Лайза Клейпас
Дявол през зимата (22)

Двадесет и втора глава

Докато очакваше завръщането на съпруга си, Еви се зае с различни задачи, свързани с клуба; преглеждаше отчетите и сортираше парите, отговаряше на кореспонденцията. Накрая стигна до купчината неотворени писма, адресирани до Себастиан, и, естествено, не се сдържа да не прочете някои от тях. Всички послания бяха пълни с кокетни безсмислици и намеци, две от тях намекваха, че Себастиан вече сигурно се е отегчил от новата си съпруга. Намеренията на подателките бяха толкова очевидни, че Еви чак почувства срам заради тях. Освен това писмата й напомняха за разгулното минало на Себастиан, когато негово основно занимание са били любовните игри, преследвания и завоевания.

Трудно бе да се довери на такъв човек, без да се почувства глупачка. Особено в светлината на увереността й, че Себастиан винаги ще бъде обект на желание за много жени. Но Еви чувстваше, че той заслужава да му даде възможност да се докаже. Ако с нейна помощ успееше да започне отначало, наградата и за двамата щеше да е безмерна. Тя можеше да е достатъчно силна, за да поеме риска да го обича, да иска от него неща, които той можеше да сметне за прекомерни. А Себастиан като че ли искаше да виждат човека зад красивата му външност и да очакват от него да бъде нещо повече от изкусен любовник.

След като хвърли писмата в камината и не без задоволство се убеди, че са станали на пепел, Еви почувства, че й се приспива, и се качи в спалнята, за да подремне. Въпреки умората й беше трудно да се отпусне, защото се притесняваше за Себастиан. Мислите трескаво препускаха из главата й, докато измореният й мозък не сложи край на безполезното тормозене и тя потъна в сън.

Когато след около час се събуди, Себастиан седеше на леглото до нея, хванал между пръстите си кичур от ярката й коса, и се взираше внимателно в лицето й със сините си като утринно небе очи. Еви седна в леглото и се усмихна смутено.

Себастиан нежно погали разрошената й коса.

— В съня си изглеждаш беззащитна като малко момиче — каза той. — Караш ме да искам да те пазя непрекъснато.

— Намери ли господин Булард?

— И да, и не. Първо ми разкажи с какво се занимава, докато ме нямаше.

— Помогнах на Кам да подреди нещата в кантората. И изгорих всичките писма от почитателките ти. Пламъкът беше толкова силен, че се изненадах как никой не повика пожарната.

Устните му се извиха в усмивка, но той я погледна изпитателно:

— Прочете ли някои от тях?

Еви небрежно повдигна рамо.

— Няколко. Питаха дали не си се изморил вече от съпругата си.

— Не. — Себастиан плъзна длан по бедрото й. — Изморих се от безкрайните балове, сплетни и пошъл флирт. Изморих се от жените, които ме отегчават до смърт. Знаеш, че за мен всички са еднакви. Не ме интересува никоя от тях, а само ти.

— Не ги обвинявам, че те искат — каза Еви, обвивайки ръце около врата му. — Но нямам никакво намерение да те споделям с тях.

— Няма да ти се налага. — Той взе лицето й в шепи и леко целуна устните й.

— Разкажи ми за господин Булард — рече настоятелно тя, улавяйки нежно китките му.

Себастиан й разказа за срещата с Игън и разкритията за Джос Булард и майка му. Очите й се разшириха и тя се изпълни с жал. Горкият Джос Булард не беше виновен за произхода си или за равнодушието на околните, което го бе накарало да намрази целия свят.

— Колко странно — рече замислено тя. — Винаги ми се е искало и дори съм се надявала Кам да ми е брат, но не ми е минавало през ума, че Джос Булард може да е.

Булард винаги се бе отнасял към нея с нескрита враждебност… но не беше ли причина за това отказът на Айво Дженър да го признае за свой син? Да се чувстваш нежелан, да осъзнаваш, че от теб се срамува човекът, който може би е родният ти баща… Това сигурно би ожесточило всеки.

— Отидохме в тотнъмската болница, където го бяха настанили — продължи Себастиан. — Ужасно място, което силно се нуждае от финансиране. Там имаше жени и деца… — Споменът го накара да се намръщи. — Всъщност предпочитам да не го описвам. Но администраторът ми каза, че Булард е бил приет в последен стадий на сифилис.

— Искам да му помогна — решително каза Еви. — Можем поне да го преместим в по-прилична болница.

— Късно е, скъпа. — Себастиан я хвана за ръката. — Той е починал преди два дни. Показаха ни мястото, където е погребан заедно с други двама пациенти.

Еви извърна поглед, осмисляйки информацията. С изненада усети как очите й се навлажняват и гърлото й се свива.

— Горкият — рече тя с дрезгав глас. — Жал ми е за него.

— А на мен не — отвърна равнодушно Себастиан. — Той е израснал без любовта на родителите си, по което не се различава от безброй много други хора, които сами са се оправяли в тоя свят. Било му е по-лесно, отколкото на Роуън, чиято циганска кръв го прави обект на предразсъдъци. Не плачи, Еви. Булард не заслужава нито една сълза.

Еви въздъхна треперливо.

— Съжалявам. Не исках да се разчувствам така. Просто последните седмици бяха доста тежки и ми е трудно да овладявам емоциите си.

Себастиан я привлече в топлите си обятия и зарови лице в косата й.

— Еви, скъпа, не трябва да се извиняваш за нищо — каза той. — Ти премина през ада. Само едно безсърдечно животно като мен може наистина да оцени каква смелост е нужна, за да говориш искрено за чувствата си.

Еви притисна буза към рамото му.

— Не си безсърдечен. — Тя въздъхна отново. — Може би не е редно да говоря така, но въпреки че ми е жал за господин Булард, изпитвам и облекчение, че вече го няма. Заради безумните му постъпки едва не те изгубих.

Себастиан зарови устни в косата й, докато не откри нежното й ухо и леко го гризна.

— Не си чак такава късметлийка.

— Не говори така — отвърна Еви, без да се усмихва на шегата. Тя отдръпна главата си назад и го погледна. — Не можеш да се шегуваш с това. Аз… — Гласът й потрепери, но тя се насили да продължи: — Струва ми се, че вече не мога да живея без теб.

Едрата длан на Себастиан се плъзна нежно по тила й, притисна главата й към рамото му и той зарови лице в косата й.

— Ах, Еви — чу тя тихия му глас, — може би все пак имам сърце… защото точно сега дяволски ме боли.

— Само сърцето ли? — попита простодушно тя.

Себастиан се засмя и леко я положи върху леглото, а очите му проблеснаха лукаво.

— Не само — призна си той. — И твоят дълг, като моя съпруга, е да облекчиш страданията ми.

Еви протегна ръце и го привлече към себе си.

 

 

Без да подозират за личните проблеми на собствениците и служителите на клуба, многобройните гости продължаваха да се стичат в сградата, особено след като се разчу, че лимитът от две хиляди и петстотин членски карти е изчерпан. Онези, които искаха да станат членове, бяха принудени да се записват в списъка на чакащите с надеждата, че ще се освободи място.

Странната комбинация от безпаричен виконт и западащ игрален клуб беше родила изненадващи плодове. Служителите или бяха повличани от стремителния поток енергия, бликащ от Себастиан, или изчезваха от пътя му. Клубът се управляваше с безмилостна експедитивност, каквато не беше виждал досега. Дори Айво Дженър в най-добрите си дни не бе успявал да ръководи малката си империя с такава желязна ръка.

Скритото презрение на Дженър към аристокрацията го караше да се отнася към много от членовете на клуба с раболепна сервилност, която ги караше да изпитват леко смущение. Себастиан, от друга страна, бе един от тях. Той се държеше непринудено и в същото време с такава елегантност, че присъствието му сякаш насищаше атмосферата с въодушевление. Когато се намираше наблизо, членовете на клуба се смееха повече, харчеха повече, разговаряха повече, ядяха повече.

Ако в другите клубове на посетителите им се налагаше да се задоволяват с неизменните бифтеци и ябълкови пайове, клубът на Дженър предлагаше широк избор от изискани блюда… салата от омар, задушен фазан, скариди върху пюре от целина, пъдпъдък, пълен с гроздови зърна и козе сирене, сервиран със сметанов сос. И любимото на Еви — приготвена без брашно бадемова торта, украсена с малини и дебел слой белтъчена глазура. Храната и развлеченията се подобряваха с такива темпове, че съпругите започнаха да се оплакват, че мъжете им прекарват твърде много вечери в клуба.

Умението на Себастиан да манипулира хората намери отлично приложение в игралния бизнес. Той знаеше как да създаде атмосфера, в която мъжете да се отпуснат и забавляват, и междувременно с лекота да се разделят с парите си. Игрите се водеха с педантична честност; макар хазартът да беше забранен от закона, за никого не беше тайна, че е разпространен из целия Лондон, а най-добрата гаранция срещу преследването от властите беше репутацията на порядъчен клуб.

Ако в началото Себастиан беше принуден да чува насмешливите подмятания на познатите си, поведението им рязко се промени, когато те се оказаха в положението на молители, които искаха да получат допълнителен кредит или да отложат плащането на задълженията си. За човек, който никога не беше разполагал с много пари, Себастиан притежаваше поразителни умения да се разпорежда с тях. Както бе отбелязал Кам с възхищение, виконтът демонстрираше наистина кучешки нюх, когато ставаше дума за рисковани банкови операции и други фактори, които влияеха на платежоспособността на членовете на клуба.

Една вечер, докато стоеше до Кам и наблюдаваше Себастиан, който следеше една игра с особено високи залози, Еви усети, че до нея е застанал възрастен човек. Тя се обърна и разпозна лорд Холдейн, с когото Себастиан я беше запознал предишната седмица.

— Милорд — промърмори тя, докато той се навеждаше над ръката й. — Радвам се да ви видя отново.

Той се усмихна и очите му проблеснаха добродушно на пълното му лице.

— Аз също, лейди Сейнт Винсънт.

Откъм игралните маси се разнесе смях, предизвикан от шегите на Себастиан. Еви погледна към мъжа си и за пореден път се удиви колко естествено изглеждаше той в новата си роля, сякаш бе роден за нея. Колкото и странно да беше, Сейнт Винсънт се вписваше по-добре в атмосферата на клуба от баща й. Айво Дженър с взривоопасния си темперамент невинаги успяваше да скрие тревогата си, когато изключителният късмет на някой от членовете заплашваше да разори банката. За разлика от него Себастиан оставаше спокоен и невъзмутим при всякакви обстоятелства.

Лорд Холдейн очевидно си мислеше нещо подобно, защото погледна към Себастиан и отбеляза с разсеян вид:

— Никога не съм предполагал, че отново ще видя някой като него.

— Милорд? — попита Еви, усмихвайки се на съпруга си, който я бе забелязал и се отправи през тълпата към нея.

Холдейн продължи замислено, потапяйки се в спомените за отдавна отминали дни:

— През целия си живот съм познавал само един човек, който управляваше клуба си с подобен блясък. Като великолепен хищник, който обхожда владенията си.

— Имате предвид баща ми ли? — попита замаяно Еви.

Холдейн се усмихна и поклати глава:

— Пази Боже, не. Не вашия баща.

— А кого… — започна Еви, но появата на Себастиан й попречи да довърши въпроса.

— Милейди — промълви той, плъзвайки ръката си по стегнатата й в корсета талия, и се усмихна на събеседника й. — Трябва да те предупредя, скъпа, че този джентълмен е вълк в овча кожа.

Вместо да се обиди на безцеремонните му думи, Холдейн изхъмка доволно, очевидно поласкан.

— Ако бях с двайсет години по-млад, мой непочтителни приятелю, щях да ви открадна това прелестно създание. Въпреки прословутото ви обаяние, не можете да се сравнявате с моето по-младо аз.

— Възрастта изобщо не ви е укротила — отвърна ухиленият Себастиан, притегляйки Еви към себе си. — Моля да ме извините, милорд, но съм длъжен да отведа съпругата си на по-безопасна територия.

— Както виждам, този неуловим младеж е се е впримчил здраво в капана ви — каза Холдейн на Еви. — Вървете, вървете и успокойте ревнивия си съпруг.

— Аз… ще се опитам — отвърна неуверено Еви. Мъжете се разсмяха, а Себастиан поведе Еви към главната зала, без да сваля ръката си от кръста й.

— Случило ли се е нещо, скъпа? — попита той, — навеждайки главата си към нея.

— Не. Аз… — Тя се спря, усмихна се и каза смутено: — Просто исках да те видя.

Себастиан я притисна към една колона и бързо я целуна. После я погледна с проблясващи очи.

— Да изиграем ли една игра билярд? — прошепна той и дрезгаво се засмя, когато тя се изчерви.

Популярността на клуба нарасна още повече, когато вестниците започнаха да му посвещават възторжени статии.

„Най-после клубът на Дженър зае достойно място сред елитните убежища за джентълмени в Лондон, превръщайки се в желано място за всички, които се причисляват към аристокрацията. Трябва да отбележим също, че кухнята на клуба предлага най-изисканите блюда, а изборът на вино удовлетворява и най-изтънчените вкусове…“

Друг вестник пишеше:

„Трудно могат да се подберат думи, с които да се опише великолепието на подновения интериор, който създава живописно обкръжение за събралите се джентълмени, отличаващи се с висок интелект и ярка индивидуалност. Нищо чудно, че числото на желаещите да станат членове на клуба значително превишава броя на свободните места…“

И още:

„Предполагам мнозина ще се съгласят, че възраждането на клуба на Дженър можеше да бъде осъществено само от един човек, който успява, благодарение на дяволското си обаяние, да се свърже едновременно със света на модата, политиката, литературата и аристокрацията. Това, разбира се, е прословутият лорд Сейнт Винсънт, собственик на съвършения клуб, който обещава да се превърне във важна институция в живота на Уест Енд…“

Една вечер, седнала в кантората, Еви преглеждаше вестниците. Не беше очаквала, че Себастиан и клубът щяха да получат такова внимание. Макар да се радваше на успеха му, тя не можеше да не се замисли какво щеше да се случи след края на траура й, когато двамата щяха да се превърнат в част от лондонското общество. Не се и съмняваше, че щяха да ги канят на много места. Но като стара мома тя не бе разполагала с много възможности да практикува социалните си умения. Щеше да се наложи да преодолее свенливостта си. Трябваше да овладее изкуството на размяна на остроумни коментари… Трябваше да се научи да бъде очарователна и уверена…

— Защо се мръщиш, скъпа? — Себастиан влезе в стаята и седна на ръба на бюрото, поглеждайки я с въпросителна усмивка. — Да не прочете нещо неприятно?

— Точно обратното — отвърна навъсено Еви. — Всички са във възторг от клуба.

— Разбирам. — Той повдигна брадичката й с пръст. — И това те огорчава?

Думите й се изляха като потоп върху него.

— Т-ти си толкова известен, тоест, не само заради любовните си похождения, а това означава, че ще започнат да те канят навсякъде. Когато траурът ми свърши, ще се наложи да посещаваме различни балове и соарета. Б-боя се, че няма да п-престана да се крия по ъглите. Аз съм си все така свенлива, знаеш. Трябва да се науча да бъда остроумна и да разговарям с хората, иначе само ще ти лазя по нервите или, още по-лошо, ще започнеш да се срамуваш от мен…

— Еви, успокой се. Мили боже… — Себастиан придърпа с крак близкия стол, постави го срещу нея и седна, обгръщайки с коленете си нейните. После хвана ръцете й и я погледна с усмивка в очите. — Не можеш да издържиш и двайсет минути, без да си намериш някакъв повод за безпокойство, нали? — Той поднесе ръцете й към устните си. — Не искам да се променяш. — Лицето му стана сериозно, очите потъмняха. Пръстът му се плъзна по брачната й халка, поглаждайки гравираните думи. — Как мога да се срамувам от теб? — продължи той. — Аз съм негодникът тук. Ти не си направила едно лошо нещо през живота си. А що се отнася до разговорите по баловете… Мога само да се надявам, че няма да станеш същата като онези празноглави глупаци, които не спират да говорят, без да казват нищо умно. — Той я притегли към себе си и потърка нос в шията й, малко над яката на копринената й рокля. Устните му я вкусиха леко и той зашепна: — Ти не си стара мома. Но имаш разрешението ми да се криеш в ъглите, скъпа моя… стига да ме вземаш със себе си. Всъщност дори настоявам за това. Предупреждавам те, че в такива случаи се държа много лошо — вероятно ще те съблазнявам на тераси, под стълбищата и зад саксиите с по-големи растения. И ако започнеш да се оплакваш, просто ще ти напомня, че не е трябвало да се омъжваш за безсъвестен женкар.

Шията на Еви се изви леко под нежното докосване на пръстите му.

— Няма да се оплаквам.

Себастиан се усмихна и я целуна нежно.

— Каква послушна женичка имам — каза той. — Съвсем ще те разваля. Сега защо не ме целунеш и не се качиш да вземеш една вана? Когато приключиш, вече ще съм при теб.

 

 

Когато Еви влезе в стаята, Франи и една друга прислужница пълнеха ваната с гореща вода. Все още разгорещена от целувките на Себастиан, Еви започна да разкопчава роклята си.

— Ще ви помогна, милейди — каза Франи, преди да тръгне към първия етаж за поредното ведро с гореща вода, — когато се върна.

Еви се усмихна:

— Благодаря. — Тя се приближи до тоалетната масичка и взе флакона с парфюм, който скоро й беше подарила Лилиан. Притежавайки изключително чувствително обоняние, Лилиан обичаше да смесва различни парфюми и отскоро бе започнала да експериментира свои собствени комбинации. Еви внимателно добави няколко златисти капки във водата и с удоволствие вдъхна ароматната пара, която се издигна от нея.

После се върна при тоалетната масичка, седна на въртящата се табуретка, събу обувките и чорапите си и посегна под полата, за да развърже жартиерите си. Навела главата си под този ъгъл, тя не виждаше почти нищо, но тихите стъпки по килима я накараха да се напрегне. Изправяйки се рязко, Еви видя разрошена фигура, която се приближаваше към нея. Тя скочи от стола, събаряйки го на земята, когато се обърна с лице към мъжа, който влизаше в стаята.

— Нито дума или ще те разпоря от шията до корема — изграчи той и направи заплашителен жест с дългия, зловещ на вид нож, който стискаше в ръката си.

Той стоеше толкова близо, че можеше да я достигне с един замах на ръката.

Нито един образ от кошмарите или детските й страхове от чудовища не можеше да се сравни със страховито разядената фигура на неканения гост. Еви предпазливо отстъпи към ваната с надеждата, че тя може да послужи като преграда между нея и безумеца. Той беше облечен в мръсни парцали и се движеше като марионетка, която дърпат за конците. На лицето, шията и ръцете му зееха открити рани, сякаш плътта му се разлагаше право върху костите. Но най-ужасно изглеждаше онова, което бе останало от носа му.

Въпреки мръсотията и ужасно промененото му лице, Еви го разпозна. Трябваше да положи огромни усилия, за да остане спокойна, макар да беше обхваната от паника.

— Господин Булард — рече тя със сподавен глас. — В болницата ни казаха, че сте умрял.

Главата на Булард се поклащаше странно върху раменете му, докато той продължаваше да я гледа.

— Измъкнах се от онази адска яма — изръмжа той. — Разбих стъклото и избягах през нощта. Писна ми онези проклети демони да изливат дяволските си отвари в гърлото ми. — Той тръгна, олюлявайки се, към нея. Еви бавно обиколи ваната с разтуптяно от страх сърце. — Но нямам намерение да опъвам петалата, преди да те изпратя в ада първа.

— Защо? — попита меко Еви, опитвайки се да не поглежда към вратата, където с крайчеца на окото си бе зърнала някакво движение. Сигурно е Франи, помисли си трескаво тя. Размазаната фигура изчезна без звук и Еви мълчаливо се помоли прислужницата да е изтичала за помощ. Междувременно единственият й шанс беше да се опитва да стои колкото се може по-далеч от Джос Булард.

— Ти ми отне всичко — изръмжа той, изгърбвайки рамене като животно в клетка. — Проклетото копеле остави всичко на теб — искаше само грозното малко пелтече, при положение, че аз му бях син. Негов син, а ме изхвърлиха като мръсно коте. — Лицето му се изкриви. — Правех каквото ми кажеше… бих убил, за да му угодя… но това нямаше значение. Винаги е искал само теб, проклета пиявицо!

— Съжалявам — каза — Еви и искреното съжаление в гласа й като че ли го обърка за миг. Той се поколеба и я погледна, изкривил главата си под странен ъгъл. — Господин Булард… Джос… Баща ми ви е обичал. Последното му желание беше да се погрижим за вас.

— Вече е късно за това! — Той изпъшка и се хвана с ръце за главата, сякаш изпитваше непоносима болка. — Проклятие… ох… дяволите да го вземат…

Еви се възползва от възможността и се хвърли към вратата. Булард я улови и я блъсна в стената. Главата й се удари в твърдата повърхност и в мозъка й сякаш нещо се взриви — пред очите й се спусна сивкаво-черна пелена. Опитвайки се да фокусира погледа си, тя примигна и изстена. Когато дойде на себе си, осъзна, че Булард е притиснал шията й в сгъвката на ръката си. При всяко поемане на въздух ножът, който мъжът стискаше в ръката си, се опираше в гърлото й. Булард дишаше хрипкаво, обливайки я със зловонния въздух, който излизаше от разлагащите му се дробове. Цялото му тяло се тресеше и той се напрягаше, опитвайки се да сдържи треперенето.

— Ще отидем заедно при него — изсъска той в ухото й.

— При кого? — изпъшка Еви, която се страхуваше да помръдне.

— При татенцето. Да видим как се е настанил в ада.

— В гърлото му загъргори смях. — Сигурно играе карти със самия сатана. — Той леко притисна ножа към гърлото й, наслаждавайки се на страха й. — Първо ще заколя теб — промърмори той, — а после себе си. Интересно дали на Дженър ще му хареса да му се появим двамцата, хванати под ръка?

Докато Еви търсеше думи, които биха могли да достигнат до помътнялото му съзнание, откъм вратата се разнесе спокоен глас:

— Булард.

Това беше Себастиан, който изглеждаше поразително хладнокръвен и невъзмутим. Макар опасността да не беше изчезнала, Еви изпита невероятно облекчение при вида му. Той бавно влезе в стаята.

— Очевидно има какво още да се желае от регистрите на Тотнъм — изкоментира Себастиан, без дори да поглежда към Еви. Светлите му хипнотични очи му бяха впити в лицето на Булард.

— Мислех, че съм те застрелял — рече грубо Булард.

Себастиан сви равнодушно рамене.

— Нищо работа. Интересно как си успял да се вмъкнеш в клуба. Имаме хора на всички входове.

— През мазето с въглищата. Има един стар капак, който излиза право на Роуг Лейн. Никой не знае за него. Дори оня мелез Роуън. Назад, или ще я заколя като пиле.

— Последните думи се разнесоха, след като Себастиан пристъпи напред.

Погледът на Сейнт Винсънт прескочи върху ножа, който сега заплашваше да прободе гърдите на Еви.

— Добре — рече Себастиан и веднага отстъпи назад. — Спокойно… Ще направя каквото поискаш. — Гласът му звучеше тихо и приятелски, лицето му беше спокойно, макар че по слепоочията му започнаха да се стичат ситни капчици пот. — Булард… Джос… изслушай ме. Нищо не губиш, ако ме оставиш да говоря. Намираш се сред приятели. Всичките ти… Сестра ти и аз ще изпълним волята на баща ти да ти помогнем. Кажи ми какво искаш. Мога да намеря морфин, за да облекча болката ти. Можеш да останеш тук колкото искаш, с чисто легло, в което да спиш, и хора, които да се грижат за теб. Каквото поискаш, твое е.

— Аха, веднага ти повярвах — подозрително отвърна Булард.

— Кълна се, че ще направя всичко, което ми е по силите. Но ако причиниш зло на Еви, няма да мога да ти помогна. — Без да спира да говори, Себастиан бавно започна да се отдалечава към прозореца, принуждавайки Булард да извие глава. — Позволи й да се махне…

— Стой! — рече рязко Булард и нетърпеливо тръсна глава. Тялото му потрепери и от гърлото му се изтръгна животински вой. — По дяволите, проклетият шум в ушите…

— Трябва да пиеш лекарства — търпеливо произнесе Себастиан. — И да си починеш. Пусни ножа, Джос, докато не си ранил някого… Тук нищо не те заплашва. Ти си си у дома. Пусни ножа и аз ще ти помогна.

Невероятно, но Еви почувства, как ръката на Булард започна да се отпуска, сякаш успокояващият глас на Себастиан го привличаше по някакъв начин. В същото време той се извърна с лице към съпруга й.

Оглушителен гръм разтърси въздуха. Озовала се неочаквано на свобода, Еви залитна назад. Успя само за миг да зърне Кам, който стоеше на прага и сваляше димящия си пистолет. Себастиан умишлено се беше отдалечил към прозореца, за да отвлече вниманието на Булард и да осигури на Кам спокойствие, за да се прицели добре.

Преди Еви да успее да погледне към тялото на пода, Себастиан я сграбчи, завъртя я и я притисна към гърдите си. Напрежението, което бе сдържал през последните минути, се освободи; цялото му тяло трепереше и той я прегръщаше силно, опипвайки гърба и ръцете й, сграбчвайки с шепи косата й. Не й беше останал дъх, за да говори, затова просто стоеше безпомощно пред него, докато той ругаеше и стенеше, заровил лице в косата й.

Като че ли пулсът й никога нямаше да се върне в нормалния си ритъм.

— Франи те е повикала — най-накрая успя да каже тя.

Себастиан кимна и прокара треперещите си пръсти през косата й.

— Каза, че в стаята ти има мъж. Не го разпознала. — Той наведе главата й назад и видя малката рана, която ножът бе направил върху гърлото й. Лицето му пребледня, когато осъзна колко близо се е намирал Булард до главната артерия. Наведе се да целуне червената резка и продължи да целува трескаво лицето й. — По дяволите — прошепна той. — Еви. Еви. Нямаше да го понеса.

Тя се извъртя в ръцете му, за да погледне Кам, който разстилаше палтото си върху главата и раменете на Булард.

— Не трябваше да го убиваш, Кам — произнесе с надебелял език Еви. — Той щеше да ме пусне. Тъкмо отпускаше ръката си…

— Трябваше да съм сигурен — отвърна младежът с равен глас. — Трябваше да стрелям при първа възможност.

— Лицето му беше пребледняло, но златистите му очи проблясваха от събралите се сълзи. Еви осъзна, че току-що е бил принуден да застреля мъжа, когото бе познавал от дете.

— Кам… — започна тя, но той я накара да замълчи с един жест и поклати глава.

— Така е по-добре за него — рече младият циганин, без да я поглежда. — Нито едно живо същество не трябва да страда така.

— Да, но ти…

— Добре съм — отвърна той и стисна зъби.

Но видът му говореше обратното. Смуглата му кожа изглеждаше бледна и той имаше толкова потресен вид, че Еви не се сдържа, отиде при него и го прегърна с желанието да го утеши по някакъв начин. Той позволи на ръцете й да го обгърнат и макар да не отвърна на прегръдката, Еви почувства, как устните му се притиснаха за миг към косата й.

Това като че ли изчерпа търпението на Себастиан. Той направи крачка напред, безцеремонно притегли Еви към себе си и се обърна към Кам, изричайки бързо:

— Изпрати някой в погребалната кантора.

— Да — отвърна разсеяно младежът и се поколеба. — Долу сигурно са чули изстрела. Ще трябва да им дадем някакво обяснение.

— Кажи им, че някой си е чистил оръжието и то случайно е гръмнало — отвърна Себастиан. — Кажи им, че няма пострадал. Когато дойдат за покойника, изпрати ги през задния вход. И им плати да си мълчат.

— Да, милорд. А ако полицаят започне да задава въпроси…

— Изпрати го в кабинета ми — аз ще се оправя с него.

Кам кимна и изчезна.

Себастиан изведе Еви от стаята, заключи вратата, прибра ключа в джоба си и я поведе към друга спалня, която се намираше по-нататък по коридора. Еви го следваше като в мъгла, опитвайки се да осъзнае случилото се. Себастиан отстъпи встрани, пускайки я първа в стаята.

— Остани тук — каза той. — Ще ти изпратя една прислужница. И чаша бренди — ще ти се отрази добре.

Еви го погледна разтревожено:

— После ще се качиш ли при мен?

Той кимна отсечено.

— Първо трябва да се погрижа за нещата.

Но тази нощ той не се върна в стаята й. Еви напразно го чакаше и накрая си легна сама. Сънят й беше неспокоен и тя често се будеше и шареше с ръка по празното място в леглото, където би трябвало да е съпругът й. Сутринта я завари изморена и разтревожена. Тя погледна с подпухналите си очи прислужницата, която влезе в стаята, за да разпали огъня в камината.

— Виждала ли си тази сутрин лорд Сейнт Винсънт? — попита тя с хриплив глас.

— Да, милейди. Негово сиятелство и господин Роуън прекараха почти цялата нощ в разговори.

— Кажи му, че искам да го видя.

— Да, милейди. — Прислужницата остави на умивалника кана с гореща вода и излезе.

Еви се измъкна от постелята, изпълни сутрешните процедури и приглади с ръце разрошените си къдрици. Четката, гребенът й и фуркетите се намираха в другата стая, където…

Тя потрепери от отвращение и жалост, когато си спомни събитията от предишната нощ. Радваше се, че баща й не бе доживял да види какво е станало с горкия Джос Булард. Всъщност никой не знаеше какви бяха истинските му чувства към младия човек и дали наистина вярваше, че той е негов син.

— Татко — прошепна тя, взирайки се в собствените си очи, които се отразяваха в огледалото. Очите на Айво Дженър. Колко тайни бе отнесъл той в гроба си, колко неща бяха останали неизречени! Винаги щеше да съжалява за това, че не го беше опознала по-добре. Еви въздъхна и се утеши с мисълта, че баща й щеше да е доволен да узнае, че клубът му най-после е достигнал висините, към които винаги се бе стремил… и че собствената му дъщеря беше поставила началото на събитията, довели до спасяването на клуба.

Мислите й не бяха успели да се върнат към Себастиан, когато той влезе в стаята, облечен в дрехите от предишния ден. Златистите му коси бяха разрошени, черни сенки окръжаваха сините му очи. Той изглеждаше уморен, но непреклонен, като човек, който е взел неприятно решение, но възнамеряваше да го изпълни.

Сейнт Винсънт я огледа с придирчив поглед.

— Как се чувстваш?

Еви искаше да изтича към него, но изражението на лицето му я спря.

— Малко изморена — отвърна тя и го изгледа с любопитство. — Но предполагам не колкото теб. Прислужницата каза, че почти не си спал тази нощ. Двамата с Кам дълго сте разговаряли.

Себастиан потърка тила си с ръка.

— Трудно му е да преглътне онова, което се случи снощи. Но ще се справи.

Еви пристъпи неуверено към него, зачудена защо изглежда толкова отчужден. Но той не успя да скрие огъня, който проблесна в очите му при вида на фигурата й, облечена в нощница. Това я успокои.

— Ела при мен — тихо каза тя.

Вместо да се подчини, Себастиан отиде до прозореца, отдалечавайки се от нея. Той се загледа мълчаливо в оживената улица, пълна с хора и карети.

Озадачена от поведението му, Еви чакаше, загледана в гърба му и напрегнатите рамене.

Когато накрая той се обърна към нея, лицето му беше безизразно.

— Това беше капакът — рече той. — Тук не си в безопасност — още в началото ти го казах. И твърде много пъти се оказвах прав. Взех решение и нищо няма да ме накара да го променя. Утре си тръгваш оттук. Ще останеш известно време във фамилното имение. Баща ми иска да се запознае с теб. Той е достатъчно приятна компания, а има и няколко местни семейства, с които да се развличаш…

— А ти ще останеш тук? — попита намръщено Еви.

— Да. Ще управлявам клуба и от време на време ще те посещавам.

Еви го погледна изумено; не беше в състояние да повярва, че той предлага да се разделят.

— Какво? — попита със слаб глас тя.

Очите му мрачно проблеснаха.

— Не мога да допусна да живееш на подобно място и постоянно да се притеснявам, че може да ти се случи нещо.

— И в имението може да се случи всичко.

— Няма да споря с теб — отвърна грубо той. — Ще отидеш там, където ти казах, и това е.

Предишната Еви сигурно щеше да преглътне обидата и да се подчини без по-нататъшни спорове. Новата Еви беше много по-силна… и отчаяно влюбена.

— Едва ли ще мога да живея далеч от теб — произнесе тя с равен тон. — Особено когато не разбирам защо е нужно това.

Хладнокръвието на Себастиан се пропука и по шията му плъзна червенина. Той зарови пръсти в косите си, разрошвайки още повече гъстите кичури.

— По дяволите, напоследък съм толкова разсеян, че не мога да взема решение по нито един въпрос. Не съм способен да мисля ясно. Стомахът ми се свива, гърдите ме болят, а когато те виждам да разговаряш с други мъже или се усмихваш на някого, направо полудявам от ревност. Не мога да живея така. Аз… — Той млъкна и я погледна недоверчиво. — Проклятие, Еви, какво толкова смешно казах?

— Нищо — отвърна тя, като побърза да скрие усмивката си. — Просто… това ми прозвуча така, сякаш искаш да ми кажеш, че ме обичаш.

Думата като че ли стресна Себастиан.

— Не — отвърна енергично той и кожата му пламна. — Не е вярно. Не мога. Не става дума за това. Просто трябва да намеря начин да… — Той млъкна и рязко си пое дъх, когато тя пристъпи към него и обхвана с дланите си лицето му. — Не, не ме разбра правилно — произнесе несигурно той и тя долови страха в гласа му. Страх, който изпитва малкото момче, когато още една жена, която е обичало, изчезва от живота му, отнесена от безжалостната треска. Тя не знаеше как да го успокои или как да утеши отдавнашната му мъка. Повдигна се на пръсти и потърси устните му със своите. Ръцете му я хванаха за лактите, сякаш за да я отблъснат настрани, но като че ли не можа да се насили да го направи. Извърна лицето си настрани, дишайки учестено. Без да се смущава от това, тя обсипа с целувки бузите му, брадичката, шията. Той тихо изруга.

— Дявол да те вземе, Еми — произнесе с отчаяние Себастиан. — Трябва да те отпратя оттук.

— Не се опитваш да защитиш мен, а себе си. — Тя силно го прегърна. — Но ще ти се наложи да поемеш риска и да си позволиш да обичаш някой друг.

— Не — прошепна той.

— Да, ще се наложи. — Еви затвори очи и притисна бузата си към гърдите му. — Защото аз те обичам, Себастиан… и искам и ти да ме обичаш. Истински, а не наполовина.

Той въздъхна шумно и я хвана за раменете:

— Позволи ми сам да решавам как и кого да обичам…

Еви не му позволи да завърши и затвори устата му с бавна, чувствена целувка, докато той не се предаде със стенание и не обгърна тялото й с ръцете си. Отвърна отчаяно на целувката й, докато главата й не пламна в нежен огън.

Когато се откъсна от устните й, той дишаше тежко.

— Наполовина? Господи, Еви! Обичам те толкова силно, че не мога да го изразя с думи. Изморих се да се боря със себе си. Но ако отстъпя… — Дъхът му секна. — Ти означаваш твърде много за мен — завърши с отчаяние той.

Еви отпусна дланта си върху твърдите му гърди и ги погали успокояващо. Разбираше отчаянието му. Изпълваха го толкова силни и непривични чувства, че му ставаше страшно от тях. Тя си спомни признанието на Анабел, че в началото на брака им господин Хънт е бил толкова уплашен от силните чувства към съпругата си, че му трябвало време, за да свикне с тях.

— Себастиан — каза тя, — това няма да продължи вечно. С времето ще разбереш, че това е напълно естествено, и ще се успокоиш.

— Не, няма.

Отговорът му прозвуча толкова страстно и с такава убеденост, че Еви зарови лице в рамото му, скривайки усмивката си.

— Обичам те — повтори тя и почувства трепета, който пробяга по тялото му. — М-можеш да ме отпратиш оттук, но не можеш да ми помогнеш да се върна. Искам да прекарвам всеки ден с теб. Искам да те гледам как се бръснеш сутрин. Искам да пия шампанско и да танцувам с теб. Искам да кърпя дупките на чорапите ти. Искам да споделям леглото ти всяка нощ и да родя децата ти. — Тя замълча. — Не смяташ ли, че аз също имам своите страхове? Може би някоя сутрин ще се събудиш и ще ми кажеш, че си се изморил от мен. Може би нещата, които търпиш сега, с времето ще станат непоносими — заекването ми, луничките…

— Стига глупости — прекъсна я рязко Себастиан. — Заекването ти никога не ме е притеснявало. И обичам луничките ти. Обичам… — Гласът му секна и я сграбчи в обятията си. — По дяволите — промълви той след кратко мълчание. — Колко ми се иска да съм някой друг!

— Защо? — попита тя, притискайки се към гърдите му.

— Защо ли? Защото миналото ми е помийна яма, Еви.

— Не ми казваш нищо ново.

— Никога няма да мога да изкупя нещата, които съм натворил. Господи, ако можех да започна отначало! Щях да се постарая да стана друг човек, по-достоен…

— Не искам да бъдеш друг. — Тя вдигна глава и го погледна през пелената от сълзи. — Нима неотдавна не ми го каза самият ти? Щом можеш да ме обичаш безусловно, значи и аз мога. Знам какъв си. Мисля, че се познаваме по-добре, отколкото познаваме себе си. Не смей да ме отпращаш оттук, с-страхливецо. Кой друг ще обича луничките ми? Кой ще се грижи за измръзналите ми крака? Кой ще ме люби в билярдната зала?

Себастиан мълчеше, но Еви усещаше как съпротивата му се стопява. Постепенно напрегнатите му мускули омекнаха и раменете му се отпуснаха. Той изруга приглушено, поднесе ръката й към устните си и ги притисна към затоплената венчална халка.

— Обичам те — прошепна той… и Еви разбра, че е победила.

Този необикновен мъж, с всичките му недостатъци и достойнства, й принадлежеше. Беше й подарил сърцето си — безценен дар, който никога нямаше да предаде. В изблик на облекчение и нежност тя го притисна силно в обятията си. По бузата й се стече самотна сълза и Себастиан я избърса с пръста си. От блясъка в очите му й секна дъхът.

— Какво пък — изрече той с треперещ глас. — За билярдната зала си права.

И тя се усмихна, когато съпругът й я вдигна на ръце и я понесе към леглото.