Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (15)

Глава 14

Следващата седмица Джак се прибра рано в номер 14, а главата му се въртеше от успеха на последната серия опити. Оставаше само да ги опише и да ги изпрати. Ъруин и целият екип все още се веселяха в института, но той нямаше желание да празнува с тях. Изпитваше непреодолимо желание да сподели добрите новини с Фей и децата. Погледна към часовника си. Сигурно вече се бяха събрали в неговата кухня, Фей, застанала пред любимата й „Ага“ печка. Усмихна се и стомахът му изкъркори само при мисълта за ястията, които напоследък тя готвеше там почти всяка вечер, и си каза, че всъщност перспективата за домашната храна бе тази, която го бе пришпорила да се върне у дома.

Затова избяга от многобройните потупвания по рамото, от подканващо разпалените погледи на Ребека Фаулър и предлаганите чаши шампанско и вместо това взе метрото за вкъщи, мислейки, че може би трябва да излязат всички заедно след вечеря, за сладолед например. Можеха да пробват онази нова сладкарница, която Том бе забелязал на няколко преки от тях. Нощта бе приятна и щеше да е хубаво да се поразходят малко, нали? Усмихна се в очакване, докато влизаше в апартамента си, като се чудеше дали ще успее да убеди Нана за първата й разходка навън на каишка.

Подметна ключовете си и си каза, че ако имаше късмет, може би щеше дори да подържи ръката на Фей за малко.

Докато минаваше през тъмните коридори на апартамента си, го налегна неприятно усещане. Беше прекалено тихо. Нещо липсваше. Стигна кухнята и откри, че тя също бе смътно осветена и пуста. Застана до печката, обърна глава и огледа празната стая, а от гърдите му се надигна въздишка на разочарование.

Беше сам. Фей, Мади, Том и дори Нана не бяха в кухнята, където очакваше да бъдат.

Да, където очакваше да бъдат.

Джак се протегна към вратовръзката си, разхлаби я и разкопча горното копче на ризата си. Беше в шок. Какво се беше случило? Харесваше му да се прибира вкъщи и да намира всички, струпани около дългата надраскана кухненска маса, харесваше му да надушва мириса на розмарин, чесън или мащерка, набрана от градината, който се разнасяше от печката, харесваше му да чува как възторжени гласове викат името му, когато отваряше вратата на дома си.

Дом. Свали вратовръзката си и я метна на празния стол. Загледа се известно време в нея.

Какво пък, помисли си той, и се втурна по стъпалата нагоре към апартамента на О’Нийл. Беше прекалено уморен, за да мисли повече тази вечер. Знаеше само какво чувства, какво желае — и то беше да види лицето на Фей край неговата маса. И на Мади, и на Том, и на онова смахнато куче, Нана.

 

 

В края на стълбището спря рязко, защото попадна на мисис Лойд и мисис Джъркинс, допрели съзаклятнически глави една до друга, потънали в дълбок разговор. Тази двойка е толкова предсказуема, като гравитацията, помисли си той. И също толкова смазваща.

Джейн Лойд бе безупречно облечена в строга копринена рокля, лъскави обувки и коса, от която не потрепваше дори косъмче, когато поклащаше яростно глава, както правеше сега.

И все пак, също като кралицата, успяваше да изглежда достолепно. А що се отнася до Конската муцуна… е, колкото по-малко се кажеше, толкова по-добре.

Прииска му се да избяга обратно надолу по стъпалата, но беше прекалено късно. Двете жени вече го бяха забелязали и бяха вдигнали глави като дългоухи, остроноси хрътки.

Той въздъхна и се предаде на съдбата си.

Жените повдигната вежди и си размениха многозначителни погледи. Мисис Джъркинс отстъпи назад, достатъчно, за да бъде на уважителна дистанция, но все пак да може да чува всяка дума, която щеше да се каже.

— Здравейте, д-р Греъм — каза мисис Лойд с нейния пронизително висок глас. Неодобрението в тона й не можеше да се сбърка.

Той се усмихна мило и погледна с копнеж към вратата.

— Разбирам, че са станали някои промени в сградата от последния път, когато съм била тук. Отключили сте вратите между етажите, така ли?

— Точно така, мисис Лойд — отвърна той и дяволчето в него не можа да се въздържи да не добави: — Нямах никакъв проблем с ключалките, много лесно стана.

Стъписана, мисис Лойд вдигна ръка и оправи някаква невидима гънка на дантелената покривка на масичката в коридора.

— Би било хубаво да ме предупредите за това. И прекалено много ли щеше да бъде да поискате разрешение да си вземете домашен любимец?

— Но аз го направих. Всъщност Уенди бе тази, която настоя да взема кучето.

Мрежата от бръчки по челото на мисис Лойд се преплете, когато тя свъси вежди, а по врата й, който се изпъна като бастун, изби червенина от ярост.

— Разбирам.

Тя събра ръце в скута си и изпъна бюста си с няколко сантиметра напред.

— Д-р Греъм, няма да допусна вие и останалите наематели на номер 14 да ме пренебрегвате и да правите каквото си искате, като се възползвате от майка ми. Аз ръководя тази сграда. Договорите ви са сключени с мен и настоявам незабавно да заключите отново вратите между етажите. Що се отнася до кучето, може да го задържите, тъй като и без това напускате през септември и ще бъде жалко да притесняваме майка ми допълнително. Осъзнавате, че тя искрено вярва, че кучето ви е нейната Нана, кучето, което е имала като дете! Състоянието й само се влошава от това. Опасявах се, че нещо подобно ще се случи.

Джак нямаше желание да й обяснява забележителното родословие на кучето.

— Състоянието й?

— Точно така. Тя не осъзнава напълно реалността, наясно сте с това.

Джак се намръщи.

— Всичко в къщата върви много добре. Ние сме напълно щастливи от положението. И най-вече майка ви.

— Разбирам защо вие и мисис О’Нийл сте щастливи от тази ситуация — изсумтя мисис Лойд. — И не одобрявам ставащото тук, особено пред тези деца!

— Ставащото тук? — Джак погледна заплашително мисис Джъркинс, която стреснато заби очи към пода.

— Ако не може да стоите далече от мисис О’Нийл — продължи Джейн Лойд, — поне имайте приличието да оставите мисис Форестър насаме. Не искам да окуражавате фантазиите й. Вие и тези деца прекарвате прекалено много време с нея.

— Някой все трябва да прекарва време с нея — избухна Джак. — Вие определено не го правите! Приятен ден, мисис Лойд. Мисис Джъркинс… — каза през стиснати зъби, докато се обръщаше и слизаше обратно в апартамента си, защото се боеше, че щеше да изръси нещо, за което да съжалява по-късно, ако останеше още и секунда тук.

Джейн Лойд бе видимо разтърсена от обвинението на Джак. Мисис Джъркинс приближи до нея и проследи отдалечаването на Джак надолу по стълбището.

— Хъм… Проблемите наближават, това е сигурно — отбеляза тя със свити устни.

— Просто не мога да го допусна. Ситуацията изисква вече някакви действия. Време е майка ми да се изправи лице в лице с фактите. Трябва да прояви разум, поне веднъж в живота си. Мисис Джъркинс, разчитам на вас да държите под око мисис Форестър. Трябва да сме особено бдителни! Тя няма да поиска сама да отиде в старчески дом, затова ще са ми нужни убедителни, солидни факти, които да издържат в съда, ако реша да взема нещата в свои ръце. Просто не може да продължи да живее тук сама. След това ще продам къщата и ще сложа край на нейните детински фантазии за странни светлинки и звезди, и…

Поклати глава, не желаейки да каже името на момчето, което за малко щеше да се изплъзне от устните й.

Мисис Лойд и мисис Джъркинс си кимнаха заговорнически една на друга, после се разделиха, едната се върна в апартамента на О’Нийл, а другата се качи нагоре по стълбището, за да види майка си.

Нито една от тях не видя малкото слабичко момченце, което се бе пъхнало в тясното пространство под стълбището, безшумно като мишле.

* * *

През последните седмици от лятото Фей съсредоточи всичките си усилия върху кампанията за чай „Хемптън“, като Уенди и Джак много й помагаха. Нямаше да се справи без тях. Никой не работеше по-усърдно от нея, тя отиваше най-рано на работа и оставеше до късно, изпипваше всеки детайл от презентацията, изискваше още по-пълна и повече статистика, беше свързващо звено между хората в компания „Хемптън“ и екипа в „Лео Бърнет“. Като главен мениджър покриваше всеки елемент от кампанията, от имейлите до контактите с телевизиите, така че презентацията следващата седмица да успееше да предаде ясно и съдържателно послание на клиента им.

Бърнард се възхищаваше на хора, които „захапват яко“ работата си, и го бе чула да коментира пред Сюзън Пъркинс, че „неговото момиче си е върнало стария хъс“. Дори екипът й я следваше, макар и неохотно, и работеха часове наред, за да създадат възможно най-добрата кампания до крайния срок, следващата седмица. Може и да не бяха въодушевени от нейната идея, но уважаваха компетентността й и си вършеха работата. Сюзън Пъркинс задържаше коментарите си за себе си и изчакваше развитието на събитията, като хищник, спотаил се в атака.

Избра момента си седмица преди презентацията.

Фей тъкмо приключваше окончателното си изложение. Изпитваше предпазлив оптимизъм. Сюзън Пъркинс влезе в залата, изглеждайки перфектно и професионално, както обикновено, в шикозен сливов костюм и бяла копринена блуза, с прибраната си черна коса зад две впечатляващи перлени обици. Не седна, а застана до вратата, заслушана с леко намръщено изражение на скептицизъм. На Фей не й беше нужно да свежда поглед надолу — знаеше, че работният й кафяв костюм с панталон бе намачкан и изглеждаше зле след дългия ден.

Не беше нужно и Сюзън да казва нито дума. Стойката й, позата й, враждебността й изпълниха залата и съсипаха оптимизма, който Фей така грижливо бе градила през последните два часа. Когато приключи с изложението си, Фей знаеше, че засадата на Сюзън бе успяла.

Джейшри скръсти крака и ръце и се намръщи. Патрик незабавно се смъкна в стола си и погледна косо към Сюзън, която улови погледа му и изви устни в съжалителна усмивка. След като си тръгнаха, Фей отпусна примирено рамене и започна да мята бясно материалите в коженото си куфарче.

— Не се обезкуражавай — каза Паскал, облягайки се назад в стола си.

— Нямаше нужда Сюзън — нито който и да е от тях — да се държи така точно преди презентацията. Не го ли знаят?

— Разбира се, че го знаят — отвърна той с великолепния си френски акцент. — Патрик и Джейшри са подмазвачи, които смятат, че единственият начин да вървят напред е, ако се лепнат за задника на шефа. А Сюзън… Ха! Тя живее, за да тормози по-малките хора като нас. Завижда ти ужасно и иска да те съсипе.

— Но защо? Ние сме на една и съща страна. Толкова упорито се опитвам да работя заедно с нея.

— Забрави, cherie^[1]. В сравнение с теб тя изглежда зле. Ти си добра, а тя не е имала една свястна идея от доста време. Хората като нея, не се интересуват от продукта. Или дали ще наранят някого. Интересуват се само от собствената си власт. За нея изобщо не е важно дали чаят „Хемптън“ ще се продава в Америка, или не. Важно е дали тя ще катери нагоре в кариерата.

Сви рамене и скръсти ръце пред себе си, открито оценявайки фигурата на Фей.

— А и ти си много по-красива. Ето това вече наистина не може да ти го прости — повдигна вежда и намигна като хлапак. — Видя ли онези обици? — наведе се към ухото й.

— Фалшиви са.

Фей се разсмя и се облегна на него.

— О, Паскал, какво щях да правя без теб?

— А аз се чудя какво можеш да направиш с мен, cherie.

— Една прекрасна кампания, това е цялата магия, която се надявам да създам с вас, мосю — отвърна тя и го потупа по гърдите.

— Много лошо — отвърна той, флиртувайки с тъмните си очи. — Вероятно.

Внезапно лицето на Джак Греъм изплува в съзнанието й. Фей се стресна и премигна, за да го прогони. Отново се зае да прибира материалите си.

— Нямам време за нищо друго, освен за работа, работа, работа. По-добре да тръгвам. Трябва да отида на срещата с арт отдела на компания „Хемптън“. Ще обсъждаме работата ти, между другото. Знам, че страшно ще я харесат.

— Разбира се. Ти ме вдъхнови.

Той свъси вежди и Фей се разсмя отново. Каза му, че е непоправим, за поне стотен път, защото знаеше, че Паскал иска да чуе точно това.

 

 

Срещата й в компанията приключи по-рано, отколкото очакваше, и с изненада установи, че има един свободен час. Замисли се за Джак и се сети, че той бе казал нещо за публичната лекция, която щеше да държи недалече оттук. Напълно импулсивно Фей се качи на такси и отиде до залата, където от малката табела научи, че д-р Джак Греъм ще изнесе своята лекция в основната зала в 4 часа следобед. Докато токчетата й тропаха по плочките на дългия коридор, тя приглади гънките на костюма си и прибра избягалите кичури зад ушите си, мислейки си как ли щеше да реагира Джак, когато вдигнеше глава и я видеше. Щеше ли да се изненада?

Тежката врата на залата изскърца, когато я отвори. Фей застина на място, смаяна. Нямаше шанс Джак дори да забележи, че е дошла. Очакваше да има много празни места, като лекциите, които посещаваше, докато беше в колежа. Все пак, помисли си тя със самодоволството на творческите личности, това беше научна лекция.

Мястото беше претъпкано! Студенти, преподаватели и гости пишеха бързо в бележниците си и се навеждаха напред, за да чуват по-добре. Освен гласа на Джак в залата бе абсолютно тихо, сякаш всички бяха омагьосани.

Фей притисна куфарчето до гърдите си, сведе глава и на пръсти отиде до най-близкото свободно място. След като се настани, застина на място също като другите, омагьосана от високия, дългурест и красив преподавател, който разсеяно кръстосваше подиума, с една ръка, пъхната в джоба на сакото си, жестикулиращ във въздуха с другата.

Кой беше този сериозен учен? Беше като звезда, сияеща светлина там, на подиума. Нямаше го хлапашки изглеждащият, но все пак секси мъж с раздърпани дрехи и боси стъпала, като тропаше на вратата й в събота и неделя и се появяваше в сънищата й нощем. На подиума стоеше, според афиша, закачен на вратата на залата, един от най-видните физици на днешното време. Носител на множество награди, гостуващ лектор от „Бъркли“ с няколко издадени книги. Тя нямаше представа, че Джак е такъв… За Фей той бе самотен учен, работещ в някаква лаборатория със суперсложно оборудване, компютри и разни епруветки за експерименти. Но ето го, обсъждащ вариантите за възникването на Вселената със същата лекота, с която обсъждаше светулките с Мади и Том.

Фей почувства как нейният малък свят се разпада. Отпусна се назад на стола си, изпълнена с благоговение и уважение и нещо друго, което не можеше да определи. Вече гледаше на Джак с нови очи. Очи, които бяха широко отворени. Интелигентността му бе смазваща, но чарът му бе това, което я завладя напълно. Увереността му, и в познанията му, и в него самия, сияеше прекалено силно.

В сравнение с него тя се почувства бледа и незначителна.

Колко егоистична е била през всичките тези месеци, фокусирана единствено върху собствените си проблеми — чаената кампания, Мади и Том, проблемите с детегледачките, мисис Лойд и дори кученцето. Джак бе винаги тук, предлагащ й подкрепата си, идеи, лекота. Никога не я натоварваше. Фактът, че тя нямаше представа колко важна, направо значителна е била днешната му лекция, я караше да се чувства още по-зле.

Когато лекцията приключи, около Джак незабавно се събра тълпа като планети около Слънцето, разтърсваха ръката му, подаваха му книги за автографи, нямаха търпение да му задават въпроси. Фей сграбчи куфарчето си и незабелязано се измъкна в коридора. Плътна мъгла се бе спуснала по улиците навън, разсейвана от леката светлина на лампите. Трудно си намери такси. Докато си хване едно, вече бе подгизнала. Таксито потегли покрай хората, бързащи под чадърите си, покрай няколко миниатюрни парка с размерите на пощенска марка и разпръснати магазинчета, чиито реклами и светлини разкъсваха мъглата, а пред очите й бе единствено образът на Джак на подиума.

Различен Джак. Някой, който бе гениален, умен, добър. Някой много над нейното ниво.

Усети как в нея се надига старата несигурност и някъде в дъното на съзнанието си долови шепот, който й казваше, че не е достойна за такъв мъж.

И все пак, помисли си тя, сгушена на задната седалка на таксито, никога преди не се бе чувствала толкова привлечена от него. Сякаш от очите й се бе вдигнал воал и бе видяла Джак истински, в цялата му същност, за първи път.

И се бе влюбила в него от пръв поглед.

Само веднъж се бе влюбвала толкова силно в някой мъж. В бившия си съпруг Роб. Въпреки недостатъците си Роб О’Нийл бе блестяща звезда в своята собствена галактика.

Фей простена и отпусна глава назад на седалката. Защо винаги бе привличана от този звезден блясък?

Може би беше защитен механизъм, зачуди се тя, да сравнява Джак с Роб. Мисловен заговор да се дистанцира от възможността за поредното разочарование. Беше проявявала интерес само към двама мъже в живота си. И Джак Греъм, и Роб О’Нийл бяха толкова различни един от друг, колкото изобщо бе възможно да се различават двама мъже.

А всъщност така ли беше, запита се тя? И двамата бягаха от обвързване. И двамата живееха за момента и се наслаждаваха на екзотиката. И двамата бяха посвоему питърпановци. Допря длан до челото си и го потърка, сякаш искаше да заличи образа на Джак от съзнанието си.

— Веднъж опарена, срам за теб. Два пъти опарена, срам за мен — измърмори си тя.

Какво да правя, какво да правя? Нямаше нужда от тези неща сега. Не искаше да се интересува от Джак. По дяволите, никакво разсейване. Отпусна чело на прозореца, загледа се в дъжда с мрачно изражение. Можеше ли да сграбчи шанса и да се втурне още веднъж във връзка?

Сърцето й казваше „да“, „о, да“. Но в главата й отговорът бе толкова ясен, колкото и периодичната таблица на елементите, която бе закачена в залата. Дори лаик в науката като нея знаеше, че смесването на сода за готвене и оцет води до експлозия.