Анете Хоберг
Нашето лято (3)

2

„Ще дойдеш ли?“ Тези три думи, снабдени с въпросителна, й изпрати Йохан като есемес. Такъв си е той. Никога не пише обръщения, не завършва с целувки или поздрави. Винаги се ограничава до същественото. В отговор тя му изпрати едно „Да“. Нищо повече. След повече от двайсет години разбра, че емоционалните притурки го дразнят.

Тя взема купа книги до касата.

— Тръгвам, Беа — казва на младата жена, която работи при нея от половин година. — Ако има нещо, звънни ми на мобилния.

Беа кимва и така освобождава Клара за следобеда. Клара хвърля последен поглед към витрината на книжарницата и се отправя към задния двор, където е паркирана колата й. Заделила си е малко време. Време за себе си. Време, което принадлежи единствено на нея. Обича часовете, които сама си подарява, безкористно, без да изисква насрещна услуга. Качва се в старото волво и се усмихва в огледалото за обратно виждане. В него вижда жена, чиято коса с неопределена прическа обгръща лицето, напръскано с няколко лунички покрай носа. Червеникаворусата коса е хваната на тила с голяма шнола. Още няма и един бял косъм въпреки своите четирийсет и шест години.

Клара включва двигателя и потегля. Сидиплейърът се включва и продължава оттам, откъдето е спрял сутринта. Обича да пътува със старите парчета на Лу Рийд, парчета като „Ромео и Жулиета“. Парчета, които те карат да увеличиш звука. Често си припява. Това, че Йохан поклаща глава, не я притеснява. Напротив, точно неговото поклащане на главата я насърчава да му прави на инат. Йохан и неговите сонати за пиано на Шопен и Моцарт. Йохан с неговите слушалки, с които се изолира по цяла вечер. За да не й пречел да чете. Тя знае, че той просто иска да остане насаме с мислите си. След толкова години ги разбираш тези неща.

В центъра има по-малко движение по това време. Магистралата към Гармиш също е празна. Клара превключва на пета скорост. Обича да кара бързо — за разлика от Йохан, при когото стрелката не мърда над 130 километра в час. Той не изпреварва на нагорнище, никога. Когато Клара е зад волана, той затваря очи. Тя само изчаква момента той да каже нещо, за да може да се скара с него. Той обаче никога не й прави тази услуга. Според него възрастните трябва да общуват иначе. В противен случай за какво им е разсъдъкът, ако няма да го използват — едно от изреченията, които са негова запазена марка. Преди тя му крещеше, затръшваше врати, веднъж дори удари в земята една от скъпите му китайски вази и изпита безкрайно облекчение при вида на бяло-сините парчета, разпилени по голия излъскан паркет. В такива случаи Йохан излизаше от стаята, просто така, с тихо примирение. В началото тя виеше от гняв, но по някое време престана със сцените. Поне беше опитала.

При Зеесхаупт Клара прави отбивка. Тук се простира спокойното езеро Щарнбергер. Днес то е облякло бледосиня рокля, която вятърът леко надипля. Има няколко платноходки, които като бели триъгълници шарят в синевината. И после изведнъж всичко става тихо. Картината застива. Нищо не помръдва в този горещ юнски следобед.

Тя поема по главната улица в Туцинг, за да свърши набързо някои неща. Купува хляб, сирене, маслини — в случай че по-късно, след мероприятието в академията, дойдат гости. Тази сутрин на закуска Йохан й съобщи, че са се обадили Кристиян и Ина.

— Двамата не искат да пропуснат представянето на книгата и дискусията — казва той и тя забелязва леко подчертаване в тона му.

Неговата критика бе почти незабележима за другите, издигаше се като балончета. Балончета, в които упреците му си търсеха място. Тя ги пукна и се наслади на трясъка, който предизвика това:

— Да не би да намекваш, че няма да проявя интерес само защото днес случайно имам важна среща в едно издателство?

Той се сви и тя отбеляза едно на нула за себе си.

— Не е нужно да идваш, ако нямаш време — побърза да й отвърне.

И после на обяд есемесът: „Ще дойдеш ли?“ Вече беше отменила срещата си. Знае колко е важна тази вечер за него. Прочутият учен представя нови теории за изследването на мозъка. Колегите ще са там, пресата ще е там, техните съседи Кристиян и Ина също ще са там. Двамата им станаха нещо като семейни приятели през последните години. Понякога Йохан излиза да поплува с Кристиян. А Клара остава с Ина в градината и си говори с нея за книги. Ина е почти десет години по-млада от Клара. Всъщност е архитект, но си е вкъщи, за да гледа двамата си синове. Те са на четири и на седем. Кристиян смята, че не е нужно жена му да работи, защото той печели достатъчно като главен лекар — гинеколог в местната болница. И на Ина не й остава нищо друго, освен да чете, буквално да потъва в историите, които животът е отнел от нея. Клара редовно й носи новите романи от магазина. Междувременно е разбрала какво я мъчи Ина. Понякога й иде да предупреди Кристиян: „Внимавай, жена ти трупа илюзии, които вече нямат нищо общо с вас.“ Но после си вика: „Какво ме интересува мен?“

Тя минава покрай кметството, на път към планината, там, където старите градини се редят една след друга, където зарешетените прозорци и двукрили порти на грохналите къщи блестят на следобедното слънце. Навремето не искаше да се местят тук. Искаше да задържи апартамента си в Швабинг. Преди девет години обаче майката на Йохан почина и той настоя да отидат в къщата на родителите му. Клара се примири. Пренесе се със своите светли пердета, олекотени мебели и весели съдове в мрачната къща. Нае градинар, който да отсече дърветата, да окастри бръшляна и да подреже храстите, та да може в къщата да прониква светлина. Изцикли стария паркет и се обзаведе с нова кухня. Направи всичко, за да вдъхне живот между тези стени. С някои наследени вещи обаче трябваше да се примири. „Тези остават“, каза Йохан, когато тя смръщи чело към тежкия шкаф с витрините, обемистите фотьойли с облегалки за глава и шезлонга с червена кадифена дамаска. И сега тези стари мебели са тук, изтъпанчени в светлото помещение, биещи на очи, като чужди, като туристи в страна, чийто език не говорят.

Тя отключва вратата и внася покупките в кухнята. Първо отваря големия прозорец, а после и хладилника. Движенията й са механични, просто следват отработваната от години последователност. Животът й е поредица от действия, превърнали се в ритуали. Работата й в книжарницата, посещението на големия панаир, срещите с представители на издателства, разговорите с клиенти. Градината в дома й, в която розите цъфтят два-три пъти през лятото и после чакат да бъдат подрязани, поканите за вечеря с колегите на Йохан, годишната отпуска в Амрум, все в една и съща къща, където ходеха вече петнайсет години. „Да отидем някъде другаде на почивка“, каза тя на третата година на Йохан. Той само махна и се засмя, харесвало му там, можел да се откъсне от всичко сред простора на дюните. Такова място надали можело да се намери по света. Тогава и тя се засмя. Днес дюните са станали убежище на нейните мечти, откъдето после поемат във всички посоки на света. Мечтите й не са малко. Тя храбро ги улавя в ръка и се отнася с тях надалече, някъде отвъд морето, което в някои вечери разстила своите сребърни нишки и от тях най-коварно заплита житейската тъкан „какво би било, ако“. Но Клара е достатъчно реалист, за да събере тази хубава мрежа в края на отпуската и я метне в куфара заедно с мръсните дрехи, за да поеме мириса на действителността.

„Трябва веднага да започна да стягам багажа“, мисли сега, докато вади от хладилника начената бутилка бяло вино. След три дни ще пътуват. В началото дъщеря й и приятелят й ще бъдат с тях. После ще ходят в Дания да се видят с приятели. Клара се радва за тях двамата. Харесва Хенрик, с когото Изабел излиза от една година. Харесва неговата замисленост и картините, които открива навсякъде, за да ги пресъздаде с едно натискане на копчето на любимия си фотоапарат. Преди четири месеца той получи асистентско място при известен фотограф и Клара официално покани него и Изабел на вечеря. Хенрик се оказа момче, което вижда света през камерата. Все още му вика момче, макар да е на двайсет и шест.

Тя вади корковата тапа от бутилката, изважда чаша от бюфета и я пълни до половината. Йохан никога не пие следобед. „Не се докосвай до алкохол преди осем вечерта“, гласи един от принципите му, върху които се гради целият му живот.

Тя се усмихва и отпива първата глътка, вади цигарите от чекмеджето в шкафа с витрината, шкафа на родителите му. Беше отказала пушенето, но в моменти като този припалваше. В моментите, които са си само нейни. С чашата и пепелника излиза в градината и сяда на един от плетените столове. Придърпва си друг и опъва краката си на него. Щракването на запалката е сигнал за предстоящо удоволствие. При първото дръпване вдишва дълбоко, после изпуска дима над белите рози до терасата. Вдига широката си пола на цветя над коленете и оставя краката си да се напичат на слънцето. Виното е хладно и с плодов вкус. Савиньон, миналата седмица бе поръчала от него две каси по интернет. Йохан не се сеща за тези неща.

Телефонът я изтръгва от мислите й, които тъкмо се канеха да се настанят в градината. Тя става и се оглежда търсещо в дневната, откъдето идва звъненето. Апаратът е на дивана, скрит между възглавниците, до книгата, която е чела вчера.

— Вайднер.

— Здрасти, мамо, аз съм. — Гласът на дъщеря й звучи весело.

— Изабел, как си? — Отново излиза с телефона на ухото.

— Добре, дори много добре. Обожавам семестриалните ваканции.

Клара се усмихва и за части от секундата се връща в онова усещане. Усещането да имаш неизказано много време за неизказано много възможности.

— Ходих да се къпя.

— Тук на езерото?

— Не, бяхме с една приятелка при родителите й на езерото Амер. Мисля, че я познаваш. Карин…

Клара се сеща за русо момиче, с което за малко се засече в кухнята на общежитието на Изабел. Момиче от типа, който се среща навсякъде. Като външност средна хубост, относително интелигентно, с огромно самочувствие. Не й харесва този тип.

— Да, да, спомням си.

— Не я харесваш особено.

— Възможно е. — Отпива още една глътка вино и си дръпва за последно от цигарата, преди да я смачка в пепелника.

— Пушиш ли, мамо?

Тя се засмива.

— Да.

— Пак ли започна?

— Изабел, по-зле си и от баща си. Апропо, ще дойдеш тази вечер, нали?

— Затова ти се обаждам. Изникна ми нещо.

— Но той много ще се разочарова, познаваш го…

— Знам и съжалявам, но трябва да се видя с професора си. Във връзка с дипломната работа — допълва тя.

— Вечерта? — Клара сбърчва чело.

— Да, вчера обсъдихме нещата и той каза, че има още материали вкъщи, които ще ми даде за ваканцията. Днес се обади да се видим.

— Каква е темата?

— Бахман и Витгенщайн.

— За тези неща си има библиотеки.

Изабел мълчи. Клара усеща как мълчанието се пълни с търсене на подходящи думи. Търсене, което остава без резултат.

— Това ли е причината за доброто ти настроение, Изабел?

— Мамо, моля те, аз съм…

— Знам, голяма си, поне донякъде. Хубав ли е твоят професор?

Смехът на дъщерята прозвучава облекчено.

— Доста е хубав. Висок, строен, с черна коса, небрежен някак…

— Хенрик знае ли за това? — прекъсва я Клара.

— Не, естествено, че не. То няма нищо за знаене.

— Ти обаче ми звучиш иначе. — Отпива от виното си. Кога за последно е усещала това безпокойство? Безпокойството, прокраднало се в гласа на дъщеря й? Безпокойството, което по чудно приятен начин разбърква стомаха ти? Имаше един мъж, някъде преди осем години. Един мъж, с когото имаше афера. Запознаха се в Лайпциг на панаира, доста бързо се озоваха в леглото, разбраха се. Последваха още няколко срещи, тайни, в разни хотели, кога в неговия, кога в нейния град. И той като нея беше женен. Прецениха досегашния си живот, сложиха на везните „за“ и „против“ евентуален друг живот. На две бутилки превъзходно червено вино обмислиха дали да поемат в нова посока. Накрая намериха твърде малко причини да го направят. Преди да се разделят, преспаха още веднъж, после всеки пое по пътя си, без да съжалява особено. Клара така и не разказа за това на Йохан. — Ами хубаво — казва сега тя. — Ще кажа на баща ти, че си имала много важна среща и затова не си могла да дойдеш.

— Благодаря, мамо. След мероприятието веднага ще му се обадя да го поздравя.

— Направи го, ще се зарадва. Може би Кристиян и Ина ще дойдат у нас.

— Е, дотогава.

— До скоро. — И затваря телефона.

След час оставя мислите за Изабел в градината и се връща в къщата, за да си вземе душ и да се преоблече. Наслаждава се на студената вода по тялото си. Докато се бърше, се гледа в огледалото и това, което вижда, й харесва. Все още прилична фигура, само леко закръглена на бедрата. Кожа, която след две седмици плаж, солена вода и слънце ще покаже най-доброто от себе си. Клара си нанася лек грим и сресва с четка дългата си до раменете коса. Отива до големия шкаф в спалнята и вади, без да се колебае, тъмносиня, вталена рокля, доста изрязана на деколтето. Йохан харесва деколтето й. Все пак това е неговата вечер.