Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (16)

Глава 15

През това време пронизителният висок глас на мисис Лойд влезе в сградата на номер 14, преди нея самата. Докато ключовете подрънкваха в ключалката на входната врата, Мади и Том се спуснаха по задното стълбище, водещо към апартамента на Джак, като оставиха вратата открехната, за да могат да шпионират. Трик, който бяха научили от мисис Джъркинс.

— Ето ни — изгука мисис Лойд с онзи сладникав маниер, от който децата потръпваха, когато го чуваха.

Мади и Том надникнаха през процепа и видяха, че мисис Лойд въвеждаше висок тъмен мъж със странни черни мустаци в антрето на къщата. Той присви очи и те станаха тесни цепки, докато погледът му се плъзгаше из стаята и явно оценяваха всяка подробност. Мади притеснено притвори още повече вратата.

— Къщата не е ремонтирана от години, но виждате, че е в отлично състояние — каза мисис Лойд. — Нуждае се от леко козметично обновяване, нали?

Джентълменът само изсумтя и измърмори нещо вежливо, което децата не успяха да чуят ясно.

Мисис Лойд изглеждаше нервна и само това щеше да е достатъчно, за да предизвика подозренията на децата. Но следващият й коментар ги разтревожи още повече.

— Разбира се, трябва първо да уредя всички законови детайли, но — побърза да добави тя — бих искала да продам къщата възможно най-скоро. Ще започнем ли от апартамента на първия етаж? В момента е нает от американско семейство. С деца — последното го добави с такъв тон, сякаш казваше например „паразити“. — Наемът им е само за една година. Ще погледнем ли? Наемателката не е тук, но бавачката ни очаква.

Потропа на вратата и мисис Джъркинс отвори припряно и ги въведе вътре.

Мади и Том се спогледаха, устите им бяха зейнали, бузите им бяха пламнали от възмущение. Знаеха, че майка им не е разрешавала на мисис Джъркинс да пуска външен човек в апартамента. А и този непознат мъж очевидно искаше да купи къщата.

Бързо се втурнаха нагоре по стъпалата към мансардата, където един през друг успяха да разкажат на Уенди какво бяха чули.

— Значи тя мисли, че ще продаде къщата без мое разрешение, така ли? — очите на Уенди пламнаха и тя повдигна деликатната си брадичка така, че тя заприлича на върха на кинжал. — Кажете ми, деца, в настроение ли сте за пакости?

Двете главички закимаха въодушевено.

Уенди потупа замислено брадичката си с пръст.

— Струва ми се, че ти се оплакваше от мравките в градината, нали, Мади?

Очите на Мади светнаха закачливо и заговорнически, тя заглуши смеха си с длан и кимна с глава.

* * *

Долу мисис Лойд бе заета да показва на загадъчния си посетител втория етаж на О’Нийл. В мансардата децата бяха заели позиции на леглото. По сигнал на Уенди започнаха да скачат по леглото, по столовете, от всяко високо място, на което можеха да се покатерят, и после нарочно тежко се стоварваха на пода. Лампите в мансардата започнаха да премигват и те знаеха, че същото се случва и с лампите на долния етаж.

— Чудесно, деца! Сега отиваме на следващия етап. Готови ли сте?

По неин сигнал Том пусна докрай водата в кухненската мивка. Уенди пусна водата във ваната. Тръбите започнаха да ръмжат и да плюят водата на пръски, налягането бе до краен предел.

Междувременно Мади изтича до банята на техния етаж и точно когато мисис Лойд минаваше през коридора, се подаде оттам и се оплака шумно:

— Мисис Лойд, водата пак не тече.

После мина бавно покрай високия господин и му се усмихна любезно, продължавайки по коридора. Но не и преди да пъхне малка кучешка бисквитка в джоба на палтото му, докато той бе мушнал главата си в килера им. В банята мисис Лойд се бореше с мивката, редейки извинения, които бяха толкова жалки, колкото и капките вода, които успяваха да се изцедят от тръбите.

Точно преди да излезе от апартамента, Мади чу мисис Лойд да възкликва шумно с жаловит глас:

— Наистина не знам откъде се появиха тези мравки! Ще извикам терминатор на насекоми незабавно, разбира се!

Като coup de grâce^[1] Уенди даде на Том чаша вода и му нареди да отиде във входното антре — със съответните инструкции, после прати Мади да намери Нана. Няколко минути по-късно, когато съсипаната мисис Лойд и нейният спътник посетител излязоха от апартамента в антрето, Нана се появи лаеща в краката на непознатия, после улови миризмата на бисквитката и започна да подскача по панталоните му, опитвайки да се добере до джоба му. Мади постави ръка на бузата си с изражение на изненада и потрес, а с другата посочи локвичката на пода и извика:

— Лоша Нана! Какво си направила?

Лицето на високия господин се намръщи, сякаш бе надушил ужасна миризма, избута кучето от крака си и измърмори нещо за това как домашните питомци повреждат ужасно къщите и как бе видял повече от достатъчно, много благодаря.

Лицето на мисис Лойд стана аленочервено, докато наблюдаваше как високият господин излиза през входната врата.

— Здравей, Джейн, скъпа! — разнесе се гласът на Уенди от горния етаж. Елфическото й лице надзърташе над перилата и дори от първия етаж се виждаше, че ярките й сини очи искряха като далечни звезди. — Каква приятна изненада! Дошла си да ме видиш!

* * *

Няколко дни по-късно Том отново се изплъзна от мисис Джъркинс и хукна по стълбището, за да намери убежище в мансардата. Просто не можеше да чака да стане шест часа, за да види Уенди.

Тя никога не му се караше, че скача по леглото като Конската муцуна и не миришеше на ментол или лекарства и — най-важното — не го гледаше със злия плашещ поглед, който помнеше от баща си, когато той говореше странно, блъскаше по мебелите и удряше майка му.

На Том му харесваше в мансардата, където стените бяха светлосини като небето и изпъстрени с прекрасни рисунки, които го разсмиваха, и където имаше толкова много забавни неща, които да разглежда, и никой не му казваше „Не пипай!“.

Тук канарчето пееше и подскачаше близо до вратичката на кафеза си, за да хапне парченцата моркови и ябълки, които той му подаваше. Тук Уенди винаги го посрещаше толкова щастлива, че го вижда, предлагаше му бонбони и го гушкаше, когато той се свиваше до нея на местенцето й до прозореца. Винаги му четеше от голямата си зелена книга и понякога му позволяваше той да й чете на глас. Занимаваха се с това цяло лято. Беше най-голямата им тайна.

Когато този следобед се промъкна на пръсти в мансардата обаче, не чу напяването на Уенди или музика; дори канарчето не чуруликаше. То стоеше на стойката си, на един крак. Том пристъпи внимателно, бавно в голямата дълга стая и се огледа наляво и надясно. После спря, кракът му застина във въздуха, когато чу от спалнята някакво стенание. Стонът се разнесе пак и този път той позна гласа на Уенди. Дори ако можеше да лети, не би стигнал по-бързо до нея.

 

 

Джак лежеше на студените влажни плочи под фонтана и псуваше като моряк. Звукът от дрънченето на гаечния ключ, с който се бореше да развинти винтовете и болтовете, които не му се подчиняваха, отекваше в ушите му и той бе толкова бесен на инатливите бронзови и месингови джаджи, че понякога просто ги блъскаше от безпомощност. Не можеше да открие причина проклетият фонтан да не заработи. Изчете няколко книги и всичко бе пределно ясно. Водата идваше, минаваше през помпата и излизаше през флейтата на момчето.

Само дето това нахално момченце не искаше да свири! Е, ще видим тази работа, помисли си той, стисна зъби и фрасна още веднъж механизма.

Внезапно вратата на апартамента на О’Нийл се отвори рязко и той видя две малки крачета, обути в гуменки, да тичат през двора към него. Мускулите му се свиха и погледът му се фокусира. Нана изхвърча от храстите и залая въодушевено.

— Джак!

Джак се измъкна изпод фонтана, като заради яда си и неспирното лаене на Нана не беше сигурен, че бе чул наистина гласа на момчето. Изправи се на крака и Том се хвърли в прегръдката му, притисна обляното си в сълзи лице в корема му и обви ръце през кръста му. Джак веднага го прегърна.

— Какво има, Том? — сърцето му биеше и устата му бе пресъхнала.

— Уу… Уе… Уенди — пророни Том. Между хлипането и хълцането успя да изрече още няколко думи, които Джак не можа да разбере. Когато се опита да отслаби прегръдката си, момчето се притисна още повече в него.

— Том, пусни ме, пусни ме. Точно така — каза внимателно той. Наведе се да погледне в лицето на момчето. Очите му бяха разширени от ужас. — Къде е Уенди?

Том подсмръкна шумно и си пое дълбоко дъх.

— В мансардата. В спалнята си. Отидох и беше тъмно, и я чух да стене. На пода е! — повиши глас. — Сигурно е паднала.

Заговори още по-силно:

— Лежи там и плаче. Също като мама! Трябва да й помогнеш!

— Ще й помогнем, Том. Обещавам. Сега, хайде, момче. Покажи ми!

Том поведе Джак нагоре. Уенди лежеше на пода, точно както момчето бе казало. Беше будна, но изтощена; успя да му каже, че няма счупени кости.

— Том, дръж Нана — нареди му Джак.

Кученцето буташе муцуната си в лицето на Уенди и ближеше бузите й. Джак вдигна Уенди на ръце. Лека е като малко момиченце, помисли си той. Настани я внимателно на леглото й.

Том струпа планина от възглавници зад нея, за да може да се облегне без усилие, настани се до нея, хвана ръката в своите две детски ръчички и се втренчи в лицето й с обожанието на малко кученце.

— Толкова съм глупава — възкликна Уенди с немощен глас. Цветът се бе завърнал на лицето й, но Джак се съмняваше, че ще забрави мъртвешката бледност, която бе видял преди минути.

— Ще извикам сестра Джъркинс.

— Не! — възкликнаха едновременно Уенди и Том.

Джак застина на място и ги погледна. Тогава Том се изправи, пое си дълбоко дъх и заговори с разширени от тревога очи и почти наведнъж.

— Не можеш, защото се бях скрил и чух Конската муцуна да говори с мисис Лойд и те искаха да шпионират Уенди, за да намерят причина да я вкарат в дом за стари дами — за нейно добро, казаха те, но всъщност мисис Лойд иска да продаде къщата за мнооого пари и тогава ще трябва да се преместим и… тогава Уенди няма да може да говори с Питър, защото той няма да знае къде е тя!

— Много добре казано, скъпо момче — кимна Уенди и се отпусна назад на възглавниците със слаба усмивка на лицето.

Том си пое дъх и издиша шумно, доволен, че бе разбрал всичко и се бе справил със задачата си.

Джак стоеше смаян от потока от думи, който бе излязъл от устата на Том. Уенди не изглеждаше ни най-малко изненадана. Разбира се, осъзна той. Медицинската литература бе права. Уенди бе най-доброто лекарство за Том. Тя постепенно го бе извлякла от неговия свят, история след история.

— Разбирам — каза накрая Джак, потърка брадичката си и обмисляше какво да прави. — Но, Уенди, все пак някой трябва да те прегледа.

— Глупости, Джак — отвърна тя, сякаш той беше момче, което трябваше да бъде наказано в ъгъла за подобни безсмислени намеци. — Знам точно какво се случи. Просто забравих и съм взела двойна доза от хапчетата си за кръвно. Правила съм го и преди и от това винаги припадам. Това е всичко. Истинско чудо е, че Том ме откри преди ужасната сестра Джъркинс — иначе тук вече щяха да се струпали лекарите и адвокатите на Джейн, дебнещи като шайка хиени, каквито са.

— Уенди, настоявам. Съжалявам. Ей, не ме гледайте, сякаш съм Черната брада^[2]. Подкрепям те в нежеланието си да видиш мисис Джъркинс. Няма да я намесваме в това. Какво ще кажеш, ако доведа друг лекар? Просто да те прегледа. Няма нужда никой друг да знае, освен нас.

— На моята възраст няма какво толкова да се проверява! — прекъсна го тя. — Просто преслушват сърцето ми, мерят ми пулса, дават ми още няколко хапчета, потупват ме по главата, измърморват нещо нелепо за това как ще живея вечно и ме отпращат.

— Уенди — каза Джак, имайки чувството, че звучи като досаден загрижен баща, — трябва да те види лекар.

Тя се нацупи, но кимна.

— Много добре. Но само ако обещаеш, че няма да издрънкаш нищо на мисис Джъркинс.

Той се изкикоти, вдигна ръцете си като добър бойскаут и каза:

— Кълна се.

* * *

Том говореше! Фей буквално прелетя от работата си до вкъщи, а сърцето й се бе качило в гърлото. Когато пресече прага на номер 14, не можа да проговори от радост, само прегърна малкото си момче, прегръща го с цялата си майчина любов и той бе напълно засрамен от тези ласки, въпреки че захилената му усмивка стигаше от едното му ухо до другото.

Изправи се, за да отиде на горния етаж и да благодари на Уенди, но Джак постави ръка на рамото й и я спря.

— Уенди си почива — каза й той с поверителен тон, после я заведе в една тиха стая, където й обясни събитията от тази сутрин.

— Сигурен ли си, че е добре? — попита тя, а в сърцето й се настани дълбок страх за Уенди.

— Лекарят каза, че всичко е наред, но все пак нареди да си почива. Няма да става по-млада.

— За мен тя няма възраст — прошепна Фей, загледана през прозореца. После погледна отново Джак и видя, че и той бе свъсил притеснено чело. — Не мога да повярвам, че Том говори. Джак, нямаш представа какво означава това за мен. Дори не мога да обясня…

— Не е нужно да ми обясняваш нищо. Имам доста добра идея. Още съм толкова шокиран и цял ден ми иде да се разплача.

Тя се облегна на него.

— Разбира се, че е така — после подсмръкна и добави: — Ти си като член на семейството ни.

Той я прегърна. Фей искаше да си прехапе езика, задето се бе изпуснала.

— Имам предвид — опита се да се поправи, — че тук на номер 14 всички сме като едно голямо щастливо семейство. Аз, децата, ти, Уенди. И, разбира се, Нана — помисли си, че ако добави кучето, това определено ще намали напрежението. — Когато пазарувам рулца или говеждо, или дори кока-кола, винаги броя за петима: аз, Мади, Том, Уенди и… ти.

Тя не вдигна глава.

— А когато планирам излизане в парка или да отида на кино — каза той, — винаги мисля как излизаме заедно с теб. И с децата.

— Да.

Защо ли гърлото й бе пресъхнало и не можеше да преглътне? Погледна пръстите си и с ужас видя, че си играеха с копчетата на ризата му. Бързо отдръпна ръце и отстъпи назад, но се почувства странно самотна, когато той направи същото.

— Фей?

— Да.

Джак се пресегна и повдигна брадичката й, за да я погледне в очите.

— Какво ти говори това? За нас? — попита той.

Тя преглътна сухо и почувства как кръвта й се оттича от лицето. Как би могла да му каже, че бе наясно какво й говори това: че той бе станал част от нейния живот? Как би могла да признае, че ставаше сутрин и си лягаше вечер с неговия образ пред очите си? Как можеше да се разкрие толкова пред него с признанието, че той бе преплел живота си не само с нейния, но и с живота на децата й? И че когато си тръгнеше през септември, както знаеше, че ще направи, след него щеше да остане огромна дупка, която тя и Том и Мади ще трябваше да запълват?

Отговорът бе: просто не можеше.

— Говори ми, че сме най-добри приятели.

Джак замръзна. После наклони закачливо глава и каза:

— Може би нещо повече от приятели?

Тя въздъхна, имаше чувството, че сърцето й щеше да изхвръкне.

— Може би.

* * *

Дни наред сърцето на Фей сякаш политаше, когато чуваше Том да казва дума, изречение или дори цяла тирада, избърборвана накуп като прекрасен, зрелищен букет от думи. Радостта й бе лепилото, което я държеше цяла през тази трудна седмица на налудничави подготовки, поправки в последната минута и дълги работни дни и стоене до късно вечер в задушната заседателна зала с творческия й екип. Голямата презентация пред компания „Хемптън“ бе следващият понеделник и нивото на истерия се покачваше. Всичко бе готово, трябваше само да бъде пакетирано, лъснато и подготвено за поднасяне.

Прекара по-голямата част от съботата в офиса с екипа си, като работиха неуморно през целия следобед. После точно преди четири часа, знаейки, че този ден няма да понесе още една чаша чай, Фей вдигна ръце, обяви, че са готови, доколкото това е възможно, и каза на всички да се прибират и да си починат. Самата тя, изтощена, се довлече до вкъщи, като се чудеше как изобщо помни, че трябва да слага единия крак пред другия, за да се движи.

— Прибрах се! — провикна се тя, като влезе в апартамента си, но нямаше никакъв отговор. Бележка на масата я информираше, че Джак е отвел Мади и Том на състезание с корабчета при Кръглото езеро в градините на Кенсингтън.

Облегна се на масата и затвори очи. Искаше единствено да се строполи в леглото и да спи двайсет и четири часа. Но знаеше, че трябва да се възползва от това време, докато децата бяха навън, и да се качи в мансардата, за да благодари подобаващо на Уенди, която бе единственият виновник за чудото с Том.

Уенди беше магия. Доза от оптимизма и духа на Уенди бе всичко, от което Том се бе нуждаел. От което всички те се нуждаеха, помисли си Фей, като тръгна нагоре по стълбището.

Вратата на жилището бе отворена, но когато надзърна, тя видя Уенди да седи сама на мястото си до прозореца, облечена в най-хубавата си рокля, с много дантела по яката и маншетите. Гледаше отнесено през затворения прозорец.

— Уенди? Здравей, аз съм, Фей — каза внимателно тя, защото веднага усети, че нещо не е наред. Пристъпи бавно напред.

Масата бе сервирана като за официално чаено парти. Когато доближи обаче, Фей забеляза, че чаят бе изстинал в чашите, недокоснат. Малките кексчета и сандвичи стояха непокътнати в тройния поднос и нито една лъжичка или виличка не бе преместена от мястото си. Фей се намръщи притеснено. Седнала така, с отпуснати рамене, отнесена, Уенди приличаше на старата мис Хавишам^[3] сред руините на своя дом.

— Уенди? Какво е станало? Очакваш ли някого? Не нас, надявам се. О, Уенди, да не сме забравили, че си ни поканила?

Уенди премигна, докато излизаше от състоянието си на дълбоко бленуване, после поклати бавно глава и се обърна към нея. Тъжна усмивка се изписа на лицето й.

— О, не. Не вие. Вие никога не забравяте — въздъхна и погледна замислено масата. — Моите правнуци трябваше да дойдат днес.

— Не дойдоха ли?

Фей не можеше да повярва, че някой може да е толкова безчувствен. Дори внуците на Джейн Лойд.

Очите на Уенди се навлажниха под розовите й клепачи.

— Може би са забравили. Или нямат време — въздъхна тя. — Или историите ми вече не са толкова интересни за тийнейджърите.

В гърлото на Фей се образува възел от съчувствието, което изпита към Уенди, и тя приседна до нея и хвана фините й ръце в своите. Усети крехкостта на старата жена и забеляза, че кожата й е бледа и прозрачна като тънките страници на книгата в скута й. Стисна ръката й и й се прииска да повдигне духа й така, както Уенди бе повдигала нейния толкова много пъти през изминалите месеци.

— О, не, Уенди, историите ти са вечни. Уенди се взря в лицето й, изненадана.

В пристъп на срам Фей осъзна, че тя самата никога не се бе отпускала в коленете на Уенди, за да се заслуша в историите й като другите. Чуваше ги преразказани от Мади, докато присядаше на леглото й вечер преди лягане. Не, и тя не беше по-добра от правнуците на Уенди, прекалено заети да идват вече в мансардата за историите на прабаба си, прекалено сигурни, че това са просто приказки за феи, предназначени единствено за деца. Точно така, помисли си тя с тъга.

Прекалено мъдри и зрели, за да се нуждаят от съвета на по-възрастен човек.

Отпусна се на килима и седна със скръстени крака като индианка и каза:

— Разкажи ми една сега, моля, Уенди?

Лицето на Уенди грейна с удоволствието на рибар, уловил най-голямата риба. Изпъна се в креслото си, съвзе се и потупа бузата й с пръсти, докато размишляваше.

— Коя да бъде? Коя? Коя?

После се наведе напред и се втренчи в лицето на Фей. Необичайно сините й очи бяха като фенери, които пронизваха съзнанието й, сякаш се заравяше в нея, повдигаше клепачи в ума й, за да открие какво я тревожи. Явно бе открила това, което търсеше, защото се облегна отново назад, кимна със задоволство и започна да разказва с богатия си мелодичен глас.

— Питър Пан можеше да бъде много умен и много смел и той първи щеше да ти го каже. Веднъж използва и двата си таланта, за да спаси индианската принцеса Тигровата лилия от ужасния капитан Хук в Лагуната на русалките. Помниш тази история, нали? Добре, добре. Никога не си виждала такава веселба, каквато последва. Индианците нарекоха Питър „Великия бял баща“, което — разбира се — много му хареса. Подариха му величествена корона и всички танцуваха заедно край големия огън. Тигровата лилия винаги бе изпитвала специални чувства към Питър, знаеш ли… — каза игриво Уенди. — В онази нощ тя особено се извиваше и кършеше пред него, а очите на онова глупаво момче бяха широко отворени и пълни с копнеж като пълната луна.

Фей прикри усмивката си, когато Уенди млъкна, за да се намести по-добре на мястото си и да приглади полата си, изглежда все още развълнувана от спомена.

— Е — започна тя отново, — въпреки радостта от тържеството, докато ги наблюдавах, се почувствах много самотна. Питър бе забравил напълно за мен. Всички момчета се забавляваха и лудуваха и никой не се сещаше за скромното момиче, седящо само в отдалечена палатка.

Уенди се загледа в ръцете си и свъси вежди.

— Имах чувството, че мястото ми не е на този магически остров. Не бях момче, това беше сигурно. Нито бях индианка или русалка. И все пак обичах Невърленд. Обичах… Питър.

Замълча и започна да кърши ръце, цялата бе поруменяла. Фей си помисли, о, божичко, тя все още го обича! И сърцето я заболя заради старата дама.

— Срамувам се да си призная — продължи Уенди, — че бях доста сълзлива онази вечер, самосъжалявах се, чувствах се ужасно и исках да се прибера у дома.

Погледна към Фей и очите й грейнаха, осветени от спомена.

— После почувствах потрепване на рамото си, нещо леко докосна лицето ми. Беше като докосване с перце и чух тихия сладък звън на камбанки. Беше самата Тинкърбел^[4]. Е, може да си представиш изненадата ми. Трепнах, очаквайки да ме ощипе силно. Тинкърбел не ми беше голяма приятелка, нали разбираш. Тя ревнуваше много от приятелството ми с Питър. Но ето я, пред очите ми, облечена по нейния неподражаем начин. Не разбирах напълно какво ми казваше, не знаех езика на феите, но виждах, че ми е ядосана, задето съм се предала и съм подвила опашка в отчаяние. Докато седях смаяна там и наблюдавах и слушах това лудо пърхане на криле и звъна на камбанки, осъзнах нещо важно.

Уенди се умълча, сякаш унесена в спомена си, после продължи:

— Каквото и да има вътре в мен, каквато и да е сърцевината, която ми позволява да вярвам във феи, в Питър, в самата Невърленд, тя е моят източник на сила. Никой не може да ми отнеме това. Докато вярвам, независимо къде или с кого съм, винаги ще имам място, на което да принадлежа. Защото моят дом е в сърцето ми.

Уенди се пресегна и хвана лицето на Фей в шепите си.

— Когато знам, че на рамото ми има фея, не се боя от нищо.