Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ein Sommer wie dieser, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Людмила Костова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- karisima (2015)
Издание:
Автор: Анете Хоберг
Заглавие: Нашето лято
Преводач: Людмила Костова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: немски
Издание: първо
Издател: Ентусиаст; Enthusiast
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: немска
Печатница: ФолиАрт
Редактор: Велислава Вълканова
Художник: Фиделия Косева
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 978-619-164-177-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2139
История
- — Добавяне
16
— Обичам те. — Той казва това изречение четири дни по-късно. Казва го, когато Клара му подава клонче мента. — „Помириши, расте тук, в градината.“ — Той поглежда първо ментата в ръката й, после към нея. И изрича изречението с глас, топъл като въздуха, който трепка наоколо. Сякаш иска да напасне тези думи към температурата.
През изминалите четири дни те не пропуснаха нищо. Дадоха си всичко. Със стонове събираха каквото животът изведнъж бе разстлал пред тях. Той й показа своя остров, изкатери се с нея на вулкана, разхождаха се из гъстите дафинови гори и големите дерета. Вечер лежаха с часове на терасата и той й четеше както някога. Тя се зарадва, когато откри късите разкази на Хемингуей в библиотеката му. Главата й лежеше на скута на Щефан и тя слушаше дрезгавия му глас. Най-много й харесваше „Нещо свърши“, история за влюбената двойка Ник и Марджъри, на които им е отнета любовта. История, в която безмълвието на двамата намира в пестеливите думи на Хемингуей своя най-верен израз.
— При нас по-скоро нещо започва — установява Щефан, след като свърши разказът.
Клара усети как при тези думи коремът му започна малко по-бързо да се издига и отпуска. И изведнъж всичко й се стори като мечта. Мечта, която изглеждаше забравена, а след десетилетен сън отново се появяваше.
Тези дни изреченията им по-често започваха с „Пък и знаеш ли…“ В тях се усещаха връзките, обтегнатите нишки през две десетилетия към настоящето. За бъдеще още не споменаваха. Вместо това взаимно се разпитваха за миналото си, искаха да разберат, да запълнят каквото времето бе оставило незапълнено. Клара забеляза, че той упорито се хваща за темите, свързани с брака й, дъщеря й — и знаеше, че скоро ще трябва да изрече думите, които щяха да заличат всички други. Не искаше да има лъжи, но същевременно искаше безгрижие. Желаеше да изпита удоволствието, от което толкова дълго е била лишена. Те често спяха заедно, понякога се събуждаха нощем, прегръщаха се и си даряваха необходимото. Тя не можеше да се насити на тялото му, което имаше вкус на слънце и море. То беше толкова нежно, но и неудържимо страстно. Той я докосваше там, където никой мъж не бе имал достъп. Където едно младо момче в средата на двайсетте някога беше почукало, за да може после да остане само с всичките си копнежи.
Понякога в мислите й се прокрадваше Йохан. Неговото делово, тромаво сношение, кратките му стенания, празнотата, която изливаше в нея, по-лоша от всичко останало. Тя потръпваше от мисълта. Усещаше това, което Изабел бе нарекла глад. Глад, който бе неин дългогодишен спътник. Бракът й беше диетична храна, емоционално еднообразна каша, постоянно претопляна. Никога не гореща, а само леко затоплена. Тя го осъзна с такава остра яснота, че сама се ужаси.
— С мъжа ти правите ли още секс? — попита вчера Щефан.
Тя беше под душа и той й държеше кърпата, когато излезе.
— Да, може да се каже — отвърна му сухо и зарови лице в меката хавлия. Той я привлече към себе си и ръцете му в миг отметнаха в мократа й коса това, което искаше да застане между тях.
По-късно той предложи да се разходят до Рока, островната планина, която била толкова близо до небето. Беше вечер и те си взеха вълнени одеяла и бутилка червено вино. Колата с усилие пъшкаше нагоре по серпантините и скоро Клара спря да брои завоите. Най-напред минаха през безкрайна борова гора, която от слънцето през деня миришеше на сауна. По някое време стигнаха края на дърветата, белостволите, чворести гъсталаци причудливо се открояваха на вечерното небе. Между тях тук-там цъфтяха жълти цветя. А над тях вече имаше само скали, искрящо червени скали, образуващи тук дълбок над две хиляди метра кратер. Клара пребледня, когато внезапно се озоваха пред главозамайващата пропаст. А Щефан се засмя.
— Погледни нагоре, ей сега ще се появят първите звезди.
Бяха спрели колата и изминаха последните метри до върха пеша, обгърнати от сребристобелите, блестящи куполи на обсерваторията, слънчевата кула и огромните параболични огледала, които създаваха впечатлението, че тук горе живеят същества от чужд свят.
Между скалите най-после намериха дупка. Оттам можеха да погледнат кратера надолу, към отсрещната стена, която сега бе обагрена от последните слънчеви лъчи в червени, жълти и зелени тонове, и далеч зад нея към морето. Само няколко ефирни облака засенчваха гледката, нищо друго. Те се увиха във вълнените одеяла и започнаха да пият виното от бутилката.
Смрачи се и се появиха звездите. Посипваха се по вече наситено синьото небе, толкова много, сякаш нямаха край. Клара и Щефан търсеха картини, фигури, знаци, проследяваха с поглед Млечния път. Пращаха желания нагоре, тихи желания, които в нашарената нощна чернота държаха в ръце, за да не ги изгубят.
Клара разказваше как навремето с Изабел са гледали звездите. Говореше за четиригодишното момиче, което стоеше, хванало майка си за ръка, в градината на баба си, търсеше Малката и Голямата мечка и си представяше Млечния път като нещо подобно на бяла река.
— Изабел си мислеше, че на всяка звезда живеят хора, които пият много мляко, а нощем си включват големи джобни фенерчета.
— Сигурно е странно като възрастен да можеш да видиш още веднъж света през очите на детето — отвърна той.
Тя кимна.
— Никога ли не си искал деца? — Въпросът беше повдигнат много внимателно.
Той я придърпа още към себе си.
— Не съм се замислял.
Сега, помисли си тя. Сега трябваше да действа. Щеше да действа. Пое дълбоко въздух…
— Ето. — Той й подаде бутилката.
Тя отпи голяма глътка. Отправи поглед към напръсканото с хиляди звезди небе, сякаш търсеше помощ от него.
— Щефан?
Той я погледна смаяно.
„Вече долавя нюансите на всяко нещо, което кажа — мина й през ума. — Дисонансите, които понякога се прокрадват между думите.“
— Какво, Клара?
— Трябва да ти кажа нещо.
— Ей, плашиш ме. — Той се усмихна и тя долови леката неувереност, която той се опита да скрие зад усмивката.
— Не е нещо страшно… Само е… — Тя се панира, стъписа се пред собствените си думи, които се бяха строили на езика й, готови да излязат навън. — Изабел е твоя дъщеря, Щефан. — Излязоха, стояха в звездното пространство, чисти като нощен въздух.
Той не каза нищо. Дълго нищо не каза. Секунди или минути? На нея й се стори цяла вечност. По някое време той се покашля.
— Как…? — Гласът му се прекърши.
— Когато се върнах от Екс ан Прованс, разбрах, че съм бременна. И… да, исках това дете. Тогава то беше единствената ми възможност да остана свързана с теб.
Той посегна към цигарите в джоба на якето си. Запали една и тя забеляза как ръката му трепери.
— Искаш ли и ти? — попита той.
Тя кимна. Вдиша дълбоко и бавно изпусна дима.
— През цялото време исках да ти го кажа — изтърси накрая колебливо тя, — но после се изплаших да не разваля всичко. Не можех веднага…
— Тя знае ли?
— Не. Само знае, че е осиновена, но не знае кой е истинският й баща.
— Боже мой! — Той поклати глава. — За малко да спя със собствената си дъщеря…
— … нямаше как да знаеш — контрира го веднага тя.
— Кога… кога точно се роди?
— На двайсет и осми март. По това време ти трябва да си бил в Перу. Аз… аз лежах там в болницата, сред всичките майки, посещавани от мъжете им. Лежах там с малкото си момиче и галех черната му коса. Твоята черна коса, която е наследила до днес…
Тогава той започна да задава въпроси. Все повече и повече. Не можеше да спре да пита. Как е разбрала, че е бременна. Къде е била по това време. Как се е почувствала. Как са реагирали родителите й… Той не можеше да спре да говори и тя му беше благодарна. Нейните отговори го разприказваха още повече. Казваше и важното, и маловажното, вече не подбираше. Всичко бе еднакво значимо: първият плач, първият зъб, първата крачка…
— Сигурно си се чувствала безкрайно самотна — въздъхна по някое време той.
Тя беше опряла глава на рамото му, уповавайки се на топлия, вече с познат мирис пристан, останал неприветлив за всеки друг.
— Винаги съм се питала дали щяхме да останем заедно. Тогава ти искаше да пътуваш, едно евентуално дете никак не се вписваше в плановете ти. Може би щяхме да се скараме и да се разделим и…
— … и да погубим любовта си. Това ли си мислеше?
— Все пак не е изключено…
— … но предвид тогавашните ми чувства, доста малко вероятно. Щях да ходя навсякъде с теб. Не само в Южна Америка.
— Щяхме да живеем в кутийка, без пари, с ревящо бебе — доста любов щеше да е нужна.
— Опитът щеше да си струва.
Тя бавно кимна.
— Ако не беше острият апандисит, ако бях ти научил фамилията, ако ти имах телефонния номер, животът ми щеше да протече съвсем иначе.
— Моят също.
— Колко беше голяма Изабел, когато се запознахте с мъжа ти?
— На две. Тя го обикна, той я обикна. А аз… аз се радвах, че някой се грижи за нас.
— Заради нея ли прекъсна следването си?
— Да. Преди малко ти казах, че на нас щяха да ни трябват пари. Истината е, че на мен ми трябваха пари. Също и за ученето.
— Йохан веднага ли осинови дъщеря ти… дъщеря ни?
Тя кимна.
— Той така поиска. Аз, разбира се, му разказах за теб. За него това си беше банална история, история без значение. Ваканционна любов без последствия, каквато често се случва…
— … и той е могъл да се изживее като големия спасител.
— Не, никога не е гледал на себе си така. Не е такъв човек.
— Значи е безкористен?
— В известен смисъл да. Нашият брак е… как да го определя? В него от самото начало нямаше чувства. Големи чувства, имам предвид. Но Йохан притежава забележителен интелект, добър е, умен… И чудесен баща… да, това също.
— Какво разказа на Изабел за мен? Някога изобщо разказвала ли си й за мен?
— Когато беше малка, й обяснихме, че Йохан е неин осиновител. По-късно, на шестнайсет, тя започна да ме разпитва. Разказах й за един студент, който е потънал вдън земя. Това, че съм те обичала така, както никога баща й, й го спестих.
— И какво ще правим сега? — Беше елементарен въпрос, но предполагаше далеч не елементарен отговор. И тя го знаеше.
— Като начало нека погледаме звездите.
Той се усмихна плахо.
— Мислиш ли, че те ще ни упътят?
— Тук поне има място, пространство за размишления.
Те пиха вино, пушиха и по някое време заспаха. Прегърнати. Събудиха ги първите слънчеви лъчи. Те отметнаха одеялото. Върнаха се бавно към колата. Не говореха много. Той намести нещата в багажника, прокара ръце по косата си и й се усмихна за „добро утро“. Тя разбра, че тази нощ животът й е претърпял обрат. Звездите в нея щяха да продължат да светят, макар и небето да ги скриваше под дневното си синьо.
Това беше сутринта. Сега тя е клекнала пред храст дъхава мента. Стиснала е здраво клончето, което Щефан току-що й е подал, докато думите му търсят място у нея. „Обичам те.“ Тези думи витаеха през целия ден като ехолот, който търси къде да хвърли котвата. Изследваха подводните течения и плитчини, за да поемат курс към сърцето на Клара. Щефан е станал необичайно мълчалив. Малките жестове и погледи изпращат до нея вълни, съдържащи информация за това, което току-що бе изрекъл.
„Възможно ли е силата на пет дни наистина да помете граденото цял живот?“ — пита се тя, докато клончето в нейната ръка й дава последна илюзия за контрол. Тя се предава и на мига отронва отговора, който вече не може да бъде задържан:
— И аз те обичам. — В гласа й няма запъване и тя сама на себе си се чуди с каква лекота подхвърля изтърканото в своята непретенциозност изречение, което занапред ще моделира живота й.
Той се навежда, кляка до нея.
— За какво ти е ментата?
Тя се смее. Усеща как с въпроса си той отнема цялата тежест на ситуацията.
— Вчера следобед накиснах нахут — отвръща тя. — Мислех да направя салата от него.
— Ще ти помогна.
Заедно набират букет. В кухнята той изважда от хладилника отворена бутилка бяло вино. Отпива първата глътка и усмивката му се закачва за нейната.
— Няма да е лесно — казва тя, докато слага тенджерата на котлона, пуска вътре два дафинови листа и затваря капака.
Той нарежда пред тях домати, лук, чесън, две дъски за рязане и два ножа.
— Имам още една кутия превъзходна риба тон. Искаш ли в твоята салата?
Тя кимва.
— Варени яйца?
Отново кимва.
След две минути слага още една тенджера с яйца до първата на печката.
— Този достатъчно добър ли е? — пита той и й подава един нож.
— За рязане на домати?
Той се усмихва. Отново обезоръжаващата усмивка, с която в деня на нейното пристигане й показа спалнята.
Физиономията на малко момче, готово да й даде всичко.
— Ако изкормваш така умело живота си като тези домати, няма от какво да се притесняваме.
— Започвам малко да се страхувам…
— Страхуваш се да не се порежеш?
Тя отмята кичур от челото си.
— Мисля, че няма да се размине без рани.
— Аз съм тук, Клара. — Той намества кичура зад ухото й.
След около час нахутът е уврял, салатата — готова. Сервират на терасата. Наслаждават се на близостта, която започва да се настанява и в ежедневието им. Вече боравят с „ние“. Тя му подава мелничката за черен пипер, от която с няколко завъртания той поръсва върху топлото ястие. Побутва към нея шишето със зехтин, от което тя си капва няколко капки на хляба.
— Кога за последен път каза „обичам те“ на някоя жена?
Той се замисля.
— Мисля, че Сузане на няколко пъти го изтръгна от мен.
Тя сбърчва чело.
— Е — засмива се той, — тя държеше да знае дали я обичам и нямаше как да се измъкна.
— Не бих го нарекла романтично.
— То и не беше. Тя… да, тя ме обичаше. По своя си начин. Нещо обаче все ме караше да се измъквам от нея. В нейния стремеж към близост имаше нещо твърде обсебващо.
— Оттам и аферите?
— Може би да.
— Обичал ли си тези млади жени?
— Не.
— Нито една от тях?
— Всеки път предварително се застраховах. Усетех ли погледа „искам нещо повече“, веднага търсех изход за бягство.
Тя отпива от виното.
— И мислиш, че с мен ще бъде различно?
— Не искам да ти давам никакви обещания, Клара. Не знам дали мога да се променя от днес за утре. Но да… щом ме питаш… да, мисля, че с теб ще бъде различно. Просто защото и сега е различно.
Тя хваща ръката му през масата.
— Хубаво ми е да те обичам. И да съм обичана от теб.
Пръстите му веднага й отговарят.
— Имаш ли албуми със снимки на Изабел като малка? — изтърсва неочаквано той.
— Да.
— Ще ми ги покажеш ли някой път?
— Разбира се, когато кажеш.
— Приличаше ли на мен?
— Тя все още прилича на теб.
— Извинявай, но досега винаги съм гледал на нея по друг начин.
Двамата се смеят. Смеят се нервно на всичко, което предстои. Като буря, известяваща наближаването си с първата гръмотевица.
Той изведнъж става отново сериозен.
— Още ми се струва толкова невероятно всичко. В края на четирийсетте изведнъж да се окажа баща на пораснала дъщеря, това е…
Тя погалва пръстите му.
— Има формата на твоите нокти. И същата упорита брадичка. И малкият рожден белег на шията, точно където започва косата.
— Аз рожден белег ли имам?
— Да.
— Никога.
— Обикновено човек не си гледа тила.
— А ти…? — Той се колебае. — Ще й кажеш ли веднага всичко?
— Вероятно да. Но… кога точно, още не знам. Да си призная, нямам представа как да й кажа.
— Днес цял ден се питам какво ли би било, ако я срещна пак. Изведнъж всичко стана толкова различно. Щях да правя секс с това момиче, много внимателно го обмислях…
— … но ти нямаше представа, че ти е дъщеря.
— Да, да, и въпреки това тя събуди нещо у мен. Видях в нея теб, без да съм го знаел. Заради очите й, Клара. Твоите очи. Когато Изабел дойде при мен в онази аудитория след лекцията и по-късно седяхме в кабинета ми, усетих някаква необяснима близост. Някаква свързаност. Но тогава я отдадох на „кризата на средната възраст“ и ловния инстинкт.
— Възможно ли е… — тя се поколебава — възможно ли е да си се влюбил?
Той прехапва устни.
— И да, и не — признава си накрая той. — Представях си го като мимолетна афера. Като всички предишни. И все пак у Изабел имаше нещо, което беше извън шаблона. Нещо, което ме привлече към нея.
— Как се чувстваш днес, имам предвид, след като вече знаеш всичко?
— Чувствам се още по-близък с теб. Ние имаме дете, Клара. Толкова е невероятно, че чак не мога да го осъзная. Същевременно се страхувам, че детето ще застане между нас.
— Това ще зависи единствено от нас.
Той погалва безимения й пръст и спира на мястото, на което е останала светла ивица от халката.
— Нека оставим и днес всичко…
— … за утре?
Той кимва с облекчение. Облекчение, съчетано с надежда.
Десет часът е, когато започва да вали. Силен дъжд, не необичаен за острова, твърди Щефан. Най-често е кратък и пороен. Той складира в дневната малко дърва за камината, слага отгоре им клони и ги запалва. После донася дебели одеяла и ги разстила пред нея.
— Някога правила ли си секс до огъня? — пита той.
Тя поклаща глава и гледа в пламъците.
— Много кичозно.
— Нали знаеш, че…
— … си падаш по кича, да, да…
Той започва да разкопчава роклята й, напипва закопчалката на сутиена и с две движения я разкопчава. „Притежава опит в тези неща“ — отбелязва си тя, все още с известно учудване. Ръцете му се озовават на гърдите й и тя се отказва от всякаква съпротива. Дават си време за освобождаване от дрехите, искат да се насладят на взаимното разсъбличане. Едва когато са съвсем голи, той я прегръща.
— Обичам те. — Гласът му звучи по-дрезгаво от обикновено, сякаш отново и отново произнася тези думи, които днес двамата си бяха разкрили един на друг. И вземат само тези думи, докато пропадат все по-дълбоко и по-дълбоко. Не се държат за нищо, само един за друг.
Остават легнали един до друг и се наслаждават на топлината на огъня.
— Започвам да разбирам прехласването ти по кича — прошепва Клара.
Той се смее.
— Да си направим ли още един?
Тя повдига вежди.
С едно движение той се изправя и отива до сиди плейъра.
— На тръгване си намерих „Блу“ на Джони Мичъл. Вкъщи я имам само на грамофонна плоча. Мисля, че случаят е идеален за тази песен.
Прозвучават първите тактове и те отново се пренасят на плажа в Леванто. Гласът на певицата се извива, като изравнява високите и ниските тонове. Те виждат всичко пред себе си — малкия бар, мъжа зад тезгяха, който им поднася чашите грапа, и двама младежи, които пият и си говорят, а по някое време си дават първата целувка — и стават все по-палави.
Малко преди полунощ е, когато телефонът на Клара иззвънява от кухненската маса. Тя поглежда изненадано, отскубва се от прегръдката на Щефан и отива към телефона. Едва не се препъва в малкия килим. Все още е гола.
Йохан. Йохан е. Вижда името му да свети на дисплея. Сяда на един от столовете около масата и докато вдига с дясната си ръка телефона, с лявата прикрива голотата си.
— Ало? — Мъчи се да придаде твърдост на гласа си и усеща как сричките й се олюляват.
— Аз съм. — Познатият тон. Кратко, стегнато, делово. Звучи така не на мястото си тук, в тази къща, приютила дрезгавата гальовност на Щефан, неговия смях.
— Да?
— Къде си?
— В Рим — казва на пресекулки тя. Усеща как се изчервява. — Защо?
— Изабел претърпя злополука.
— О, боже. — Тя се изпъва на стола като свещ, сякаш за да спре по този начин треперенето, което внезапно обхваща тялото й.
Щефан се появява на вратата и тя му прави знак да се върне и да намали музиката. След секунди настъпва тишина.
— Какво се е случило, Йохан? — Зъбите й затракват.
— Минала е на червено с колелото и една кола я е отнесла.
— А тя…? — Не успява да довърши.
— Имала е късмет и само си е счупила крака. Не е нещо сериозно, Кристиян току-що я изпрати при главния хирург в неговата клиника. Утре сутринта ще я оперират. — Съобщеното звучи делово. Като някой от докладите му.
— Боли ли я?
— Дадоха й доста силни лекарства.
— Ти беше ли при нея?
— Разбира се.
— Кога се върна?
— Тази сутрин. — Той въздъхва дълбоко. Въздишка, събрала в себе си онова, което се кани да изригне, без да може да бъде спряно. — Клара, къде си?
— Нали ти казах…
— Не ме лъжи!
Тя се сепва.
— Какво… какво искаш да кажеш?
— Съквартирантката на Изабел й казала, че те е видяла на гишето за чекиране на летището. И сега дъщеря ни плаче и говори някакви неща за Ла Палма и за онзи неин професор… Какво означава всичко това, Клара?
Тя прокарва показалец по масата пред себе си, забива пръст в един улей, сякаш за да получи защита от него срещу гласа от слушалката. От гласа на мъжа си.
— Аз… аз всичко ще ти обясня — запелтечва тя. Сама съзнава колко жалко звучи. Евтино изречение от третокласен роман.
— Това е най-малкото, което очаквам от теб. Кога се прибираш?
— Вдругиден. Вдругиден следобед.
— Предполагам, че първо ще отидеш в болницата?
— Да, естествено… — Гласът й се губи по ръбовете, все едно иска да се разтвори, подобно на недобре фиксирана снимка, която внезапно са изложили на дневна светлина.
— Значи ще се видим вечерта. Вкъщи — добавя с натъртване той и затваря. Просто така, без да се сбогува. Оставя я сама, сама с неизреченото му подозрение. С подозрението, което изскачаше от всяка негова фраза. С подозрението, което тя трябва да потвърди. Афера. Изневяра. Съсипване на брака. Грозни думи, които внезапно лягат върху това, което ги свързва с Щефан. Думи, които искат да омърсят съществуващото между тях.
„Няма как да се размине без рани.“ Изречението изведнъж като че ли добива предметно измерение. Също като рязането на домати. Все едно с Щефан бяха разиграли това, което сега се материализира с цялата си сериозност.
Тя дълго остава седнала на стола, втренчена в черния и онемял телефон пред себе си. По някое време Щефан идва и покрива раменете й с одеяло. Тя се опитва да се усмихне. Остава си с опита. Одеялото е топло, затоплено от огъня в камината.