Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (4)

Глава 3

След няколко дълги и тежки дни Джак най-накрая почувства, че отново бе вкарал екипа и изследователския си проект в график. Всичко работеше като точен часовников механизъм. Успя да се прибере у дома в прилично време и тъкмо се канеше да седне на масата за първото си нормално ядене от дни — а не, както обикновено, на крак — когато чу звън откъм входната врата. Пусна таблата си с раздразнение и трясък на масата и се запъти да отвори. Нисък, набит мъж на средна възраст с умни очи, облечен със зелен шлифер, стоеше на входа, вежливо държащ шапката си в ръце.

— Д-р Греъм, предполагам? — каза мъжът, прецизно артикулирайки всяка дума.

Джак се облегна на рамката на вратата и се опита да се сети кой би могъл да е този човек.

— Ако продавате нещо, не се интересувам — отвърна той.

Мъжът изви мустака си.

— Ако вие сте д-р Греъм, смятам, че имаме среща. Аз съм детектив Иън Фарнсуорти. Казахте седем часа, нали?

Джак присви лице в гримаса, като мислено се изрита сам. Беше толкова зает, че напълно бе забравил за уговорката, която бе направил припряно с детектива. Чувстваше се несигурен. Дали искаше всъщност да го наеме? След всички тези години? За частица от секундата съжали, че бе направил това среднощно обаждане и че изобщо бе започнал издирването. Беше достатъчно щастлив да бъде този Джак Греъм, който познаваше. Заклет ерген. Самотник без емоционални увлечения. Много отдавна бе приел, че не му е необходимо да знае миналото си, за да изгради бъдещето си. Не изпитваше самосъжаление. Напротив. Беше си създал собствено семейство. Приятелите му бяха негови братя и сестри, а той имаше приятели от всички краища на света и от всички периоди в живота си.

— О, да, съжалявам. Разбира се. Грешката е моя. Влезте вътре — отвърна Джак и отвори широко вратата за това, което щеше да се случи. Каквото и да бе то.

 

 

Иън Фарнсуорти свали шлифера си и остана на прага на апартамента, оглеждайки безпорядъка по-скоро с любопитство, отколкото с отвращение. Можеше да датира преобразяването на сграда в отделни жилища към 70-те години на XX век по вида на изхабените мебели в стил баухауз в малката предна стая, която вероятно някога е била предназначена за прислугата. Избледнелите завеси в златисто и кафяво на прозорците и килимът с крещящите геометрични фигури някога сигурно са били доста модерни. Килимът сега бе покрит с купчини книги, листове, няколко празни чаши и различни бутилки бира. Фарнсуорти се завъртя неуверено около себе си, все още държащ шлифера си в ръка.

— О, ето, седнете тук — каза Джак, грабна палтото на детектива с една ръка, а с другата небрежно избута купчината книги от един стол на пода. Метна палтото му на съседния стол, после, след като не намери друго чисто място, безгрижно метна и купчината с листове и документи на пода. Не се извини за бъркотията наоколо просто защото не я забелязваше. Джак се отпусна на извитата облегалка на дивана и огледа детектива.

Фарнсуорти бе изненадващо подвижен и си проправи път между и около накланящите се купчини с книги и боклук по пода с грациозността на балерина. Джак наблюдаваше изпълнението му с възторг, защото детективът определено бе доста пълен мъж. Задните му части разделяха на две цепката отзад на евтиното му вълнено морскосиньо сако и човек само можеше да предполага дали под провисналото си шкембе детективът носеше колан.

— Значи вие сте човекът, който ще разкрие миналото ми, така ли? — попита Джак, потривайки ръце. — Никога не съм правил нещо подобно. Най-близкото, за което се сещам до шпионските истории, са били игрите. Нали се сещате… мис Скарлет го направи с професор Плъм в библиотеката.^[1]

Детективът го погледна леко объркано.

— Е, няма значение. Откъде ще започнем?

— Хъм, сър, това е предварителна визита, както я наричам аз. Нещо като начална точка и за двама ни. Може би, ако вие ми кажете какво точно искате да открия, аз ще мога да задам други основни въпроси като кой, какво, кога, къде и как.

Джак скръсти ръце на гърдите си.

— Разбрах. Просто е. Искам да знам кой съм.

— О, само толкова ли? — попита със сериозен тон Фарнсуорти, но очите му грейнаха развеселено. Джак хареса чувството му за хумор.

— Имам предвид в биологически смисъл, разбира се. Но и всеки друг ще бъде добре дошъл.

И двамата мъже се разсмяха, знаейки, че в човешката природа е цял живот да се питаш кой си всъщност.

— Е, сър, може би ще ми кажете какво знаете.

— Съвсем малко. Роден съм в Англия, но нямам акт за раждане. Нямам и спомени от първите шест години от живота си. Всичко ми е като тъмно петно. Знам само, че на шест години съм доведен в някакво сиропиталище в Лондон. Прекарах две години там, въпреки че спомените ми са много смътни. После бях осиновен от английско семейство, емигрирало в Америка. Уорнър и Ан Греъм. Прекарах останалата част от живота си в Щатите.

Джак разпери ръце и сви рамене.

— Това е. Нямам братя и сестри. Нямам роднини. Не е много, нали?

— Някакво начало е.

— Мистър Фарнсуорти… — Джак млъкна и потри длани в панталоните си. До този момент не беше осъзнавал колко много значи това издирване за него. Отговорът му се струваше на една крачка разстояние; дланите му се потяха от вълнение. Снижи глас и целият хумор го напусна. — Това, което всъщност искам да знам, е… Коя е майка ми? Кой е баща ми?

Вдигна глава и видя, че детективът го гледаше със съчувствие. Засрамен, Джак се изправи, постави ръце на кръста си и сви рамене с престорено пренебрежение.

— Не е особено сложен случай, нали?

Фарнсуорти затвори бележника си и се прокашля. После се изправи и протегна ръката си напред със сериозно изражение. Не беше от хората, които се отнасят фриволно с работодателя си или с неговото време.

— Ще дам най-доброто от себе си, сър.

Джак пое ръката на детектива и я разтърси здраво, чувствайки за първи път в живота си, че този път може би ще получи своя отговор.

* * *

Същата вечер в друга част на града, от единия край на дългата махагонова маса, Джейн Лойд се взираше в съпруга си, докато той се бореше с твърдите пилешки гърди. В голямата, чудесно обзаведена трапезария имаше само двама души, въпреки че на масата лесно можеха да се поберат десетина. Джейн настояваше да вечерят тук, дори след като децата се изнесоха. Повечето от приятелите й бяха започнали да ядат в по-скромните си кухни или бяха продали семейните си къщи за сметка на по-уютни, „лесни за поддръжка“ жилища близо до медицински центрове. Джейн и Хю Лойд никога не бяха обсъждали подобно нещо въпреки огромните разходи, нужни за техния начин на живот. Формалностите на света им, който вече си бе отишъл, им подхождаха и те бяха прекалено свикнали с него, за да го променят. Джейн бе чела много приказки като малка и романтични истории от регентския период като възрастна, така че преместването й в тази очарователна историческа джорджианска къща в „Реджънтс парк“ като млада булка бе нейната сбъдната мечта. Въпреки че мечтата леко бе избледняла, докато тя, а и къщата остаряваха, Джейн все още се опитваше да поддържа това, което смяташе за подходящ стандарт.

Да не споменаваме, че нямаше нищо против да бъде на по-значително разстояние от съпруга си по време на ядене. Той и без това не говореше вече много с нея, а когато го правеше, демонстрираше снизхождение, което притесняваше храносмилателната й система. Докато се взираше в съпруга си, видът му направо убиваше апетита й — толкова мъртвешко блед бе станал след последния сърдечен удар, състояние, което ужасяващата му диета с ниско съдържание на мазнини не успяваше да подобри. Гледайки го надвесен над чинията си, тя не можеше да не си мисли за някаква голяма мръсна птица, кълвяща зърна от земята.

— Дадох под наем първия етаж на номер 14 — каза, като взе ленената си салфетка и я приглади внимателно на скута си. Когато не последва някаква реакция, продължи: — На една американка с две деца. Надявам се, че не беше грешка да пусна деца в жилището. Майка има някои чудесни вещи там и ще ми е неприятно да ги видя счупени или повредени. Дори една драскотина може да намали стойността им, нали знаеш? Хю, чуваш ли ме?

След кратка пауза, за да преглътне и попие устата си със салфетката, той кимна с изражение на досада върху лицето си.

— Голяма част от мебелите бе преместена, когато разделихме къщата на три отделни жилища, доколкото си спомням — изсумтя той. — Това, което остана, не е нещо особено. Не бих се притеснявал на твое място.

Джейн се наежи. Не било нищо особено. Той осъзнаваше ли колко струваха напоследък относително съвременните антики от края на века? Е, може би не бяха чак толкова скъпи, колкото стогодишните вещи, които той бе наследил от семейството си.

— Въпреки това мебелировката в жилището на О’Нийл струва хиляди паундове. Не мога да съм безразлична дали няма да бъде съсипана от невнимателни деца.

— Ако е така, защо изобщо им даде жилището под наем? — попита Хю лаконично.

— Не е лесно да намериш краткосрочни наематели. Имаме късмет с тези американци. Те искат жилища само за година или година и малко. Разбира се, щеше да бъде различно, ако можехме да дадем жилищата под наем за по-дълъг период, но… — въздъхна тя — никой не знае колко дълго още ще остане майка на номер 14.

Хю само изръмжа в отговор и се зае отново с безвкусната си вечеря.

Джейн се намръщи. Той никога не бе проявявал интерес към разговорите за майка й. Или към разговорите за собствените им деца. Изглежда се интересуваше само от тъпите марки, по които бе вманиачен. Все пак мозъкът му бе във форма и макар да се бе пенсионирал от банката преди години, продължаваше да следи тенденциите на пазара и цените на недвижимите имоти. Именно последните бяха и нейна основна грижа напоследък.

— Не знам още колко мога да позволя майка да живее там. Тя вече е доста възрастна. Просто не е прилично да живее сама.

— Не става въпрос дали ти ще го позволиш или не, скъпа моя. Майка ти винаги е правела каквото си иска.

Джейн се размърда на стола си, сякаш бе седнала на кабарче.

— Тя трябва да прояви разум. Поне веднъж в живота си.

— Ха! Ще ми се да видя деня, в който Уенди Форестър ще постъпи разумно.

Джейн се намръщи и се замисли как обсебеността на майка й от приказките и историите за феи я беше карала да се срамува през целия си живот. Е, може би не през целия. Спомняше си с голяма нежност годините в детската стая, как майка й седи до леглото й и й разказва чудесни истории за Невърленд. Дори си бе мечтала да отпътува за този магически остров с Питър Пан. Разликата между нея и майка й обаче беше, че когато Джейн порасна, осъзна, че мечтите и историите бяха просто фантазия. А когато майка й остаря, тя изпадна в нещо като второ детство и за съжаление вече не можеше да различава историите си от реалността.

— Не знам какво да правя, Хю — призна тя. — Наистина не знам. Станала е толкова крехка. Притеснявам се за нея.

— Медицинската сестра продължава да я посещава, нали? Онази, която прилича на кон.

— Джъркинс. Да, идва всеки ден. На нея може да се разчита напълно, трябва да призная, въпреки че частното медицинско обслужване е доста скъпо. Но не ми се иска да оставям майка сама през нощта.

— Тя никога няма да позволи някой да остава при нея нощем — отбеляза Хю.

— Точно там е проблемът, нали? — въздъхна отново Джейн, отказа се от вечерята си и се пресегна за чашата си с вино. — Всичко е заради тези безсмислици с Питър Пан. А сега с тези деца наоколо се притеснявам, че отново ще се отнесе. Спомняш ли си инцидента с Макмилън?

Лицето му помръкна и той също посегна към единствената си чаша вино, която му бе позволена за вечерта. Инцидентът с Макмилън бе свързан с две съседски деца, които идваха на номер 14 да слушат историите на Уенди. Мисис Макмилън твърдеше — макар да нямаше свидетели — че е пристигнала тъкмо навреме, за да предотврати истинска трагедия. Уенди се канела да позволи на децата да скочат от лавицата над камината в опит да полетят. Беше нужна цялата убедителност на Джейн, за да я накара да не повдигне дело срещу майка й.

— Трябва да я държим под око, нали така? — каза Хю.

— Но не мога да бъда там, за да наглеждам майка по цял ден и цяла нощ — простена Джейн. — Тя се нуждае от подходящи грижи. Професионални грижи.

Умълча се и допълни след миг:

— Целодневни.

Хю разклати за момент виното в чашата си.

— Старческите домове са скъпи. Колко пари са й останали от баща ти?

— Достатъчно. Почти — горчивината в гласа й не можеше да бъде пропусната. — Всеки път, когато се замисля колко богата можеше да бъде сега, кръвта ми кипва.

— Не се ядосвай отново за минали неща.

— Но точно в това е проблемът. Ако не бе пропиляла толкова много пари от състоянието на баща ми за онзи нелеп Лондонски дом за момчета, който основа, нямаше изобщо да има никакви притеснения дали ще може да си позволи целодневна медицинска грижа или старчески дом. Сега живее като беднячка. Не харчи дори един фартинг за себе си.

— Не, не харчи. Тази жена е загадка за мен. Майка ти спокойно може да си позволи старчески дом — ако се съгласи да отиде в такъв. Което, разбира се, тя няма да направи. Така че целият този разговор е напълно излишен.

— Пропускаш основната идея — каза Джейн, като се наведе напред.

— Съмнявам се. Идеята е винаги една и съща, нали? Парите на майка ти или по-скоро — липсата им.

Джейн се бе превъзбудила от виното.

— Идеята е, че майка ми не е вземала много мъдри решения в миналото, а сега от инат продължава да настоява да живее на номер 14, вместо да се премести в старчески дом. На нейната напреднала възраст трябва да признаеш, че това е истинска лудост.

Хю я погледна с лека саркастична усмивка, която накара Джейн да изпъшка и да съжали за лошия си избор на думи. Всички знаеха прякора на Уенди.

Остана в напрегнато мълчание, докато съпругът й палеше пура, навик, от който не желаеше да се откаже. Докато се успокояваше, тя огледа трапезарията, която обичаше заради пищната мебелировка и цялостен дизайн. И все пак, като в повечето стари домове, и тя бе студена и мрачна. Потръпна под шала си, когато видя лющещата се боя в ъглите, протритите краища на обюсонския килим^[2] и изтънелия копринен плат с наполеонови пчели^[3], които направо обожаваше, когато преди трийсет години бе тапицирала столовете с тях. Нямаше съмнение, че тази къща бе скъпа за поддръжка. Предполагаше, че можеха да я продадат или да я превърнат в къща с няколко жилища, както бе направила майка й със своята.

Но не, Джейн обичаше къщата прекалено много. Тя означаваше всичко за нея. Майка й можеше и да не се интересува дали ще загуби своя социален статус — все пак тя бе непобедимата Уенди Форестър. Всички обожаваха Уенди. Много добре за нея, наистина, помисли си Джейн и усети дългогодишният гняв да пламва отново в нея. Обожаваха Уенди, че бе дала състоянието на баща й за онзи Дом за момчета. Пари, които трябваше да отидат при Джейн.

Наля си още една чаша вино и се замисли как майка й винаги е била посветена на „своите“ момчета. Работейки неуморно за разни благотворителни балове и кампании за набиране на средства, Уенди никога не се бе интересувала от такива неща като престижни училища, социални списъци и важни адреси — нещата, които бяха важни за Джейн и за децата на Джейн. Не познаваше ли този вид отхвърляне?

Е, помисли си тя, като повдигна чашата към устните си, от мен зависи, както винаги, да намеря практично решение на проблема. Слава богу, че поне един човек в това семейство бе роден със здрав разум.

— Хю — попита, отклонявайки вниманието му от пурата му. — Според теб колко ще струва къщата на номер 14 на сегашния пазар на имоти?

Последва дълга пауза, докато Хю издиша дълга струя дим и обмисли въпроса й.

— Кварталът се оживи, напоследък отново почнаха да се заселват нови хора — отбеляза той многозначително.

Джейн се наведе напред, за да чуе по-добре всяка негова дума.

— Да, така е. Млади хора с много пари плащат нелепи суми за къщи, които не могат да се сравнят с тази на майка.

— Близо е до магазини, паркове, музеи.

— Магазините са бутикови, което винаги е добър знак.

— Да — промърмори той, докато гледаше как димът от пурата му се издига във въздуха. — Местенцето някога беше хубаво и отново ще стане такова.

Пръстите на Джейн потропваха по винената чаша. Може би трябваше да вдигне наема? В момента цената бе разумна, но с всичко това, което казваше Хю, започваше да се чуди дали не се минаваше. Все пак големият удар щеше да бъде продажбата на къщата.

Хю почеса брадичката си, все още правещ мислено сметките си.

— Състоянието й не е добро. Ще е необходимо пълно обновяване. Жалко е, но въпреки това пак би могла да стигне докъм милион…

Джейн се облегна назад в стола си.

— Толкова много? — попита смаяно тя.

— Приблизително. Но това няма значение, нали знаеш. Това са само празни приказки. Майка ти никога няма да се съгласи да я продаде.

Джейн се загледа към лющещата се боя и изтърканата тапицерия на столовете.

— Просто съм притеснена за майка, разбира се. Тя е прекалено стара, за да живее сама с детинските си фантазии. Някой трябва да прояви отговорност и да постъпи правилно — отпи последна глътка от виното си, после облиза устни. — За нейно добро.

* * *

Входът към градинския апартамент на Джак бе през малка черна порта от ковано желязо, после по стълбище надолу, водещо към етаж под уличното ниво. Беше приятен вход, не създаваше впечатление за мрачното мазе, което Фей очакваше. Големи теракотени саксии, отрупани с червени мушката, бяха поставени в ъгъла, а входната врата бе боядисана в също толкова ярко черешовочервено. Тя повдигна ръка и потропа три пъти.

След миг вратата се отвори и на прага застана Джак, очевидно изненадан да я види.

— Мисис О’Нийл — каза той и в очите му просветна закачлива искра. — Не е ли малко късно за заемане на чаша захар?

Изпълваше цялата врата и Фей осъзна, че бе много по-висок, отколкото отначало й се бе сторил. Усмивката му обаче бе същата, каквато я помнеше: бавно появяваща се на лицето му и с трапчинките отстрани. След като се появеше обаче, бе абсолютно очарователна и я караше да се чувства така, сякаш той е готов да й отдели цялото време на света.

— Дойдох да заема малко съчувствие, доктор Греъм.

Усмивката изчезна от лицето му и бе заменена от любопитство и — за нейно облекчение — със загриженост.

— Разбирам. Моля, защо не влезете?

— Не, няма да е необходимо. Едва ли ще отнеме много време.

Това прозвуча малко рязко, Фей го осъзнаваше и забеляза, че на лицето му се появява отново донякъде развеселено изражение, но той бързо успя да го прикрие и си придаде сериозен вид. Джак скръсти ръце на гърдите си и се облегна на вратата, давайки знак, че я слуша.

— Доктор Греъм — започна тя бавно, усещайки остро вниманието му, като се опитваше да подбере внимателно думите си.

— Джак моля…

Фей се поколеба и се намръщи.

— Виждате ли — каза тя с отчаяние, — точно за това исках да поговорим. Децата ми са възпитани да бъдат предпазливи с непознати. Да не бъдат прекалено приятелски настроени. Има причини за това, които не желая да споделям с вас, но нека да кажем, че предпочитам да останат така предпазливи.

Погледна го с надеждата, че той ще схване намека й, но Джак само повдигна вежда, показвайки, че може да продължи.

— Не че не оценявам добросъседското ви отношение, но, честно казано, то ми идва малко в повече. Само за един ден след запознанството ви децата ви наричат по малко име, питат ме дали могат да ви дойдат на гости и — най-лошото — не спират да говорят за клетата стара мисис Форестър и дали тя наистина е Уенди на Питър Пан, и дали ще видят самия Питър! Виждате ли какво стана! — разпери в отчаяние ръце, сякаш казваше: „Можете ли да повярвате какви деца, а?“.

Вместо да кимне в знак, че я разбира, на лицето на Джак Греъм грейна победоносна усмивка.

— Супер! — възкликна той въодушевено. — Боже, обичам децата!

Фей го зяпна. Този мъж бе непоправим.

— Доктор Греъм, наистина трябва да настоя да не окуражавате тези фантазии за старата мисис Форестър и Питър Пан. Не е… Ами… — потърси подходящата дума тя.

— Не е достатъчно зряло?

Фей го погледна обидено.

— Не е реалистично.

— Колко големи са децата, ако смея да попитам?

— Мади е на осем, а Том е на шест.

— Как се забавляват? Искам да кажа, те са нови в района, в страната. Едва ли имат много приятели. Често ги виждам в градината, но се съмнявам, че ваденето на плевели ще задържи вниманието им цяло лято. Какво правят по цял ден?

Фей се притесняваше за същото, но не смяташе, че това е работа на д-р Греъм.

— Все още работя по въпроса. Не е ваш проблем, уверявам ви. Защо? Да не ви притесняват?

— В никакъв случай — отвърна той. — Просто се чудех. Сигурно са самотни, а няма много деца в квартала. Не е чудно, че са попили идеята за Уенди. Тя е загадка. Една голяма въпросителна, която живее на третия етаж. На децата това въздейства като магнит — изцъка Джак с език и поклати глава. — Представям си как работи въображението им.

Гневът на Фей отслабна леко и тя самата цъкна с език.

— Така е. Направо са полудели. Чувам ги как си шепнат в леглата, когато гася лампите вечер.

Прокара ръка през косата си и въздъхна. Вдигна глава и забеляза, че Джак я гледа. Усети как погледът му обхожда косата й, лицето й и после се спира на очите й с нов интерес.

— Сигурна ли сте, че няма да влезете за по питие? — попита той.

— Не, съжалявам, не мога. Децата ме чакат. Просто исках да помоля… — гласът й секна. В светлината на това, което Джак току-що бе казал, й се стори жестоко да отнема на децата техните фантазии за Лудата Уенди. Поклати примирено глава. — Вече не знам какво исках да ви помоля.

— Фей — каза Джак, пъхайки пръсти в задните джобове на дънките си. Тя почувства как той леко се накланя над нея. — Ето какво ще ви кажа. Няма да насърчавам интереса им към Уенди, но няма и да ги разубеждавам. Защото ме помолихте за това. В замяна и аз ще ви помоля нещо.

Думите му я изненадаха. Какво би могъл да иска от нея?

— Лятото се задава и за мен. И то изглежда доста пусто. Работих доста усилно, откакто дойдох тук миналата есен и, честно казано, ще ми е неприятно да напусна града, без да съм го изследвал поне малко. Освен това — сви рамене той — и аз съм самотен. Какво ще кажете да обединим силите си и да се позабавляваме малко? Можем да заведем децата в парковете, в някои музеи, да видим Биг Бен и Бъкингамския дворец. Както правят истинските туристи.

Тя сви устни, обмисляйки предложението му. Сигурна беше, че децата щяха да харесат тези екскурзии, а и той бе приятелски настроен и определено щеше да бъде добър спътник.

— Не знам нищо за вас — каза с колебание.

— Нито пък аз за вас. Нека изпием по едно питие в градината тази седмица и ще ви разкажа повече, отколкото бихте искали да знаете за мен.

Явно видя съмнението, изписано на лицето й, защото настоя.

— Ние сме съседи. Сънародници. Хайде, мисис Фей О’Нийл от апартамент 1А.

Извади дясната си ръка от джоба си и я протегна към нея в познатия на всички жест за примирие.

— Нека да бъдем приятели.

Фей прехапа долната си устна. Той изглеждаше толкова искрен, а и кафявите му очи бяха очи на човек, заслужаващ пълно доверие. Щеше да бъде хубаво да имат приятел в Лондон, помисли си, признавайки собствената си самота.

— Приятели — отвърна тя, като взе решение.

Разтърси ръката му, като усети как дългите му пръсти обвиват нейните, а мускулите й се напрегнаха, когато дланите им се срещнаха. Прокле червенината, която знаеше, че се е появила на бузите й, и която без съмнение издаваше притеснението й. За да оправи впечатлението, се здрависа силно с него — изцяло по съседски, после издърпа бързо ръката си.

— Трябва да вървя — каза тя, обърна се и припряно се затича по стълбището. Без да се обръща, знаеше, че очите му я следят, и когато зави зад ъгъла, имаше чувството, че е избягала като малко смутено момиченце.

* * *

Дъждът се изля изневиделица и буйно на следващия ден, и децата бяха като в капан в къщата. Взираха се през прозореца като мишки през шпионка. Докато стане време за лягане, вече бяха играли с всичките си играчки, бяха гледали телевизия, докато пред очите им се появиха петна, и гласът на майка им пресипна от четене на приказки. Така че, когато Фей изгаси лампата и затвори вратата тихо зад себе си, децата се надигнаха на лакти и започнаха да си шепнат с приглушени гласове, все още изпълнени с кипяща енергия, готови за пакости.

— Добре сега — каза Мади, впервайки към Том най-сериозния си поглед. — Помни какво планирахме. Просто ще се промъкнем нагоре по стълбището, нали? Само за да видим какво има там. Не е като да не се подчиняваме. Само искаме да надзърнем, нали? Точно така — отвърна тя сама, отговаряйки на собствения си въпрос на глас, докато Том кимаше от другия край на стаята.

Двете деца се измъкнаха от леглата си и след като се увериха, че пътят им беше чист, минаха на пръсти покрай спалнята на майка си, където Фей работеше на бюрото си с гръб към тях, надолу по стълбището, през дневната и през входната врата, като внимателно я оставиха полуотворена за евентуалното си отстъпление. Просто за всеки случай.

Само малка лампа с една-единствена крушка, поставена на масичката в стил Хепълуайт, светеше в антрето и пътят до следващата стълбищна площадка, където аплик на стената осветяваше смътно стъпалата, се струваше на децата ужасно дълъг. В тихия мрак техните сенки по стените в коридора изглеждаха издължени и зловещи.

— Добре, мини първи — нареди Мади на Том и го побутна леко към стълбището.

Той отстъпи зад нея.

— О, върви, не бъди такъв пъзльо.

На лицето на Том бе изписано нежелание, но той изпъна тесните си раменца, докато застанаха във формата на стрела, изпъкваща под тънката му тениска, и с изпъчена брадичка и свити до тялото ръце, готов за бягство от опасността, започна бавното си катерене нагоре към първата площадка.

Сърцето на Мади туптеше силно в гърдите й, докато проследяваше придвижването на брат си по скърцащите стъпала. Когато стигна площадката, той се обърна и я погледна с колеблива усмивка. Мади бързо го последва и го потупа по рамото като доволен пълководец.

— Това беше страхотно, Том. Наистина. Толкова си смел. Сега върви към следващата площадка.

Усмивката на Том изчезна, когато се фокусира към следващите стъпала, водещи до площадката на третия етаж. Това бе ничията земя. Територията на Лудата Уенди. На върха се намираше мрачна, неприветлива пещера, предлагаща единствено несигурност. Том отново се поколеба, поклати глава и отстъпи в ъгъла.

— О, добре. Ще вървим заедно — примири се Мади, чиито колене също трепереха.

Бяха разговаряли много за загадъчната Луда Уенди. Дали бе наистина Уенди на Питър Пан, или бе някоя грозна и мършава стара вещица с гърбав нос и лош дъх, която яде малки деца или най-малкото ги пленява и ако са слаби, ги държи в клетка, докато се угоят, и тогава ги изяжда.

Бяха чували много истории за вещици и много пъти бяха разговаряли нощем, след като майка им загасваше лампата, за загадъчната Луда Уенди, която можеше да бъде видяна само нощем. И всички тези разговори оживяваха в съзнанието и на двамата, докато се изкачваха стъпало по стъпало към площадката на третия етаж. Когато стигнаха горе, целите трепереха и се тресяха отчасти от страх, отчасти от вълнение.

— Направихме го! — прошепна Мади, стояща изправена с пламнали бузи. Том не й обърна внимание. Все още бе леко превит и дълбоко съсредоточен. Наклони глава, за да се ослуша. Мади незабавно направи същото. След миг чу това, което и Том: леко подрънкване на камбанки. Пристъпиха по-близо към вратата на апартамента на третия етаж, ушите им почти се поклащаха, толкова усилено се вслушваха. И отново чуха подрънкването на камбанки.

Внезапно видяха трепкаща светлинка изпод вратата, може би лъч от фенерче, минаващо прага. Ето я пак, бързо потрепваща. И пак!

Мади отстъпи назад.

— Да се махаме оттук.

Том обаче бе любопитен и се наведе, за да погледне под вратата. Внезапно оттам се стрелна светеща топка и полетя нагоре. Мади ахна и отстъпи назад към стената, докато светлинката подскачаше от парапета към тавана и около главата на Том. Погледите им се срещнаха и момчето се усмихна широко. После полудялата светеща топка се насочи право към Мади. Тя възкликна силно, когато почувства остро щипване по бузата си.

Това й бе достатъчно. Завъртя се и бясно се спусна надолу по стъпалата, а Том я последва по петите, докато ярката светлина преследваше и двамата, виейки се около главите им като гневна пчела. Мади и Том се втурнаха през входната врата, затръшнаха я след себе си, изтичаха на втория етаж право в стаята си, скочиха в леглата си и се завиха през глава със завивките си.

— Какво става тук? — попита Фей, когато влезе в стаята и светна лампата.

— Нищо — отвърна Мади, все така с глава под завивката си. — Просто си играем.

— Е, стига толкова игра — скастри ги майка им. — Заспивайте. Имам работа.

С тези думи загаси отново лампата и затвори рязко вратата.

Мади все така трепереше завита. Том обаче надзърна изпод чаршафа, изправи се на колене и се втренчи през прозореца навън, извивайки врата си, за да погледне към прозореца на третия етаж. Докосна бузата си, спомни си целувката и се усмихна.