Лайза Клейпас
Дявол през зимата (15)

Петнадесета глава

Следобед на следващия ден Себастиан отиде в кантората и завари Еви да изчислява печалбата и да я вписва в счетоводната книга.

— Имаш посетител — обяви той без всякакво встъпление. Очите му срещнаха нейните над купчината хартия. — Госпожа Хънт.

Еви беше изумена. Така и не се беше решила да пише на Анабел, разкъсвайки се между желанието да види приятелката си и съмненията относно това как ще се отнесе тя към постъпката й. Тя бавно стана от стола.

— Сигурен ли си, че това не е поредната измама?

— Сигурен съм — отвърна иронично Себастиан. — Ушите ми още звънят от всичките обвинения и заплахи. Нито госпожа Хънт, нито госпожица Бауман искат да повярват, че никой не те е отвлякъл, изнасилил и завлякъл пред олтара с опрян в гърлото нож.

— Госпожица Бауман? — повтори тъпо Еви, осъзнавайки за миг, че това няма как да е Лилиан. Тя вече не беше госпожица Бауман, а и все още беше на сватбено пътешествие с лорд Уестклиф. — И Дейзи ли е тук?

— Да, и е избухлива като стършел — потвърди той. — Трябва да ги убедиш, че си действала по собствено желание, преди да са извикали най-близкия полицай да ме арестува.

Пулсът на Еви се ускори от вълнение.

— Не мога да повярвам, че са се осмелили да дойдат чук. Убедена съм, че господин Хънт не знае какво е намислила Анабел.

— Напълно съм съгласен с теб — отвърна Себастиан. — Хънт не би пуснал жена си на разстояние от един пушечен изстрел от мен. А Бауманови никога не биха позволили на по-малката си дъщеря да прекрачи прага на игрален клуб. Но тъй като познавам приятелките ти, не се и съмнявам, че са измислили някаква хитрост, за да прикрият посещението си тук.

— Къде са те? Само не ми казвай, че си ги оставил да чакат при задния вход.

— Въведоха ги в читалнята.

Еви толкова силно копнееше да види приятелките си, че едва се сдържа да не хукне напред. Тя забърза към читалнята, следвана от Себастиан, но докато прекрачваше прага, се спря нерешително.

Ето я Анабел, със сияйните й медноруси къдри и свежо лице като на идеализираните доячки, които рисуваха по кутиите със сладкиши — въплъщение на английската красота. При запознаването им Еви беше толкова поразена от външността на Анабел, че се боеше да разговаря с нея, уверена, че няма как да не получи високомерен отговор от едно толкова изискано създание. Но скоро се изясни, че Анабел е добро момиче с чувство за хумор и склонност да се шегува със себе си.

Дейзи Бауман, по-малката сестра на Лилиан, притежаваше ярка индивидуалност, неочаквано за толкова миниатюрна особа. Романтична и склонна към авантюри, тя обожаваше любовните романи, изпълнени е негодници и злодеи. Но зад елфическата й външност се криеше проницателен ум, за който повечето хора дори не се досещаха. Тя имаше бяла кожа, тъмни коси и лукави кафяви очи с дълги ресници.

Щом зърнаха Еви, приятелките се затичаха към нея с писъци, които едва ли подхождаха на изискани дами, и Еви със смях се озова в плен на техните прегръдки и разгорещени целувки. Трите продължиха да пискат и да се прегръщат, като не забелязаха веднага, че някой влезе в стаята.

Това беше Кам. Той дишаше тежко, сякаш беше тичал с всички сили. Погледът му бързо се плъзна по читалнята, преценявайки ситуацията. Постепенно напрегнатото му лице се отпусна.

— Проклятие — промърмори той. — Помислих, че нещо се е случило.

— Всичко е наред, Кам — усмихна се Еви. — Просто пристигнаха приятелките ми, това е всичко.

Поглеждайки към Себастиан, Кам отбеляза кисело:

— Толкова писъци не съм чувал дори от прасетата, които водят на заколение.

Челюстта на Себастиан се напрегна подозрително, сякаш усилено се опитваше да сдържи усмивката си.

— Госпожо Хънт, госпожице Бауман, това е господин Роуън. Трябва да го извините за липсата на такт, тъй като той е…

— Грубиян? — предположи невинно Дейзи.

Този път Себастиан се ухили.

— Възнамерявах да кажа „непривикнал към присъствието на благородни дами в клуба“.

— Те такива ли са? — попита Кам, като погледна недоверчиво към посетителките, задържайки погледа си върху лицето на Дейзи.

Тя му обърна демонстративно гръб и погледна Анабел:

— Неведнъж съм чувала, че циганите се славят със своето обаяние. По всичко личи, че това е просто мит.

Златистите очи на Кам се присвиха като на тигър.

— Славим се още и с това, че отвличаме непредпазливи девици.

Еви побърза да сложи край на словесната престрелка, обръщайки се към Себастиан.

— Милорд — каза тя, — ако не възразявате, бих искала да поговоря с приятелките ми насаме.

— Разбира се — любезно се отзова той. — Да ви изпратя ли чай, скъпа?

— Да, благодаря.

Веднага щом вратата се затвори зад двамата въже, Дейзи избухна:

— След онова, което направи той, как може да разговаряш с него така, сякаш нищо не се е случило?

— Дейзи — започна Еви извинително, — с-съжалявам за случилото се с Лилиан, но…

— Не само това — разпалено я прекъсна Дейзи. — Имам предвид начина, по който се е отнесъл с теб! Да се възползва от уязвимото ти положение и да те принуди да се омъжиш за него…

— Не ме е принуждавал. — Погледът на Еви се отмести от възмутеното лице на Дейзи към загриженото на Анабел. — Наистина, не е! Аз го потърсих. Хайде да поседнем и ще ви р-разкажа всичко… Как успяхте да дойдете в клуба?

— Господин Хънт замина по работа — отвърна Анабел с лукава усмивка. — А аз казах на Бауманови, че вземам Дейзи с мен на пазар по улица „Сейнт Джеймс“. Явявам се нещо като придружителка.

— Ние наистина отидохме да пазаруваме — намеси се Дейзи с хитра усмивка. — Просто малко се отбихме от пътя…

След това трите седнаха заедно, Анабел и Еви на дивана, а Дейзи на съседното кресло. Леко заеквайки, Еви им предаде събитията, които се бяха случили, след като бе напуснала дома на Мейбрикови. За нейно облекчение приятелките й не я осъдиха за постъпката й. Вместо това проявиха загриженост и съчувствие, макар да беше ясно, че не са съгласни с избора й.

— Съжалявам — каза Еви, когато видя бръчките по гладкото чело на Анабел. — Знам, че не одобряваш брака ми с лорд Сейнт Винсънт.

— Няма значение дали го одобрявам — отвърна нежно Анабел. — Оставам твоя приятелка, независимо какво правиш. Нямаше да ме интересува, дори да се беше омъжила за самия дявол.

— Който несъмнено е близък роднина на Сейнт Винсънт — отбеляза мрачно Дейзи.

— Работата е там — продължи Анабел, стрелвайки Дейзи с предупредителен поглед, — че след като това е вече факт, ние искаме да разберем как можем да ти помогнем по най-добрия начин.

Еви се усмихна с благодарност.

— Нуждая се единствено от вашето приятелство. Толкова се притеснявах, че можете да ми го откажете.

— Никога. — Анабел я стрелна с поглед и протегна ръка, за да приглади разпилените й рижи къдрици. — Скъпа, дано не ме сметнеш за придирчива… но тъй като напусна роднините си толкова набързо, едва ли си успяла да вземеш със себе си много рокли. Затова ти донесох това-онова. И защото си в траур, взех само кафяви, черни и сиви рокли, и нощни ризи, разбира се, ръкавици и всичко останало… Ако си съгласна, ще наредя да ги донесат от каретата. Двете имаме почти еднакъв ръст и мисля, че с незначителни поправки…

— О, Анабел! — възкликна Еви, прегръщайки приятелката си, — колко си добра! Но не искам да ж-жертваш част от чеиза си заради мен…

— Това не е жертва — увери я с усмивка Анабел. — Скоро няма да мога да ги нося.

Еви си спомни, че предишния месец приятелката й бе споделила подозренията си, че може да е бременна.

— Разбира се, аз… о, Анабел, толкова бях заета със собствените си проблеми, че дори не се сетих да попитам как се чувстваш! Значи е вярно, в такъв случай! Лекарят потвърди ли го?

— Да — намеси се Дейзи, която се изправи и изтанцува кратък победен танц, сякаш не можеше да седи на едно място повече. — Скоро ще станем лели!

Еви също скочи и двете се разлудуваха в детинско веселие, докато Анабел остана седнала и ги гледаше развеселено.

— Господи, погледнете се — каза тя. — Ще ми се Лилиан да беше тук — със сигурност щеше да намери какво да каже за дивашките ви викове.

Споменаването на името на Лилиан беше достатъчно, за да задуши ликуването на Еви. Тя се отпусна на дивана, поглеждайки обезпокоено Анабел.

— Според теб тя дали ще ми прости, че се омъжих за Сейнт Винсънт, като се има предвид как постъпи той с нея?

— Разбира се — отвърна нежно Анабел. — Нали знаеш какво е отношението й към теб… Мисля, че би ти простила всичко, с изключение на убийство. А може и него да ти прости. Но се боя, че прошката за Сейнт Винсънт е нещо съвсем друго.

Дейзи се намръщи и подръпна полата си, за да я изпъне.

— Освен това Сейнт Винсънт си създаде враг в лицето на лорд Уестклиф. Това значително усложнява положението.

Влезе прислужницата с чая и разговорът секна. Еви наля от кехлибарената напитка за себе си и за Анабел. Дейзи отказа да пие чай, а предпочете да обикаля из стаята и да разглежда подредените по рафтовете книги. Тя се взираше отблизо в заглавията, гравирани върху цветните им гръбчета от телешка кожа.

— Боже, колко прах има по тях! — възкликна тя. — Човек може да си помисли, че с години не са четени.

Анабел се усмихна, вдигайки поглед от чашата си.

— Съмнявам се, че изобщо някой ги е чел, скъпа. Едва ли господата, които посещават подобно заведение, ще започнат да прекарват времето си в четене на книги, когато тук се предлагат много по-вълнуващи занимания.

— Защо тогава са направили читалня, след като тук никой не чете? — възмути се Дейзи. — Не мога да си представя по-вълнуващо занимание от четенето. Понякога, когато ми е попаднала особено интересна история, чувствам как сърцето ми започва да бие бързо!

— Има едно нещо… — промърмори Анабел с лукава усмивка. Но думите й не стигнаха до ушите на Дейзи, която продължи да разглежда рафтовете. Анабел погледна към Еви и продължи, снижавайки гласа си: — Тъй като засегнахме тази тема, Еви… притеснява ме, че е нямало с кого да се посъветваш преди първата си брачна нощ. Надявам се, че Сейнт Винсънт е бил внимателен?

Еви бързо кимна, усещайки как бузите й пламват.

— Както и можеше да се очаква, той е много изкусен в това.

— Мил ли беше?

— Да… мисля, че да.

Анабел й се усмихна.

— Доста неудобна тема, нали? — попита тихо тя. — И все пак, ако имаш някакви въпроси за тези неща, надявам се, че ще се обърнеш към мен. Знаеш, че за мен си като малка сестра.

— И аз се чувствам така — отвърна Еви и стисна ръката й. — Предполагам, че има няколко неща, за които искам да попитам, но те са толкова ужасно…

— По дяволите! — чу се възклицанието на Дейзи от другия край на стаята. Двете се обърнаха едновременно и я видяха да бута един от махагоновите шкафове. — Когато се облегнах на този рафт, чух странно изщракване и сред това цялото нещо започна да се отваря навън.

— Това е тайна врата — обясни Еви. — Има няколко такива врати и входове към клуба, за да се крият разни неща или да може някой да се измъкне незабелязано по време на полицейските проверки…

— Накъде ли води тази?

Притеснена, че по-нататъшните обяснения ще подтикнат любознателната Дейзи към изследване на коридора, Еви отвърна неопределено:

— О, едва ли ще искаш да отидеш там. В някой склад, убедена съм. По-добре я затвори, скъпа.

— Хм.

Докато Дейзи продължаваше да разглежда рафтовете, Еви и Анабел подновиха прекъснатия разговор.

— Всъщност — каза Еви, — лорд Сейнт Винсънт се съгласи на период от въздържание заради мен. Ако го издържи, двамата ще подновим съпружеските си отношения.

— Какво? — Сините очи на Анабел се ококориха. — Милостиви боже! За пръв път чувам думата „въздържание“ да се споменава във връзка със Сейнт Винсънт. Как успя да го накараш да се съгласи на това?

— Той каза… че ме желае достатъчно силно, за да се опита.

Анабел поклати глава с озадачена усмивка:

— Това изобщо не е типично за него. Изобщо. Той сигурно ще те измами.

— Най-вероятно. Но ми се струва, че намеренията му са искрени.

— Сейнт Винсънт никога не е бил искрен — възрази кисело Анабел.

Еви не можа да не си спомни с каква отчаяна страст я бе прегръщал Себастиан в тази същата стая. Накъсаното му дишане, поглъщащата нежност на устните му върху кожата й, дивата страст в гласа му, когато прошепна в ухото й: „Желая те повече, отколкото съм желал някоя на тази земя“.

Как да обясни всичко това на Анабел? Как да изрази с думи инстинктивното си доверие в него? Смешно бе дори да предположи, че тя, невзрачната Еви Дженър, може да стане обект на желанието на мъж като Себастиан, който можеше да избере всяка от най-красивите и опитни жени в Англия.

Освен това Сейнт Винсънт вече не бе същият човек, който се шляеше толкова високомерно из хемпширското имение на лорд Уестклиф. Нещо в него се бе променило и продължаваше да се променя. Дали причината не бе неуспешният опит да отвлече Лилиан? Или се беше случило по-късно, по време на мъчителното им пътуване до Гретна Грийн? А може би по някакъв начин бе свързано с клуба? От първия ден, в който се бе озовал тук, той бе започнал да се държи странно. В него се бе появила някаква целеустременост, сякаш желаеше да получи нещо, което сам не разбира…

— О, не! — рече мрачно Анабел, поглеждайки над рамото на Еви.

— Какво има? — Еви се обърна, проследявайки погледа на приятелката си.

Нямаше нужда от обяснения. Двете бяха сами в стаята. Един от шкафовете беше разместен. Както и можеше да се очаква, Дейзи не бе издържала на изкушението и беше минала през тайната врата.

— Накъде води тази врата? — попита Анабел, оставяйки с неохота недопития чай.

— Зависи накъде е тръгнала — отвърна намръщено Еви. — Там е като лабиринт — един коридор се разделя в две посоки и има тайни стълби, които стигат до втория етаж. Добре, че клубът не е отворен — това съществено ограничава кръга от неприятности, на които може да се натъкне.

— Не забравяй, че това е Дейзи Бауман — рече сухо Анабел. — Дори да се появи и най-малкият шанс да попадне в неприятност, тя няма да го пропусне.

 

 

Докато се промъкваше по тъмния коридор, Дейзи изпитваше почти същия възторг, както когато в детството си двете с Лилиан играеха на пирати в дома им на Пето Авеню. След уроците изтичваха в градината, две дяволчета с дълги плитки и къси роклички, въртяха обръчи или копаеха дупки в цветните лехи. Един ден им хрумна да си направят тайна пиратска пещера и прекараха цялото лято в проправянето на тунел в живия плет, който обграждаше имението. Рязаха и чупеха усърдно храсталаците, докато не направиха дълъг тунел, където можеха да пълзят напред-назад на четири крака. Организираха си тайни срещи в „пиратската пещера“ и държаха в нея дървена кутия, пълна със съкровища, в дупката, която бяха изкопали до къщата. Когато злодеянието им беше разкрито от ядосания градинар, който беше ужасен от осакатяването на живия му плет, Дейзи и Лилиан бяха наказани за седмици наред.

Усмихвайки се замечтано при спомена за любимата сестра, Дейзи почувства как я залива усещане за самота. Двете с Лилиан винаги бяха заедно, спореха, смееха се, дори се караха, но винаги се спасяваха една друга. Тя, естествено, се радваше, че Лилиан е намерила идеалния партньор в лицето на волевия Уестклиф… но въпреки това сестра й ужасно й липсваше. А сега, когато всичките й приятелки, включително Еви, се бяха омъжили, се чувстваше изключена от загадъчния свят на омъжените жени, част от който бяха станали те.

Движейки се опипом, Дейзи едва не се спъна в стъпалата, които внезапно се бяха появили под краката й. Отдолу идваше слаба светлина и тя се осмели да продължи напред. Приближавайки се към източника на светлината, тя забеляза, че той очертава малка врата. Зачудена какво ли има зад нея, Дейзи забави ход и чу странно почукване, което се повтаряше през къси паузи.

Изпълнено с любопитство, момичето леко натисна вратата. Тя се открехна и в коридора нахлу светлина. Дейзи пристъпи внимателно вътре и се озова в стая, в която имаше няколко маси със столове и бюфет с две огромни сребърни урни. Когато надникна зад вратата, тя видя източника на почукването. Един мъж оправяше част от повредената ламперия на стената, като с уверени удари забиваше пирони в дървото. Щом видя, че вратата се отваря, той бързо се изправи на крака и стисна здраво чука, сякаш се канеше да го използва като оръжие.

Това беше младият циганин с очи като на гладна пантера. Беше съблякъл сакото, жилетката и връзката си, и сега горната част на тялото му бе покрита единствено от тънка бяла риза, запасана на кръста. Видът му предизвика у Дейзи същата реакция, както и когато се бе появил горе: леко стягане в гърдите и лудо сърцебиене. Парализирана от мисълта, че е сама с него в стаята, Дейзи го гледаше с немигащи очи как бавно се приближава към нея.

Никога не беше виждала живо същество, надарено с такава екзотична красота… с кожа с цвят на тъмен мед, кехлибарени очи, обрамчени с гъсти черни мигли и смолисточерни къдри, падащи на челото му.

— Какво правите тук? — попита Роуън, като се приближи толкова, че Дейзи инстинктивно отстъпи назад. Лопатките й опряха стената. Досега никой мъж не се беше приближавал до нея с такава непринуденост. Той очевидно нямаше никаква представа от изискани маниери.

— Изследвам тайния коридор — отвърна тя, останала без дъх.

— И кой ви го показа?

Дейзи потрепери, когато Роуън се наведе над нея, опрял длани в стената от двете й страни. Той имаше малко по-висок от средния ръст, така че мургавата му шия се намираше на нивото на очите й. Опитвайки се да прикрие нервността си, тя леко си пое дъх и отговори:

— Никой, сама го намерих. Имате странен акцент.

— Вие също. Американка ли сте?

Дейзи кимна, останала без думи при вида на блещукащия диамант на ухото му. Усети формирането на някаква малка топка в корема си, наподобяваща отвращение, но от нея кожата й пламна и за своя огромна изненада тя откри, че се изчервява. Той се беше приближил дотолкова, че тя усети чистия му аромат на сапун, примесен с мирис на коне и кожа. Беше приятна миризма с мъжки привкус, много по-различна от тази на баща й, който винаги миришеше на одеколон, вакса за обувки и току-що отпечатани банкноти.

Смутеният й поглед се плъзна по голите му до лактите ръце и замръзна върху изображението на черен крилат кон, татуиран от вътрешната страна на дясната му ръка.

Забелязвайки хипнотизирания й поглед, Роуън свали ръката си, за да й покаже рисунката по-добре.

— Ирландски символ — промърмори той. — Хищен кон, наречен Пуука.

Абсурдно звучащата дума накара Дейзи леко да се усмихне.

— Може ли да се измие? — попита тя.

Той поклати глава и къдрите му паднаха върху забележителните му очи.

— Пуука прилича ли на Пегас от гръцката митология? — попита Дейзи, притискайки се колкото може повече към стената.

Роуън плъзна поглед по тялото й, нещо, което никой мъж досега не беше правил.

— Не. Той е много по-опасен. В очите му гори жълт пламък, с една крачка прескача планини и говори с дълбок човешки глас. В полунощ може да спре пред дома ви и да ви извика по име, ако иска да ви вземе със себе си. Ако се съгласите, той ще ви понесе по море и суша… И ако ви е съдено да се върнете, животът ви повече никога няма да е същият.

Дейзи почувства как по тялото й плъзнаха хиляди мравчици. Прииска й се да прекъсне този разговор и да побегне с всички сили оттук.

— Колко интересно — промърмори тя и се извърна на една страна между ръцете му, опитвайки се да открие ръба на скритата врата. С изненада установи, че той я е затворил и сега тя бе умело скрита зад дървената ламперия. Обхваната от паника, Дейзи опипа на няколко места в стената, опитвайки се да открие механизма, който я отваря.

Влажните й длани се притиснаха към ламперията, когато почувства как Роуън се приближава зад нея и устните му се допират до ухото й.

— Няма да я намерите. Има само едно място, откъдето се освобождава резето.

Горещият му дъх опари шията й, а при лекия допир на тялото му я заляха топли вълни.

— Защо не ми го покажете? — попита Дейзи, подражавайки на ироничната интонация на Лилиан, но гласът й прозвуча смутено и неуверено.

— А какво ще получа в замяна?

Сърцето на Дейзи заблъска в гърдите й като птичка в клетка. Обръщайки се с лице към него, тя заговори възмутено с надеждата, че така ще го постави на мястото му:

— Господин Роуън, ако намеквате, че аз… тогава вие сте най-неучтивият човек, който някога съм срещала.

Той не помръдна и на сантиметър. Белите му зъби проблеснаха в усмивка.

— Затова пък знам къде е вратата — напомни й той.

— Пари ли искате? — попита презрително тя.

— Не.

Дейзи преглътна с усилие.

— Значи волности? — Съзирайки недоумението му, тя поясни с пламнали бузи: — Искате да си позволите волности… прегръдка или целувка…

В златистите очи на Роуън заискриха опасни пламъчета.

— Да — промърмори той. — Бих си позволил волности.

Дейзи не можеше да повярва. Първата й целувка.

Винаги си я бе представяла като романтичен момент в някоя английска градина… На лунна светлина, разбира се… и някой светлокос джентълмен с момчешка усмивка ще й рецитира стихове, преди устните им да се срещнат. Това не трябваше да се случва в игрален клуб с някакъв си циганин — крупие. От друга страна тя бе на двайсет години и може би й беше дошло времето да започне да трупа опит.

Тя преглътна отново, опитвайки се да овладее учестеното си дишане, и погледна към гърдите му, които разкриваше разкопчаната риза. Кожата му сияеше като изопнат кехлибарен сатен, когато той докосна гърдите й с кокалчетата на пръстите си. Сигурно е било случайно, помисли си замаяно тя, докато зърната й леко се втвърдиха под кадифения корсаж. Дългите му пръсти се плъзнаха по лицето й.

Той се вгледа в тъмните езера на разширените й очи и прокара пръст по копринените й устни, докато те не се разтвориха и затрепериха. Другата му ръка се плъзна нежно по тила й, придържайки главата й… което изобщо не беше зле, защото целият й гръбнак като че ли се разпадаше като разтопена захар. Той наведе глава и нежно погали устните й със своите, и по тялото на Дейзи плъзна възхитителна топлина. Неспособна да се противи на желанието си да се притисне с цялото си тяло към него, тя се вдигна на пръсти, вкопчи се в твърдите му рамене и почувства как ръцете му я обгръщат.

Когато той най-после вдигна глава, Дейзи с ужас откри, че се е вкопчила в него като удавник за плаващо дърво. Дръпна рязко ръцете си и отстъпи колкото се може назад. Объркана и засрамена от реакцията си към тялото му, тя погледна намръщено в езическите му очи.

— Нищо не почувствах — рече студено момичето. — Макар че заслужавате признание за старанието. А сега ми покажете къде е…

От гърлото й се изтръгна изненадан писък, когато той отново се наведе към нея и тя осъзна със закъснение, че мъжът е приел презрителните й думи като предизвикателство. Този път устните му бяха по-настоятелни. С невинна изненада тя почувства коприненото докосване на езика му и цялото й тяло се изпълни със сладостно усещане. Потрепери, докато той внимателно изследваше устата й… сякаш вкусът й бе нещо великолепно.

Като завърши целувката с леко докосване до устните й, Роуън се отдръпна и я погледна дръзко, предлагайки й безмълвно да признае очевидното. Дейзи се опита да се овладее.

— Отново нищо — рече тя със слаб гласец.

Този път той я притисна плътно към тялото си. Дейзи никога не бе предполагала, че целувката може да е толкова дълбока и всепоглъщаща. Твърдите му гърди се притискаха към нейните, устните му я дразнеха и галеха, докато момичето не затрепери като див звяр в ръцете му. Когато Роуън се откъсна от устните й, тя остана напълно неподвижна и отпусната; цялото й същество бе погълнато от усещанията, които я влачеха незнайно накъде.

Дейзи отвори очи и вдигна към него замаяния си поглед. Трябваха й няколко секунди, за да дойде на себе си.

— Това… това беше много по-добре — успя да произнесе с достойнство тя. — Радвам се, че успях да ви научи на нещо.

После му обърна гръб, но не и преди да види ухилената му физиономия. Той протегна ръка, натисна скрития механизъм на вратата и я отвори.

Дейзи се смути, когато го видя да тръгва заедно с нея по тъмния коридор и след това я придружи по тесните стълби; водеше я с такава увереност, сякаш можеше да вижда като котка в тъмното. Когато стигнаха до последното стъпало, откъдето се виждаше полуотворената врата към читалнята, двамата се спряха едновременно.

Почувствала, че трябва да каже нещо, Дейзи промърмори:

— Сбогом, господин Роуън. Предполагам, че повече няма да се срещнем. — Тя се надяваше искрено на това, защото не можеше да си представи как ще го погледне в очите.

Кам се наведе над рамото й, докато устните му не погъделичкаха ухото й.

— Може би някоя нощ ще се появя под прозореца ви — прошепна той, — и ще ви изкуша да препуснете заедно с мен през морета и земи.

След тези думи отвори вратата, избута внимателно Дейзи в стаята и отново я затвори. Тя се изправи пред Анабел и Еви, примигвайки объркано.

— Трябваше да се досетя, че нямаше да устоиш на тайната врата — рече сухо Анабел. — Къде отиде?

— Еви беше права — отвърна Дейзи с пламнали бузи. — Не ме отведе до място, където бих искала да отида.