Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (5)

Глава 4

Още преди слънцето да изгрее, Фей вече бе застанала пред огледалото в банята и си слагаше сива очна линия на клепачите. Въпреки решителността й ръката й не спираше да трепери. Когато отстъпи назад, за да огледа резултата, линията изглеждаше по-скоро като поредица от точки и чертички. Изруга тихо, извади кърпичка и започна да трие доказателството за нервността й.

Небеса, защо бе толкова изплашена? Да, беше първият й ден на новата работа, но тя знаеше как да се справи с това, нали? Ръката й застина, изражението й се промени и отчаянието й стана видимо. Грешка. Беше ужасена, че ще се провали. Бяха й нужни пръстите и на двете й ръце, за да преброи годините, откакто бе напуснала рекламната агенция.

— Божичко — прошепна тя и вдигна ръка, за да изтрие внимателно неравната очна линия. — Девет години… Кога мина това време?

Пръстите й се плъзнаха от клепачите й към другите, естествените линии, издълбани от времето в ъгълчетата на очите й. Облегна се назад и се взря в отражението си. Коя беше тази жена? Почти не я познаваше. Разликата беше в очите. Беше остаряла не толкова на години, колкото на опит. Трудно спечелен. Изчислено в тази мерна единица, наистина бе много стара.

Дали Бърнард Робинс щеше да забележи тази разлика? Бърнард бе бившият й началник в агенцията „Лео Бърнет“ в Чикаго. Докато си слагаше основа за грима, Фей си мислеше за времето, когато току-що завършила колеж, именно Бърнард й бе дал първия шанс за голяма поръчка. Почти се бе убила от работа, за да му благодари, и не само беше оправдала неговото доверие, спечелвайки нов голям клиент, но и само след две години работа във фирмата бе получила повишение до главен мениджър, отговарящ за ключови клиенти. Фей имаше репутация на упорит и продуктивен служител. Изискваше много от екипа си, но не повече, отколкото изискваше от себе си. В крайна сметка целият екип обираше наградите от нейната продуктивност, като мнозина получиха повишение заедно с нея.

Единият от тях бе бившият й съпруг Роб О’Нийл. Той беше красив копирайтър с остър ум и с ранга на истинска звезда в своята област. Имаше повече от талант. Имаше стил. Той го знаеше, тя го знаеше, всички го знаеха.

Когато насочи забележителния си чар към нея, Фей бе напълно поразена — като всеки клиент, който бе обект на някоя от неговите кампании.

Млада, наивна и влюбена, лесно се бе отказала от всичко заради Роб, включително от здравия си разум. Трепна при спомена как на практика го бе принудила да се ожени за нея. Той не искаше да се обвързва. Но когато решеше нещо, Фей можеше да бъде много убедителна. Притисна го. Настоя и под нейния оръдеен залп те се ожениха, тя напусна работата си в „Лео Бърнет“ и Мади се роди. Отначало Роб бе запленен от цялата тази нова идея с бебето. Беше нещо ново, вълнуващо и емоционално като всяка рекламна кампания. Бебето беше сладко, миришеше хубаво и тъй като Фей се грижеше у дома за него, това, което оставаше за Роб, бе забавната част. Шегуваше се, че най-накрая разбира защо толкова много рекламисти искат бебета в рекламите си.

Скоро след като Том се роди обаче, Роб се отегчи. Двете бебета вече изискваха доста работа и той се почувства в капан. После, също като всяко пленено животно, започна да ръмжи и да дращи.

Фей се наведе към огледалото и вдигайки ръка, нежно погали с пръст деликатната кожа под очите си. Колко пъти бе слагала тук грим, за да се опита да прикрие синините и ожулванията? Първата й грешка бе, че не го напусна, след като я бе ударил онзи първи път. Втората й грешка бе, че му позволи да го направи отново.

В добре обзаведената дневна на очарователния дом в Норт Шор, където се бе преместила като млада цъфтяща булка, той й крещеше цинични обиди, викаше яростно как съжалява, че се е оженил за нея. Как го бе подмамила. Как никога не бе искал да се озове вързан с жена и деца. Измъчвана от вина, тя се опитваше още по-упорито да не го ядосва, да прави неща, които той харесваше. Да поддържа мира. Дори се правеше, че не чува слуховете за атрактивната главна мениджърка, с която той се срещаше изключително често.

Но колкото и да се стараеше да го зарадва, той никога не беше доволен. Все търсеше начини да я унижи: ехидни забележки за външния й вид, подигравки за мнението й, студенина в леглото, някой небрежен шамар с опакото на дланта му. С времето тя стана прекалено неуверена, за да я е грижа за каквото и да било. Също както се случва със златото под смазващия удар на чука, нейната мекота бе сбита в здрава, твърда топка.

Фей въздъхна и се вгледа в строгото и изпито лице в огледалото. Какво бе станало с ентусиазираното момиче с пламтящ поглед, което някога премина през вратите на „Лео Бърнет“ с такава увереност? Какво отрезвяващо преживяване бе това, да се върнеш на пазара на труда след толкова време. Беше на трийсет и пет години. Никой не наемаше главен мениджър, който е бил извън бизнеса десет години. Никой не наемаше, точка. Тъкмо когато бе стигнала до такова отчаяние, че бе готова да кандидатства за рецепционистка в агенцията, Бърнард Робинс й се обади от Лондон. Наскоро бе назначен за началник на офиса на „Лео Бърнет“ там. Това бе голяма стъпка за него. Той бе мъж, запътил се към върха, и искаше до себе си хора, които да са му лоялни. Когато предложи на Фей работа в лондонския офис, и двамата знаеха, че това бе повече от предложение за работа. Беше нейната възможност да се върне в играта като ключов играч. Ако спечелеше новия клиент, заради когото я бе довел, работата беше нейна. Ако го загубеше, той не можеше да й обещае, че ще остане. Това бе най-доброто, което можеше да й предложи.

Сега бе неин ред да даде най-доброто от себе си. Заради Бърнард, заради себе си, заради Мади и Том. Залозите никога не са били по-високи. Ръката й се обви около малката гилза с червило в дланта й. Фей О’Нийл, която Бърнард Робинс помнеше, бе ярка червена искра в един сив свят. Нищо нямаше да застане на пътя й. С непоколебима решителност, сияеща в сините й очи, Фей сложи яркочервено червило на устните си, уверена очна линия на клепачите си, която омекоти с приглушени сенки, и добави руж на бузите си.

Последно прибра косата си назад в строг кок, ниско на шията. Огледа се в огледалото и остана доволна от жената с безупречната прическа и практичното облекло, излъчваща здрав разум, която видя срещу себе си. Може би вече не толкова млада и ентусиазирана, но поне не беше наивна. Щеше да носи тази маска на увереност, закле се тя, дори да бе просто преструвка. С времето успехът щеше да роди увереност и отвътре. Щеше да направи всичко, за да се получи. Каквото и да й струваше това.

* * *

Фей излезе навън в прекрасната лондонска сутрин. Погледна през рамо, за да се увери, че входната врата се е затворила добре, и се сблъска с Джак Греъм, който тъкмо се изкачваше по стълбите от градинския си апартамент. И двамата избухнаха в извинения, но Джак се окопити първи.

— Мисис О’Нийл, предполагам? — каза той, имитирайки акцента на британската аристокрация. — Едва ви разпознах без гъба в ръка.

Фей стисна устни, за да прикрие усмивката си, и приглади с ръка полата си. Погледът й се плъзна по сивия костюм на Джак, бялата му изгладена риза и черно-червената вратовръзка.

— Със сигурност джентълменът пред мен не може да е д-р Джак Греъм? Къде са дънките, суитчърът? Боже мой, той не само носи обувки, той носи шпиц обувки!

— Униформа — призна Джак, гледайки я развеселено. — Изисква се за всички лекции, срещи с ВИП личности и когато е необходимо да впечатля новите си съседи. Е, как се справям?

Тя потупа замислено устните си с пръст, но вътрешно одобряваше вида му. Дългото му жилаво тяло изпъваше бизнес костюма с естественото секси излъчване на модел от „Флийт стрийт“^[1]. Дори тъмните му къдрици, които досега бе виждала само под формата на рошава маса на главата му, бяха вдигнати нагоре от челото му с очевидна старателност.

— Определено успяхте да ме заблудите, съседе. Изглеждате доста… хъм… спретнат. Да, мисля, че това е най-добрата дума за вида ви.

— Боже мили. Спретнат… — Джак я огледа открито на свой ред и каза: — Нека ви върна комплимента. Вие също изглеждате доста спретната, мисис О’Нийл.

— Благодаря — отвърна тя и кимна, като се опитваше да изглежда достатъчно дистанцирана, за да отклони флиртуващия тон на разговора им, който бе станал съвсем очевиден.

— Днес ли е първият ви ден на новата работа?

Фей кимна и устните й се свиха също като стомаха, който вече бе на топка.

— Началото не е много добро. Детегледачката закъснява, а аз тепърва трябва да се ориентирам в метрото. Направо съм кълбо от нерви.

— Тук го наричат „тубата“. Но ако бързате, най-добре е да вземете такси. Последвайте ме.

Тя не искаше да харчи пари за такси, но като погледна часовника си, осъзна, че няма друг избор, освен да приеме съвета му. Той я хвана под ръка и я поведе надолу по пресечката. Фей усети силата на пръстите му на ръката си, а когато рязко я издърпа встрани от една дупка в тротоара, осъзна, че някой трябва да научи Джак Греъм на маниери. На следващия ъгъл уличният трафик ги посрещна с оживеното си жужене. Джак повдигна ръка, прехапа със зъби долната си устна и изсвири с такава сила, че всеки нюйоркчанин би се гордял от това постижение. В същия миг едно такси отби и се закова пред тях.

— Каляската ви очаква, мадам.

— Вие нямали да дойдете?

— Не, аз трябва да измина целия път до Оксфорд. Разни лекторски неща.

Наведе се и подаде на шофьора няколко банкноти.

— Закарайте дамата, където иска да отиде.

— Не е нужно да правите това — каза тя, отваряйки чантата си.

— Приемете го като подарък за първия работен ден. Ние сме приятели, помните ли?

Приятели. Този път, когато го каза, тя му повярва. А той я възнагради с най-прекрасната, най-заразителната усмивка.

— Помня — отвърна Фей и на нейното лице също се плъзна колеблива полуусмивка. — Благодаря, д-р Греъм.

Той се наведе напред и в тъмните му очи светна закачлива искра.

— Джак.

— Джак — съгласи се тя.

— Късмет днес. Фей — добави той, после се ухили и затвори вратата. Двигателят на таксито изръмжа и колата потегли.

* * *

В осем и петдесет същата сутрин Фей вървеше по покритите с килим коридори на лондонския офис на „Лео Бърнет“, заслушана в познатата шумотевица от гласове, звъна на телефоните и тракане на клавиатури. Всичко бе толкова живо. Забързано. Кръвта й закипя от очакване. Качи се с асансьора нагоре до вътрешното светилище, където килимът бе по-качествен, а картините — оригинални. Секретарката на Бърнард провери името й в календара със срещите, обяви с безразличие името й по интеркома, после я насочи към вратата с обработено небрежно завъртане на ръката.

— Влизай — изгърмя познатият баритон. Беше гръмък, от вида не-ми-пука-кой-ме-чува глас, който можеше да разтресе стените.

Преди години за Фей това бе обичаен звук, но днес дъхът й секна в гърлото.

Отвори вратата и пристъпи в просторния кабинет от стъкло и стомана. В бизнес, в който размерът на офиса е доказателство за позиция и власт, кабинетът на Бърнард правеше шумно изявление за неговия успех. Сградата бе един от малкото небостъргачи в района и за да допълни този факт, интериорният дизайнер бе добавил и високотехнологичен, направо революционен стил. Той подхождаше на рекламна агенция, която се гордееше с изчистените си, креативни и заредени с енергия кампании.

Бърнард седеше гордо като цар зад бюро с размерите на малка кола.

Беше се облегнал назад във високото си черно кожено кресло и разговаряше по телефона рязко и отсечено. Вдигна глава, когато я видя, и й махна със свободната си ръка. Фей се опита да изглежда спокойна и му отвърна с лека усмивка, после се обърна и се запъти към прозорците. От кабинета му се разкриваше великолепна гледка към Лондон. В контраст със студената стомана на небостъргача, околната атмосфера, от която струяха историята и романтиката на този древен град, й се сториха прекрасни. Взирайки се под себе си, тя се изуми, че този великолепен град вече бе неин дом.

— Фей! Отдавна не сме се виждали.

Обърна се и видя Бърнард да се надига от мястото си и да пресича стаята с широко разперени ръце. Беше по-скоро плъзване, отколкото ходене, защото движенията му бяха силни и уверени. Когато стигна до нея, обви яките си ръце около раменете й, стискайки я в приятелска, сърдечна прегръдка.

— Бърнард — каза тя тихо, като се отдръпна назад и му се усмихна. Не се беше променил много през последните десет години. Малко повече сиво в тъмната му коса, може би. Отиваше му. Имаше пронизващи черни очи и топчест нос, съчетание, което повечето хора намираха за стряскащо.

— Страхотно е, че те виждам отново — каза той, докато погледът му обхождаше лицето й. — Изглеждаш чудесно. Просто чудесно.

Фей се опита да се успокои, но усещаше надигането на пристъпа на страх и появата на сълзите, които бе забелязала в отражението си в огледалото по-рано тази сутрин.

— Благодаря — промърмори тя.

— Как са децата?

— Добре, благодаря ти. Добре са — повтори тя, отклонявайки въпроса. Запита се какво точно знаеше за състоянието на Том. — Оценявам високо, че ми даваш тази възможност, Бърнард. Особено сега. Аз…

— По дяволите, Фей. Не искам благодарността си. Ти си моето тайно оръжие в този проект. Нуждая се от теб. Кръжа около сделката с чай „Хемптън“, откакто съм в Англия. Те искат да стъпят на американския пазар, а кой може да им помогне по-добре за това от международна рекламна агенция, базирана в Средния запад? Тъкмо търсех първокласен американски мениджър за ключови клиенти, когато чух, че си свободна — сви рамене той. — И ти звъннах. Не е голяма работа.

Тя знаеше, че Бърнард скромничеше, и бе изпълнена с благодарността и лоялността, която той искаше от нея.

— Знаеш, че ще дам най-доброто от себе си.

— Знам ли? Аз разчитам на него. Искам този клиент, Фей. Но трябва да ти кажа, че ще бъде предизвикателство. Има голяма конкуренция за него в нашата област.

Устните й се извиха леко.

— Най-голямото ми предизвикателство в момента е да намеря добра гледачка — каза тя и това не бе изцяло шега. — Би трябвало да е по-лесно.

Бърнард се изсмя леко, после я изгледа пронизително и каза:

— Не. Най-големият ти проблем е да се опиташ да намериш стръв, на която да се хване клиентът.

Дзън. Пръстите на Фей се свиха в морскосините й ниски обувки.

— Разбира се.

— Вече не си домакиня, Фей. Сделката е на първо място. Разчитам на най-добрата ти работа.

— Разбира се — повтори тя, мислено проклинайки се, че звучи идиотски като Джейн Лойд. Беше сбъркала, надявайки се, че това ще бъде носталгична среща между двама стари приятели. Бърнард Робинс може и да беше приятелски настроен, но не беше неин приятел. Времето бе пари и тя трябваше да внимава да не пилее и двете.

— Чай „Хемптън“ е голяма сделка. За всички нас. Насочил съм най-добрите си хора да работят по нея.

Съзнателен комплимент. Фей се изпъна, но не каза нищо.

— Точно сега те просто са потопили пръстите на краката си в американски води — продължи той. — Но смятам, че можем да ги убедим да скочат с главата надолу вътре. Трябва да го направят. Продуктът им е дяволски добър. Опитвала ли си чая им?

Фей мислено благодари на предвидливостта си. Това бе първото нещо, което бе купила, когато влезе в английски магазин. Чай „Хемптън“ за английска закуска. Знаеше, че Бърнард е педантичен и изисква хората му да са опитали и повярвали в продукта, който представят.

— Да. Пробвах няколко от техните видове чай. Честно казано, се изненадах колко ми харесаха — отвърна тя, преувеличавайки малко истината. — Толкова ароматни и наситени с вкусове. Обикновено пия кафе.

— Не, вече не — разсмя се силно Бърнард. — Е, може да си позволиш кафе от време на време. Все пак представляваме и една колумбийска компания за кафе.

— Не, благодаря, за мен чай, докато сключа тази сделка.

— За този дух говоря. Прочете ли материалите, които ти изпратих за компания „Хемптън“?

— Да, изцяло. Имам няколко въпроса.

— Добре… добре. Ще те представя на екип „Проучване“ по-късно днес.

Отиде до бюрото си и порови в документите, струпани по полираната му повърхност. Фей изчака спокойно отстрани. От поведението и изражението на лицето му бе наясно, че сърдечността бе приключила. Вече всичко беше бизнес. Предпочиташе така, сякаш никога не бе спирала да работи за него. Бърнард забучи изящната сребърна химикалка в джоба на жилетката си, после вдигна няколко кафяви хартиени папки.

— Ето няколко допълнителни копия от екипа ни по проучванията за клиента — каза той, като се запъти към нея. Подаде й папките. — Фокусирани са върху качеството на чая. По-добре ги прегледай, преди да се срещнеш с момчетата от „Хемптън“. Уреди си среща следващата седмица. Секретарката ти ще те осведоми за графика ти по-късно.

— Да, сър.

Той я изгледа усмихнато.

— Добре тогава. Отивай да се запознаеш с армията си. Събрани са в заседателната зала. Искам да започнете работа по кампанията.

Устата на Фей пресъхна, а дланите й се изпотиха.

— Сега ли?

Бърнард повдигна вежди.

— Разбира се, че сега. Всички те чакат. Защо не?

Фей искаше да каже: защото току-що бе влязла в сградата; защото не беше виждала още кабинета си, не се беше срещнала със секретарката, не бе имала време да се отпусне. Защото имаше нужда от кафе, по дяволите! Познавайки Бърнард, на срещата щеше да има само чай. Когато погледна в нетърпеливите му очи обаче, разбра, че отказът е немислим. Затова се усмихна лоялно и отвърна:

— Защо не всъщност?

Бърнард изглеждаше доволен.

— Запомни ли пътя? Добре. Върви и размахай камшика.

* * *

Да размаха камшика? Докато седеше на края на стола си в заседателната зала, Фей имаше чувството, че над главата й е размахан такъв.

Когато влезе в залата, почувства дузината вперени в нея очи. Усмихна се приветливо, не прекалено приятелски, не и много враждебно, осъзнавайки, че консервативният й дизайнерски морскосин костюм ще издържи взискателния оглед. Обувките й също си струваха седмиците пестене и ядене на фъстъчено масло, за да може да си позволи да ги купи. След като се настани, Бърнард я представи като неговото протеже от Чикаго. Очите, оглеждащи привлекателната дребна жена, веднага се присвиха с подозрение.

Бърнард бе прав, всички бяха тук. Първо й представи супервайзъра на проекта Сюзън Пъркинс. Тя беше от драматично привлекателния вид, със скептична усмивка и пронизителни сини очи, които като че ли сваляха пластове от кожата на човек като с лазер. Патрик и Хари, копирайтърите, и Паскал, арт директорът, бяха творческият екип на Бърнард. От производството и връзката с медиите се запозна с Джордж и Джейшри. Усмихвайки се, докато повтаряше наум имената им, за да ги запомни, Фей си помисли, че макар външните белези и акценти да се различаваха, всички притежаваха една обща черта — амбиция. Колко точна бе някогашната аналогия на Бърнард за този бизнес и работата й — че тя е укротител на лъвове на арената в цирка, заобиколена от гладни хищни котки, готови да скочат и да я погълнат, ако не е достатъчно внимателна. Бърнард обичаше хората му да са „гладни“. Така смяташе, че творческите им сокове кипят. Имаше време, преди десет години, когато Фей се вълнуваше от кипящата енергия на новите идеи, които се размятаха във въздуха. Понякога се чувстваше разочарована, когато успяваше да победи конкурентите си.

Днес обаче, седяща на края на масата в заседателната зала, с лице към този кръг от искрящи очи и проблясващи през официалните усмивки зъби, тя потръпна. Укротител на лъвове, загубил своя камшик, бе в опасност. За първи път през всички тези години в рекламния бизнес Фей Армстронг О’Нийл изпита страх.

А заобикалящите я лъвове можеха да го подушат.