Анете Хоберг
Нашето лято (19)

18

Всичко става толкова бързо. Заключването на къщата, пътуването до летището, чекирането, краткият престой в чакалнята — уединение — и накрая последен поглед към острова.

— Има формата на сърце — забелязва Клара, когато поглежда през прозореца малко след излитането.

Щефан взема от лентата в Мюнхен багажа й и казва:

— Ще те закарам до болницата. — И при вида на ужасеното й лице добавя: — Спокойно. Няма да влизам.

Познатите улици в кола, която й е чужда. Стара спортна кола, черна, марката не я помни. Ръката на Щефан току докосва бузата й, сякаш за да може с жеста да притъпи тишината, настанила се помежду им. А и за какво ли да си говорят? Наясно са, че освен баналностите всичко друго е казано.

 

 

Той спира на стотина метра от входа на клиниката, слиза, отваря багажника, изважда пътната чанта.

— Успех. — Гласът му преминава в покашляне.

Тя кимва.

— Ще ми се обадиш ли?

— Да. Но може малко да се забавя. Сега ми трябва време… за всичко случило се.

— Окей. — Той прехапва устни.

Последната им прегръдка е кратка. Тя вдишва дълбоко, за да поеме от гърдите му аромата.

„Обичам го“ — мисли си тя, когато той се качва в колата и я поглежда още веднъж. Рязко преглъща буцата в гърлото си. После взема чантата си и бавно поема към входа на болницата.

Пита дали да обяви багажа си на рецепцията. Пита и къде е настанена дъщеря й Изабел Вайднер. Хирургична частна болница, казва портиерът, след като поглежда в компютъра си, и назовава номера на стаята й.

След пет минути тя стои пред голяма, боядисана в жълто врата, с ръка на бравата. Медицинска сестра минава покрай нея и я поглежда въпросително.

— Мога ли да ви помогна?

— Не, не, благодаря. — Сама отваря вратата.

Малко помещение, светложълти стени, светложълти пердета, маса с покривка на цветя, два стола, „Слънчогледите“ на Ван Гог като евтина репродукция на стената срещу леглото. „Защо винаги слагат «Слънчогледи»-те в болничните стаи?“ — пита се тя и поглежда през прозореца, който извежда на нещо като тераса, а отвъд нея — морава, няколко дървета, пейки.

Изабел спи. Десният й крак е бинтован и е леко повдигнат. Над леглото има статив, от който виси триъгълна ръкохватка. А до него — система, от стъкления съд нещо бавно се влива в ръката на дъщеря й.

Клара се приближава, взема един от столовете и предпазливо сяда до леглото.

Изабел е бледа, устните й изглеждат напукани, леко отворени. Дребното лице е обрамчено от черна коса. „Снежанка“ наричаше често Клара дъщеря си, когато беше малка. „Но ти не си лошата кралица, мамо!“ — отвръщаше момиченцето. При тази мисъл тя преглъща. Лоша ли е? Може ли една майка да направи това, което стори тя? Излъга ли дъщеря си? Предаде ли я? „Пази се!“ — беше й казала в Амрум тя, като така я предпазваше и от себе си.

Тя сяда на стола и взема ръката на Изабел в своята. Усеща как хладината преминава в топлина. Почти се радва, радва се на тези минути, които й дават последна опора, които й помагат да си събере мислите. Вижда пред себе си Щефан, Щефан, който я гледа, качва се в колата си и тръгва. Фаровете на колата му поставят точка след тяхната съвместна седмица и я превръщат в спомен. Спомен, който сега, тук, до леглото на дъщеря й, спира в нещо като промеждутък. Спомен, който още е спрял и няма да тръгне, колкото и да свети зелено на светофара. Кожата на Клара още носи следите от докосванията му. Помирише ли се, мирише й на него. Пък и днес е облякла неговата рокля, синята рокля, цветята по която така приветливо греят, сякаш цветовете им могат да се изправят срещу всички трудности.

 

 

— Мамо?

Тя се сепва. Изабел я гледа с разширени очи. Големи, воднистосини очи.

— Как си? — Клара усеща гласа си като чужд.

Отговаря й уморена усмивка, която веднага угасва.

— Много добре. Тук ми дават доста силни лекарства.

— А операцията?

— Без усложнения, казват лекарите. След седмица ще ме изпишат, с гипс и патерици. — Повдига се с помощта на триъгълната ръкохватка. — Ще ми помогнеш ли с облегалката? Трябва да е някъде от тази страна на леглото.

Клара намира лост и нагласява леглото откъм главата две степени по-високо. Ръката й трепери.

След като отново сяда, двете мълчат. Между тях пърхат секундите, изпълват помещението с напрежение, неприятно чувство, боязън.

— Искаш ли да поговорим? — пита майката предпазливо.

Погледът на Изабел внезапно става гневен.

— И още питаш?

Клара запазва спокойствие.

— Какво знаеш?

— Знам, че Щефан е бил на Ла Палма. Знам, защото преди три седмици бях при него и той тъкмо си събираше багажа. Той… той ми каза, че няма да пътува сам. Говореше за някаква жена, която познавал отдавна и която била на неговата възраст. И че сме можели да си останем приятели… — Произнася думата с истинско отвращение. — Приятели!

— Той наистина е много по-възрастен от теб — възразява Клара с отпаднал глас. — Още тогава ти казах, че тези неща рядко свършват добре.

— Но това далеч не му дава право да ме разкара ей така — тросва се Изабел. — Каза още, че сме щели да намерим компромисно решение. Ама че блудкаво изказване. А уж искаше да прави секс с мен…

Клара поема дълбоко въздух.

Дъщеря й продължава, неспособна вече да спре.

— А после ми обяснява, че било само заради виното и доброто настроение. Боже мой! Трябваше да видиш колко се беше разгонил онази вечер, когато той и аз…

— Моля те…

— А после чух от Карин, че те е видяла на летището да се чекираш на гишето за Ла Палма. На нас с татко обяви, че ще ходиш с Анне в Рим. А сега ми кажи, че всичко това не е вярно. Кажи ми…

— Вярно е, Изабел.

Тя вижда как очите на дъщеря й се напълват със сълзи. Вода, която заплашва да прелее от светлосиньото.

— Как… как можа? — Повече вик за помощ, отколкото въпрос. — И откога…? — Останалото се удавя в хлипане.

Тя неволно протяга ръка да погали Изабел по косата. Както винаги е правела преди, когато момиченцето й имаше проблеми. Сега дъщерята отблъсва ръката й.

Клара нищо не отговаря. Само седи на твърдия стол и търси думи. Думи, с които да обясни необяснимото. Такива думи рядко се намират. Дали да каже всичко сега? Да сложи истината тук, на белия чаршаф? Да рискува да…? Не довършва мисълта си. Оставя я просто да се лута в хаоса на страховете й. Вместо това търси алтернативи. Търси изход за бягство. Може да каже, че познава Щефан от по-рано, нещо такова… Но това би било само отлагане. Смехотворно, малодушно отлагане, а в крайна сметка ще се върне там, където истината вече не може да се скрие. Тогава защо да не е сега? Още сега?

Дъщеря й се е извърнала и гледа втренчено през прозореца. Вирнала е инатливо брадичка, енергичната брадичка, която е наследила от Щефан. От баща си.

— Когато ти се появи на бял свят, лежах в една такава стая като тази — започва Клара. — На това място на стената пак бяха окачени „Слънчогледи“-те на Ван Гог. При мен имаше още две други жени. И трите гушкахме по едно бебе, но на мен ми се струваше, че ти си най-хубавото…

— Защо ми разказваш това? — тросва се Изабел.

— Другите ги посещаваха мъжете им. Получаваха цветя, също и от прекрасните кексчета от сладкарницата зад ъгъла. И днес си спомням вкуса на кексчетата, защото една от жените ме почерпи. Шоколад с ванилов пълнеж. При мен никой не идваше. Две-три приятелки, да, но не и мъж… или родители. По онова време бяхме скарани с баба ти и дядо ти, защото се бях върнала от лятната си ваканция бременна. И защото исках да задържа детето. — Изабел се намръщва и между веждите й се образува отвесна бръчка. От малка правеше така, когато нещо не разбираше. Избърсва очите си.

— Исках да те задържа, защото обичах баща ти повече от всичко на света — продължава невъзмутимо Клара. Сякаш внезапно някой е премахнал всички бариери в главата й. Просто ги е махнал, за да може истината спокойно да се изкаже.

— Имаш предвид онзи студент, за когото си ми разказвала? — пита предпазливо Изабел.

— Да. Всичко се случи в малък курорт в Чинкуе Тере. На плажа. Тогава бях малко по-млада от теб сега и за първи път пътувах някъде сама. Там той даваше чадъри и шезлонги под наем. Беше нещо като любов от пръв поглед, но едва ли съзнавахме какво точно е любовта. Бяхме луди един по друг. И той като мен следваше литература…

Изабел притаява дъх.

— Четеше ми на глас Хемингуей. Говорехме си с часове. Щяхме да пътуваме за Южна Америка — просто така, да пропуснем два семестъра и да ни няма. После аз заминах за Екс ан Прованс. Той мислеше да дойде след няколко дни. Аз седях там и го чаках…

— И?

— Той не дойде.

— Защо?

— Остър апандисит. Трябвало е да остане в болница.

— Но е можел да ти се обади.

— Тогава нямаше мобилни телефони. А каквито бяхме глупави, не си бяхме разменили адреси. Не знаехме дори фамилиите си. Единственото, което имах от него, беше една порцеланова кукла. Тогава си купихме две — един мъж и една жена. Когато се разделяхме на гарата в Италия, всеки отнесе със себе си по една кукла.

Изабел се отпуска на възглавниците. Лицето й е бледо, по-бледо отпреди.

— Значи искаш да кажеш, че Щефан…

Клара мълчи.

— … че Щефан е баща ми?

— Да. — Тя вижда как кратката дума изписва недоумение по лицето на дъщеря й. Направо й се приисква да я оттегли, но вече е на бял свят и няма как да се улови и да се изтегли като с въже.

— Знае ли… татко знае ли? — пита тихо Изабел.

— Не. С него ще се видя по-късно. Дойдох тук направо от летището.

— Как… как те намери Щефан?

— Ти си видяла куклата в дома му и си казала, че и майка ти има подобна. Той веднага намерил адреса ми и дойде в книжарницата.

— Значи когато сме били в Амрум, вие…?

Клара кимва.

— Пишехме си, да.

— Значи през цялото време си ме баламосвала? — отронва се от Изабел. — Дори се правеше, че ми съчувстваш, а същевременно…

— Никак не ми беше лесно, но какво можех да направя? Дори не знаех кое как ще се развие нататък.

— И не ти хрумна нищо по-добро от това, да заминеш с него за Ла Палма. — Гласът й потреперва.

— Просто искахме да видим дали е останало нещо между нас и…

— И? Заслужаваше ли си поне?

Клара се поколебава.

— Ние се обичаме — изрича накрая тя.

Изабел поглежда през прозореца, сякаш за да намери някакво обяснение отвън. Обяснение на необяснимото.

— Говори ли с него… за мен? — пита тихо тя.

— Естествено.

— И?

— Той те харесва, Изабел. Наистина. И… беше не по-малко от теб потресен, че си негова дъщеря.

Отговорът отново идва от блясъка във воднистосините очи.

— Той не е мой баща — изтърсва измъчено Изабел — и никога няма да бъде.

— Никой не очаква от теб да…

— Аха, а какво всъщност очаквате? Да си спретнем едно хубаво семейство? — Тя енергично посяга към ръкохватката и леко изстенва, с поглед към крака си. — Божичко, за малко да се чукам с баща си.

— И той така каза. Нещо подобно…

— И? Добър ли е в леглото? Сигурно вече знаеш.

— Моля те, Изабел. Знам колко е болезнено за теб, но не говори така.

— И какво следва сега? Какво ще стане с татко?

— Това засяга само Йохан и мен. Няма да го лъжа…

— Ти вече го направи.

Клара се обляга назад и поглежда дъщеря си.

— Това си е моят живот, Изабел — казва спокойно тя.

— Ще напуснеш ли татко?

— Не знам. Възможно е да… — Не продължава.

Изабел я гледа ужасено.

— Това означава ли, че… ще си стегнеш багажа и ще се преместиш при своя… при младежката си забежка?

— Ще говоря с Йохан за всичко, но бракът ни… сама знаеш… о, той какво всъщност ти каза?

— Татко изглежда доста зле.

Клара вдига поглед.

— Кога го видя за последно?

— Тази сутрин. Беше тук преди около час. Каза, че ще ти се обади по телефона. В института каза, че е болен.

— Болен? — Клара сбърчва чело.

Йохан никога не казваше, че е болен. Ходеше на работа дори с висока температура.

— Какви ги вършиш, мамо? — Сега Изабел съвсем се разплаква.

Клара се изправя и сяда на ръба на леглото. Слага две ръце на бузите на дъщеря си и избърсва с палци сълзите й. Усеща, че моментът изисква да си замълчи. Още думи до нищо не биха довели. Тя отпъжда вече предизвиканото. И Изабел я оставя да го прави, хлипайки, както хлипаше навремето, когато си удареше коляното.

В този момент вратата се отваря и влиза сестра с буркан физиологичен разтвор в ръка. Поглежда Клара с упрек.

— Какво правите тук?

— Извинете, аз съм Клара Вайднер, това — тя посочва към Изабел — е дъщеря ми.

— И какво сте й направили?

— Семейни работи. Моля — тя понижава глас, — бихте ли й дали нещо за успокоение?

Сестрата поглежда към Изабел, която все още плаче.

— Да, разбира се, ей сега ще донеса нещо. — С няколко движения тя сменя разтвора, излиза от стаята и след малко се връща с хапче и чаша вода. — Моля, вземете това — казва тя и ги подава на Изабел, която ги грабва и веднага изпива хапчето.

Сестрата се отдалечава, поклаща глава и тихо затваря вратата.

 

 

— Върви си сега, мамо, моля те. Искам да остана сама. — Гласът на Изабел променя консистенцията си от течна в твърда.

— Дълго се чудех дали изобщо… — подема отново Клара. Прозвучава като вяло извинение.

— Не казвай нищо повече. Просто ме остави на спокойствие.

Клара кимва.

— Може ли утре да дойда пак?

— Не знам.

— Ще ми се обадиш ли?

Още едно „Не знам“. Тя затваря очи. Изключва майка си с едно мигване и я оставя сама.

След пет минути Клара стои с пътната си чанта пред болницата и се оглежда за такси. Иска й се само да заплаче, но няма сълзи.