Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (22)

Глава 21

Джак не обичаше да се чувства безпомощен. Сигурно имаше какво да направи, за да помогне на Фей. На толкова много въпроси трябваше да бъде отговорено.

Когато се върна в апартамента си, веднага позвъни на своя частен детектив и го помоли да намери всяка информация, която може да изрови от досиетата за Уенди Форестър. Каквото и да е. Въпреки нелогичността на разказа й имаше един неоспорим факт — тя последна бе видяла децата. Може би в миналото й имаше нещо, което можеше да ги упъти къде може да е отвела Мади и Том.

На следващата сутрин детектив Фарнсуорти позвъни на вратата му. След размяната на обичайните поздрави преминаха право на въпроса.

— Все още не съм преровил всички досиета на момчетата от дома — каза Фарнсуорти, — но открих забележителна информация. Проблемът е, че не съм много сигурен какво да правя с нея.

— Да я чуем.

— Така, сър… Моля ви само да не ме прекъсвате, докато свърша, независимо колко странни или необичайни ви се сторят откритията ми.

— Да, да, давайте.

Фарнсуорти се прокашля и провери бележките си.

— Като за начало моминското име на Уенди е Дарлинг. Баща — Джордж, майка — Мойра. Двама братя…

— Не ми казвайте. Майкъл и Джон.

— Точно така. Вече са покойници, за съжаление. Израсли са в тази къща. Имали са голям санбернар на име Нана. Точно като вашето кутре тук.

Джак се наведе да потупа Нана по главата. Тя се обърна по гръб, с вдигнати лапи, и го погледна жално, молейки се за още ласки.

— Забележителни съвпадения.

— Да, сър. И съвпаденията продължават — каза Фарнсуорти, изправяйки се още на стола си. — Сър Джеймз Бари, авторът на Питър Пан, наистина е бил техен съсед за известно време.

Джак спря да гали Нана и изви глава към детектива. Любопитството му определено бе пробудено.

— Без майтап?

— Често си е играл с децата на Дарлинг и съседските момчета на Дейвис — продължи Фарнсуорти. — Според информацията Бари е водел децата в градините на Кенсингтън, за да пускат лодки и да си играят на пирати, такива неща. Джордж Дарлинг е бил адвокат, много известен. Реномирани училища, „Итън“^[1], сещате се — каза той и навири нос като хората, които посещават такива училища. — Мистър Дарлинг не се е интересувал много от Бари. Той бил дребен, момчешки изглеждащ шотландец, който можел да мърда ушите си, играел си на детски игрички и се отдавал на фриволности. След инцидента се вдигнал много шум.

— Инцидент?

Очите на Фарнсуорти блеснаха многозначително.

— Именно. Тук става наистина интересно. Според полицейските доклади от онзи период Уенди е била на около осем години по онова време. Очевидно една септемврийска нощ и трите деца на Дарлинг — Майкъл, Джон и Уенди, изчезнали. Всичко е било потулено. Но — приведе се той напред — става ясно, че Джордж Дарлинг е обвинил Бари в отвличане. Той бил невинен, разбира се. В нощта, когато децата изчезнали, Бари бил в театъра, където се провеждала репетиция на една от неговите пиеси. Но слуховете трудно се забравят.

Джак скочи на крака.

— Е, какво е станало?

— Бари се преместил. В Съри.

— Не, не, не с Бари. Какво е станало с децата?

— О, да — прокашля се детективът отново и сложи ръце на кръста си. Изпъна се в стола си и впери поглед в него. — Според докладите децата се върнали вкъщи. Мисис Дарлинг заявила, че просто отишла в мансардата вечерта, за да поплаче насаме, и децата били там, спели в леглата си, сякаш нищо не било станало.

След дълга пауза Джак се тръсна в стола си и поклати глава смаяно.

— Не го вярвам.

— Истина е. Прочетете сам — подаде му доклада детективът. Джак го взе и го прочете. Вдигна глава и го погледна с невярващо изражение.

— Децата са казали, че са пътували до Невърленд с момче на име Питър Пан? — повтори той, затвори папката и се облегна назад. — Но това е невероятно? Как така никога не е стигнало до вестниците?

Детективът сви рамене.

— Мога само да предполагам. Вероятно Джордж Дарлинг не е искал това да се разчуе и е направил необходимото. Кой може да го вини? Не забравяйте, че по онова време не е имало разбиране към ужасите, които можело да се случат на отвлечените деца. Според мен той просто се е опитвал да защити децата си. Щели са да бъдат белязани за цял живот. Особено малката мис Уенди. Затова са запазили всичко в тайна. Намерих тези стари доклади само защото се ровех в папките на Лондонския дом за момчета. Мисис Форестър е запазила копия от тях в личните си досиета.

— Значи Бари е размътил водата, като е описал целия епизод като пиеса^[2].

— Така изглежда.

— Трудно е за вярване, разбира се.

— Разбира се — намръщи се Фарнсуорти. — Така и никой не разбрал къде са били децата.

Джак не отговори. Намекът за трагедията, която може би ги е сполетяла, остана да виси във въздуха.

Фарнсуорти се умълча и се почеса замислено по брадичката си.

— Не съм психолог или нещо подобно, но попрочетох някои неща. Звучи ми логично, че бедната мис Уенди си е измислила тази история с Питър Пан, за да блокира спомена за това, което наистина се е случило. В резултат на някакво насилие или травма може да е стигнала до състояние, в което трудно да различава фантазията и реалността. Просто се чудех, сър. Нещо подобно може да обясни поведението на мисис Форестър.

Джак се надигна отново, вече не го свърташе на едно място.

— Трябвало е да повярва в тази фантазия или да си спомни… каквото й се е случило.

— Точно така.

— Знаете ли — каза Джак, крачейки нервно из стаята, — има и друга възможност, след като сме започнали да подхвърляме теории. Възможно е децата да са били отвлечени от… — закашля се — извънземни.

Очите на Фарнсуорти се разшириха.

— Извънземни? Имате предвид малките зелени човечета, сър? — преглътна сухо и изглежда за миг обмисли думите му, дори само като проява на любезност. — Е, вие, разбира се, сте учен — каза той вежливо иронично. — Но такива неща се приемат на сериозно само от таблоидите, нали? Или от научната фантастика? Не от истинската наука.

— Не е вярно. Зависи от това какъв вид учен си. Съзнанието е или отворено, или затворено. Искам да кажа… открехнете го малко и помислете. Уенди говори със звездите. Твърди, че е летяла от прозореца си като дете. Знаете ли, че много отвлечени твърдят, че са били отвличани като деца от извънземни? И сега Уенди твърди, че децата на О’Нийл са отлетели. През същия този прозорец. „Отлитам“ е думата модел. Ако в теорията ви за травмата от миналото е вярно, тя е блокирала отвличането си и като защитен механизъм е превърнала в съзнанието си извънземните в нещо, някой, който е можела да приеме. Да кажем, момче. Да кажем, Питър Пан.

Фарнсуорти се почеса зад ухото и намести очилата си.

— И космическият кораб е Невърленд? Хъм… интересно. Звучи логично.

— Не може да използвате логика тук, Фарнсуорти. Тя затваря съзнанието. Отворете го още малко. Кои сме ние да казваме, че тя халюцинира? Кои сме ние да казваме, че някакво по-висше създание, наречете го „Бог“, е дошло при нас в облика на момче? Или на ангел? Или в някаква друга форма, която би могла да направи мъдростта му по-разбираема и приемлива за нас, простосмъртните. Ние създаваме истории около визията, митове, които се предават през поколения; но историята, посланието е открито и ясно.

Фарнсуорти погледна притеснено Джак.

— Сега аз съм объркан, сър. Цялата тази история с Питър Пан — тя е просто измислица, нали?

Джак седна и отпусна глава. Беше учен, бе свикнал да вижда фактите без предразсъдъци. Какво бе реално и какво въображаемо? Поклати глава; имаше чувството, че вятърът бе издухал и последната капчица разум от главата му.

— О, по дяволите! Какво пък толкова, Фарнсуорти — каза той, плесна се по колената и после се изправи. — Нека да се качим горе и да кажем на всички какво сме открили. Ще си помислят, че сме полудели, но фактите са си факти и проклет да съм, но дори и аз не знам вече в какво да вярвам.

* * *

Лицето на детектив Рос стана аленочервено, когато изслуша информацията на Джак и детектив Фарнсуорти.

— По дяволите, не мога да кажа на шефа си, че децата са отведени от Питър Пан в Невърленд! — избухна той.

— Разбира се, че не — отвърна Джак, пъхна ръце в джобовете си и закрачи из стаята. — Но вие изпускате основното. Независимо дали е истина или фантазия, Уенди вярва, че децата са тръгнали с Питър Пан.

— Нарича се дисоциация — допълни Фарнсуорти. — Това е друго психическо състояние, разбирате ли — при него човек може да не осъзнава какво прави другата част от съзнанието му. Това би обяснило нашия случай. Често се случва като резултат от травма.

— Имате предвид нейното изчезване? Хъм, да, разбирам — каза Рос, кимна и се почеса по брадичката си.

Фей пристъпи напред.

— Ако това е проблемът, възможно ли е да я изкараме от тази й личност, с нещо като хипноза например, за да ни каже къде са децата?

— Предполагам, че е възможно — отвърна Фарнсуорти.

— Как? Кога? — настоя тя.

— Не знам, госпожо. Аз съм детектив, не психиатър — каза Фарнсуорти. — За това бих потърсил помощ.

— Много далечен изстрел е това, ако питате мен — каза детектив Рос, поклащайки глава.

— Има и още нещо, което трябва да знаете — каза Джак. — Всъщност Уенди намекна нещо за ефекта на миналото, но аз, съвсем естествено, отказах дори да обмисля възможността.

Отиде до стената, на която бе нарисувано малко къдрокосо момче, подаващо се иззад ствола на едно дърво.

— Фей, помниш ли колко ме смая тази рисунка? Колко много момчето прилича на мен като дете?

Фей кимна нервно.

— Попитах Уенди за нея, с надеждата да науча повече за миналото си. Разбирате ли, детектив Рос, аз съм сирак. Нямам спомени от най-ранните си години. На шест съм бил доведен в Лондонския дом за момчета. От Уенди Форестър.

Фей си пое шумно дъх.

— Очевидно — продължи Джак — съм бил намерен на прага й. Наскоро наех мистър Фарнсуорти, за да открие биологичните ми родители. Тогава не знаех, че жената на горния етаж е същата жена, която е основала приюта за момчета. Беше чисто съвпадение — повдигна той вежди. — Само че аз не вярвам в съвпадения.

— Но Уенди каза, че не знае кои са били родителите ти — възкликна Фей.

— Всъщност тогава тя каза нещо неясно за мен — че съм бил изгубено момче. Приех го метафорично, разбира се. Но по-късно… — млъкна той и прокара ръка през косата си, разрошвайки къдриците си. — Вижте, знам, че звучи налудничаво, но по-късно тя ми каза, че не съм бил просто изгубено момче. Каза, че някога съм бил едно от изгубените момчета на Питър и че Питър ме е завел при Уенди, за да ми намери дом.

— Престани, Джак — прекъсна го рязко Фей. — Не мога да понеса повече от това.

— Има отношение по случая, госпожо — намеси се Фарнсуорти. — Виждате ли, работим по предположението, че мисис Форестър от години е живяла с тази самозаблуда. Следвайки инстинкта си, се разрових из досиетата и на другите момчета от дома. Повечето от тях бяха обичайната картина — прогонени, разбити семейства. Но някои… — подаде на детектив Рос няколко листа. — Нямат никакво минало. Нищо. Изглежда, че са се появили от нищото — също като д-р Греъм. Всички са се появили на прага на Уенди. Странно, не мислите ли?

Детектив Рос прегледа документите, после вдигна глава с притеснено изражение.

— Има ли още такива досиета?

Фарнсуорти кимна.

— Претъпкани кашони.

Лицето на Рос се напрегна.

— Трябва да прегледаме досиетата, едно по едно. Ако това, за което намеквате, се окаже вярно, може да бъде скандалът на века. Ще преобърне всичко с главата надолу, и за стари, и за млади. Ще има международни усложнения. Трябва да уведомим Скотланд Ярд… — поклати глава Рос и вдигна папките. — Боже мили, кой да си помисли?

Джак присви очи подозрително.

— Какво да си помисли, детективе?

— Ние също не вярваме в съвпаденията, д-р Греъм. Не можем да пренебрегнем връзката от детството между вас и мисис Уенди Форестър. Определено фактът, че и други деца без минало са се озовавали на прага й, ме кара да се питам дали самият вие, д-р Греъм, не сте били жертва на отвличане. И не само вие — още поне дузина деца!

Фей затисна устата си с длан, заглушавайки неволния си вик.

— Сега кой звучи налудничаво? — извика Джак, вбесен от посоката, в която бе поело разследването. — Говорех за дисоциацията. Нещо, което би могло да обясни фантазиите на Уенди и да ни помогне да открием местоположението на децата. По-скоро ще повярвам, че съм изгубено момче, отколкото, че Уенди е масов похитител на деца!

Фей бе изслушала детектив Рос, вцепенена от обвиненията му, но след изблика на Джак кръвта й кипна.

— Да не намекваш, че тази история за Питър Пан и предположението, че си от изгубените му момчета или идеята, че Уенди е била отведена в някакъв космически Невърленд са по-вероятни от възможността за жена, която има халюцинации и е замесена в отвличания?

— Да. Абсолютно — отвърна Джак. — Знаеш, че не бих отхвърлил нищо, докато не бъде доказано, че не е истина. Вярвам…

— Честно казано, не ме интересува в какво вярваш — прекъсна го Фей и размаха ръце. Сигурно е била луда, че изобщо се бе вързала на неговите игрички. Джейн Лойд е била права. Нещата бяха излезли извън контрол. Тя бе създала объркваща атмосфера за децата си. Трябваше да се придържа към ясно очертаните граници на реалността, да отхвърли фантастичните им мечти и да ги държи здраво стъпили на земята. Не трябваше да позволява Джак да я обърква, нея и децата й. Нито да прави същото и с това разследване.

— Ще ти бъда признателна, ако задържиш мнението си за себе си — каза му тя. — Това са моите деца и какво се случва с тях не трябва да те засяга.

Джак зяпна от изненада.

Реакцията му събори веднага всички защитни стени на Фей. Дори сега, въпреки недостатъците му, той успяваше да проникне през нейната броня и да достигне до сърцето й. Презираше се заради чувствата, които изпитваше към него, мразеше тази част от себе си, която все още го обичаше. Опита се да затвори сърцето си за него и атакува със сарказъм и презрение.

— Колко умно от твоя страна да ни представиш ирационалните вероятности. Толкова гениално. Толкова очарователно. Но аз виждам през теб, Джак Греъм. Трябва да се справиш със суровите факти от живота. И те не са нито красиви, нито забавни. Така че просто си тръгни. Защо не отлетиш? Като поредния Питър Пан. Отиди някъде и си играй своите игрички и се преструвай, че децата ми си изкарват страхотно някъде, че това е най-невероятното време от техния живот. Но аз няма да се преструвам повече — гласът й секна и тя вдигна ръка към свитите си устни. — Не мога да играя тези игри повече.

Джак пристъпи към нея, но тя го отблъсна.

— Не! Върви си! Ти си свободен. Нямаш отговорности към мен или към децата ми.

Фей обви ръце около тялото си и му обърна гръб.

— Моля те, Джак. Не те искам тук. Просто върви. Замини днес.

Погледна към него през рамо и довърши:

— Както смяташе да направиш.

Джак стоеше на място, осмисляйки думите й. После затвори очи, кимна и без да каже нито дума повече, излезе от мансардата.

* * *

Долу в апартамента си Джак започна да мята чорапи и ризи в куфарите си. Приготвянето на багажа бе умение, което бе овладял до съвършенство; можеше да го прави напълно автоматично. Докато мяташе дрехите, обмисляше причините, поради които трябваше да тръгне. Фей не го искаше тук. Тя искаше той да си тръгне. Не можеше да й се сърди. Може би беше права. Това, което той предлагаше като теория, бе невъзможно. Как бе могъл да се държи толкова неделикатно? Какъв глупак беше, проклет, скапан глупак!

Тресна капака на куфара, сложи ръце отгоре му и наблегна с цялата си тежест, опитвайки се да отблъсне болката, която бе пронизваща, остра и бърза, като от удар с меч в стомаха. Беше замаян. Повече от всякога не знаеше кой е или в какво вярва. Почувства се напълно изгубен.

С какво би могъл да е от полза на Фей или децата? Само се бе изпречил на пътя им. Бе направил живота им още по-труден. Нямаше право да се намесва. Да, реши той, щракна закопчалките, затвори здраво куфара и го свали от леглото на пода. Трябваше да си тръгне.

Таксито пристигна точно когато приключваше последните уговорки с носачите, които трябваше да приберат останалия му багаж. Трябваше да направи само още едно нещо. Повика Нана при себе си. Тя скочи от леглото си и седна в краката му, със сведена глава, взирайки се в него с обичайното обожание. Джак я потупа по главата, после й сложи каишката.

Качи се на горния етаж за последен път, в съзнанието му изплуваха картини — Мади и Том тичаха наоколо със следващата ги по петите Нана. Царящата сега тишина му се подиграваше. Потропа на вратата на Фей и остави Нана и торбата с нещата й на полицая с указания да предаде кученцето на Фей заедно с писмото му. Обърна се, но чу как Нана изскимтя в краката му.

— Не, не плачи, бейби — каза й той и се наведе, за да погали нежната й козинка. — Трябва да останеш тук. Имаш работа за вършене. В момента Фей се нуждае повече от теб. Повече, отколкото аз. И трябва да си тук, когато децата се върнат.

Притисна очи и се помоли наум да се върнат вкъщи скоро. И да са в безопасност.

Изправи се и излезе през входната врата на къщата. Погледна за последно назад, в дома, в който бе преживял най-щастливите месеци от живота си, отвори вратата, втурна се под дъжда към таксито, вмъкна се вътре и затвори вратата му здраво след себе си. Погледна още веднъж назад, докато колата потегляше, но сред дълбоката сива мъгла номер 14 вече се бе скрил от погледа му.

* * *

Джак стигна до гейта на летището. Гласът от високоговорителя обявяваше, че всички пасажери, които се нуждаят от придружител, трябва да се качат на борда на международния полет. Вдигна глава и видя баща, ровещ из дрехите си за билетите си, който държеше здраво ръката на невръстния си син.

Момчето се взираше с пълно доверие в очите в баща си. До него млада жена нервно люлееше бебе на ръцете си.

Гласът призова за последен път пасажерите за качване. Дълга опашка от хора се наредиха на гейта. Джак провери бордната си карта: еднопосочен билет до Лос Анджелис. След това щеше да се върне в Европа, в Швейцария.

После… кой знай къде, на място, където би могъл да открие още тайни, да изследва нови варианти, да се изправи пред вълнуващи приключения. Още няколко стъпки и щеше да отлети.

Бордните светлини започнаха да присветват над вратата за влизане и го призоваваха да мине. Направи крачка напред, после спря. Мигащата светлина бе събудила спомени в него: блясъка на светулките в градината, карнавалните светлини в парка, звездите над океана.

Светлини…

Внезапно Джак осъзна, че бе много по-дълбоко развълнуван от светлините в очите на Фей, отколкото от загадъчните светещи топки, танцуващи в коридора на апартамента му. Знаеше, че най-смислените отношения, които бе имал в живота си, бяха отношенията му с Фей, Мади и Том. Погледна към билета си към свободата в ръката си и видя какво представляваше всъщност — средство за бягство.

Бягство от отговорност и обвързване.

Само че той вече не искаше да бяга.

В съзнанието му изплува едно квантово уравнение: Частицата остава в състояние на квантова неопределеност, докато не бъде принудена да вземе решение. Е, той не искаше повече неопределеност. Джак смачка билета в дланта си и взе решение. Можеше да живее без минало — но не и без бъдеще.

Обърна се и тръгна към изхода, захвърляйки билета в първото кошче, което му попадна пред очите. Отвън дъждът бе спрял. Тежката облачна покривка се бе вдигнала най-накрая и слънчеви лъчи пронизваха сивотата на деня. Щеше да се проясни.

Джак вдигна ръка и свирна силно, за да повика такси. Потрепваше с крак по тротоара. Трябваше да се върне в града, за да направи всичко по силите си и да намери децата. Защото ги обичаше и искаше да се грижи за тях, този път истински.

Клетата Уенди може и да се бе заблуждавала, кой знае какво бе преживяла или какво минаваше през ексцентричния й мозък? Но луда или не, тя се придържаше към своята единствена история и, следвайки инстинкта си, той също щеше да го направи.

Едно такси отби до него, Джак метна чантата си на задната седалка и се качи в него.

— За къде, сър?

— За Невърленд.