Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (3)

Глава 2

— Извинете, д-р Греъм?

Джак Греъм премигна няколко пъти, смътно осъзнавайки, че някой го вика по име. Вълна на раздразнение премина през него. Не сега, помисли си той. Просто си върви.

— Д-р Греъм?

Въздъхвайки с досада, Джак метна молива на бюрото си, изтри лице с длан и погледна младия ревностен асистент, който стоеше до него. По дяволите, потокът на мисълта му секна. Тъкмо се бе доближил до решението на това уравнение, което му бягаше, но…

— Да, Робърт, какво има? — попита с остър и студен като режеща стомана глас.

Асистентът му се прокашля, пристъпи от крак на крак и му подаде голям бял плик с такъв маниер, като че ли бе предложение за мир. В лабораторията всички знаеха, че д-р Греъм не обича да бъде притесняван, когато работи. И ако някой го прекъснеше, ставаше много гневен.

— Това току-що пристигна за вас, сър. И, о, сър… — добави той припряно, сякаш усети пламъка, който струеше от очите на д-р Греъм, — искахте да ви се каже, когато течният азот бъде излян, за да охлади магнита. Мисля, че са готови. В камерата — преглътна сухо младежът. — Сър.

— Привет, Джак! — провикна се д-р Ъруин Фалк, ръководителят на лабораторията, приближаващ от другия край на помещението. — Провери ли онези връзки за тестовете? Готови сме да започваме.

Раменете на асистента се отпуснаха с облекчение при това потвърждение на думите му.

— А, да, Ъруин — отвърна Джак, а старият стол, съчетание от дърво и тръстика, изскърца, когато се отпусна назад. — И благодаря, Робърт.

Робърт кимна и почти на бегом се втурна към наблюдателния прозорец на голямата изолирана камера от неръждаема стомана, използвана за тестове на космическите кораби. Прозорецът блестеше на изкуствената светлина в лабораторията като сребърния куршум от легендите. И в тази лаборатория д-р Джак Греъм бе Самотният стрелец. Той бе единакът, аутсайдерът, наемникът, на когото разчитаха за решаване на проблема като крайна мярка.

— Дали очите ме лъжат, моето момче, или на този плик пише адресът на ЦЕРН? — попита Ъруин.

Фалк бе колега на Джак в института. Беше небрежно облечен — с дънки и поло под бялата си лабораторна престилка, но маниерите му издаваха безпогрешно старата британска аристокрация. Беше барон или лорд, или нещо такова, но Джак така и не можеше да запомни точно.

— Аха — отвърна той, докато разкъсваше плика с пръст. Извади писмото отвътре и бързо прегледа съдържанието му.

— Е? Свръхсекретна информация ли е, или и ние, простосмъртните, можем да я получим?

Джак подаде писмото на колегата си и наблюдаваше как, докато го четеше, на лицето му се изписва първо любопитство, после удоволствие и накрая някаква друга емоция, която предположи, че бе нормална човешка завист.

— Значи те искат в ЦЕРН. Леле. Това е върхът, нали знаеш. Нещата се случват много бързо вече. Бъдещето ти е осигурено. Лош късмет за нас обаче. Няма голям смисъл да се опитваме да те уговаряме да останеш в института май.

Джак усети как го изпълва огромно задоволство. Не заради престижа, а защото искаше да бъде там, когато открият върховния кварк, единствения от шестте кварки, който все още беше загадка. Беше прекарал години в лабораторията „Ферми“ в Илинойс, когато състезанието между „Ферми“ и ЦЕРН бе най-ожесточено. Но след като прекратиха финансирането на „Ферми“, цялото действие се съсредоточи в Женева, Швейцария. И сега Джак бе поканен да участва. Нямаше търпение да се включи в надпреварата. Обичаше разгадаването на пъзели, а върховният кварк бе основното парче от най-големия пъзел в съвременната наука: Теорията на всичко.

Погледна с усмивка към Ъруин, когато с периферното си зрение улови движение при прозореца за наблюдение. Робърт се втурна вътре в камерата, а останалите притискаха лица до люка. Погледът на Джак се насочи към прозореца, където видя техникът в бяла престилка, с дебели ръкавици и маска на лицето да размахва странно ръце във въздуха. Отстъпваше назад непохватно и замаяно.

Джак инстинктивно скочи на крака.

— По дяволите, течният азот сигурно се е разсипал. Ъруин, обади се на парамедиците! И пуснете силно вентилаторите! — провикна се той, докато тичаше към камерата.

Робърт се бе впуснал да помогне, но беше объркан и вече се бе омотал в някакъв тежък черен кабел. Джак изтича до него, хвана го за рамото и го извлече навън. Малка група от асистенти се бе събрала до херметическата врата и гледаше с широко отворени от ужас очи. Джак избута Робърт в ръцете им.

— Ти тук! Затвори вратата зад мен. После се постарай да я отвориш бързо, когато се върна. Разбра ли? Никой друг да не влиза, ясно ли е? За нищо на света!

— Джак, не можеш да влезеш там! — извика Ъруин, като го хвана за ръката. — Вътре няма кислород. Ще се задушиш.

— Както и онзи човек вътре — извика му той в отговор. — Сега се махни от пътя ми. Губим време. Просто пуснете скапаните вентилатори!

— О, майната им на вентилаторите! Не работят! — изкрещя Ъруин с почервеняло от яд лице.

Джак огледа стаята, пълна с научно оборудване, но не видя никакво парче въже. Затова грабна няколко кабела от компютрите и ги изтръгна със сила от машините, после си пое дълбоко дъх, направи знак да отворят вратата и се впусна вътре към техника, който вече се бе строполил на пода. Уви компютърния кабел около кръста на човека, благодарен за годините като бойскаут, в които се бе научил да прави възли, после изтича към вратата и изскочи навън тъкмо когато му свършваше въздухът. Един от асистентите затвори камерата след него.

— Добре, ти, ти и ти — разпореди се той към струпалите се мъже, — елате тук, наредете се един зад друг и дърпайте. Готови ли сте? Едно, две, три — отвори вратата. Дърпай!

Четиримата задърпаха силно и след няколко напъна извлякоха техника по пода до прага на херметическата врата, където Джак го повдигна и го метна в ръцете на асистентите. Вентилаторите изщракаха за последно, когато вратата се запечата отново.

Техникът не дишаше, но имаш слаб пулс.

— Докарайте медиците тук! — извика Джак, докато разхлабваше вратовръзката си. После се наведе над мъжа й започна да му прави изкуствено дишане. Никой няма да умре по време на моята смяна, каза си той, повтаряйки думите, които бе чувал толкова пъти в медицинските сериали, докато броеше ритмично и притискаше гръдния кош на човека. Хайде, както и да се казваш, дишай, дишай, помисли си той и му се прииска да бе имал време да научи името му. Хайде…

След няколко секунди пристигнаха и парамедиците и светкавично поставиха кислородната маска на техника. Джак стоеше вцепенено отстрани и задиша нормално едва когато мъжете вдигнаха палци нагоре в знак, че всичко е наред. Хората се бяха скупчили мълчаливо наоколо и гледаха как екипът откарва техника в болницата.

Джак сведе глава и издиша дълбоко, молейки се мозъчните клетки на младия техник да не са се повредили. После съблече сакото си от туид и го метна на най-близкия стол. Носеше проклетото сако само когато щеше да има лекции.

— Как си? — попита го Ъруин с притеснено изражение.

Джак се чувстваше изцеден, но отблъсна предложенията за помощ. Бялата му риза бе просмукана с пот и той се опита да разкопчае горните копчета, но пръстите му трепереха прекалено силно.

— Чакайте, нека ви помогна — каза Ребека Фаулър, висока, дългокрака докторантка. Дългите й изящни пръсти се справиха бързо и спокойно със задачата.

— Благодаря — каза Джак, прокашля се и отстъпи назад. — И благодаря на всички — допълни по-високо, обръщайки се към притеснената тълпа от техници и асистенти в залата. — Ще се оправя, след като тези вентилатори пуснат малко въздух тук. Но всички се справихте страхотно, работейки заедно. Гордея се с вас.

Думите му подействаха успокояващо на хората и скоро всички се заеха отново с работата си.

— Това бе истинско изпълнение в стил Букаро Банзай^[1] Джак. Побързай да напишеш автобиографията си, докато си още жив — пошегува се приятелски Ъруин, докато му подаваше чаша с вода. — Иначе никой няма да научи изумителната история на живота ти.

— Да, да… — пресуши почти на една глътка чашата Джак. — Нямам кой знае колко за разказване. Само работата си. Това е всичко — допълни, като смачка пластмасовата чаша и я метна в кошчето. — Само това има значение.

— О, стари приятелю — разсмя се Ъруин и го потупа по гърба, — не бъди толкова срамежлив. Всички имаме история, колкото и да е мътна понякога.

Джак се разсмя, после извърна глава, докато усмивката му изчезваше. Не, не всички, помисли си и неволно трепна от болка.

— Всичко наред ли е, д-р Греъм? Не сте наранен, нали?

Джак вдигна глава и видя Ребека Фаулър, която бе пристъпила близо до него. Той бе висок, но тя се взираше право в очите му и докато го правеше, с нежно, почти флиртуващо движение отметна един от тъмните му къдрави кичури, паднали на челото му.

Ребека бе надарена във всяко едно отношение: ум, красота и пари. Вглеждайки се във финото й като на статуетка тяло, лъскавата й гарвановочерна коса и искрящите сини очи, Джак се запита дали не беше прекалено благословена. Всеки топлокръвен мъж в лабораторията се бе чудил какво ли ще е да си затворен само с нея в космическа станция.

— Не, благодаря, добре съм — отвърна той и отмести очи, за да прекрати контакта им и без съмнение най-добрия шанс, който някога бе имал за нещо повече с нея.

Точно сега искаше просто да остане сам. За да обмисли коментарите на Ъруин за миналото му, които смяташе, че е заровил дълбоко в душата си. Отстъпи назад.

— Това бе доста страшно — продължи Ребека упорито, потупвайки нежно ръката му, като че ли той бе малко момче. Жестът й обаче му се стори по-скоро дразнещ, отколкото съблазнителен. — Защо не дойдете у дома да ви приготвя питие? Може би дори вечеря. Ще се… отпуснете на спокойствие.

Джак определено се съмняваше в това. Отпускането явно не беше част от менюто, а той бе изживял всички вълнения, които бе готов да понесе за един ден.

— Ребека, това е чудесно предложение, но не мога да го приема — отвърна вежливо. — Трябва да се погрижа за някои неща.

Пренебрегна очевидното й разочарование и изумения поглед на Ъруин и напусна лабораторията по-рано от обичайното, като се чувстваше напълно изтощен.

Това, за което трябваше да се погрижи, бе един важен въпрос. Въпрос, който го терзаеше през по-голямата част от неговите трийсет и шест години: кой бе той? Каква бе историята му?

Освен няколко откъслечни спомени Джак не знаеше нищо за най-ранните си години. Животът му започваше на шест, когато треперещ от студ, бе изоставен на прага на сиропиталище в Лондон с бележка, закачена на врата му. Той не беше нищо повече от нечий нежелан, захвърлен отпадък, обикновено улично куче.

Дълго се разхожда в парка, вдигнал високо яката на палтото си и с ръце в джобовете му. Защо не можеше да си спомни? Какво бе станало, че тези шест години бяха потънали в непрогледен мрак? Независимо колко упорито се мъчеше да се концентрира, напрягайки целия си интелектуален потенциал — всичките си 156 точки коефициент на интелигентност, не можеше да извлече никакъв образ от най-ранното си детство.

Предполагаше, че е роден в Англия. Когато дойде в Лондон преди година, обмисляше да наеме частен детектив да се разрови в миналото му. Всъщност това бе една от основните причини да приеме работата като гостуващ лектор и изследовател в Англия за една година. Но откакто бе дошъл, постоянно си измисляше оправдания да не го направи: или не успяваше да открие подходящ детектив с добри препоръки, или бе прекалено зает, за да се обади, или решаваше, че издирването ще бъде безсмислено.

Тази вечер обаче несигурността го измъчваше с по-голяма сила от всякога. Осъзна, че ако бе загинал в лабораторията, нямаше да има кого да осведомят за смъртта му. Никой не го бе грижа за него, за никого нямаше значение дали бе жив, или мъртъв. Вървейки през парка в тази мъглива привечер, докато минаваше покрай уличните лампи и се ослушваше в стъпките си, звучащи по мокрия тротоар, Джак Греъм осъзна колко безкрайно самотен беше.

Прибра се и си легна рано, след като хапна малко чипс, който „поля“ с чаша скоч за вечеря. Дълго се въртя в леглото си, тупаше възглавницата и проклинаше неспокойния си ум. Когато най-накрая се унесе в сън, един познат образ се появи в съзнанието му. Беше единственият спомен от детството му, онзи, който не му даваше покой и го преследваше почти всяка вечер, преди да заспи, в онова странно пространство между будното състояние и съня. В него някой — мъж — го удряше. Силно. Виждаше юмрука, който се приближаваше към лицето му, преди да отблъсне видението някъде далече в съзнанието си.

Джак отвори очи и изруга тихо. Стига вече. Надигна се, взел категорично решение. Отиде до бюрото си, запали лампата, извади няколко изписани листчета и рекламни листовки от чекмеджето и започна да рови из тях, докато намери това, което търсеше. Иън Фарнсуорти, частен детектив. Е, в този момент беше все едно кого щеше да избере, реши той и без да се колебае повече, набра номера.

Както очакваше, се включи телефонен секретар, но той остави кратко съобщение и телефонния си номер, после затвори. Втренчи се за миг в телефона, после изпуфтя тежко, загаси лампата и се пъхна отново в леглото, където потъна в така очаквания дълбок сън.

* * *

На следващата сутрин в апартамента на горния етаж, докато Джак Греъм още спеше, Мади и Том О’Нийл се бяха облегнали на перилото на стълбите и се прозяваха.

— Мамо, какво да правим сега?

Фей извади ръцете си от кофата с гореща сапунена вода и се зачуди какво да отговори на зададения за десети път през последния половин час въпрос. Косата на Мади представляваше истинска разбъркана кошница, спускаща се по раменете й, а Том бе облечен в абсолютно неподхождащи си по десен и цвят дрехи, които упорито бе настоял сам да си избере тази сутрин.

— Разопаковахте ли си играчките?

Мади обърна престорено очи и изръмжа:

— Да.

— Добре, а какво ще кажете да ми помогнете да измия кухнята? Можете да грабнете по една гъба.

Това предложение бе посрещнато с още по-силно ръмжене и я накара да стисне още по-здраво гъбата в ръката си.

Фей бе изтощена от изминалите дни, прекарани в разопаковане, осигуряване на необходимите провизии и почистването на апартамента, за да отговори на строгите й хигиенни изисквания. И ако това не беше достатъчно, след няколко дни трябваше да започне новата си работа, а все още не бе намерила гледачка. Чувстваше се изцедена като гъбата в ръцете си. Последното, от което имаше нужда в момента, бе да забавлява децата си.

— Скучно ни е — оплака се Мади с онзи мрънкащ глас, който караше всички майки по света да потреперват от ужас. На езика на Фей й беше да каже как веднага ще им намери нещо за вършене, но успя да се въздържи. Все пак периодът бе тежък за децата.

Не знаеха къде да отидат и какво да правят в това странно ново място, пълно със смешни шумове и необичайни миризми. Нищо не им бе познато, бяха абсолютно изтръгнати от средата си и им предстоеше дълго лято, преди да започне училището през есента. Нуждаеха се от приятели. Точно сега обаче Фей бе заета да им бъде и майка, и баща. Нямаше време да им бъде приятел.

— Имам идея — импровизира тя. — Денят е прекрасен. Защо не излезете навън и не си поиграете в двора?

Децата се намръщиха разочаровано.

— Но там няма какво да правим.

— Разбира се, че има. Как може едно дете да няма какво да прави навън? Не казахте ли, че искате да си направите градина? Е, вървете! Първо, трябва да подготвите почвата. Нали знаете, да махнете всички плевели. Видях някакви лопати и мотички в навеса в двора. Не мисля, че някой ще има нещо против да ги вземете, за да разчистите.

От светлината в очите им разбра, че идеята им харесва.

— Ти ще дойдеш ли с нас? — попита Мади, като се изправи и отметна кичурите от очите си.

— Вие вървете. Като приключа с кухнята, ще дойда.

— Обещаваш ли?

— Да, да, обещавам. Сега отивайте.

Лицето на Мади грейна и тя се отдръпна от перилото.

— Хайде, Том! — нареди със заповеднически тон и се спусна навън. Том я последва плътно по петите.

Фей ги наблюдаваше с облекчение как излизат от апартамента. През изминалата седмица бе открила някои скрити недостатъци, които бе пропуснала по време на първоначалния прилив на радост от вида на жилището. Някои от красивите измазани стени бяха засегнати от влагата, вероятно от пукнатина в покрива, и от тях се носеше мирис на мухъл. В ъглите боята се лющеше, лампите мигаха, когато децата тичаха или скачаха по стъпалата на стълбището, а водопроводът тракаше и изплюваше водата на жалки изблици сред дебели утайки от вар и ръжда. Беше истински срам, че никой не се грижеше както трябва за толкова хубава къща.

Все пак, помисли си тя, докато ръцете й си почиваха в кофата и погледът й пробяга из стаята, тук ми харесва. Харесваше й да чисти праха от старите махагонови мебели, да мие дебелите прозорци, вертикално разделени на няколко части с мулион, да търка скърцащите дървени подове. Бяха минали само няколко дни, но вече чувстваше къщата на номер 14 като свой дом. Стените като че ли я прегръщаха и й говореха, че всичко е наред, че тук е в безопасност и ще има онзи начин на живот, за който винаги бе мечтала. Всъщност понякога й се струваше, че старата къща е първият й приятел в Лондон.

Обърна се, за да погледне през задния прозорец и да провери децата. Мади вече бе натрупала купчини от плевели и кал в градината, създавайки ужасна бъркотия, а Том ровеше около един храст с някаква пръчка. Фей поклати глава, развеселена, но и изпитваща болка заради тях. Нямаха представа как да направят градина. Нуждаеха се от учител. Майка със свободно време, което да сподели с тях.

За един кратък миг се размечта и изпита желание да захвърли жълтите гумени ръкавици и да ги замени с памучните градински. Да почувства топлината на слънцето и усмивките на децата си…

После здравият разум се върна в нея и тя отхвърли идеята като прашинка прах и се съсредоточи върху кофата, гъбата и мазните петна върху малката, подобна на кутия печка. Трябваше да се възползва от тези моменти, когато децата й се забавляваха. Или да ги изгуби завинаги, зависи как гледаше на това…

* * *

На долния етаж, в градинския апартамент, Джак отвори предпазливо едно око и се намръщи срещу яркото сутрешно слънце, навлизащо през тясната цепка на завесите и светещо право в очите му. Почеса се по главата, прозя се уморено и се заслуша разсеяно в клаксоните на колите навън на улицата и чуруликането на шумните пролетни птици. Бе изкарал една неспокойна нощ, въртейки се в леглото, тормозен от своите мисли. Дори дългото спане, до единайсет часа тази сутрин, не му бе подействало отморяващо. Все още на автопилот, се надигна от леглото, напъха се в някакви панталони, навлече раздърпана блуза с надпис на „Станфорд“ и се замъкна по коридора до огромната кухня. Стомахът му изкъркори шумно и той грабна една чаша, помириса я първо, за да се увери, че е чиста, наля от вчерашното кафе в нея, после я бутна в микровълновата фурна. Докато чакаше избипкването, се огледа за някаква закуска и накрая реши, че остатъците от пица отговарят на минималните изисквания за храна, които имаше. След като отхапа няколко залъка и отпи три-четири глътки от горчивото кафе, плисна студена вода на лицето си, прокара пръсти през косата си и прецени, че се е привел в порядъчен вид, излезе навън, за да последва изненадващия звук, който бе доловил сред останалата шумотевица. Звук на детски гласове.

Навън небето бе изумително синьо. Ябълковото дърво хвърляше сянка с тежките си, отрупани с ароматни пролетни цветчета клони. В далечината се виждаха светлозелените разцъфтели пъпки на виещите се като змия стъбла на глицинията, която отдавна растеше тук и пълзеше уверено по старата тухлена стена. Джак спря рязко на вратата, изненадан от гледката на две малки деца в двора, заети като пчелички да чистят стария фонтан.

Момичето бе по-голямо, с около две години, и очевидно бе шефът. Беше се покатерила на разтракана дървена стълба и лъскаше лицето на бронзовото момченце, докато даваше нареждания на момчето, което явно бе неин брат. Независимо от слабичкото и сладко лице с блед тен, тя бе ефективна като най-строгия сержант, когото някога бе виждал.

Момчето, от друга страна, изглеждаше кротко и тихичко вършеше каквото му бе наредено. Беше слабо и бледо дете, с прекалено големи за лицето си очи и коса, която стърчеше във всички посоки и правеше лицето му да изглежда още по-малко.

Като се огледа из двора, Джак развеселено забеляза, че те бяха работили доста упорито. Купчини пръст бяха посипани по каменния плочник като следи от голямата война, водена между упоритите плевели и още по-упоритите малки пръстчета. Бяха постигнали забележителни резултати. Но, човече, о, човече, помисли си той, оглеждайки дебелия прораснал бръшлян, потрошените тухли и пълчищата плевели. Може да бяха спечелили битката, но им предстоеше да водят истинска война, за да приведат градината отново във форма.

Усмихна се, осъзнавайки, че това сигурно бяха двете американски деца, за които мисис Лойд се притесняваше, че ще съсипят хубавата й мебелировка. Той самият харесваше деца. Обикновено предпочиташе да говори с тях, отколкото с възрастни. Нямаше много деца в квартала и му липсваха възторжените им викове и смях, с който винаги изпълваха улиците, да не споменаваме шумните им игри с топка. Тези двете обаче бяха по-тихи от повечето деца, които познаваше. Трябваше да се напъне, за да чуе разговора им.

— Изглежда симпатичен — каза малкото момиче, докато лъскаше лицето на статуята. — Чудя се кой ли е?

Джак пристъпи напред, сред огряната от слънцето градина.

— Това е Питър Пан — обади се той.

Момичето затаи дъх и бързо изви глава в негова посока, определено притеснено. В същото време провери и къде се намира брат й. Той стоеше до фонтана, застинал като бронзовото момченце, с широко отворени от ужас очи.

— Кой си ти? — попита момичето.

Джак пристъпи бавно, не желаейки да ги плаши повече.

— Аз съм вашият съсед — отвърна спокойно. — Името ми е Джак. Джак Греъм.

Децата не реагираха.

— А вие как се казвате?

Момичето наклони глава, като го оглеждаше подозрително. Той се усмихна с надеждата да разчупи леда. Явно не се справяше добре със задачата си.

— Не трябва да говоря с непознати — отвърна неубедено момичето.

— Аз не съм непознат — каза Джак. — Живея на долния етаж. Това е и моята градина, нали знаеш.

Сега очите й се присвиха.

— Мама каза, че можем да почистим фонтана — тонът й явно целеше да го предизвика.

— И сте свършили много хубава работа — кимна той, като тръгна лениво към фонтана и изсвири с уста, оглеждайки се наоколо. — Знаете ли — посочи към малката купчина влажни, гниещи листа, струпана на камъните, — тук вероятно има дузина хубави дебели червеи. Освен ако не възнамерявате да ходите за риба, ще ги хвърля обратно в пръста. Червеите са полезни за градината.

— Така ли? — попита момичето, като се обърна към брат си, стискайки здраво стълбата, за да не падне. — Том — нареди тя. — Отиди и прегледай листата. Извади червеите и ги върни в пръстта.

Том се намръщи и поклати глава.

Тя потърка челото си.

— О, да, той мрази буболечки.

— Червеите са наши приятели — каза с топъл глас Джак, докато разравяше купчината листа и вадеше земните червеи оттам, а после ги хвърляше обратно в пръста. Избърса разсеяно ръцете си в панталоните и отново се замисли колко очарователна бе старата тухлена стена. На места яркожълти и лилави минзухари — остатъци от някогашната страхотна градина, която явно бе имало тук — бяха надвили плевелите и се перчеха жизнерадостно към слънцето.

— Отдавна си мисля, че трябва да оправя това място, но все не намирах време. Като че ли винаги съм зает. Страхотно е, че сте се заели с това. Е, какво смятате да засадите? Малко домати, надявам се?

— Не. Цветя. Много цветя.

— Трябваше да се досетя — изръмжа той. — Е, мечтаех си за един хубав сочен домат от сорта, който вирее в Средния запад, „Голямо момче“. Нищо, предполагам, че цветята ще изглеждат доста добре край фонтана. Чудя се… — добави, като се пресегна да докосне красиво изваяния страничен ръб на фонтана, а после се наведе, за да огледа басейна — дали бих могъл да го накарам да заработи отново. Доста съм сръчен в ръцете.

Облакът на съмнението изчезна от очите на момичето и на лицето й грейна широка усмивка.

— Наистина ли? Можеш ли да го направиш? Ще бъде чудесно. Нали ще бъде чудесно, Том?

Том обаче присви очи и го изгледа със съмнение, после се скри зад един високо израсъл чемширов храст. Само чифт кални тенис обувки и костеливи колене се виждаха зад лъскавите листа.

— Не мисля, че ме харесва — каза Джак, свивайки рамене.

— О, не му обръщай внимание. Той не говори с непознати.

— Е, трябва да намерим начин да оправим това, нали? — постави Джак ръце на кръста и се замисли за момент. — Какво трябва да направя, за да не бъда вече непознат за него? Все пак ще се натъкваме често един на друг — нали споделяме градината. Лятото ей сега ще дойде.

Момичето прехапа устни.

— Мама трябва да ни позволи. Тя не иска да говорим с хора, които не познава.

— А, разбирам. Тя е от предпазливия тип.

— Аха. Но й се налага да бъде такава.

— Налага ли й се?

Момичето присви плътно устни.

Джак не я притисна повече.

— А какво ще кажеш да се срещна с майка ви?

Тя кимна, после отметна глава назад, хвана се здраво за стълбата и се разкрещя с пълни гърди:

— Мамооооо!

— Това трябва да свърши работа — измърмори Джак. Погледна към Том, който надничаше иззад храста. В мига, в който погледите им се срещнаха, момчето се скри отново зад чемшира. Можеше да бъде дразнещо, ако не беше толкова забавно.

След минутка една жена се появи тичешком през задната врата с паникьосано лице и сапунена пяна, стичаща се от ръкавиците й и от гъбата, която държеше в ръка. Беше дребничка, също като децата си, със светлоруса коса, вързана на конска опашка, и навити над глезените дънки. В този си вид не изглеждаше много по-голяма от дъщеря си. Въпреки че има доста яростен вид за такова малко създание, приличащо на мишле, помисли си Джак.

Мисис О’Нийл може и да беше дребна, но бе жилава. Правият й нос бе обсипан с лунички, а ноздрите й бяха разширени от гняв като на грациозна лъвица, защитаваща малките си. Енергията се излъчваше от нея направо видимо и пращеше като електричество. Не, реши той, няма нищо мишо в тази жена.

— Какво има, Мади? — попита тя, а сините й очи искряха, докато оглеждаше градината. — Къде е Том?

Момчето се подаде иззад чемширения храст, забило поглед в земята.

— Искахме… искахме да се запознаеш с новия ни съсед — обясни смутено момичето. Беше очевидно, че не бе искало да уплаши така майка си.

Облекчението на жената бе осезаемо. Тя почти се усмихна, когато погледът й се спря върху децата й. После забеляза Джак, застанал до бараката, и напрежението отново пролича в цялата й стойка. От убийствения начин, по който го гледаше, Джак предположи, че той изглежда или като сериен убиец с брадва, или къдравата му коса отново бе щръкнала във всички посоки. Прокара пръсти през нея, за да се опита да оправи положението.

— А вие сте?

Гласът й бе като смъртоносно мъркане — кадифен, но опасен. Не беше враждебна, но пък и от нея не струеше съседска любезност. Джак си спомни думите на момичето. „Налага й се да бъде предпазлива.“ Той протегна приятелски ръка за поздрав и каза:

— Аз съм вашият съсед. Джак Греъм. Живея в апартамента на приземния етаж.

— А, да. Доктор Греъм — отвърна жената внимателно.

Той почти чуваше как умът й щрака и прехвърля файловете, за да намери информацията за него и да я обработи. Явно бе преминал някаква първоначална бариера, защото тревогата й като че ли се разсея и бе заместена от предпазливо любопитство.

— Ученият, живеещ под нас.

Той бе напълно наясно, че мисис О’Нийл оценява атлетичната му фигура, личаща под торбестите панталони и размъкнатата блуза, и се чуди как може този здравеняк да е учен.

Не че я винеше. Повечето хора очакват ученият да бъде стар, прегърбен и блед. Също така да носи очила с тежки рамки и да има специално джобче на ризата си, в което подрежда химикалките си, за да не се разтекат. А, и да не различава бейзбол от американски футбол.

Това беше стереотип, който не подхождаше на съвременната порода млади учени, специалисти и екстремисти. Джак знаеше, че високото му, стройно телосложение, дълбоките кафяви очи и широка усмивка — на всичкото отгоре имаше и трапчинки — в добавка с кестенявата коса с шоколадов оттенък, виеща се на немирни къдрици, караше повечето хора, които го срещат в кампуса, да го смятат за добре изглеждащ, макар и рошав студент. Възможно бе да го вземат и за преподавател, но не и за уважаван физик теоретик.

Всеки, който се спреше и се вгледаше отвъд фасадата обаче, щеше да забележи, че лицето му бе по-скоро мрачно, отколкото сладко, тъмните му очи бяха оградени от бръчки, които отразяваха дълбочината на мислите му, а устата му бе готова да обсъжда теории и да търси отговорите на хиляди все още неразгадани загадки.

Неловка усмивка се плъзна по устните на Фей, докато преместваше гъбата в другата си ръка, изтриваше дясната си в престилката и след секунда колебание се здрависа с него.

— Приятно ми е да се запознаем. Казвам се Фей О’Нийл, а това са децата ми. Маделин и Том. Деца, това е д-р Греъм.

— Е, приятно ми да се запознаем, мис О’Нийл. Или може да ви наричам Мади? — обърна се той към момичето. Тонът му бе прекалено официален, за да бъде сериозен. Беше възнаграден с полуусмивка от Мади.

— Разбира се.

— А ти можеш да ме наричаш Джак — добави той с усмивка, която разкри дълбоките трапчинки на бузите му.

Мади се усмихна още по-широко.

— Том, кажи „здравей“ на Джак.

Том сведе очи и се извърна настрани. Не отрони нито дума.

— Дайте му време — каза Фей, като отиде до сина си и го прегърна закрилнически през раменете. Том веднага се притисна към нея и зарови лице в скута й.

Гледайки контакта им, Джак почувства внезапна остра болка в корема си. Той бе лишен от такава любов, никога не я бе усещал и сега завидя на малкото момче за нея.

— Срамежлив е и не говори много — каза Фей, като погали сина си по косата.

— Няма проблем, приятел. Но помни, вече не сме непознати — каза Джак. После се обърна към Фей и добави с престорено драматичен глас: — Ще бъдете доволна да научите, че никой от тях не разкри нито името, нито ранга или серийния си номер.

— Да, аз… — рязкото й поведение отново се завърна. — Аз уча децата си да внимават. Човек не може да бъде достатъчно предпазлив в днешно време.

Джак присви очи, забелязвайки изнуреното й лице, красивата руса коса, която фибите не успяваха да задържат покрай конската опашка и част от кичурите й се спускаха свободно покрай лицето й, и капещата гъба в малката й, здраво стисната ръка.

Фей О’Нийл имаше напрегнатия остър поглед на човек под прекалено голямо напрежение. Когато не се стягаше и не я прикриваше обаче, усмивката й бе красива. Тя караше очите й да греят, също като на Мади. Тогава сиянието й ставаше толкова ярко, макар и толкова лесно изплъзващо се, че подтикваше хората да направят всичко необходимо, за да видят отново тази усмивка.

Явно щеше да отнеме много време, за да се случи това. Тримата бяха толкова затворени и предпазливи, като че ли бяха част от тайна гангстерска банда.

— Как каза, че се казва момчето? — провикна се Мади от стълбата. Пак се бе заела да лъска лицето на бронзовото момче.

— Питър Пан — каза Джак, пристъпвайки по-близо до нея.

— О, да. Чувала съм за него. Имаше филм, нали?

— Точно така. Но преди това има книга. Чудесна книга за това умно момче Питър Пан, неговия магически остров, наречен Невърленд, и три деца: Уенди, Майкъл и Джон. Чела ли си я?

— Не.

Том направи крачка напред, преструвайки се, че не слуша. Джак обаче го забеляза и добави малко подправка към историята си.

— Е, значи имаш късмет. Най-добрата разказвачка в света живее на етажа над вас. Уенди Форестър. А най-любимата й история е тази за Питър Пан. Тя знае повече за героите от самия сър Джеймз Бари.

— Кой е той? — попита Мади.

— Човекът, написал тази книга.

Мади и Том едновременно обърнаха глави и погледнаха с любопитство към прозорците на третия етаж.

— Мисис Лойд ясно показа, че не трябва да безпокоим майка й — каза Фей.

— А, да, скъпата мисис Лойд. Не обръщайте внимание на тази стара тиранка. Ако ми беше дъщеря, и аз щях да се крия на горния етаж — отвърна Джак и поклати тъжно глава.

— Тя добре ли е? — попита Фей. — Имам предвид, нормална ли е?

— Мисис Лойд ли? Ужасяващо нормална, опасявам се.

— Не — отвърна Фей, изненадана от този коментар. — Мисис Форестър от третия етаж.

— А, говорите за Лудата Уенди? — попита Джак въодушевено.

Мади бързо извърна главата си и спря да търка.

— Лудата Уенди? — повтори тя с искрящи от любопитство очи.

Фей обаче побледня.

— Моля ви, кажете ми, че не е луда…

— Не е луда като лунатично луда. Но е… как да се изразя…

— Ексцентрична? — предположи с опасение Фей.

— Бинго. Няма нищо по-добро от това да си ексцентричен, когато остарееш. Възнамерявам да бъда освидетелстван, когато стана на възрастта на Уенди.

— Супер — кимна Фей и отиде да приседне върху една обърната глинена делва, като внимателно постави гъбата между коленете си. — Добре… Какво имате предвид под „ексцентрична“? От кой вид? Да седиш в парка по цял ден и да храниш птичките? Или да тичаш гол по улиците с касапски нож в ръка?

— Трудно е да се каже — отвърна Джак, почесвайки се по брадичката. Явно се забавляваше от ситуацията, знаейки много добре, че е безсрамно от негова страна да къса нервите на човек като Фей — толкова предпазлив и параноичен. Почти чуваше осиновителката си, застанала с изпънати рамене, поклащаща глава и мъмреща го закачливо: „Лошо, лошо момче!“. Пъхна ръце в джобовете си и се наклони на пети, както правеше като момче.

— Носят се много слухове за старото момиче — каза той откровено. — Хората в квартала обичат да си фантазират. Тя не излиза навън през деня. Само нощем, когато всъщност присяда на прозореца си. Някои казват, че говори със звездите. Други — че ръководи наркокартел.

Фей се подсмихна и двамата се спогледаха развеселено, преди Джак да продължи с по-сериозен тон:

— Всъщност и моето хоби е да наблюдавам звездите. Предполагам, може да се каже, че това ми е работата. От време на време ходя при нея — за да видя как е. Отначало го правех от притеснение: тя е сама през цялото време. Сега го правя, защото ми е приятно. Уенди има доста големи познания за звездите и сме водили някои доста впечатляващи разговори.

— Това е чудесно хоби за една възрастна жена — отбеляза Фей, свивайки рамене. Спокойно, освобождаващо от стреса. Няма нищо необичайно.

— О, така е. Приятно нормално хоби… само че за Уенди не е хоби. Звездите са нейни приятели. Тя разговаря с тях.

Фей премигна няколко пъти.

— Искате да кажете… че тя говори със звездите?

— Хъм… — кимна той в отговор. Очите му блещукаха като звездите, които обсъждаха.

— Може би просто е самотна. Много хора са самотни.

— Може би. Тя има семейство наблизо. Дъщеря й, разбира се — Джейн Лойд. Внуци, дори правнуци. Проблемът е, че те не се мяркат тук. Само дъщеря й идва от време на време да я нагледа. И да нагледа къщата. Мисля, че проявява повече интерес към втората.

— Останах с впечатлението, че мисис Лойд не се наслаждава на посещенията си тук.

— Кой знае защо? Семейните проблеми често имат дълбоки корени. Във всеки случай… — Джак сви рамене и погледна към третия етаж — мисис Форестър си седи сама и гледа с копнеж към звездите.

— Само това ли е? — попита Фей и на лицето й бе изписано облекчение. — Просто си седи нощем на прозореца и си говори сама? Е, тогава половината жени в Чикаго би трябвало да бъдат наречени „луди“.

— Освен това… — добави Джак след кратка пауза — тя говори постоянно за това момче — посочи към бронзовата статуя.

— За кого? — попита Мади, навеждайки глава. — За Питър Пан ли?

— Абсолютно. Знае всяка подробност за неговия живот в Невърленд. Той е причината още да е жива. Нейният свят, предполагам.

— Че какво му е лудото на това? — сви рамене Мади и отново погледна към прозореца на третия етаж.

— Тя вярва в историите — каза Джак, като прикри усмивката си. Погледна смаяното лице на Фей и добави: — Да. Клетата мисис Форестър мисли, че е Уенди на Питър Пан.

Фей отпусна глава в дланите си и кимна.

— Дааа — отбеляза тя саркастично, — това вече е доста налудничаво.

— За какво говорите? — попита Мади от стълбата.

— В книгата „Питър Пан“ Уенди е малкото момиче, което отлита до магическия остров в небето, наречен Невърленд, заедно с Питър Пан. В края на приключението тя се връща в детската си стая и пораства. Нашата съседка вярва, че е същата Уенди и всяка вечер седи до прозореца си, чакайки Питър Пан да се завърне. Убедена е, че той ще го направи.

— Това е супер! — възкликна Мади. Сякаш цялата бе заредена с електричество, толкова въодушевена звучеше. — Ами ако наистина е?

— Не ставай глупава, Маделин — отвърна майка й прекалено рязко. Мади присви очи към Фей, която продължи: — Няма никакъв Питър Пан. Той е просто герой от една приказка.

— Откъде знаете? — попита я Джак.

— Какво? — сепна се тя и обърна глава към него. После поклати глава. — О, разбирам. Моля ви, не се шегувайте за такива неща. Искам децата ми да знаят разликата между фантазията и реалността.

— Не се шегувам, сериозен съм. Занимавам се с такива неща всеки ден. Откъде знаете, че Питър Пан не съществува? Или НЛО? Предположенията на възрастните се основават на две неща: физическия свят и логиката. И все пак всеки ден в работата си откривам, че това, което смятаме за закон, не е такова.

— Вижте… Джак. Наясно съм със странните мистерии, които стават днес в науката. Искам и децата ми да знаят за тях. И все пак уважавам Мади и Том достатъчно, за да не им пълня главите с небивалици за Дядо Коледа например.

— Разбирам. Тогава, предполагам, те… — Джак се умълча и погледна предпазливо децата. Като видя, че те се бяха втренчили в него, той прикри устата си с длан и прошепна почти безмълвно на Фей: — Че те не вярват в Дядо Коледа.

Фей се разсмя шумно.

— Не, те не вярват в Дядо Коледа. Нито във Великденския заек или — като стана въпрос — в Питър Пан. Това са фалшиви убеждения, измислени от медиите, за да манипулират емоциите на слабите хора. Работя в рекламата и съм добре запозната със силата на медиите. Възпитавам децата си да не се поддават на рекламните трикове или на пропагандата — и всъщност на нищо и никого. Опитваме се да основаваме решенията си твърдо на реалността.

Джак се изпъна, готов за предизвикателство.

— А какво ще кажете, Фей, ако успея да ви докажа съществуването на алтернативна реалност? Дори може би на самия Питър Пан?

Фей завъртя драматично очи.

— Ще кажа, че късметът ми ме е зарязал. Не само че имам луда стара дама, живееща на етажа над мен, но имам и смахнат учен, живеещ на етажа под мен.

Фей се обърна към децата и ги повика тихо да дойдат при нея. После хвана ръцете им и заговори със сериозен тон:

— Деца, опитайте се да ме разберете. Не критикувам мисис Форестър. Понякога, когато хората остареят, те стават леко объркани. Смесват реалността с фантазиите си — погледна към Джак, като многозначително повдигна вежди. — Понякога не само старите хора правят това.

— Внимавайте с думите, Фей. Ще ви се наложи някой ден да си ги вземете обратно.

Тя се обърна отново към децата си, за да отвлече вниманието им от Джак, чиито очи грееха ярко — също като погледа на Мади.

— Понякога те забравят какво се е случило днес и живеят само с миналото. Това е станало и с мисис Форестър. Ако тази клета жена вярва, че историите й за Питър Пан са истина… е, тогава просто ще бъдете мили с нея. Но се дръжте на разстояние.

Том се наведе напред и долепи главата си до шията й така, че Джак да не види лицето му.

— Обичам истории — прошепна разпалено той.

— Аз също обичам истории — тросна се Мади.

— Сигурен съм, че тя с удоволствие ще ви разкаже някои, приятелчета — каза Джак.

Фей го изгледа предупредително. Той стоеше със скръстени ръце и на лицето му бе изписано бунтовническо изражение, което не се различаваше от това на лицето на Том.

— Мисис Лойд каза, че децата разстройват майка й.

— Глупости. Тя обича деца. А и ще бъде добре за възрастната дама да си има компания.

— Казах „не“ — тросна се решително и остро Фей. Изправи се и изпъна рамене пред него. Може и да беше неин съсед, но беше преминал границата. — Д-р Греъм, това стигна прекалено далече. Когато става дума за децата ми, не играя игрички.

После сведе поглед и каза по-спокойно, но все още с желязна нотка в гласа си:

— Деца, няма да притеснявате мисис Форестър. Ясно ли е?

Мади и Том кимнаха мрачно.

Джак усети как в него се надига гняв, когато забеляза разочарованието, изписано на лицата им. Той обичаше деца — обичаше техния оптимизъм и въображение. Направо побесняваше, когато виждаше как възрастните ги убиват. Ако някога бе имало деца, които се нуждаеха от спасение, това бяха тези двете. Нямаше да навреди, ако майка им се отпуснеше малко, реши той. В сравнение с нея Статуята на свободата изглеждаше като мацка на реге парти. Да, помисли си Джак, готов да се посвети на задачата. Той може да бе имал жестоко детство, но поне би могъл да направи детството на тези две деца по-ярко. Това решение го накара да се почувства по-добре и тежестта, която изпитваше след обаждането си до детектива, като че ли изчезна. А можеше да се окаже и забавно.

— Трябва да вървя — каза и вдигна ръка, за да помаха за довиждане. — Беше ми приятно да се запознаем, Фей. И с вас, Мади… Том…

Семейството също помаха в отговор и Джак се обърна и тръгна към къщата. На вратата се спря, извърна глава и не успя да се удържи да не изстреля един последен залп.

— О, и между другото… Просто за информация. Аз вярвам в Дядо Коледа и в НЛО. Отворен съм за възможността и за Питър Пан.

Намигна бързо на Мади и Том. Беше от онзи тип мигване, който си разменяха децата — „А ти ще посмееш ли да направиш това, или си пъзльо?“. Очите на Мади се разшириха от изненада; Том присви своите. Джак погледна нагоре и улови и погледа на Фей. Тя стоеше изправена, със скръстени на гърдите ръце и повдигнати неодобрително вежди — като истинска учителка, която се кани да те скастри за някаква простъпка.

Не можа да устои — никога не беше успявал. Чу отново гласа на майка си: „Лошо, лошо момче!“. Усмихвайки се леко накриво, Джак отвърна на погледа на Фей с предизвикателна искра в очите си — после намигна и на нея. Когато видя шокираното й изражение, се обърна и се прибра в апартамента си, като си подсвиркваше с уста, сигурен, че току-що бе спечелил първия рунд от битката.