Анете Хоберг
Нашето лято (14)

13

Самолетът има половин час закъснение. Половин час, в който той снове навън пред малкия терминал и пуши трета цигара. Повече от обикновено. Наоколо му се тълпят туристи с куфари, автобуси спират и от тях слизат още туристи с още куфари.

Тя спря да му пише. От два дни не даваше никакви признаци на живот. Той също замълча. Само броеше часовете, минутите до днес, досега. Ще дойде, окуражава се той. И отново изпада в размишления. Защо да хваща самолета и да тръгва след някакъв мъж, когото едва познава? Който преди десетилетия й завъртя главата и сега й изпрати няколко сантиментални есемеса? Който едва не се хвана с дъщеря й?

Той е тук от две седмици. Правеше всичко, за което се сещаше — разходки, плуване, проверка на курсови работи и четене на книги. И мислеше за нея, постоянно мислеше за нея. В мислите си вече й показваше къщата, в която бе прекарал толкова ваканции, къща в северозападната част на острова, къща, която познава така, сякаш е негова собствена. Сядаше с нея на паянтовата дървена маса в градината и гледаше морето, заедно готвеха и пиеха вино. Техните съобщения отвъд океана си подаваха ръце. Неговите и нейните изречения за няколко секунди прелитаха от един остров на друг, за да посеят близостта, където всичко се губи в неопределеност. Те нямат нищо, тя и той, нищо, което да ги свързва отпреди, освен една седмица минало и няколко думи, отдушник на копнежа.

Той гаси цигарата и поглежда към небето. Искрящо синьо небе, в което самолетът от Мюнхен се готви за кацане. Няколко напрашени палми се раздвижват лениво на вятъра, сякаш напук на оглушителните децибели на моторите.

Той усеща, че нещо се разбива в него, нещо се удря в спирачките на машината там, на малката писта. Вече не може да овладее сърцето си. Чувства се като тийнейджър. Опитва да се защити с ума си и същевременно усеща, че вече не може да направлява този действащ, независимо от волята му ум.

След петнайсет минути той отново влиза в чакалнята. Мониторите там съобщават, че машината се е приземила и багажът се разтоварва. Застава до изхода, откъдето ей сега ще започнат да излизат пасажери. Първият е дребен мъж с червен куфар. След него излизат повече хора. Тълпи преминават през отварящите се и затварящи се кафяви дървени врати със залепени на тях рекламни плакати на някаква безалкохолна напитка, двойки с раници, семейства, багажни колички, натоварени догоре, всички говорят един през друг, жестикулират. Отсреща някои предлагат превоз и държат високо картони с имената и чакат своите клиенти.

И тогава я вижда. За миг нетърпеливото му сърце забравя да бие, за да може после веднага да затупти с още по-голяма честота.

Тя се оглежда търсещо. За няколко секунди той е с предимство, може да я наблюдава, без тя да забележи. Прибрала е косата си на тила, няколко кичура са се изплъзнали и падат върху лицето й. Хванала е тен на Северно море. Облечена е с джинси и носи светлосиня широка риза… и туристически обувки. При вида на обувките й той се усмихва и точно в този момент тя го вижда. Улавя погледа му и на свой ред му подхвърля усмивка.

— Не се побраха в чантата ми — е първото, което му казва.

— Тук ще ти вършат идеална работа — е първото, което й казва.

После млъкват. Все едно мълчанието ще им предложи скривалище от чувството, което с пращене се разраства у тях. Те просто стоят насред неразборията от гласове и надвиквания. Клара — с голяма кафява пътна чанта в ръка, Щефан — с множество предварително построени изречения в главата. Изречения, които до едно не пасват на момента. Между тях има около метър и половина разстояние, метър и половина, изпълнени с очакване.

— Може ли? — Дебела жена минава покрай тях с огромния си куфар.

— Разбира се. — Щефан отстъпва встрани, после прави крачка към Клара и взема чантата й. Иска да я прегърне, но е твърде рано. Наясно е, а и мястото не е подходящо, и това му е известно. Все пак слага за малко свободната си ръка на рамото й, както бе направил, когато се разделяха преди няколко седмици в кафето. — Толкова се радвам, че си тук. — Изречението се отронва от него като тежка въздишка.

— Боеше се, че няма да дойда?

— Не… или по-точно… да, малко…

Тя се смее.

— И аз имах същото усещане.

Сега той се смее.

— Откачено ли е това, което направих?

— Дори доста откачено. Но както виждаш, зарязах всичко вкъщи и сега съм тук. По въпроса за откачеността сме си лика-прилика.

Той усеща, че му харесва леката ирония, в която тя го увлича.

— Ела — приканва я той. — Колата ми е вън.

Сега тя върви до него през големия паркинг.

— За първи път ли си на този остров?

— Не, винаги идвам тук, за да работя на спокойствие, да си проветря главата — отвръща той, благодарен, че може да мине на общи приказки.

— Миналия ден си взех още един пътеводител — обяснява тя. — Прочетох доста за Исла бонита… Така се сетих за туристическите обувки.

Той спира пред бяло комби, отваря багажника и слага чантата й в него.

В колата е горещо и той веднага включва климатика. После завива покрай огромна строителна площадка и излиза от района на летището.

— Тук строят многоетажен паркинг и нов терминал. Имат големи планове. Искат да направят всичко малко по-помпозно. — Той взема пътеводителя, като продължава да я гледа с ъгълчето на окото си, сякаш за да се увери, че наистина седи до него.

— Къде отиваме? — Тя поглежда с любопитство през прозореца.

Той завива към Лос Ланос, напуска малката столица Санта Крус, която със своите бели къщи се разстила живописно навътре в широк залив и гордо избутва назад съвсем немалкото пристанище в морето. Пътят се вие нагоре пред тях.

— В Пунтагорда — отвръща той.

— О, това май е доста далече?

— Да, на около час и половина с кола.

— Хотелът в самата Пунтагорда ли е?

— Няма хотел.

Тя сбърчва чело. „Толкова е сладка с така сбърчено чело“, мисли си той. Изведнъж се сеща, че още тогава това му харесваше.

— Няма хотел? — пита предпазливо тя.

— Не, ще живеем в къщата на мой колега.

Още по-силно сбърчено чело.

— А колегата…?

— Не, него го няма. Предоставя ми къщата си, когато е свободна.

— Това значи ли, че двамата ще сме съвсем сами там? — Тя вдишва шумно.

— Да, само ти и аз. Омекват ли ти коленете? — усмихва се той, с облекчение забелязва ефекта от своята самоувереност. Само за миг, но все пак.

Тя се отпуска на седалката.

— Спирам да размишлявам какво всъщност правя тук.

— Ти сама написа: „Да става каквото ще.“

Тя изкривява устни и това го стопля.

— Да става — отвръща тя с усмивка.

Пътят вече е по-стръмен. Щефан превключва на по-ниска скорост. Има съвсем малко разстояние между лоста за скоростите и нейното коляно и сякаш проследила мислите му, ръката му се отплесва върху коляното й. Обхваща извивката, която навремето той бе нарекъл идеална, и я усеща под материята на джинсите й. Усеща нейната топлина, която се пренася на ръката му, оттам достига до всяко ъгълче на тялото му и за няколко мига избухва нещо като пожар. Става му горещо и той вече не знае как да продължи да шофира. Мислите му препускат напред, искат вече това, което още го няма. Тези мисли не търпят повече отлагане. На следващия завой той отново връща ръката си на волана. И усеща погледа на Клара отдясно. В следващите часове запълват пространството помежду си, като коментират обектите, покрай които минават. Той й обяснява как наближават огромен тунел, прокаран между две планински вериги, които делят острова на източна и западна част. Клара допълва каквото е чела през последните дни. Сега това трябва да е долината Аридане, която се простира надолу към морето. Смеят се, защото и двамата употребяват типичния жаргон на пътеводителите. И той усеща, че му е все по-приятно да си говори с нея както тогава, когато лежаха на плажа или седяха на малката покривна тераса между кашпите с червеното мушкато и си доверяваха целия все още съвсем недълъг живот.

Прекосяват Лос Ланос и той й казва, че това е нещо като тайната столица на острова. Някак по-непретенциозна и по-малко разхубавена от Санта Крус, но на него му харесвала повече.

— Ако искаш, можем тези дни да се разходим из града. Пазарчето е доста симпатично. Хубава е и Плаза Еспаня, а кафето „кортадо“ от будката е най-хубавото, което някъде съм пил.

Много ще се радва, отвръща тя.

А той говори ли, говори. Показва й банановите плантации, които заемат голяма част от пейзажа.

— Аз не ги обичам много. Там, където сме ние, няма. — Ние. Той казва това ние с удоволствие.

Огромната клисура между Лос Ланос и западната част на острова за миг кара Клара да пребледнее.

— Божичко, величествено е. — Навежда се напред, за да види по-добре. — И ние ще минем през това?

— Да, съвсем долу е и на другата страна се минава със завои през иглено ухо. В Ла Палма има много клисури, но тази тук е най-голямата. — Очарован е от начина, по който тя се държи здраво за седалката, докато той умело кара колата нагоре и надолу. Познава участъка и насън да го бутнат.

Преминават най-високата точка на една платформа, където туристите за няколко цента две-три минути могат да погледат през далекоглед, и той натиска газта. Направо литват по пътя, който с големи завои води през все по-пищна местност. Дори в скалните плочи са поникнали цветя, червени и жълти. Между тях кактуси, смокини, а след малкото градче Тихарафе и първите драконови дървета. Типични са за околността, пояснява Щефан. Имало много истории и предания за тези чворести дървета с дълги остри листа. Клара се включва с това, което е учила за типичните за региона растения, и той разбира защо е намирал за толкова покоряващ високопарния й начин на изразяване в Италия.

Скоро пристигат и той усеща как нервността му бързо започва да се връща. Той, който е имал толкова много жени в живота си, който винаги е знаел какво да каже и какво да направи, който следваше плана си за покоряване с направо плашеща прецизност, изведнъж не знае как да продължи. Досегашният му опит не работи тук, просто не може да го използва. Тук има нещо, което не разбира, и чувства, че е неразбираемо. Иска да задържи всеки един от моментите, да не ги пусне да си отидат. Това са моментите, пред които по-късно слагаш едно пък-и-знаеш-ли. В Пунтагорда изведнъж се умълчават и двамата. Всички думи, които в последните часове така спокойно се бяха излегнали помежду им, се стопяват. Карат безмълвно през градчето, което не е кой знае колко красиво и стои като отцепено от заобикалящия пейзаж. Оставят последните къщи зад себе си. Слизат надолу, през маслинова горичка, по някое време свиват надясно в нещо като черен път. Дупките принуждават Щефан да намали скоростта.

Най-накрая пред тях се появява входна алея и той обявява:

— Вече сме тук. — Гласът му прозвучава по-дрезгаво от обикновено.