Лайза Клейпас
Дявол през зимата (19)

Деветнадесета глава

Еви се измъчваше от съмнения относно решението и да не позволява на д-р Хамънд да направи кръвопускане на Себастиан. След тръгването му състоянието на Сейнт Винсънт се влоши, раната се възпали още повече, треската се усили. Към полунощ започна да бълнува. Очите му светеха като на демон върху зачервеното лице и той гледаше Еви, без да я разпознава, бърбореше нечленоразделно, а малкото неща, които тя успяваше да разбере, караха сърцето й да се свива от мъка.

— Успокой се — шепнеше понякога тя, — успокой се, Себастиан. — Но отчаяният монолог не спираше и накрая Еви се примири. Стиснала ръката му между дланите си, търпеливо слушаше горчивата му изповед. В съзнание Себастиан никога не би допуснал, когото и да било до незащитения си вътрешен свят. Но Еви знаеше, може би по-добре от всеки друг, какво означава да живееш в абсолютна самота… изпълнен с копнеж за близост, за сродна душа. И осъзнаваше дълбочината на пропастта, в която го бе тласнала самотата му.

След известно време гласът му се снижи до накъсан шепот. Еви смени влажната кърпа на челото му и намаза напуканите му устни. Притисна ръка към бузата му, обрасла със златиста остра брада. В делириума си Себастиан се притисна към меката й длан. Красиво, греховно, измъчено създание. Според мнозина не беше редно да се грижи за такъв мъж. Но докато гледаше безпомощната му фигура, тя разбра, че никой мъж няма да означава за нея толкова много, колкото Себастиан… защото въпреки всичко той бе готов да даде живота си за нея.

Тя се вмъкна под завивките до него, отпусна ръката си върху брачната халка, която проблясваше между косъмчетата на гърдите му, и си позволи да задреме за няколко часа.

Когато се пробуди на разсъмване, забеляза, че той лежи напълно вцепенен.

— Себастиан? — Тя го погали по лицето и шията. Гореше целият. Струваше й се невъзможно човешката кожа да пари толкова. Еви скочи от леглото, изтича до камбанката и яростно задърпа шнура.

С помощта на Кам и прислужниците тя застла леглото с водонепроницаем плат и покри тялото на мъжа си с напълнени с лед торбички. Себастиан продължаваше да лежи неподвижен и безмълвен, без да реагира по никакъв начин на случващото се. Температурата му спадна малко, събуждайки краткотрайна надежда у Еви, но скоро отново започна неумолимо да се покачва.

Кам, който беше поел и задълженията на Себастиан в клуба, изглеждаше също толкова измъчен, колкото и Еви. Все още облечен във вечерните си дрехи, със сива вратовръзка, която се поклащаше свободно на шията му, той се приближи до Еви, която седеше на ръба на леглото.

Досега никога не бе изпитвала такова отчаяние. Дори в най-лошите времена, при пребиваването й в дома на Мейбрикови, надеждата не я беше напускала. Но Еви чувстваше, че ако Себастиан умре, тя никога повече нямаше да може да се наслаждава на каквото и да било.

Той беше първият мъж, с когото бе успяла да преодолее свенливостта си. И от самото начало се беше грижил за нея така, както никой друг. Сещайки се за първата гореща тухла, която бе подложил под краката й по време на онова адско пътуване до Шотландия, тя се усмихна безрадостно.

— Не знам какво още можем да направим — прошепна тя, загледана във восъчнобледото лице на съпруга си. — Всеки доктор, когото повикам, ще поиска да му пусне кръв, а аз му обещах, че няма да го позволя.

Кам протегна ръка и отмести мръсните кичури коса от лицето й.

— Баба ми беше лечителка — каза замислено той. — Помня, че промиваше раните със солена вода и ги налагаше със сушен мъх. А когато имах треска, ме караше да дъвча грудки на цветето съмни-мръкни.

— Съмни-мръкни — промърмори глухо Еви. — Никога не съм го чувала.

Той прибра един непокорен кичур зад ухото й.

— Расте край блатата.

Еви се отдръпна от ръката му, смутена от неизмитата си глава, особено като знаеше колко голямо значение придават циганите на личната хигиена. Противно на популярните схващания много ромски ритуали бяха свързани с измиването и почистването.

— Мислиш ли, че можеш да намериш малко?

— Съмни-мръкни?

— И от мъха.

— Сигурно, ако разполагам с достатъчно време.

— Не мисля, че ни е останало много време — отвърна Еви и гласът й потрепери. Ужасена, че може да изгуби контрол над емоциите си, тя се изпъна в стола и избегна утешаваща ръка на Кам. — Не… добре съм. Просто… намери всичко, което според теб може да помогне.

— Скоро ще се върна — чу тя тихия му глас и той излезе от стаята.

Еви остана да седи до леглото на мъжа си в състояние на мъчителна нерешителност, осъзнавайки, че сигурно трябва да се погрижи за нуждите на собственото си тяло от сън, храна и хигиена, но не се решаваше да остави Себастиан дори за няколко минути. Не искаше да се върне и да открие, че докато я е нямало, той си е отишъл.

Опита се да проясни съзнанието си, за да вземе някакво решение, но мозъкът й отказваше да работи. Прегърбена на стола, тя гледаше своя умиращ съпруг. Душата и тялото й бяха натежали толкова, че всяка мисъл или действие й се струваха невъзможни. Не осъзнаваше какво става в стаята, не забелязваше никого около себе си, само слабото повдигане и отпускане на гърдите на Себастиан. Но постепенно долови нечие присъствие, някой стоеше до стола й. Той излъчваше енергия и жизнена сила, които изглеждаха не на място в болничната атмосфера на стаята. Еви повдигна изморено глава и съзря загриженото лице на лорд Уестклиф.

Без да каже нито дума, той протегна ръце и я изправи, подкрепяйки я, когато се олюля.

— Доведох някого — тихо рече той. Погледът на Еви се плъзна из стаята и се спря на втория посетител.

Това беше Лилиан Бауман, лейди Уестклиф, ослепителна във виненочервената си рокля. Светлата й кожа беше леко помургавяла под силното италианско слънце, черните й коси бяха събрани в кок, скрит под модна копринена мрежа, обшита с мъниста. Лилиан беше висока и слаба, просто създадена за живот, пълен с приключения. Макар и не толкова романтично красива като Анабел Хънт, Лилиан притежаваше изразителните черти и ярка външност, които издаваха в нея американката дори повече, отколкото нюйоркския й акцент.

От всичките си приятелки Еви беше най-близка с Лилиан. Тя не притежаваше майчинската мекота на Анабел или сияйния оптимизъм на Дейзи… и винаги бе смущавала Еви с острия си език и прямотата, граничеща с рязкост. Но на Лилиан винаги можеше да се разчита в трудни моменти. И сега й бе достатъчен един поглед към измъченото лице на Еви, за да се приближи до нея и да я прегърне.

— Еви — рече нежно Лилиан, — в какво си се забъркала?

Еви бе завладяна от чувство на изненада и радост от срещата с приятелката й, която не очакваше да види. Очите й запариха, гърлото се стегна мъчително и тя заплака. Лилиан я стисна в обятията си.

— Трябваше да видиш моята реакция, когато Анабел и Дейзи ми разказаха какви си ги свършила — каза тя, потупвайки нежно Еви по гърба. — Едва не припаднах, а после стоварих върху главата на Сейнт Винсънт всички възможни проклятия заради това, че се е възползвал от положението ти. Изкушавах се да дойда тук и лично да го застрелям. Но по всичко личи, че някой ми е спестил труда.

— Обичам го — успя да произнесе Еви между риданията си.

— Не може да бъде — отсече Лилиан.

— Обичам го и не мога да си представя, че ще го изгубя, както изгубих баща си. Няма да го преживея… ще полудея…

Лилиан въздъхна.

— Само ти си способна да се влюбиш в толкова подъл и егоистичен тип, Еви. Е, той, разбира се, не е лишен от привлекателност… но по-добре се насочи към някой друг, който ще е способен да отвърне на любовта ти.

— Лилиан — изхлипа възмутено Еви.

— Добре де. Предполагам, че не е прилично да обиждам човек, който лежи на смъртно легло. Ще трябва да си сдържам езика до идването на по-добри времена. — Тя се отдръпна и се вгледа в разплаканото лице на Еви. — Дейзи и Анабел също искаха да дойдат. Но Дейзи, като неомъжена, не може дори да кихне без компаньонка. А Анабел се изморява бързо заради положението си. Но нищо, ние с Уестклиф сме тук и ще се погрижим всичко да бъде наред.

— Няма да можете — изхлипа Еви. — Раната му… той е толкова зле… струва ми се, че е изпаднал в к-кома…

Прегръщайки Еви, Лилиан се извърна към мъжа си и го попита със звучен глас, абсолютно неподходящ за стая на болен:

— Той в кома ли е, Уестклиф?

Наведеният над Себастиан граф я изгледа иронично:

— Едва ли някой би могъл да остане в кома при шума, който вдигнахте тук. Всъщност, ако е в кома, няма да чува нищо. А той определено се размърда, когато ти извика.

— Не съм викала, а повиших глас, за да привлека вниманието ти — поправи го Лилиан. — Това са различни неща.

— Нима? — попита меко Уестклиф и свали одеялото до хълбоците на Себастиан. — Толкова често повишаваш глас, че няма как да го разбера.

Лилиан се засмя и пусна Еви.

— Всяка жена, омъжена за вас, милорд, ще е принудена да повишава глас… Господи, какъв ужас! — възкликна тя, когато Уестклиф размота превръзката.

— Да — съгласи се мрачно той, гледайки възпалената, гноясала плът.

Еви веднага се озова до леглото, бършейки мокрите си бузи. Винаги готов, Уестклиф извади от джоба си чиста носна кърпа и й я подаде. Тя избърса очите си и си издуха носа, след което погледна съпруга си.

— В безсъзнание е от вчера следобед — каза тя на Уестклиф с треперлив глас. — Не позволих на д-р Хамънд да му пусне кръв… Себастиан не искаше. Но сега ми се ще да му бях разрешила. Може би щеше да се почувства по-добре. Просто… не можех да позволя да се прави нищо против волята му. Начинът, по който ме погледна…

— Едва ли щеше да се почувства по-добре — прекъсна я Уестклиф. — Това може би щеше да го довърши.

Лилиан се приближи и потрепери при вида на ужасната рана и неестествената бледнота на Себастиан.

— Тогава какво може да се направи за него?

— Господин Роуън предложи да промием раната със солен разтвор — каза Еви, покри внимателно раната и придърпа одеялото над гърдите на Себастиан. — Освен това знаел за някакво растение, което сваля температурата. Отиде да го потърси.

— Можем да я намокрим с чеснов сок — предложи Лилиан. — Бавачката ми го използваше при одрасквания и порязвания, така зарастваха по-бързо.

— Старата ми икономка, госпожа Феърклот, използваше оцет — промърмори Уестклиф. — Ужасно пареше — но вършеше работа. Мисля, че можем да използваме комбинация от трите и да добавим малко терпентин.

Лилиан го изгледа недоверчиво:

— Това не е ли борова смола?

— Дестилирана — отвърна Уестклиф. — Виждал съм да лекува гангрена. — Той обърна жена си към себе си и я целуна по челото. — Ще се постарая да събера нужните съставки и ще определя пропорциите — каза графът. Лицето му бе сериозно, но в очите му проблесна топлина. — Междувременно оставям ситуацията в умелите ти ръце.

Лилиан оправи яката на ризата му, докосвайки с пръсти загорялата му шия.

— По-добре побързай. Ако Сейнт Винсънт дойде на себе си и установи, че се намира в моя власт, няма да се изненадам, ако издъхне на място.

Двамата се усмихнаха един на друг и Уестклиф излезе от стаята.

— Нагло, самонадеяно създание — заяви Лилиан, изпращайки съпруга си с поглед. — Господи, обожавам го.

Еви се олюля.

— А вие как…

— Имаме много да си говорим, скъпа — прекъсна я делово Лилиан. — Но се налага да го отложим за по-добри времена. Полумъртва си от умора и, честно казано, няма да е зле да си вземеш една вана. — Тя се огледа в търсене на камбанката, намери я в ъгъла и дръпна шнурчето. — Ще наредя да ти приготвят една. Ще се изкъпеш и после ще изпиеш един чай с препечени филийки.

Еви поклати глава и отвори уста, за да възрази, но Лилиан решително я пресече:

— Аз ще наглеждам Сейнт Винсънт.

Еви погледна предпазливо, чудейки се защо й трябва да се грижи за човека, който се беше опитал да я отвлече. Лилиан не беше склонна да прощава лесно и макар Еви да бе сигурна, че приятелката й няма да причини вреда на безпомощния болен, тя не можеше да не изпитва безпокойство, оставяйки Себастиан на милостта й.

— Не мога да повярвам, че си готова… след онова, което направи той…

Лилиан се усмихна накриво.

— Не го правя заради него. А заради теб. И заради Уестклиф, който незнайно защо не го смята за съвсем пропаднал. — Тя нетърпеливо завъртя очи при вида на нерешителността, която се изписа върху лицето на Еви.

— За бога, Еви, върви вземи вана. И направи нещо с косата си. И може да не се притесняваш за Сейнт Винсънт. Ще се погрижа за него така, както бих се грижила за собствения ми мъж.

— Благодаря — прошепна Еви и очите й отново се насълзиха.

— О, Еви… — Лицето на Лилиан омекна и на него се изписа нетипично за нея състрадание. Тя се пресегна, прегърна отново Еви и залепна в косата й. — Той няма да умре, можеш да ми вярваш. Само добрите хора умират ненавременно. — Тя тихо се засмя. — Докато егоистичните копелета като Сейнт Винсънт живеят, за да измъчват вечно останалите хора.

 

 

С помощта на прислужницата Еви се изми и се преоблече в дневна рокля, която можеше да се носи без корсет. Без да изчака косата й да изсъхне, тя я заплете на плитка, която пусна свободно на гърба си, и си обу плетени чехли. Когато се върна при Себастиан, установи, че Лилиан е подредила стаята и е дръпнала пердетата. На кръста си като престилка бе завързала парче плат, което бе изцапано, също като горната част на роклята й.

— Накарах го да изпие малко бульон — обясни Лилиан. — Дяволски много време ми трябваше, за да го убедя да го преглътне — което си е истинско чудо, като се има предвид, че се намираше в полусъзнание. Но не се успокоих, докато не излях цялата чаша в гърлото му. Мисля, че отстъпи само защото ме помисли за някакъв кошмар, който ще изчезне, ако удовлетвори капризите ми.

От предишната утрин Еви не бе успяла да прилъже Себастиан да изпие каквото и да било.

— Ти си просто чудесна…

— Да, да, знам. — Лилиан небрежно махна с ръка, смутена от похвалата. — Току-що донесоха твоята храна — ето я там, на масата до прозореца. Варени яйца и препечени филийки. Изяж всичко, скъпа. Не ми се иска и при теб да прилагам сила.

Еви послушно седна на масата и заби зъбите си в намазаната с масло филийка, а Лилиан смени влажната кърпа върху лицето на Себастиан.

— Трябва да призная — каза тя, — че ми е трудно да презирам човек, когато той се намира в толкова безпомощно състояние. А и в негова полза говори фактът, че сега той лежи тук ранен, а не ти. — Лилиан седна на стола до леглото и хвърли любопитен поглед към Еви. — Интересно, защо го е направил? Та той е егоист до мозъка на костите си. Такива като него не се жертват заради другите.

— Съвсем не е толкова лош, колкото си мислиш — възрази Еви, отпивайки от горещия чай.

— Уестклиф смята, че Сейнт Винсънт се е влюбил в теб.

Еви се задави и не посмя да отмести поглед от чая си.

— З-защо мисли така?

— Познава Сейнт Винсънт от малък и го разбира много добре. Освен това вижда своеобразна логика в това, че в края на краищата точно ти успя да покориш сърцето му. Казва, че точно в момиче като теб се въплъщават… хм, как точно се изрази?… Не си спомням думите му, но беше нещо като… точно в теб се въплъщават най-съкровените мечти на Сейнт Винсънт.

Еви усети как се изчервява, а в измъчените й гърди припламна лъч надежда, примесен с болка. Тя се опита да отговори иронично:

— Според мен мечтите му са свързани с това да съблазни колкото се може повече жени.

Устните на Лилиан потрепнаха в усмивка.

— Скъпа, за Сейнт Винсънт това не е мечта, а реалност. А ти вероятно си първата мила и порядъчна жена, с която се е сблъсквал.

— Прекарал е доста време с теб и Дейзи в Хемпшир напомни й Еви.

Думите й като че развеселиха Лилиан още повече.

— Аз съвсем не съм мила, нито пък сестра ми. Само не ми казвай, че досега не си го усетила.

Точно когато Еви приключи със закуската, в стаята влязоха лорд Уестклиф и Кам, натоварени с купи, шишета, отвари и купчина странни пакети. Следваха ги прислужници с метални кани и купчини сгънати кърпи. Въпреки че Еви искаше да помогне, те й казаха да се отдръпне, докато подреждаха предметите край леглото и увиха бедрата и хълбоците на Себастиан с кърпи, оставяйки открита само раната.

— Няма да е зле, ако първо му дадем малко морфин — каза Уестклиф, докато намотаваше ленен плат около една дървена палка, оформяйки нещо като голям тампон с дръжка. — Процедурата сигурно ще му причини повече болка от самия изстрел.

— Ще се опитам да го накарам да го преглътне — обади се Лилиан. — Нали нямаш нищо против, Еви?

— Не, аз сама. — Еви се приближи до леглото и отмери доза морфин. Кам се приближи до нея и й подаде един пакет, пълен с нещо като тъмнозелена пепел.

— Цветето съмни-мръкни — каза той. — Намерих го в първата аптека, която посетих. Мъха намерих малко по-трудно, но също успях да донеса.

Еви опря рамото си в него с мълчалива благодарност.

— Какво количество трябва да му дам?

— За човек с неговите размери мисля, че трябва да са поне две лъжици.

Еви разбърка две лъжици от праха в чашата с кехлибареното лекарство, превръщайки го в черно. Несъмнено на вкус беше още по-ужасно, отколкото на вид. Оставаше й само да се надява, че Себастиан ще се съгласи да изпие тази гадост и ще успее да я задържи в стомаха си. Тя се настани на леглото до него и погали помътнелите му коси и пергаментовата кожа на лицето му.

— Себастиан — прошепна тя, — събуди се. Трябва да изпиеш малко лекарство…

Той не се събуди дори когато тя подпъхна ръката си под главата му и се опита да я повдигне.

— Нищо няма да се получи — разнесе се гласът на Лилиан зад гърба й, — твърде си внимателна, Еви. Трябваше да го разтърся здраво, преди да се разбуди достатъчно, че да поеме малко бульон. Нека ти покажа. — Тя се настани на леглото до Еви и разтърси няколко пъти изпадналия в безсъзнание мъж; накрая той изстена, полуотвори очи и ги погледна, без да ги разпознава.

— Себастиан — рече нежно Еви, — трябва да ти дам малко лекарство.

Той се опита да се извърне, но притисна ранената си страна; болката предизвика силна реакция. Еви и Лилиан излетяха от леглото, съборени от размаха на ръката му.

— Ох! — промърмори Лилиан, озовавайки се на пода, а Еви едва успя да запази съдържанието на чашата.

Себастиан започна да стене и се отпусна върху леглото, като трепереше целият и дишаше тежко. Макар съпротивата му да усложняваше нещата, Еви се зарадва на тази демонстрация на сила, която предпочиташе пред смъртното вцепенение, в което се бе намирал доскоро.

Но Лилиан не споделяше радостта й.

— Ще се наложи да го вържем — рече делово тя, — иначе няма да успеем да го удържим, когато започнем да обработваме раната.

— Не искам… — започна Еви, но за нейна изненада Кам се съгласи.

— Лейди Уестклиф е права.

Еви се изправи и подаде ръка на Лилиан, за да й помогне да стане. Себастиан отново затвори очи; пръстите му се сгъваха конвулсивно, сякаш се опитваха да хванат нещо невидимо. Невероятно как за няколко дни този изпълнен със сила мъж се бе превърнал в бледна сянка с напукани устни и тъмни кръгове под очите.

Тя щеше да направи всичко необходимо, за да му помогне. Решително грабна чистите кърпи и ги подаде на Кам, който стоеше от другата страна на леглото.

С мрачно изражение на лицето младият мъж започна да привързва ръцете и краката на Себастиан към рамката на леглото.

— Искаш ли да му дам лекарството? — предложи той на Еви.

— Не, аз сама — отвърна тя и отново седна на леглото. След като подпъхна една възглавница под главата му, за да я повдигне, тя стисна с пръсти носа му. Щом Себастиан отвори уста, за да си поеме дъх, изсипа гъстата течност в гърлото му. Той се задави, но за нейно удовлетворение погълна лекарството с минимални загуби. Кам вдигна вежди, впечатлен от ловкостта й, а Себастиан изруга и задърпа безпомощно завързаните си крайници. Еви се наведе над него и започна да го успокоява, като го галеше по главата и нашепваше нежни слова.

Когато той най-накрая утихна, тя вдигна глава и улови странния поглед на Лилиан. Кафявите й очи се присвиха и тя поклати леко глава, сякаш случилото се я беше изумило. Еви предположи, че за Лилиан, която познаваше Себастиан единствено като арогантния безделник и женкар, който се шляе из имението на Уестклиф, беше изненада да го види при подобни обстоятелства.

Междувременно Уестклиф успя да съблече сакото си и да запретне ръкави. Той започна да смесва съставките и в стаята се разнесе противна миризма. Лилиан, която бе особено чувствителна към миризми, сбърчи нос и потрепери.

— Това е най-ужасната смесица от миризми, с която съм се сблъсквала.

— Терпентинов екстракт, чесън, оцет — и няколко други добавки, които ни предложи аптекарят, сред които и розово масло — обясни Кам. — Освен това ни посъветва да сложим на раната медена лапа, за да попречим на гангрената.

Очите на Еви се разшириха, когато Кам отвори една дървена кутия и извади от нея месингова фуния и цилиндричен предмет с дръжка в единия край и нещо като игла в другия.

— К-какво е това? — попита тя.

— Аптекарят ни го даде. — Кам огледа критично инструмента с присвити очи. — Спринцовка. Когато му обяснихме какво смятаме да правим, човекът ни каза, че при толкова дълбока рана единственият начин да я облеем с течност е ако използваме това.

Уестклиф разположи върху масата различни приспособления, бурканчета с химикали и купчина нагънати парцали и кърпи; после се спря до леглото и погледна към двете жени.

— Процедурата ще е доста неприятна — каза той. — Така че ако някой има слаб стомах… — Погледът му се спря многозначително на Лилиан, която се намръщи.

— Аз имам, както знаеш много добре — призна тя. — Но ако се наложи, мога да го преглътна.

На безизразното лице на графа внезапно грейна усмивка.

— Засега ще ти го спестим, любов моя. Искаш ли да отидеш в друга стая?

— Ще седна до прозореца — отвърна Лилиан и бързо се отдалечи от леглото.

Уестклиф погледна към Еви с мълчалив въпрос.

— Къде да застана? — попита тя.

— От лявата ми страна. Ще ни трябват много парцали и кърпи, така че ако може при необходимост да сменяш замърсените…

— Да, разбира се. — Тя зае мястото си до него, а Кам застана от дясната му страна. Когато Еви погледна към смелия, устремен профил на Уестклиф, тя внезапно установи, че й е много трудно да повярва, че този силен мъж, който винаги я беше плашил, е готов да стигне чак дотук, за да помогне на приятеля, който го беше предал. Връхлетя я вълна от благодарност; тя не се сдържа и го подръпна за ръкава. — Милорд… преди да започнем, трябва да ви кажа…

Уестклиф наклони към нея тъмнокосата си глава.

— Да?

Той беше по-нисък от Себастиан и на Еви й бе достатъчно да се вдигне на пръсти, за да го целуне по слабата буза.

— Благодаря ви, че му помагате — каза тя, взирайки се в изненаданите му очи. — Вие сте най-достойният от всички хора, които познавам.

Лицето на графа поруменя под загара и за пръв път, откакто се познаваха, той като че ли не знаеше какво да каже.

Лилиан, която ги гледаше от другия край на стаята, се усмихна.

— Мотивите му не са чак толкова благородни — каза тя на Еви. — Сигурна съм, че се наслаждава на възможността буквално да сипе сол в раната на Сейнт Винсънт.

Въпреки шеговитите думи Лилиан пребледня и се вкопчи в дръжката на креслото, когато Уестклиф взе тънкия блестящ ланцет и започна внимателно да разрязва гнойната рана.

Независимо от дозата морфин, болката накара Себастиан да се гърчи и извива; лицето му се изкриви и от устните му се отрониха нечленоразделни звуци. Кам го притисна с цялото си тяло към дюшека, така че и най-малкото движение стана невъзможно. Но най-трудното започна, когато Уестклиф започна да обработва раната със солния разтвор. Себастиан издаде хрипкав вик и започна да се бори, но Уестклиф продължаваше да работи със спринцовката, докато разтворът, който се просмукваше в кърпите, не порозовя от прясна, чиста кръв. На точността на движенията му можеше да завиди всеки лекар. Като по чудо Еви успя да овладее собствения си шок и да действа със същата целеустремена съсредоточеност, която показваха Кам и Уестклиф. Тя методично събираше използваните кърпи и подпъхваше нови под хълбока на мъжа си. За огромно нейно облекчение скоро Себастиан изгуби съзнание и се отпусна, равнодушен към случващото се около него.

Когато възпалената рана се изчисти от гнойта, Уестклиф топна един тампон в приготвената предварително смес и внимателно я обработи. После се отмести и Кам предпазливо наложи болния участък с лапа от мъх, увита в муселин и напоена с мед.

— Готово — произнесе със задоволство младият човек, обърна се и отвърза ръцете и краката на Себастиан от леглото. — Оздравяването ще започне отвътре. Ще продължим да я сменяме няколко дни, след което ще махнем мъха и ще оставим кожата да заздравее. — С общи усилия те превързаха раната, омотавайки платнените ленти около кръста на Себастиан, след което смениха чаршафите.

Когато всичко свърши, Еви внезапно изгуби самообладание и започна да трепери от главата до пети от изпитаното напрежение. Тя забеляза с изненада, че Уестклиф изглежда уморен. Той въздъхна дълбоко и избърса потта от лицето си с чиста кърпа. Лилиан веднага се озова до съпруга си и го прегърна силно.

— Мисля, че трябва да сменяме лапата и превръзката два пъти дневно — каза Кам, без да се обръща към никого, докато миеше ръцете си със сапун и вода. — Ако треската не започне да минава до довечера, ще удвоим дозата от цветето съмни-мръкни. — Той махна с ръка на Еви да се приближи и изми и нейните ръце. — Той ще се оправи, скъпа. Докато графът промиваше раната, тя изобщо не изглеждаше толкова зле, колкото се опасявах.

Еви поклати леко глава, очаквайки покорно да измие ръцете й.

— Не мога да се утешавам с напразни надежди. Ако си позволя да повярвам… — Гласът й секна, когато внезапно й се стори, че подът се накланя под нозете й, и тя се опита да запази равновесие. Кам я подхвана и я вдигна на ръце.

— Край, отнасям те в леглото ти — обяви той и тръгна към вратата.

— Себастиан… — слабо запротестира тя.

— Ще се погрижим за него, докато ти си почиваш.

Еви нямаше сили да се съпротивлява; измъченото й тяло копнееше за почивка. Последното, което си спомняше, бе как Кам я слага в леглото и я покрива с одеяло, подпъхвайки го под тялото й като на малко момиче.

Щом топлината на тялото й започна да се събира под лъскавите, леденостудени чаршафи, тя потъна в мъртвешки сън.

 

 

Когато се събуди, самотна свещ, поставена на стол, осветяваше стаята, а на крайчеца на леглото седеше Лилиан. Тя изглеждаше изморена и беше облечена в омачкана рокля, а косата й беше вързана на опашка на тила.

Еви се надигна бавно и разтърка очите си.

— Вечер ли е вече? — попита тя с прегракнал глас. — Сигурно съм спала цял следобед.

Лилиан се усмихна мрачно.

— Спа ден и половина, скъпа. Двамата с Уестклиф се грижехме за Сейнт Винсънт, докато господин Роуън се оправяше с клуба.

Еви облиза пресъхналите си устни и седна изправена в леглото.

— Себастиан… как е той? — Сърцето й заби глухо в очакване на отговора.

Лилиан улови ръката й в своята и ласкаво я попита:

— Кои новини искаш да чуеш първо — добрите или лошите?

Еви поклати глава; не беше в състояние да каже нищо.

— Добре — каза Лилиан, — ще започна с добрите. Треската мина и раната вече не гнои. — Тя се усмихна и добави: — А лошата новина е, че ще се наложи да го търпиш до края на живота си.

Еви се разплака. Притиснала длани към очите си, тя трепереше от ридания, чувствайки как Лилиан стиска здраво ръката й.

— Да — разнесе се сухият й глас, — и аз щях да плача, ако той ми беше съпруг — но по съвсем различни причини.

Думите й накараха Еви да се засмее през сълзи и да поклати глава, без да сваля дланта си от насълзените си очи.

— Той в съзнание ли е? Говори ли?

— Да, и вече няколко пъти пита за теб, крайно недоволен, че отказах да те събудя още при първото му настояване.

Отпускайки ръце, Еви погледна приятелката си през пелената от сълзи.

— Сигурна съм, че не е искал да проявява неблагодарност — рече бързо тя. — След всичко, което направи…

— Няма нужда да се извиняваш вместо него — отвърна иронично Лилиан. — Познавам го доста добре. Точно затова не вярвам, че е способен да обича някой друг, освен себе си и, може би, съвсем мъничко — теб. Но ако той те прави щастлива, предполагам, че ще се наложи да изтърпя присъствието му. — Тя сбърчи нос и задуши въздуха в търсене на източника на неприятната миризма, като го откри върху ръкава на собствената си рокля. — Пфу… добре, че семейството ми притежава фабрика за сапун. Защото ще ми трябват поне стотина парчета, за да се избавя от вонята на проклетата лапа.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря за грижите, които положи за Себастиан — изрече с плам Еви.

Лилиан стана от леглото, разкърши се и сви рамене.

— Нищо особено! — последва бодрият й отговор. — Заслужаваше си. Сега Сейнт Винсънт ми е длъжник. Никога няма да може да ме погледне, без да се чувства унизен, че към го виждала гол и в безсъзнание в болничното му легло.

— Видяла си го гол? — попита Еви и веждите й се изстреляха почти до линията на косата.

— О! — отвърна с небрежен глас Лилиан. — Видях това-онова. Нямаше как, като се има предвид мястото на раната. — На излизане от стаята тя стрелна Еви с лукав поглед. — Трябва да призная, че слуховете, които са стигали до ушите ми… ни най-малко не са преувеличени.

— Какви слухове? — попита опулено Еви, но Лилиан само се засмя и излезе от стаята.