. — Добре. Изберете нещо, само че по-бързо.

Макфий извади квадратно парче вълнен плат от кутията, разстла го върху наковалнята и подреди върху него половин дузина най-различни пръстени. Еви се наведе да ги разгледа. Халките с различни размери и шарки бяха толкова красиви и деликатни, че й беше трудно да повярва, че са изработени от грубите ръце на ковача.

— Това тук е бодил и плетеница — каза Макфий, поднасяйки един пред очите й. — Това е ключова шарка, а това е шотландска роза.

Еви си избра най-малкия и го пробва на безименния пръст на ръката си. Той прилепна идеално. Момичето го поднесе към очите си и огледа изработката му. Върху гладката повърхност от полирано злато беше гравиран изящен надпис на шотландски език.

— Какво означава това? — попита тя Макфий.

— Тук пише: „Любовта ми е винаги с теб“.

Последва неловко мълчание. Еви се изчерви и бързо свали пръстена, съжалявайки, че е проявила интерес. Споменаването на любовта беше толкова неуместно, че само подчерта целия фалш на предстоящата церемония.

— Мисля, че не е за мен — промърмори тя, поставяйки внимателно пръстена върху плата.

— Ще го вземем — внезапно се обади Сейнт Винсънт. И отговор на изненадания поглед на Еви той додаде отсечено: — Това са просто думи. Не означават нищо.

Еви кимна и наведе глава, усещайки пламналите си бузи.

Макфий ги гледаше намръщено, шавайки с мустаци, след което се обърна към дъщерите си.

— А сега, момичета — каза той с изкуствено весел тон, — хайде да попеем.

— Да пеете… — опита се да възрази Сейнт Винсънт, но Еви го дръпна за ръкава.

— Нека пеят — прошепна тя. — Колкото повече спорите, толкова повече време ще мине.

Сейнт Винсънт изруга под носа си и се загледа с присвити очи в наковалнята, докато сестрите запяха в идеална хармония:

Моята любов е като червена роза,

разцъфнала в юлско утро.

Моята любов е като прекрасна музика,

която шепнат струните на лютнята.

Колкото си красива, хубавице моя,

толкова влюбен съм аз.

И нека летят годините,

моята любов ще бъде завинаги с теб,

докато не пресъхнат моретата…

Макфий слушаше дъщерите си с нескрита гордост и когато и последната нотка заглъхна, той се разсипа в похвали. Подреди двамата младоженци пред наковалнята и заяви с важен глас:

— А сега ми позволете да ви попитам: и двамата ли сте неженени?

— Да — отвърна кратко Сейнт Винсънт.

— Имате ли пръстен за момичето?

— Нали току-що… — Сейнт Винсънт прекъсна думите си, докато Макфий повдигна очаквателно вежди. Очевидно ако искаха да приключат по-бързо, трябваше да следват церемонията. — Да — изръмжа той. — Ето го тук.

— Тогава го поставете на пръста на невестата и се хванете за ръце.

Застанала пред Сейнт Винсънт, Еви усещаше странна лекота. Сърцето й биеше трескаво — но не от страх или вълнение, а от някакво непознато чувство, което не знаеше как да нарече. Когато той сложи пръстена на пръста й и притисна горещата си длан към нейната, напрежението достигна върха си.

Сейнт Винсънт леко наведе глава и лицето му се приближи до нейното. Въпреки че бе запазил безизразното си изражение, скулите му бяха леко порозовели, а дишането му се беше учестило. Смутена от това, че вече познава такива интимни неща, като ритъма на дишането му, Еви отмести поглед настрани. Ковачът взе от ръцете на дъщеря си една бяла панделка и Еви леко потрепна, когато той бързо я омота около китките им.

Сейнт Винсънт се наведе и произнесе тихо нещо в ухото й и тя почувства как ръката му поляга върху шията й и започва да я гали като някое изплашено животинче. Еви се отпусна, успокоена от лекото докосване на пръстите му.

Макфий делово омота панделката около китките им и я завърза.

— А сега повтаряй след мен, момиче — каза той, обръщайки се към Еви. — Вземам те за свой съпруг.

— Вземам те за свой съпруг — прошепна Еви.

— Милорд? — обади се ковачът.

Сейнт Винсънт я погледна с хладните си, ясни като диаманти очи, които не разкриваха нищо. И въпреки това тя разбра, че той също е усетил странно напрежение между тях, заряд със силата на мълния.

Гласът му прозвуча тихо и гърлено:

— Вземам те за своя съпруга.

В гласа на Макфий звънна задоволство:

— Пред Бог и пред тези свидетели ви обявявам за съпруг и съпруга. Когото Бог е свързал, нито един смъртен няма да раздели — тържествено обяви той и добави:

Ще ви струва осемдесет и два паунда, три крони и един шилинг.

Сейнт Винсънт откъсна с усилие погледа си от Еви и се обърна към ковача, повдигайки вежди.

— Петдесет паунда струва пръстенът — отвърна Макфий на неизказания въпрос.

— Петдесет паунда за пръстен без камък? — попита Сейнт Винсънт с леден тон.

— Това е шотландско злато — отвърна Макфий, който изглеждаше възмутен, че цената е подложена на съмнение. — Чисто злато, изкопано в шотландските планини…

— А останалото?

— Трийсет паунда за церемонията, един паунд за използването на ковачницата ми, една гвинея за брачното свидетелство, което ще бъде готово до утре, по една крона на свидетелите — ковачът млъкна, за да посочи дъщерите си, които се кискаха и се побутваха в ъгъла, — още една крона за цветята…

— Цяла крона за снопче изсъхнали цветя? — попита разгневено Сейнт Винсънт.

— Добре, няма да ви вземам пари за песента — отстъпи Макфий. — О, и един шилинг за панделката… която не трябва да развързвате, докато бракът не бъде консумиран. Иначе ви чака лош късмет.

Сейнт Винсънт отвори уста, за да възрази, но след като погледна към изтощеното лице на Еви бръкна в джоба си, за да извади парите. Движенията му бяха леко сковани, защото беше десняк, а сега само лявата му ръка беше свободна. Той измъкна снопче банкноти и няколко монети и ги хвърли върху наковалнята.

— Ето — рече намусено той. — Не, не ми връщайте ресто. Дайте го на дъщерите си — в гласа му се промъкна иронична нотка, — заедно с моите благодарности за песента им.

Макфий се разсипа в благодарности, а дъщерите му се въодушевиха дотолкова, че ги изпратиха до вратата, изпълнявайки още веднъж последния куплет от сватбената песен.

И нека летят годините,

моята любов ще бъде завинаги с теб,

докато не пресъхнат моретата…