Анете Хоберг
Нашето лято (23)

22

Тя метна някои неща в чантата си: четка за зъби, грим, бикини. Прибира всичко напосоки. Добавя и фотоалбум, стар, облицован с тъмнокафява кожа, поизтъркан по краищата.

Преди да тръгне, затваря вратата към балкона. Още не е свикнала с жилището. Две стаи, кухня, баня, балкон. В Нойхаузен е, недалече от книжарницата й. Ина беше казала на Клара, че сестра й ще отсъства няколко месеца, и й бе връчила ключовете. През последните дни Ина беше единственият човек, с когото Клара можеше да говори. Миналия ден се премести тук. С два куфара, които за начало й бяха достатъчни.

Не каза на Йохан къде е. Последната вечер в Туцинг му каза, че ако има нещо, може да й позвъни на мобилния или в книжарницата. Той само кимна уморен. Уморен от разговорите, които бяха водили. Винаги приключваха на мястото, откъдето всичко започваше да се влошава. „У теб вече няма нищо, с което да мога да живея“, беше му казала тя по време на една от разправиите им. И в същия момент й се прииска да си върне думите назад. Това беше моментът, в който реши да си тръгне. Да си тръгне от тази къща. От този мъж. Но най-вече от това, което не е неин живот. А какъв е сега животът й? Накъде е тръгнал? Имаше усещането, че е направила голям скок и сега се намира и с двата крака във въздуха, без да знае къде ще се приземи. Без контакт със земята. Докато днес не получи есемеса от Щефан със спешното „Ела тази вечер при мен!“. Съобщението беше много по-ясно от предишните му през изминалите две седмици. Искаше да й даде време. Но и той страдаше. Когато й се обади в книжарницата, гласът му трепереше така, че тя не можеше да го познае. Това беше страх, а тя съзря в него и собствения си страх. Страх, който с тревожното си „Истина-ли-е-всичко-това?“ се превръщаше в постоянен спътник.

 

 

Таксито вече чака долу. Тя казва адреса на шофьора. Още непознат адрес в Швабинг, написан на гърба на визитката на Щефан под „личен“.

Вали, капките мощно барабанят по запотените отвътре стъкла. Клара забърсва малко местенце и поглежда към познатите улици. Площад „Червен кръст“, улица „Леонрод“, улица „Елизабет“, улица „Римска“…

— Пристигнахме.

Тя тиква в ръката на шофьора десет евро и с едно „Задръжте рестото“ слиза от колата.

За краткия път до входа става вир-вода. Трябваше да си вземе чадър. Не се сети. Както и за много други неща през тези дни, в които сякаш напълно отсъстваше. Не се сещаше за елементарни неща ей така.

 

 

Търси звънец с неговото име, а дъждът се излива върху нея. Натиска бързо копчето. Не след дълго й се отговаря с кратък стържещ звук.

Стълбището е старо, но е направен луксозен ремонт. Ръката й се плъзга по парапета, докато, залитайки, стига до петия етаж. Сама се чуди, че още е в кондиция.

Той стои на вратата. Облечен е с джинси и сива риза. Не се е бръснал поне от два дни. През последните две седмици образът му постоянно беше пред очите й. Опитваше се да си спомни всяка подробност. Все пак сега не е подготвена за това, което вижда. Не е подготвена за това познато и същевременно чуждо лице.

Той я прегръща и тя заравя глава в рамото му. Поема дълбоко въздух и отново отронва онова, което беше казала, щастлива, преди две седмици: „Толкова добре си пасваме“, тук, на прага на дома му. „Наистина ли е така?“ — пита се тя сега.

Остават една минута така. Да се помиришат, да се усетят. Макар и само хванали ръцете си, без да се галят, без да се търсят. Целувка в момента само би попречила. И двамата го чувстват.

Клара не казва нищо, когато пристъпва колебливо в дома му. Само се оглежда. Вижда това, което е видяла и дъщеря й преди седмици. Гледа през погледа на Изабел, докато мести стъпка след стъпка краката си.

Той затваря вратата след тях. Тя оставя чантата си на кухненския барплот. Прокарва ръка по дървото, в което различните ножове са оставили най-разнообразни резки. Той само я гледа, застанал на около половин метър от нея. Тя му е благодарна за спокойствието, което й осигурява. Благодарна, че не нарушава тези мигове със смутена усмивка или недоизказани изречения.

Тя се обръща към огромния прозорец, който извежда на терасата, гледа дъжда, който вали с ненамаляваща сила.

Накрая тя нарушава мълчанието.

— Донесох снимките.

— Нещо за пиене? — пита той и посочва дивана. — Вино? Чай?

Тя сяда.

— Чай.

Той отива в кухнята, а тя проследява движенията му, в които личи някакво облекчение, че трябва да направи нещо. Той налива вода в стар емайлиран чайник и го слага на печката. Вади шарена кутия от шкафа и гребва от нея три лъжици, които сипва във филтъра. Изчаква водата да заври и я изсипва в малка синя кана. Слага на табла две чаши и захарница и налива чая.

Сяда до нея, а тя вече е сложила албума на масата. Отпива глътка чай и започва да разлиства, без увертюра, просто така. Дава му да види това, което тя прекрасно познава: бебе с жълти ританки, с гъста черна коса и сини очи, свити в юмручета ръчички. Момиченце с изпоцапан лигавник и омазана с каша уста. Момиче, което, хванало майка си за ръка, прави първите си стъпки. Ръката на младата жена, която царуваше в сънищата на Щефан през всичките тези години. Колело с помощни колелца, торта за рожден ден с голяма тройка отгоре, кукла с дълго було. Изабел с мрежест чорапогащник, сукман и лачени обувки на скута на Йохан, Йохан се смее. Момиче с дълга плитка, беззъба уста и ученическа чанта, а зад него — дъска с надпис „Моят първи учебен ден“. Макет на мозък от пластмаса, около който са се събрали пет-шест деца, а сред тях — Изабел, сияеща. Плажен кош, пред него — кофичка, лопатка и формички, в него — момиче в оранжево-червен хавлиен халат с качулка и бял колан. Йохан и Изабел на дюните. Йохан и Изабел на диван, четат. Йохан и Изабел с раница, на перон. Клара и Изабел пекат сладки, със зачервени бузи. Клара и Изабел по бански, легнали върху хавлиена кърпа на цветя, ядат ягоди. Клара и Изабел на парапета на кораб, с разрошени от вятъра коси, червеникаворуса и черна. Момиче, което вече не е малко момиченце — с китара и недорасъл тийнейджър до него, втренчил влюбен поглед в момичето. Празненства за рождени дни, Коледа — накрая абитуриентски бал. Пъпчасали пубери, момичета, изглеждащи по-възрастни, отколкото са, сред тях Изабел в светлосиня рокля на цветя.

Щефан прокарва показалец по снимката и спира на малкото прозрачно ъгълче, в което е втъкната.

— Тази рокля…

Клара кимва.

— Да, същата, с която бях облечена в Леванто. Изабел я е намерила в гардероба ми и… е, искаше непременно да е с нея.

Очите му ненадейно се навлажняват. Сълзите се стичат по бузите и капят върху албума, който Клара сега е сложила на коленете си. Тя го вижда да хлипа, да хлипа беззвучно. Само с тихо треперене на тялото. Внимателно слага ръка на рамото му.

— Ти… ти искаше да ги видиш — казва му по някое време.

Той кимва.

— Аз само…

— Знам.

— Струва ми се, че някой ми е откраднал живота и сега ми го хвърля в краката. Аз… аз щях да съм толкова щастлив с теб и Изабел…

Тя улавя с палци сълзите му, избърсва ги.

— Нищо не можем вече да променим, Щефан.

Той я поглежда.

— Днес бях при Изабел в Туцинг.

Тя мигом отдръпва ръката си. Пребледнява.

— Какво сте…?

— Искаше да си запише час в института. Секретарката ми каза, че се е обаждала. Аз й се обадих и… се разбрахме да се видим.

— И?

— Говорихме. Говорихме и мълчахме. Клара, не ме гледай така с упрек. Това положение за мен е… и аз трябва да си изясня нещата.

— Можеше да се обадиш първо на мен.

— Моля те, не започвай пак. Не съм длъжен да ти давам обяснение.

Тя извръща глава, натам, където дъждовните капки удрят по стъклото. Като минутите, в които никой от тях не проговаря. Клара се обляга назад и затваря очи.

— И на теб ли ти беше толкова бясна? — пита тихо тя.

— Да, поне в началото.

— Тя е голям инат, Щефан. — Гласът й отново се смекчава. — Водя я на лекар, помагам й при пазаруването, карам я на рехабилитация. Опитам ли се обаче да говоря с нея, ме блокира. Просто разбивам главата си в мълчанието й.

— Тя мисли, че сме егоисти.

— Такива ли сме?

— Да, но какво му е лошото?

Тя го поглежда смаяна.

— Ако сега не помислим за нас, ще направим огромна грешка — обяснява той. — Нормално е Изабел да е объркана. Ние също сме. Всичко тук… — той посочва към албума — тепърва трябва да свикнем с всичко това.

— Мислиш ли, че Изабел някога…?

— Не знам какво ще стане. Пък и как да знам? Тя недвусмислено ми показа къде съм се натресъл, когато я закарах до тях…

— Какво си направил? — Клара го гледа неразбиращо.

— Тя ме помоли заради крака си. Но мисля, че беше, за да ми покаже дома, който съм съсипал.

— Ти нали не…?

— Не, не, разбира се, че не. Само я оставих пред тях и си тръгнах.

— А ти…?

— Вече няма да я избягвам, ако това имаш предвид. Всичко друго ще се нареди. Все пак вече не е малко дете.

— Тя каза ли нещо за Йохан?

— Мъчно й е за него. Все пак й е баща.

— И затова ме мрази?

Тя поклаща глава.

— Дай й време, Клара. — Той взема чашата и отпива глътка чай. — Как е всъщност Йохан? — пита ненадейно той.

Тя поема дълбоко въздух и веднага го издишва.

— Как така?

— Разбра ме.

— Е, добре, опитва се да ме задържи. Цели две седмици говорехме, обсъждахме, карахме се. Толкова много, колкото никога през целия ни брак.

— И… това ви сближи?

— Да — отвръща тя. — Странно, но да.

— Това значи ли…?

Тя поклаща глава.

— Не, това не значи абсолютно нищо. Аз… аз просто се чувствам дяволски неориентирана…

— Но нали съм тук.

Кимването й идва с малко забавяне.

— Няма значение, Щефан. Досега сме имали само Леванто и Ла Палма. Две кратки седмици с много, много време между годините. Откъде да знам, дали ти няма…?

Той слага ръка на устните й.

— Не казвай нищо повече.

Тя е наясно, че той е прав. Знае, че всички думи могат само да капитулират тук. За първи път тази вечер му се усмихва. Усмивката се появява изневиделица, измъква се от скривалището си. В този миг тя отново е младото момиче на плажа, което му кимва, когато той го пита дали иска да излезе с него. Което се държи здраво за него върху веспата, което употребява сложни думи в малкия ресторант в Монте Росо, и накрая в една топла лятна нощ на покривната тераса, сред червеното мушкато, се хвърля голо в прегръдките му и за момент се отделя от земята.

— Целуни ме. — Тя му поднася лицето си и той откликва на желанието й. Прави го, без да се замисли.

 

 

Тя остава при него през нощта. Спи в леглото, в което толкова много жени са спали. И едва тук има усещането, че е станала част от живота му. Истинска част от неговия живот, в който през всичките разбъркани години няколко мисли са били заети с нея, първо повече, после по-малко. Живот, който иначе е бил отреден на друг. Леглото на Ла Палма ги носеше и двамата, приемаше ги доброволно и им даряваше доста разточително надежда. Там можеха на воля да си играят на илюзии. Нямаше какво да губят. Всички пречки бяха притаили дъх и през тези дни те бяха потънали в безвремието.

А сега? Сега тя лежи тук, докато дъждът удря по покрива, и усеща пулсиране в стомаха си. И двамата искат да го направят. Тя го съзнава. И преди си повтаряха, не, направо се уверяваха взаимно, че се обичат. Скриваха думите под завивката, за да не им избягат. Но могат ли тези уверения да издържат по-дълго? Или копнежът им е изпратил мъгла, скриваща подмолните скали, които им готвеха сигурно корабокрушение?

 

 

Щефан се обръща до нея настрани. В просъница ръката му намира корема й. Остава там, където преди всичко се втвърдяваше. Тялото й е започнало да омеква на определени места. Щефан се бе изсмял на скептицизма й, когато на Ла Палма беше повдигнала въпроса за това. Но ако наистина останеха заедно, това нямаше да му убегне. Те наистина си връщаха частица от младостта, но бяха заставени да пребивават в остаряването. Пред тях лежеше не точно бъдещето, което биха имали преди повече от двайсет години. Сега очертаващото се бъдеще щеше да изисква много повече от тях.

С Йохан тези неща не бяха от значение. Животът с него беше ясно разчертан, първо за трима, а после и за двама. Права улица без изненади, подобно на американска магистрала, скоростта се регулираше от автопилота на дребните им навици. Там нямаше специални пътувания, но целта си беше ясна, с ясно откроени етапи. И понякога забравяш да броиш годините.

Ръцете на Йохан докосваха тялото й, но тя никога не усещаше истински неговия допир. Те не намираха местата, които Щефан откриваше с точността на сомнамбул и овладяваше. Но наистина ли иска той да остане там? Тя не желае да довърши мисълта си, иска да я изхвърли от това легло. Познава я обаче твърде добре — тази мисъл няма да я остави на мира. Ще се промъква навсякъде в съзнанието й, колкото и да я пъди. През последните две седмици мисълта пося в сърцето й недоверчивия въпрос: ще се откаже ли Щефан заради нея от своя безгрижен живот? И всеки път й отговаряше съмнението.

„Възможно е някога и аз да остана сама — казва си тя, докато той гали корема й. — Трябва да мога да спра — да захвърля един живот, за да поема друг, и навярно задълго да се задоволя с полурешение. Мога ли? Искам ли? Да остана сама?“ В момента, в който си задава въпроса, е наясно, че отговорът вече е даден.

 

 

Щефан отваря очи, опипва сънено в „сега“.

— Ти си будна?

— Размишлявам.

— За какво?

— За мен, за нас, за всичко.

— И?

— Нощем нещата изглеждат толкова… толкова сложни.

Той се повдига на лакът.

— Радвам се, че си тук, Клара. Понякога си мисля…

— Какво?

— Страхувам се да не останеш при него.

— Има моменти, в които и това не ми е чуждо като вариант.

— От това се страхувах.

— Но разбери, толкова много години, толкова много…

— … общи неща?

— Дори така, ако щеш. Такава раздяла е тежка и за мен. Все пак той ми е съпруг, Щефан. Е, макар бракът ни да беше само упражнение по стратегия на отбягването.

— Но аз едно не мога да разбера…

— Какво?

— Защо отдавна не го напусна? Искам да кажа, преди да се появя аз.

— Защото се страхувах.

— Това не ти подхожда.

— Но беше така. От време на време се противопоставях, замерях го с какво ли не. Но накрая пак си сядахме пред телевизора, слушахме музика или четяхме и пак всичко си изглеждаше окей. Опитвах се да си внуша, че така е с всички бракове. Пък и някак си го харесвах и такъв. — Тя прехапва устни. — Само дето никога не съм го обичала истински. Навремето той подаде ръка на една самотна майка и детето й. Аз я поех. Беше сделка.

— А сега…

— … всичко е различно, да. Откакто ти се появи в книжарницата, целият ми свят се преобърна. — Усеща как очите й се пълнят със сълзи.

— Какво има, Клара?

— Мисля, че ако не беше ти, щях просто да си продължавам така, щях да си седя в отвратителните фотьойли на Йохан с облегалки за глава, с вдигнати крака. Разбираш ли, това ме ужасява.

Той мълчи. Не я гледа.

— Заради някаква тъпа, тъпа случайност навремето ти не дойде в Екс — продължава тя — и пак заради също толкова тъпа случайност сега отново се търкулваш в живота ми. Всичко ли в живота ми ще зависи от случайности?

— Не бих се изразил така.

— Просто не знам дали да го правим, Щефан.

— Поне трябва да опитаме. Може да си направим синини, може дори да се нараним така, че наистина да ни заболи. И двамата носим доста тежки раници, Клара, невинаги всичко ще се напасва. Но, боже мой, достатъчно големи сме, за да предвидим и това. Важното е, че имаме чувства един към друг, и то не само на остров насред океана.

Тя кимва. Така й се иска да вярва на думите му, но усеща, че нещо в нея й пречи, нещо, което не иска да се махне от нея, като ластик, който все се връща.

— Колко е часът? — пита накрая тя.

Той поглежда будилника.

— Два и половина.

— Може би е най-добре просто да поспим.

Той се обръща и изключва нощната лампа. И Клара се учудва колко бързо се унася. По-бързо от обикновено.