Анете Хоберг
Нашето лято (21)

20

Таксито спира пред дома й. Клара рови в чантата си за портмонето и докато подава на шофьора петдесет еврова банкнота, вижда старото волво, паркирано пред гаража. Йохан си е вкъщи. Стомахът й се свива, изпраща аварийни сигнали. Аварийни сигнали, които сега се долавят и от най-дребното, защото в нея нещо друго е поело контрола. Нещо като собствена динамика, която нищо и никой вече не може да спре.

Таксиметровият шофьор вади тежката чанта от багажника. Пътната чанта, в която са напъхани туристическите й обувки. И куклата, малката жена с червената рокля.

Мъжът оставя чантата на тротоара, пожелава й „приятна вечер“ и отново се качва в колата.

Тя държи ключа в ръка и върви към старата къща. Къщата, която всъщност никога не е била нейна. Ключалката леко заяжда. Известно й е, знае, че трябва малко да натисне, преди да се отвори.

Оставя чантата си в хола, хвърля кратък поглед към кухнята. Вижда винени бутилки. Много винени бутилки. Мръсни чаши, чинии, ножове, вилици. Прозорците са затворени, въздухът е спарен.

— Йохан?

Тя влиза в дневната. Вратата към градината е отворена.

Първото, което вижда, е главата му. Главата му е отпусната на възглавниците на шезлонга, сякаш някой го е съборил на него. Той просто лежи там, със затворени очи и леко отворена уста. До него на пода има чаша с остатък от червено вино. Късното слънце безмилостно го напича. Едва шест часът вечерта е. Доста по-рано от границата, която сам си е поставил. Доста по-рано от двайсет часа…

Усмивката идва без предупреждение. Идва просто така. Виждаш ли, казва тази усмивка, ето колко издържат всичките ти чудесни правила. Усеща как у нея се надига съжаление, но веднага го пропъжда. Няма място за такова. Случаят изисква друго.

— Йохан?

Той се изправя.

— Клара?

— Здравей. — Тя сяда на ръба на шезлонга му.

— Отдавна ли си тук?

— Горе-долу — лъже тя.

— Извинявай, сигурно съм заспал. — Взема чашата си. Не знае какво да прави с нея.

Тя вдига вежди.

— Да ти донеса ли още?

Той иска да поклати глава, сякаш така да събере остатъка от принципите си, като паднала армия, която мобилизира последните си сили. Вместо да поклати глава, кимва. С кимването обявява капитулация.

Тя се връща в кухнята и донася оттам нова бутилка и чиста чаша. Налива на него и на себе си.

— Изабел каза, че си се обадил в института, че си болен — изрича тя след първата си глътка.

— Как е Изабел?

— Боли я, но мисля, че й дават достатъчно болкоуспокояващи.

— При нея ли беше сега?

— Да, от летището отидох направо при нея.

Той поглежда чашата си.

— Наистина ли си болен, Йохан?

— Добре ми е… като те виждам, Клара. — Гласът му се търкулва встрани, все едно някой го е ритнал.

Тя преглъща. Не е предвиждала това.

Той се покашля. Жалък опит да се овладее.

— Малко в повече ми дойде — признава той.

Тя неволно хваща ръката му. Изненадва се, че той не я отблъсва веднага. Тази ръка остава в нейната, студена и влажна — като на жабите, които хващаше като дете, а те се вцепеняваха, неспособни да се измъкнат. Неспособни да върнат към живот тази задължителна своя част.

Той отпива голяма глътка вино и оставя погледа си да се рее над градината. Той, който винаги е апелирал за целенасочени действия, разпуска погледа си. Разрешава му да се зарови в лавандулата, да се опияни от хортензиите, да се набоде на розите.

Тя почти не смее да диша. Само седи, облечена в синята рокля от Щефан, и отнесено гали цветята по тънкия плат.

— Обичаш ли този мъж? — Въпросът му идва без предупреждение. Просто застава в пространството, в градината, в която пчелите бръмчат и се въртят, замаяни от лятото.

Тя го поглежда. Гледа очите му, с торбички под тях. Гледа брадата му, небръсната от поне три дни. Гледа малката му уста, която винаги й дава пестеливи целувки. Нейното кимване прилича на предателство.

Той не казва нищо. Само бавно изпива чашата си. Глътка по глътка. Изпразва я пред очите на наблюдателката.

Тя му долива. Нищо повече не може да направи. Той не носи на много пиене, известно й е.

— Добър ли е в леглото? — Сега малко завалва.

— Моля те, Йохан!

— Искам да знам дали е добър в леглото. — Гласът му се извива с непозната досега сила.

Тя се опитва да вземе чашата му. Той я отдръпва и така разлива малко вино. По ризата му остава тъмно петно.

— Трябва ли да повтарям въпроса си? — пита коварно той.

Тя става и си взема стол, който оставя до неговия.

— Наистина ли искаш да ти отговоря?

— Иначе нямаше да питам.

— Унизително е.

Той се изправя и я хваща за ръката.

— Унизително е това, което правиш ти.

Тя гневно се отскубва от хватката му.

— Е, добре. Да, правихме хубав секс. Невероятен секс. Той ми дава точно каквото желая. Самата мисъл за това…

— Престани!

— Нали ти поиска. Аз само…

— Моля те, Клара…

Тя не може да повярва на видяното: тъмнокафявите очи изведнъж започват да плуват, без задръжки, все едно някой им е отнел спасителните пояси. Преглъща. Всичко друго е очаквала, но не и това. Без малко от нея да се изтръгне едно евтино, лъжливо „Съжалявам“. В последния момент се овладява.

Той се изправя, прокарва ръка по петното от червеното вино, сякаш с жеста се надява да го заличи. Нещо, което е част от ризата и от живота му.

— Кой е той?

Тя го поглежда смаяно.

— Нали Изабел вече ти е казала?

— Значи е вярно? Доцентът по литература?

— Да.

— Би ли ми обяснила как така ти и този мъж…

— Познавам го — прекъсва го тя. — При това отдавна.

— Значи се виждате отдавна?

— Не. — Тя прехапва устна, като така забива зъби, че чак си причинява болка. — Видяхме се отново едва сега.

— И той така те е впечатлил, че ти просто ни излъга, мен и дъщеря ни, взе си багажа и хукна с него за Ла Палма?

— Трябваше да го направя.

— Но защо? Толкова ли си заслужаваше този тип, та да поставиш на карта брака си? — извиква внезапно той.

Досега никога не го е виждала такъв. Какво ли не беше правила, за да разбие равнодушието му? С надеждата да го изтръгне от вбесяващото му самообладание, което той демонстрираше, за да държи Клара на безопасно разстояние. Все гледаше да не изразява тихата си арогантност.

А сега? Само с един замах разрушава цялата сграда на живота си. Събаря всичките си приказки за разум и целенасочени действия. С такова удоволствие цитираната от него лимбична система, в която чувствата си имат своето място, се оказва без научно покритие. Хипокампусът и средният мозък, на които той така уверено се позоваваше в своите статии и доклади, изведнъж му показват какво наистина има по тях. При това не може да не е знаел или поне да е предполагал, че малкото момче, което някога е бил, онова разплакано момченце, намерило баща си мъртъв, не може да се изгуби и все някога ще си плати за равнодушно изгражданата през всичките тези години фасада.

Пръстите на Клара търсят изход за бягство в цветята по роклята й.

— Не знам — прошепва тя.

— Това означава ли, че сериозно мислиш за развод? — Той се опитва да прогони сълзите, които мигом се противопоставят на опита.

Тя бавно кимва и съзнава как така предизвиква най-лошото.

Сега той плаче. За първи път в съвместния им живот той плаче. И това е нещо, което тя може само да наблюдава с недоумение. Неспособна е да каже нещо, нещо да направи. Има моменти, които за секунди те изпращат до място, на което всички мисли са блокирали, спрели са да дишат, изпаднали са в кома. Това е един такъв момент.

По някое време, може би след пет или след десет минути той изхлипва. Подава й чашата си и тя взема оставената на пода бутилка, за да му долее. Внимава да не я препълни.

— Трябваше да го направиш по-рано — казва тихо тя.

— Кое?

— Да загубиш самообладание, да изревеш и… да заплачеш.

— Защо?

— Днес за първи път ми показваш някакви чувства. Имам предвид истински, силни чувства. Чувства, които просто те карат да ги излееш, макар после да ти иде да потънеш вдън земя от срам.

— Но аз винаги съм мислил…

— Знам какво си мислил. Казвал си ми го достатъчно често. И аз все трябваше да се приспособявам към твоята работна температура.

Той я гледа объркано.

— Само не се прави, че не разбираш за какво говоря — продължава тя. — Още в Амрум ми каза, че чувствата те отклонявали от същественото и фантазиите на никого не са донесли нещо добро. Аз… аз вече не усещам нищо край теб. И сега само не ми казвай, че никога не съм ти казвала и това.

Той се опитва да се изправи, шезлонгът изохква под него.

— Обичам те, Клара. И винаги е било така, знаеш. Без да съм ти го казвал всеки ден.

— Да, да, преди много години ти положи основите на нашия брак и не счете за нужно занапред да се грижиш за него. От емоционално саниране никога не си се интересувал. Предпочиташе да се занимаваш с мозъците си.

— Но ако не беше този мъж…

— … тогава щяхме да си продължаваме така, вярно е. Но аз вече не съм щастлива с теб. Постоянно си повтарям, че още имам чувства към теб. Но още след представянето ти в академията, когато на следващата сутрин на закуска ти казах, че те обичам, забелязах по твоята, а и по своята реакция колко блудкаво е станало всичко. Постоянно ми засяда буца в гърлото, като си спомня как нищо вече не е наред между нас.

— Съвсем нищо ли?

— Нищо, което да крепи брака.

— Но какво ти предлага той?

— Химери, несигурност, непостоянство…

— Звучи като отработен трик.

Тя се усмихва. И той се усмихва. Близост само за части от секундата, но се усеща. Чак до върха на пръстите се усеща.

— Знам колко откачено звучи всичко. Нямам представа и какво ще стане по-нататък, но…

— … искаш да си него?

Кимването й леко закъснява.

— За тази една седмица е трябвало да ти покаже целия си репертоар. — Струва й се, че долавя лек сарказъм в гласа му.

— Не беше необходимо. Само натисна копчетата, които от години никой не забелязваше. — Тя поема дълбоко въздух. — Които ти не забелязваше.

— Какви копчета?

— Той мисли като мен, Йохан. Обича да говори, харесва същите книги, същата музика като мен. Може и да е непредсказуем, но го обичам.

— Той… не е ли женен?

Тя поклаща глава.

— Нали каза, че го познаваш отдавна.

Страхът й дава сили. Зарежда я. Но има и нещо друго. Нещо, което я кара да се изправи с цялата си сила. И накрая да освободи това, което повече не може да бъде задържано.

— Той е бащата на Изабел.

Първо чува стенанието му. Стенание, изтръгнато от дъното на неговата душа. После вижда как от лицето му се изтрива и последният остатък от цвят. Очите му святкат, шарят из градината, с която слънцето отдавна се е сбогувало.

— Намерихме се отново благодарение на Изабел — опитва се да обясни тя. — Наречи го случайност, провидение, съдба.

— Не ни го причинявай, Клара.

Тя погалва рамото му, взема чашата от ръката му и я слага на пода до шезлонга.

— Тя си остава твоя дъщеря, Йохан.

Той я поглежда така, сякаш някой го е цапардосал.

— Тя знае ли?

— Да, казах й.

— А той? — Сега въпросът му е като придихание, сякаш целият живот е изстискан от гласа му.

— И той знае. Говорихме за това на Ла Палма.

Тя се мъчи да бъде твърда, да запази последния остатък от контрол над ситуацията. Изведнъж Йохан скача от шезлонга и с едно-единствено движение грабва думите, които висят помежду им. Олюлява се към вратата на терасата, препъва се в градинския маркуч и едва не пада. Изглежда безпомощен, но не пада. Тя го следва и вижда как в коридора посяга към ключовете за колата. Бърз е, но тя го настига, когато той се опитва в тъмното да отвори вратата на волвото.

— Йохан…

— Остави ме на мира!

— Ще те оставя, но дай ми, моля те, ключовете за колата.

— Трябва да се махна оттук. Да се махна от теб. Да се махна от всички тези… чудовищни неща. — Ръката му трепери, докато отваря вратата.

— Не сега. Пил си твърде много. — Тя го умолява, слага ръка върху неговата и усеща как го напускат силите, държали го досега. Той се сепва, хваща здраво дръжката на вратата на колата, докато коленете му омекват. Строполява се като камък върху чакъла на пътеката. Тя коленичи до него. Започва да го гали по косата, която е залепнала от пот по главата му.

— Имам ли… имам ли, имаме ли изобщо някакъв шанс? — пелтечи той.

— Остави въпросите, Йохан. — Тя преглъща сълзите, които пълнят очите й. — Не искам повече да те наранявам. Достатъчно за днес. Изглеждаш уморен, аз също. Нека се опитаме да поспим.

Той се оставя да го повдигне и тя забелязва колко е тежък.

— Не мисля, че мога да спя сега — мърмори той, докато се клатушка, подпрян на нея, към къщата.

— Горе в банята имаме още хапчета. Повярвай ми, така е по-добре. Ако продължим да си говорим сега, само ще се въртим в кръг.

 

 

Тя премества пътната си чанта в коридора. Решава утре да я разопакова и да разтреби кухнята. А след това да пусне есемес на Щефан. Днес вече не е в състояние. Днес иска само да затвори очи и да потъне в сън без сънища.

Донася на себе си и на Йохан по едно хапче и чаша вода. Съблича роклята от Щефан и я мята на стола в спалнята, когато сълзите изведнъж потичат по лицето й. Наистина ли беше едва вчера, когато двамата седяха в ресторанта, гледаха морето и си правеха нещо като планове за бъдещето? А сега само за един следобед тя разби целия си живот, просто рухна всичко, крепило я досега. Една поддържана с годините опора, вярно, трошлива и умряла, но все пак нещо, на което можеше да се разчита. И не само това. Има още двама души, които стоят до нея и които с няколко думи загубват почва под краката си. Тя се втурва в някакво помещение, в което никога не е имало опори. В което само падаш и се препъваш, за да… може би… някога да… Да, какво всъщност? Възможно ли е изобщо връщане назад? Връщане на топката, след като веднъж вече се е търкулнала…

Тя не довършва мисълта си. Само отмята коса от лицето си. Усеща я лепкава. Лепкава и прашна.

Иска да си вземе завивките и да се пренесе на стария диван за гости в кабинета. Докато търси чаршафи в шкафа, чува Йохан да покашля зад нея.

— Остани при мен, Клара. Моля те. — Той повдига одеялото.

Тя не кимва. Не поклаща и глава. Само се пъхва в леглото до него.

Той я прегръща, а тя вече няма сили да се съпротивлява. Оставя нещата да се случат.