Лайза Клейпас
Дявол през зимата (20)

Двадесета глава

Още преди да е изминала и седмица, Себастиан се превърна в най-ужасния пациент, който може да си представи човек. Той се възстановяваше с невероятна скорост, макар и недостатъчно бързо от негова гледна точка, и разстройваше себе си — както и всички останали, — нарушавайки всички приети граници. Той искаше да носи ежедневните си дрехи, да яде истинска храна… настояваше да става от леглото и да обикаля, накуцвайки, всички апартаменти и горните галерии, като упорито пренебрегваше отчаяните протести на Еви. Макар да знаеше, че не може да застави силата си да се върне, че за това ще е необходимо много време и търпение, той просто не можеше да се държи по друг начин.

През живота си никога не беше зависил от другите… а сега дължеше живота си на Уестклиф, Лилиан, Кам и най-вече на Еви… изпълваха го непознати чувства на благодарност и срам. Не можеше да ги погледне в очите, затова се криеше под маската на раздразнителност и нацупена арогантност.

Най-лоши бяха моментите, когато оставаше насаме с Еви. Всеки път, когато тя влизаше в стаята, той усещаше невидимата връзка, прилива на някакво непознато чувство, и отчаяно му се съпротивляваше, водейки изтощителна борба със самия себе си. Щеше да е по-лесно, ако успееше да се скара с нея, само за да установи необходимата дистанция между двамата. Но това беше невъзможно, тъй като тя парираше всичките му опити с търпение и безкрайна грижовност. Не можеше да я обвини, че очаква от него благодарност, защото тя никога не беше изявила такова желание. Не можеше да я обвини, че му досажда, защото се грижеше за него с мека деловитост и тактично го оставяше сам, докато самият той не я потърсеше.

Себастиан, който никога досега не беше изпитвал страх, се боеше от властта, която съпругата му имаше над него. Боеше се от собствената си потребност да я вижда непрекъснато, да чува гласа й. Жадуваше за докосването й, опиваше се от нежната ласка на пръстите й, която сякаш проникваше в плътта и кръвта му. Онова, което изпитваше, не можеше да се впише в рамките на сексуалното влечение… то представляваше някаква жалка зависимост, срещу която нямаше лек.

Допълнително го измъчваше мисълта, че Джос Булард се беше опитал да убие Еви, и пробуждаше в душата му едно диво и неподвластно на разума чувство. Той жадуваше кръвта на Булард. Искаше да разкъса копелето на парчета. Фактът, че лежи безсилен в леглото, докато Булард обикаля свободен из Лондон, беше достатъчен, за да го подлуди. Изобщо не го успокояваха уверенията на полицейския инспектор, който се занимаваше със случая, че се прави всичко възможно, за да бъде открит Булард. Затова Себастиан извика Кам в стаята си и му нареди да наеме още частни детективи, включително бивши служители на полицията, които да проведат по-щателно издирване. Междувременно не му оставаше нищо друго, освен да се ядосва на принудителното си бездействие.

Пет дни след утихването на треската Еви се разпореди да донесат вана в стаята. Докато Себастиан лежеше отпуснат в горещата вода, Еви го избръсна и му помогна да си измие косата. Когато вече беше чист и сух, той се върна в леглото със сменени чаршафи и позволи на съпругата си да превърже раната му. Дупката от куршума зарастваше толкова бързо, че бяха престанали да я налагат с мъх и сега просто я превързваха с чисти ленени превръзки, за да я запазят чиста. Тя все още често го болеше, но Себастиан знаеше, че след ден-два ще може да се върне към повечето си занимания. С изключение на любимото му, което, заради договорката с Еви, все още оставаше забранено.

Тъй като цялата рокля на Еви беше подгизнала от банята, тя отиде да се преоблече. От чиста опърничавост Себастиан беше звъннал със сребърното звънче до леглото му само две минути, след като тя бе излязла от стаята.

Еви веднага се върна, облечена с халат.

— Какво има? — попита обезпокоено тя. — Случило ли се е нещо?

— Не.

— Боли ли те раната?

— Не.

Изражението й се промени; безпокойството се смени с облекчение. Тя се приближи до леглото, взе внимателно звънчето от ръцете на Себастиан и го остави на нощната масичка.

— Нали знаеш — рече тя с обикновен тон, — че мога да махна езичето на този проклет звънец, ако не престанеш да го използваш без повод.

— Позвъних, защото имам нужда от теб — отвърна сприхаво Себастиан.

— Така ли? — попита тя с невероятно търпение.

— Завесите. Дръпни ги докрай.

— Не можеха ли да почакат?

— Тук е твърде тъмно. Трябва ми повече светлина.

Еви отиде до прозореца, дръпна настрани кадифените завеси и силуетът й се очерта на фона на бледата зимна светлина. С разпуснатата си коса и меки червени къдрици, които се спускаха до кръста, тя изглеждаше като излязла от картина на Тициан.

— Нещо друго?

— Нещо плава в чашата ми.

Еви пришляпа боса до леглото му, взе полупразната чаша с вода и внимателно я огледа.

— Нищо не виждам.

— Там е — отвърна намусено Себастиан. — Трябва ли да го обсъждаме, или ще ми донесеш прясна вода?

Преглъщайки хапливия отговор с впечатляващо самообладание, Еви отиде до умивалника, изля съдържанието на чашата и наля прясна вода. После се върна при леглото, остави чашата на масичката и погледна очаквателно съпруга си.

— Това ли е всичко?

— Не. Превръзката ми е твърде стегната. А свободният й край е подпъхнат отзад. Не мога да го стигна.

Като че ли колкото повече искания имаше той, толкова по-дразнещо търпелива ставаше Еви. Тя се наведе над него, накара го да се извърти леко и той усети как отпуска внимателно превръзката и отново подпъхва краищата й. От докосването на нежните й, хладни пръсти пулсът му се ускори. Един копринен кичур коса се плъзна по рамото му. Облягайки се отново назад, той трябваше да положи огромни усилия, за да прикрие радостта, която му доставяше присъствието й.

Вгледа се нещастно в лицето й… в красивите, извити устни, сатенената кожа, неустоимите лунички. Ръката й се отпусна леко върху гърдите му, над туптящото му сърце, и пръстите й се заиграха с халката.

— Свали я от мен — промърмори той. — Проклетото нещо ме дразни. Все ми пречи.

— Пречи на кое? — прошепна Еви, загледана в профила му.

Себастиан долови аромата на кожата й, на топла, чиста жена, и рязко се отдръпна, усещайки остро близостта й.

— Просто я свали и я остави на скрина — едва успя да каже той и въздъхна.

Еви пропусна думите му покрай ушите си, приседна на ръба на леглото и се наведе над него така, че краищата на разпуснатите й коси се докоснаха до гърдите му. Той не помръдна, но когато пръстите й погалиха брадичката му, усети как вътрешностите му се свиват.

— Добре съм те избръснала — отбеляза тя със задоволство в гласа. — Може да съм пропуснала едно-две места, но поне не съм ти нарязала кожата. Добре, че стоя неподвижен.

— Страх ме беше да помръдна — отвърна той и тя изсумтя развеселено.

Себастиан се обърна и погледна в смеещите й се очи, огромни и невероятно сини.

— Защо звъниш толкова често със звънчето? — прошепна Еви. — Самотен ли си? Трябва само да ми го кажеш.

— Никога не съм самотен — отряза я той с хладна увереност. За негова изненада тя не се отдръпна, само усмивката й стана насмешлива.

— Тогава може ли да си вървя? — попита го нежно.

Себастиан почувства как в него се разгаря предателска жар и тръгва по цялото му тяло.

— Да, върви — отвърна той и затвори очи, поглъщайки жадно аромата и близостта й.

Но Еви остана. В настъпилата тишина му се стори, че чува ударите на собственото си сърце.

— Искаш ли да разбереш какво си мисля, Себастиан? — попита най-накрая тя.

Наложи се да положи особени усилия, за да отвърне небрежно:

— Не особено.

— Мисля си, че ако изляза от тази стая, отново ще позвъниш. Но колкото и да звъниш, и колкото и пъти да се връщам, ти никога няма да си признаеш какво всъщност искаш.

Себастиан отвори очи… и разбра, че е направил грешка. Лицето й беше толкова близо, че меките й устни се намираха само на няколко сантиметра от устата му.

— Точно сега искам само малко покой — промърмори той. — Така че, ако не възразяваш…

Топлите й копринени устни се допряха до неговите и Себастиан усети възбуждащото докосване на езика й. Повлечен от вълната на желанието, той се потопи в наслада, каквато не бе изпитвал досега. Вдигна ръце, сякаш се канеше да я отблъсне, но вместо това улови главата й и се притисна към устните й в страстна целувка, изследвайки с език дълбините на устата й.

Когато Еви се отдръпна от него, Себастиан установи със срам, че диша тежко, като някой неопитен младеж.

Устните на Еви розовееха, леко подпухнали, а луничките й сияеха като златен прах върху пламналите бузи.

— Освен това си мисля — рече тя с равен глас, — че ще изгубиш облога ни.

Избликът на възмущение го накара да дойде на себе си. Той се намръщи:

— Нима смяташ, че съм в състояние да преследвам други жени? Освен ако не довлечеш някоя до леглото ми, едва ли ще успея…

— Няма да го изгубиш заради друга жена — прекъсна го Еви. С коварни пламъчета в очите тя посегна към реверите на халата си и започна бавно да разкопчава копчетата. Ръцете й леко трепереха. — Ще го изгубиш заради мен.

Себастиан я гледаше невярващо. Еви стана и халатът се свлече на земята, оставяйки я напълно гола. В прохладния въздух зърната й порозовяха и се напрегнаха. Беше отслабнала, но гърдите й бяха все така пълни и красиви, а бедрата й се разширяваха изящно под тънката талия. При вида на триъгълника от рижи косми между бедрата й Себастиан изпита силен пристъп на желание.

— Не сме се разбирали така. — Гласът му прозвуча странно дори в собствените му уши. — Това е измама.

— Никога не съм обещавала да не мамя — отвърна весело Еви. Когато се мушна до него под завивките, тя потреперваше от студ.

— Проклятие, нямам намерение да ти помагам. Аз… — Дъхът му със свистене излезе между зъбите, когато гъвкавото й тяло се притисна към неговото, а кракът й се плъзна между бедрата му. Себастиан се отдръпна рязко. — Аз… не мога, Еви. — Умът му трескаво търсеше начин да я разубеди. — Твърде съм слаб.

Нетърпелива и решителна, Еви обърна главата му към себе си.

— Горкичкият — измърка с усмивка тя. — Не се бой. Ще бъда нежна с теб.

— Еви — примоли й се с хриплив глас Себастиан, възбуден и вбесен едновременно. — Трябва да ти докажа, че мога да издържа три месеца без… О, не прави това! Мътните да те вземат, Еви…

Тя се скри под одеялото, обсипвайки с целувки гърдите и корема му. Себастиан се опита да седне, но изохка от силната болка в незаздравялата рана и отново се отпусна с пъшкане на леглото. Но после застена от съвсем друго усещане, когато тя се добра до напрегнатия му член и нежно допря носа си до връхчето му.

Очевидно бе, че не го е правила никога досега. Тя не знаеше нищо за техниката и съвсем малко за мъжката анатомия. Но това не й попречи да покрие невинно с целувки чувствителния ствол, ръководейки се от страстните стонове, които се изтръгнаха от гърдите на Себастиан. Топлите й ръце си играеха неопитно с тестисите му, докато експериментираше с устни и език; когато достигна до пулсиращата главичка на члена му, се опита да открие каква част от него може да побере в устата си. Себастиан се вкопчи в чаршафите и тялото му се изви в дъга, сякаш го разпъваха на решетка за мъчения. Заля го вълна от чувствено удоволствие, която изпращаше трескави сигнали към мозъка му, пречейки му да мисли.

Всички спомени за други жени се изтриха от съзнанието му… остана само Еви с червените си коси, които се бяха разпилели по корема му, с игривите си пръсти и устни, които го хвърляха в сладостна агония, несравнима с нищо, което бе изпитвал досега. Когато повече не можеше да сдържа стоновете си, тя го прекрачи и го яхна, плъзвайки се върху тялото му бавно, като затоплена от слънцето лъвица. Той успя да зърне за миг пламналото й лице, преди тя да потърси устата му и да впие устните си в неговите. Розовите връхчета на гърдите й се потъркаха в златистите косъмчета на неговите и тя измърка доволно, усещайки топлината на мъжкото тяло под нейното.

Дъхът му секна, когато ръката й се плъзна между бедрата им. Той беше толкова възбуден, че се наложи Еви внимателно да му помогне да намери входа към топлата й вътрешност.

— Не — промълви с усилие Себастиан, спомняйки си за даденото обещание. Не сега, Еви…

— О, престани. Не съм правила такива възражения след сватбата ни, а бях девствена.

— Но аз не искам… о, боже! Пресвета божа майко…

Тя бе поела главичката на члена му и сега се опита да го приеме още по-дълбоко в себе си. Усилията й да направи всичко безболезнено за него го възбудиха още повече, цялото му тяло пламна и настръхна. После дойде бавното, чудодейно плъзване, твърдостта сред мекотата.

Главата на Себастиан падна върху възглавницата, прикованият в лицето й поглед се замъгли от желание. Еви изпъшка доволно и затвори очи, съсредоточавайки се върху движенията. Твърде неопитна, за да намери нужния ритъм, тя се движеше внимателно, но докато разкошното й тяло се повдигаше и отпускаше, задълбочавайки проникването му, Себастиан неволно се включи, направлявайки действията й.

Еви не се съгласи веднага да се отпусне върху него с цялата си тежест, защото се страхуваше да не отвори раната му, но Себастиан обхвана лицето й в дланите си.

— Да — прошепна с дрезгав глас той. — Направи го така. Скъпа. Да. Движи се… ето така…

Еви ококори очи, оценявайки преимуществата на новата поза.

— О! — ахна тя и си пое дълбоко дъх. — О, така е толкова… — Гласът й секна, когато той започна да се движи в силни, ритмични тласъци.

Целият й свят се съсредоточи в мястото, където се докосваха влажните им тела. Дългите мигли на Еви се спуснаха, прикривайки замъглените й очи. Себастиан гледаше червенината, която бавно пълзеше по лицето й. Изпълнен с нежност, забави движенията си, за да й достави по-продължително удоволствие.

— Целуни ме — промълви хрипкаво той и когато тя се наведе по-близо, страстно притисна устните си към нейните.

Еви извика, потрепери и бедрата й се стегнаха, когато го пое изцяло в себе си. Себастиан се остави на пулсиращата й плът, дарявайки й целия екстаз, на който бе способен. Когато тя се отпусна върху тялото му, опитвайки се да си поеме дъх, той прокара ръце по мокрия й гръб и пръстите му нежно се плъзнаха в цепнатината между закръглените кълба на задничето й. За негово огромно удоволствие тялото й се изви и се притисна към неговото в безпомощна реакция. Ако сега имаше цялата си сила… о, какви неща щеше да прави с нея…

Вместо това се отпусна изтощен назад. Еви се повдигна и внимателно се плъзна до него. Силите му стигнаха дотолкова, че да загребе косата й в шепа и да я поднесе към лицето си, разтърквайки рижите къдри по бузата си.

— Ще ме убиеш — промърмори той и почувства докосването на устните й върху рамото си.

— След като изгуби облога — рече Еви с дрезгав глас, — ще трябва да измислим друга глоба, тъй като ти вече се извини на лорд Уестклиф.

Преди графът и съпругата му да напуснат клуба, Себастиан се беше насилил да произнесе разкайваща се реч пред Уестклиф и Лилиан, макар че едва не се задави с думите. После установи, че единственото по-лошо нещо от извинението е да получи прошка. Но умишлено бе избрал да го направи, докато Еви не е наблизо.

— Лилиан ми каза — рече Еви, сякаш прочела мислите му. Тя повдигна глава и му се усмихна сънено. — Чудя се каква ли да бъде новата глоба?

— Сигурно ще измислиш нещо — отвърна мрачно той и секунди след като затвори очи, потъна в дълбок, оздравителен сън.

 

 

Уестклиф дойде в клуба на следващата вечер и се изненада, когато научи, че Себастиан е слязъл в игралната зала за пръв път след стрелбата.

— Не е ли малко рано? — попита той, докато Еви го съпровождаше към частния им апартамент на втория етаж. В галерията дежуреше един от служителите, наети от Кам за усилване мерките за безопасност. Докато Булард беше на свобода, всички гости бяха наблюдавани с дискретно внимание.

— Толкова го е страх да не се показва безпомощен — отвърна намръщено Еви, — че изобщо не се щади. Освен това е убеден, че без неговото ръководство всичко ще се провали.

В тъмните очи на Уестклиф проблеснаха весели искри.

— Интересът на Сейнт Винсънт към това заведение изглежда напълно искрен. Признавам, че не очаквах от него да поеме подобна отговорност. Години наред водеше празен живот — непростимо разточителство, предвид умствените му способности. Но като че ли единственото, което му е трябвало, е да намери подходящо приложение за талантите си.

Двамата излязоха на балкона и се облегнаха на парапета, гледайки към игралната зала, пълна с народ. Еви зърна златистите проблясъци от косата на Себастиан; той седеше на ръба на бюрото, спокоен и усмихнат, и разговаряше с група мъже, които го бяха наобиколили. Постъпката му, с която бе спасил живота на Еви, беше предизвикала всеобщо възхищение и съчувствие, особено след като „Таймс“ бе представил действията му в героична светлина. Този факт, както и подновяването на приятелството му с могъщия граф Уестклиф, донесоха на Себастиан мигновена и широка популярност. Ежедневно в клуба пристигаха купчини покани за присъствието на лорд и лейди Сейнт Винсънт на балове, соарета и други обществени събития, които те отклоняваха заради траура.

Идваха също и напарфюмирани писма, надписани с женски почерк. Еви не се решаваше нито да ги отваря, нито да се интересува от подателките им. Купчината неразпечатани пликове растеше.

— Насъбрала ти се е цял куп кореспонденция — каза тя на Себастиан, докато закусваха в стаята му. — Писмата вече напълниха половината кантора. Какво да правя с тях? — После добави, усмихвайки се лукаво: — Мога да ти ги чета на глас, докато си почиваш.

Той присви очи.

— Изхвърли ги. Или по-добре ги върни неотворени.

Еви се опита да прикрие ликуването си, предизвикано от отговора му.

— Нямам нищо против да си пишеш с други жени — каза тя. — Повечето мъже го правят и това едва ли може да се счита за неприлично…

— Не и аз — отсече Себастиан и я погледна многозначително, сякаш искаше да се увери, че го е разбрала правилно. — Във всеки случай не сега.

Застанала до Уестклиф, Еви наблюдаваше мъжа си със собственическо удоволствие. Себастиан все още беше твърде слаб, макар апетитът му да се бе възстановил напълно, и елегантните дрехи му бяха доста свободни. Но раменете му бяха широки и цветът на лицето му беше здрав, а загубата на тегло само подчертаваше впечатляващите скули. И въпреки че се движеше внимателно, той не бе изгубил хищническата си грация, на която се възхищаваха жените, а мъжете се опитваха да имитират.

— Благодаря, че го спасихте — се чу да казва на Уестклиф тя, без да отмества поглед от съпруга си.

Графът я стрелна с поглед.

— Вие го спасихте, Еви, в нощта, когато му предложихте да се ожени за вас. Предполагам, че това е доказателство, че дори моментите на лудост понякога довеждат до положителни резултати. Ако нямате нищо против, бих искал да сляза долу и да съобщя на Сейнт Винсънт последните резултати от издирването на господин Булард.

— Намериха ли го?

— Още не. Но скоро ще стане. Въпреки че успях да почистя гравираната пластина на пистолета, който Булард използва, така и не успях да разчета името. Затова отидох в „Ментън и синове“ и ги помолих да ми дадат данните на пистолета. Оказа се, че е бил изработен преди десет години за лорд Белуърт, който случайно се връща тази вечер в Лондон по парламентарни дела. Възнамерявам да го потърся утре сутринта и да го поразпитам. Ако разберем как господин Булард се е сдобил с пистолета на Белуърт, това може да ни помогне да го открием.

Еви се намръщи обезпокоено.

— Струва ми се невъзможно да се намери човек, който се крие в град с население от над един милион души.

— Почти два милиона — рече Уестклиф. — Както и да е, не се съмнявам, че ще бъде намерен. Разполагаме със средствата и волята да го постигнем.

Въпреки загрижеността си, Еви не можа да не се усмихне, докато си мислеше, че той говори точно като Лилиан, която никога не се признаваше за победена. Съзирайки усмивката й, Уестклиф леко повдигна вежди.

— Току-що си помислих — обясни му тя, — че подхождате отлично на такава волева жена като Лилиан.

При споменаването на обожаваната му съпруга очите на графа засияха.

— Не бих казал, че е по-решителна и волева от вас — отбеляза той и добави с бърза усмивка: — Просто е доста по-шумна.