Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (17)

Глава 16

Сутринта на презентацията за чай „Хемптън“ Фей се облече много внимателно. Не искаше да се съревновава с драматичния външен вид на Сюзън или с дългокраката секси Джейшри и се спря на своя собствен професионален стил. Идеите й трябваше да се откроят, а не усетът й за мода.

Морскосиният костюм, който бе купила на разпродажба в „Хародс“ — и въпреки това бе много скъп, но тя го хареса — беше достатъчно консервативен, за да се превърне в поредния боен кон в нейния гардероб, който щеше да носи дълго време.

Прибра русата си коса във френска плитка, после я вдигна високо и закрепи с толкова много фиби и лак за коса, че стана като каска на главата й. Днес нямаше да има избягали кичури, каза си тя. Погледна се в огледалото и прие, че рицарската й броня бе в ред. Напред, в атака!

Звънецът камбанка на входната й врата звънна и тя отвори. Изненада се, когато видя Джак на прага си с малък увит пакет в ръце.

— Бих те целунал за късмет — пошегува се той, — но не искам да си хабя целувката. Имам чувството, че с теб ще имам право само още на една.

— Подарък? Джак, аз…

— Трябва да тръгвам. Да си счупиш крак, Фей!^[1] — каза той на тръгване.

Тя отнесе кутията до прозореца. Когато погледна навън, зърна Джак да крачи забързано с дългите си крака по улицата. Божичко, наистина бе красив… и освен това беше и най-умният мъж, когото някога бе срещала. Какво щеше да прави с него, запита се тя. Разви кутията с треперещи пръсти. Вътре намери малка златна звезда на тънка златна верижка. На бележката пишеше: „Втората звезда надясно и все направо, чак до сутринта! Знам, че ще засияеш днес. Джак“.

Фей окачи верижката на шията си и притисна звездата до гърдите си, дълбоко трогната.

От кухнята се разнесе трополене и тя се втурна натам. Намери Мади с една от престилките й, вързани на кръста — разбъркваше портокалов сок в кана, а Том се бе покатерил на стол и се опитваше да намаже невъзможно големи пластове масло върху филия.

— Направихме ти закуска — съобщи й Мади. — За специалния ти ден.

Фей опита от всичко, за да ги зарадва, въпреки пеперудите в стомаха си, и ги увери с няколко „ммм“ и „вкусно“, че закуската е била истинска наслада. На вратата Мади и Том я целунаха и с най-сериозния си тон й пожелаха късмет.

— Прибери се веднага след това — нареди й Мади, вдигайки драматично и повелително пръст.

Фей ги прегърна, стисна очи и мислено се помоли да не ги разочарова.

* * *

Когато влезе в заседателната зала, напрежението можеше да се разреже с нож. Фей забеляза, че всички се бяха постарали специално за облеклото си. И мъжете, и жените бяха с костюми. Джейшри бе покрила издълженото си великолепно тяло с костюм от слонова кост; Джордж едва бе успял да събере стомаха си в габардинения си жълто-кафяв костюм; и Патрик, и Хари бяха в черна вълна. Дори Паскал носеше ретро костюм, който — макар той да изглеждаше елегантно в него — не можеше да се сравнява с костюмите на хората от компания „Хемптън“, шити по поръчка на улица „Савил Роу“, които влязоха през вратата точно в десет часа.

Надигна се вълна от поздравления, докато Бърнард и Сюзън приветстваха клиентите. Фей и екипът й изчакваха реда си. Всички бяха напрегнати тази сутрин и знаеха, че предстоеше голямо подмазване.

Фредерик Хемптън-Мур, изпълнителният директор на компанията, изненада всички, защото бе дошъл от провинцията, за да се присъедини към срещата. Над дузината глави Фей улови повдигнатите вежди на Бърнард, което бе знак, че залозите току-що се бяха вдигнали много. Появата на изпълнителния директор означаваше, че поне засега главните мениджъри бяха харесали това, което бяха видели. Фей кимна: беше й ясно, че единственото важно мнение днес бе това на мистър Хемптън-Мур. Той беше окото на бика. Тя имаше право на един-единствен изстрел. Сега.

Фей дискретно изтри дланите си в костюма си, докато изучаваше стария мъж. Беше нисък и закръглен с изумително бяла брада, която обграждаше лицето му и се сливаше с дългата бяла коса, извиваща се до яката на сакото му. Две розови бузи се показваха като зрели праскови сред кълбета памук и когато се усмихна, тя си помисли, че прилича на Дядо Коледа. От мисълта раменете й се отпуснаха и на лицето й се появи усмивка.

Мистър Хемптън-Мур вдигна глава, забеляза усмивката й и неговото лице също грейна. Отиде право при нея с протегната ръка, а големият му корем го предхождаше.

— Вие сигурно сте мисис О’Нийл — каза той с необичайна сърдечност. Много се радвам да се видим. Толкова много съм чувал за вас.

Обърна се към групата мъже, които се струпваха около тях, и се усмихваха предпазливо:

— Толкова малко създание да създаде толкова сериозен проект, забележително, нали?

— Хубавите неща идват в малки опаковки — отбеляза гръмко Бърнард и всички се разсмяха.

Фей хареса сърдечния и откровен възрастен мъж. Усмихна му се и реагира също толкова открито. Атмосферата в залата се успокои и тя забеляза, че е центърът на внимание.

Сюзън Пъркинс гледаше отстрани и се усмихваше по задължение, но присвитите й като на котка очи показваха, че има желание да избоде очите на Фей.

Сюзън приближи до нея и каза с висок и сладък като захарин глас:

— О, каква прекрасна малка звезда носиш. Толкова е подходящо.

Наведе се към вицепрезидента на маркетинговия отдел на компания „Хемптън“ и обясни с поверителен маниер:

— Нашият основател Лео Бърнет е създал логото на компанията — ръка около група звезди.

— Точно така — добави Бърнард. — Той обичаше да казва: „Посегни към звездите!“.

— „Може да не ги стигнеш, но няма да напълниш ръката си с кал“ — довърши мотото Сюзън и погледна многозначително към Фей.

Фей повдигна ръка и докосна звездата на шията си като талисман.

Бърнард стрелна Сюзън с предупредителен поглед, после се усмихна широко и предложи:

— Е, да започваме ли?

Докато петимата важни и могъщи директори от компания „Хемптън“ заемаха местата си около дългата и лъскава махагонова маса, Фей внезапно се почувства прекалено дребна, прекалено млада, почти момиче сред тези мъже. И като нейна противоположност Сюзън, изглежда, беше напълно в свои води и разговаряше небрежно със седящия в ляво Хемптън-Мур. Фей й завидя заради самоувереността и стила й и усети, че нейната собствена увереност започва да се изпарява.

Това е, каза си тя, докато си поемаше дълбоко дъх, успокояваше дишането си и полагаше усилия да спре треперенето на ръцете в скута си. Подготвена си. Готова си. Можеш да го направиш. По знак от Бърнард се изправи и се прокашля. Тихите разговори в залата спряха и една по една всички глави се обърнаха към нея. Ръцете й трепереха, докато подаваше наоколо папките с доклади, после се върна на мястото си и остана права. Всички погледи бяха вперени в дребната руса жена начело на масата.

Внезапно през отворения прозорец нахлу вятър. Папките се разлистиха от порива му и хората протегнаха ръце, за да ги задържат. Разнесе се лек звън на вятърни камбанки.

И тогава я видя. Беше плод на въображението й, разбира се, но там, на рамото си, видя изящна дръзка феичка, с ръце на кръста. И тя й намигна.

И Фей разбра, че не беше сама. Имаше Мади и Том. Уенди и Джак. Каквото и да се случеше тук, знаеше, че те все още щяха да вярват в нея. И най-важното бе, че тя самата отново повярва в себе си.

Повдигна брадичка и се изпъна. Обходи лицата на мъжете и жените на масата и погледът й се спря малко по-дълго върху яркосините очи на мистър Хемптън-Мур. Те искряха с живот и интелигентност, и момчешки чар, който й напомни за някого.

— Добро утро, дами и господа — каза тя с мегаватова усмивка. — Да започваме, готови ли сте?

Фей представи ясна и внушителна кампания. Работата на арт отделът бе силна, аргументите — убедителни и всички се почувстваха обнадеждени, когато завърши изложението си със замах.

Бърнард се изказа след нея, представяйки се също впечатляващо.

След това край масата се възцари мълчание. Чу няколко покашляния, няколко гърла се прочистиха и столовете изскърцаха.

— Много интересно — каза вицепрезидентът на маркетинговия отдел и погледна към изпълнителния директор.

— Определено сте си написали домашното — добави новият бизнес директор. — Ти какво мислиш, Майлс?

— Е, аз… — обърна се мъжът към Хемптън-Мур, допитвайки се мълчаливо до по-възрастния мъж.

Сега всички глави се завъртяха в посоката на мистър Хемптън-Мур в насрещния край на масата. Кръглото му лице изглеждаше притеснено и той се почеса с пръст по челото. Тишината стана агонизиращо дълга, но никой не смееше да се помръдне в стола си. Най-накрая мистър Хемптън-Мур повдигна гъстите си вежди и поклати глава тъжно.

— Съжалявам — каза той, свивайки облите си рамене. — Просто не ми харесва.

Не му харесва. Думите отекнаха в съзнанието на Фей.

Докато членовете на екипа на компания „Хемптън“ в ляво излизаха от залата, тя усети как кръвта в главата й пулсира с всичка сила.

Беше вцепенена от осъзнаването на случилото се, все още в ступор от безпомощност. Всъщност нямаше какво да се каже. Всичко бе казано. Той не хареса идеята й.

Усети коравата кожена тапицерия на стола си, когато се тръсна на него, стискайки здраво зъби в опит да запази спокойно изражение. Взираше се право пред себе си в нищото и през замъглената бяла пелена в съзнанието си мислеше, че не трябваше да стане така. Той трябваше да хареса кампанията. Трябваше да има шампанско и потупвания по гърбовете. Сюзън Пъркинс трябваше да си глътне езика и да си вземе думите назад, а не да се взира във Фей, сякаш се чудеше точно коя от обидите си да изстреля срещу нея. Повечето от екипа й вече бяха напуснали тихо залата, оставяйки я сама да се оправя. Все пак вината беше нейна. Дори Паскал се измъкна, без да й каже поне една утешителна дума, отнасяйки работата си под мишница. Само Сюзън и Бърнард останаха край огромната заседателна маса, покрита с няколко разпръснати доклада и празни чаши за чай.

Фей извърна глава към Бърнард. Огромното му тяло се бе смъкнало надолу в стола и той се бе облегнал на масата и потъркваше брадичката си с обреченото изражение на човек от „Титаник“, осъзнаващ, че корабът, с който бе плавал гладко, се носеше към фаталния си край. Краят на кариерата му. Потопена от нейния провал.

Осъзнаването на този факт оставяше след себе си смразяващо чувство, ледено като истински айсберг.

— Съжалявам — каза му тя и го мислеше от дъното на душата си.

Той се обърна и я погледна разсеяно, но преди да отговори, Сюзън се намеси:

— Съжаляваш?

Свали очилата си и се наведе напред, без вече да прикрива явната си омраза, говорейки през свитите си тънки устни:

— Ти ли съжаляваш? Е, ние всички съжаляваме. Адски много!

— Сюзън, достатъчно — спря я Бърнард, но обичайният му гръмък тон бе изчезнал, което разкриваше на Фей сериозността на поражението му.

— Не — продължи яростно Сюзън. — Това е само началото и ти го знаеш. Нуждаеше се от този клиент. Предупредих те да не оставяш всичко в ръцете й. Но ти не ме послуша. Дори сега, на края, ти казах да ме оставиш аз да направя презентацията. Имам повече опит. Британският ми акцент щеше да бъде по-подходящ в този случай.

— Кампанията е предназначена за Щатите. Исках точно американския акцент от Средния запад на Фей.

Бърнард повдигна ръце, сякаш за да направи убедителен жест, но после ги свали примирено и поклати глава.

— По дяволите, Сюзън, много добре знаеш, че не става въпрос за акцентите. Понякога печелиш, понякога не. Никой не може да обясни защо една идея завладява хората, а друга не. В този случай просто не се получи. Няма да губя време в обвинения. Може би ще ни хрумне друга идея.

— Може би, но не с нея — каза Сюзън с такава враждебност, че дори Бърнард се отдръпна назад. — Тя се маха. Доведе я за един проект, през главата ми, и сега възнамерявам да спася тази сделка, Бърнард. И ти знаеш, че аз съм единствената, която може. И ще го направя по моя начин.

Погледна към Фей с високомерната самоувереност, която й напомни за нейния бивш съпруг.

Фей се втренчи в победоносното изражение на Сюзън. Познаваше този тип хора много добре. Те никога не пътуват във втора класа, винаги поръчват каквото си поискат от менюто, без да се замислят за възможностите на домакина си. Никога не проявяват желание да платят сметката. Да, това бяха хората, които не се занимават с глупости като „Дръж се с другите така, както искаш да се държат с теб“. И най-вече, това бяха хора, които не можеха да понасят глупаци край себе си. За съжаление хора като Роб и Сюзън никога не допускаха, че самите те могат да са глупаците.

И най-жалкото беше, че наистина вярваха в своето величие. Фей знаеше от личен опит, че нямаше рационален начин да се разбереш с такъв човек.

— Разбирам — каза спокойно Фей.

Не искаше да чува отговора на Бърнард, не можеше да понесе съжалението му и измърморените му снизходителни оправдания пред Сюзън. Фей не се чувстваше ни най-малко задължена на тази жена. Тя много добре знаеше кой и какво бе всъщност Сюзън Пъркинс: капитан Хук.

Блестяща отвън, загнила отвътре. Зло във всичките си форми.

— Такава беше уговорката ни от самото начало — продължи хладнокръвно Фей. — Никой не е искал, нито пък се нуждаеше от този клиент повече от мен. Дадох най-доброто от себе си и загубих. Ти, Сюзън — погледна я право в очите тя, — нито си загубила, нито си спечелила нещо. Не си вложила една-едничка идея за тази кампания, нито секунда от своето време, нито грам усилие. Никога не направи нищо, за да допринесеш за доброто на тази кампания. На теб нямам какво да ти кажа, не ти дължа извинение. Да, съжалявам. Но само защото разочаровах екипа си. И теб, Бърнард — обърна се тя към него.

Преглътна сухо и се замисли за другите двама души, които бе разочаровала. Изправи се, събра материалите, вдигна куфарчето си…

— А сега, ако ме извините, но едни важни хора ме чакат на друго място.

* * *

На път за къщи в метрото Фей се усмихваше на непознатите, отстъпи мястото си на един възрастен мъж и когато той я попита защо се усмихва така, тя му каза: „Загубих работата си!“. Когато видя изненаданото му изражение, разбра, че е налудничаво да се чувства толкова щастлива, въпреки че здравият разум й казваше, че трябва да се чувства смазана, разбита — уравнението бе просто. Само че не чувстваше нито едно от тези неща. Усещаше лекота в сърцето си, беше готова да полети. Най-накрая освободена от съмненията и тревогите, които я бяха измъчвали толкова много години.

Тя се изправи срещу Сюзън Пъркинс, отстоя себе си — въпреки че загуби клиента. Е, и какво? Ще си намери друга работа. Може би трябваше да се наложи да си стегнат багажа и да се преместят отново в Чикаго или в Ню Йорк, но какво бяха няколко мили в пътуването на живота? Тревогите и страховете за бившия й съпруг се бяха разтопили от жегата на новата й увереност.

Разсмя се леко и докосна златната звезда на шията си. Божичко, започваше да мисли като Уенди!

Когато стигна на номер 14, отвори входната врата и намери мисис Джъркинс да пие чай, зачетена в женския си роман. Децата не се виждаха никъде. Мисис Джъркинс се стресна и се задави, наведе се напред и разля чая по роклята си.

— Не си правете труда — провикна се Фей и излезе от стаята, защото не желаеше да изчака нейните хапливи обяснения. — Знам къде да намеря децата.

Вече познаваше цялата къща така добре, като собствения си апартамент, и се втурна към мансардата, пламнала и щастлива. Намери Мади и Том, сгушени в креслото до прозореца, от двете страни на Уенди. Фей се огледа наоколо, но никъде не видя Джак. Когато я забелязаха, децата скочиха с възгласи и се впуснаха в обятията й, питайки един през друг:

— Е, как беше? Как мина?

Фей се опита да им каже по внимателен начин, че не е минало добре и че всичко ще бъде наред. Нямаше за какво да се притесняват.

Най-голямата й победа бе блясъкът на доверие в очите на Мади.

Погледна над главите им и видя, че Уенди се взира в нея притеснено.

— Видях фея на рамото си — обясни й тя.

Веждите на Уенди се свиха въпросително, докато изучаваше лицето на Фей.

— Да — отвърна тя, кимайки напълно сериозно. — И аз вече виждам феята на рамото ти.

Мади и Том се притиснаха до нея.

— А работата ти в агенцията, мила? Какво ще правиш сега?

— Ще измисля нещо. Не се страхувам.

— Разбира се, че не се страхуваш. Е, това е бил много наситен със събития ден! Ела тук и пийни малко чай. Просто между приятели. После може да ми разкажеш всичко. Деца, ще отнесете ли чашите си, моля? И ако измиете ръцете си след тези лепкави кифли, може да започнете с рисунката, както ви обещах.

По-късно, докато децата рисуваха и слушаха с половин ухо, Фей разказа на Уенди за събитията от сутринта. Как мистър Хемптън-Мур просто не харесал идеята й, колко разочарован бе екипът й, колко виновна се чувстваше, че бе изложила на риск позицията на Бърнард в агенцията. Нямаше начин да й разкаже за Сюзън Пъркинс, без да прозвучи огорчена и да изглежда като кучка, затова тази част я премълча.

Когато приключи разказа си, Уенди й наля втора чаша чай, странно смълчана. Фей се облегна назад на плюшените възглавнички и зарови пръсти в копринените шарени пискюли, чувствайки се много по-добре след споделянето.

— Този Ърл Грей трябва да е бил страхотен тип — каза тя, като отпи глътка от чашата си.

— Да — отвърна Уенди с лек кикот. — И аз съм се чудила често за това.

— Знаеш ли кое е ироничното? Загубих сделката, но открих изцяло нов свят — света на чая. Вече наистина го харесвам.

— Било е писано да се случи. Чаят е страхотна напитка — отвърна Уенди разсеяно. Наклони глава и я попита почти свенливо: — Кажи ми, каква е практиката при вас? Само една идея ли можеш да предложиш на клиента си, за да… как да се изразя по вашему… за да го зарибиш?

— Понякога, но обикновено може и повече. В моя случай обаче Сюзън Пъркинс показа ясно, че няма да получа друг шанс. Вече не съм част от картината, аз съм аут, биха ми шута, отсякоха ми главата, хвърлиха ме на кучетата, ритнах камбаната. Аз съм finito. Тя сама пое сделката.

— Истински пират! Взела те е на абордаж — измърмори Уенди, като изпъна гръб и погледна Фей с присвити очи. — Има само един начин да се пребориш с пират — каза старата дама с презрение, като разбърка чашата си с бързи решителни движения. — Изненадваща атака!

Фей повдигна смаяно вежди.

С тържествуващ блясък в очите, готова за битка, Уенди я попита:

— Би ли дошла при мен на чаша чай утре, мила? Да кажем в четири часа? Искам да те запозная с един човек.

* * *

Фей пристигна за чая точно в четири, защото знаеше, че Уенди обичаше точността. Щом пристъпи в таванския апартамент, се спря стъписано. С изумление видя мистър Фредерик Хемптън-Мур, превит като наденичка на накъдрения и украсен с волани и пискюли стол до Уенди. Двамата седяха лакът до лакът, свели побелелите си коси и потънали в оживен разговор.

— Влизай, мила! — възкликна Уенди лъчезарно, когато вдигна глава и я видя застинала на прага. — Влизай, присъедини се към мен и моя стар приятел Фреди. Той дойде по-рано и сега двамата наваксваме с клюките. Седни и си сипи чай — махна тя с малките си пърхащи като птички ръце. — Просто между приятели.

Фей се настани на стола си, ужасно непохватно, сигурна беше. Разкъсваше се между неволното желание да се разсмее и да размаха ръце във въздуха от отчаяние. Накрая се отказа — „О, за бога, защо не?“ — и се предаде в ръцете на съдбата, или поне във версията на Уенди за нея.

След като чаят бе разлят и сандвичите изядени, Фей наблюдаваше с удоволствие как Уенди и Фреди се кикотеха и си припомняха ученически шегички, преливащи от радост и щастие. От време на време и тя споделяше някоя случка или шегичка с тях и се смееше, без да се чувства нито за миг неудобно или да изпитва страхопочитание от присъствието на могъщия изпълнителен директор на чай „Хемптън“. Тук горе, в мансардата на Уенди, той бе като всеки друг, отбил се за чаша чай и добра история.

Просто между приятели.

И тогава я осени идеята.

Понякога се случва така, да те удари гръм изневиделица, когато най-малко очакваш. Както когато редиш пъзел и поставяш парченце след парченце, вдигаш ги към светлината и ги оглеждаш от всички страни, и все не се получава и после изведнъж вземаш едно и просто го поставяш на мястото и то пасва.

Дъхът на Фей секна; стоеше изпъната в стола си. Беше точно тук, пред нея — новата концепция за чаената кампания, цялата осветена в неонова светлина в съзнанието й. Можеше да я види — приятели, добри приятели, млади и стари, жени и мъже, момчета и момичета, може би дори кучета и котки, как се смеят, споделят си истории и тайни, добри и лоши, щастливи и тъжни над чашите чай „Хемптън“, от които се издигаше ароматна пара. Всяка глътка, която отпиваха, доставяше наслада — като новините, които си споделяха.

Сияеща от въодушевление, Фей разказа припряно всичко това — и повече — на Фреди, който се отпусна на стола си, пухкавите му бузи поруменяха, а в сините му очи зад очилата се появиха искри. Целият грееше.

След като Фей приключи, Фреди хвана ръката на Уенди в своята, погледна я в очите и й каза с трептящ от вълнение глас:

— Знаеш ли, точно така се чувствам.

После се протегна към ръката на Фей и бавно повтори слогана на своята нова рекламна кампания.

— Просто между приятели.

* * *

— Имаме втори шанс! — провикна се Фей гордо на Бърнард, когато на следващата сутрин нахлу в кабинета му, постави решително ръце на бюрото и се приведе напред.

Час по-късно повтори добрите новини на целия екип, който бе събран набързо от Бърнард в заседателната зала, сред чаши и чаши, и още чаши димящ горещ чай „Хемптън“. Размахвайки възбудено ръце във въздуха, Фей им разказа как новата идея я бе осенила по средата на едно чаено парти и как новият й приятел Фреди бе казал, че не само му харесва, а направо я обожава!

Екипът се бе събрал в кръг около нея, рамо до рамо, всички се споглеждаха развълнувано и тя почувства вълната на въодушевление, която ги обземаше.

Тази кампания бе фокусирана върху емоцията и носталгията. Най-накрая идея, която можеше да ги обедини!

Все още наслаждавайки се на усещането, Фей наблюдаваше как Патрик и Хари се свряха в ъгъла и започнаха да си разменят идея след идея. Джейшри и Паскал се бяха облегнали на масата и нахвърляха медийната концепция и дори Джордж отвори уста и изрази на глас мнението си.

Само Сюзън стоеше сама в далечния край на масата и не казваше нищо. Двете бяха разделени от полираното дърво. Фей повдигна брадичка. Сюзън плесна с ръце, сякаш, за да се предпази да не сграбчи някоя от чашите с горещ чай и да не я разбие в пода.

— Как си уреди среща с Хемптън-Мур? — попита я накрая с обвинителен тон.

— Звездите ни събраха — отвърна лъчезарно Фей.

— Как някой като теб ще познава някой като него? — гласът на Сюзън бе остър като трион. — Ти си… ти си никоя.

Фей не отговори.

— Е, цялата концепция е нелепа. „Просто между приятели“ — наистина. Това няма да продаде продукта. Прекалено е елементарно, прекалено сантиментално и сладникаво блудкаво. Днешният пазар иска нещо енергично и живо, не емоционално и носталгично — щракна с пръсти и се обърна към другите. — Трябва да измислим нещо, и то бързо, нещо, което да привлече светкавично внимание.

Огледа се за подкрепа, но видя само объркани погледи.

— Ти какво, да не се побърка напълно? — попита Патрик. Фей прикри устата си с длан и се закашля, за да прикрие изненадата си. — Идеята е страхотна. Наистина ще има успех.

— Абсолютно — потвърди Джейшри и погледна Фей със симпатия, от което тя направо се разтопи. — Погледни тези скици, които Паскал току-що направи. Първокласни са. Мисля, че…

После, усещайки, че времето й изтича, Сюзън допусна фатална грешка.

— Чуйте, всички — прекъсна я тя и тръгна към Фей и Бърнард. — Сега това е мой проект, моя сделка. Аз съм тази, която казва какво е страхотно и какво не.

Каза го като директно предизвикателство не толкова към Фей, колкото към Бърнард и Фей се зачуди докъде ли всъщност се бяха развили техните отношения. Той се намръщи и изпъна рамене, великият генерал, който смразява своя лейтенант с поглед, излъчващ такава властна заповед, че коленете на повечето хора биха се разтреперили от ужас и те биха се строполили на земята. Но Сюзън бе стигнала прекалено далече, за да отстъпи сега.

— Ти, разбира се, трябва да се съгласиш с мен — притисна го тя с почти заговорнически глас.

— Разбира се, че няма да го направя — властно отсече Бърнард.

— Тя вече загуби веднъж. Не можем да й позволим да провали последния ни шанс!

— Да го провали? За какво говориш? Тя вече спечели клиента.

— Но сега проектът е мой!

Сюзън явно бе доловила детинското хленчене в гласа си, защото се спря, ядоса се и лицето й пламна от яд.

— Няма да работя с нея. Трябва да решиш, Бърнард. Този път е или тя, или аз.

— Не казвай нещо, за което ще съжаляваш по-късно.

— Няма да съжалявам за нищо. Но ти, да. Това е моята сделка и аз казвам, че идеята не минава. Или си с мен, или си против мен.

Бърнард я погледна, вече очевидно вбесен, докато кръгът на наблюдателите се сгъстяваше около тях.

— Ти напускаш играта, сестро. Помниш ли, когато говорихме за лоялността? Моята лоялност винаги е била към клиента. Аз съм с Хемптън-Мур — а той харесва идеята. И харесва Фей О’Нийл. Действаме.

Сюзън се пукна на момента, като счупено стъкло, и за един миг Фей видя колко уязвима бе станала супервайзърката. Изпита съчувствие към жената — беше й лесно вече, когато стоеше на твърдата земя на успеха. Пристъпи напред, мислено протягайки маслинова клонка.

— Сюзън… — каза тя и продължи искрено: — Знам, че сме имали трудности помежду си в миналото, но наистина искам да ги загърбим и да опитаме отново. Ако искаш. Имаме нужда от твоя принос в кампанията. Присъедини се към нас.

Сюзън стоеше пред нея висока и изпъната. Косата й бе със стилна прическа, гълъбовосиният й костюм бе безупречен, черните й маркови кожени обувки лъщяха, перлите на шията й бяха впечатляващи. Но лицето й бе изкривено от гнева и поражението и от осъзнаването, че тази дребничка жена пред нея, в скромен костюм и вееща се коса, която не изпъкваше с нищо в облеклото си и нямаше никакви украшения, освен една малка златна звезда на врата си, всъщност притежаваше повече стил, добър усет и креативност, отколкото тя някога щеше да има.

— Няма да си губя времето в глупости — отвърна Сюзън и идеалните й бели зъби проблеснаха заплашително. — Още не си чул края на тази история — обърна се тя към Бърнард, но всички знаеха, че думите й са празни приказки.

Когато излезе от залата, затръшвайки вратата зад себе си, се разнесе обща въздишка на облекчение.

Последвана от мощното ръкопляскане на Бърнард.

— О, по дяволите да върви този чай. Донесете шампанското!