Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (24)

Глава 23

Когато бледорозовото зазоряващо се небе простря величието си над множеството наблъскани един до друг назъбени лондонски покриви, Фей повдигна глава и се наведе през прозореца. Бореше се да запази вярата си, след като мистичната нощ бе отминала и ярката сутрешна светлина идваше на власт. Огледа се наоколо, премигвайки сънено. Мансардата бе спокойна и застинала и тя беше сама. Питър отново не бе дошъл до нейния отворен прозорец. Уенди бе грешала, децата й не се бяха върнали. Почувства как плачът се надига в гърдите й и всеки миг щеше да избухне.

Колко лесно е да вярваш нощем, когато звездите премигват и пред теб се простират часове на спокойствие и хармония. И колко трудно е да продължиш да вярваш, когато новият ден те посрещне с новите проблеми, забързаните графици и задължения.

Ето това е най-големият тест: да продължиш да вярваш, когато всичко изглежда безнадеждно.

Нямаше да се предаде на отчаянието си, обеща си Фей, изправи се и потърка очите си, за да изтрие съня от тях. И все пак, докато вървеше, все още бавно и вцепенено, вълната на съмнението отново я заля.

— Вярвам — каза си тя тихичко, без въодушевление. — Вярвам.

Внезапно някакво бързо движение в обсега на периферното й зрение привлече вниманието й. Тя се стресна и се напрегна. Много бавно тръгна към спалнята на Уенди и бутна вратата. Надникна в стаята.

Има моменти в живота, редки и безценни, когато си сигурен, че магията съществува. За някои това е първата усмивка на бебето им или дългоочаквано писмо от любим човек, или изцелението от ужасна болест, или влюбеният поглед в очите на любимия. Когато това се случи, сърцето ти полита до небесата във възторжен порив, после се връща отново в гърдите ти, изпълнено с благоговение и почуда, които те разтърсват, докато се настаняват в цялото ти тяло.

Точно така се почувства Фей, когато видя двете си деца, гушнати като лъжички едно в друго, заспали на голямото легло с балдахин на Уенди. Очите й поглъщаха и най-малката подробност:

Бледосинята нощничка на Мади, извезана с цветя в пастелни тонове, разрошените руси кичури, паднали над очите й, дългите й и деликатни пръсти. Том сякаш бе пораснал през тези три дни. Зелената тениска, която носеше като униформа, се бе повдигнала и разкриваше кръглото му коремче и трапчинката на пъпчето му.

Не можеше да помръдне. Фей бе като гъба, попиваща образа на децата си, пръстите й бяха долепени до устните и леко поклащаше глава. Не знаеше, че плачеше, но изглежда това бе звукът, който събуди Мади от дълбокия й сън.

Тя потърка очи и се прозя сънливо. Когато видя майка си до леглото, се усмихна, лицето й засия от удоволствие и тя се претърколи на колене.

— О, мамо! — възкликна момичето. — Няма да повярваш къде бяхме!

— Може би мога — отвърна Фей с насълзени очи.

После и Том се събуди и той също започна да разказва развълнувано за приключенията, които бяха преживели с Питър, изгубените момчета и всички други обитатели на Невърленд. Редеше бързо думите, една след друга, защото се опитваше да се състезава със сестра си, която го стискаше за лакътя и също искаше да се изкаже.

Сред цялото изобилие от думи малките й съкровища не изрекоха нито едно извинение или оправдание, нито изразиха и най-малкото съжаление за тревогата, която бяха причинили на майка си със своето отсъствие.

Фей седеше на леглото, прегърнала от всяка страна по едно от децата си, слушаше бърборенето им, което за нея бе като музика или като бълбукане на поточе над камъни, или като сладката песен на птиците, чуруликащи в дърветата. Защото между звуците и писукането на децата си тя чуваше магията на радостта, любовта и тяхното щастливо повторно събиране. Не знаеше какво да мисли или да каже за благополучното завръщане на децата си. Не смееше да дава оценки. Ако това бе сън, не искаше никога да се събужда от него.

— Трябва да кажем на Уенди! — провикна се Том. — Толкова ще се зарадва, като чуе, че къщичката й на дървото е същата, каквато я е оставила.

— И кутията й с принадлежности за шиене — добави Мади. После погледна през рамо и попита: — Къде е тя?

Лицето на Фей помръкна, докато разказваше на децата за странните трагични съвпадения от изминалите три дни. Мади и Том слушаха поразени, когато им обясни за версията с отвличането. Фей се притесни, когато видя палавия блясък в очите на Том, щом той чу, че Скотланд Ярд е бил известен и че точно в този момент долу в апартамента им има униформени полицаи. Когато им каза за болестта на Уенди обаче, лицата им побледняха.

— Уенди не може да е в болница! — възкликна Мади и скочи на крака.

За секунди и Том дойде до нея, заекваше, но говореше все по-бързо.

— П… Питър ще дойде за нея тази нощ! Той… той така каза. Ние… ние трябваше да й напомним да се приготви. Мамо, ако прозорецът не е отворен… тя… ще го пропусне. Завинаги.

— Той много ще се ядоса. Трябва да я върнем у дома — тропна с крак Мади. Беше бясна.

— Невъзможно е — отвърна натъжено Фей. — Аз нямам никакви пълномощия и… — млъкна и хвана ръцете им. — Деца. Уенди може никога да не се върне в мансардата. Съжалявам. Трябва да разберете. Уенди умира.

— Но тя не може да умре — извика Мади, а сините й нежни очи се напълниха със сълзи. — Толкова дълго време е чакала Питър да я отведе обратно в Невърленд. Била му е вярна! Не може да умре сега, точно преди идването му. Трябва да бъде тук!

— Това няма значение — заяви Том и в очите му проблесна странна светлина.

Мади се обърна към него, намръщена. Беше започнала да уважава по-малкия си брат. Защото бе открила, че през цялото време, в което бе мълчал, Том всъщност бе слушал и бе запомнял всичко и всеки. Беше много мъдър за момче, две години по-малко нея.

— Какво имаш предвид?

— Няма значение къде е тя, стига Питър да я намери. Той ще направи всичко каквото трябва. Просто трябва да бъдем сигурни, че Питър ще успее да влезе през прозореца.

— Е, как ще го направим? — намуси се Мади. — Уенди е заключена в онази тъпа болница, което означава, че старата зла мисис Лойд ще кръжи наоколо като хиена през цялото време.

Децата извърнаха глави и два чифта очи се втренчиха във Фей. Тя беше поразена от откритието, че те безусловно вярваха в нейната способност да реши проблема. Беше едновременно и смиряващо, и вдъхновяващо. Само преди няколко месеца я гледаха със съмнение. Е, помисли си тя, майчината магия също е много могъща. Нямаше начин да позволи онова съмнение отново да пропълзи в очите им.

— Значи се захващаме за това всички заедно? — попита Фей. — Само ние тримата? Разчитаме един на друг, за да се справим. Както винаги?

Мисълта, че групата им не беше пълна без Джак, прониза сърцето й. Истината бе, че без него нищо вече не беше същото. По израженията на децата й личеше, че и те го осъзнават.

— Да, както винаги — съгласиха се те като малки войници.

— Тогава елате тук — каза тя, потривайки ръце. — Имам план.

— Иха — ахнаха и двамата, докато се скупчваха до нея, пулсът им заби по-учестено и целите трепереха от вълнение. Защото знаеха, че тяхната дръзка спасителна акция щеше да успее само с умен, демоничен, съвършено изпълнен план.

* * *

Тази нощ луната хвърли златистата си светлина като топла, успокояваща завивка върху спящия Лондон. Но в градините на Кенсингтън нощта бе дълбока и първите есенни ветрове носеха зрелия остър аромат на промяната. Величествени дървета, с натежали от листата клони, затъмняваха грижливо оформените морави и подрязаните храсти сред мрака, който разкриваше блещукащи тук-там светлинки само когато вятърът задухаше — както стана сега.

Джак стоеше сред танцуващите сенки, облегнат на красивата основа на голямата скулптура — босоного момче, щастливо свирещо на флейта. Това бе прочутата статуя на Джордж Фрамптън, създадена през 1911 г., годината на смъртта на Едуард VII, в памет най-прочутия и най-обичан измислен герой и беглец Питър Пан. Само че Джак Греъм вече изобщо не беше сигурен, че Питър Пан е измислен.

Беше прекарал цял ден и цяла нощ в обикаляне на всеки сантиметър от тематичния парк „Невърленд“ и всеки друг проклет парк в Лондон в търсене на своите напълно реални бегълци.

До този момент не бе осъзнавал колко много градини има в този град. И в крайна сметка приключи в градините на Кенсингтън — от всички възможни места, точно тук. Прочутата територия, любима на Питър Пан и неговите феи спътнички.

Джак поклати глава, чудейки се какво го бе довело тук. Някаква извратена, дразнеща интуиция, че може би — много голямо може би — Питър бе истински? Че магията съществува.

Докато търсеше Мади и Том, се бе заровил надълбоко в себе си и бе открил бледи откъслечни спомени за двубои с мечове, срещу други момчета, индианци или пирати, в свят, неприличащ на никой друг. Спомени или сънища, кой можеше да каже? Каквато и да бе истината, за него те бяха ценни. Заместваха единствения спомен за юмрука, насочен към лицето му, жестоката ръка, отрязана от тялото. Просто ръка, която го удря.

Вдигна глава към лицето на момчето, толкова приличащо на бронзовото момче от градината на Уенди, и най-накрая напълно прие съвета на старата жена — да се освободи от миналото и да прегърне с отворени обятия бъдещето.

Изправи се срещу дяволитото бронзово момче.

— Може би можеш да летиш, а аз — не, хлапе. Но поне имах смелостта да порасна. Уенди каза, че съм взел това решение много отдавна, но никога не съм го довел докрай. Че в сърцето си съм още момче. Вярно е. Продължавах да отлагам, играех си момчешки игри, защото… — преглътна сухо. — Може би защото не съм искал да бъда изоставен отново. Но сега съм готов да поема този риск. Вече не съм изгубено момче. Аз съм мъж. Искам да порасна. Няма да изоставя Мади и Том. Няма да постъпя с тях така, както са постъпили с мен. Искам да съм тук заради тях. Заради Фей. Така че, ако знаеш къде са, заведи ме! Помогни ми да ги намеря, Питър.

Прокара ръка през косата си и стисна очи.

— Моля те. Помогни ми.

* * *

Вечерната смяна в 11 часа бе приключила. Сестрите бяха направили обиколките си. Мади каза, че Питър най-вероятно ще се появи в полунощ, така че планът бе да отидат в болницата, да се промъкнат в стаята на Уенди и да отворят прозореца. После да се изнижат преди идването на Питър.

Мади и Фей влязоха решително в болницата. Минаха покрай пазача на входа с убедителни изражения на лицата, без да мигат, като хора, които имат важна работа и пълното право да са тук. Качиха се на асансьора до петия етаж. В този късен час посетителите бяха малобройни и болницата бе слабо осветена и спокойна.

Звънът от асансьора, известяващ пристигането до съответния етаж, кънтеше в празните коридори. Мади държеше ръката на Фей, докато минаваха на пръсти покрай стаите на пациентите. Повече пациенти от етажа на Уенди спяха, някои стенеха на фона на бипкащите звуци на машините, към които бяха закачени.

Фей стисна ръката на Мади, после й кимна. По даден сигнал момичето се пъхна в една от стаите в най-далечния край на коридора, точно срещу стаята на Уенди. След няколко минути изхвърча оттам и се провикна притеснено:

— Сестра! Сестра! Моля, елате бързо. Нещо не е наред с баба ми!

Дежурната сестра скочи на крака и се спусна по коридора, за да помогне. Фей светкавично се шмугна след нея зад бюрото й, грабна връзката ключове, която висеше на кукичка, и се затича към стаята на Уенди. Пъхна се вътре и тихо затвори вратата зад себе си. Преди това обаче видя как едно малко момиче бързо завива зад ъгъла и изтичва надолу по стълбището.

* * *

В мансардата Том упорито се опитваше да държи очите си отворени. Беше заел мястото на майка си до прозореца. Задачата му беше да пази, да изчака идването на Питър и да го упъти до Уенди. Том шумно се оплака, че няма да бъде с тях в болницата, но Фей го увери, че мисията в мансардата е изключително важна. В крайна сметка отдадеността му на Уенди взе връх. Часовникът удари единайсет пъти, стресна го и тъкмо се разсъни, когато чу тропане по вратата. Затаи дъх и седна изправен на мястото си. После чу звук от отваряне на врата и скърцане на стъпки по пода.

— Питър? — провикна се той и заради страха гласчето му приличаше на писукане.

Сянката застина, една ръка се протегна и светна лампата.

Том премигна и потърка очи, заслепен от ярката светлина. Постепенно разпозна небръснатото изтощено лице на мъжа, който стоеше стъписано на вратата, очевидно в шок.

— Джак! — провикна се той и се спусна към него. Джак успя само да разпери ръце и да улови навреме хвърчащото като ракета към него момче, за да го притисне силно.

— Какво? Том? Ти ли си? — развика се от вълнение той и го завъртя в кръг, после го стисна отново, боейки се да го пусне. — О, момче, чакай да те погледна.

Очите му поглъщаха малкото личице с ярките сини очи, които се взираха в него със същото щастие, рошавата руса коса…

— Къде бяхте! Полудяхме от тревога!

— Бях в Невърленд! — отвърна без никакво съжаление Том. Всъщност беше горд и доволен от своето изявление.

— Какво? Но, Том, това е невъзможно — отвърна с леко раздразнение Джак.

— Всички възрастни казват така — отбеляза Том и кимна разбиращо.

— Но в последните двайсет и четири часа аз претърсих всяко кътче от парка и от всеки друг парк в Лондон. Ако сте били там, искам да ми кажеш къде точно.

Том се разсмя.

— Не в този „Невърленд“ — каза той и започна отново да разказва за приключенията си през изминалите дни, докато Джак ставаше все повече и повече умислен. Накрая той потърка с примирение брадичката си.

— Е, предполагам, че да те чуя как ми разказваш, че си бил в Невърленд, не е по-странно от факта, че изобщо те чувам да говориш — отбеляза той и наклони леко глава. — Имало е и други изгубени момчета там, така ли?

Въпросът му прозвуча хлапашки, сякаш бе не по-голям от самия Том.

— Моята банда, както ги нарича Питър — отвърна момчето и наподоби лукавата дръзка усмивка, която Уенди веднага щеше да разпознае.

— Е, да знаеш, че майка ви се поболя от тревога! Разбихте сърцето й! По цели нощи не спеше и само плачеше. Едва ли сте мислили много за това, докато сте се забавлявали и скитосвали.

Закачливостта на Том веднага изчезна. Джак бе доволен, че момчето осъзнава какво бяха причинили на Фей.

— Къде е майка ви впрочем?

— Отиде в болницата с Мади. За да спаси Уенди.

— По това време? И са те оставили сам?

— Такъв е планът.

— Том, сега съм по-объркан от всякога. Кажи ми за този план.

— Мама и Мади отидоха в болницата, за да отворят прозореца на Уенди. Джак, Питър Пан ще дойде тази нощ за нея! — обясни момчето и от въодушевлението гласът му отново стана пискливо висок и той заговори още по-бързо: — Трябва да са сигурни, че прозорецът й ще е отворен!

Джак зяпна с отворена уста, когато чу това.

— Фей? Майка ти се е съгласила на този план?

— Съгласила ли? Тя го измисли!

Джак ахна отново и плесна с ръце от изненада, а очите му грееха победоносно. После вдигна ръката до челото си и изкозирува.

— Аз също съм на разположение, сър. Готов съм да се притека на помощ, за да осигуря изпълнението на плана.

Потупа успокоително Том по рамото, после с усмивка до ушите на лицето си се втурна към вратата, на път за болницата.

* * *

Фей се ослуша за момент, за да е сигурна, че никой не я бе последвал. Отново цареше тишина, с изключение на мрънкащия глас на медицинската сестра, която се питаше къде е изчезнало момиченцето, вдигнало цялата тази врява. Фей се усмихна с гордост, че малкото притеснително момиче, което преди няколко месеца не би посмяло да направи нещо подобно, сега бе изиграло важната си роля с такава дързост и съвършенство.

Обърна се и видя Уенди на тясното болнично легло, подпъхнала крехките си ръце под бузата, спейки с лице към прозореца. Чуваше забързаното й дишане и видя колко често се повдигаше и отпускаше гръдният й кош — като на малка птичка, уловена в клетка.

Очевидно времето й наближаваше. Фей сведе глава и нежно целуна Уенди по бузата, после й прошепна:

— Ще отворя прозореца ти, Уенди. И тогава ще можеш да отлетиш.

След няколко несполучливи опита най-накрая уцели правилния ключ, за да отвори дебелите железни решетки на прозореца. Зад тях старият прозорец с две крила бе покрит с прах и мръсотия, точно като онези стъкла, по които Мади често пишеше с пръст „Измий ме!“. Фей се покатери на мраморния перваз и свали древното месингово резе. После скочи отново долу, хвана двете месингови дръжки и натисна силно.

Прозорецът не помръдна.

Не, това не беше част от плана! Не беше подготвена за древни дървени прозорци, които бяха стояли затворени от години и бяха клеясали от мръсотията и времето.

Трябваше да отвори прозореца. Паниката се надигна в нея и решителността й отслабна. Пое си дълбоко дъх и натисна отново. Но прозорецът не поддаде. Беше 11:40.

Мади бе казала, че Питър ще дойде в полунощ.

Нямаше време за губене. Хвана дръжките отново и се опита да ги завърти, отново и отново, но нищо не стана. Приведе се напред и натисна прозореца с рамо.

— Това е добро начало — прошепна някой зад нея.

Тя ахна и се обърна рязко.

— Джак! Какво правиш тук?

— Спасявам плана ти.

Фей се втренчи в него, в намачкания му костюм, висящата свободно риза, небръснатото лице, разрошените къдрици. Не я беше изоставил. Беше се върнал за нея. И знаеше за плана!

Усмихна се, надигна се на пръсти и го целуна. Беше нейната специална целувка, родена от дъното на душата й, която не бе давала на никого преди.

Джак се почувства окрилен, целувката й му бе дала сила за десетина мъже. Пристъпи към прозореца и хвана дръжките му. Пое си дъх и натисна мощно. Древният мръсен, мрачен и упорит прозорец се отказа от борбата и поддаде със силно скърцане, позволявайки на нетипично топлата за сезона нощ да навлезе в стаята. Отвън кучетата на Лондон виеха към пълната луна.

Фей закри устата си с длан, за да не се чуе радостния й възглас. Джак я прегърна през кръста и я завъртя щастливо, после я пусна на земята и я целуна.

— Сега, да се махаме оттук — прошепна той.

Тъкмо когато стигнаха до вратата, тя се отвори буквално под носа на Джак. На прага стоеше Джейн Лойд. И никак не изглеждаше доволна.

— Какво правите тук? — попита възмутено. — И защо прозорецът е отворен? Боже мили, не направихте ли достатъчно, за да погубите майка ми? Опитвате се да я довършите ли? — втурна се напред, за да го затвори.

— Не го затваряйте! — провикна се Фей.

— И защо да не го правя?

— Питър ще дойде тази нощ за Уенди. Трябва да остане отворен.

— Тази история приключва тук! — обърна се Джейн и извади телефона си. — Всички сте полудели. Ще се обадя на охраната.

— Не, не можете! — проплака вече Фей и се спусна към нея.

— Моля те — разнесе се немощен глас от леглото.

Всички спряха и погледнаха натам. Джейн се впусна към майка си и хвана ръката й.

— Тук съм, майко.

— Помолих я да го отвори — каза тихо Уенди. — Той идва за мен, Джейн. Най-накрая.

По лицето й се изписа радост и освети фините й деликатни черти. На блясъка от лунната светлина тънката крехка фигура на Уенди и красивото й сладко лице отново приличаха на детински.

— Помниш колко много мрази Питър прозорци с решетки, нали, Джейн?

Очите на Джейн Лойд се насълзиха и тя кимна.

Лицето на Уенди се отпусна от облекчение. Тя хвана лицето на дъщеря си в малките си шепи и погледна към нея с нежна майчина любов.

— Ти си добро момиче. Спомни си колко щастливи бяхме заедно някога… ти и аз, в мансардата. Сбогом, мое скъпо дете — каза тя тихо. — Моя сладка Джейн.

Ръката на Уенди се отпусна и обръщайки лице към отворения прозорец, тя се усмихна.

— Виждаш ли звездите, Джейн? Колко искрящи са днес! Не са ли прекрасни? И онази там… Вдясно. Толкова е ярка. Светлината й… тя ме докосва. О, колко топла е светлината й. Слушай! Чуваш ли? Да, да, чувам музиката. Той ще дойде скоро! Толкова дълго го чаках…

Уенди притвори очи и се усмихна спокойно.

Ръката на Джейн политна към потрепващите й устни. Дълга история на потиснати спомени преля като река от бреговете си и наводни съзнанието й. Спомени как седи в скута на майка си, главата й е отпусната на гърдите на Уенди, докато мелодичният глас се лее и я сгрява като топлината на прегръдката й. Лицето на Джейн се смекчи и разнежи, докато тя се взираше в майка си; после се наведе и я целуна по бузата, подпъхна завивката под брадичката й и нежно приглади няколко свободно падащи кичура край лицето й. Подсмръкна шумно и се изправи.

— Мисля, че трябва да си вървите — каза тя на Фей и Джак.

Фей погледна притеснено Джак и Джейн забеляза размяната им на погледи.

— О, престанете — каза тя и рязко изтри сълзите от очите си. — Няма да затворя глупавия прозорец. Независимо какво си мислите, аз обичам майка си и това е последното й желание.

Фей погледна за последно лежащата спокойно Уенди, загледана в отворения прозорец. Дългата й бяла коса изглеждаше сребърна на лунната светлина, разпиляна като буйни вълни по възглавницата. Устните й бяха разтворени в лека усмивка на очакване. Фей си помисли, че никога не я бе виждала толкова красива.

Джак се наведе над Уенди и я целуна по челото. Когато заговори, гласът му трепереше:

— Сбогом, Уенди. Предай поздравите ми на изгубените момчета.

— Джак — каза Фей. — Почти дванайсет е. Уенди трябва да е сама, а и Мади ни чака във фоайето на болницата.

Обърна се към Джейн и добави внимателно:

— Всички трябва да си вървим.

— Да — отвърна Джейн. — Разбирам. Ще я оставя сама.

Джак хвана ръката на Фей.

— Хайде, Фей — каза той и я поведе към вратата, после по коридора и до фоайето, където взеха Мади. После всички тръгнаха към дома, към къщата с червеникавокафяви стени.

Джейн се забави още малко, след това и тя ги последва. Преди да затвори вратата, погледна назад и с цялата любов в сърцето си, прошепна:

— Сбогом, майко.

* * *

Джейн Лойд се събуди в болничното фоайе тъкмо когато над града се зазоряваше. Тръгна по коридора, мина покрай стаята на сестрите и влезе право в стаята на Уенди.

Слънчевата светлина се изливаше през отворения прозорец заедно с нежния утринен ветрец и разкриваше празното легло. Джейн видя веднага, че майка й бе отлетяла.

С периферното си зрение забеляза нещо да присветва и да отразява слънчевата светлина. Отиде до прозореца и вдигна малкия предмет, поставен на перваза. Позна го и дъхът й секна, лавина от спомени заля съзнанието й, а болката и скръбта й отстъпиха място на тихо проблясващата радост.

Джейн си спомни едно момче, облечено в зелени, слепени с дървесен сок листа, което някога я учеше да се смее свободно и да се рее из небето. В някакъв момент от живота си бе забравила за него. Или бе избрала да забрави. За разлика от Уенди. Майка й бе запазила несломимо вярата си в него. И отсега нататък, помисли си Джейн, допирайки свития юмрук до сърцето си, тя също щеше да вярва.

Погледна през отворения прозорец към небето и се усмихна. Слънчевата светлина на новия ден галеше топло лицето й.