Анете Хоберг
Нашето лято (18)

17

Тази нощ той спи малко. Постоянно се буди. Не спира да го гложди въпросът: тя ще остане ли при него? Или ще се върне при мъжа си? Да изглади това, което забърка тук? Мислите са объркани, такива, каквито могат да бъдат само родените в мрака. Разработват заплашителни сценарии, на които разумът не е в състояние да се противопостави, защото е твърде уморен и слаб.

Снощи, когато си легна, Клара започна да трепери. Нищо не й се говореше, нищо не й се обясняваше. Каза му само, че Изабел е претърпяла злополука и днес ще я оперират.

— Прегърни ме силно — каза му тя, когато той угаси лампата. И той не я пусна повече. Досега.

Тя още спи. Клепачите й трепкат. Устата й е леко отворена. Няколко кичура са паднали на челото й, леко запотени. Той плахо я целува, усеща топлата й, леко солена пот на устните си. Тя се размърдва, затваря за малко уста, а после отново я отваря. „Не искам да те загубя отново“ — мисли си той. Мисли го, преди да може да й го каже.

Той се опитва да прогони образа на мъжа, който с обаждането си вчера бе нахлул тук — образа на Йохан, съпруг на Клара и баща на неговата дъщеря. Който през всичките тези години е репетирал за съпруг и баща и се е записал като такъв. Достатъчно ли е съвестното изпълнение на дадена роля, за да придобие човек изключително право на ползване? И ще може ли Клара да му се изплъзне? Или ще се подхлъзне на семейните камъчета, които водата на времето хубавичко е заоблила и шлифовала? Докато той, Щефан, предлага насреща само едно щастие, което, макар и спиращо дъха, все още е грубо и ръбесто. Щастие, което може да нарани.

Остава още един ден. Последният ден с нея тук, на острова. Ден, в който предстои да съберат багажа си, защото утре по това време трябва да са на летището.

Тя отваря очи. Тяхното светлосиньо го изтръгва от мислите му.

Той неволно се усмихва.

— Добре ли спа?

— Да, но много сънувах — промърморва тя.

— По-добре да не питам…

Тя кимва и сгушва глава в рамото му. „Любимото ми място“, така го бе нарекла вчера. А после каза: „Толкова добре си пасваме един с друг.“

Той отмята косата й от челото.

— Да поговорим по-късно, а?

— Иска ми се да остана тук, Щефан. И проблемите просто да си потънат в морето.

— Можем да оставим всичко да потъне и да го съградим наново.

Тя вдига поглед към него. В ъгълчетата на очите й още има остатъци от съня.

— Това някакъв план ли е?

— Може и така да се каже.

— Окей, ще поговорим по-късно.

Погледът му се спира на двете кукли. Малкият мъж и малката жена са застанали на перваза на прозореца един до друг. Единни, сякаш нищо не би могло да ги раздели.

Клара улавя погледа му и синьото в очите й става с един тон по-тъмно. Сякаш изплувало от най-дълбоките води.

Прекарват деня вкъщи. Щефан чува как Клара след закуска се обажда по телефона. Гласът й звучи съкрушено — а после ядосано. Обадила се на една приятелка, обяснява по-късно тя. Добра приятелка. Приятелка, която имала информация, защото съпругът й е лекар в болницата, в която днес щели да оперират Изабел. Попитала за дъщеря си и Ина, приятелката, искала да я успокои. Счупването на крака било най-малкият проблем. Но това не я успокоявало, ни най-малко. След този разговор тя пробва още веднъж да се свърже с Йохан, но се включваше само гласова поща.

Двамата с Щефан се опитват да се разсеят. Плуване, четене, дремене на слънце. На него не му убягва, че около Клара се е увило нещо, което досега го нямаше. Нещо, което увеличава дистанцията помежду им. Коленичил, я маже с плажно мляко.

— Моят свят отново е объл — опитва се да каже нещо той.

Тя се усмихва. Усмивка, която грейва за малко, и понеже е първата за този ден, той жадно я улавя.

Не говорят много. Искат да пропъдят всички „ако“, „но“ и „може би“, подобно на деца, които си играят на „дама“ и се надяват да не стъпят по погрешка на тъмните полета.

 

 

Настъпва вечерта и те си опаковат багажа — той своя голям куфар, тя пътната си чанта. Събират багажа мълчаливо.

— Резервирал съм маса за днес — казва той, след като приключват. — В едно от планинските села тук в района има много хубав ресторант. Терасата и гледката отгоре са великолепни.

Тя кимва облекчено. Къщата вече дъхти на раздяла, а една вечеря далеч оттук би създала илюзията, че отпуската продължава. Последна илюзия. И двамата са наясно.

Тя е облякла роклята, която той й беше подарил, и той намира, че в нея тя прилича на ангел. Неговият ангел. Със загоряла кожа, с коса, по-блестяща от обикновено и пусната свободно по раменете. Той вижда, че е използвала спирала и червило. Усеща парфюма й, този лек, малко плодов аромат, който вече му е така познат.

Минават по една отсечка от главната улица в посока север, покрай бараките, сред които се бяха разхождали миналата седмица, и старите драконови дървета, чиито бодливи листа пробождат вечерното небе. По едно време Щефан завива надясно в малка улица, която стръмно се вие нагоре по планината. Пътят е обточен от множество бадемови дървета. Той си представя как един ден с Клара ще се дивят на розовото море, в което тъне планината през февруари.

Стигат до селце и спират пред синя сграда, разположена най-горе на един склон. На терасата вече е сервирана маса за тях. Щефан знае, че не е кой знае какво. Хубавото на мястото е гледката над бадемовата гора към искрящото сребристосиньо море — както за местните, така и за туристите — и резервациите тук често се правят предварително. Днес отново всички маси са заети.

— Как е? — пита той, след като заемат местата си.

Клара кимва.

Още докато четат менюто, им сервират две студени напитки.

— Да се чукнем за новото начало, което поставихме тази седмица тук — казва той.

Ъгълчетата на устата й трепват. Вече му е известно как трепването нерядко се превръща в усмивка. Но сега няма усмивка, отказана му е. Тя чуква чашата си с неговата. Не казва нищо.

Той поръчва салата от сепия, а за основно агнешко печено. Избира и бутилка вино. После връщат листа с менюто на младата жена, която ги обслужва.

— Йохан е разбрал, че не съм в Рим — започва направо Клара.

— И как?

— Приятелка на Изабел ме видя на летището, когато се чекирах за Ла Палма. Надявах се да бъде дискретна. А ти казвал ли си на Изабел къде ще ходиш, когато е била при теб?

Той се замисля.

— Да — отвръща след малко. — Тя видя куфара в дневната и тогава не ми се стори нередно да й кажа…

— То не е и било нередно. Кой да предположи… Хм, и сега Изабел е събрала две и две. Лежи разплакана в болницата и говори на Йохан разни работи за Ла Палма, мен и нейния професор.

— Гадост.

Тя внезапно се засмива. Истеричен смях.

— Нацели точната дума.

— И сега?

— Ами сега ще трябва да кажа истината на мъжа си и на дъщеря си. Мислех да изчакам на спокойствие подходящия момент. Сега обаче нямам избор. — Тя отпива голяма глътка.

— Какво още каза вчера мъжът ти?

— Не говори много. Нарече ме лъжкиня, за което, между другото, е прав. И когато му казах, че всичко ще му обясня, ми отговори, че това е най-малкото, което очаквал от мен. Предполагал, че първо ще отида в болницата и после ще се прибера. Вкъщи сме щели да видим какво да правим. И след това просто затвори — без да се сбогува.

Щефан върти чашата между пръстите си.

— И? Какво ще правиш?

— Ти как мислиш? Първо ще отида при Изабел, побърквам се от притеснение. Божичко, само си представи, ако беше…

— Тя само си е счупила крака, Клара — опитва се да я успокои той. — Неприятно е, но не е… не е животоопасно.

Тя шумно въздъхва.

— Да, прав си, само… — Гласът й трепва.

— Ще говориш ли с нея?

— Да, разбира се. Ще се опитам да й кажа всичко.

— Всичко?

— Още не знам. Мисля да решавам на момента. Може да е още твърде слаба, за да понесе разни признания.

— А мъжът ти?

— На него ще му обясня как стоят нещата. Фактите. Йохан винаги се е интересувал единствено от фактите… — Нещо проблясва в очите й. Сълзи, това са сълзи, които тя почти машинално избърсва. Спиралата й се размазва.

— Без лъжи?

— Твърде късно е за лъжи. Лъжите са мечти, от които грубо биваш изтръгнат, бях прочела някъде. Хубаво изречение и много подходящо. — Засмива се горчиво. — Поне вчера вечерта бях изтръгната. Искаше ми се да имам още малко време за мечти, повярвай ми.

Той кимва.

— Сякаш някой внезапно запалва лампите в киното по време на хубав филм.

Клара боцва частичка от сепията, която току-що са й сервирали, и отмества чинията.

— Да, да, жалка действителност вместо хепиенд.

— Кой казва, че краят няма да е добър…

— Още е дяволски рано, Щефан. Твърде рано е. Може би нашият кукловод малко ни припира да вземаме решения.

В този момент сервитьорката донася червеното вино. Щефан поглежда етикета. Тя му сипва малко, той опитва и кимва. След като напълва двете чаши, тя се отдалечава.

— Аз… — той се поколебава — искам да съм с теб, Клара. Искам да кажа, наистина да съм с теб. Да живеем заедно.

Тя оставя вилицата до чинията. Сепията е недокосната.

— Но възможно ли е да се зачеркне цял един живот, един брак, едно семейство заради една-единствена седмица? Според мотото, хм, току-виж, съм си променила решението, тогава…

— Не говори така.

— Извинявай, много съм объркана.

— Искаш ли да останеш при мъжа си?

Тя се поколебава.

— Не знам — отвръща накрая, а после поклаща глава, сякаш този жест може да посмекчи нерешителността й.

Той усеща как нещо в него се свива. Засяда в гърдите му и го притиска. Страх, признава си веднага. Страх, който заплашва да го обхване целия. Той се навежда напред.

— Страхуваш ли се от тази стъпка?

— Малко.

— Любовта е животоопасна…

— Аха, Кестнер според интерпретацията на Лехман? — За кратко се връщат непринудеността и лекотата й от предишните дни. И той я обича затова. Толкова я обича, та чак го боли.

— Е, аз животоопасното го разбирам малко по-иначе — усмихва се той. — Но сериозно, това, което ти предлагам, е нещо като гмурване в неизвестното, съвсем наясно съм. За такова нещо човек никога не е сигурен дали ще се приземи на меко и няма да си счупи врата.

— Звучи доста дръзко.

— Но каква е алтернативата?

Тя се поколебава.

— Бъдеще на автопилот — казва накрая тя. — Аз ще си бутам съдбата на неудовлетворена съпруга, а ти ще се оставиш твоите студентки да ти галят слепоочията. — Думите й звучат цинично. Тонът й му е непознат.

— Страхотна перспектива. — Той си отчупва залък хляб и енергично го потопява в чинията си. — Писна ми от всичко това. Искам да сме заедно, Клара. Ти и аз — единственото, което искам. Исках го още тогава и това не се е променило през всичките тези години. Божичко, ние сме почти на по петдесет, крайно време е да заживеем така, както наистина желаем.

Тя посяга към цигарите му, които са на масата, и си вади една от пакета. Той й подава огънче. Тя изпуска дима и поглежда към морето.

— Хубаво е тук — мълви тя. — И за това си прав… както и за другото, което каза току-що.

— Това значи ли…?

— Още абсолютно нищо не значи. Фактът, че тази вечер си говорим тук, е измамен.

— Измамен?

— Да, островът, въздухът, ресторантът. Виното и още много, много фантазии. Възрастни хора сме ти и аз. И все пак настояваме да повярваме на красивата приказка. Не ме гледай така, Щефан. Разбира се, че ще помисля дали да се спусна презглава в бездната. В известен смисъл ние вече сме се надвесили над нея. Само леко да се отпуснем и… — Тя смачква цигарата си. — Мисля, че утре ще е най-тежкият ден в живота ми. Всъщност кога трябва да станем? — Тя изведнъж прозвучава прозаично. Прозаично и делово.

— В пет и половина. В ранния следобед се приземяваме в Мюнхен.

— Искам още малко вино. Или по-добре много вино. — Подава му чашата си.

 

 

Тази вечер тя почти не хапва. Току свива рамене, когато той й каже нещо, сякаш долавя изреченото от много далеч. От място, до което той няма достъп. Усеща, че смехът й е вял. Не иска да му разваля последните часове и това му е ясно. Мислите й обаче са напуснали острова, вече летят напред, с тежкия багаж.

На връщане към къщата тя внезапно казва:

— Следващия път ще отидем да хапнем горе още първата вечер. — Бъдеще, пъхнато в изречение. Може ли той да се хване за него? Протяга надясно ръка и намира коляното й. Усеща го топло, топло и заоблено.