Лайза Клейпас
Дявол през зимата (2)

Втора глава

Останала сама, Еви затвори очи и въздъхна накъсано. Сейнт Винсънт напразно се притесняваше, че тя ще размисли. Сега, когато сделката беше сключена, нетърпението й да тръгнат на път беше сто пъти по-голямо от неговото. Достатъчно бе само да си помисли, че в този момент чичо Брук и чичо Перегрин я търсят из цял Лондон, за да потрепери от ужас.

В края на лятото, когато беше избягала от вкъщи, те я бяха заловили на входа на клуба на баща й. Когато каретата на чичо Перегрин я откара до тях, от разцепената й устна течеше кръв, едното й око беше насинено, а гърбът и ръцете й бяха покрити със синини. Следващите две седмици тя прекара заключена в стаята си на хляб и вода.

Никой, даже приятелките й Анабел, Лилиан и Дейзи не знаеха какво е принудена да търпи. Животът в дома на семейство Мейбрик беше същински кошмар. Мейбрикови, роднини на майка й, и семейство Стъбинс — сестрата на майка й Флорънс и съпругът й Перегрин — обединиха усилията си в желанието да сломят волята й. Съпротивата, с която се сблъскаха, ги разгневи и озадачи… а Еви беше не по-малко озадачена от тях. Самата тя не бе очаквала, че ще успее да изтърпи тормоза, безразличието и дори ненавистта, без да се пречупи. Може би все пак приличаше много повече на баща си, отколкото бяха предполагали. Айво Дженър беше боксьор, който се биеше с голи юмруци, а тайната на успеха му — на ринга и извън него — се криеше не в таланта, а в издръжливостта и упоритостта му. Сигурно беше наследила тези негови качества.

Еви искаше да види баща си. Копнееше за това толкова силно, че изпитваше почти физическа болка. Той бе единственият човек на света, който се интересуваше от съдбата й. Може и да не я бе обграждал с внимание, но тя знаеше, че изпитва към нея повече чувства, отколкото който и да е друг. Разбираше защо я бе поверил на грижите на Мейбрикови след смъртта на майка й. Игралният клуб не беше място, където да се отглежда дете. А семейство Мейбрик, макар и да не притежаваха титла, се смятаха за част от благородното съсловие. И въпреки това Еви не можеше да не си задава въпроси… Ако баща й знаеше как се държат с нея, дали щеше да постъпи по същия начин? Ако му беше хрумнало, че гневът на семейството, предизвикан от бунтарската постъпка на майка й, ще се излее върху беззащитното дете… всъщност нямаше смисъл да размишлява върху това точно сега.

Майка й беше починала, баща й беше болен, а имаше въпроси, които би искала да му зададе, преди да се разделят завинаги. Единственият й шанс да се измъкне от лапите на Мейбрикови беше да се довери на надменния аристократ, за който току-що се беше съгласила да се омъжи.

Еви беше изненадана с каква лекота бе успяла да се разбере със Сейнт Винсънт, който я смущаваше с изискания си вид. Висок, със златиста коса, леденосини очи и чувствена уста, той приличаше на паднал ангел, надарен с всички атрибути на мъжката красота, които Луцифер би могъл да измисли, за да погуби жените. Освен това беше безпринципен егоист, което сам бе доказал, опитвайки се да похити годеницата на най-добрия си приятел. Всъщност, реши Еви, точно такъв човек беше способен да се противопостави на роднините й.

Можеше да е сигурна, че от него щеше да излезе ужасен съпруг. За щастие, тя не таеше никакви илюзии по този въпрос. И тъй като не изпитваше към него никакви чувства, нямаше да й е трудно да си затваря очите пред прегрешенията му и да пропуска покрай ушите си обидите му.

Колко силно се различаваше това от браковете на приятелките й! При мисълта за тях Еви едва не се разплака. Едва ли щяха да останат приятелки, след като се омъжи. Тя подсмръкна и преглътна нежеланите сълзи. Защо да плаче? Може бракът със Сейнт Винсънт да не бе идеалният изход от положението й, но беше най-доброто, което успя да измисли.

Когато си представи гнева на лелите и чичовците си, когато разберяха, че тя — и състоянието й — са се изплъзнали от ръцете им, Еви изпита известно облекчение. Готова бе на всичко, за да се измъкне от властта им. И, разбира се, да се спаси от брака с онова страхливо нищожество Юстас, който до такава степен се беше отдал на лакомия и пиянство, че скоро нямаше да може да минава през вратата. Макар и да ненавиждаше собствените си родители, той никога нямаше да се осмели да се изправи срещу тях.

По ирония на съдбата в крайна сметка точно Юстас бе принудил Еви да избяга от къщи, когато се яви пред нея с годежния си пръстен.

— Ето — произнесе той със сконфузен вид, подавайки й златната халка с нефрит, — майка ми нареди да ти го дам. Имай предвид, че ако не го носиш довечера, ще останеш без ядене. Освен това тя каза, че другата седмица ще обявят годежа ни.

Това не беше съвсем неочаквано. След три сезона неуспешни опити да й намерят мъж с титла, роднините й стигнаха до извода, че бракът й няма да им донесе никаква изгода. И отчитайки факта, че скоро тя ще стане богата наследница, решиха да обсебят парите й, като я омъжат за някой от братовчедите й.

Думите на Юстас събудиха в нея такъв гняв, че цялото й лице пламна за миг. Това, всъщност, го накара да се разсмее и да каже:

— Леле, какъв вид придобиваш, като се изчервиш. Косата ти направо прилича на портокал.

Преглъщайки хапливия си отговор, Еви се опита да се успокои. Мислите кръжаха в главата й като листа, подхванати от силен вятър. Внимателно подбирайки думите, тя успя да изрече, почти без да заеква:

— Братовчеде Юстас… ако се съглася да се омъжа за теб… мога ли да разчитам на твоята подкрепа срещу родителите ти? Ще ми позволиш ли да видя баща си и да се погрижа за него?

Усмивката мигом изчезна от лицето на Юстас, пухкавите му бузи увиснаха. Той отмести поглед встрани и отвърна уклончиво:

— Те нямаше да се държат с теб така, ако не беше такова упорито същество.

Губейки търпение, Еви отново започна да заеква:

— Ще ми в-вземеш парите и н-няма да ми д-дадеш нищо в замяна…

— За какво ти е цялото това богатство? — попита презрително той. — Ти си плахо същество, което знае само да се крие по ъглите. Не ти трябват нито хубави дрехи, нито бижута… не можеш да водиш разговори, а и за леглото не ставаш. Трябва да ми благодариш, че съм се съгласил да се оженя за такова нищожество, но си твърде глупава, за да го оцениш!

— Аз… аз… — Еви беше толкова разгневена, че не можеше да накара устата си да произнесе нужните думи и само гледаше свирепо, опитвайки се да отговори.

— Каква идиотка! — нетърпеливо изръмжа Юстас и в пристъп на раздразнение хвърли пръстена на пода. Той подскочи, търкулна се и изчезна под дивана. — Виждаш ли какво ме накара да направя? Хайде, намери го, иначе ще останеш гладна. Ще отида да кажа на майка, че съм си свършил работата и съм ти го дал.

Еви остана без вечеря, но вместо да потърси изгубения пръстен, тя трескаво напъха каквото можа в една малка чанта. Измъкна се през прозореца на втория етаж, спусна се по улука и пресече на бегом двора. За неин късмет още щом изтича през портата, се натъкна на свободен файтон.

Сигурно за последен път бе видяла Юстас, помисли си Еви с мрачно удовлетворение. Той рядко посещаваше светските вечеринки. Колкото повече дебелееше, толкова по-рядко излизаше от дома. Никога нямаше да съжали за това, че беше избягала от него. Едва ли някога щеше да се опита да я вкара в леглото си… липсваше му онова качество, което деликатно наричаха „животинска страст“. Цялата му страст бе съсредоточена изключително върху яденето и пиенето.

Лорд Сейнт Винсънт, от друга страна, беше съблазнил и компрометирал твърде много жени. За разлика от много представителки на нежния пол, Еви не одобряваше подобно поведение. Но точно този факт щеше да послужи като гаранция, че никой няма да се усъмни в истинността на брака им.

При тази мисъл стомахът й се сви нервно. В мечтите си тя се виждаше омъжена за мил и чувствителен мъж, по момчешки весел и непосредствен. Той щеше да я обича и никога нямаше да се подиграва на заекването й.

Себастиан Сейнт Винсънт беше пълна противоположност на въображаемия й любим. В него нямаше нищо добро, чувствително или момчешко. Той приличаше по-скоро на хищник, който обичаше да си играе с плячката, преди да забие в нея зъбите си. Погледът на Еви се спря върху креслото, в което бе седял допреди малко, и тя ясно си го представи, осветен от пламъците на камината. Висок и слаб, той бе облечен с елегантна простота, която само подчертаваше изисканата му външност. Имаше гъсти, леко чупливи коси с цвета на тъмно злато, каквито се откриват само в средновековните икони, и светлосини очи, проблясващи като редките диаманти в огърлицата на древна императрица. Красиви очи, които не изразяваха никакви чувства, когато се усмихваше. Самата усмивка бе достатъчна, за да секне дъхът на всяка жена… чувствените, цинични устни, равните, бели зъби… О, Сейнт Винсънт беше зашеметяващ мъж. И го знаеше много добре.

Странно, но Еви изобщо не се страхуваше от него. Сейнт Винсънт беше твърде умен, за да разчита на физическо насилие в онези случаи, когато можеше да се размине само с няколко подходящо подбрани думи. Много повече се страхуваше от глуповатата жестокост на чичо Перегрин, да не говорим за злобните ръце на леля Флорънс, която с голямо удоволствие раздаваше парещи шамари и неприятни щипания.

Никога повече, закле се Еви, изтупвайки разсеяно мръсотията от полата си, насъбрана по време на спускането по улука. Изкушаваше се да си облече чистата рокля, която носеше в чантата си, оставена във фоайето. Но едва ли си струваше да се преоблича, след като скоро й предстоеше дълго пътуване и всичките й дрехи щяха да се изцапат много, преди да са стигнали до крайната цел на пътешествието им.

Вниманието й бе привлечено от движение край вратата. Еви вдигна поглед и видя пухкава камериерка, която я попита дали не желае да се освежи в някоя от стаите за гости. Размишлявайки печално, че момичето като че ли е свикнало с присъствието на сами жени в къщата, Еви последва прислужницата до една малка стая на горния етаж. Тя, както и всичко, което бе видяла досега в къщата, беше добре обзаведена и чиста. Стените бяха покрити със светли тапети, украсени с рисувани на ръка птици и китайски пагоди. За радост на Еви в преддверието имаше умивалник с течаща вода; канелките имаха формата на делфини, а съседната врата водеше към тоалетна.

След като удовлетвори личните си нужди, Еви отиде до умивалника, за да измие лицето и ръцете си, и да утоли жаждата си с вода, налята в сребърна чаша. После се върна в спалнята, търсейки гребен или четка. Не намери нищо, затова просто приглади с ръце събраната на главата й пищна коса.

Никакъв звук не я предупреди за нечие присъствие, но Еви внезапно усети, че не е сама в стаята. Обърна се рязко и видя Сейнт Винсънт, който я наблюдаваше, отпуснал небрежно главата си настрани. Прониза я странно усещане, сякаш по тялото й премина топла вълна. Тя внезапно почувства слабост и разбра, че е ужасно изморена. Дори мисълта за онова, което й предстоеше — пътуването до Шотландия, бързата сватба и консумацията на брака след това — беше изтощителна. Тя изпъна рамене и направи крачка напред, но заслепяващите искри, които избухнаха пред очите й, я накараха да се олюлее.

Еви тръсна глава, за да проясни зрението си, и забеляза, че Сейнт Винсънт стои до нея и я придържа за лактите. Намираше се толкова близо, че тя усещаше мириса му — слабият аромат на някакъв скъп одеколон, примесен с миризмата на чисто тяло, ленен плат и първокласна вълнена тъкан. Той излъчваше здраве и жизнена сила. Силно развълнувана, Еви примигна срещу лицето му, което се намираше по-далеч, отколкото бе очаквала. С изненада осъзна, колко е висок — много повече, отколкото й се беше сторило, докато го гледаше отдалеч.

— Кога сте яли за последен път? — попита той.

— Вчера сутринта… струва ми се…

Едната му светлокестенява вежда се повдигна.

— Само не ми казвайте, че роднините ви се опитват да ви уморят от глад? — Щом тя кимна с глава, той погледна нагоре. — С всеки изминал миг това става все по-мелодраматично. Ще кажа на готвача да приготви една кошница със сандвичи. Хванете ме под ръка, ще ви помогна да слезете долу.

— Нямам нужда от помощ, б-благодаря…

— Хванете ме под ръка — повтори Сейнт Винсънт с любезен, но непреклонен тон. — Няма да ви позволя да се свлечете по стълбата и да си счупите врата още преди да сме седнали в каретата. Богатите наследници не се намират под път и над път. Ще мине адски много време, преди да ви намеря подходяща заместница.

Докато слизаха надолу, Еви трябваше да признае, че е подценила състоянието си, и беше благодарна на Сейнт Винсънт за подкрепата. По някое време той я прегърна през талията, помагайки й да измине последните няколко стъпала. По кокалчетата на пръстите му все още се забелязваха следи от сблъсъка с лорд Уестклиф и Еви неволно се усъмни, че ако се стигне до бой, този разглезен аристократ ще успее да се противопостави на масивния й чичо. Тя потрепери и си пожела да се озоват в Гретна Грийн колкото се може по-бързо.

Потреперването й не остана незабелязано.

— Студено ли ви е? — попита Сейнт Винсънт, обгръщайки по-плътно талията й. — Или това са нерви?

— И-иска ми се да се махна от Лондон — отвърна Еви, — преди роднините ми да са ме намерили.

— А те имат ли някаква причина да смятат, че сте дошли при мен?

— О, н-не — увери го тя. — На никого няма да му хрумне, че съм способна на такава безумна постъпка.

Дори да не й се виеше свят, ослепителната му усмивка със сигурност щеше да я доведе до такова състояние.

— Добре, че суетата ми е непоклатима. Иначе досега да сте я унищожили.

— Сигурна съм, че има достатъчно жени, които да подхранват суетата ви. Едва ли имате нужда от още една.

— Винаги има нужда от още една, скъпа. Това ми е проблемът.

Той я отведе обратно в библиотеката, където тя поседна за няколко минути пред камината. Точно когато задряма в стола, Сейнт Винсънт се върна, за да я отведе навън. Сънена, тя го последва до лъскавата, лакирана в черно карета, която ги чакаше пред къщата, и Сейнт Винсънт пъргаво я вкара вътре. Тапицерията от кремав плюш беше изключително непрактична, но великолепна, и сияеше меко под светлината на малкия фенер, закрепен към тавана на каретата. Еви се отпусна на копринените възглавнички и изпита непривично чувство на удобство и благополучие. Семейството на майка й живееше според определени правила, които отхвърляха всякакви излишества. За Сейнт Винсънт, подозираше тя, излишествата бяха напълно нормални, особено когато ставаше дума за личното му удобство.

На пода лежеше кошничка, направена от тънки плетени кожени ремъци. Еви порови вътре и откри няколко обвити в салфетки сандвичи от маслен хляб с месо и сирена. Ароматът на пушено месо събуди в нея вълчи апетит и тя бързо изяде два сандвича, като едва не се задави в стремежа си да утоли глада си.

Разположилият се на отсрещната седалка Сейнт Винсънт я наблюдаваше с усмивка как довършва втория сандвич.

— По-добре ли се чувствате?

— Да, благодаря.

Той отвори вратичката на шкафчето, вградено в стената на каретата, и извади оттам кристална чаша и бутилка вино. После напълни чашата и я подаде на Еви. Тя отпи внимателно, за да опита вкуса му, след което жадно изпи сладката, с леко тръпчив вкус, напитка. На младите момичета рядко им позволяваха да пият вино, което не е разредено с вода. Още не беше успяла да изпие всичко, когато Сейнт Винсънт отново напълни чашата. Каретата потегли с леко поклащане и зъбите на Еви изтракаха леко върху ръба на чашата. Уплашена, че може да разлее виното по кадифената тапицерия, тя отпи голяма глътка и чу тихия смях на Сейнт Винсънт.

— Няма нужда да бързате, скъпа. Чака ни дълъг път.

Излегнат върху възглавниците, той изглеждаше като турски паша от любовните романи, които Дейзи Бауман обожаваше. — Кажете ми, какво щяхте да направите, ако не бях приел предложението ви? Къде щяхте да отидете?

— Сигурно щях да потърся убежище при Анабел и господин Хънт. — Лилиан и лорд Уестклиф бяха заминали на сватбено пътешествие, а нямаше смисъл да търси помощ от Бауманови… Въпреки че Дейзи я подкрепяше от все сърце, родителите й нямаше да пожелаят да се замесват в тази история.

— А защо не отидохте първо при тях?

Еви се намръщи:

— На семейство Хънт ще им е трудно, ако не невъзможно да попречат на чичо ми да ме върне обратно. Далеч в по-голяма б-безопасност съм като ваша съпруга. — Тя се чувстваше приятно замаяна от виното и се отпусна върху меките възглавници.

Сейнт Винсънт се наведе напред и посегна към обувките й.

— Без обувки ще ви е по-удобно — каза той. — Само, за бога, не се дърпайте. Нямам намерение да се нахвърлям върху вас в каретата. — Докато развързваше връзките, той продължи с копринен глас: — А дори и да имах подобно желание, едва ли щеше да има голямо значение, защото така или иначе скоро ще бъдем женени. — Той се усмихна, когато тя рязко дръпна обутия си в чорапче крак, и посегна към другата обувка.

Позволявайки му да я събуе, Еви се насили да се отпусне, макар че от докосването на пръстите му по тялото й пробягваха горещи вълни.

— Може да разхлабите малко и корсета си — посъветва я той. — Така пътуването ще е по-приятно.

— Не нося к-корсет — отвърна Еви, избягвайки погледа му.

— Нима? Боже! — Той плъзна опитен поглед по талията й. — Имате великолепна фигура, моме.

— Не обичам тази дума.

— Моля да ме извините… Свикнал съм да се обръщам към благородните дами като към жени с леко поведение и обратното.

— И подходът ви е успешен? — скептично се поинтересува тя.

— О, да — отвърна той с такова самодоволство, че тя не се сдържа и се усмихна.

— Вие сте у-ужасен човек.

— Няма да го отричам. Но както показва практиката, животът на ужасните хора се оказва по-добър, отколкото заслужават. А в същото време добрите като вас… — Той посочи с жест Еви, сякаш положението й служеше като потвърждение на тезата му.

— Може пък да не съм толкова добра, колкото си мислите.

— Надявам се да е така. — Светлите му, проблясващи очи се присвиха замислено. Еви забеляза, че миглите му, неприлично дълги за мъж, бяха с няколко отсенки потъмни от косата му. Въпреки височината и широките му рамене, в него имаше някаква котешка грация… приличаше на мързелив, но потенциално опасен тигър. — От какво е болен баща ви? — внезапно попита той. — Дочух някакви слухове, но нищо определено.

— Има туберкулоза — промърмори Еви. — Поставиха му диагнозата преди половин година и оттогава не сме се виждали. По-рано Мейбрикови ми позволяваха да го посещавам в клуба, тъй като не намираха особена вреда в това. Но миналата година леля Флорънс реши, че общуването с татко не помага за уреждането на подходящ брак и ми забрани да се виждам с него. Те искат да се правя, че той не съществува.

— Изумително — иронично произнесе той, кръстосвайки крака. — Откъде това неочаквано желание да се въртите около смъртния му одър? Искате да се убедите, че ви е споменал в завещанието си?

Пренебрегвайки подигравателния му тон, Еви се замисли над отговора.

— Когато бях малка, често ме пускаха при него — рече тя след кратка пауза. — Бяхме много привързани един към друг. Татко беше — и си остава — единственият човек, на когото не съм му безразлична. Обичам го. И не искам да умре сам. Можете да ми се присмеете, ако това ви забавлява. Все ми е едно. Вашето мнение не означава нищо за мен.

— Спокойно, мила моя. — В гласа му прозвуча искрено веселие. — Очевидно сте наследили характера на баща си. Случвало ми се е да видя как очите му проблясват по същия начин, когато се ядоса заради някоя дреболия.

— Познавате баща ми? — изненада се тя.

— Разбира се. Всички любители на развлеченията са прекарвали известно време при Дженър. Вашият баща не е лош човек, което не му пречи да избухва като барут. Но не мога да разбера как така една Мейбрик се е омъжила за кокни?

— Мисля, че това е била единствената възможност за майка ми да се измъкне от дома.

— Също като в нашия случай — отбеляза Сейнт Винсънт. — Не намирате ли определена прилика?

— Надявам се, че с това ще се изчерпи — отвърна Еви. — Била съм зачената скоро след сватбата, а после мама починала при раждането ми.

— Нямам намерение да ви надувам корема, ако вие не го желаете — рече примирено той. — Има немалко способи за избягването на нежелана бременност… качулки, сюнгери, промивки, да не споменаваме и онези хитри малки сребърни украшенийца, които могат… — Той млъкна при вида на изражението й и се разсмя. — Боже, очите ви станаха като паници! Изплаших ли ви? Не ми казвайте, че не сте чували за тези неща от омъжените ви приятелки.

Еви бавно поклати глава. Макар че Анабел Хънт с охота споделяше някои тайни от съпружеските отношения, тя никога не беше споменавала за начините за предотвратяване на бременността.

— Съмнява ме, че изобщо са чували за тях — рече тя и той отново се засмя.

— С огромно удоволствие ще ви просветя, щом се доберем до Шотландия. — Устните му се разтеглиха в усмивка, която сестрите Бауман някога бяха намирали за неустоима… очевидно не бяха забелязали пресметливия блясък в очите му. — Любов моя, а вие не допускате ли, че консумацията на брака ни може да ви хареса толкова много, че да ви се прииска да повторите?

С каква лекота се сипеха гальовните думи от устата му.

— Не — отвърна твърдо Еви. — Не допускам.

— М-м-м… — измърка Сейнт Винсънт. — Обожавам предизвикателствата.

— Не изключвам възможността брачната ни нощ да ми достави удоволствие — изрече Еви, гледайки го твърдо в очите, макар че бузите й пламнаха от смущение. — Дори се надявам да е така. Но това няма да ме накара да променя решението си. Защото знам кой сте вие и на какво сте способен.

— Скъпа моя… — произнесе почти нежно той, — тепърва ще научите най-лошото за мен.