Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (7)

Глава 6

Луната се надигна пълна и тежка в нощното небе и на синкавата светлина Джак видя малко момче да се изправя на пръсти отвън на плочника, в центъра на градината. Остана неподвижен в мрака, незабелязан. Кокалестите коленца на момчето се подаваха изпод късите му панталонки, дългите му тънки ръце бяха отпуснати отстрани на тялото му, а рошавата му руса коса се бе отметнала назад, докато то се взираше в някаква конкретна точка в небето.

Какво странно дете е този Том О’Нийл, помисли си Джак. Беше много късно, почти полунощ. Какво бе изкарало навън едно шестгодишно момче по това време на нощта? Може би бяха звездите? Определено на шестгодишна възраст той самият вече бе омагьосан от нощното небе. Всъщност помнеше, че служителите в сиропиталището го бяха гонили безброй пъти от покрива, ужасени, че може да падне или — по-лошото — да скочи оттам. Джак протегна врата си напред, за да проследи посоката на погледа на Том.

А, значи това било, помисли си той и на устните му се появи усмивка. Не Голямата мечка или Млечният път бяха пленили въображението на малкия. Погледът на Том бе вперен в прозореца на Лудата Уенди на третия етаж.

Момчето и мъжът тихо се взираха нагоре известно време, без да помръдват и мускулче. Достатъчно време за Джак, за да измисли нещо. Звездите бяха неговият билет към вълнението и намирането на смисъл в живота, както се бе случвало в историята за милиони момчета и момичета. Усмихна се широко при мисълта да въведе още едно момче в този чудесен свят. Космосът бе велико приключение. Най-великото, помисли си той.

— Ах, Том… — въздъхна, загледан в кльощавото рошаво момче, което сведе глава и все така босоного безшумно мина по плочника, прибирайки се в къщата, без съмнение в безопасната си стая и уюта на своята завивка. — Погледни по-високо, момче — каза Джак тихо с тъжна усмивка и замислено поклати глава. — В небето има достатъчно мистерия, за да задоволи въображението на едно дете.

* * *

На следващата вечер, изпълнен с нетърпеливо вълнение, Джак застана до прозореца си в очакване Мади и Том да приключат с вечерята си и да се върнат на работа в градината. Знаеше, че ще излязат; те като че ли винаги бяха там, дърпащи и вадещи плевели или търкащи фонтана. Намираше детинското им настървение за очарователно. Когато излезе в градината, децата веднага спряха да си говорят и го погледнаха с изпитателни, подозрителни очи. Джак небрежно им кимна, усмихна се вежливо и после отнесе телескопа си до открито място на плочника и започна да го разполага.

С периферното си зрение видя, че те се спогледаха въпросително. Нито единият от тях изглежда не бе доволен от нахлуването му в градината им. В крайна сметка Мади сви рамене и се зае отново със задачата си, но все пак от време на време хвърляше по някой отчасти любопитен, отчасти укорителен поглед към него. Том се спусна към чемшировия храст и се скри.

Джак издърпа един стол, настани се удобно и започна да гледа към нощното небе, като понякога въздишаше, подсвиркваше или измърморваше „леле!“, когато забелязваше сателит или някое забележително съзвездие.

Може би малкото момиче не бе толкова критична към него в момента или просто любопитството й надделя, но след десет минути упорито мълчание тя се домъкна при него и надникна над рамото му.

— Какво гледаш?

Джак трепна доволно от постигнатия успех, но се постара да не отмества око от телескопа и гласът му остана абсолютно равнодушен.

— Звездите — отвърна той.

— Добре ли ги виждаш?

— Хъм…

— Може ли и аз да погледна?

Той отначало не отговори. После се отдръпна и я подкани да приближи.

— Разбира се.

Тя се наведе над окуляра, после възкликна от удоволствие.

— О, виж! Колко са красиви!

Джак се усмихна и погледна с ъгълчето на окото си към храстите. Том, който надзърташе оттам, прибра главата си отново в тях, но този път по-скоро като костенурка, отколкото като мишка. Джак се изкикоти и насочи вниманието си отново към Мади. Тя подскачаше на пръсти от въодушевление.

— Мислех, че всички звезди са еднакви, но сега виждам, че са различни. Някои са сини, а други са по-скоро червени. Какво гледам всъщност?

— Звездите и планетите.

— Толкова са много.

— Повече, отколкото можем да преброим. Тази нощ не е лоша като за нощ в град. Можеш да видиш много повече, когато е съвсем тъмно, далеч от градските светлини.

— Леле — ахна тя. — Смяташ ли, че някога ще отидем там? Имам предвид, с космически кораб или нещо такова?

Тя обърна глава и когато погледна към него, Джак разпозна вълнението и удивлението, характерно само за децата и тези малцина възрастни, които съхраняват детските мечти живи в сърцата си.

— Винаги съм си мечтала някой ден да отлетя до звездите — каза притихнала Мади.

— Аз също — призна Джак, замисляйки се отново как лицето й се преобразяваше, когато не се мръщеше и се усмихваше. Зад яркосините й очи личеше дълбока интелигентност и той се укори, че бе проявил предразсъдъка да мисли, че момчето ще бъде запленено от звездите, а не момичето. После си спомни, че Мади бе тази, която харесваше буболечки, не Том.

— Там има галактики, чакащи хора като нас да ги открият — каза й той.

Усмивката й се разля от ухо до ухо, когато той каза това „нас“, и тя се повдигна на пръсти, за да му прошепне тайната си в ухото му.

— Когато порасна, искам да стана… астронавт.

— Страхотно!

Тя кимна и острата й брадичка се наклони плахо надолу.

— Може ли да погледам още малко, Джак? Моля?

— Разбира се, хлапе, колкото искаш. Ето — добави и отмести стола си, за да има повече пространство. — Ти гледай, а аз ще ти показвам някои обекти.

Джак изпита огромно удоволствие да показва любимите си съзвездия на любознателната си ученичка. Мади бързо научи имената им и му задаваше хиляди въпроси, изстрелвайки ги един след друг като картечен откос. Когато успяваше да погледне съвсем дискретно към храстите, забелязваше как Том надзърта от време на време оттам. Не след дълго момчето се отегчи достатъчно, така че излезе от скривалището си и започна да се мотае из градината, ровейки из храстите и пръста с пръчката си, но заслушан в техния разговор. След един час Том се осмели да доближи на една ръка разстояние от телескопа, но не и по-близо. Джак внимаваше да не задава директни въпроси, нито се опита да установи контакт с очи с него.

— Мади! Том! — дочу се гласът на Фей и тя подаде глава през прозореца на кухнята. — О! — добави, когато забеляза Джак. Сведе клепачи, а по страните й моментално изби прелестна руменина. Джак можеше безпогрешно да каже от кого децата бяха наследили невинното си очарование.

— Здравей, Джак. Много мило от твоя страна да споделиш телескопа си с децата — каза тя, стараейки се да звучи изцяло по съседски добронамерено. — Надявам се, че не ти досаждат. Напоследък са леко отегчени, опасявам се.

— Изобщо не ме безпокоят. Могат да вземат телескопа ми винаги когато пожелаят — погледна към Мади и й намигна. — Ние сме приятелчета.

На лицето на Фей се изписа искрена признателност. Когато се усмихваше по този начин, Джак отново си помисли колко много приличаше на дъщеря си — с искрящите очи и сладкото невинно изражение. Долавяше във Фей също толкова самотно сърце, колкото бе усетил и в Мади.

— Поканата важи и за теб, Фей.

— О… благодаря — обърка се тя и бузите й пламнаха още повече. — Но се боя, че нямам време да гледам звездите. Не че не съм ти признателна — побърза да добави. — Но точно сега ме гони краен срок.

— Но ние може, нали, мамо? Може би утре вечер? — попита Мади и погледна умоляващо Джак. — Ще изнесеш ли пак телескопа си? Утре?

— Ако небето е ясно, абсолютно. Може би Том също ще погледне — отвърна Джак. После се ухили към прозореца. — А може би и майка ти също. Това е игра, помниш ли?

Фей се усмихна отново, този път искрено.

— Може би.

Джак издиша доволно, с чувство на победител. Мади погледна към брат си, после сви рамене.

— За Том обаче… не знам. Той първо трябва да те хареса. Освен това много повече се интересува от светлинките.

— Светлинките? Искаш да кажеш, сателитите?

Личицето й се намръщи.

— Не, говоря за тези странни малки светлинки, които виждаме.

Инстинктите на Джак се пробудиха и той я погледна изненадано.

— Деца, хайде. Сега! — провикна се по-настоятелно Фей, преди да затвори прозореца.

— Е, трябва да вървим — каза Мади, мигайки с дългите си клепки. — Ще се видим утре. Дано не вали. Хайде, Том — обви ръце около раменете на брат си и го насочи към къщата. — Може би утре ще успеем да хванем някоя от онези светлинки.

— А, имаш предвид светулките? — попита Джак.

— Не — провикна се Мади през рамо, докато влизаше през вратата. — Имам предвид малките светлинки, които летят из коридора ни.

Джак скочи на крака, от устата му искаха да изскочат хиляди въпроси, но вратата вече се бе затворила зад децата.

* * *

По-късно същата нощ, когато галактиката Андромеда сияеше в северното полукълбо, а Големият и Малкият Магеланов облак се виждаха в южното полукълбо, Джак стоеше на кухненския си прозорец и наблюдаваше самотното момче в градината, взиращо се не в чудесата на небето, а в прозореца на Лудата Уенди на третия етаж.

Гледаше как Том отива до фонтана, после се навежда да вземе нещо от земята. Приличаше на книга. Стискайки съкровището до гърдите си, момчето се затича към къщата.

Нещо в това момче, може би неговата упоритост, може би самотата му или неуморното му любопитство въздействаше силно на Джак и подръпваше чувствителните струни на сърцето му.

Мади, помисли си той с тъга, може да имаше хиляди въпроси за задаване.

Но Том имаше само един.

* * *

Детектив Фарнсуорти се поклащаше на пети, държейки шапката си в ръка.

— Опасявам се, че не открих много, сър.

Джак бе залят от гигантско разочарование и се тръсна сред възглавниците на дивана. По дяволите, искаше му се да намери отговор на въпросите си.

Фарнсуорти пристъпваше от крак на крак и явно се чувстваше неловко от признанието си.

— Е, нямахме много отправни точки за издирването си…

— Добре, какво открихте все пак?

Детективът се прокашля, остави шапката си на масата и извади бележник от джоба си. Приседна на един свободен стол и започна да преглежда бележките си.

— Проследих осиновяването ви до сиропиталище, наречено „Лондонски дом за момчета“. Осиновителите ви, мистър и мисис Уорнър Греъм, са ви осиновили от тази институция през 1970 г. и са ви отвели в Америка.

— Когато бях на осем, това го знам вече. А биологичните ми родители? Не открихте ли нищо за тях?

— Е, сър — почеса се Фарнсуорти зад ухото и се намръщи, сякаш изпитваше болка, — изглежда, че сте дошли от никъде. Няма никакви сведения за вашето раждане.

— Трябва да има.

Детективът изсумтя.

— Така е, би трябвало да има. Лондонският дом за момчета е бил по-скоро отдаден на добрата грижа за децата, но не и на доброто водене на документация.

Джак се намръщи.

— Това ли е? Никаква следа за произхода ми?

— Няма абсолютно никакви сведения за раждането ви или за биологичните ви родители. Никакви. С изключение на това.

Извади жълто копие на медицински картон.

— От времето на приемането ви в дома, когато са ви направили рутинния медицински преглед. Тук… — замълча за миг. — Тук се твърди, че сте имали гръбначно счупване и многобройни наранявания, когато сте пристигнали.

Джак затвори очи и старият познат образ на юмрука, насочващ се към лицето му, изплува в съзнанието му.

— Може ли да го погледна? — каза той, взе картона и го изчете внимателно. — Тези наранявания… те са свидетелство за малтретиране.

— Точно така, сър — отвърна детективът, извръщайки поглед настрани, докато пръстите му трополяха по куфарчето му.

— Интересно — измърмори Джак. Имаше чувството, че току-що го бяха ударили отново.

Фарнсуорти се прокашля.

— Намерих и нещо друго интересно — каза той и се наведе напред в стола си. — Тъй като не открих много неща за вас, се порових за повече информация за самия Лондонски дом за момчета. Търсех нещо, което евентуално да доведе до вас.

Джак повдигна очи и погледна мъжа с възобновен интерес. Това е бил умен ход, помисли си той. Много добре. Точно така постъпваше и той в лабораторията, ако една следа не го доведеше доникъде.

— Е, и какво се оказа?

— Всъщност, сър — детективът се премести напред. — Лондонският дом за момчета е основан от мисис Тиодор Форестър — повдигна вежди, очевидно за постигане на драматичен ефект.

Джак наклони глава, объркан за момент.

— Уенди Форестър? — продължи детективът. — Вашата настояща хазяйка…

Джак се тръсна от облегалката на дивана на изтърканите възглавници и прокара смаяно пръсти през косата си.

Фарнсуорти се облегна отново назад, доволен от ефекта, и кимна.

Лондонският дом за момчета — неговият Дом за момчета — е бил основан от Лудата Уенди? След първоначалния шок Джак се развълнува от възможностите, които виждаше пред себе си. Издайническо вълнение потече по вените му и устните му се извиха нагоре. Господи, ти наистина обичаш съвпаденията, нали, помисли си той.

— Сигурен ли сте?

— О, да. Напълно. Съпругът й Тиодор, Теди, както са го наричали, е бил командир на ескадрила през Втората световна война. Умира и я оставя сама с дъщеря й Джейн Форестър Лойд и със значително състояние. Мисис Форестър използва огромна част от него, за да създаде дом за момчета. Предполага се, че в началото е бил за сираци. Тя била изключително щедра и през годините подкрепяла неуморно мястото. Благотворителни балове, дарения, такива неща. Името й присъства редовно в светските хроники. Години наред мисис Форестър буквално е била единствената финансова подкрепа на сиропиталището. Смея да твърдя, че това й е струвало цяло състояние — отбеляза той и огледа оценяващо жилището. — Някога това беше първокласен квартал. Жалко.

Джак изсумтя. Той не смяташе това за жалко. Какво означаваха думи като „първокласно“ и „социален стандарт“? Живот, отдаден на доброто и в грижа на децата, като този на Лудата Уенди, заслужаваше много повече възхищение. И все пак, сега по-добре разбираше враждебността между майката и дъщерята. Богатство, похарчено от родителите, често предизвикваше гнева на техните мързеливи деца.

— Кой се грижи сега за Дома за момчета?

— О, той вече не съществува. Не е имало как да се издържа. Когато най-накрая затваря врати, мисис Форестър сякаш изчезва. Не се е появявала в обществото от много години.

— Не — отвърна Джак, поглеждайки за миг нагоре. — Тя е отшелник.

— Според вестниците мисис Форестър някога е била това, което американците наричате „истински динамит“. Била е готова на всичко за момчетата си. Заслужава уважение, нали? В днешно време не се срещат често такива хора.

— Не, не се срещат — съгласи се Джак разсеяно. Умът му бе на галактики разстояние от разговора.

— Е, добре, сър — каза Фарнсуорти бавно, надигна се и прибра документите в куфарчето си. — Съжалявам, че не можах да ви бъда от по-голяма помощ. Информацията не е била съхранена, след като домът е затворил. Нямам повече следи. Освен медицинските картони и датата на пристигането ви в Дома за момчета, не можах да открия нищо друго за вас. Искате ли да прекратя издирването?

— В никакъв случай — отвърна Джак, скачайки на крака. — Напипали сте нещо. Чувствам го.

Имаше предчувствие за Лудата Уенди. Беше комбинация от инстинкт, откритото познание и късмет — а това обикновено се отплащаше.

— Ето какво — каза той, поставяйки ръка на якото рамо на детектива. — Продължете да душите около Уенди Форестър. Открийте колкото можете повече за нея и ми докладвайте. И не пропускайте нито една подробност, колкото и да ви се струва… — замисли се за сенките и танцуващите светещи топки.

— Колкото и да ви се струва случайна или дори странна. Има слухове… Искам да чуя всички.

— Разбира се, сър — кимна Фарнсуорти, загледан в шапката си с известно притеснение, въртейки я между пръстите си.

— Все пак — добави той, като вдигна глава — длъжен съм да ви кажа, че вече знам за тези слухове. Невъзможни, невероятни истории. Нейните твърдения са…

— Да, Фарнсуорти?

Мъжът подсвирна.

— Ами, сър… те са доста нестандартни.

Очите на Джак го изгледаха развеселено.

— Нестандартни? — повтори той. Беше му забавно очевидното неудобство на детектива, който не искаше да нарече една почтена възрастна жена „луда“.

— Честно казано, сър, не бих препоръчал да пилеете време за тази невъзможна задача. Да не споменаваме — закашля се възпитано — … разходите.

Джак се усмихна широко. Харесваше Иън Фарнсуорти. Беше честен и прям. Но без да знае, току-що бе усилил решителността на Джак.

Колкото по-невероятна, недоказуема и така да се каже, ненаучна бе теорията, толкова повече изпитваше желание да я потвърди. Не беше просто съвпадение, че той и Уенди Форестър се бяха озовали в едно и също пространство по едно и също време.

Съществуваше квантова връзка и той бе решен да я докаже. А що се отнасяше до парите, имаше повече от достатъчно от продажбата на семейната ферма след смъртта на осиновителите си. Беше направил добри вложения в нови технологии, а и живееше скромно. Всички тези пари просто си седяха в някакви банки заедно с облигациите, които постоянно увеличаваха стойността си. Каква полза имаше от тях, ако не можеше да ги похарчи за нещо, което искаше?

— Оставете това на мен, мистър Фарнсуорти — каза той, докато разтърсваше ръката му и му подаваше палтото. — Аз съм учен, а ние сме доста любопитни създания. Продължете работата си и нека аз се притеснявам за разходите.

След като изпрати Фарнсуорти да се заеме със задачите си, Джак закрачи разсеяно, потънал в мислите си. Не познаваше биологичните си родители; не помнеше и нищо за тях. И все пак беше болезнено, когато се замислеше, че те, някой от тях, може би го беше бил жестоко като дете. Бавно излезе в градината, настани се на един стол, отпусна брадичка на дланите си и остана така дълго време.

По-късно, когато звездите се появиха и щурците започнаха своята серенада, в апартамента на О’Нийл светна лампа. Той вдигна глава и видя силуета на малка деликатна жена на перваза на отворения прозорец. Сянката се отдръпна, после вдигна четка от маса, която беше извън полезрението му, и започна да сресва косата си с ритмични внимателни движения. Фей. Лека усмивка заигра на устните му, като си спомни как същите тези ръце нежно галеха главичката на Том и как му се бе свил коремът от копнеж. През изминалите седмици я бе опознал, наблюдаваше я с децата й и бе осъзнал, че Фей О’Нийл бе параноична и напрегната външно, но вътрешно бе топла и сърдечна жена.

Джак въздъхна и се ощипа по носа, за да се откъсне от тези мисли. Никога не бе познавал нежността на майчината ласка. Ан Греъм, неговата осиновителка, беше мила жена, добросъвестна и грижлива. Докато растеше, нямаше сутрин, в която чинията му да не бе пълна с наденички и картофи. Дрехите му бяха чисти и изгладени, домашните му поправени, за рождените му дни винаги имаше торта и полезен подарък, обикновено книга или нови дрехи. Тя беше добра майка, но не изразяваше открито, нито с докосване, чувствата си.

Джак никога не бе заравял лице в скута на майка си, както бе видял да прави Том. Майка му никога не бе хващала лицето му в ръце, за да го дари със страстни влажни целувки, както правеше Фей с децата си. Никога не се беше чувствал центърът на нейната вселена, а нямаше съмнение, че Мади и Том бяха луната и звездите за Фей.

Облегна се назад в твърдия, студен, железен стол, скръсти ръце и наклони глава, без да откъсва нито за миг очи от чудесните ръце на Фей О’Нийл, която продължаваше да реши косата си. С всяко движение си представяше, че може да почувства ръцете й по своята коса. Наблюдаваше омагьосан, докато Фей приключи със задачата си и остави четката, после се пресегна и изгаси лампата.

Джак остана в дълбокия свъсен мрак, сам, като изключим компанията на бронзовото момче. Питър Пан. Друг сирак, също като мен, помисли си той с болка. Винаги от външната страна на прозореца, гледащ към това, което никога не може да притежава.

* * *

През следващите седмици всеки път, когато Джак се обърнеше, двете деца на О’Нийл бяха някъде около него. Когато стъпваше в градината, Мади внезапно се появяваше, настаняваше се на стола до телескопа и започваше да задава милиони въпроси, докато Том се мотаеше на разстояние, от което можеше да чува разговора им.

В крайна сметка дори Том се осмели да погледне през телескопа. Когато слушаше как децата оживено гукат и ахкат, изумени от величието на някоя звезда или отдалечена планета, Джак се чувстваше по-развълнуван, отколкото от всеки отговор, който получаваше от своите гениални докторанти, докато им четеше лекция за някоя свръхсложна теория. Работата в градината през уикендите и гледането на звездите нощем бяха тяхна любима игра и с времето тримата станаха истински приятели.

Другият му нов приятел, тяхната майка Фей О’Нийл, оставаше загадка. Джак се укоряваше — в момента нямаше време за увлечения. Експериментите му приближаваха към своя край и през септември трябваше да си тръгне. Не можеше да отрече, че бе силно привлечен от нея — въпреки че не знаеше защо. Имаше нещо във Фей О’Нийл, което го изнервяше. Чувстваше се като тийнейджър, който си пада по съседското момиче. Първо го приписа на елементарната причина — близостта. Виждаше я почти всеки ден, също както бе станало с Хенри Хигинс^[1], и бе свикнал с нейното лице.

Все пак това бе толкова прекрасно лице.

Единственото заключение, до което стигна, бе старият научен закон на Кулон: „Едноименните заряди се отблъскват; разноименните се привличат“. Не можеше да се сети за човек, който да бе по-различен от него от Фей О’Нийл. Или такъв, към когото да се чувстваше по-привлечен.