Анете Хоберг
Нашето лято (15)

14

Погледът й се насочва към кипарисите и увлича със себе си мислите, сякаш за да могат заедно да постоят за малко горе. Да постоят преди това, което предстои.

Откакто тази сутрин се качи в самолета, всичките й системи бяха в аварийно състояние. Малко преди чекирането пред нея внезапно се появи Карин, момичето от общежитието на Изабел, заедно с едно глуповато усмихващо се момче.

— Охоо, ще пътувате за Ла Палма? — Какво трябваше да каже? „Не, всъщност ще пътувам за Рим, само че, без да искам, съм застанала на това гише. И моля те, не казвай на Изабел, че си ме видяла…“ Не каза абсолютно нищо, само пожела приятно пътуване. А на себе си — да се махне по-скоро от това летище.

По пътя не можа да хапне нищо от предложеното от стюардесата на малката пластмасова масичка пред нея. Остави всичко, пи само вода. Сега й стана лошо на стомаха. Пристигането на летището на острова, страхът да мине през стъклената врата, неукротимата буря в стомаха й, щом го видя. Усети, че той е не по-малко развълнуван от нея, и това по странен начин я поуспокои.

Разговорите в колата: той екскурзоводът, тя чужденката, която я развеждат. Говореха за маловажни неща като на филмов преглед. Филмов преглед, който няма нищо общо с филма. Между тях погледи, усмивки, първи опити — после изведнъж ръката му на коляното й, като токов удар, който задейства желанията, късо съединение на желания.

 

 

„Вече сме тук.“ Неговите дрезгави три думи отново я приземяват, мислите й скачат от кипариса на земята.

Тя слиза от колата, попротяга се и се оглежда. Първото, което забелязва, е градината. Смокинови, бадемови, маслинови и портокалови дървета, храсти розмарин, стрелиции, бугенвилии, олеандър, рози… Басейн, до който са сложени два шезлонга под чадър. После вижда къщата от кафяв естествен камък, със сини прозоречни капаци и врати, тераса, на която има четири стола около дървена маса. И изглед към морето, което далече, далече долу блести в синьо.

Направо й иде да се ощипе по ръката. Да, всичко това не е сън. Действителност е. „Стоя тук, докато мъжът, когото мислех, че съм загубила преди повече от двайсет години, носи чантата ми към вратата.“

Тя тръгва след него. Усеща колко са стръмни стъпалата, които водят към къщата. Усеща и че се усмихва, когато той се спъва. Вътре е приятно хладно. По пода теракота, модерни картини по стените, вази с цветя от градината. Щефан отново си връща дар словото. Това било дневната — помещение с изглед към морето, голяма камина, светли мебели, много книги. А това тук били кухнята и трапезарията — стара маса, модерни столове, много камък и дърво, хайтек уреди, дизайнерски лампи. Скъпо, подсказва й чувството, доста скъпо.

Щефан се изкачва по стълба. Взема чантата й, която е оставил до външната врата. Тя го следва с три стъпала надолу.

Банята — две мивки, душ, вана, огромна. Мозаични плочки в кафяво и синьо, кафяви и сини кърпи, хавлиени халати.

А тук е спалнята. Той отваря вратата — и първото, което вижда, е леглото. Едно легло.

— Има ли…? — Тя преглъща.

Той веднага разбира.

— Не, това е единствената спалня. — Той се покашля. — Има само още един кабинет с диван в него. — Заприличва й на дете, което е сгазило лука.

Изведнъж й става смешно. Всичко в нея се смее. Вече не може да се спре. Все едно с този смях изведнъж сваля от себе си трупалото се през последните седмици, последните дни, последните часове.

— Окей — изрича накрая тя и се мъчи да овладее гласа си. — Заключи ме на този остров, а аз си мислех, че ще си живеем отделно в симпатичен, малък хотел. Пробно, така да се каже, за да видим дали… А ето ни в тази смахната къща и този изглед, и тази градина, и това легло, само ние двамата. Трябва да призная, че… ами доста е смело от твоя страна.

Той се усмихва и тя отново вижда пред себе си загорялото от слънцето момче с дълга коса, което седи под чадъра и пуши, а и улавя нейните дръзки погледи.

— Сърдиш ли се?

— Още се чудя. — Тя посочва голям гардероб. — Може ли да си подредя нещата?

Той кимва.

— Дясната страна е свободна.

Тя отваря чантата си.

— А сега бих искала да си взема душ. И да събуя тези неща. — Посочва туристическите си обувки.

Той се обръща към вратата, а на нея й иде да го прегърне и да го помоли никога повече да не я пуска. Смехът я зарежда с дързост. Дързост в изобилие и тя внезапно усеща, че от години не е изпитвала такава лекота.

 

 

Тя се къпе дълго, оставя водата да се стича по тялото и косата й. Увива се в една от сините кърпи и оглежда нещата му, които са на рафта под огледалото. Пяна за бръснене, четка, самобръсначка. Хваща нещата едно по едно, прокарва пръсти по тях. Афтършейв, дезодорант, тоалетна вода. Завърта капачките, мирише ги, не са сладникави. Още в колата усети аромата. Йохан си пада по по-сладникавите… Не, няма да мисли за Йохан, не сега, Йохан е далече, цял океан ги дели. Четка за зъби, паста за зъби, конец. Започва да вади своите неща и да ги слага до неговите. Крем, лосион за тяло, дезодорант, парфюм, руж, сенки, спирала, червило. И още веднъж четка за зъби, паста за зъби, конец.

„Намирам се с чужд мъж в чужда къща на чужд остров“ — казва си тя, докато бърше мократа си коса и се оглежда за сешоар. Явно косата ще трябва да изсъхне и така. Леко я понавива с пръсти. После си слага малко парфюм, лек летен аромат, който сама си е купила. Йохан не е мъж, който ще подари парфюм на жена си.

Връща се в спалнята, подрежда си нещата в гардероба, посяга към различни рокли и накрая се спира на тъмносиня на бели точки. След цял ден в тежките туристически обувки краката й най-после се наслаждават на леките сандали. Сяда на ръба на леглото да закопчее каишките. Едната възглавница е вече намачкана, другата е съвсем гладка. Тя се усмихва, докато приглажда с пръсти гънките. Взема усмивката със себе си и слиза по стълбата.

 

 

Той стои в кухнята, стои там в своя светъл панталон и сивата си риза с навити ръкави. Тя вижда това, което видя още в колата — загорели от слънцето ръце с тъмни косми по тях, които сега слагат миксер до дъска, на която има домати, лук, чесън и подправки. Мащерка и розмарин.

— Предположих, че си гладна — подхвърля той.

Тя кимва и усеща как очите му я обгръщат. Знае, че изглежда добре в роклята.

— Обичаш ли риба?

— Дори много.

— Тук продават само малки пъстри костури, viejas им казват, и са страшно вкусни.

— Да помогна ли?

— Не, ще стане бързо. — Той си бърше ръцете в кухненска кърпа. — Вино?

— О, да, вино, чудесно.

Той отива до хладилника и вади бутилка бяло вино. Тя го наблюдава как маха обвивката и после с няколко движения дръпва корковата тапа. Има здрави ръце. Днес в колата коляното й отново го почувства.

Той налива виното в две чаши и й подава едната. „Следобед е“, мисли си тя. С Йохан никога не са пили следобед.

— За всичко, което предстои. — Той чуква чашата си в нейната. При това ръцете им се докосват, съвсем за кратко, но достатъчно дълго и кожата по ръката на Клара настръхва.

Виното е студено и сухо. Тя отпива голяма глътка, после веднага още една. Сеща се, че нищо не е хапвала днес. Вижда и че погледът му вече не се откъсва от нея. „Искам да го целуна“, мисли си тя.

— Да сложа ли масата? — вместо това пита тя.

Ъгълчетата на устата му трепват.

— Да, ще ядем навън. — Той й показва къде са съдовете и приборите и докато тя слага всичко на таблата, той нарязва зеленчуците на ситно и с подправките ги обърква в тава. Вади от хладилника две пъстри с преливащи се цветове риби и ги измива на течаща вода. После ги подсушава, слага ги в тавата и пъхва всичко във фурната. Нарязва бял хляб и го слага в панер. Салатата разделя в две купи и поръсва с оцет, зехтин, сол и черен пипер.

Тя взема таблата и я изнася на терасата. Късен следобед е, но все пак още е топло. Няколко гущера уплашено се шмугват в пукнатините на зида. Масата е на сянка. Тя слага всичко на мястото му така, сякаш никога в живота си не е правила нещо друго. Отвън внезапно се дочува музика. Ян Гарбарек — „Дванайсет луни“. Тя се усмихва, харесва този диск. Това е музика, която никога не е слушала с Йохан, а винаги сама.

Рибата й е вкусна така, както никога в живота й. Тя си капва пресен зехтин върху бялото месо.

— Къде си се научил да готвиш така добре?

Той се смее.

— Това е кухня тип „бързо хранене“. Най-важни са подправките и времето за печене, всичко друго се получава от само себе си.

Тя се обляга назад.

— Какво прави тук две седмици?

— Преглеждах курсови работи, разхождах се, вечер излизах с компания извън района на по едно вино… — долива на двамата — … мислех за теб.

— Какво мислеше?

— Мислех дали ще дойдеш.

— Сега се радвам, че съм тук.

— Сега?

— Ти хубаво ме пришпори с твоята картичка и самолетен билет.

Той отчупва хляб и си топва в чинията. „Йохан никога няма да направи такова нещо, минава й през ума. Той винаги ползва нож и вилица.“

— Наложи ли ти се да измисляш гадни лъжи? — пита той и пъхва залъка в устата си.

— Ами сега мъжът ми е в Щатите. Казах му, че ще летя със стара приятелка за Рим.

— Приятелката ти знае ли?

— Разбира се. Казах същото и на Изабел.

Той става сериозен.

— Как е Изабел?

— Когато се върнах, се чухме за кратко по телефона. Звучеше унило, потиснато, съвсем различно от обикновено.

Той кимва. Не казва нищо.

— Мисля, че доста се е… — Тя не довършва изречението.

— Знам — отвръща той, — но от друга страна, ако не беше тя, сега двамата нямаше да седим тук.

Тя поглежда към морето, което образува бели гриви далече под тях. Леко се долавя шумът му.

— В един момент ще трябва всичко да изясним — казва тя.

— Сега не мисли за бъдещето.

— Прав си. — Тя сплита ръце на тила си, косата й е още мокра. — Нека първо се потопим в миналото.

Той се смее.

— Да прибавим ли и малко настояще?

— В него изобщо не мога да се позная.

Той сбърчва чело.

— Мисля си, че играя главната роля във филм, чийто сценарий ми се губи. Седя си тук и вече не знам какво да кажа, толкова съм… о, Щефан, толкова съм…

— … развълнувана?

— Да. — Пръстите й потупват роклята, приглаждат я. Сякаш с жеста се надява да изглади и последната гънка на мислите си. — Но какво правим ние тук?

— Наистина ли се чудиш? — Той взема бутилката от шампаниерата и налива на нея и на себе си.

Тя се усмихва и поема дълбоко въздух. Въздишката достига и до него, изпратена от нея над масата, на която сега лежат два рибешки гръбнака.

Той побутва леко чашата си напред-назад.

— Може би не трябва да пием твърде много преди това.

— Преди кое? — Треперенето пронизва въпроса й.

Погледът му не оставя място за повече компромиси.

Докосва я там, където от десетилетия никой мъж не е прониквал. Той се изправя и заобикаля масата. Сърцето й започва да препуска. Сърцето й не може вече да се спре в устрема си да завладее територия, която толкова дълго е била Ничия земя.

Тя се оставя да бъде издърпана като в обектив на времето. Той взема ръцете й в своите и започва леко да прокарва палци по кокалчетата на пръстите й. Тя притихва, дишането й следва такта на ласките му. Скланя глава и усеща брадичката му на темето си. Усеща я как бавно се рови в косата й. Ръцете й се измъкват от неговите и отстъпват място на раменете, врата, гърба, който сега се увива в кръста под твърдия натиск и поема на свой ред пътешествие по неговото тяло. Втвърдени, те докосват гърдите, хълбоците, трапчинката на дупето му. Тя не иска вече да се откъсне от тях, да се отлепи, да направи пауза. Поднася му лицето си и изхвърля всички мисли от главата си. Предлага му само воднистосиньото си. Кани го да потъне в него и да плуват заедно. Там, където времето и пространството вече нямат фиксирани очертания.

Почти едновременно затварят очи, сякаш за да се насладят на това, което виждат, което са видели отново, да се насладят на известно забавяне, преди устните им да направят това, което вече няма да може да се спре. Неговите са топли и малко твърди. Езикът й бавно минава през малкия отвор, погалва неравностите, стига до зъбите, намира отново малката пролука, която още тогава придаваше на усмивката му нещо несъвършено. Той й се предава, оставя я да направи проучването си и тя поема това, което той й предлага, поема все повече и повече. Накрая стига до езика му, който посреща нейния, първо леко, а после с интензивност, която изведнъж превръща всичко досега в прелюдия.

„Сега ли искам, още днес?“ — пита се ужасено тя, докато пръстите му навлизат в колебанието й под подгъва на роклята, под синия плат на бели точки, и намират бедрата й. Тя поема въздух през зъби. Това е достатъчен знак за ръката му да се насочи към вътрешната страна на бедрата й и в миг да сломи всичките й съпротиви.

— Да отидем горе. — Гласът му трепери, а тя е в състояние единствено да кимне на страстта, която вече не търпи отлагане. Тя тръгва след поканата му, минава след него през трапезарията, през кухнята, нагоре по стълбата. Оставя се да я заведе до леглото. Същото легло, на което бе седяла преди два часа и бе прокарала пръсти по него. Вижда как той широко отваря прозореца, за да пусне морето отдолу. Вижда как тръгва към нея и й подхвърля трепване на ъгълчето на устата. Трепване, което се кани да се превърне в усмивка. Усмивка, която сканира трепкането на сърцето й, без да пропусне нито един удар.

Той погалва презрамките на роклята й и платът пада от раменете й на пода. Купчинка бяло-синьо, което сега лежи в краката й, а тя стои гола до кръста пред него. Погледът му се вдига до зърната на гърдите й и тя започва да разкопчава ризата му. Най-после! Откога не се бяха занимавали пръстите й с това? Очакване, копче по копче… Тя оголва гърдите му, при което забелязва, че са по-космати отпреди. Ръката й се плъзва надолу към корема и стига до пъпа. Той изстенва, гърлено умолителен звук, който се прекършва, докато тя разтваря ципа на панталона. И усеща. Усеща как е спряла да усеща годините. Копнеж, който избуява.

Той пъхва ръце под бикините й, плъзва ги по цепнатината на дупето, където се е овлажнило, проучва с показалец и среден пръст възбуденото място и с лек натиск я поваля на леглото. Отстраняват последните остатъци от плат по себе си, когато падат на възглавниците, и взаимно се предават на голотата си. Голота, която не е толкова съвършена както някога. Все пак голотата носи отпечатъка на годините. И с доста учуден поглед по остарелите си тела те изведнъж откриват какво са намерили в тях преди толкова време. Отново започват играта на тази освободеност, която отнема всякаква тежест.

Клара сяда със смях върху него, усеща как той бавно превзема всеки ъгъл от нея, усеща твърдите му тласъци, усеща ръцете му на хълбоците си, на дупето си. Тя се предава на тези ръце, докато мощно влиза в ритъма, който все повече и повече се засилва. Членът му реагира и на най-лекото й движение. Те се сливат, Ти и Аз се разтварят едно в друго, превръщат се в Ние. Тя отмята глава назад, когато настъпва първият оргазъм. Секунди по-късно получава и втори. Навежда се над Щефан, обгръща лицето му с косата си, чува собствените си стонове, чува неговите и усеща как той най-после се освобождава от това, за което и двамата вече нямат търпение.

 

 

Главата й се отпуска на гърдите му и остава там под неговите ласки. Тя вдишва мириса му, който й е още непознат, готова да съхрани всеки нюанс. И да не го изпуска повече…

Той повдига косата й, духва на тила й и заравя лице в него.

— Още си е тук — прошепва той.

— Кое?

— Мъхът по врата ти. Още тогава се влюбих в тези косъмчета.

Тя се смее и се търкулва до него.

— А аз се влюбих в къдриците ти.

Той се хваща за косата.

— Е, малко са се поскъсили.

— Но все още ги има и са черни. — „Като на Изабел“ — мисли си тя. Светкавична мисъл, но на него не му убягва.

— Има малко сиво тук-там.

— О, стига, толкова ли си суетен?

— Малко.

— Откривам съвсем нови страни у теб. — Тя подпира глава на ръката си, поглежда през прозореца, където слънцето тъкмо се търкаля към морето, готово да падне в него.

— Нормално е, минали са повече от двайсет години.

Той проследява погледа й. И тя знае, че той си мисли същото като нея. Нейното „Искам отново да гледам с теб морето.“ Неговото „Ще го гледаме!“ Вече четири седмици, откакто тези думи дадоха първото обещание. Генерална репетиция на чувствата, която с радостно очакване се настройваше за премиерата. Премиера, която отново ги изпрати на сцената — след толкова продължително отсъствие от репертоара.

Устните му се плъзват по гърба й, оставят целувка между плешките.

— Толкова е хубаво, че още го има всичко, че отново те има теб, че отново си тук, Клара.

В отговор кожата й настръхва.

— Розе Ауслендер казва: „Което е зад нас, не е останало зад нас. То расте в твоите клетки…“

— „… като дърво, поникнало от сълзи или от някогашно щастие“ — допълва тя.

— Знаеш това стихотворение?

Тя кимва.

— Когато си нещастен, търсиш в книгите думи, от които да се почувстваш разбран.

Той гали косата й.

— Много ли беше нещастна?

— Бях безумно тъжна, наранена, гневна, самотна, понякога дори уплашена…

— Уплашена?

— Да, страхувах се, че всичко това само съм си го въобразила. Страх, че няма да бъда за теб нещо повече от неангажираща ваканционна авантюра.

Той въздъхва.

— И да пропилеем цели десетилетия от живота си.

— Десетилетия, че и цялото си бъдеще. Десетилетия без бръчки и дефекти. — Тя се усмихва, без той да види.

— Какви бръчки и дефекти?

Тя се смее и му показва очила за четене върху купа книги на нощното й шкафче.

— Може би трябва да си ги сложиш, за да ме видиш.

Той се обръща към нея така, че лицето му е съвсем близко до нейното.

— Искам да те прочета, Клара, всяко изречение, всяка дума, всяка буква искам да разбера, но за това не ми трябват очила.

Целувката му спира всякакви възражения. И тя усеща как той й дава това, което дълго напразно е търсила. Ласки, които достигат не само кожата, но и душата й. Тя усеща как движението им я увлича, как чувствата й минават на по-висока скорост. Липсва ми педалът на спирачката — мисли тя и мисълта по странен начин я изпълва с лекота. И докато обвива ръце около него, се чувства щастлива. Щастлива, че е на този остров. Седем дни сама с него, заобиколени от дълбоко море, в което има достатъчно място за всички задръжки. Поне за първата.

 

 

По-късно той донася вино от терасата, оставя шампаниерата и двете чаши до леглото. От време на време се чукат за наздравица. И си говорят. Говорят си, сякаш няма да има утре. Все едно още днес трябва да разкажат половината си живот. Клара разпитва за Южна Америка и Щефан й разказва за пътуванията си с Макс. Пътувания с най-добрия му приятел, които правел с такова удоволствие. Тя го вижда седнал на Пирамидата на Луната в Юкатан, придружава го в раздрънкания междуградски автобус до Коста Рика, отива с него на плажа в Кахуита да плува, с него е, когато се напива в една бодега в Сан Хосе, защото някакво момиче на име Клара просто не му давало мира.

И докато думите му я пренасят в онази кръчма, тя скришом допълва и мислите си. По онова време трябва да е била някъде в петия месец. Беше избягала от дома си, прекъснала следването и си търсеше работа като учителка. Живееше при приятели и вечер в леглото се държеше за корема. Този леко закръглен корем, от който по едно време детето му даде първите сигнали. Сега, тук, не му казва нищо за това. Само разпитва и научава, че е бил в Перу, когато се е родила Изабел. Горе на Мачу Пикчу, когато дъщеря му проплаква за първи път в Хамбург-Епендорф. Клара събира спомените, без да му показва парчетата от пъзела си. Още не. Още е твърде рано. Спомня си как навремето взе ръчичката на Изабел в своята и усети, че държи мъничка частица от него. Сега хваща ръката му, прокарва плахо ръка по облите му нокти. И тях е наследила Изабел, открива смаяно тя.

 

 

Бяха изправили възглавниците зад гърбовете си и се бяха облегнали на тях, така че и двамата да виждат водата, която сега е потъмняла. Над нея пада небето, на небосвода се появят звезди и Клара е смаяна колко са много.

— В някоя от следващите вечери ще се изкачим на Роке де Лос Мучачос — казва Щефан.

Тя го поглежда въпросително.

— Най-високата планина тук, близо две хиляди и петстотин метра. Ненапразно са направили обсерватория там. Често съм си мечтал да отида с някого и да гледам звездите…

— Никога ли не си бил с жена тук?

Той поклаща глава.

— Много ли жени си имал?

Той се усмихва и отпива глътка вино.

— Няколко.

— Млади? — пита тя. — Като Изабел.

— Да, и млади.

— Хм, педагогическа еротика…

— Знам, знам…

— Извинявай, но е адски изтъркано клише. Професор и студентка… Поне доставяше ли ти удоволствие?

— Невинаги. Всъщност… Всъщност винаги беше едно и също. В началото ласкае егото ти, но после ти скапва психиката. По едно време започнах да не се понасям. — Той посяга към цигарите на нощното си шкафче, запалва една и вдишва дима. — Искаш ли? — Подава й запалената цигара.

Тя си дръпва.

— Ти си първата, която водя тук — поема отново нишката той.

— Но защо го правеше?

— Суета. — Бегло се изсмива. — Може би не исках да се обвързвам.

Тя повдига вежди.

— Класически случай на неспособност за обвързване, предполагам — пояснява той.

— Никога ли не си имал по-дълга връзка?

— О, имах. Казваше се Сузане. Навремето в Леванто дори ти разказвах за нея.

— Тази, която не ти пасвала в живота ли? Която мислела за сватби, общ дом и деца?

— Точно тя, да.

— Значи пак сте се събрали?

— Тя ме чакаше цяла година, докато бях в Южна Америка. Теб те нямаше, а тя беше тук, когато се върнах с пълна раница разбити илюзии.

— Дълго ли останахте заедно?

— Няколко години. После й писна от мен и аферите ми и ми би шута.

— Звучи като да си много ценен от жените.

Той я привлича към себе си и я целува по челото.

— Ще бъде ли твърде банално, ако кажа, че никоя не беше като теб?

— О, безспорно. Макар че — тя отпива от виното — аз съм имунизирана срещу такива комплименти.

— Аз съм щастлив, Клара. — Сега тя усеща ръцете му по голото си тяло. Още през онова италианско лято той умееше да я обезоръжава. — Толкова съм щастлив, че дойде.

— Не се ли разколеба в някакъв момент? Ама честно.

Той поклаща глава.

— Боях се да не се разколебая, да, но винаги съм знаел, че онова тогава не беше просто една седмица. Ти беше обсебила мислите ми през всичките тези години. Винаги у мен е съществувало едно място на име Клара и никой не е имал достъп до него.

— Пак цитат, а?

Той я поглежда смаяно.

— „Споменът е куче, което се настанява, където си иска.“

— Харесва ми. От кого е?

— Нотебом.

— Умна Клара както винаги.

— Но никога нямаше да се съберем, ако…

— … не се беше намесила съдбата, така е.

— Вярваш ли в тези неща?

— Вярвам, че някой ни свързва още повече.

— Имаш предвид кукловода на картичката?

— Той е метафора, да.

Тя се обляга назад.

— Обичам метафорите, навсякъде се оглеждам за картини, насоки и скрити значения.

— В това отношение много си приличаме.

Той взема чашата й и я слага до своята на пода. Ляга внимателно в скута й и обгръща хълбоците й. Тя разтваря крака и едновременно с това затваря очи. Знае какво предстои. Желае предстоящото. Оставя се на устата му, на ръцете му да отворят това, което им предлага. Чувства как страстта му търси мястото, намира го, взема го. Чува себе си, чува него, не чува нищо повече.

Когато най-после заспиват, е късно след полунощ.

— Днес няма Мадона, която да ни пази — промърморва тя.

Той се усмихва. После и двамата отнасят в съня си една баня с розови плочки и малко сгъваемо легло.